Конан — защитника на трона

Първа глава

Високият, мускулест младеж крачеше по улиците на Белверус — осеяната с паметници и мраморни колони столица на Немедия; погледът му бе изпълнен с предпазливост, а ръката — близо до бляскавата от дълга употреба, пристегната с кожа дръжка на сабята. Дълбоките му сини очи и обшитото с кожи наметало подсказваха, че произхожда от северната провинция. В по-добрите си времена Белверус беше виждал много варвари от север, заслепени от великия град, лесно разделили се със среброто или оскъдните си надници в злато — въпреки че често се налагаше загърнатите в черни наметки стражи да ги изхвърлят, докато се оплакваха, че били измамени, просто защото не бяха разбрали законите на цивилизацията. Този мъж обаче, макар да беше само на двадесет и две години, крачеше с увереността на човек, вървял по улиците на градове със същото или още по-респектиращо величие — площадите на Султанапур и Аграпур, наречен порочният град; дори и из легендарните градове на далечен Китай.

Той се движеше по Високите Улици, в района на Пазара, на не повече от половин миля до двореца на Гариан, краля на Немедия, ала не се плашеше да попадне и в Хелгейт, свърталището на крадците в града. Отворените магазини бяха изложили стоките си върху маси навън, тълпи се движеха сред тях и разпитваха за цените на платове от Офир, вина от Аргус, стоки от Кот и Коринтия, дори от Туран. Ала каруците на амбулантните търговци, които трополеха по паважа, превозваха малко неща за ядене, а цените караха младежа да се чуди дали ще може да се изхрани по-продължително време в този град.

Между магазините се тълпяха просяци — сакати или слепи — писъците за милостиня се състезаваха по гръмогласност с виковете на уличните търговци, които хвалеха стоката си. На всеки ъгъл се подвизаваше тълпа бандити: мъже в износени дрехи, с жестоки очи, опипваха дръжките на сабите си или открито остреха камите си, или опитваха тежестта на стисната в юмрук тояга, докато погледите им проследяваха я дебел търговец, минаващ забързано край тях, я чевръстата дъщеря на някой съдържател на магазин, втурнала се из тълпата с изплашени очи. Липсваха само проститутките с месингови и медни гривни, прости хитрини, чрез които изкусително излагаха своите прелести. Във въздуха витаеше тежка миризма, която тон свързваше с дузината бедняшки квартали, отпечатали се в паметта му — смесица от урина, изпражнения и пиянски бълвоч.

Изведнъж каручката с плодове, която тъкмо преминаваше през тясната пресечка, бе обкръжена от половин дузина грубияни, навлекли парцаливи дрехи и пъстри евтини труфила. Мършавият продавач мълчаливо застана встрани, погледът му задълба земята и докато те грабеха стоката му, отхапвайки от това-онова, след което изхвърлиха всичко на паважа, съсипаното му от грижи лице доби ален цвят. Натъпкаха туниките си с плодове и си тръгнаха наперени, предизвиквайки с нахални погледи някой да им се изпречи. Добре облечените минувачи сякаш не забелязваха главорезите.

— Не ми се вярва да платите — изстена продавачът, без да вдига поглед.

Единият от главорезите — небръснат, загърнат в мръсно наметало със златна бродерия, под което се виждаше съдрана памучна туника — се усмихна и показа почернелите остатъци от зъбите си.

— Да платим? Вземи си възнаграждението.

Замахна и с опакото на ръката си раздра бузата на мършавия мъж, който се свлече тежко върху каручката и започна да хълца. С дрезгав смях главорезът се присъедини към своите приятели, спрели да наблюдават зрелището, а после с лакти си пробиха път през тълпата. Купувачите се отдръпваха, без да изразят друг протест, освен нечленоразделно мънкане.

Мускулестият младеж от северната провинция спря на крачка от каручката.

— Няма ли да извикаш градската стража? — с любопитство попита той.

Амбулантният търговец се изправи с усилие.

— Моля те. Трябва да изхранвам семейството си. Има и други каручки.

— Аз не крада плодове, нито бия възрастни хора — рязко го прекъсна младежът. — Нима градската стража няма да те защити?

