Град на стълби

Опасно откровена

Ленива утринна светлина се стича по покривите. Шара присвива очи в опит да различи къде точно започват и къде свършват стените на Баликов, ала вижда само ранното небе… или пък диамантените петънца на звезди над изгряващото слънце са само плод на въображението ѝ. „Това всъщност не е слънцето — мисли си тя. — Не виждам истинското небе, а само картинка на слънцето и небето, прожектирана от стените. Или поне аз така си мисля…“ Гълъбите на Баликов явно не виждат разликата — излизат от убежищата си по покривите на сградите, чистят си перцата и се спускат на рояци към улиците на града.

Шара не се страхува. Повтаря си го непрестанно със спокойния и уверен глас на лекар.

„Никога не съм гледала на знанието като на товар — мисли си тя, — ала това знание ме смазва с тежестта си…“

Но вътре в нея едно тихо гласче ѝ нашепва, че няма причина да е толкова изненадана. Прекарала е достатъчно време сред архивите с ограничен достъп в министерството и знае, че историята, която се преподава в сейпурските училища, е само един вариант на истината, при това вариант с много, много пропуски. „Но само защото си очаквала кошмара, който събитията потвърдиха — казва си тя, — не значи, че страхът и опасенията ще ти бъдат спестени.“

Все по-често и с все повече тревога се пита какво ли има в Склада. И все повече се тревожи, че и друг освен Ефрем е ходил там. Това би трябвало да е невъзможно, но след като самата тя се е изправила лице в лице с Божество, което би трябвало да е мъртво, си дава сметка, че няма право да изключва невъзможното от уравнението.

Взема вестника от бюрото си и за стотен път прочита репортажа за снощните събития, като обръща по-специално внимание на два абзаца:

На вратата се чука и след миг Малагеш подава глава през прага.

— Мислех днес да не пускам никого, но реших да направя едно изключение… твоето момче е тук.

— Моето какво?

Малагеш отваря вратата докрай да ѝ покаже Воханес, който стои в коридора и видимо се чувства смутен въпреки елегантния си сив костюм и бялото кожено палто.

— А — казва Шара. — Влизай.

Воханес влиза с накуцване.

— Радвам се да видя, че си добре… Два опита за покушение само за един ден! Знаех си, че си важна особа, Шара, но… — Потрива хълбока си. — Но не чак толкова важна.

Шара извърта очи към тавана.

— Виждам, че чарът ти не е изгубил силата си въпреки последните събития. Седни, Во. Имам лоши новини за теб.

Докато той се настанява на стола, Шара с известна изненада установява, че намира всичко това за удобно съвпадение, без съвестта да я гризе непоносимо — факт е, че Воханес ѝ трябва уплашен, за да направи онова, което тя иска от него.

— Лоши новини? — пита Во. — Извън всичките щети и… петна, които домът ми понесе?

— Ще те компенсираме за щетите — казва Шара. — Те в крайна сметка бяха нанесени от служител на министерството.

— Онзи тип работи за министерството? За теб? Но той е дрейлинг, нали? Мислех, че след като малкото им кралство се срина, всички те са станали диваци и пирати.

— Може и така да е — казва Шара, — но той ти спаси живота.

Воханес мълчи и вади цигара. После казва:

— Е, не мисля, че… Чакай, какво? Моя живот?

— Да — казва Шара. — Защото онези мъже не бяха дошли за мен. А за теб, Во.

Той я гледа втренчено. Цигарата чака забравена на сантиметър пред зяпналата му уста.

— Това е лошата новина, за която ти споменах преди малко — меко добавя Шара.

— И той?… Ме е спасил?…

Шара разказва накратко какво е научила от разпита на оцелелия нападател.

— Може да се каже все пак, че имаш късмет, задето седиш точно пред мен — добавя утешително. — Защото, изглежда, аз съм единственият човек на Континента, който може да ти помогне.

— За какво да ми помогне?

— Да останеш жив. Забеляза ли как бяха облечени онези мъже?

Огорчение изопва лицето му.

— Колкаштански роби…

— Да. Каквито не са се появявали на Континента от десетилетия. Последователи на Божеството Колкан. Не става въпрос за политика, Во. Според мен става въпрос за вяра. Тези хора са готови да умрат за убежденията си. И искат нещо от теб. И щом са готови да умрат, няма да се поколебаят да опитат отново.

— Да опитат отново… какво?

— Нападателят, когото разпитвах, не беше във… в състояние да даде много подробности, но спомена, че им трябвал твоят „метал“. Имаш ли представа какво означава това?

