Конан — защитника на трона

Пета глава

На следващата сутрин Конан крачеше към стаята за посетители на странноприемницата „Фестис“ и отново си зададе въпроса дали не е попаднал в гнездо на умопобъркани. Две лири, четири цитри, три флейти и шест арфи с различни размери свиреха непрекъснато, ала никога повече от двама измежду разпръснатите по стаята музиканти, не изпълняваха една и съща мелодия. Един рецитатор редеше стихове пред гола стена, жестикулирайки разпалено, сякаш се представяше пред богат покровител. Дузина млади мъже и жени наобиколили маса, отрупана с малки скулптурни изображения, се надвикваха с музиката, за да си обясняват подробно какви са слабостите в работата на всеки. Други трима, застанали на стълбищната площадка, си крещяха един другиму — всичките едновременно — кога едно осъдително от морална гледна точка деяние все пак е допустимо да бъде извършено. Поне Конан смяташе, че викат, обсъждайки този неясен въпрос. Всички мъже и жени в стаята — никой по-възрастен от двадесет и пет години — се надвикваха за едно или друго нещо.

Можеше да се каже, че предната вечер той и Хордо бяха посрещнати радушно. Тогава в странноприемницата имаше не повече от двадесетина души. Ако „Фестис“ въобще бе възможно да се нарече странноприемница. Всички присъстващи се вторачиха в тях, сякаш Ариани бе довела две Бритунийски мечки. Да, сред тази сбирщина, която разполагаше с не повече от няколко ножа за рязане на месо, те наистина изглеждаха такива.

Докато Хордо изчезна при „ваните“ — дървени корита, поставени направо върху земята в тесен двор, без да имат нищо общо нито с мраморните палати, нито с всеобщото пренебрежение спрямо чистотата другаде в града — странните младежи наобиколиха Конан: доливаха чашата му с евтино вино, щом се появеше опасност да остане празна и го подтикваха да им разказва своите истории. Когато Хордо се върна, те притиснаха и него. Късно през нощта, чак до малките часове на следващата сутрин, Конан и едноокият си съперничеха кой ще разкаже по-интересна преживелица.

Тези чудати млади мъже и жени — според някой били хора на изкуствата, друг ги нарече музиканти, а трети — философи — седяха неподвижни, целите в слух, сякаш им разказваха за друг свят. Често онези, които нарекоха себе си философи, даваха странни коментари, съвършено непонятни за Конан. Доста време му отне да осъзнае, че и другите не схващат нищичко. Винаги настъпваше миг тишина, вклиняващ се в коментара, и тогава хората от групата наблюдаваха онзи, който се бе изказал. Изчакваха да видят дали от тях се очаква да кимнат сериозно на дълбокомисленото разсъждение, или да се засмеят на остроумието. Веднъж-дваж Конан помисли, че един от философите му се подиграва, ала човекът май не бе сторил нищо лошо. Не беше уместно да убие човек, без да бъде сигурен във вината му.

Той си проби път край философите на стълбищната площадка — нито един от тримата не забеляза преминаването му — и спря изумен. Ариани стоеше права върху маса в ъгъла на стаята. Гола. Беше стройна, гърдите й изглеждаха приятно налети, талията й — тънка над красиво заобления ханш.

Той свлече наметалото от раменете си — мечът с назъбеното острие бе скрит на сигурно място в малката стая, отредена му да пренощува — и закрачи напред, за да обвие наметката около голото й тяло.

— Ето, момиче. Ти не си като онези, които печелят от такъв вид развлечения. Ако се нуждаеш от пари, имам достатъчно да изхраня и теб, и себе си известно време.

Тя погледна надолу към него за миг, с ръце върху бедрата, с неразгадаеми очи, сетне го изуми като отметна главата си назад и се разсмя. Лицето му почервеня — не понасяше да му се подиграват. Тя веднага падна на колене върху масата, лицето й бе изпълнено с разкаяние. Гърдите й подскочиха на педя от носа му и челото му се покри със ситни капчици пот.

— Съжалявам, Конан — каза тя тихо, ако думите й можеха да минат за тихи в тази врява. — Това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. Не биваше да се смея.

— Щом искаш да се покажеш гола — сърдито отговори той, — защо не отидеш в кръчма, където от това се печелят пари?

