Град на стълби

Онова, на което ни учи историята

Шара стои на двора и гледа как малката тълпа се разотива. Малагеш и Зигруд бавно се приближават към нея.

— Е — казва Малагеш, — това… не мина добре.

Шара е съгласна. Всъщност нищо през последните трийсет и шест часа не върви добре. Ако питат нея, последните трийсет и шест часа са истинска катастрофа.

Прави мислен преглед на ситуацията. Реставраторите знаят за Неспоменавания склад. Не само знаят за него, а явно са се добрали до информация за нещо важно, което се съхранява в Склада, нещо, което да използват. „Въпросът е — мисли си Шара — дали вече са успели да влязат в Склада? И ако е така, започнали ли са да използват намереното? Затова ли влязох в контакт с онова Божество?“

И нещо още по-странно: „Защо им е било да убиват Пангуи след като са намерили онова, което са искали от него? Особено щом убийството му неминуемо е щяло доведе «лоши хора» в Баликов?“

Разтърква очи. Гърлото ѝ е пресъхнало. Има чувството, че ще припадне.

— Ъъ… Добре ли сте? — пита Питри.

— Не — тихо отговаря Шара. — Не съм.

— Да ви донеса нещо?

Шара се ощипва силно по ръката. Тъпата болка не успява да разчупи леда, обвил мозъка ѝ с пукаща кора.

„Не ми остава друго освен…“

— Трябва ми нож — казва тя.

— Какво? — казва Питри.

— Нож. Много остър нож.

— Ъъ… — Той я гледа уплашено.

— И голям тиган.

Малагеш кривва глава.

— Какво?

— Също две глави лук, магданоз, сол, пипер, черен и червен, и около килограм и половина козе месо.

Зигруд изпъшква и захлупва лице в шепи. Шара тръгва към сградата на посолството, без да погледне към секретаря си.

— Хайде — казва и им махва да я последват.

— Какво? — пита Малагеш. — Какво става, мамка му?

Зигруд измърморва нещо под нос, но накрая все пак обяснява с неохота:

— Когато е много ядосана, готви.

Шара спира и посочва Зигруд, без да се обръща.

— Още ли си във връзка с информаторите си?

— Разбира се — казва Зигруд.

— Искам да проследят Торскени и Уиклов. И да докладват на всеки час.

— Не искаш ли аз да го направя? — пита Зигруд.

— Ти ми трябваш тук — казва Шара. Тръгва по коридорите на посолството. — Време е да анализираме някои неща.

— Какви неща? — пита Малагеш.

— Мъртви неща — казва Шара. — Неща, които би трябвало да са мъртви.

Колко ли е приятно да си нож, винаги готов да поемеш пътя на най-слабото съпротивление, винаги насочващ се към слабите места, да потъваш в кожа и жили като стръкче трева, понесено от речното течение. Ножът се плъзга леко и оставя купчинки от парченца портокалова кора, лимонова кора, пъпешова кора, някои малки и безформени, други на дълги спирали. Впива се бавно в месото, разделя кръвоносни съдове и мускули, сухожилия и мазнини, раздробява козешкия котлет, докато той не загуби всяка прилика с част от живо същество.

„Трябват ти само остър нож и хубав тиган — мисли си Шара. — С тези простички инструменти човек може да създаде всичко.“

Драсва клечка кибрит и я приближава към газовия котлон. Лумват пламъци и облизват тигана. Тя слага в съда малко олио и взема едната глава лук.

— Първоначално са били шест — тихо казва Шара. Светлината от газовия котлон танцува по лицето ѝ. — Или поне шест са оповестили присъствието си. Олвос, светлоноската. Колкан, съдията. Воортя, дамата воин. Аханас, сеячката. Юков, шегобиецът, пастирът на скорците. И Таалхаврас, строителят.

Малагеш свива дясната си ръка в юмрук и кокалчетата ѝ изпукват хорово.

— Това го знам. Всички го знаят.

