Конан — защитника на трона

Дванадесета глава

Един уплашен човек изтърва кафез с гълъби върху широките мраморни стъпала в храма на Митра, когато цял отряд телохранители се насочи надолу по тясната, криволичеща улица. Човекът бе така изненадан да срещне въоръжени конници в Земята на Храмовете, че зяпаше мъжете в доспехи с отворена уста, без да забележи, че кафезът му се бе счупил, а птиците, които възнамеряваше да принесе в жертва, вече се бяха възнесли във висините върху белите си криле.

Седлото на Хордо изскърца, при навеждането му напред, за да прошепне свирепо в ухото на Конан:

— Това е лудост! Ще бъде страхотен късмет, ако всичките Златни Леопарди не изскочат срещу нас иззад върха на този хълм!

Конан поклати глава, без да отговори. Знаеше съвсем добре, че да се приближиш до кралския дворец с четиридесет въоръжени мъже, без да си предизвестил за намерението си, не е най-подходящият начин да се представиш в достатъчно благоприятна светлина, та да те наемат на кралска служба. Знаеше също тъй добре, че не разполага с време за традиционния начин на представяне — подкупа, или единствената друга възможност, открита пред него — постъпването в кралската войска. Конан избра свой начин да се представи.

Всъщност Златните Леопарди не го тревожеха така дълбоко, колкото младите бунтовници. Отчаяни, повярвали, че Конан вече ги е предал или е на ръба да го стори, те можеха да извършат необмислени неща. А тези криволичещи улици по хълма към кралския палат бяха много удобно място за засада.

Улиците бяха запазени от древни времена, тъй като в мрачното минало онова, което щеше да се превърне в кралски палат, е било крепост, разположена на хълма. Около нея бе възникнало селце, прераснало през вековете в град, който днес се наричаше Белверус. Ала дълго след като крепостта бе станала кралски палат, дълго след като бедните селски колиби били заменени от прекрасни храмове с високи колони от алабастър, мрамор и полиран гранит, тези извиващи се като змии улици, бяха останали непроменени.

Самият палат бе запазил много от облика на крепостта, макар че назъбените му стени, увенчани с бойници, бяха изградени от бляскав мрамор, а кулите между стените бяха построени от порфир и диорит. Плъзгащите се вертикални решетки на крепостните стени бяха от желязо, върху което бе поставена позлата. Подвижните мостове се спускаха над ров около крепостната стена, в който нямаше вода. Ала на дъното бяха набити метални пръти. Около рова имаше морава — косяха я съвсем ниско, също като в дворцовата градина, тук не растеше нито един храст, нито едно дърво. Човек нямаше къде да се скрие, ако реши да проникне потайно до кралските покои. Моравата отделяше изцяло двореца от Земята на Храмовете, която опасваше подножието на хълма. В края на моравата Конан спря своя отряд.

— Чакайте тук! — заповяда той.

Сам, яхнал големия черен жребец, който с лекота подскачаше на задните си крака, Конан излезе напред. Двама войника с копия в позлатени наметала пазеха подвижния мост. Един мъж, който носеше офицерски гребен върху шлема си, се показа от мостовата кула, когато големият кимериец изтегли юздите на коня си.

— Какво търсиш тук? — попита офицерът. Той замислено огледа войните от отряда, ала реши, че те са далеч и малко на брой.

— Искам да служа на краля със своя отряд — отговори Конан. — Обучил съм войните в начини за водене на бой, непознати в Немедия, а също тъй и на останалия западен свят.

Офицерът иронично се засмя:

— Никога досега не съм чувал за отряд, който да не владее някакъв таен способ за воюване. Какъв е твоят?

— Ще ти покажа — предложи Конан. — По-добре е да се види. Вътре в душата си, той въздъхна с облекчение. Единственият му истински страх, освен този от засада преди да достигне двореца, беше, че те не ще си дадат труд дори да го изслушат.