— Виждаш ли тези хора? — тя посочи тримата мъже и двете жени — държаха въглени в ръце и седяха около близката маса, всеки с парче пергамент, прикрепено към дъска — и пред петимата имаше такива необичайно широки дъски. Всички гледаха сърдито към жената и Конан. — Аз им позирам. Те нямат пари да наемат някого и аз им правя услуга.

— Пред всички? — попита той недоверчиво.

— Няма много свободно място, Конан — обясни тя, а гласът потрепна с неприкрито веселие. — Освен това всеки тук е човек на някакво изкуство. Те дори не забелязват.

Държейки под око изящните извивки на тялото й, той бе готов да се обзаложи в противното. Ала всичко, което каза, беше:

— Предполагам, че можеш да правиш каквото искаш.

— Правилно предполагаш.

Тя помаха с ръка към хората, които скицираха и скочи от масата, като извърши безброй интересни поклащания с голото си тяло. Конан желаеше тя да престане да припка наоколо, както бе тъй — без дрехи. Трябваше да помисли за друго, за да не я метне през рамо и да я отнесе горе в стаята си. След малко Конан забеляза блещукане в очите й. Върху скулите й се бе покатерила лека руменина. Беше осъзнала какъв ефект предизвиква у него.

Жената сръчно пое наметката от ръцете му и целомъдрено я обви около тялото си.

— Точно сега, в този момент, бих искала да пийна малко вино. С теб. — Той погледна наметката, вдигна въпросително вежди, а тя се изсмя. — Горе е различно. Там аз позирам. Долу съм просто гола. Ела, една маса тъкмо се освобождава.

Тя се втурна напред, той я последва, като се чудеше каква разлика създава разстоянието от масата до пода, и се питаше дали въобще някога ще разбере жените. Едва се отпусна на стола срещу нея край една маса с неравен плот и някой бутна пред тях глинена кана с вино, две очукани метални чаши и изчезна, преди още Конан да бе посегнал към кесията си.

Той поклати глава.

— За първи път виждам кръчма, където не искат да си платиш, преди да ти напълнят чашата.

— Никой ли не ти обясни снощи? — засмя се тя.

— Може би ти си опитала. Ала имаше твърде много вино наоколо.

— Наистина ли си извършил всичко, за което разказа снощи? — тя се наведе напред с интерес, краищата на наметалото се разтвориха и разкриха пътеката към пазвата й. Част от съзнанието му отбеляза, че гледката е почти толкова възбуждаща, колкото голият й бюст преди малко. Той се запита дали тя го знае и дали го прави нарочно.

— Някои от тях, да — потвърди предпазливо той. Истината беше, че не си спомняше кои истории бе разказал той и кои Хордо. Наистина, онази нощ виното беше много повече от достатъчно. Конан напълни чашите от глинената кана.

— Тъй си и помислих — отбеляза тя със задоволство. — А колкото до парите, давай, колкото можеш. Всички тук правят така. Макар че който остава само през деня, не дава нищо. Някои от нас получават пари от семействата си и, разбира се, всички ги внасяме тук. Те не одобряват — семействата ни, имам предвид — ала още по-малко одобряват, ако сме около тях и ги поставяме в неудобно положение с поведението си. Ако останат пари, купуваме хляб и сол и ги разпределяме сред гладните в Хелгейт. Е, не е достатъчно — въздъхна тя. — Ала човек, който умира от глад, е благодарен и за трохата хляб.

— Значи някои от тези хора имат достатъчно богати семейства, които им дават пари — огледа той невярващо стаята. Изведнъж думите, произнесени бавно и разчленено, така както говори високо образован човек, звъннаха в ушите му:

— Моят баща е лорд — каза тя, сякаш се защитаваше. Изречено от нейните устни, да бъдеш лорд или дъщеря на лорд, звучеше като престъпление.

— Тогава защо живееш тук, в покрайнините на Хелгейт и позираш гола върху масите? Не можеш ли да пишеш поезията си в палата на баща си?

— О, Конан — въздъхна тя. — Не разбираш ли, колко е несправедливо благородниците да имат злато и да живеят в палати, а просяците да мрат от глад в копторите си?

