Град на стълби

Оцелели

Малагеш тича.

Тича по склоновете на замръзнали хълмове, по кални пътища, около влажни гори. Тича, макар дъхът да изгаря дробовете ѝ, а краката ѝ да негодуват при всяка крачка.

На четирийсет и осем тя знае, че много скоро ще е прехвърлила границата, отсам която може да си причинява такива неща. „Затова, ако наистина искам да го правя — мисли си тя, — нека е сега, докато още го мога.“ Обича тичането, защото то е възможно най-чистият боен спорт — бориш се единствено със себе си, за всяка крачка. Толкова отдавна не се е била истински с противник (насиненото ѝ око пулсира болезнено при всяка крачка), че тичането, изглежда, е единствената останала ѝ битка.

Минала е почти седмица от последната ѝ среща с Шара Комейд, но Малагеш постоянно мисли за онова, което ѝ е казала „посланичката“. „Морето да ми е на помощ, надявам се момичето да греши“ — мисли си тя. Мисълта за това изпива силите ѝ, поредният хълм изглежда много по-непосилен от предишния, но Малагеш не може да се отърси.

„Един от боговете е жив. Може би те никога не са си тръгвали оттук.“

Малагеш, като всички в армията и като всички в Сейпур, е отраснала със стремежа да подражава на каджа, с желанието да бъде като него. Ала сега, когато на хоризонта се е появил реален шанс да осъществи мечтата си, тази идея я ужасява. Всички сейпурски деца са израснали в сянката на Божествата, които дебнат току отвъд границата на кошмарите им — гигантски тъмни неща, които не бива да се споменават, неща, плуващи в дълбините на историята… Шара говори за тях като да са били политици или генерали, но за Малагеш и останалите сейпури те ще си останат страшилища, таласъми, толкова ужасни, че дори от имената им те побиват ледени тръпки.

„Истинската война не ме плаши — мисли си тя. — Дайте ми нещо с окопи и оръжия. Нещо човешко. Нещо, което кърви.“ Като ветеран от Лятото на черните реки, Малагеш отлично съзнава иронията на тези си мисли — да си мечтае за онези ужасни дни на кал и гръмотевици, на сражение в мрака. Кратка и победна война, без съмнение, но война, която Малагеш горещо се надява да не преживее отново.

И все пак. По-добре онази война пред това.

„Колко самоуверено е момичето. Дали защото е чело толкова много? Или просто го носи в себе си, дарено ѝ е заедно с кръвта на каджа? Това ли е да си негова потомка?“

Ала в същото време се сеща как на следващия ден младата Шара Комейд трепери под одеялото си и с мъка успява да задържи чашата чай в ръцете си…

„Морето да ми е на помощ — мисли си тя, — надявам се момичето да греши.“

Връща се на бърз ход в кабинета си и намира на бюрото малък свитък. На стола е оставена бележка от един от заместниците ѝ.

Малагеш преглежда набързо документите — двайсет страници от списъка с артефакти, които се пазят в Неспоменавания склад.

Малагеш никога не е чела този списък, не е искала да го чете, но сега хвърля око на една от страниците, спуска поглед по бележки, написани преди десетилетия от сейпурските войници, вече покойници, които са прибрали и заключили всички онези неща.

Двайсет страници. Почти двеста предмета с вълшебно естество, много от тях изключително опасни.

— О, да му се не знае — казва Малагеш. Тръшва се на стола си с подкосени крака. Изведнъж се е почувствала ужасно стара.

Чантата на Шара дрънчи и звънти при всяка нейна крачка по уличката. Отнело ѝ е почти цял ден да подреди чантата — вътре има нещица сребърни и перлени, пликчета с венчелистчета от маргаритки, духано стъкло — и макар да е опаковала нещата старателно, дреболиите са толкова много, че Шара звучи като човек-оркестър, който си търси уличен ъгъл, където да свири. Отдъхва си, когато стига до уличката и може да спре.

Оглежда внимателно уличката — една от стотиците задънени, тесни, забравени улички, съединителната тъкан на града. Тази следва извивката на сградата от запад, която е на не повече от три пресечки от къща Вотров.