Воханес се взира с празен поглед в стената цяла минута, сякаш му е трудно да проумее какво го питат.

— Моят метал?

— Да. Струва ми се, че нямаше предвид ценен метал от сорта на злато, сребро или нещо такова. Но както ти сам спомена, прицелил си се в играта с ресурси… и затова те питам.

— Ами… вече ти казах, че най-големият ми проект е свързан със селитрата… но тя не е метал.

— Запозната съм с природата на металите — казва тя. — Все пак учихме в едно и също училище…

— Да, да… Единственото друго, за което се сещам… — Воханес се чеше по веждата, после я приглажда, — са стоманолеярните. Но това е съвсем ново.

— Стомана?

— Да. Никой друг на Континента не може да произвежда стомана, най-вече защото производственият процес е невъзможно скъп.

— Но ти можеш?

— Да, макар и в ограничени количества. Нужна е специална пещ, чието изграждане и поддръжка са много скъпи. Това е нещо като изпитателен проект, но интересът ми към него спадна много бързо заради изключително голямата инвестиция, които изисква. И защото Баликов не строи нищо достатъчно голямо, за да изисква големи количества стомана.

— Но все пак произвеждаш стомана?

— Да. Нямам представа защо някакви крайни реставратори биха проявили интерес към нея.

— Той намекна, че им трябва за кораби, които да плават във въздуха.

— За какво?!

Шара свива рамене.

— Той така каза.

— Значи е луд. Луд за връзване. Което, признавам си, в известен смисъл ме радва…

— Да речем, че беше под въздействие. За съжаление няма как да го разпитаме отново. Защото е мъртъв.

— Как така?

Шара мълчи. Спомня си лицето на младежа, как пламъците нахлуват в зейналата му за писък уста…

— Не мога да ти кажа. Но беше неприятно. Всичко това е твърде неприятно за мен, Во. И не ми харесва, че ти също си замесен. Че се явяваш нещо като гръмоотвод. — Слага ръка върху вестника пред себе си. — И ми се ще да не влошаваш нещата допълнително.

Воханес я претегля с поглед.

— О… О, Шара. Надявам се, че не намекваш за онова, за което си мисля, че намекваш.

— Позволи ми да предположа, че вече си бил посетен от повечето си поддръжници и съюзници — казва Шара, — и че всички те са те уверили, по един или друг начин, че току-що си се сдобил с безценен политически капитал. Че нападението — и фактът, че си оцелял след него — слага в ръката ти силно оръжие. Ще предположа също, че всички вие гледате на широкото медийно отразяване като на печеливша краткосрочна стратегия.

— Бях нападнат — казва той. — Не ми е позволено да разоблича нападателите си, така ли?

— Не и когато аз се опитвам да ги хвана — казва Шара. — Не те искам във вестниците, Во, не искам да усложняваш ситуацията допълнително.

Кратък смях.

— Сериозно?

— Сериозно. Тази ми задача се оказва трудна. Но ти си в състояние да ме улесниш.

— Твоята задача е трудна? Идваш в моя град и той изведнъж се превръща в твоя арена? Ти си човекът, който казва как ще стават нещата в Баликов? Богове… Ако не бях толкова просветен, сигурно бих казал, че подобно поведение е характерно за един…

Шара вдига вежда.

Воханес се изкашля.

— Слушай, Шара. Цял живот градя кариерата си. Вложил съм цяло състояние в това. Ежедневно си блъскам главата в невидимите стени, стегнали отвсякъде Континента, само и само да докарам тук помощ, благосъстояние, подкрепа, образование. И сега, точно когато изглежда, че имам известен напредък, точно когато изглежда, че съм на път да обединя реформаторския потенциал на Баликов… ти искаш да спра? Когато изборите за градския съветници са другия месец?

— Става въпрос за нещо по-голямо от избори.

— Не е въпросът в изборите. Въпросът е за града, за Континента!

— Същото важи и за моята задача.

— Хора зависят от мен!

— Хора зависят и от мен — казва Шара. — Просто не го знаят.

— Е, с този аргумент можеш да оправдаеш на практика всичко.

— Аз не съм ти враг — казва тя. — Аз съм твой съюзник. И съм откровена с теб, Во, опасно откровена. Трябва да ми се довериш. Искам да се оттеглиш от общественото внимание, само за кратко. Ако твоето политическо движение е толкова успешно, колкото твърдиш, една стъпка встрани няма да бъде катастрофална.

Този апел към суетата му се оказва добър ход и Воханес веднага омеква.

— За колко време?

— Съвсем за кратко, надявам се. Колкото по-скоро приключа с това, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш към делото си и да се отървеш от охраната.