— Градската стража? — старецът горчиво се засмя. — Хората от стражата стоят в казармите и защитават само себе си. Видях как трима от тези отрепки обесиха един от стражата надолу с главата и го кастрираха. Ето как постъпват с градската стража. — Той изтри треперещите си ръце о туниката и изведнъж се досети, че не бива да разговаря така открито с някакъв варварин на самата пресечка. — Трябва да вървя — измърмори той, — трябва да вървя. — После се наведе над дръжките на каручката и започна да я блъска, без да поглежда повече към младия варварин.

Конан проследи отдалечаването му със съжаление. Той бе пристигнал в Белверус, за да се глави като телохранител или войник — случвало му се бе да бъде и двете, както и крадец, контрабандист и разбойник — ала който и да наемеше сабята му, за да си осигури защита в този град, за жалост не би бил в числото на онези, които най-силно се нуждаеха от нея.

Някои от главорезите на улицата забелязаха, че той разговаря с амбулантния търговец и се приближиха с намерението да се повеселят с чужденеца. Погледът му премина над тях непоколебим, студен като планинските ледници на родната му Кимерия; изведнъж им се стори, че този ден самата смърт върви по улиците на Белверус. Решиха да намерят по-лесна жертва другаде. Само след броени минути на пресечката не се виждаше нито един разбойник.

Неколцина човека го загледаха с благодарност. Бяха разбрали, че поне в този момент чужденецът е донесъл сигурност на това място поне в този момент. Конан поклати глава, наполовина ядосан на себе си, наполовина на тях. Той бе дошъл, за да наемат сабята му за злато, а не да прочиства улиците от измет.

Парче пергамент, понесено от капризния полъх на вятъра, се спря в ботуша му. Бавно го вдигна и прочете думите, изписани с красив закръглен почерк:

Той остави пергамента да избяга с вятъра и да се смеси с други, подобни на него листи, които се въртяха надолу по улицата. Виждаше как хората ги вдигат и четат. Някои пускаха листите с побелели лица или ядосано ги захвърляха, ала други ги четяха и тайно пъхаха позива за бунт в кесиите си.

Белверус се бе превърнал в зрял плод, готов да бъде откъснат. Той беше виждал такива знаци по-рано и в други градове. Скоро плахостта щеше да си отиде. Хората открито щяха да размахат юмруци срещу кралския палат. Много по-стабилни тронове бяха събаряни преди това от по-малко накипяло негодувание.

Изведнъж бягащ мъж се стрелна край него с ужасени очи, по петите му изтича жена, отворила уста в беззвучен писък. Тълпа деца се щураха наоколо и неразбираемо крещяха.

Надолу по улицата се разнесоха още писъци и викове, тълпата внезапно побягна панически към пресечката. Страхът се предаваше от човек на човек и без да знаят защо, хората добавяха писъка си към общия вой. Конан с труд си проби път към отсрещната страна на улицата и спря пред магазин, изоставен от собственика. Чудеше се какво е предизвикало паниката.

Хорският поток изтъня, съвсем изчезна и Конан видя, че улицата е осеяна с човешки тела, но малко от тях даваха признаци на живот. Някои бяха стъпкани, други — по-далеч от него — обезглавени или с отсечени крайници. Мъж в богато избродирана синя туника, крачеше в долния край на улицата и стискаше сабя със странно назъбено острие, окървавено по цялата дължина. Слюнка се стичаше в ъгълчето на устните му.

Конан постави ръка върху меча си, после решително я отдръпна. За злато, напомни си той, а не да отмъщава на някакъв луд заради бедите на непознати хора. Отдръпна се, за да потъне в сянка.

В този миг едно дете изскочи от магазина тъкмо пред лудия. Момичето, на не повече от осем години, пищеше и тичаше с всички сили. С рев лудият вдигна меча и се спусна след него.

— Черна утроба и жлъч на Ерлик! — изруга Конан. Сабята му с лекота се измъкна от изтърканата шагренова ножница и той се насочи обратно към пресечката.

Детето тичаше, без да намалява скоростта и пищеше пронизително. Лудият спря. Погледнат отблизо, въпреки богатото си облекло, оредяващата коса и торбичките под очите, приличаше на чиновник. Ала помътените му зеници гледаха безизразно в лудостта си, а звуците, които издаваше, наподобяваха безсмислено грухтене. Мухи бръмчаха около плодовете, разпилени от главорезите.

Поне, помисли си Конан, човекът притежава достатъчно разсъдък, за да не предизвиква съпротивата на друг меч срещу себе си.