Шара се взира в земята, където следи от гуми криволичат по камъка като следи от четката на неумел художник. „Завили са тук, на този ъгъл — мисли си Шара, — и са поели по уличката.“ Прави няколко крачки навътре, прескача една открита канализационна тръба, минава покрай купчина боклук. Черните следи на гумите се по-бледи тук, но все още се виждат. „Минали са през онази бабуна, над тръбата… — тя вдига поглед, спира го на преобърнат контейнер за смет и разпиляно стъкло… — бутнали са контейнера и…“

Следите от гуми изчезват.

— Спрял е — мърмори си тя, — слязъл е и…

И какво? Как е възможно човек просто да изчезне?

За разлика от Зигруд по-рано, Шара не си прави труда да проверява стените наоколо. Вместо това вади парче жълт тебешир и начертава линия напряко на каменния паваж. „Някъде по протежение на тази линия — мисли си — има врата. Но как да я открия?“

Оставя чантата на земята. Първият номер от арсенала ѝ е стар и елементарен. Вади бурканче, пълни го с маргаритки — „Свещени за Аханас — мисли си Шара, — заради постоянството, с което поникват всяка пролет“, — разтръсква буркана и изсипва листенцата. После взема топче кал от гробища, размазва го по дъното на буркана, после го изтрива внимателно и вдига отвора на буркана към окото си, все едно гледа през бинокъл.

Няма промяна във вида на уличката. В далечината обаче Шара вижда част от стените на Баликов и те греят в синьо-зеленикаво, достатъчно ярко, за да осветят вечерното небе.

Шара сваля буркана. Без него стените не греят, разбира се, а са прозрачни както обикновено. Но погледнати през лупа, която улавя Божествени дела, моментално изпъкват.

Експериментът ѝ показва, че през каквато и врата да са изчезнали нападателите в нощта на приема у Вотров, тя, за разлика от стените на Баликов, не е дело на Божествата.

„Което би трябвало да е невъзможно — мисли си Шара. — Нещо, което помага на човек да изчезне, би трябвало да е Божествено по своята природа.“

Тръгва бавно по уличката. През последните четири нощи е идвала тук, както и на другото място, където Зигруд е станал свидетел на необяснимо изчезване. Ходи на местата и провежда подбрани експерименти, най-често без резултат. Няма какво друго да прави — Зигруд наблюдава госпожа Торскени в нейното жилище; Питри, Нидаин и още неколцина от служителите на посолството анализират инвестициите на Уиклов за последната година. Шара би искала да е при тях и да надзирава работата им, но познанията ѝ за Божественото я правят по-полезна тук.

Странно, но никой не е виждал Уиклов в града след излизането на госпожа Торскени от посолството. От канцеларията му са отговорили, че е в провинциалното си имение близо до Юкоштан „по семейни дела“.

„Толкова много изчезвания — мисли си Шара, докато се връща при чантата си, — и толкова малко отговори…“ А разполага с истинска съкровищница от отговори в бялото куфарче на Воханес, което чака в кабинета ѝ… но засега не е склонна да рискува да вбеси Виня. Не и сега, когато има пред себе си друга гатанка.

Пробва и други трикове — посипва семена от мак по земята, но те не се подреждат по начин, който да сочи Божествен пробив в тъканта на света. Изписва върху пергамент една трета от химн на Воортя и минава с него по уличката — ако пергаментът се озове на свещена територия на Воортя, химнът би се дописал моментално с нечетливия почерк на Божеството. (Неуспехът на този експеримент не я изненадва — нито едно от чудесата на Воортя, дори най-дребните, не е сработвало след Нощта на червените пясъци.)

Още един трик.

„Как сте изчезнали?“

И още един.

„Как сте го направили?“

И още един.

„Как?“

Провежда един последен експеримент — търкулва по улицата сребърна монета. Ако тя срещне някакво Божествено препятствие, поставено там съзнателно или по случайност, ще спре и ще се прилепи към земята, като желязо, срещнало магнит. Но монетата не прави нищо такова, търкаля си се съвсем нормално и с намаляваща скорост, преди да се завърти около себе си и да се килне върху камъните.