— Аз… Чакай, каква охрана?

Шара разбърква чая си.

— Телохранители. Сейпурски войници, които ще назнача да те пазят.

Воханес я зяпва, после избухва в смях.

— Стига… Не можеш да ми назначиш охрана. Това е нелепо!

— Мога. Това няма да те ограничи, пак ще правиш каквото искаш. До някаква степен. Те просто ще те пазят.

— Даваш ли си сметка колко ужасно ще изглежда това? Ще се разхождам из града, следван по петите от въоръжени сейпурски войници?

— Ако не се лъжа, току-що уточнихме, че не бива изобщо да се разхождаш из града — казва Шара. — За известно време ще бъдеш един обикновен гражданин, който не се набива на око и който е в безопасност. Но би могъл да съкратиш въпросния период… ако направиш нещо за мен.

— Леле майчице… — Воханес разтърква очи. — Искаш ми услуга? Така ли действа министерството, когато иска нещо?

— Шестнайсет души са мъртви, Во. Сред тях и членове на твоето домакинство. Приемам това съвсем сериозно. Така би следвало да го приемаш и ти.

— Аз го приемам много сериозно, уверявам те. Ти си тази, която иска да не правя нищо!

— Не нищо. Има нещо, което се съхранява в личен сейф в една банка. Не съм сигурна какво е, но трябва да го имам.

— И искаш аз да го взема?

Тя кимва.

— И как очакваш да го направя? Да се облека в черно и да се вмъкна в банката посред нощ? Това би трябвало да е по твоята част.

— Очаквам да измислиш по-лесен начин. Най-вече защото въпросната банка е твоя.

Воханес примигва.

— Моя?!

— Да. — Шара му подава копие от разшифрованата бележка на Пангуи.

Воханес плъзга поглед по листа.

— Сигурна ли си, че е моя? Името не ми звучи познато…

— Сигурно е много хубаво — казва Шара — да си толкова богат, че да не си знаеш имотите и компаниите. Но — да. Проверих и знам, че банката е твоя лична собственост. Ако измислиш как да вземеш съдържанието на онази кутия и ми го донесеш, това ще ни помогне да разплетем загадката. А разплетем ли я, аз ще отзова охраната ти и ще можеш да се върнеш към обичайното си ежедневие.

Воханес мърмори нещо за нарушаването на правата му, после сгъва листа с адреса и го прибира ядосано в джоба си. Изправя се и казва:

— Ако ще си мой съюзник, очаквам да се държиш подобаващо.

— И какво означава това?

— Сама каза, че искаме едно и също нещо — мирен и проспериращ Баликов. Нали?

Шара моментално съжалява, че е създала такова впечатление, защото външното министерство категорично не иска такова нещо.

— Работи с мен — казва той. — Помогни ми.

— За мунициите, чието производство искаш да започнеш? За това ли става дума?

— Говоря за това Сейпур да се ангажира повече с развитието на Баликов — казва той. — Да се ангажира истински. Да ни помага истински. А не с крайната неохота, която демонстрира в момента. В момента ни отпускате струйка вода, а на нас ни трябва порой, за да отмием застоя. Натисни където трябва, Шара. Осигури ми истинска политическа подкрепа.

— Няма как да застанем открито зад местен политик. Един ден може и да стане възможно, но сега не е. Обстоятелствата…

— Обстоятелствата никога няма да са подходящи — прекъсва я Воханес, — защото става въпрос за нещо много трудно.

— Во…

— Шара, моят град и моята страна са отчайващо бедни и аз искрено вярвам, че сме поели по път, който може да завърши единствено с насилие. Предлагам ти да ни помогнеш, за да поемем по друг път.

— Не мога да приема — казва Шара. — Не и сега, Во. Съжалявам. Може би някой ден, скоро…

— Не. Ти не вярваш в това. Ти не вярваш в промяната, Шара. Ти не искаш да направиш света по-добър, а да го съхраниш какъвто е. Реставраторите са се втренчили в миналото, Сейпур иска да запази настоящето, но никой не мисли за бъдещето.

— Съжалявам — казва тя. — Но не мога да ти помогна.

— Не, не съжаляваш. Ти си представител на своята страна. А държавите не изпитват жал.

Обръща се излиза с накуцване от стаята.

Шара отново стои до прозореца. Зората се е плъзнала по покривите на Баликов и позлатява немирните колони дим над комините. Тя отпива голяма глътка чай. „Вносен е — мисли си. — Вероятно произведен в Галадеш.“ За миг се пита дали не е пристрастена към чая не толкова заради кофеина му, колкото заради вкуса и аромата, които свързва с далечния си дом.