— Спри! — заповяда той. — Аз не съм побягнал малчуган, нито собственик на магазин, когото можеш да съсечеш изотзад. Защо не…

Конан помисли, че долавя тих металически хленч. Животински крясък се изтръгна от гърлото на лудия, който се втурна напред с издигнат меч.

Кимериецът повдигна сабята си, за да парира удара, ала назъбеният меч смени посоката със зашеметяваща скорост. Конан отскочи назад; върхът на оръжието на лудия засегна стомаха му, раздирайки туниката и леката ризница, сякаш бяха от пергамент. Чужденецът се оттегли стъпка назад, за да спечели място за атаката си, но обезумелият го последва веднага. Кървавото острие на меча затанцува, от него засвистяха режещи и мушкащи удари, нанесени с невероятна жестокост. Мускулестият младеж бавно започна да отстъпва.

С удивление през ума му проблесна мисълта, че води отбранителен бой срещу слабия, почти безличен мъж. Всичките му движения бяха насочени да блокират чуждия удар, вместо да атакува. Цялата му сръчност и умение отиваха само за да запази живота си, ала вече бе потънал в кръв от половин дузина леки рани. Хрумна му, че може да умре тук, на това място.

— За Бога на Мъртвите, не! — изкрещя той. — Кълна се!

Ала докато трясъкът от сблъсъка на остриетата звънеше в ушите му, младежът бе изхвърлен назад.

Кракът на Конан рязко се приземи върху полуизяден захвърлен плод, той падна с грохот по гръб в цялата си дължина и пред очите му започнаха да се въртят сребърни мушици. Конан се бореше да си поеме дъх и наблюдаваше назъбеното острие на лудия, издигнато за последния удар, който щеше да отнеме живота му. Ала той нямаше да умре така лесно. Със сетно усилие на волята изтръгна от себе си сили да се претърколи встрани, тъкмо в момента, когато противникът му нанесе удара. Кървавото острие пусна сноп искри от паважа, където бе лежал варваринът. Младежът неистово продължи да се търкаля, докато успя да се изправи на крака и опря гръб о една стена. Лудият се втурна подире му като вихрушка.

Въздухът сякаш бе изпълнен с бръмчене на сърдити стършели. Изведнъж лудият заприлича на игленица, в която са забити птичи пера. Конан примигна. Градската стража най-сетне беше пристигнала — двадесет стрелци с лъкове, загърнати в черни наметала. Те не настъпиха, а отново заредиха оръжие, защото макар и пронизан с толкова стрели, лудият все още стоеше изправен. Устата му наподобяваше дълбок разрез, бълващ нечленоразделен кръвожаден вой. Изведнъж той запокити меча си срещу големия кимериец.

Оръжието на Конан трябваше да се премести на не повече от педя, за да отклони чуждия меч и да го запрати с трясък на улицата. Стражите стреляха още веднъж. Пронизан по цялото тяло, лудият се свлече на земята. В един кратък миг, докато падаше, изражението на умопомрачение избледня и бе заменено от неизразим ужас. Мъртвото му тяло се блъсна в паважа. Бавно, държейки оръжията в готовност, войниците заобиколиха трупа.

Големият кимериец прибра сабята си в ножницата с рязък замах и отвратен, изсумтя. Не беше необходимо да изтрива острието — върху него нямаше дори капчица кръв. Пролятата кръв бе негова и всяка от раните, колкото и незначителна да изглеждаше, го изгаряше от срам. Единствената атака, съумял да парира чисто — тази срещу хвърлената сабя — можеше да бъде посрещната и от десетгодишно момиче.

Един от стражите сграбчи рамото на мъртвеца и го обърна по гръб върху каменната настилка на улицата, като превърна в трески половин дузина стрели.

— Полека, Тулио — изръмжа друг. — Няма да ми хареса, ако ни орежат заплатата заради тези стрели тук. Защо…

— Тронът на Черния Ерлик! — задъха се Тулио. — Та това е лорд Мелиус!

Групата от облечени в ризници мъже отстъпи назад и изостави Тулио сам, изправен над трупа. Не бе препоръчително да се намират близо до мъртъв благородник, особено ако имаха пръст в убийството му, независимо какво бе сторил той. Справедливостта на краля може да поеме в странна посока, щом бъдат засегнати хора с благороден произход.