Шара въздъхва, бърка в чантата и вади шише чай. Отпива. Вкусът е неприятен, явно твърде дълго са държали изсушените листенца на влажно място.

Въздъхва отново, разчиства си местенце на паважа и сяда в уличката с гръб към стената. Седи и си спомня последния ден на своето обучение, последния си час на сейпурска земя, последния път, когато е пила истински хубав чай.

— Как го направи? — попита леля Виня. — Кажи ми. Как?

Младата Шара Комейд, изтощена, обезводнена и гладна, стрелна с озадачен поглед леля си и продължи да се тъпче. Столовата на тренировъчния лагер беше празна, ако не се брояха те двете, и мляскането на Шара почти ехтеше в голямото помещение.

— Придържаше се към историята си, без значение как те тормозеха и разпитваха — каза Виня. — Всеки път даваше правилния отговор. Всеки път, в продължение на шест дни. Знаеш ли колко често се случва това? Ако не греша, ти си едва втората или третата в цялата история на министерството. — Взря се доволно над очилата си в своята деветнайсетгодишна племенница. — Повечето се прекършват на третия ден, между другото, главно заради безсънието. И заради музиката — една и съща мелодия в ниските регистри, която се върти безспир. Разхлопва им дъските. И когато им зададеш въпрос, дават грешен отговор. Но ти издържа изпитанието, сякаш си в пълна тишина.

— А ти? — попита Шара с пълна уста. Дъвчеше варен картоф.

— Аз какво?

— Ти пречупи ли се?

Виня се засмя.

— Аз измислих изпитанията, скъпа, никога не се е налагало да минавам през тях. Е, кажи ми. Как го направи?

Шара отпи глътка чай.

— Кое как съм направила, лельо?

— Как издържа? Не се пречупи цели шест дни на психически изтезания.

Шара се замисли, забола вилицата си в пилешкото.

— Не искаш да ми кажеш? — попита Виня.

— Ами… неудобно ми е.

— Аз съм ти леля, миличка.

— Освен това си и мой командващ офицер.

— О… — Виня махна с ръка. — Не и тази вечер. Тази вечер е последната ни вечер заедно за дълго време.

— Дълго време?

— Е, не чак толкова дълго, скъпа. Е… как?

— Мислех си… — Шара преглътна. — Мислех си за родителите си.

Устните на Виня се отпуснаха.

— О.

— Мислех си през какво са минали, преди да умрат. Чела съм за това. Знам, че Чумата е била… труден начин да си отидеш.

Виня кимна тъжно.

— Да. Така беше. Виждала съм го с очите си.

— Мислех си за тях и за всичко, през което Сейпур е преминал по време на континенталното робство… Безправието, насилието, мизерията. И моето изпитание изведнъж ми се стори незначително, лесно. Музиката, безсънието, липсата на вода и храна, постоянните въпроси… Каквото и да ми направеха, не би могло да се сравни с другото. Никога.

Виня се усмихна и свали очилата си.

— Мисля, че ти си най-свирепият патриот, когото познавам. Толкова се гордея с теб, миличка. Особено защото… Е, за известно време бяхме притеснени.

— За какво?

— Ами… Винаги съм знаела, че обичаш историята, скъпа. Тя беше най-силният ти предмет в академията. И особено историята на Континента. А после, когато дойде при нас и ти дадохме достъп до класифицирани материали, до неща, които не се преподават дори във „Фадхури“… Ти седя часове наред, докато не научи наизуст всички онези мухлясали стари текстове! От правителствена гледна точка този силен интерес се смята за малко… нездравословен.

— Но текстовете обясняват толкова много неща! — каза Шара. — Информацията, която получавахме в академията, е била частична и разпокъсана, а в архивите изведнъж получих достъп до цялата истина, подредена и класифицирана по рафтовете!

— Основната ни грижа е настоящето, а не миналото — каза Виня. — Но трябва да призная, че основното ми притеснение беше друго. Боях се, че онова момче, с което се мотаеше в академията, може да ти е повлияло твърде силно.

