Конан — защитника на трона

Четвърта глава

Албанус гневно стегна около кръста си шнура на избродираната със злато нощница, докато се разхождаше в постланото със скъпи килими преддверие на своите спални стаи. Златисти лампи хвърляха мека светлина върху стените, обсипани с барелефи, изобразяващи сцени от живота на Брагорас — древния, превърнал се в легенда, крал на Немедия — от когото Албанус претендираше, че води своя чист и неопетнен произход на благородник по майчина и бащина линия.

Лордът с ястребово лице бе наредил да го събудят, независимо по кое време се появят двамата мъже, които очакваше. И Вегенций, и Деметрио изглежда не бяха мигнали през нощта. Туниката със знака на Златните Леопарди, облечена върху ризницата на войника, бе смачкана и влажна от пот, а очите на женствения младеж примигваха изтощено.

— Какво открихте? — повелително попита Албанус, без никакво предисловие.

Деметрио сви рамене и помириса малката топчица против зараза, която винаги носеше със себе си.

Вегенций изтръпна в уморен гняв при безапелационния тон и рязко заговори:

— Нищо. Мечът го няма. Това не е толкова важно. Нямаме нужда от него. При това ти уреди Мелиус да бъде убит, като му го даде в самото начало. И все пак, Митра ми е свидетел, този човек не е голяма загуба.

— Как бих могъл да зная, че проклетото оръжие ще го накара да полудее? — прекъсна го Албанус. Вплел пръстите на двете си ръце, за да ги възпре да не треперят от ярост, той успя да си възвърне самообладанието. — Мечът — гласът му звучеше по-спокойно — трябва да бъде намерен. Още едно произшествие като днешното, още един луд с това оръжие в ръцете, и Гариан ще знае, че в Немедия отново вилнее магьосничество. При цялото му отвращение към магиите, би могъл да привлече някой маг в двореца, за да осигури собствената си защита. Мислите ли, че толкова лесно ще позволя да се провалят плановете ми?

— Нашите планове — тихо му напомни Деметрио иззад малката топчица.

Албанус се усмихна леко — неговата усмивка беше не повече от леко изкривяване на устните.

— Нашите планове — съгласи се той, след което дори и нищожната деликатност в тона му изчезна. — Ти разпита стражите по въпроса, нали, Вегенций? В края на краищата те убиха лорд Мелиус.

Вегенций едва забележимо кимна.

— През мен минаха всички, освен техния старши, който изчезна от казармата, щом Златните Леопарди дойдоха да го арестуват. Гузната му съвест го е накарала да избяга, помнете ми думата. Той знае нещо.

— Малко вероятно — измърмори Деметрио. — Човекът знае какви методи на разпит ще бъдат използвани.

— Освен ако не е взел меча — предположи Албанус. — Какво казаха другите?

— Съвсем малко — въздъхна Вегенций. — През по-голямата част от разпита молеха за милост. Знаеха единствено, че имат заповед да спрат някакъв обезумял, който колел хората в близост до Пазара. Заварили го да се бие с варварин от северната провинция, после убили полуделия. Когато разбрали по кого са стреляли, били така ужасени, че дори не помислили за меча. Не са задържали и варварина.

— Още ли е жив? — изненадано възкликна Албанус. — Трябва да е истински майстор на фехтовката.

Вегенций се разсмя пренебрежително.

— Мелиус едва ли можеше да различи дръжката от острието на меча.

— Майсторството е в оръжието — натърти Албанус. Шестима превъзходни майстори на меча били убити, за да се изработи острието му. Тяхната кръв била използвана за закаляването на стоманата, костите им били изгорени при изковаването й, а тайната на тяхното изкуство се е преляла в метала.

— Да сече и коли — ето всичко, което знае Вегенций, — гласът на Деметрио насмешливо подскочи. — Виж, изкуството на стоманата… — Той извади меча от ножницата си и с прегънати колене затанцува по прекрасно съчетаните багри на килима, като описваше с оръжието си сложни фигури във въздуха.

— Такива измишльотини вероятно са достатъчно добри за първите дуели на благородниците — подигра го на свой ред Вегенций. — В битката, когато животът ти зависи от сабята, е съвсем друго.