— Може би е несправедливо — отвърна той. — И все пак аз харесвам златото, въпреки че съм имал твърде малко от него. Що се отнася до бедните, ако аз бях богат — дано добре се познавам — онова, което съм пропилял стига за доста стомаси.

— Какъв друг отговор очакваше? — попита висок като върлина мъж и притегли стол към тяхната маса. Дългото му лице имаше начумерено изражение и впечатлението се подсилваше заради гъстите вежди, свъсени над очите му. Той посегна към чашата на Ариани и изпи половината от виното й.

— Това е честен отговор, Стефано — възрази Ариани, а новодошлият изсумтя.

Сега Конан си припомни този мъж. Миналата нощ той бе нарекъл себе си скулптор и доста свободно бе докосвал с ръце Ариани. Тогава тя изглежда нямаше нищо против, ала сега гневно прибра от него своята чаша с вино.

— Той е щедър човек, Стефано, и мисля, че пак щеше да е щедър, ако бе богат — тя отново премести прямия си поглед върху Конан. — Но не виждаш ли, щедростта не е достатъчна? В Хелгейт някои хора не могат да си купят хляб, докато благородниците се крият на сигурно място в палатите си, а дебелите търговци забогатяват все повече, с всеки изминал ден. Гариан не е справедлив крал. Ясно е какво трябва да се направи.

— Ариани! — прекъсна я Стефано остро. — Започваш опасна тема. Обуздай езика си.

— С какво право говориш така с мен? — гласът й се извиси, сгорещен от спора. — Каквото и да е имало между нас, аз не съм твоя собственост.

— Не съм казал, че си — отвърна той със същата разгорещеност. — Само моля да ми позволиш да те напътствам. Не приказвай така пред непознати.

Ариани презрително отметна красивата си глава, големите й очи внезапно изстинаха.

— Сигурен ли си, че думите ти не са предизвикани от ревност, Стефано? Че не желаеш да се отървеш от съперника си? — Лицето на скулптора пламна в алено. — Може да е непознат — продължи тя безпощадно, — ала тъкмо той е човекът, когото търсим. Войн. Нима не съм чувала Тарас да ти говори за това стотици пъти? Ние наистина трябва да разполагаме с борци, ако…

— Милосърдието на Митра! — изстена Стефано. — Въобще помисляш ли си, че трябва да бъдем предпазливи, Ариани? Той е просто варварин от севера. Вероятно никога не ще узнае кой е баща му и би продал честта си за един сребърник. Внимавай какво говориш!

С лявата си ръка Конан освободи широката сабя от ножницата и оголеното острие под дръжката се опря на масата.

— Когато бях още момче — изрече той с равен глас, — видях как баща ми умира с меч в ръка. С бащиното си оръжие убих човека, който отне живота му. Интересно ли ти е да говорим още по този въпрос?

Очите на Стефано опулено се взираха в меча, начумереното изражение изчезна за миг от лицето му. Той докосна устните си с език и се задъха.

— Виждаш ли, Ариани? Виждаш ли какъв тип е? — Скулпторът се изправи, столът му се плъзна и изскърца върху пода. — Ела с мен, Ариани. Остави го.

Тя вдигна чашата си към Конан.

— Би ли ми налял още малко вино? — очите й повече не потърсиха Стефано, нито показаха, че забелязват присъствието му. Конан напълни чашата й и тя отпи.

Стефано я погледна нерешително, после отстъпи крачка назад.

— Внимавай какво говориш! — изсъска той и се оттегли като едва не събори една маса в бързината си.

— Ще внимаваш ли какво приказваш? — тихо я попита Конан.

Тя остана задълго взряна във виното, преди да отговори.

— Ако се съди от историите, които разказа, мечът ти върви натам, където има злато. Избираш човека само защото може да ти предложи най-много от скъпоценния метал.

— Не — възрази й той. — По-скоро ще изоставя златото, отколкото да изпълня несправедлива заповед. — Въздъхвайки, той си призна: — Ала аз наистина харесвам златото.

Тя притисна наметката около себе си и се изправи.

— Може би… може би ще разговаряме за това по-късно. Те ме очакват да продължа с позирането.

— Ариани — започна той, ала тя го прекъсна.

— Стефано смята, че може да предявява претенции върху мен — изрече тя бързо. — Ала не може — и се отдалечи почти така бързо, както бе сторил Стефано.

