Конан — защитника на трона

Двадесета глава

Конан се събуди, увиснал с разперени ръце и крака, оковани във вериги, в центъра на подземна тъмница. Или поне той бе приел, че е в центъра. Две високи трикраки лампи плискаха жълти локви светлина около него, но той не виждаше никъде стени около себе си. Оковите, които притискаха китките му, изчезваха нагоре в мрака, натежал високо над него. Онези на глезените му бяха приковани към халки, здраво вбити в грубия каменен блок на пода. Туниката му я нямаше. Беше облечен само в панталони.

Без да храни истинска надежда за бягство, напрегна всичките си мускули, докато върху челото му изби пот, осея с влага раменете и тънки ручейчета от малки капчици започнаха да се плъзгат по широките му гърди. Не можеше да раздвижи веригите, не му позволяваха никаква свобода на действие, в стоманата нямаше никаква еластичност. Нито в него. Беше разпнат до такава степен, че ставите му пукаха.

Някакъв плат прошумоля в тъмнината и той чу мъжки глас:

— Той се събуди, милейди — гласът заглъхна, ала след малко се обади пак: — Много добре, милейди.

Двама мъже навлязоха в кръга от светлина — голи до кръста, плещести, с бръснати глави. Единият имаше белег от изгорено върху обезкосмения си гръден кош, сякаш някоя от жертвите му неочаквано бе сграбчила и нанесла удар с нажеженото желязо, предназначено за нея. Другият бе обрасъл с гъста като на маймуна козина от раменете надолу. Върху кръглото му, приятно по нелеп начин лице, светеше усмивка. И двамата мъже носеха камшици.

Те заеха мълчаливо местата си от двете страни на кимериеца, а той напрегна очи в мрака, за да долови очертанията на жената. Коя беше тази благородна лейди? Коя?

Първият камшик изплющя във въздуха и обви езика си върху гърдите му. Щом го изтегли, вторият удари бедрото. После първият се върна и болезнено изсъска около глезена. Ударите не следваха никакъв ред, нямаше начин да разбере къде ще се впие следващият, не можеше да закали душата си, да я подготви за болката, която нахлуваше отвсякъде, сякаш камшичните удари сипеха киселина.

Челюстните мускули на Конан се превърнаха в грапави възли. Беше си наложил да не крещи. Той дори не отваряше уста, за да поеме глътките въздух, необходими на изпадналото в агония, могъщо тяло. Ако отвореше уста, щеше да издаде някакъв звук. Колкото и слаб да беше той, от него до крясъка оставаше мъничка стъпка и още една до истинския писък. Жената, която го наблюдаваше от мрака, желаеше да чуе неговия писък. Ала той нямаше да издаде звук.

Мъжете продължиха, докато Конан се отпусна, доколкото позволяваха оковите — безжизнен, с глава, оборена върху масивния гръден кош. Потта подпалваше червените ивици от ударите на камшиците, покрили тялото му от глезените до раменете. Към краката му се стичаха кървави вадички.

В тъмнината той чу звънтене на монети и познатият мъжки глас:

— Толкова си щедра, милейди! Ще бъдем отвън, ако пак имаш нужда от нас. — Последва тишина, нарушена от скърцането на ръждясали панти и трясък на тежка врата, която някой отвън бе затворил.

Конан повдигна глава.

Жената бавно пристъпи в кръга светлина и се изправи, вперила поглед в него. Жената в сивите воали.

— Ти! — рязко възкликна той. — Значи ти се опитваше да ме убиеш? Или просто хитро успя да подведеш глупците от „Фестис“ и ме вкарат тук с лъжите си?

— Аз наистина се опитвах да те убия — потвърди тихо тя. Очите на Конан се присвиха. Този глас му бе така познат. Ала чий беше? — Трябваше да се досетя, че в Немедия няма мъже, способни да те убият. Това, че висиш тук сега, е изцяло твоя заслуга, макар че ми е драго да те гледам така. Изпитвам радост, Конан от Кимерия.

— Коя си ти? — попита той.

Тя повдигна ръка към лицето си и смъкна воалите. Пред погледа му се откри не опустошена от болест кожа, я млечнобяла величествена красота със сиянието на слонова кост. Наклонените смарагдово зелени очи го наблюдаваха над високите скули. Кестенявата грива на косите обхващаше лицето й в меки вълни.

— Карела! — промълви той. Помисли си, че пред него стои видение, предизвикано от болката. Червения Ястреб, свирепата разбойничка от равнините на Замора и Туранийските степи, се представяше в Белверус като жена с благородна кръв. Това изглеждаше невъзможно.

Красивото лице невъзмутимо се вглеждаше в него, гласът на жената бе съвършено овладян.

— Не вярвах някога да те видя отново, кимериецо. А в деня, когато те зърнах на Пазара, помислих, че ще умра на място.

— А видя ли Хордо? — попита той. — Сигурно знаеш, че той е тук, все още незагубил надежда да те намери. — Конан успя да раздвижи лицето си в, макар и малко крива, усмивка. — Работи с контрабандистите, които командваш.