— Знаеш част от него — казва Шара. Стои пред редицата готварски печки в просторната кухня на посолството, която е обслужвала многобройни приеми и социални събития преди Труни да превърне посолството в нежелан домакин. Малагеш и Зигруд седят на слугинската маса и бълват дим — Малагеш с пуретата си, Зигруд с лулата си. Питри тича напред-назад между печката и килера, носи още зеленчуци, подправки, осолено месо. — Има още много, което не се преподава в училище. Световните регулации налагат пълно мълчание по тези теми на Континента, но и в Сейпур има достатъчно ограничения по въпроса. На историците е позволено да публикуват само определени свои открития, останалите се завеждат в архива и потъват в забвение. Особено когато засягат Древните, Небесните, Божествата. И шестте са се появили на Континента — никой не знае точно кога, — и шестте са създали своите сфери на влияние тук, и шестте са се сражавали помежду си като котки и кучета в продължение най-малко на петстотин години, ако оценката ни е правилна.

— Не знаех, че са се сражавали помежду си — казва Малагеш. — Мислех, че са били съюзници.

Ножът се плъзва по външната люспа на глава лук. Шара захваща люспата с ножа, обелва я и я захвърля настрана.

— Накрая се съюзили, така е. Но в началото се сражавали ожесточено — за територии, последователи, за каквото се сетиш. Но по някое време в началото на осми век решили да сложат край на надпреварата и да се съюзят. Малко след това решили, че е време да разширят влиянието си. Да го разширят бързо. Това сложило началото на Златната ера тук и на сейпурското робство. За което ние знаем много, разбира се, макар че бихме предпочели да е друго. — Вади дъска за рязане, пробва еластичността ѝ и я плясва върху плота. — Представете си Континента като торта, защото е приблизително кръгъл по форма, разделен на шест парчета. И там, в центъра, главата на колелото…

— Баликов — казва Зигруд. Думата излиза от устата му в кълбо дим.

— Да — казва Шара. Срязва лука на две, удря едната му половина върху дъската за рязане и я стисва толкова силно, че по пръстите ѝ се стича сок. Ножът хвръква в бързо темпо и стакатов щрих, зеленчукът се превръща в купчинка бели парченца. — Престолът на света. Град хем ничий, хем на всички, основан, когато Божествата решили да се обединят. В крайна сметка всяко Божество си имало свой град — Колкаштан за Колкан, Таалваштан за Таалхаврас, Аханаштан за Аханас, Юкоштан за Юков и Воортяштан за Воортя. Баликов бил замислен като общ град.

— Изброихте само пет Божества — обажда се Питри иззад малка планина от целина.

— Така е. Олвос също е имала свой град, навремето. Но тя напуснала Континента малко след като Божествата решили да се обединят. И когато си тръгнала, последователите ѝ напуснали града. Изоставили го, по думите на един историк, да бъде превзет от прах и пепел. Днес дори не знаем къде се е намирал.

— Защо си е тръгнала? — пита Малагеш.

— И това не знаем със сигурност. Може би просто е предпочела самотата. Или не е била съгласна с нещо. Или пък не е искала да участва във Великата експанзия, по време на която Континентът завладял почти целия свят. Каквато и да е била причината, Олвос изчезнала безследно. За последно са я видели през 775-та.

— Чакай, чакай — казва Малагеш. — Значи през всичките тези години е било ясно, че едно от Божествата може още да съществува? Мислех, че каджът ги е убил всичките!

— Наистина ли? Я си спомни какво точно са те учили за това. Конкретно? За всяко от Божествата? — Шара отброява на пръсти. — Каджът убива Воортя в Сейпур, в Нощта на червените пясъци. Таалхаврас и Аханас убива, когато войската му стъпва на континенталния бряг. А Юков убива тук, в Баликов. Казвал ли ти е някой къде и кога е била убита Олвос? Или Колкан?

— Но… Всички знаем, че няма ясни исторически сведения за периода непосредствено след сейпурската инвазия на Континента — казва Малагеш. — Никой не знае какво точно се е случило тогава. Може да е убил Олвос или… или Колкан тогава, нали?

— Възможно е. Знаем само онова, което ни разкриват оскъдните исторически източници. Знаем например, че каджът е използвал оръжието си срещу Божествата, каквото и да е било то, и в резултат те са изчезнали. Но това не означава непременно, че са напълно изчезнали от настоящето ни. Някои чудеса все още са активни. Божествата не са напуснали напълно Континента, без значение какво ни се иска на нас. В архивите ни няма достатъчно информация дори за това как каджът е убил онези, за които знаем, че са били убити — Юков например е бил убит цели три години след като каджът завладял Баликов, факт, който не се споменава в учебниците.