Конан сподави ругатнята, която напираше върху устните му, изпразни чашата си и се обърна да погледне как тя отметна наметалото и се качи да позира върху масата. След миг очите й се насочиха към него, ала веднага се отклониха. Тя отново срещна погледа му и отново го отбягна. Закръглените й гърди започнаха бързо да се повдигат и спадат, дишането й стана неравно, развълнувано. Бледорозови петна избиха по бузите, после лицето й поаленя, обхванато от горещ пламък. Тя издаде рязък, тих вик и скочи долу, грабвайки наметалото от пода, без да поглежда повече към Конан. Понесена в безшумен бяг, тя придърпа украсената с кожи наметка около тялото си и се стрелна между масите, докато краката й я отнесоха нагоре по стълбите.

Кимериецът се усмихна доволно и си наля още вино от глинената кана. Може би нещата не се развиваха така зле, както изглеждаше.

Намръщен, Хордо се отпусна на стола срещу Конан.

— Чу ли какво се говори на това място? — тихо попита той. — Ако тук се навърташе някой от градската стража, не след дълго доста глави щяха да бъдат набучени на кол за подстрекателство.

Конан хвърли нехаен поглед наоколо, за да види дали някой си прави труд да подслушва.

— Не само подстрекателство. Истински бунт.

— Тази пасмина? — изсумтя присмехулно едноокият. — По-добре направо да отмаршируват до дръвника, за да им отсекат главите. Не че градът не е готов за бунт, забележи. Ала тези имат не по-големи изгледи за успех, колкото някое бебе-сукалче.

— А ако разполагат с пари? Злато, с което да наемат войни?

Хордо повдигна чашата си, докато Конан говореше, но се задави с виното.

— Откъде ще вземе злато тази шайка? Ако някой от тях имаше покровител — може да заложиш кесията си — не би живял кажи-речи в самия Хелгейт.

— Бащата на Ариани е лорд — тихо съобщи Конан. — И тя ми разкри, че някои от останалите също произхождат от богати родове.

Едноокият внимателно заизбира думите си.

— Значи сериозно твърдиш, че те наистина подготвят бунт? Или поне си въобразяват, че го правят.

— Разговорът между Стефано и Ариани ми даде да разбера, че е така.

— Тогава да се махаме оттук. Може да имат някакви дарби, ала изкуството да вдигнат бунт не е между тях. Щом се срещнаха с тебе снощи и ти разказаха толкова много днес, какво ли чудесии са раздрънкали пред останалите? Помни, нашите глави могат да украсят някой кол със същата лекота, както и техните.

Конан бавно поклати глава, въпреки че Хордо очевидно имаше право.

— Тук ми харесва — беше всичко, което каза той.

— Харесал си поетесата със закръглените бедра — разгорещено възкликна Хордо. — Още си готов да загубиш главата си за жена. Нали помниш какво ти каза слепият прорицател?

— Ти май разправяше, че е глупак — изсмя се кимериецът. — Пий, Хордо. Почини си. Хайде да говорим за нашия отряд телохранители.

— Доколкото виждам, все още нямаме никакво злато — кисело отбеляза събеседникът му.

— Ще намеря злато — заяви Конан с повече увереност, отколкото чувстваше в действителност. Нямаше никаква представа откъде ще го вземе. И все пак е добре да подготви плановете си. Едно забавяне от няколко дни би затруднило много наемането на въоръжени мъже за отряда. — Ще го намеря. Ти каза, че, ъ… има възможност да вземем оръжие от складовете на бандата контрабандисти, при които служиш. Добро ли е оръжието? Виждал съм контрабандни ризници така изядени от ръжда, че се разпаднаха след първия силен дъжд, а мечовете се строшиха при първия удар.

— Не, кимериецо. Тия оръжия са с добро качество и от всякакви модели, каквито би ти хрумнало да потърсиш. Слушай, има толкова различни видове саби, струпани в тези складове, че не достигат имена да наречеш разновидностите им. Криви саби от Вендия, ятагани-шамшир с удължени върхове от Иранистан, ками мачерас в дузина различни размери от Коринтианските градове държави. Петдесет броя криви саби и стотици ками. Достатъчно да въоръжиш пет хиляди мъже.