Старшият на стражите плю край трупа. Той беше мъж с прошарени коси и синкав белег, лъснал напречно през широкия му нос, който се виждаше изпод предната част на шлема.

— Нищо не може да се направи сега. Тулио! — Тогава стражът изведнъж осъзна, че е сам край тялото и отскочи встрани, а очите му блеснаха като на обезумял. — Постави наметалото върху… благородния лорд, — продължи старшият. — Размърдай се, човече! — Тулио с неохота се подчини. Старшият посочи и други мъже от стражата — Абидиус, Крато, Джокор, Насо! Хващайте ръцете и краката. Бързо! Или искате да стоите тук, докато го изядат мухите?

С глухо мърморене четиримата мъже се затътриха напред и вдигнаха тялото. Старшият тръгна по улицата, доколкото можеха, носачите се стремяха да следват бързата му стъпка, ала останалите войници се забавиха назад. Никой не погледна повторно към Конан.

— Толкова бавен ли си станал, кимериецо? — извика груб глас.

Конан се извърна, гневният отговор замря върху устните му при вида на брадатия мъж, който се бе облегнал върху фасадата на един магазин.

— Все още съм по-бърз от тебе, Хордо, стари крадецо на кучета.

Брадатият мъж се изправи. Той беше висок почти колкото Конан, ала по-набит. Лявото му око бе скрито под груба кожена превръзка и един белег, който също се провираше под нея, пълзеше по цялата буза и опваше в подигравателно изражение левия ъгъл на устата му, макар останалата част от нея да се усмихваше приятелски. Тежки златни халки висяха на ушите му и ако златото изкушаваше крадците, то излъсканата от употреба широка сабя и камата в колана на мъжа, красноречиво ги разубеждаваха.

— Може би наистина си по-бърз, Конан — продължи той. — Ала какво правиш в Немедия, като оставим настрана уроците по фехтовка, които вземаш от някакъв благородник на средна възраст? Последният път, когато те видях, се бе запътил към Аграпур да воюваш за крал Илдиз.

Хордо беше приятел, но невинаги се бе проявявал като такъв. При първата им среща, едноокият и шайка бандити изтласкаха Конан в Заморанските равнини по заповед на Карела — бандитката с кестенявобакърена коса, известна под името Червения Ястреб. По-късно те яздиха заедно към Кезанкийските планини и търсеха съкровище, откраднато от магьосника Аман ар. Единственото, което изкопчиха от него бе, че успяха да се измъкнат живи. Бяха се срещали още два пъти; все опитваха да забогатеят, но все спечелваха не повече от необходимото за едно разкошно пиршество в най-близката странноприемница. Конан трябваше да гадае дали щастието ще им се усмихне, ако отново направят опит да спечелят злато.

— Да, воювах за крал Илдиз — отговори Конан. — Ала напуснах службата в Туран преди повече от година.

— Обзалагам се, че е станало заради неприятности с жена — захихика Хордо. — Знам си аз що за стока си.

Конан повдигна огромните си рамене. Изглежда винаги бе имал неприятности заради жени. Но кой ли мъж е нямал?

— Ами теб коя жена те прогони от Султанапур, Хордо? Когато за последен път се разделихме, ти се разпореждаше в собствената си странноприемница, имаше закръглена Туранийска женичка и се кълнеше никога да не бракониерстваш нещо по-сериозно от бонбони, да не си подаваш носа от Султанапур, докато не те изнесат за погребалната ти клада.

— Беше Карела — гласът на едноокия притихна смутено. Той подръпна гъстата си брада. — Не устоях на желанието си да се свържа с нея, а жена ми не спря да се заяжда с мен. Искаше да ме накара да се откажа. Каза, че съм се превърнал в посмешище. Хората приказвали разни неща, натякваше ми тя, подигравали ми се зад гърба, че ми хлопала дъската. Тя пък не можеше да търпи да се говори, че се е омъжила за малоумен. Тя не престана с приказките, аз не се промених, тъй че един ден й казах „довиждане“ и втори път не погледнах в онази посока.

— Още ли търсиш Карела?

— Тя не е мъртва. Сигурен съм — той сграбчи ръката на Конан, а очите му блестяха в прочувствен порив. — Не съм чувал дори и шепот за нея, но бих почувствал, ако беше мъртва. Ти чувал ли си нещо? Нещичко, каквото и да е?