Отворя прозореца, присвива се от студения полъх, после затваря външните капаци, затваря и прозореца.

Близва пръсти, поколебава се, после започва да пише по стъклото.

„Защо винаги правя това, когато съм най-уязвима?“ — мисли си.

Сенките се изместват постепенно. Усеща се нов полъх. Някъде в стаята, незнайно как и невидимо, се отваря врата към друго място. А в стъклото Шара вижда…

Празен кабинет.

Сяда на стола си и чака.

След двайсетина минути Виня Комейд влиза в кабинета, понесла куп документи и облечена в „бойната си броня“, както обича да се шегува — яркочервена и изключително скъпа рокля, която е едновременно много хубава и много стряскаща. Тази рокля открай време притежава странното качество да поставя Виня в центъра на вниманието. Когато видяла роклята в един магазин, Виня си купила пет бройки, после уредила всички останали да бъдат изтеглени от продажба. „Никога не бих допуснала друга да облече тази рокля — бе добавила, докато разказваше на Шара за покупката си. — Тази рокля е твърде опасна.“

— Важна среща? — пита Шара.

Леля Виня вдига поглед и смръщва вежди.

— Не — казва с известно раздразнение, — но присъстваха важни хора. Защо се обаждаш по спешната линия? Ако си открила нещо, изпрати го по нормалните канали.

— Имаме шестнайсет жертви — казва Шара. — Континентали. Загинаха при нападение срещу местна политическа фигура, градски старейшина. Самият той оцеля.

Виня прави пауза. Поглежда документа, който държи — работа, която очевидно не търпи отлагане, — въздъхва и го оставя настрани. Сяда пред своя прозорец и пита:

— Как?

— Нападението беше извършено по време на светско събитие, на което присъствах и аз.

Виня присвива очи.

— Аха. Ти и… как му беше името…

— Зигруд.

— Да. Колко са жертвите?

— Шестнайсет.

— Е, значи се движи с нормалното си темпо. Всички проклети морета да са ми на помощ, Шара, нямам… нямам представа защо упорито държиш такъв човек при себе си! Постоянно имаме проблеми с дрейлингите! Те са пирати, скъпа!

— Невинаги са били пирати. Не и докато кралят им е бил жив.

— А, да, мъртвият им крал, за когото така обичат да пеят… Той и малкият им изгубен принц, който един ден ще доплава при тях. Предполагам, че не спират да пеят и докато опожаряват половината крайбрежие на Континента! Така де, скъпа, трябва да признаеш, че тези хора са диваци!

— Според мен Зигруд е доказал многократно колко е полезен, снощи и много пъти преди това.

— Разузнавателната дейност има за задача да избягва кръвопролитието, а не да го генерира с литри!

— Да, но разузнавателната дейност е податлива на околната среда не по-малко от всяка друга дейност — казва Шара. — Ние работим в условия на променливи, които често не подлежат на контрола ни.

— Мразя, когато ме цитираш — казва Виня. — Добре. И какво? Някакви негодяи се опитали да гръмнат градски големец или какъвто е там. Това не е новина. За теб пък направо си е един вид ежедневие. Не разбирам защо ме търсиш.

— Защото съм убедена — казва Шара, — че има някаква връзка с Пангуи.

Виня замръзва. Извръща поглед, после бавно поглежда пак към стъклото.

— Какво?!

— Подозирам — казва Шара, — че смъртта на Пангуи вероятно е свързана с дейността на местно реакционерско движение, което цели да отхвърли сейпурското влияние и да върне Континента — или поне Баликов — към предишното му величие.

Виня мълчи. После казва:

— И как стигна до този извод?

— Следили са го — казва Шара. — И подозирам, че са го следили агенти на същото това реакционерско движение.

— Подозираш?

— Да кажем, че го смятам за много вероятно. И по-точно, макар че все още не мога да го потвърдя, мисля, че смъртта му вероятно е настъпила като резултат от дейността му тук, за която реакционерите са научили. Истинската му дейност, а не мисията за културно разбирателство, която е била огласена.

Виня въздъхва и разтрива врата си отстрани.

— А. Така значи.

Шара кимва.

— Така.

— Разбрала си за тази малка… историческа експедиция.

— Значи наистина си знаела за Склада?

— Естествено, че знам за Склада! — тросва се Виня. — Нали затова Пангуи отиде там!

— И си подписала?

Виня завърта очи.

— О. Ти всъщност си го планирала — поправя се в движение Шара.

— Разбира се, че аз го планирах, скъпа. Но идеята си беше на Ефрем. Просто неговата идея и моите интереси съвпаднаха.