— Достатъчно! — грубо прекъсна спора им Албанус. — Спрете и двамата! — той остро пое дъх. Един ден щеше да им позволи да се бият, за да го развличат, и щеше да заповяда да набодат на кол победителя от техния двубой. Ала сега не беше време за това. Тридесет години беше работил, за да осъществи мечтата си. Прекалено много време, прекалено много усилия и унизителен ужас, за да позволи всичко да пропадне. — Този варварин може да е взел меча. Намерете го! Намерете оръжието!

— Вече започнах търсенето — самодоволно се обади войникът с квадратното лице. — Обадих се на Тарас. Неговите улични плъхове трябва да са душили цяла нощ.

— Добре — Албанус потри ръце, при което се разнесе звук, сякаш наблизо шумолеше пергамент. — Ами ти, Деметрио? Какво направи, за да намериш оръжието?

— Зададох десет хиляди въпроса — уморено отвърна изнеженият младеж. — От Улицата на Скърбите до вертепа „Къщата с Хиляда Орхидеи“ Нищо не узнах. Ако Вегенций беше сметнал за уместно, да ме уведоми за онзи варварин, търсенето ми щеше да бъде по-лесно.

Вегенций изучаваше ноктите на ръцете си със самодоволна усмивка.

— Кой би се сетил да те търси в „Къщата с Хиляда Орхидеи“? Там предлагат на клиентите си само жени.

Деметрио вбесено тласна меча си обратно в ножницата, сякаш пронизваше сърцето на войника. Ала преди да успее да отвори уста, заговори Албанус:

— Нямаме време за свади на дребно. Намерете този меч. Откраднете го, купете го, не ме е грижа как, ала го намерете. И не привличайте ничие внимание.

— А ако новият собственик е отмерил свойствата му? — попита Деметрио.

— Тогава го убийте — равно каза Албанус. — Или убийте нея, ако оръжието е в ръцете на някоя жена. — Той се обърна да си върви.

— Има още нещо — рязко се обади Вегенций. — Тарас иска да се срещне с тебе.

Албанус извърна лице към тях, очите му бяха безмилостни и непроницаеми като черен кремък.

— Как се осмелява тази отрепка? Той трябва да ближе с благодарност камъните по паважа, върху които стъпвам, заради златото, което му бе дадено.

— Уплашен е — поясни Вегенций. — Той и неколцина от останалите, които знаят какво всъщност вършат. Ще ги сплаша, ала дори златото няма да върне куража им, ако не се изправят лице срещу лице с тебе и не чуят от устата ти, че всичко ще стане както им е било разказано.

— Митра да ги порази! — очите на Албанус докоснаха барелефа върху стените. Трябвало ли е Брагорас да се занимава с такава измет? — Прекрасно. Уреди ми среща в някое затънтено място.

— Ще бъде изпълнено — отвърна войникът.

Изведнъж Албанус се усмихна, първата истинска усмивка, която останалите видяха върху лицето му.

— Когато седна на трона, ще заповядам този Тарас и неговите главорези да бъдат одрани живи на Площада на Кралете. Хората трябва да научат как един добър крал защитава поданиците си от напаст като тях. — Смехът му наподобяваше кучешки лай. — Хайде, тръгвайте. Като ви видя следващия път, искам да ми докладвате, че сте успели.

Той ги напусна без церемонии, както се бе и появил. Чувстваше, че вече стои над обичайната учтивост, разменяна между обикновени хора. Във всеки случай Вегенций и Деметрио бяха глупци, неспособни да осъзнаят, че той гледа на тях не по-различно, отколкото на Тарас. Не се ли досещаха, че накрая ще се разправи с тях също така жестоко? Щом можеха да предадат един крал, значи щяха да предадат и следващия.

В слабо осветената си спалня той закрачи нетърпеливо към квадратен лист от прозрачен кристал, окачен на стената. Никакви орнаменти не украсяваха тънкия кристал, с изключение на странни знаци по външния ръб, фино вписани под самата прозрачна повърхност. В светлината на единствената малка златна лампа, поставена на триножник, знаците бяха почти невидими, ала поради дългите си упражнения с кристала пръстите на Албанус докоснаха нужните в необходимата последователност. Устните му напяваха думи от език, мъртъв вече три хилядолетия.

