Конан — защитника на трона

Девета глава

Пясъчният часовник се бе обърнал само веднъж след пладне, ала Улицата на Скърбите бе започнала своите пиршества — отначало бавно, а сетне все по-вихрено, за да достигне нощната си кулминация. Стотина жонгльори хвърляха топки, бухалки, ножове, пламтящи жезли на пресечките, където скоро щяха да пристигнат още толкова като тях. Стотици блудници, начервени, окъпани в благоухания, облечени оскъдно в ярки разноцветни дрехи от коприна, се протягаха по тези неприветливи улични ъгли, където в гъстия мрак вечерта още две хиляди като тях щяха да кършат изкусително тела. Измежду тях бавно се разхождаха десетки благородници и търговци в пищни туники, всеки съпровождан от въоръжен с меч телохранител или дори двама телохранители — пищен, богат челен отряд, когото множеството следваше в лова на удоволствия. Дузини носилки, пренасяни от роби със силни мускули и обкръжени от покрити с броня пазачи, криеха зад завесите си лъскави, изгарящи от нетърпение жени, желаещи да вкусят преди своите посестрими пороците, предлагани от отчаяни несретници на Улицата на Скърбите. И сред това пъстроцветно множество просяци, обвити в дрипи, молеха за милостиня.

Конан вървеше по улицата, безразличен към гледките и звуците, докато накрая спря и избухна в смях пред странноприемницата „Пълната луна“ Върху дебела дъска, окачена над входа, бе нарисувана гола жена: паднала на колене, наведена напред, обърната с гръб към минувачите, а пищната й задница лъщеше и хвърляше сноп отразени слънчеви лъчи по цялата улица. Това подсказваше грубите наслади, които Хордо бе предпочел.

Изведнъж една от носилките привлече погледа на Конан — беше с алени завеси, а черната й рамка и пръти за носене блещукаха, украсени със злато. Това бе със сигурност носилката, която бе видял през първия си ден в Белверус — носилката на забулената жена, погледнала го така странно. Алената завеса отново бе издърпана рязко и той още веднъж задържа в очите си погледа на жената, забулена в сиво. От такова разстояние трудно би могъл да различи дори цвета на очите, и все пак тези косо разположени, полегати вежди му бяха познати. Натрапчиво познати, само ако успееше да извика от глъбините на миналото нужния спомен.

Поклати глава. Паметта и въображението често подвеждаха хората. Той познаваше стотици жени, имаше хиляди, които не бе срещал, и всички те можеха да имат очи, които си приличат. Конан се обърна, за да влезе в „Пълната луна“.

Зад него, надделявайки уличната врява, се чу особен шум — нещо средно между женски смях и ридание. Обърна се и по гърба му пропълзя ледена студенина. Този смях бе така познат и му се стори, че ако бе отворил уста, щеше да произнесе име, свързано в паметта му с този смях. Ала по улицата, освен блудниците, нямаше никаква жена. Носилката бе погълната от тълпата.

Кимериецът откопча ножниците на сабята и камата върху колана си, сякаш с това действие можеше да успокои и своя напрегнат ум. Бе прекадено погълнат от грижите по Ариани, помисли си той. Добре щеше да му дойде да се отпусне с Хордо на чаша вино, като погледа тази прочута из цял Белверус танцьорка. Бързо хлътна в „Пълната луна“.

Стаята за посетители на „Пълната луна“ миришеше на вкиснато вино и тежки парфюми. По това време само една трета от грубите дървени маси бяха заети от наведени над питиета мъже, изцяло отдадени на виното и собствените си страхове. Под пискливите звуци на няколко флейти и цитра танцуваха седем жени, като всяка държеше парче прозрачна коприна и ту покриваше лицето си, ту голите си гърди. От тънките позлатени колани, закрепени над закръглените ханшове, се спускаха изрязани от пиринч плочки, едва покриващи мястото, където се събираха бедрата на танцьорките. Върху плочките бе означена цената, за която посетителите можеха да се насладят на избраната танцьорка в някоя от стаите на горния етаж.

Макар че всички момичета имаха налети и сочни тела, той не видя нито една, способна да възбуди въображението на Хордо както обявяваше рисунката на дъската пред входа. Може би имаше и други танцьорки, които щяха да се появят по-късно, помисли си кимериецът. Избра маса близо до платформата, където се кълчеха момичетата; една топчеста прислужница с оскъдна препаска от муселин около бедрата се появи край лакътя му.

— Вино — каза той и тя се втурна да изпълни поръчката.

Беше се разположил удобно и се наслаждаваше на жените върху сцената, ала изведнъж почувства, че някой се взира в него. Мършавият философ Лукас колебливо приближи масата му.