Лицето на Шара се изопна.

— Не ме карай да говоря за него — сопна се тя. — Той е мъртъв за мен. Той е празен и непочтен, точно като родината си.

— Знам, знам — каза Виня. — Какво ли не ти мина през главата. Знам, че когато завърши училище, искаше да промениш света, да го издигнеш до собствените си стандарти, до разбирането си какъв би трябвало да бъде Сейпур. — Усмихна се тъжно. — Знам, че това е и основната причина да започнеш разследването си срещу Раджандра.

Шара я погледна стреснато.

— Лелче… не… не искам да го…

— Не се страхувай от миналото, скъпа. Трябва да приемеш избора, който си направила. Ти заподозря Раджандра Адеш в нещо лошо. Вярваше, че той злоупотребява с фондове на Националната партия. И беше права. Той наистина злоупотребяваше с партийните фондове. Беше силно, неприемливо корумпиран. Вярно е. Вярвам, че като го разобличи, ти искаше да впечатлиш мен, да впечатлиш всички ни. Но трябва да разбереш, че когато корупцията е достатъчно силна, тя вече не е корупция, тя се е превърнала в закон. Непризнат, неписан, но все пак закон. Както в конкретния случай. Разбираш ли?

Шара сведе глава.

— Ти разруши кариерата на човек, който се смяташе за логичния наследник на министър-председателския пост. Унищожи ръководството на управляващата партия. Разследването ти тласна ковчежника на партията към опит за самоубийство. Но този нещастник не успя да доведе до успешен край дори собственото си самоубийство — направил опит да се обеси в кабинета си, но успял само да изтръгне водопроводните тръби от тавана. — Виня цъкна с език. — Ти си Комейд, скъпа, и това ти осигурява известна защита. Но последствията от действията ти ще траят години.

— Съжалявам, лелче — каза Шара.

— Знам. Чуй, светът е пълен с корупция и неравенство — каза Виня. — Ти беше отгледана като патриот, закърмена беше с любов към Сейпур и с вярата, че неговите добродетели трябва да бъдат предадени на целия свят… но това не е твоя задача. Твоята работа в министерството не е да изкорениш корупцията и неравенството, а по-скоро да ги използваш като инструменти, за да подпомогнеш Сейпур по всеки възможен начин. Твоята задача е миналото никога да не се случи отново, страната ни никога да не изпадне в положение на зависимост и мизерия. Корупцията и неравенството са полезни неща и ние трябва да ги използваме докрай. Разбираш ли?

Шара се сети за Воханес: „Ти виждаш света си през погледа на убеден циник…“

— Разбираш ли? — попита отново Виня.

— Разбирам — каза Шара.

— Знам, че обичаш Сейпур. Знам, че обичаш тази страна, както обичаше родителите си, и че искаш да почетеш паметта им, тяхната и на всички други загинали в борбата. Но ще служиш на Сейпур от сенките и ако е необходимо да предадеш добродетелите му, за да го опазиш, Сейпур ще очаква от теб да направиш тъкмо това.

— А после?

— Какво после?

— После, когато приключа… ще мога ли да се върна у дома?

Виня се усмихна.

— Разбира се, че ще можеш. Службата ти едва ли ще трае повече от няколко месеца! Много скоро ще се видим отново. А сега се нахрани добре и иди да се наспиш. Корабът ти отплава утре сутринта. Оо! Толкова е хубаво, че племенницата ми работи за мен!

И как се бе усмихнала при тези думи.

„Утре сутринта — мисли Шара. — Преди почти шестнайсет години…“

За тези шестнайсет години е поела повече случаи и е свършила повече работа от кажи-речи всички оперативни агенти, пръснати по целия свят, а не само на Континента. И макар някога Шара Комейд да е била пламенен патриот, този плам е отслабвал с всяка смърт и всяко предателство, докато страстното ѝ желание да издигне Сейпур не се е ограничило до желание да го предпазва, което на свой ред се е свило до копнежа просто да види отново дома си, преди да умре — перспектива, която ѝ се струва все по-невероятна.