— Толкова много? — измърмори Конан. — Защо държат толкова много и разнообразно оръжие в складовете? Няма никаква печалба от саби, оставени в склад.

— Пренасям от границата до Белверус какаото ми заповядат и ми плащат в злато. Пет пари не давам дали ще сеят ечемик в складовете си, докато получавам дебело натъпкана кесия за всеки курс. — Хордо обърна каната над чашата си, ала от нея се изцедиха само няколко капки. — Вино! — изрева той и под напора на гласа му в цялата стая се възцари мъртва тишина.

Всички удивено обърнаха глави към двамата плещести мъже. Стройна девойка в същата проста памучна рокля, каквато носеше Ариани, и която я скриваше от врата до глезените, колебливо приближи до тях и постави на масата още една кана вино. Хордо разрови кесията на пояса си и й подхвърли един сребърник.

— Остатъкът е за тебе, малката — подвикна й той.

Девойката се взря в монетата, доволно се засмя и стори дълбок, ала някак подигравателен поклон, преди да се отдалечи. Разговорите около масите отново продължиха. Музикантите пак се заеха с различните мелодии, а поетът поднови представлението си пред стената.

— Хубави виночерпки — измърмори Хордо и напълни очуканата си метална чаша. — Ала се обличат като девиците в някой храм.

Конан прикри усмивката си. Едноокият бе пил много предишната нощ. Е, твърде скоро щеше да научи, че тук не бе необходимо да плаща за виното. Междувременно нека сега плати и подпомогне странноприемницата от името на двамата.

— Помисли, Хордо. Тъкмо тази пъстра сбирка от оръжия би обединила тези хора на изкуството.

— Пак ли започваш? — измърмори мъжът. — На първо място не мога да си представя, че който управлява бандата контрабандисти, ще иска да свали Гариан. Безумните мита довеждат до гладна смърт бедняците, но те носят отлична печалба на контрабандистите. На второ място… — лицето му помрачил, а белегът под превръзката на окото му изпъкна с белезникавоматовия си цвят. — На второ място, вече преминах през едно въстание с тебе. Или си забравил как яздихме през Вениянската граница само половин стъпка пред меча на палача?

— Помня — потвърди Конан. — Не съм казвал, че ще се включа в бунта на тези художници.

— Нищо не си казал, ала много си мислил за това — изръмжа Хордо. — Ти си романтичен глупак, кимериецо. Винаги си бил и, изглежда винаги ще бъдеш. Утробата на Хунамун, човече, недей да се замесваш сега в друго въстание. Съсредоточи мисълта си върху златото, нужно за нашия отряд телохранители.

— Умът ми винаги е бил зает с мисли за злато отвърна Конан. — Може би мисля за това прекадено много.

Хордо изстена, но появата на стройната девойка, която им бе донесла каната с вино, спаси Конан от необходимостта да добави още нещо. Тя наклони глава на една страна и удостои големия кимериец с поглед, наполовина срамежлив, наполовина изпълнен с покана. В стаята изведнъж стана прекадено горещо.

— Как е името ти, момиче? — попита Хордо. — Ти си мъничка, сладка хапчица. Захвърли тази памучна риза, украси се с малко коприна и може да работиш в която кръчма на Белверус си избереш.

Тя разтърси глава, разсмя се весело, коприненокафеникавата й коса се разля като водопад по раменете й.

— Благодаря ти, любезни господине. Благодаря и за щедрата ти помощ — Хордо се намръщи. Не разбираше за какво става дума. — Името ми е Керин продължи тя и премести меките си кафяви очи към Конан, сякаш искаше да го погали с леките си пръсти. — С тези рамене… ти трябва да си Конан, за когото говореше Ариани. Аз моделирам различни неща от глина, въпреки че се надявам да видя някой ден скулпторите си отлети в бронз. Би ли позирал за мен? Аз не мога да ти платя, но може би… — устата й изгуби твърдостта на очертанията си, сочната й долна устна леко се отпусна, а очите й не оставиха никакво съмнение как щеше да се издължи на мускулестия варварин.

Конан едва не се отказа да слуша, след като тя спомена за позиране. В съзнанието му проблесна образа на Ариани, позираща на масата, и той с неудобство осъзна как лицето му се сгорещява. Със сигурност тя не можеше да му предложи… не можеше да иска…

Преглътна с труд и леко се изкашля.