— Това не го знаех — казва Питри. — Мислех, че Юков е бил екзекутиран по време на Голямата чистка. Така са ни учили в училище.

— Да, защото темата за късното убийство на Юков не е политически коректна — казва Шара. — Фактът, че толкова дълго е убягвал на каджа, не говори добре за самия кадж. Юков не е оказал съпротива на сейпурските войски, не ги е атакувал, просто се е скрил от тях. Въпреки това каджът продължил напред или просто е знаел, че понякога трябва първо да сразиш духа на врага си, преди да го сразиш физически. И точно затова е започнал Чистката.

Шара намачква чесъна с ножа, нарязва го на филийки и го слага при пържещия се лук.

— Голямата чистка не е справедливото деяние, което често се описва в сейпурските исторически текстове. Каджът не е използвал оръжието си да унищожи безкръвно всички божествени създания на Континента едновременно. Не ги е прогонил обратно нито в небесата, нито в морето.

— Тогава какво? — пита Питри.

— Извлекли са ги от домовете им, на улицата — казва Шара. Прехвърля ножа в другата си ръка. Дръжката му е мазна и хлъзгава. — Вкарали ги в кошари като животни и ги изклали като такива. За разлика от създателите си, низшите божествени създания можели да бъдат убити и по конвенционалния начин. — Зигруд се усмихва грозно, изглежда, се радва на някакъв неприятен, но скъп спомен. — В Баликов например има няколко масови гроба — продължава Шара. — Кой знае какви кости ще открием там, ако ги разкопаем? Деликатните криле на житир, крилатите понита на Аханас? Костици от пръстите на някоя ховтарик, двайсетопръстите арфистки от двора на Таалхаврас? Смазаните кокалчета на някой мховост, любимите биячи на Юков? Стига, разбира се, каджът и неговата армия да не са ги унищожили до степен на неразпознаваемост… а според мен точно това се е случило. Сигурно са се чувствали напълно в правото си. Нима всички сейпурци не са живели под ботуша на тези създания? Нима не са били те опасни чудовища? Но един войник е описал писъци на болка откъм кладите, пише също, че някои от онези създания приличали на деца и се държали като деца, молели за милост. Каквато, разбира се, не получили.

Малагеш мълчи. Пуретата ѝ дими едва-едва. Зигруд прокарва пръст по острието на ножа си.

Шара проверява ориза, който е оставила да се накисне в пилешки бульон, и соса, който е тъмен и гъст. Подушва соса и добавя щипка чесън.

— Когато чистката свършила, Юков най-сетне се появил. Говори се, че се бил криел в стъклото на прозорец, макар че какво означава това, не знам. Както вече казах, знаем само онова, което ни дава историята. Юков пратил съобщение на самия кадж с молба да се срещнат. Насаме. За изненада на своите лейтенанти каджът се съгласил. Може би е имал предчувствие, не знам, но когато се срещнал с последното Божество, каджът видял — и това е документирано, — че то не представлява заплаха. Юков плачел горко, дълбоко разстроен от смъртта и разрушението, залели Континента.

— Ако беше прескочил до Сейпур — казва с горчивина Малагеш, — щеше да е подготвен за гледката.

— Може и така да е. Двамата се срещнали в изоставен храм. Не просто изоставен, а сринат, макар че от докладите на лейтенантите не става ясно къде точно са се намирали въпросните руини. Двамата останали там почти цялата нощ. Никой не знае какво са си казали. Каджът се забавил много и лейтенантите му се уплашили, че е станало най-лошото. Но после каджът се появил и през сълзи казал, че е убил Юков. Не казал защо плаче, казал само, че Юков е мъртъв. — Шара изтрива ножа. — След тази последна победа каджът станал мълчалив и мрачен и започнал все по-често да посяга към виното. След няма и четири месеца починал от инфекция. Най-вероятно е бил една от първите жертви на Чумните години.

Зигруд подсмърква и се чеше по носа. Явно историята не му е особено интересна. Малагеш обаче поглъща всяка дума.

— Значи Юков е бил последният убит бог?

Шара осолява козешкото, после го слага в тигана при зеленчуците.