— И каква беше тази идея?

— Е, понеже си експерт по Божественото, вероятно знаеш всичко за това… Или би знаела, ако Ефрем беше получил разрешение да го публикува. Идеята му не беше… ако трябва да употребим съвременния жаргон… одобрена. И все още си остава една крайно опасна идея.

— И каква беше идеята?

— Тук не говорим много за Божествата. Както знаеш, бихме предпочели тези неща да си останат мъртви… но когато все пак говорим, ние, както и на самия Континент, приемаме, че е ставало въпрос за отношения на стриктна субординация. Тоест Божествата са били на върха на веригата и са казвали на континенталите, а и на целия свят, какво да правят. И всички са се подчинявали. Самата реалност се е подчинявала.

— И?

— И — бавно казва Виня — колкото повече напредвал с проучванията си Ефрем, толкова по-неубедително му се струвало това. Стигнал до извода, че отношенията между Божествата и хората са били много по-сложни и двупосочни, отколкото си мислим сега. Божествата налагали своите собствени светове, своите собствени реалности, които нашите историци са реконструирали в по-голяма или по-малка степен на базата на противоречащите си митове за сътворението, за живота след смъртта, за остатъчната реалност и какво ли още не. — Размахва ръка в знак че не иска да навлиза в излишни подробности.

— Разбира се — казва Шара, която е добре запозната с темата.

Знае, че един от най-големите проблеми на Континента, произтичащ от факта, че има цели шест Божества, са били многото противоречащи си митологии — как например е възможно светът хем да е нажежен златен въглен, изваден от огньовете в сърцето на Олвос, хем да е камък, който Колкан лично изсякъл от планината отвъд залязващото слънце? И как е възможно душата на починалия хем да се присъедини към ятото скорци на Юков, хем да се влее в реката на смъртта и да бъде отнесена от водите ѝ в градината на Аханас, където да се превърне в орхидея? Всички шест Божества били повече от ясни по тези въпроси, но всяко защитавало своята реалност и не било склонно на никакви отстъпки.

Сейпурските историци дълго не можели да проумеят как всичко това сработвало на Континента и така, докато някой не изтъкнал, че разнопосочните митологии изглеждат преди всичко географски обусловени — че хората, живели близо до определено Божество, записвали историята в строго съответствие с митологията на въпросното Божество. Скоро след като се заели да картографират писмените паметници, историците открили, че границите са шокиращо ясни — можело буквално да се види къде отслабвало влиянието на едно Божество и започвало влиянието на друго. Историците стигнали до неминуемия извод, че ако живееш вътре в сферата на дадено божествено влияние, ти съществуваш в различна реалност, където всички твърдения на конкретното Божество са реално и неоспоримо верни.

Така, ако си живял на територията на Воортя, светът е бил създаден от костите на войска, която тя избила на ледено поле в небето.

Отидеш ли обаче в земите на Аханас, светът се превръща в семе, което тя е спасила от речната кал и е напоила със сълзите си.

Отидеш ли още по-далеч, в територията на Таалхаврас, светът се превръща в машина, която той е построил от небесния фундамент, която е проектирал и конструирал в продължение на хиляди години. И така нататък и така нататък.

На онези места всичко, в което вярвали Божествата, било истинско. И когато каджът ги убил, онези неща спрели да бъдат истински.

Последното доказателство в полза на тази теория била така наречената „остатъчна реалност“, която се появила непосредствено след като каджът убил четири от шестте Божества — светът очевидно „помнел“, че доскоро е съществувал в друга реалност, и не успявал да се нагоди към липсата ѝ. Сейпурски войници разказвали за реки, които течели към небето, за сребро, което се превръща в олово, ако го занесеш на определено място, за дървета, които разцъфвали и изсъхвали по няколко пъти в рамките на един ден, за плодородни земи, които се превръщали в напукана пустош, ако застанеш на определено място, а напуснеш ли го, моментално възвръщали предишния си вид. С течение на времето светът постепенно се нагодил и проявите на остатъчна реалност секнали. Континентът оцелял и след това изпитание, но така и не възвърнал целостта си.

Виня продължава:

— Ефрем вярваше, че смъртните последователи на Божествата са имали някакъв дял в оформянето на тези реалности. Ала не знаеше как е ставало това, защото нямаше достъп до необходимите исторически източници. Опасни исторически източници.

— Които са били събрани в Склада.

— Именно. Всъщност той беше написал и предал научен доклад за тази своя теория, който ми бе своевременно изпратен, защото на тези неща винаги се гледа с неодобрение. Сигурно са очаквали да го хвърля в затвора, да го заточа или нещо такова.