„Повторение, подготовка, плам и вяра — размишлява тя, докато отпива от шишето чай в уличката. — Всичко се свежда до толкова малко. Може би така се чувства човек, когато изгуби религията си.“

Нещо повече, започнала е да се пита дали наистина е в изгнание. Чуди се дали скандалът с Националната партия, колкото и катастрофален да е бил, е все още толкова пресен в съзнанието на Сейпур. Дали наистина затова я държат надалеч? Съжалява, че не е проявила предвидливостта да завърже контакти в парламента, преди да я отпратят. (От друга страна, си дава сметка, че големият ѝ опит с Божественото я прави също толкова опасна и нежелана като Неспоменавания склад. Има много причини родината да я отхвърли.)

— Посланик Тивани?

Шара поглежда през рамо. Питри стои в началото на уличката, колата е паркирана малко зад него. Явно толкова е била потънала в спомените си, че дори не го е чула кога се е появил.

— Питри? Какво правиш тук? Защо не работиш върху финансите на Уиклов?

— Съобщение от Зигруд — казва той. — Госпожа Торскени е била преместена. Казва, че Уиклов и някакъв друг мъж са я извели от дома ѝ. Даде ми някакъв адрес, друго не каза.

Шара прибира набързо нещата си. Притичва по уличката да прибере сребърната монета, после се мята на задната седалка на колата.

Изминали са четвърт миля, преди Шара да забележи, че сребърната монета е изгубила част от блясъка си. Тя я вдига към прозореца да улови светлината.

И се ококорва от изненада. После се усмихва доволно.

Монетата вече изобщо не е сребърна. Оловна е.

Автомобилът им минава през квартал на Баликов, поразен сериозно от Примигването. Шара гледа като омагьосана прерязаните сгради и изчезващите улици. Свиват по една пресечка — перачницата на ъгъла се разтяга, извива се и се гъне, преливайки се в половин банков офис на отсрещния ъгъл. Редица стари жилищни сгради се кипрят с необичайно големи и нагънати входни врати, които няма как да са изработени от човешка ръка и дори измислени от нормален човек. „Сигурно просто са се появили от нищото“ — мисли си Шара.

— Някакъв напредък с Уиклов? — пита тя.

— Така изглежда — казва Питри. — Права бяхте за тъкачниците. Потвърдихме, че е собственик на три от тях, които се намират в източната част на Баликов. Забелязахме също, че по времето, когато е започнал да купува тъкачниците, Уиклов е започнал да купува продукти на една сейпурска компания. „Видаши“ ООД.

— „Видаши“… — Името ѝ звучи познато. — Чакай… Предприятието за преработка на руда?

— Същото — казва Питри. Колата прави широк завой. — Според документацията Уиклов е купувал от тях минимални количества стомана. Всеки месец, като по часовник. Количествата са странни — варират между шестстотин и деветстотин килограма на месец. Не сме сигурни за…

Шара се навежда напред.

— Заради наредбата за проверките.

— Какво?

— Наредбата за проверките! Външното министерство прави проверки на всички покупки на суровини в големи количества! Газ, дървесина, камък, метали… Ако покупката е достатъчно голяма, искаме да знаем кой е купувачът. А покупките на стомана се проверяват, ако количеството е над…

— Хиляда килограма — съобразява Питри. — Той винаги купува по-малко, затова министерството не го е проверявало.

Дрогираното момче в арестантската килия е признало, че са вдигнали мерника на Воханес заради неговия „метал“. Което кара Шара да се пита… защо им е било да отвличат Воханес, ако вече са купували стомана законно?

„Освен ако аз не съм ги уплашила — мисли си тя. — Исках да разръчкам гнездото на стършели, нали така? Явно стоманата не е била достатъчна за целите им… Затова, когато Пангуи е бил убит, а министерството е пратило свой агент, са се изнервили сериозно.“

Зяпа през прозореца и мисли трескаво. „Какво толкова строят? За какво им е толкова много стомана?“

Продължава да си блъска главата, докато не зърва нещо да наднича към нея над покривите — гигантска черна кула, десететажен абаносов конус, изпъкващ на фона на сивкавото вечерно небе.