— Да. Чумните години започнали броени месеци по-късно, след като и последната божествена защита отпаднала, което е сигурен знак, че Юков наистина е бил убит.

Малагеш мълчи замислено, после казва:

— Адски странно звучи да изброяваш Божествата сякаш са заподозрени в кражба. Сякаш можем да ги наредим до стената, да доведем жертвата и тя да ни посочи извършителя. Значи единствените богове, чиято смърт е потвърдена… или поне тези, чиято смърт е настъпила пред очите на свидетели… са Воортя, Таалхаврас, Аханас и Юков?

— Така изглежда.

— Значи остават Олвос и Колкан.

— Да.

— За Колкан не каза нищо.

— Така е. Знаем доста за него и за делата му, но не и за края му. За края му никой нищо не знае. Смятаме, че дори на Континента никой никога не е научил нещо за това.

— И той ли си е тръгнал като Олвос? — пита Питри.

Шара си мие ръцете.

— Не. Не си е тръгвал. Или поне нямаме данни да го е правил.

— Тогава какво е станало с него?

Шара поглежда часовника. След двайсет минути яденето ще е готово.

— Това — казва тя и сяда — е друга история.

— Казват, че Колкан бил богът на справедливостта и реда. Той бил Човека от камък, Онзи от високите места, Далечния пастир. Изобразяван е по различни начини, но доминиращият образ е на мъж, който седи върху планина и е протегнал ръце напред с дланите нагоре. Готов, един вид, да претегли, да балансира, да отсъди. Бил е най-активното от шестте Божества. Юков е правил номера на смъртните си последователи, превръщал ги в животни — понякога във вълци, но най-често в скорци, — а понякога стигал дотам да ги забремени, без значение от пола им, вярвате или не. — Питри я зяпва с отворена уста, но Шара продължава: — Таалхаврас и Аханас, като строителя и земеделката, имали по-мащабни задачи и рядко се занимавали с отделни представители на човечеството. Олвос, както знаем, предпочела да си тръгне. Колкото до Воортя, тя била доста активна по свой си начин, най-вече в празненствата и плячкосването. Но никой от тях не може да се сравнява с Колкан, който бил дълбоко заинтригуван, да не кажем вманиачен, от делата на смъртните.

Шара разбърква внимателно месото. Тлъстината се топи, цвърчи и пръска. Тя дръпва бързо ръка, преди врялата мазнина да я е опарила.

— Колкан искал само едно от своите последователи — да водят добър и подреден живот. След като основал град Колкаштан, той казал на последователите си, че могат да идват при него с всякакви въпроси, с всякакви тревоги и той щял с радост да им даде отговор, да отсъди в споровете им, да им помогне. И те се възползвали с ентусиазъм от предложението. Има писмени сведения за опашки от хора, дълги пет, десет, петнайсет мили. За хора, които припадали от глад и изтощение, разболявали се и остарявали, докато чакат. Историческите сведения не са напълно ясни, но изчисленията показват, че Колкан е изслушал милиони, отсъждал е денем и нощем, седейки на едно място в продължение на сто и шейсет години.

— Моретата да са ми на помощ — мърмори Малагеш.

— Да — казва Шара. — Историците са съгласни, че това вероятно се е отразило на Колкан. Накрая той си дал сметка, че този процес е неефективен. Затова сложил край на своето еднолично правораздаване, излязъл от храма си и започнал да създава закони, базирани на наученото през предишния период.

Зигруд вади пушен свински бут от килера. Сяда, отрязва парче с ножа си и започва да го дъвче.

— В рамките на две години Колкан написал хиляда и двеста закона. Според нашите съвременни стандарти неговите закони изглеждат меко казано странни — да не се слага един вид камък върху друг вид камък; жените да не си сплитат косата по определен начин; тези и тези часове от деня са подходящи да се говори, а другите — да се мълчи; тези меса могат да бъдат пушени, другите не могат… и така нататък, и така нататък. Изглежда логично обикновените хора да се разбунтуват, да отхвърлят тези глупави закони, или поне да се опитат… Но колкаштаните не го направили. Те посрещнали правилата с радост, всичките хиляда и двеста. Защото щом тяхното Божество казва, че ги заслужават, значи е така.

— Не говорите сериозно — казва Питри.