— Значи толкова много си научил — констатира учудено тя. — Никой, освен кръгъл наивник, не би могъл да каже за тебе, че си глупав. Хордо ме изненада почти колкото и ти, появявайки се в Коршемиш, докато бях там. Ала не му позволих да узнае коя съм. Той беше най-вярната ми хрътка, но имам и други верни приятели, които никога не забравиха колко злато може да им донесе главата ми в Замора или в Туран. Да не мислиш, че нося тези воали заради удоволствието да се крия от хората?

— Много време мина, Карела — напомни Конан. — Има голяма вероятност да са те забравили досега.

Невъзмутимата маска, която тя бе носила до този момент, се напука.

— Червения Ястреб никога няма да бъде забравен! — смарагдовите й очи гневно лумнаха, тя се обърна лице срещу лице с него, здраво стъпила на широко разкрачените си крака. После сви ръце в юмруци и ги подпря на кръста. Кимериецът с лекота можеше да си я представи с кривата индийска сабя върху бедрото, такава, каквато я бе запомнил от по-рано.

— Сега вече не приличаш на лейди Тиана — отбеляза мрачно той. — Защо в името на Деветте Ада на Зандру искаш да ме видиш мъртъв?

— Защо ли? — изкрещя тя с дива изненада. — Толкова бързо ли забрави как ме изостави гола, окована във вериги, на път да бъда продадена на онзи, който можеше да плати най-високата цена за мен?

— Ти ме накара да положа клетва пред тебе, Карела. Никога да не вдигна ръка, за да…

— Да те грабне Деркето, теб и клетвите ти, кимериецо!

— Освен това аз имах пет медни монети в кесията си. Кой би продал такава жена като теб на толкова нищожна цена?

Тя плю.

— Лъжеш! Никога нямаше да ти позволя да ме командваш, затова ти се съгласи да ме продадат!

— Казвам ти, че…

— Лъжец! Лъжец!

Конан изръмжа, стисна зъби и спря да й обяснява. Нямаше да спори с нея. Нито пък щеше да я моли. Никога не се бе учил как да проси милост от някого.

Карела гневно закрачи и започна да хвърля думи срещу него сякаш бяха ками, ала нито веднъж не го погледна в лицето:

— Искам да знаеш какви унижения претърпях, кимериецо. Научи ги и ги запомни! Нека споменът за тях се превърне в острие, постоянно забито в плътта ти, докато робуваш в кралските рудници. И никога не забравяй — когато кралят обяви помилване за някои от престъпниците, които още не са пукнали от изнурителната работа, аз ще бъда там. Ще сложа злато в ръката на когото трябва. И ще забравят да помилват един от затворниците. Теб!

— Знаех, че ще избягаш — измърмори Конан. — Ето, очевидно си успяла да го сториш.

Очите й с цвят на смарагд за миг се скриха под клепачите, а когато жената ги отвори, тонът й бе студен и равен:

— Откупи ме търговец на име Хафиз и ме остави в женското отделение на къщата си с още четиридесет жени. Същия ден избягах. Веднага ме върнаха обратно и ме наказаха с бой по петите — как свистеше тежкият бастун върху стъпалата ми. Въобще не гъкнах, ала после цели десет дни едва куцуках наоколо. При второто ми бягство се задържах на свобода три дни. Върнаха ме обратно и веднага ме заведоха в кухнята да търкам тенджерите.

Въпреки състоянието, в което се намираше, Конан се подсмихна.

— Този мъж е бил глупак, щом си е помислил, че може да те укроти.

Тя се обърна с лице към него и макар че думите й бяха изречени тихо, в очите й блестеше желание да пролива кръв:

— Третия път ме хванаха още докато се катерех по стената. Тогава плюх в лицето на Хафиз, казах му да ме убие, защото никога няма да му се покоря. А той се разсмя. „Аз пък си мислех, че съм мъж“, рече. Щял да ме обучава по друг начин. От този ден нататък не ми позволи да направя и крачка, ако не изглеждам така, като сякаш в следващия миг ще вляза в леглото на господаря. Обличал дрехи от най-тънки коприни, ухаех на най-приятните аромати, слагах въглен върху клепачите си и изкуствена червенина по устните и бузите си. Трябваше да се уча да танцувам, да свиря на разни инструменти, да рецитирам поезия. Щом претърпявах провал в някое от тези задължения, щом престанех да бъда мила по всяко време, веднага ми налагаха наказание. Ала, понеже бях младо момиче, което се учи да бъде жена, не приемах нито едно наказание, което е неподходящо за дете. Хафиз се пръскаше от смях.

Конан отметна глава и също се разсмя:

— Ти дете!

Вдигайки яростно юмрук, сякаш желае да притежава сила, с която да го смаже, Карела се развилия:

— Какво знаеш за всичко това ти, глупако? Танцувах с вирнати до носа крака по десет пъти на ден, тъпчеха ме с някакво масло, за да била гладка кожата ми. И още стотици други неща, за които се срамувам да мисля. Смей се, варварски изрод такъв! Цяла година бях принудена да търпя. О, как ми се иска и ти да прекараш една година в кралските рудници — цяла година и нито ден по-малко!