Сърцето ѝ спира.

„О, не — мисли си тя. — Не е възможно да са я завели там. Не и там…“

Още не е идвала да я види. Не е за вярване, че все още изобщо съществува.

„От всички неща, които каджът е разрушил, защо е пропуснал точно това?“

Питри паркира в една пряка. Мракът в един стар вход се раздвижва. Зигруд излиза от сенките и тръгва към тях.

— Моля те, не ми казвай, че са влезли там — казва Шара, докато слиза от колата.

— Къде? — пита Зигруд.

— В камбанарията.

Зигруд вдига вежди.

— Защо питаш?

Шара въздъхва и наглася очилата си.

— Покажи ми.

В кварталите, които Примигването е засегнало най-сериозно, улиците са почти непрогледни нощем — никой не е успял да положи газови тръби тук, защото разместванията стигат дълбоко под земята. Една строителна компания прави храбър опит да изгради газопровод, но скоро се натъква на железен лист, дебел метър и половина, десет метра висок и дълъг (според приблизителните изчисления на инженерите) четвърт миля. Никой не успява да даде смислено обяснение за съществуването му в глинестата почва под улиците. Накрая, като при множество други отклонения, и това е отписано като случаен и необясним страничен ефект от Примигването и макар железният лист да не е непреодолимо препятствие, строителната компания се отказва от концесията, вероятно заради опасения какво друго ще открие заровено под Баликов.

В центъра на този повреден квартал се намира голям празен парк. Млади ели растат във влажната почва — млади, защото са засадени сравнително скоро, след като естествената растителност на Баликов е загинала заради рязката промяна в климата. Зад елите има дълга сграда с гигантска кула в северния край — камбанария със странна скелетоподобна конструкция, която навремето е приютявала комплект камбани, но понастоящем е празна. Основата на конструкцията се състои от порутени глинени стени с плосък покрив, който времето не е пощадило — покривът е изкорубен и нагънат като поле, през което е минал глетчер.

— Там ли влязоха? — пита Шара.

— Не — отговаря Зигруд и сочи дълга и зловеща на вид общинска сграда в дъното на парка. — Уиклов и другият мъж я вкараха там, в другата сграда. До камбанарията. Какво те притеснява толкова?

— Притеснява ме, защото това — Шара кимва към черната кула — е най-старата конструкция в Баликов, ако не броиш стените. Била е в самия център на града, макар изкривяващите ефекти на Примигването да са променили това. Тя е Центърът на Престола на света. Обикновено я наричат само Престола на света, макар често да наричат по същия начин и самия град, чужденците най-вече.

— Храм?

— Нещо такова. Уж било като сейпурския парламент. Домът на Божествата. Макар че си го представях много по-величествено — чела съм, че прозорците били с изумително рисувано стъкло… Сега изглежда доста скромно, ако трябва да съм честна. Явно твърденията, че и тази сграда е пострадала от Примигването, са верни. В първоначалния си вид е била много по-висока, всяко Божество е имало своя камбана и песента на всяка камбана имала различни… различен ефект.

— Например?

Тя свива рамене.

— Никой не знае. Точно затова не ми е приятно, че съм тук. Значи Уиклов е дошъл лично?

— Уиклов и още един мъж. Дойдоха и заведоха Торскени в онази малка сграда. После, преди четирийсет минути, Уиклов и помощникът му си тръгнаха. От Торскени няма и следа.

— Доста смело от тяхна страна да действат толкова открито. Къде отидоха?

Зигруд смръщва вежди.

— Нека позная — казва Шара. — Направили са няколко завоя по улиците, после внезапно са…

— Да, изчезнаха — довършва вместо нея Зигруд. — Това им е за трети път. Но аз отлично помня — почуква се по слепоочието толкова силно, че се чува звук, — всички места, където тези хора се изпаряват. И всички те са или в този квартал, или в съседния, на запад.