— Напротив, сериозна съм. Хората искрено се опитвали да спазват законите му, дори най-чудатите. Само че никой не е съвършен, естествено, и едва малцина успявали да следват законите с точките и запетаите. Хората обичали друг да им казва какво да правят, затова никой не се усъмнил в справедливостта на законите — те били закони все пак, божествени при това. На някакъв етап Колкан решил, че проблемът е другаде, че хората нямат достатъчно силен стимул да следват законите. — Шара вдига капака на тенджерата с ориз. Издига се пара и замъглява очилата ѝ. Тя отстъпва назад, слага капака и сваля очилата си да ги избърше. — Така се появило Наказателното писание. Един въздълъг и постоянно редактиран документ, в който се описвало как хората да бъдат… насърчавани да следват законите. С течение на времето се забелязва все по-ясна тенденция към… как да се изразя… към плътски страдания.

— Плътски? — повтаря Малагеш.

— Бичуване. Жигосване. Осакатяване, ослепяване, ампутация за най-тежките престъпления — на крадците им отрязвали дясната ръка и прочие. Никога смърт обаче. Колкан бил обявил, че животът е свещен. Самият той не искал да нарушава тази си прокламация. Едно от най-известните наказания се наричало Пръстът на Колкан — кръгло камъче, което при съприкосновение с жива плът ставало все по-тежко и все по-горещо. Палачите връзвали жертвата и слагали Пръста върху крака ѝ или върху корема, или върху гърдите, или…

Кожената ръкавица на Зигруд изскърцва пронизително — дясната му ръка трепери, свита в юмрук, зъбите му стискат силно лулата, черният му нож е забит дълбоко в свинския бут.

Шара се изкашля.

— Схващате за какво иде реч — казва тя. — Тези наказания били приемани от хората почти без възражения. Без негодувание. Приемали тези наказания с трезвото раболепие на обречени хора. С времето законите и наказанията на Колкан ставали все по-жестоки и все по-странни. Той се вманиачил на тема плът и желание, сексуалност и лъст. Решил да наложи пълна цензура над тези неща. Първият му метод на репресия вероятно би допаднал на повечето сейпури, между другото. Колкан забранил на обществени места да се споменава по какъвто и да било начин за женския пол и анатомия. Почти както собствените ни закони налагат цензура над говоренето.

— Какво!? — възкликва Малагеш. — Това не е… Това няма нищо общо със Световните регулации! Ние се опитваме да потиснем нещо опасно!

— Да, а за Колкан сексуалността била най-опасното нещо. Сейпурските историци не са сигурни защо е решил да потисне женския пол… Сред определен вид специалисти тази тема е повод за разгорещени дискусии. Така или иначе, Колкан поискал от своите жреци и светци да принудят жените да се покриват от глава до пети на публично място и обявил извън закона всяко споменаване на женската анатомия, сексуалност, форми… всякакво споменаване или намек дори. Тази забрана станала известна като Изрязването на нечестивото и станала повод за една хумористична гатанка — как да напишеш закон, който забранява изричането на определени неща, ако не ти е позволено да напишеш тези неща дори в текста на закон? Накрая законотворците се спрели на неясния термин „тайна женственост“, която може да означава какво ли не, като си помислиш. В резултат законът допускал както проява на милост, така и на голяма жестокост, според това кой отсъжда и как тълкува провинението.

Студът в арестантската килия, тъмните сенки. Младежът, който шепти: „Не ме изкушавай с тайната си женственост!“

— Ставало все по-лошо. Скоро Колкан настоял всичките му последователи да „покриват плътта си“ и да се отрекат от всички смъртни наслади — вкуса на храната и питиетата, усещането за гола човешка кожа, дори съня в мека постеля. Всички последователи на Колкан например били принудени да спят върху легла от камък. Физическата наслада от всякакъв вид трябвало да бъде обезкуражавана. А наказанията станала гротескни. Кастрация. Изрязване на клитора. Ужасни ампутации. И така нататък. Ала другите Божества не останали безучастни. Макар често да си общували, а нерядко да влизали и в семейни отношения помежду си, като цяло Божествата предпочитали да не се бъркат в работата на колегите си. Но маниите на Колкан започнали да преливат извън сферата му на влияние. Той настоял Баликов да възприеме личните му възгледи за сексуалността — хомосексуалността и безразборните сексуални контакти например, които били позволени във владенията на по-либералните Божества, били обявени извън закона в Баликов. Юков енергично се противопоставил, но възгледът на Колкан надделял, намерил плодородна почва в Баликов и се задържал там въпреки случилото се по-късно. Накрая Юков убедил останалите Божества да преминат към действия.