Щом пръстът му се повдигна от последния знак, кристалът потъмня и доби плътен сребристосин цвят. Бавно започнаха да се оформят картини. В кристалния лист се движеха и жестикулираха мъже, приказваха, ала не се чуваше никакъв звук. Албанус се взря в Гариан, който си мислеше, че е на сигурно място в кралския палат, унесен в разговор с най-доверените си съветници — Сулпиций и плешивия Маларик.

Кралят беше висок мъж, все още запазил здравите мускули от юношеството, прекарано във войската, ала сега върху тях бе започнал да се наслагва равен слой тлъстина. Тя се бе натрупала през дългата половин година владичество върху трона, лишено от физически упражнения. Неговото лице с квадратна челюст и дълбоко хлътнали в черепа тъмни очи, бе загубило много от някогашната си откритост. Причината за тази промяна отново бе тронът.

Ръцете на Албанус пак започнаха да се движат по ръба на кристала, докато лицето на Гариан набъбна и изпълни целия квадрат.

— Защо правиш това толкова често?

Думите бяха изречени от русокосата жена, отпусната върху атлазените възглавници на леглото му — тя го наблюдаваше със сапфирените си котешки очи. Протегна се апатично, кожата й проблесна в сумрака като намазана с мед слонова кост, краката й на танцьорка изглеждаха дори по-дълги, когато изпъна петите и пръстите. Големите й, крушовидни гърди се повдигнаха при протягането на нежния й гръб. Албанус усети как гърлото му се сви.

— Защо мълчиш? — попита го тя. Гласът й бе изпълнен с чиста невинност.

Кучка, помисли си той.

— Сякаш той е тук, Сулария. Нека наблюдава как собствената му любовница се гърчи и стене под мен.

— Това ли означавам за тебе? — сега тонът й беше прелъстителен, галещ като сгрято масло. — Само още едно средство, за да унизиш Гариан?

— Да — потвърди той жестоко. — Ако той имаше съпруга или дъщеря, те щяха да се редуват с теб в леглото ми.

Очите й се отдръпнаха към лицето в кристала.

— Гариан няма време за любовница, какво остава за съпруга. Естествено, ти си отговорен за многото неприятности, които отнемат времето му. Какво биха помислили твоите приятели, ако знаеха, че си рискувал да прелъстиш любовницата на краля в леглото си?

— Това риск ли беше? — лицето му опасно се стегна. — Ти представляваш ли риск за мен?

Тя се раздвижи сред възглавниците: главата й остана обърната към него, а бедрата й се поклатиха, подчертавайки със закръглеността си изяществото на нейната талия.

— Не, не съм никакъв риск за теб, — меко каза тя. — Желая само да ти служа.

— Защо? — упорито продължи той. — В началото те исках само за леглото си, ала ти по собствена воля започна да шпионираш в двореца и идваше, коленичила пред мен, да ми съобщиш кой какво прави и какво приказва. Защо?

— Властта — промълви тя. — Това е способност, която притежавам — усещам властта у мъжете, зная кои мъже ще я притежават. Такива мъже ме привличат, как то пламъкът привлича пеперудите. Усещам властта у теб, много по-могъща от оная, която Гариан си въобразява, че държи в ръце.

— Ти усещаш властта — притвори очи той и заприказва като че на себе си. — Аз също я усещам вътре в себе си. Винаги съм я чувствал, зная, че е там. Роден съм, за да бъда крал, да превърна Немедия в империя. И ти си единственото човешко същество, което го е осъзнало. Скоро хората ще излязат по улиците на Белверус с мечове в ръце и ще настояват Гариан да освободи трона в моя полза. Много скоро. И в този ден ще те издигна в благороднически сан, Сулария. Лейди Сулария.

— Благодаря, кралю.

Той рязко разтвори нощната си роба, захвърли я и се обърна така, че мъжът в кристала — ако изобщо бе възможно да ги види оттам — да наблюдава леглото без никаква пречка.

— Ела и докажи обожанието си към своя крал — заповяда той.

Жената изви овлажнелите си устни в усмивка и пропълзя до него.