Болка потрепваше в гласа на Хордо. Конан знаеше, че Червения Ястреб наистина оцеля след тяхната експедиция в Кезанкийнските планини. Ала ако го съобщеше на Хордо, трябваше да му разкаже и как я бе видял за последен път — гола, прикована сред върволицата роби, поела към тържището, за да бъде продадена. Можеше да обясни, че е имал само няколко медни монети в торбата си — смешна сума, която въобще не се приближаваше до цената на робиня със заоблени гърди и зелени очи в Туран. Дори можеше да спомене за клетвата, която тя го бе накарала да изрече — че никога няма да вдигне ръка да я спаси. Беше горда жена, о, колко горда беше Карела. Или някога е била. Защото щом Хордо не бе открил никаква следа от нея, беше повече от сигурно, че камшикът я е пречупил и сега тя танцува за удоволствието на някакъв тъмноок господар. Но ако сега Конан разкаже тази история, сигурно щеше да убие своя стар приятел — човекът, който винаги твърдеше, че е най-вярната хрътка на Карела.

— За последен път я видях в Кезанкийските планини — разкри той част от истината. — Но съм сигурен, че тя се е измъкнала жива от планините. Нито една шайка планинци не би устояла срещу нея и сабята в ръката й.

Хордо поклати глава и въздъхна тежко.

Хората започнаха да се престрашават и излизаха отново на улицата, взирайки се в труповете, които все още лежаха по паважа, дето бяха съсечени. Тук-там жена падаше с писък върху мъртвото тяло на своя съпруг или дете.

Конан се огледа наоколо за меча, който лудият бе размахвал. Лежеше пред голямата колкото цяла стена витрина на магазин, отрупан с разноцветни топове плат. Собственикът го нямаше — или бе убит, или пък бе отишъл да огледа жертвите. Кимериецът повдигна меча и изтри върху топ жълта дамаска съсирващата се кръв от подобното на змия острие.

Повдигна оръжието, за да премери теглото му. Предпазителят за дланта бе изработен като сребърен филигран, което подсказваше старинността на меча, а мястото на неговата изработка бе изписано с изтънчен краснопис, оставил върху стоманената повърхност странни думи. Никога по-рано Конан не бе виждал такива. Ала който и да бе направил оръжието, наистина бе майстор. То сякаш беше продължение на ръката му. Не, острието изглеждаше продължение на ума му. И все пак Конан не можеше да не мисли за онези, които мечът току-що погуби. Мъже, жени, деца. Съсечени с удар изотзад или както и да ги бе застигнал обезумелият, докато бягаха. Смазани, разкъсани, както се бяха опитвали да изпълзят встрани. Образите им бяха живи в неговото съзнание. Той усещаше миризмата на страха, потта и кръвта им.

Конан издаде гърлен звук на отвращение. Мечът беше просто меч и нищо повече. Стоманата нямаше никаква вина. И все пак той не желаеше да го задържи. Да го вземе — да, един меч е нещо прекалено ценно, за да бъде изоставен — това оръжие би донесло няколко сребърника в твърде олекналата му кесия.

— Да не би да искаш да го задържиш? — гласът на Хордо звучеше учудено. — Острието е осквернено. С кръвта на жени и деца — той плю и направи знака, с който се отпъждаше злото.

— Не е толкова осквернено, че да не мога да го продам — отвърна Конан. Импулсивно отметна от раменете си украсената с кожи наметка и я обви около меча. Старинната направа го правеше лесно разпознаваем. Не би било разумно да го носи открито толкова скоро след смъртта, която бе причинил в Белверус.

— Толкова ли си зле с парите, човече? Да ти дам няколко сребърни монети. Ще ти потрябват.

— Имам достатъчно — Конан претегли наум кесията си. Четири дни, ако отседне в странноприемница. Две седмици, ако спи в конюшни. — Толкова ли си богат, че раздаваш сребро? Отново ли се върна към разбойническия занаят, или си се заловил пак с контрабанда?

— Ш-ш-т! — Хордо пристъпи по-близо, като мяташе погледи наоколо с единственото си око, за да разбере дали някой не е дочул думите му. — За контрабанда се говори тихо — поясни той с глас, предназначен само за ушите на Конан. — Наказанието сега е бавно набиване на кол, а короната е отпуснала награда за предаване на сведения — тлъста сума, която ще изкуши дори собствената ти баба.