Той с усилие успя да овладее веселието, което изведнъж го бе обзело.

— Мислех си, че ще избягаш след половин година, дори по-рано. Ала Червения Ястреб се е превърнал на дрозд в сребърна клетка.

— Наблюдаваха ме ден и нощ — възрази тя. — Но аз им избягах, при това с меч в ръка.

— Защото ти омръзна да те пращат да си лягаш без вечеря? — весел смях се затъркаля в могъщите му гърди.

— Деркето да ти изпие очите! — изкрещя Карела. Тя се втурна напред с протегнати юмруци, като че имаше намерение да пробие с тях огромния му гръден кош. — Ерлик да те порази, ти, кимерийски кучи сине! Ти… ти… — тя рязко се отпусна и се вкопчи в тялото му, за да не падне. Бузата й се притисна към гърдите му, той с удивление забеляза сълзи в ъгълчетата на очите й. — Аз те обичах — прошепна тя. — Обичах те.

Мускулестият кимериец поклати глава в безкрайно удивление. Щом го обича и постъпва така, той не можеше да си представи кой щеше да оцелее пред нейната омраза.

Тя се отблъсна от тялото му и се отдалечи, сякаш върху дългите й клепачи никога не бяха се появявали сълзи.

— Не те е страх от нищо — прошепна тя. — Не трепваш дори. Нито пък си помисляш — „Щом тя е страдала така, как ли ще ме накара да страдам аз?“.

— Нямам никаква вина за онова, което ти се е случило, Карела — каза той тихо.

Карела с нищо не показа, че го е чула.

— Не се страхуваш от нищо, ала в края на краищата си мъж — странна усмивка затанцува върху устните й.

Пръстите й чевръсто докоснала украшенията, които придържаха роклята върху тялото й, след миг сивата коприна се изля като малко езеро край стройните й глезени. Изглеждаше както я бе запомнил — с налети гърди и закръглен ханш, дълги крака и тясна талия. Карела даряваше огромна чувствена наслада на мъжкото око. Тя започна бавно да се върти върху пръстите на краката си и, полюлявайки глава, позволяваше на копринените си коси да милват ту кадифено меките й рамене, ту млечнобелите й гърди. Приближи се към него, като поклащаше леко бедра и спря тъкмо когато гърдите й докоснаха разпнатото му в окови тяло малко по-ниско от ребрата. Тя облиза сочната си долна устна с език, вгледана в лицето му с премрежени очи, и изведнъж заговори със страстен глас:

— Когато те закарат в рудниците, само смъртта може отново да те изведе на белия свят. Ще изживееш жалкия си живот сред вонящ, влажен въздух под мъждивата светлина на факли, от които капе мръсна лой. Там има и жени, ако се съгласиш да наречеш тези същества така. Ръцете им са покрити с мазоли като на мъж — пръстите й пробягаха по неговия твърд като стомана гръден кош. — Косите и кожите им са потънали в мръсотия, вонята им е нетърпима, целувките им…

Изящните й ръце се протегнаха, дланите й се сключиха зад врата му, тя се плъзна по тялото му, докато лицето й се изравни с неговото.

— Техните целувки не са така сладки като тази сега — прошепна тя и притисна устни до неговите. Той диво посрещна целувката й, докато накрая жената с хленч се откъсна от него. Смарагдовият й поглед беше развълнуван, несигурен, а в неговия блестеше синевата на бруленото от свирепи ветрове северно небе.

— Никога повече няма да получиш такава целувка — предупреди тя задъхано.

Карела рязко се отпусна върху каменния под, прехапа устни и се отдръпна от него. За миг в зелените й очи проблесна нерешителност.

— Сега аз ще бъда единствената жена в съзнанието ти до края на твоя живот — обяви тя. — Единствената жена до края на живота ти! — тя грабна дрехата си от пода и побягна в тъмнината. Не след дълго кимериецът чу как вратата се отваря със скърцане, веднага след това достигналият до ушите му трясък подсказа, че тя е излязла и вратата вече е залостена.

Никак не се бе променила, помисли си той. Тази жена все още беше Червения Ястреб, свирепа, буйна като хищна птица. Ала ако тя си мисли, че той кротко ще отиде в рудниците или ще наведе смирено глава пред онова древно наказание, за което спомена Гариан — тогава тя също бърка в сметките, опаката, огнена жена, каквато винаги я бе възприемал.

Конан погледна оковите, ала не направи опит да ги строши. Сред уроците, които бе получил от коварните, покрити със сняг канари в Кимерийските планини, беше и този: когато е невъзможно да се направи каквото и да било, борбата само по-бързо довежда смъртта. Да изчака, да съхрани силите си — единствено това би му дало шанс да оцелее. Разпнат в стоманените окови, кимериецът чакаше с търпението на звяр, тръгнал на лов, дебнещ да се приближи жертвата му.