— Ти спомена Ариани. Тя изпрати ли някакво съобщение за мен?

— Защо тъкмо тя те видя първа? — въздъхна Керин. — Да. Чака те в твоята стая. Ще ти съобщи нещо много важно, както ми каза — завърши тя с леко неестествена усмивка.

Конан се раздвижи и столът му изскърца.

— Момиче — подхвана Хордо, след като кимериецът се изправи. — Какво значи това „да позираш“? Аз ще се справя прекрасно с тази работа. — Керин се плъзна върху мястото, което Конан освободи.

Докато пресичаше стаята за посетители, Конан чакаше да чуе възмутения вик на Хордо, ала поглеждайки от стълбищната площадка, забеляза едноокият мъж да кима бавно, с доволна усмивка, цъфнала върху лицето му. Конан се разсмя и изкачи стълбите. Изглежда приятелят му щеше да получи от добра по-добра стока за своя сребърник.

Тесният коридор на горния етаж бе изпълнен с много врати, направени съвсем недодялано, защото първоначално построените помещения бяха разделени на доста повече от предвидените. Конан блъсна скованата от груби дъски врата на своята стая и видя Ариани застанала под малкия прозорец, избит високо в стената. Неговото наметало все още плътно обвиваше тялото й, юмруците й се показваха на врата, откъдето тя придържаше дрехата върху себе си. Той затвори вратата и се облегна върху грапавите дъски.

— Позирам! — започна тя без никакво встъпление. В очите й проблясваше пламъче, което той не можеше да разгадае. — Позирам за моите приятели, защото не могат да наемат модели.

Правя го често и никога не съм се чувствала смутена. Никога до днес.

— Аз просто те погледнах — обади се той тихо.

— Ти ме погледна — младата жена издаде звук между ридание и смях. — Ти ме погледна и аз се почувствах като момичетата в „Заклания Вол“, които се гърчеха под звуците на флейтата за онези омазани в слюнка мъже. Митра да порази очите ти! Как смееш да ме караш да се чувствам така!

— Ти си жена. Погледнах те както мъж гледа жена.

Тя затвори очи и заговори, обърната към напукания таван:

— Хама, ти майко на всички живи същества, защо се чувствам така развълнувана от един див варварин, който мисли със своя меч? — Доволна усмивка блесна върху лицето му, за да угасне почти веднага, смазана от сърдития поглед в нейните големи, светлокафяви очи. — Всеки мъж може да има колкото жени пожелае — продължи пламенно тя. — Отказвам моята свобода да бъде по-малка от тази на мъжа. Ако предпочета да имам само един мъж в своята постеля и не пожелая друг, докато той или аз си тръгна, това е лично моя работа. Можеш ли да ме приемеш такава?

— Майка ти никога ли не ти е казвала, че мъжът задава такива въпроси? — засмя се той.

— Митра да порази сърцето ти! — озъби се красивата жена. — Защо си губя времето? — Мърморейки на себе си, тя закрачи към вратата, като в бързината си разтвори широко наметалото.

Конан протегна тежката си ръка и я обви около талията й под дрехата. Остана й време само за сподавен крясък, преди той да я вдигне. Наметката се понесе към пода, меките й гърди се притиснаха в коравия простор на гръдния му кош.

— Ще останеш ли с мен, Ариани? — попита Конан, взирайки се в уплашените й очи.

Преди тя да успее да отговори, той вплете свободната си ръка в косите й и приближи нейните устни до своите. Малките и юмруци поаленяха, докато удряха коравите му рамене; стъпалата й напразно ритаха краката му над глезените. Нейната съпротива бавно замря и когато доволен шепот прозвуча в гърлото й, той освободи тъмните й коси. Задъхана, тя опря глава върху широките му гърди.

— Защо промени решението си? — след известно време успя да го попита тя.

— Не съм го променял, преди да попиташ — отвърна Конан. Тя го погледна уплашена, а той се усмихна. — Ала този път аз те попитах.

Ариани се засмя тихо и отново докосна гърдите му с глава.

— Хама, майко на всички живи същества — извика тя. — Ще разбера ли някога тези странни създания, наречени мъже?

Той внимателно я положи на рогозката си и дълго след това само родените в страстта й звуци пробягваха по нейните устни.