— Много добре — бавно се съгласи офицерът и повторно огледа войните от отряда. — Ти влез сам и покажи. Обаче те предупреждавам: ако способът ти не е нищо повече от упражненията, на каквито обучаваме всеки новобранец във войската — а такива са обикновено номерата на тия ваши отряди — ще ти свалим дрехите и ще те бием от портите на палата до подножието на хълма пред очите на отряда ти. Да те гледат и да се учат.

Конан докосна ботушите си до хълбоците на големия жребец. Конят подскочи напред върху задните си крака; копиеносците изправиха оръжията си, а офицерът предпазливо се огледа. Кимериецът позволи студена усмивка да пропълзи по устните му, ала не я допусна в очите си.

— Това е нещо непознато в Немедия, ала всеки новобранец може да го научи.

Язвителният тон, с който офицерът произнесе думите си, изкриви устните му:

— Мисля, че и останалите биха желали да видят умението ти, варварино. — Той отново скри глава в мостовата кула и измърмори някаква заповед.

Появи се войник в позлатена наметка, хвърли бърз, оценяващ поглед към Конан и побягна към двореца. Когато Конан премина вратата, следвайки офицера, от кулата наизлязоха други войници, някои тръгнаха след тях. Кимериецът се почуди дали идеха просто да гледат, или да отбраняват двореца. Може би мислеха, че варваринът се гласи да го превземе без чужда помощ.

Външният двор беше настлан с каменни плочи, широчината му бе четиристотин стъпки във всяка посока. От всякъде бе заобиколен от алеи, засенчени с дървета. Техните клони образуваха зелен свод, висок колкото четвъртите етажи на околните постройки. Зад тези алеи, точно срещу вратата, можеха да се видят кулите, издигнати сред градините на вътрешния двор и самият палат, където живееха крал Гариан и неговите придворни.

Присъединилите се към групата от мостовата кула войници спряха в страхопочитание при появата на двадесет офицера, водени от мъж, едър колкото самия Конан. Офицерът, довел Конан, се поклони, когато едрият мъж се приближи.

— Чест за теб, командир Вегенций! — каза той. — Помислих си, че този варварин може да те позабавлява малко.

— Да, Тега — разсеяно изрече Вегенций, а очите му спряха върху Конан. Какъв странен, предпазлив поглед, помисли си кимериецът. Големият офицер рязко каза: — Ти, варварино. Познавам ли те аз, или пък ти мен? — ръката му притискаше меча, докато говореше.

Конан поклати глава.

— Не те познавам, командире — ала след като мъничко помисли, този Вегенций наистина му се стори познат, но някак смътно, като човек, когото бе виждал за съвсем кратко. Няма значение, помисли си той. Щеше да си спомни, ако наистина се окажеше важно.

Вегенций видимо се отпусна като чу думите на кимериеца. Усмихвайки се енергично, подкани:

— Хайде, покажи ни какво можеш. Тега, дай на варварина всичко, от което се нуждае.

— Трябва ми сламено чучело — каза Конан на офицера. — Или някаква друга мишена.

Сред офицерите се разнесе смях, докато Тега избираше двама войника, които щяха да донесат чучелото.

— Стрелба с лък — гръмогласно се изсмя някой. — Видях лъка върху седлото, но си помислих, че е детски.

— Може да стреля с една ръка — обади се друг.

Коментарите ставаха все по-неприлични, ала Конан запази мълчание, въпреки че челюстта му се изопна. Свали късото си оръжие от лакирания калъф върху седлото и внимателно провери колко натегната е тетивата.

— Това е арфа! — провикна се трети. — Ще свири на лъка, като на арфа!

Конан опипа четиридесетте стрели в колчана, закачен на задния край на седлото и повторно провери дали всяко перо върху стрелите е здраво.

— Сигурно често пропуска целта, щом носи толкова стрели.

— Не, използва перата, за да гъделичка жените. Хваща я за глезена, ей така, и я обръща…

Подигравателните коментари продължаваха като непрекъснато жужене, стана малко по-тихо, само когато войниците се върнаха с едно сламено чучело.

— Сложете го там! — заповяда Конан и посочи място, отдалечено на петдесет разкрача от него. Войниците с готовност се подчиниха, нетърпеливи като своите началници да видят поражението на варварина.