— Какви действия? — пита Малагеш. — Не ми казвай, че е имало втора война, за която никой не знае.

— Не — казва Шара. — Война не е имало. Защото през 1442-ра Колкан просто изчезнал. Без никакво обяснение.

Пауза.

— Просто… изчезнал? — пита Питри.

— Да.

— Като от оръжието на каджа? — пита Малагеш.

— Не точно — казва Шара. — Създаденото от него останало. Колкаштан също. Но имало и промени — буквално за една нощ всички, които били обезобразени по някакъв начин от наказателните методи на Колкан, се изцерили. Освен починалите, разбира се. Това е странно само по себе си, но още по-странно е, че жертвите не си и спомняли, че някога са били наказани… все едно някой бил замазал с боя тези спомени в умовете им.

— Тогава как… — Зигруд поглежда към тавана в опит да формулира въпроса си. — Откъде ти знаеш, че изобщо са били наказвани?

Шара кимва.

— Добър въпрос. Отнело е известно време, но накрая сейпурските историци стигнали до 1442-ра като годината на голямото историческо объркване. Проследили го по райони — всички исторически архиви, съдебни журнали и свидетелски показания в Колкаштан и Баликов от периода на масовите наказания внезапно и напълно изгубили съдържанието си. Онова, което знаем, го знаем от текстове, намерени далече от Колкаштан и Баликов, които незнайно как останали встрани от историческото прочистване.

— И ти предполагаш, че това е дело на другите Божества… — казва Малагеш.

— Да, най-вече защото останалите Божества запазили пълно мълчание във връзка с изчезването на Колкан. Не сме открили никакви сведения за прокламация от тяхна страна или обяснение… Дори не споменават за него. Все едно изобщо не е съществувал. Реалността е била редактирана. Не, пренаписана по-скоро.

— И според теб… — казва Малагеш. — Според теб това ли си видяла? Изчезнало Божество, а не мъртво?

Шара се замисля, после казва:

— Не.

— Защо?

— Нашите нападатели бяха облечени като традиционни колкаштани и определено говореха като такива. Но аз съм чела свидетелства за общуване с Божества. Онова, което ми се случи в ареста, не приличаше на смислено общуване. Беше като какофония от гласове и образи — много хора в едно. Не знам как да го опиша. Мисля, че дори Колкан би провел по-смислен разговор от онова нещо, на което попаднах аз.

Всички мълчат. Зигруд се оригва тихо.

— Какво е станало — ново оригване — с хората?

— Хората?

Той размахва ръка.

— На Колкан.

— О. Не е за вярване, но те продължили да живеят почти по същия начин. Носели колкаштански роби, следвали предписанията на Колкан, дори прилагали до някаква степен Наказателното писание. Имали бегъл спомен за Колкан и запазили законите му — онези, които не били заличени по време на историческата чистка, — изобщо продължили да правят онова, което правели и преди. Не стигнали до жестокостите от времето на Колкан, но продължили да живеят според същия възглед за света, със същите вярвания… Както знаете, някои от тях са живи и до днес, не само в Колкаштан, но и в Баликов.

— Значи са сметнали приема и артистичната изложба в дома на Вотров за толкова скандални — бавно казва Малагеш — заради нещо, в което един луд бог е вярвал преди триста години?

— Нещо такова. — Шара проверява часа, после и козешкото. Повечето тлъстина се е стопила. Тя изважда с лъжица месото и го оставя да се отцеди. — Тези неща имат нещо общо с инерцията — казва тя. — Започнеш ли, трудно е да спреш.

Мазнина капва върху нагорещения плот на печката и кипва като лава, спускаща се към морето.

Зигруд, Малагеш и Питри лапат като изгладнели бежанци. Има козешко с къри, мек бял ориз, пържени зеленчуци и пъпеш в бекон. За броени минути от красивите блюда на Шара остават само огризки.