— Вместо това си му дала онова, което е искал. Защо?

— Ами, помисли, Шара — казва Виня. — Сега Сейпур е най-силната нация на света. Силата ни е неоспорима. Не съществува дори сянка на външна заплаха. Само дето… знаем, че някога Божествата са съществували. И макар да са били убити, ние все още не разбираме какво са били или как са правели онова, което са правели, или откъде са дошли, дори не знаем как каджът ги е убил.

— Мислиш за тях като за оръжия.

Виня свива рамене.

— Може би. Представи си само… ако едно Божество поискало дадена земя да изгори в огън, тя изгаряла в огън. В известен смисъл те биха били оръжие, което да сложи край на съвременното военно дело такова, каквото го познаваме. Край на армиите. Край на бойния флот. Край на войниците… ще останат само жертвите.

Шара усеща как в стомаха ѝ се събира топка от студен ужас.

— И си решила да… създадеш едно такова за Сейпур?

Виня избухва в смях.

— Не, моретата да не дават, не. Не, не, не! Настоящото положение на нещата си ми харесва. Би било лудост да отворя вратите пред нещо, което ще има повече… как да се изразя… ще разполага с повече власт от мен. Не, желанието ми беше да направя така, че никой друг да не се сдобие с такова оръжие. Това… Това е нещо, което отдавна ме държи будна нощем, мен и мнозина други в Сейпур. Ако Ефрем откриеше отговори откъде са дошли Божествата и какъв е бил източникът на силата им, тогава бихме могли да вземем активни предпазни мерки, така че Божествата никога да не се върнат. А ако в добавка се добереше и до някаква информация за оръжието на каджа, за което ние и до ден-днешен не знаем абсолютно нищо, това би подобрило съня ми в голяма степен.

— Ще спиш по-добре, ако знаеш как се убиват богове?

Небрежно свиване на раменете в отговор.

— Такава е тегобата на властта — казва Виня. — Този аспект на проучванията не вълнуваше особено Ефрем, даже мисля, че той го намираше за скучен, но каквото и да откриеше, все щеше да е повече от онова, което знаем в момента.

— А и така бихме разбрали… Хм. Най-после бихме разбрали защо ние сме били отхвърлени — казва Шара.

Виня не бърза да отговори, но накрая кимва бавно.

— Да. Най-сетне бихме разбрали.

Не казват нищо повече по тази тема, няма и нужда — макар да не минава и ден без всеки сейпурец да си спомни как предците му са живели в унизително робство, не минава и час, без да се запита защо. Защо на тях им е бил отказан бог? Защо Континентът е бил благословен със защитници, със сила, с инструменти и привилегии, които така и не са стигнали до Сейпур? Как и защо е било допуснато такова въпиещо неравенство? И макар в очите на света Сейпур да изглежда малък и донякъде странен народ, просветен и богат, всеки, който се озове там дори за кратко, скоро разбира, че дълбоко в сърцата си сейпурите таят студен гняв, който често ражда неподозирана жестокост. „Наричат ни безбожници — казват често, — все едно сме имали избор!“

— Представихме задачата на Ефрем като дипломатическа мисия — казва Виня. — Като усилие да се затвори пропастта между двата народа. Искахме просто да разлистим книгите, които се съхраняват в Склада. Нищо повече. Аз… и за секунда не допуснах, че Ефрем е в опасност, честно. Решихме, че Баликов ще си остане Баликов — затънал в мръсотия до гуша, — а той ще си свърши работата и ще се прибере жив и здрав.

Шара мълчи и се чуди как да постави най-очевидния въпрос.

— Аз… питам се — бавно казва накрая, — защо не ми каза нищо за това, когато дойдох в Баликов?

Виня изсумтява и изправя гръб. Ала за миг очите ѝ трепват, докато тя трескаво мисли как да отговори на въпроса.

Шара се навежда леко напред и наблюдава неотклонно леля си.

— Този проект беше с най-висока степен на секретност — казва накрая Виня, но погледът ѝ се задържа ниско, преди да се вдигне към лицето на Шара. — Ако беше хванала някого, добре дошло. Ако не, щяхме да продължим разследването по други канали.

Виня се усмихва високомерно.