— Разстоянието не е голямо, варварино.

— Е, нали лъкът е детски.

Поемайки дълбоко въздух, за да се успокои, Конан се оттегли в галоп от групата офицери и спря на двеста крачки от чучелото. Забави се за миг, за да постави стрелата върху тетивата. Трябваше да покаже по достоен начин всичко, на което бе способен, затова бе необходимо да се съсредоточи върху мишената. Трябваше да изхвърли настрана гнева си към бъбрещите глупци, които наричаха себе си офицери.

— Защо чакаш, варварино? — изкрещя Вегенций. — Слизай от седлото и…

С див вик Конан обърна лъка и изстреля. Тъкмо когато стрелата порази целта, той опря ботуши в хълбоците на коня и полетя в галоп напред с пълна скорост. Искри изскачала от каменните плочи на настилката изпод думкащите копита на големия черен жребец. Конан стреляше със светкавична скорост, слагаше стрела след стрела на тетивата и ревеше страхотния боен вик, който често бе вцепенявал от ужас войните на Грундерланд, Хипербореа и Босонианските блата.

Стрела след стрела удряха право в целта. На разстояние сто разкрача той притисна колена и огромният жребец безпогрешно се отклони на дясно. Конан стреляше отново и отново, умът и очите му бяха сраснали с лъка, а лъкът — с мишената. Коленете му отново се стегнаха и добилият опит в истинска война кон се завъртя, вдигна се на задните си крака и почти на място се обърна в противоположна посока. Конан продължаваше да стреля, като профуча обратно по пътя, от който бе дошъл. Когато накрая опъна юздите, за да спре коня, в колчана имаше четири стрели. Знаеше, че ако някой преброи стрелите с пера, поразили мишената, щяха да бъдат точно тридесет и шест.

Той се приближи със спокоен галоп към млъкналите офицери.

— Какво е това вълшебство? — попита Вегенций. — Магия ли е направена на стрелите ти, че намират целта, докато ти се накланяш като безумец върху седлото?

— Никакво вълшебство — със смях отговори Конан. Сега наистина бе дошъл неговият ред да се посмее над слисаните физиономии на офицерите. — Просто умение и то не голямо — не повече отколкото да убиеш бягащ елен с лък. Аз самият въобще не умеех да си служа с лъка, преди да ме научат.

— Да те научат? — възкликна Тега, без да забелязва свирепия поглед, който Вегенций бе отправил към него. — Кой те учи? Къде?

— Далече на изток — отговори Конан. — Там лъкът е основното оръжие на леката кавалерия. В Туран…

— Каквото и да правят в тези странни земи — грубо го прекъсна Вегенций, — тук то не ни интересува. Не ни е грижа за разни чудати начини на воюване. Една фаланга от Немедианската пехота в сгъстен боен строй ще помете всяко вражеско нападение без префърцунеността на стрелци върху конски седла!

Конан понечи да му обясни какво биха сторили няколко хиляди конни Туранийски стрелци с Немедианската фаланга, ала преди да заговори, към тях се приближи друга група хора и офицерите се поклониха ниско.

Човекът начело на процесията бе висок, с квадратно лице — короната на главата му във форма на златен дракон с рубинени очи и огромен бисер, притиснат между лапите, предизвестяваше, че мъжът е Гариан, кралят на Немедия. И все пак нито краля, нито неговите съветници, нито придворните, които го следваха, привлякоха вниманието на Конан. Сред всички тях той съзря една жена. Дългокрака, русокоса, с пищни гърди, очевидно не бе благородничка по рождение, защото не носеше одеждите на благородна дама. Перлени токи придържаха върху раменете й дреха от прозрачна червена коприна, вързана на кръста с шнур от бисери, прилепени един към друг със златни нишки. Ако бе нечия любовница, то покровителят й не обръщаше онова внимание, което жената заслужаваше. Защото тя бе отвърнала на погледа на Конан — не така открито, как то бе сторил той, ала в очите й пламна влудяваща жарава, която накара кръвта му да кипне.

Конан забеляза, че Гариан се приближава към него и свали шлема си с надеждата, че кралят не бе забелязал посоката, в която кимериецът бе впил очи.