— Това — хлъцва Малагеш — е невероятно! Най-хубавото къри, което съм яла от години. Точно както го приготвят у дома. Къде си се учила да готвиш?

— Научи ме друг агент. — Шара отпива от чая си, но не посяга към храната. — По време на операция често трябва да търпиш дълги престои на едно място. И тогава се научаваш да запълваш времето си с всякакви неща. — Обляга се назад, поглежда нагоре. Димни следи са петносали каменния таван. Самите камъни изглеждат мазни — отлагания, без съмнение, от стотици врящи гозби. — Абсолютно си сигурна, без сянка от съмнение, че никой не е влизал в Склада, така ли?

— Да — казва Малагеш с пълна уста. — Пратих човек да провери, но съм сигурна, че те не разполагат с необходимите ресурси да организират нападение над Склада.

— Защо?

— Нападението срещу Вотров беше извършено с немалка жива сила. Не беше диверсия за отклоняване на вниманието. Не мисля, че могат да осъществят две подобни операции едновременно.

— Но ще подсилим охраната на Склада.

— Със сигурност.

— Както външната, така и вътрешната.

— Е, не. — Малагеш изтрива уста. — Нямаме охрана вътре в Склада.

— Никаква?

— Да. Никой не влиза в Склада.

— Дори на патрулна обиколка?

— Дори да исках да организирам такива обиколки, едва ли някой би се навил да влезе вътре. Онова място е пълно с призраци, Шара. По-добре да не закачаме обитателите му.

— Но имаш списък със съдържанието на Склада, нали?

— О, да. Определено.

— И едва ли — бавно казва Шара — имаш само едно копие от този списък. Така де, Ефрем е изнасял части от списъка за проучване, затова изглежда логично да имаш резервно копие, в случай че нещо се случи с оригинала.

— Имаме го в два екземпляра, да. Накъде биеш?

— Ще ти кажа накъде бия — бавно продължава Шара. — Ирина Торскени ми каза, че е преписала стотина страници от списъка, преди Реставраторите да открият в преписите ѝ нещо важно — или онова, което са търсили от самото начало, или нещо друго, което са сметнали за полезно.

— И?

— И… Знаем, че са проявили интерес към последните няколко страници. След като са открили търсеното — или онова, което са сметнали за полезно, — са ѝ казали да не преписва повече. Според Ирина това се е случило през месеца на Тува. Значи трябва само да проверим кои части от списъка е проучвал Пангуи в посочения период…

— … и ще разберем какво са намерили Реставраторите! Разбира се! Мама му стара, това е гениално!

— Не, просто стеснява търсенето ни от игла в купа сено до игла в малко по-малка купа сено — казва Шара. — От малкото, което Ирина ми каза за списъка, излиза, че на всяка страница е имало десетки вписвания. Значи ще намалим бройката на вписванията, които да проверим, от хиляди на… колко, може би само няколкостотин.

Малагеш провесва нос.

— Няколкостотин…

— Все е някакво начало — казва Шара. — А като говорим за Ирина… — Обръща се да погледне Зигруд.

— Следим я — казва той.

— Сигурен ли си в хората, които си наел?

— Знам колко им плащаме — казва Зигруд. — Задачата е съвсем проста, така че не очаквам проблеми. Докладваха ми, че се е върнала в къщата си. Завели я дотам и я оставили, сама. Следим я.

— Гледай да не я изпуснеш. Тя е една от последните ни стабилни нишки. Трябва да държим под око и Уиклов.

— Следим го — казва бавно Зигруд и измъква ножа си от пушения свински бут.

Шара потропва с пръсти по чашата си. Има една поговорка: „Седи върху уликите си, натискай ги, докато не се пропукат под тежестта ти.“

— Ако не ядеш, докато работиш, а само пиеш чай — казва Малагеш, — съветвам те да минеш на кафе. Непосредственото ни бъдеще изглежда пълно с работа, а кафето е по-силно.

— Кафето ободрява тялото — казва Шара. — Чаят ободрява душата.

— Толкова ли е наранена душата ти?

Шара не отговаря.

— Няма ли да хапнете? — казва Питри. — Скоро ще сме омели всичко.

— Не, толкова ядене не можем да изядем — казва Малагеш.

— Мм. Не — отговаря разсеяно Шара, защото мисли за друго.

— Защо? Не сте ли гладна?