„Лъже — крещи мислено Шара. — Тя лъже! Лъже, лъже, лъже, лъже!“

И в този миг Шара решава да не казва на леля си за видяното в арестантската килия. Това ѝ решение противоречи на всяка логика — Виня иска да знае как би могла да унищожи някое ново Божество, следователно новината, че Шара е срещнала такова, би била безценна от нейна гледна точка, — но Шара усеща, че нещо изобщо, ама изобщо не е наред. Знае, че трябва да игнорира тази проява на параноя. Както е казвала неведнъж на собствените си информатори, подозрението към командващия офицер е напълно естествено и обяснимо чувство, но напоследък Виня се държи странно и сега всички инстинкти на Шара крещят, че леля ѝ лъже. А след близо седемнайсет години опит в разпитите Шара се е научила да вярва на инстинктите си.

Възможно ли е леля ѝ да е попаднала под чуждо влияние, пита се Шара, без сама да вярва, че подобна мисъл може да се пръкне в главата ѝ. Възможно ли е някой да разполага с материал толкова компрометиращ, че да постави под властта си очевидния наследник на министър-председателския пост? „Корумпиран политик — мисли си Шара. — Класика в жанра.“ Така де, невъзможно е да изкачиш последните няколко стъпала, без да направиш куп грозни компромиси. Нещо повече, ако някой е успял да надникне в гардероба на леля Виня, със сигурност е видял не една и две кирливи ризи.

Изненадана е все пак колко виновна и засрамена се чувства от взетото решение. В крайна сметка това е жената, която я е отгледала, която се е грижила за нея и за образованието ѝ след като родителите на Шара са починали по време на Чумните години. Ала точно както Виня е на първо място министър и едва на второ място леля, така и Шара винаги е била преди всичко агент на разузнаването.

Затова се връща към старата си максима: „Когато се съмняваш, бъди търпелива и си отваряй очите.“

Виня пита:

— Така. Онова движение, за което спомена. Какво е то?

Шара обобщава с няколко изречения движението за Новия Баликов.

— О — казва Виня. — Да, сещам се. Свързано е с онзи тип, който иска да ни произвежда пушки.

— Да. Вотров.

— Точно така. Някои министри взеха присърце идеята, но аз правя всичко възможно да отложа решението… Категорично не искам да зависим за каквото и да било от град като Баликов. Особено за барут! Значи са нападнали Вотров, така ли?

— Да. — Шара трескаво мисли какво да сподели и какво не и решава да премълчи, че Реставраторите са хвърлили око на стоманата.

— Вотров… името ми е познато, но нямам представа откъде…

— Ние… бяхме състуденти.

Виня вдига пръст.

— А! Сега се сещам. Той ли е? Момчето от „Фадхури“? Той ли иска да ни произвежда оръжия? Помня колко ме беше страх, че ще ти надуе корема.

— Лельо Виня…

— Не го е направил, нали?

— Лельо Виня!

— Добре де, добре…

— Мисля, че няма да се откаже от предложението си за мунициите — казва Шара. — Имай го предвид. Твърдо е решен да индустриализира Континента.

— Хич не ми дреме колко е решен — казва Виня. — Това няма да се случи, докато аз командвам тук. Континентът си е добре така. Ситуацията там е стабилна.

— Стабилна? — казва Шара. — В Баликов очевидно не е така.

Виня махва с ръка.

— Континентът си е такъв. От края на Войната до ден-днешен Континентът си е такъв. Ти нали не се размекваш, Шара? Наясно си, че всяка държава на света иска да изпие кръвчицата на Сейпур. Дечица гладували по улиците, невинни умирали и прочие, и прочие… Чуваме го десетки пъти всеки ден. Мъдрият политик се грижи за своите, а другите оставя на съдбата, особено когато става дума за Континента. Но стига за това. Е? Ако разбирам правилно, искаш да удължа срока, който ти отпуснах за задачата. На какво основание?

— Много скоро ще разполагаме с вероятен агент на Реставраторите, когото да подложа на разпит. Неофициално.

— И кой е този агент, когото ще отвлечете за разпит?

— Една… чистачка.

Виня се разсмива.

— Една какво?!

— Чистачка в университета. Където, както знаеш, е работил Пангуи. Наясно си също, че подобни нискоквалифицирани хора често са слабото звено, което ни осигурява пробив в разследването.

— Хм — казва Виня. — Така е. В тази връзка, откри ли нещо ново за убийството на Пангуи?

„Стигна се и до централния въпрос“ — мисли си Шара. Мобилизира самообладанието си, слага си маска.

— Нищо засега. Но работим по няколко следи.

— Съвсем нищо?

— Засега. Но работим.

— Интересно. — Езикът на Виня, червен като нар, изучава един от резците ѝ. Миг по-късно Виня се усмихва. — Защото знам, че само преди два дни си направила проверка на една банка. Но не споменаваш нищо за това.

Кръвта на Шара изстива. „Леля следи кореспонденцията ми с министерството?“

Трескаво търси някакво логично обяснение.