— Видях умението ти от моето закрито стрелбище — с топлина в гласа каза Гариан. — Никога не съм виждал подобно нещо. — Кафявите му очи се взираха приятелски в кимериеца, (това означаваше, че кралят не бе забелязал погледа на Конан), макар и не така открито, както гледат очите на човек, който не седи на трон. — Как се казваш?

— Аз съм Конан — отвърна кимериецът. — Конан от Кимерия — той не забеляза, как цялата кръв напусна лицето на Вегенций и то доби мъртвешко блед цвят.

— Само за да забавляваш двора ли си дошъл, Конан?

— Дошъл съм да постъпя на служба при теб, кралю — обяви Конан. — Тук съм с моя офицер и четиридесет войни, обучени да си служат с лъка както мен.

— Превъзходно — отбеляза Гариан и потуша с ръка шията на жребеца. — Винаги съм се интересувал от новостите във военното изкуство. От детството си до ден-днешен почти винаги съм живял в двора на казармите. Сега — горчива нотка пропълзя в гласа му, — дори нямам време да се упражнявам с шпагата.

— Кралю — произнесе почтително Вегенций. — Това не е нищо повече от мошеничество, в най-добрия случай някакво забавление, което никога не ще влезе в работа по време на истинска война. — Докато той приказваше, очите му се преместиха към Конан. Кимериецът не се усъмни, ала не можа да повярва, че бе прочел в тях омраза и страх.

— Не, добри ми Вегенций — Гариан поклати глава. — Твоите съвети по различните военни въпроси често са много ценни, ала този път грешиш. — Вегенций отвори уста да възрази, но Гариан не му обърна внимание. — Чуй ме сега, Конан от Кимерия. Ако дойдеш на служба при мене, аз ще давам по три жълтици на всеки от твоите войни и още по три на всеки десети ден. На теб самия — десет и по още десет за всеки ден, докато си на служба при мен.

— Приемам — спокойно каза Конан. Никой търговец не би платил дори наполовина от онова, което бе обявил кралят.

Гариан кимна.

— Значи се разбрахме. Ала ти всеки ден трябва да се упражняваш в бой с меч срещу мен, докато изтече пясъка на часовника при едно обръщане. От изтърканата дръжка на сабята ти съдя, че умееш да боравиш и с това оръжие. Вегенций, разпореди се да намерят подслон за Конан в двореца. Нека помещението бъде просторно и удобно.

Като всички крале, приключили веднъж със заповедите, Гариан се отдалечи гордо, без повече приказки, а неговите царедворци и съветници почтително го последваха. Русокосата също си тръгна, ала преди да обърне глава, очите й спряха върху лицето на Конан и го обляха с горещината на запалена пещ.

С крайчеца на окото си Конан видя, че Вегенций се отдалечава.

— Командир Вегенций! — извика той. — Не заповяда ли кралят да настаните моя отряд?

Вегенций изръмжа в отговор:

— Кралят каза, че ти трябва да получиш подслон, варварино. Той не спомена нищо за отрепките, които наричаш свой „отряд“. Нека се настанят на някоя воняща улица! — след тези думи командирът също се отдалечи.

Част от радостта на Конан се изпари. Не можеше веднага да хленчи пред Гариан с молби Вегенций да настани хората му. Имаше достатъчно странноприемници в подножието на хълма, ала даже да бяха избрали най-евтината, Конан трябва да доплаща от собствената си кесия за престоя на войниците там. Тогава дори обещаното от краля възнаграждение ще се окаже недостатъчно. И все пак не тази беше най-страшната грижа на Конан. Защо го мрази Вегенций? Трябва да открие отговора на този въпрос, преди да му се наложи да убие командира с квадратното лице. Непрекъснато трябва да е нащрек — какво иска русокосата? Дори и да се възползва от услугите й, трябва да бъде внимателен. Трудно… Ала в крайна сметка кой, роден на бойното поле, търси спокоен живот?

Конан се усмихна и с галоп се насочи към портата, за да съобщи на останалите щастливата вест.