— Не е там въпросът. Оказва се — казва Шара и посяга да си налее още чай, — че вкусът на кърито твърде силно ми напомня за дома. Ако ми се прииска щипка от Галадеш, предпочитам да си я доставя с чай.

Ковчегът се побира идеално в транспортния сандък — от всяка страна остава по два пръста разстояние. „Колко ли е голям пазарът на сандъци за транспорт на ковчези? — мисли си Шара. — Много хора ли умират в чужбина?“

— Искате ли да го заковем? — пита началникът. Той и тримата му работници дори не крият нетърпението си.

— Не още — тихо отговаря тя. Докосва капака на ковчега — лакиран чам, нещо, което повечето сейпури не получават за погребенията си. — Бихте ли ми дали минутка, моля?

Той се колебае.

— Ами… Влакът за Аханаштан тръгва след един час. Ако закъснее заради нас…

— Ще трябва да платите неустойка, разбирам. Ако закъснеете заради мен, ще ви възстановя разликата, обещавам. Само минутка. Моля ви.

Началникът свива рамене, махва на хората си и Шара остава сама в уличката зад посолството.

Би трябвало да има някаква по-съществена церемония от тази, но това се случва рядко. Колегата ѝ агент в Джаврат; минният надзирател, когото привлякоха за информатор в Колкаштан; амбулантният търговец от Юкоштан, който чукаше от врата на врата, продаваше фотоапарати и правеше снимки на обитателите уж като част от занаята си… Нито един от тях не е могла да изпрати подобаващо. Те все още бродят в ума ѝ, както са бродили и в живота.

„Ако можех да си ида у дома заедно с теб — казва тя на ковчега, — за да те изпратя както трябва, щях да го направя.“

Спомня си първата им среща в Аханаштан и колко се беше зарадвала, че той е същият мъничък спретнат мъж с блясък в очите, какъвто си го бе представяла… Бързо го бе впечатлила с познанията си, още в първия ден от обучението. „Кой университет сте завършили? — беше я попитал. — Извинете, но не съм запознат с публикациите ви.“ А когато Шара му каза, че не е публикувала нищо и че никога няма да публикува нищо, че занаятът ѝ е твърде далеч от академичната общност, той млъкна замислено, а после каза:

— Извинете, но трябва да попитам… Вие сте, хм, Ашара Комейд, да? Имам чувството, че никой не иска да говори по този въпрос, но… наистина сте вие, нали?

Шара се усмихна леко и кимна неохотно.

— Гонеш и Ашадра… те са вашите родители?

Тя застина, но кимна отново.

Той се замисли за кратко.

— Аз ги познавах, между другото. Съвсем бегло. Отдавна, още по времето на реформите. Знаехте ли това?

Шара отвърна с едва доловим глас:

— Да.

— Те бяха много по-активни от мен. Аз седях по цял ден и по цяла нощ зад бюрото си, пишех писма и статии, а те наистина ходеха в гетата, в епидемичните райони, разпъваха медицински шатри и походни лазарети… Предполагам, че са си давали сметка за риска, всички знаехме колко заразна е Чумата, но въпреки това го правеха. Понякога, в светлината на тяхното дело, си мисля, че съм бил страхливец. Книжен плъх до мозъка на костите.

— Не мисля така — каза Шара.

— Така ли?

— Мисля, че вие… че вие променихте историята. Променихте я точно когато имахме нужда тя да се промени.

При тези думи лицето му се изопна.

— Да съм я променил? Не, нищо не съм променял, госпожице Комейд. Просто казах на глас онова, което смятах за истина. Според мен историците следва да бъдат пазителите на истината. Трябва да разказваме нещата такива, каквито са — честно и изцяло. Това е най-големият ни дълг. И като служител на министерството вие следва да си зададете въпроса коя истина искате да предпазите.

След този разговор Пангуи се отдръпна. Шара усещаше, че премълчава много неща, сякаш я е надушил, доловил е, че са хора с различни ценности, че тя се води от дневен ред и лична история, които един ден той ще се види принуден да опровергае. А на Шара ѝ се искаше да му извика: „Не, не, не ме отблъсквай. И аз съм историк като теб, и аз търся истината, точно както я търсиш ти!“

Но не можеше да го каже, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че би било лъжа.