— Имам нужда… мога ли да поговоря с теб, Конан?

Мършавият мъж нервно хвърляше погледи наоколо, сякаш се боеше от подслушвани. Не пиеха и не разговаряха за вино единствено трима тъмнокожи Котианци, чиито коси бяха събрани на плитки, стегнати в метални обръчи, а Карпашките им ками висяха в ножници, прикрепени над лактите. Те изглежда спореха дали танцьорките заслужават цените, обявени върху пиринчените плочки. И все пак Лукас едва не легна на стола срещу Конан и наведен над масата, заговори с глас, изострен до поривист шепот, сякаш всеки момент очакваше някой да го прекъсне.

— Налага се да приказвам с теб, Конан. Проследих те. Твоята сабя. Щом я видях, вече знаех. Ти си именно онзи, който… Ти можеш да свършиш тази работа… Аз не съм. Аз не съм човек на действието. — Пот струеше по бледото му лице, въпреки че в таверната бе сенчесто и прохладно. — Разбираш ме, нали?

— Не разбирам нито дума — възрази Конан.

Лукас притисна клепачи, замърмори под нос и когато отвори очи, изглежда вече се бе овладял.

— Съгласен си, че Гариан трябва да бъде свален, нали?

— Вие кроите тъкмо това — отговори Конан уклончиво.

— Но… — гласът на Лукас тревожно се издигна, но той го понижи, макар с видимо усилие. — Всичко това трябва да се промени и то сега. Не можем да чакаме повече. Видя какво се случи през изминалите дни. Слънцето почерня. Земята се раздруса. Боговете отвърнаха поглед от Немедия. Това беше знак, предупреждение, че трябва да свалим Гариан преди те, божествените сили, сами да посегнат и да го свалят, като изтрият от лицето на земята заедно с него целия Белверус.

Богът на Конан, Кром, мрачният господар на мъртвите, бе дал на човека живот, воля и нищо повече. Конан бе срещнал малко доказателства, че останалите богове са сторили нещо повече за хората. Според него помрачнялото небе и разлюляната земя, доказваха, че някой в Белверус се занимава с магьосничество, въпреки издадените от Гариан забрани. Конан не обичаше тези неща и след като досега не се бе замесвал с тях, възнамеряваше да продължи да живее по същия начин.

Единствените му думи бяха:

— Значи искаш плановете ви да се ускорят? И защо приказваш с мене за това?

— Не, ти не разбираш. Не онези планове. Нещо по-различно. По-неотложно. — Лицето на мършавия блестеше в обилната пот, гласът му трепереше, макар че говореше тихо: — Ще те въведат в палата. Ще ти дадат нож. Гариан трябва да умре. Незабавно. Но аз не мога. Аз не съм такъв човек. Ти си мъж, свикнал с насилието. Замести ме.

— Аз не съм убиец — изръмжа Конан.

Лукас изпищя и неистово замята очи по съседните маси.

— Обуздай яростта си — почти проплака той. — Ти не разбираш. Само трябва…

— Разбирам за какво ме молиш — студено го прекъсна Конан. — Ако помолиш още веднъж, ще те ударя по зъбите с юмрук. — Внезапно проблеснала в съзнанието му мисъл го порази. — Знае ли Ариани за това?

— Не бива да й казваш. Не бива да казваш на никого. Въобще не трябваше да говоря с тебе. — Лукас рязко се надигна. Той се отдръпна от масата и направи умолителен, отчаян жест. — Помисли, Конан. Ще го извършиш ли? Само си помисли.

Кимериецът се раздвижи, като че се кани да стане, а философът с писък се втурна навън, сякаш искаше да се гмурне в уличната тълпа.

Устата на Конан гневно се изкриви. Как смее този човек да го смята за наемен убиец? Той наистина бе убивал и сигурно отново щеше да му се наложи да го прави, ала за да защити живота си, а не защото някой му заплаща за това. Ариани! Най-важна от всичко беше тя. Конан не можеше да си представи, че човек като Лукас, който се изпотяваше от страх по най-незначителен повод, ще проникне в кралския палат, без да го хванат. И щом само му споменат за нажежено желязо и клещи за измъчване, философът ще издаде всички имена на хората от заговора, дори майка си, ако и тя има пръст в тайното съзаклятие. Кимериецът можеше да избяга, ако се случеше най-лошото, ала Ариани щеше да бъде като сърна в клопка. Само да се появи Хордо, реши той, веднага ще открият Ариани и ще я предупредят за Лукас.