— Тогава защо си се забъркал?

— Аз не казах, че… — едноокият вдигна загрубелите си ръце. — Топките на Хануман! Да, аз съм в тази игра. Да не си глух или сляп, та да не знаеш какви са цените в този град? Митата са по-високи от самите цени. Контрабандистът може да натрупа състояние. Ако оцелее, разбира се.

— Може би имаш нужда от партньор? — подсказа му Конан.

Хордо се поколеба.

— Не е същото както в Султаналур. Всяка бъчва вино и парче коприна, които се измъкнат от кралската митница, се вкарват в страната от една-единствена банда.

— За цяла Немедия? — попита Конан невярващо.

— Да. Така е вече, доколкото знам от две години. А аз съм тук само от година. Те са по-стиснати от юмрука на скъперник. Следят кой да бъде допуснат в играта и не позволяват на никого да знае много неща. Аз получавам заповеди от човек, който получава своите от някой си, когото аз не съм виждал. Той пък по всяка вероятност получава заповед от някой друг — едноокият поклати тежката си глава.

— Ще опитам, но нищо не ти обещавам.

— Не е възможно да са чак толкова непроницаеми — настоя Конан. — Не и след като ти си един от тях, а си живял в града само година.

Хордо се засмя и разтърка широкия си нос със сплескания си, едър показалец.

— Аз съм специален случай. Бях в Кот, в една кръчма на Коршемиш, защото бях дочул слух… е, отклоних се от главното. Както и да е, един човек — Хасан, той работи за бандата в Кот, ме чул да разпитвам за Карела. Бил слушал по-рано да се говори за Червения Ястреб и безкрайно се възхищавал от нея. Щом разбра, че аз съм неин човек, ми предложи работа тук, в Белверус. Дотам бях изпаднал, че щях да варя чорба от собствения си колан. Ето защо приех предложението. Ако Хасан беше тук, щях да те уредя докато щракнеш с пръсти, ала той е в Кот.

— Странно — размисли Конан. — Защо не те е задържал в Кот, щом толкова се възхищава от Червения Ястреб. Е, няма значение. Направи каквото можеш. Все пак ще разчитам.

— Ще опитам — обеща Хордо, взря се през полуотворения си клепач към слънцето, отдавна превалило зенита и тромаво се раздвижи. — Слушай, имам малко работа. Бандата, нали разбираш. Щях да те поканя да разменим по някоя и друга небивалица, ала те не гледат с добро око на непознати.

— Имам много време.

— Сигурно. Ще се видим. Чакам те във вертепа „Заклания вол“, на Улицата на Скърбите, точно над Хелгейт. Нека пясъчният часовник се обърне един-два пъти след залез-слънце — той се засмя и потупа Конан по рамото. — Ще си пробием път с пиене от единия до другия край на града.

— И от мазетата до покривите — съгласи се Конан.

Едноокият си тръгна. Конан реши да се разходи и стана, стиснал увития в пелерината меч под мишница, ала веднага закова на място. Богато украсена носилка с алени завеси, чиято рамка и пръти за повдигане проблясваха в черно и златисто, стоеше малко по-нагоре на улицата. Тълпата, дори главорезите почтително се отдръпваха, за да й сторят път. Вниманието му прикова не самата носилка — той бе виждал много такива по улицата: в тях седяха дебели търговци и лъскави благородници — ала тъкмо когато се обръщаше, завесата се затвори с рязко люшване, оставяйки го с неясното впечатление за някаква жена, така обвита в сиви воали, че нищо освен очите й не можеше да се различи. Ала той би могъл да се закълне, въпреки цялата краткост на този миг, че нейните очи гледаха тъкмо него. Не, не гледаха. Изгаряха го със свирепостта си.

Предната завеса на носилката рязко се раздвижи и очевидно бе дадена някаква заповед, защото носачите забързаха нагоре по улицата, отдалечавайки се от големия кимериец.

Конан поклати глава, докато наблюдаваше как носилката изчезва сред блъсканицата от хора. Не бе започнал по най-добрия начин в Белверус. Въобразяваше си разни неща. Тук не познаваше никой, освен Хордо. Здраво стиснал завития в пелерината вързоп, той се зае да убие времето до срещата с Хордо. Щеше да се научи какво може да постигне в този град, където се надяваше да изкове бъдеще за себе си.