— Да — казва накрая. — Проверявах Вотров.

— Сериозно? — Виня вдига вежди. — Вотров притежава няколко банки в Баликов. Сред тях и доста по-големи от онази, за която си поискала проверка. Да не говорим, че собствеността на въпросната банка минава през една доста заплетена схема от фирми. Затова ми е интересно… какво те накара да провериш точно тази конкретна банка?

— Поради причините, които ти очерта току-що. Реших, че ако има нещо за криене, то ще е там.

Виня кимва бавно.

— Но ако действително си търсела нещо такова, щеше да поискаш пълна финансова проверка. А ти не си поискала такава.

— Отклониха ми вниманието — казва Шара. — Твърде много трупове, забрави ли?

Лицата им висят в прозорците, двете се взират една в друга с безизразни физиономии.

— И няма нищо общо с факта — тихо казва Виня, — че тази конкретна банка е най-близката до университета, която предлага лични депозитни кутии?

„Знае.“

— Лични депозитни кутии? — пита Шара. Невинност капе от думите ѝ.

— Ами да. Нали точно този метод предпочиташ за комуникация с информаторите си. Оставяш указания в депозитна кутия, информаторът ги прибира оттам и така осъществявате връзка, без да се срещате лице в лице. Ти обичаш финансовите институции, Шара. Те са ефикасни също като теб.

— Тук съм отскоро и нямам мрежа от информатори, с които да се свързвам по този начин, лельо.

— Така е. — Очите на Виня сякаш се отдръпват назад в главата ѝ и Шара внезапно изпитва неприятно усещане, че я разглеждат под лупа. И разбира как Виня е председателствала толкова комисии и изслушвания, без да загуби и за миг самообладанието си. — Но вероятно си научила Ефрем на този метод.

„Дано не започна да се потя точно сега.“

— Накъде биеш, лельо Виня?

— Шара, миличка — бавно казва Виня, — нали не криеш нещо от мен?

Шара прави опит да се усмихне многозначително.

— Не аз крия разни неща.

— Аз съм твой началник. Част от работата ми е да преценявам кой какво трябва да знае. И ще ти кажа на какво ми прилича това… Според мен си се натъкнала на депозитна кутия, която Пангуи е използвал за обмен на информация и съобщения, но още не си се добрала до съдържанието ѝ. И не искаш да докладваш за откритието си, докато не видиш какво има вътре. Нека ти напомня обаче… — думите ѝ са толкова студени, че Шара ги усеща като шамари, — че Пангуи беше мой агент. Операцията беше моя операция. Напоследък рядко ръководя операции, но когато се заема с това, държа да ги контролирам от началото до края. И резултатът от тази операция, без значение какъв е той, стига първо до мен. До мен, Шара. А не до оперативен агент, който случайно е на място, агент, който дори не е прикрепен към въпросната операция. Противното би означавало този агент да бъде изтеглен много рязко от сцената. Ясна ли съм?

Шара примигва бавно.

— Разбираш ли, Шара?

Макар външно да е напълно пасивна, в главата си Шара води разгорещен дебат. Както тя вижда нещата, разполага с четири възможности. Би могла да направи едно от следните неща:

„Добре — мисли си Шара, — нека е номер четири.“

— Ако открия нещо от Ефрем — казва тя, — ще ти го пратя директно, лельо Виня.

— Без да го проучиш самата ти?

— Разбира се. Операцията на Ефрем ме интересува само доколкото е свързана с убийството му като евентуална причина.

Виня кимва и се усмихва широко.

— На това му казвам аз удовлетворителен брифинг! Толкова много интрига, история, култура… Смятай, че в най-скоро време ще ти пратя свои хора. Защото подозирам, че проучванията на Пангуи наистина са дали някакъв резултат, и вярвам, че ти скоро ще го намериш.

Превод: Знам, че резултатът е налице, и ще пратя свой човек да го вземе, преди ти да си направила нещо с материалите.

— Благодаря ти, лельо — казва Шара. — Ще се радвам на всяко съдействие, което можеш да ми окажеш.

— О, разчитай на мен, скъпа — казва Виня. — Силата на една разузнавателна агенция се определя от силата на оперативните ѝ агенти. Задължително е да подкрепяме всячески своите хора отвъд океана — в крайна сметка основната работа се върши на терен. — Усмихва се отново и добавя: — Пази се, миличка, и ме дръж в течение. — После бръсва стъклото с пръсти.

Докато лицето на леля ѝ се стопява, Шара се пита от коя ли своя реч е заела последните изречения Виня Комейд.