Мисълта за Хордо му напомни, че не е изпил виното си. Къде ли изчезна виночерпката? Със сигурност не се виждаше никъде из стаята. Никой не помръдваше в цялата таверна, с изключение на танцьорките и тримата Котианци, които се навъртаха около платформата, за да огледат стоката отблизо.

Конан тъкмо се накани да стане, за да потърси момичето, когато единият от Котианците му изкрещя:

— Казах ти, че тя е моя, варварино!

С обиграни движения тримата скръстиха ръце и измъкнаха камите от ножниците над лактите си. Когато Котианците, стиснали оръжие във всеки юмрук, се нахвърлиха срещу мускулестия кимериец, флейтите престанаха да свирят, а танцьорките побягнаха с писъци от сцената.

Конан сграбчи масата с една ръка и я запрати пред тъмнокожите мъже.

— Глупци! — кресна им той и скочи на крака. — Не съм човекът, когото търсите.

Двама от Котианците отскочиха настрана, ала един се строполи, засегнат от падането на масата, прибра колене към лицето си, като същевременно опита да намуши Конан с камите в двете си ръце. Кимериецът прибра корема си, остриетата одраскаха двата хълбока на плътната му ризница. Преди нападателят да направи каквото и да било движение, коляното на Конан се стовари върху кокалестата брадичка, като изби сред локвичка кръв няколко зъба на мургавия. Камите се изплъзнаха от безжизнените ръце на мъжа, тялото се отпусна в безсъзнание на мръсния под, а Конан, здраво сграбчил своите оръжия — широката сабя и кашата, се изправи, готов за бой.

— Не съм човекът, когото търсите — повтори им той. Другите двама се разделиха и започнаха да го обграждат като дебнещи котки с походката на опитни майстори на камата. По масите се вдигна шум — мъжете започнаха да се обзалагат за изхода на боя. — Никога по-рано не съм ви виждал, нито жената, за която говорите.

Двамата продължиха да се придвижват, заобиколиха Конан от две страни, придържайки остриетата на камите към пода. Готвеха се за остър, точен удар, който трябваше да проникне между застъпващите се метални плочки на неговата ризница.

— Точно тебе търсим! — викна единият и когато погледът на Конан се отклони за миг към него, другият се хвърли в атака.

Кимериецът я очакваше. По-бърза от погледа му, широката му сабя нанесе разсичащ удар. Нападащият котианец изпищя; там, където бе дясната му ръка, сега бликаше фонтан кръв. Мъжът отчаяно хвана отсечения си крайник за китката, олюля се и падна по очи на пода. Туниката му подгизна, страшна и по-тъмночервена с всеки нов тласък на кръв от раната.

Конан се обърна, за да застане с лице към третия нападател, ала онзи бе изгубил всякакво желание да продължи схватката. Ужас и удивление се бореха върху тъмното му лице, той остана втренчен в двамата си приятели на пода — единият в безсъзнание, другият полумъртъв от загуба на кръв.

Големият кимериец го посочи със сабята си.

— Хайде! Кажи ми сега…

Изведнъж вратата на странноприемницата се задръсти от тела на войници от гвардейската стража, цяла дузина мъже, които напираха напред с мечове в ръце. Онзи, който бе най-напред, посочи Конан:

— Ето го! — изкрещя той. Гвардейците се понесоха напред като стадо. Разблъскаха зяпачите и в бързината преобърнаха няколко маси.

— Кром! — измърмори Конан. Тези изглежда нямаха намерение да питат нито кой бе започнал схватката, нито защо. Конан достигна със скок тясната сцена и се втурна към вратата, през която избягаха танцьорките. Беше заключена.

— Хванете го! — нададе вой един гвардеец. — Пресечете пътя му! — Гвардейците побягнаха към сцената, като блъскаха и тъпчеха постоянните посетители на странноприемницата, повечето от които с готовност биха изчезнали от пътя им, ако имаха възможност.

Конан бързо отстъпи и се хвърли срещу грубата дървена врата, изтърбуши я с тяло и се стрелна напред сред дъжд от трески. Танцьорките, които отново бяха започнали да пищят, се тълпяха в тесния коридор. Той видя в края му проход, който извеждаше някъде навън. Бързо си проби път сред оскъдно облечените жени. На самия изход спря, обърна се, размаха сабя над главата си и направи най-страшната физиономия, на която бе способен. Танцьорките нададоха вой с удвоени сили и панически побягнаха към сцената. Гвардейците се намериха сред потоп от истерична женска плът, а наоколо се разнесоха викове на удивление.