— Тоест кварталите, които са пострадали най-сериозно от Примигването — казва Шара. — Което подкрепя една теория, която съм на път да докажа. — Плъзга ръка по изронената тухлена стена зад тях. — Тези хора използват за свои цели някакъв дефект или ефект, предизвикан от Примигването.

— Откъде знаеш, че не е чудо?

— Защото използвах всички познати ми трикове за търсене на чудеса — казва Шара — и не открих нищо. Не е дело на Божествата, значи ни остава само Примигването като възможна причина. Редно е да отбележим обаче, че никой никога не е успял да проучи адекватно Примигването. Континентът пази увредите си както зла старица пази отколешна омраза. Мисля да се занимая с този въпрос, когато ни остане време… но засега ще изследваме наличното.

Наближават общинската сграда и Шара изостава, за да даде време на Зигруд да огледа. Той прави кръг около сградата, после клати глава и ѝ махва да отиде при него.

— Нищо — казва ѝ. — Вратата не е заключена. Никой не се вижда през прозорците. Но пък голяма част от сградата няма прозорци.

— Какво е това място?

— Някакъв общински строеж. Може да е бил част от програма за обновяване на квартала, не знам. Но явно са го зарязали.

„И аз бих го зарязала“ — мисли си Шара.

Зигруд отива при вратата и вади черния си нож. Надниква през прага, после мълчаливо влиза. Шара изчаква секунда-две и също влиза.

В сградата почти няма мебелировка или украса. Стаите се нижат една след друга по дължината ѝ, свързани с тесни врати. Най-голямата забележителност на сградата е наличието на газ — за разлика от почти всички други постройки наоколо. Малки сини пламъчета горят по тавана и хвърлят слаба светлина.

— Оставили са осветлението включено — мърмори си Шара, но Зигруд бързо вдига пръст пред устните си. Кривва глава, ослушва се и прави гримаса, сякаш е доловил обезпокоителен шум.

— Има ли някой? — тихо пита Шара.

— Не мога да преценя.

Зигруд продължава напред и надниква във всяка стая, преди да подкани Шара с жест. Всички стаи са еднакви — малки и празни. Госпожа Торскени я няма. Вратите, забелязва Шара, са в една линия — ако са отворени и погледнеш през първата, ще видиш през последната…

Само дето последната врата е затворена, а през ключалката ѝ прониква блед жълтеникав светлик.

„Това никак, ама никак не ми харесва“ — мисли си Шара.

Зигруд спира отново.

— Ето, пак го чух… Някой се смее — казва накрая.

— Някой се смее?

— Да. Дете. Много… тихо.

— Откъде?

Той сочи затворената врата.

— И не чуваш нищо друго?

Зигруд клати глава.

— Добре — казва Шара. — Да действаме.

Очакванията ѝ се оправдават и всички стаи до затворената врата са празни. Скоро и тя чува звука — тих смях, сякаш зад вратата си играе дете.

— Надушвам нещо — казва Зигруд. — Сол и прах…

— И какво му е странното?

— Много са. — Посочва отново вратата, после прикляква да погледне през ключалката. Снопчето светлина огрява присвитото му око; клепачът му потрепва.

— Виждаш ли нещо?

— Виждам… кръг на пода. Очертан с бял прах. Много свещи. Много. И дрехи.

— Дрехи?

— Купчина дрехи на пода. — След миг добавя: — Женски дрехи.

Шара го потупва по рамото и заема мястото му пред ключалката. Светлината, която прониква през ключалката, е ослепителна. Канделабри обточват стената в кръг, всеки с по пет, десет, двайсет свещи. Самата стая сякаш пламти — Шара усеща горещината по бузата си. После различава голям кръг, описан с нещо бяло върху пода — „Сол? Прах?“ — а в самия край на полезрението ѝ се намира купчината дрехи, от другата страна на белия кръг.

Сърцето ѝ се свива, когато тя си дава сметка, че тъмносинята материя е с почти същия цвят като дрехата на госпожа Торскени от последната им среща.