Това ще ги задържи, помисли си Конан. Той прибра оръжието си в ножницата и забърза по непозната, тясна уличка зад странноприемницата. Малко по-широка от собствените му рамене и криволичеща като змия, уличката миришеше на пиянски бълвоч и човешки изпражнения. Избра посоката на бягството си и затича през рояци бръмчащи мухи.

Преди да бе стигнал първата пресечка, зад него се разнесе вик:

— Ето го!

С поглед през рамо се увери, че гвардейците се изсипаха в тясната уличка, по която бягаше. Боговете бяха проклели късмета му днес, помисли си той, след като му изпратиха единствените гвардейци с чувство за дълг в Белверус. А може би тези войници не харесваха жени. С крясъци и подхлъзвания в мръсотията, облеченият в черни наметала взвод се понесе след него.

Конан затича по-бързо, с мъка му се удаваше да запази равновесие, едва не се сблъскваше със стените при всеки завой на тясната уличка, масивните му рамене къртеха мазилката на олющените, плесенясали постройки. Друга тясна уличка се изви пред погледа на Конан, пресичайки досега следваната. Незабавно се спусна по нея. Появи се нов тесен проход, притиснат между тъмни стени, и кимериецът хлътна надолу в хладния сумрак. Зад гърба му последваха ругатните на преследвачите.

Докато бягаше, той осъзна, че се намира в район с пренаселени бордеи, лабиринт от старинни проходи в част от града, която трябваше да бъде заобиколена с по-нормални пътища. Постройките щяха да се съборят всеки момент и да запълнят проходите: преди много години бяха строени като едноетажни помещения с дървени покриви, но с течение на времето нуждата от повече място бе наложила да се строят нови стаи върху покривите и още стаи над вече построените, докато къщата заприличаше на безразборно струпана купчина от мазилка и облепени със сиви плочи кутии.

Побягнал с всички сили като лисица пред хрътки, Конан щеше да извади истински късмет, ако успееше да се измъкне от плетеницата на уличките, преди преследвачите да го пленят. Ала по всичко личеше, че късметът му този ден е лош. И все пак винаги съществува друг изход за човек, роден сред замръзналите скали и ледените възвишения на Кимерия.

С могъщ подскок той улови ръба на един покрив и се залюля, за да падне по корем върху каменните керемиди. Ругатните и крясъците на гвардейците наближиха, вече се чуваха под него, отминаха го.

— Той е там, горе! — изкрещя някой. — Виждам крака му.

— Отвратителна утроба на Ерлик! — измърмори Конан. Късметът му днес бе повече от лош. Направо се бе скапал.

Докато гвардейците се мъчеха да се покатерят след него, кимериецът се втурна през каменните плочи, издигна се на мускули на по-висока площадка, пропълзя и скочи отново на нисък покрив. Със страхотен грохот керемидите поддадоха под краката му и той се стовари в стаята долу.

Замаян, Конан с мъка се изправи на крака сред хаоса от счупени керемиди. Осъзна, че не е сам. В сянката на отсрещната стена се появиха смътните очертания на лице. Едър мъж в скъпа синя наметка сепнато изруга с груб тон на човек от бедняшките квартали. Друг мъж, с къса брада, набола върху лице, белязано от следите на някаква болест, се вторачи невярващо в младежа.

Ала само третият, облечен в сива наметка над алена туника, привлече вниманието на Конан. С ястребово лице, очи с цвета на обсидиан и посребрени слепоочия, той сякаш бе роден да дава команди. Сега разпореди с категоричен глас:

— Убийте го!

Кром, помисли си Конан и протегна ръка към сабята си. Нима всички в Белверус искаха да го видят мъртъв? Мъжът със сипаничавото лице постави ръка върху дръжката на меча.

— Тук е! — изкрещя някой отгоре. Всички в стаята останаха неподвижни, само бузата на сипаничавия потреперя.

— Под дупката на покрива! Един сребърник на онзи, който пръв го рани!

С образ, черен като смъртта, човекът с ястребовото лице протегна увенчана с дълги нокти ръка напред, сякаш можеше да порази Конан от другия край на стаята. Чу се глух шум от нозе, тичащи по покрива.

— По-бързо! — озъби се човекът с лице на хищник.

Обърна гръб на Конан и напусна стаята с горди стъпки. Другите двама изчезнаха след него.

Кимериецът не смяташе нито да влиза в двубой с гвардейците, нито да побегне по петите на тримата мъже от стаята, в която бе попаднал. Очите му се спряха на парцалива черга, окачена на стената като гоблен. Изглежда криеше нещо. Той я захвърли настрана и пред него се откри врата към друга стая — празна, потънала в прах, ала оттам втора врата се отваряше към дълъг коридор. След като Конан тихо я затвори след себе си, дочу топуркането на гвардейците, които скачаха през дупката в покрива.

Като по чудо, след лабиринта от тесни улички, коридорът го изведе право на голяма улица, по която не се виждаха никакви хора, с изключение на една застаряваща повлекана. Тя открехна някаква врата и му се усмихна подканящо. Потрепервайки при тази мисъл, Конан продължи напред.

Когато се върна във „Фестис“ най-напред видя Хордо, навъсен над чаша вино. Конан се строполи на стола срещу него.

— Хордо, ти ли изпрати съобщението да те чакам в странноприемницата „Пълната луна“?

— Какво? Не! — Хордо поклати глава, без да вдига поглед от чашата. — Отговори ми, кимериецо. Можеш ли да ги разбереш поне мъничко тия жени? Щом влязох, казах на Керин, че има най-хубавите очи в Белверус, а тя ме удари по лицето и заяви, че предполагала… предполагала, че аз съм мислел лоши неща за гърдите й. Ами не били достатъчно големи гърдите й — той въздъхна печално. — Тя не иска да приказва повече с мене.

— Аз ще ти изясня откъде те е сполетяла такава беда — успокои го Конан и с тих глас му разказа за съобщението, което уж идело от едноокия, и за случката в „Пълната луна“.

Хордо веднага оцени значението на схватката там.

— Значи те са искали да хванат теб. Които и да са тези „те“. Ако мъжете с камите не успеят да те убият, гвардейците обезателно са щели да свършат тази работа.

— Да — съгласи се Конан. — Когато гвардейците продължиха така упорито да ме преследват, веднага разбрах, че са ги подкупили богато със злато. Ала не знам кой е дал златото.

Хордо прекара квадратния си пръст през локвичка с вино.

— Мислил ли си да напуснеш Белверус, Конан? Да заминем на юг. В Офир също има размирици и няма да е трудно да намерим добра служба за твоя отряд. Казвам ти — тая работа човек, когото не познаваш, да иска смъртта ти — не ми харесва. Знаех си, че наистина имаше нужда от онзи сляп прорицател.

— Знаел си… — Конан поклати глава. Ако тръгнем на юг, Хордо, ще загубя отряда. Някои не биха изоставили златото, което може да се спечели тук, а пък аз нямам достатъчно да платя на останалите, докато не намерим работа в Офир. Освен това има някои неща тук, за които веднага трябва да се погрижа.

— Някои неща? Конан, кажи ми — смяташ ли да се обвържеш с този… с този безнадежден детински бунт?

— Не съвсем.

— Не съвсем — глухо отекна Хордо. — Кажи ми точно какво ще правиш сега. Искам да знам.

— Ще спечеля малко злато — отвърна Конан. — Ще открия кой иска да ме убие и ще се разправя с него. И ще спася Ариани от секирата на палача. Ти също не желаеш хубавата главица на Керин да хвръкне под секирата, нали?

— Може би не — измърмори едноокият намусено.

Конан се огледа, забеляза Керин и й помаха да се приближи до тяхната маса. Тя се поколеба, но бързо дойде.

— Тук ли е Ариани? — попита той. Първата стъпка, която трябваше да предприеме, за да я спаси, бе да й разкаже за Лукас. Ариани можеше да възпре философа по някакъв начин.

— Тя излезе — Керин бе забила поглед в големия кимериец, сякаш Хордо въобще не съществуваше. — Отивала да ти уреди среща с някакви хора.

— Онова съобщение от днес преди обед! — изведнъж възкликна Хордо.

Уж съвсем случайно Керин се наведе и преобърна чашата с вино в скута му. Той подскочи и гневно изруга, а тя, сякаш въобще не го забелязваше, спокойно се отдалечи от масата.

— Прекалено милостиво ще бъде, ако само й отсекат главата — изръмжа той. — Както по всичко личи и двамата сме изоставени. Хайде да отидем до Улицата на Скърбите. Знам една бърлога с такива пороци, че дори проститутките се изчервяват, щом чуят за тях.

— Надявам се, не е странноприемницата „Пълната луна“ — засмя се Конан.

— Съвсем не, кимериецо! — и Хордо започна да вие някаква песен с глас на магаре, което скоро е яло бой. — „Ох, знаех аз една женичка от Алсибини, зърната на гърдите й бяха рубини. Косата й — златна, задницата — хладна, а пък нейната…“ — Изведнъж над цялата стая за посетители се спусна мъртвешка тишина. — Ти не пееш, Конан.

Конан се изправи със смях, двамата ревнаха неприличния втори куплет и напуснаха странноприемницата сред ужасеното задъхано дишане на останалите посетители.