После нещо се появява пред погледа ѝ… Нещо прозирно и бяло, което се движи като в танц… подгъв на дълга бяла рокля? Шара трепва стреснато, но не отлепва око от ключалката. Над „роклята“ различава гъста коса, лъскави черни къдрици на светлината на свещите… после бялото нещо изприпква настрани.

— Вътре има някой — тихо казва Шара.

Детският смях се чува отново. И все пак нещо не е наред…

— Дете — казва тя. — Може би…

— Дръпни се — казва Зигруд.

— Но… не знам…

— Дръпни се.

Шара отстъпва встрани и Зигруд натиска дръжката. Не е заключено. Той се навежда с ножа в ръка и полека отваря вратата.

Смехът моментално преминава в писъци на болка. От мястото си Шара не вижда какво има вътре… за разлика от Зигруд, а той явно преценява, че нищо не ги заплашва — зарязва бойната си стойка, хвърля смутен поглед на Шара и влиза в стаята.

— Чакай — казва тя. — Чакай!

И влита след него.

Нещата стават толкова бързо, че на Шара ѝ е трудно да се ориентира. Светлината от канделабрите е ослепителна, самите те са разположени толкова нагъсто, че ѝ се налага буквално да танцува между тях; на пода има широк кръг от бели кристалчета — сол вероятно; а в центъра на кръга, облечено в огромна бяла рокля, седи момиченце на четири-пет годинки с черни къдрици и яркочервени устни. Седи в кръга от сол и си търка коляното… или поне на Шара ѝ се струва, че си търка коляното, защото момиченцето буквално е потънало в бялата си рокля. Дори ръцете му не се виждат, само движение под бялата тъкан.

— Боли! — пищи момиченцето. — Боли!

Миризмата на прах е много силна. Толкова е наситена, че все едно истинска прах е полепнала на пластове по гърлото на Шара.

Зигруд прави няколко крачки напред, изглежда несигурен как да постъпи.

— Не трябва ли да… направим нещо?

„Солта.“

— Чакай! — казва отново Шара. Посяга да го хване за ръкава, но Зигруд е толкова по-тежък от нея, че едва не я повлича, когато тя се опитва да го спре.

Момиченцето се гърчи от болка.

— Помогнете ми!

— Да не правя нищо, така ли? — пита Зигруд.

— Да! Спри! Виж. — Шара сочи пода. На две крачки от тях е най-близката точка на белия кръг.

— Какво е това? — пита Зигруд.

— Сол. Прилича на…

— Помогнете ми! — пищи момиченцето. — Моля! Моля ви, трябва да ми помогнете!

Шара се вглежда в детето. Роклята е прекалено голяма за толкова малко момиче, а отдолу има някаква буца, сякаш тялото му е подуто от малформация…

„Знам какво е това“ — мисли си Шара.

— Просто спри, Зигруд. Нека опитам да… — Изкашля се. — Би ли ни показала краката си — казва на момичето.

Зигруд е озадачен.

— Какво?

— Моля ви! — писва отново момиченцето. — Моля ви, направете нещо!

— Ще ти помогнем — казва Шара, — ако ни покажеш краката си.

Малкото момиче простенва.

— Защо? Защо ви е да… Толкова много ме боли!

— Ще ти помогнем — казва Шара. — Ние сме лекари. Само ни покажи краката си!

Момиченцето започва да се клати напред-назад.

— Умирам! Тече ми кръв! Моля ви, помогнете ми!

— Покажи ни ги. Веднага!

— Правилно ли разбирам — казва Зигруд, — че според теб това не е малко момиченце?

Детето пищи от болка. Шара клати глава.

— Виж. Помисли. Солта по земята, която я затваря в кръг… дрехите на Торскени, които сякаш са паднали на пода щом тя е влязла в кръга… — Детето, все още пищящо от болка, се опитва да стигне до тях. Уж пълзи, но движенията му са изключително странни — изобщо не използва ръцете си („Дали изобщо има ръце?“ — пита се Шара), а се придвижва с нещо като отскоци от колене. Все едно е парцалена кукла с порцеланова глава, макар че лицето, сълзите и косата изглеждат толкова истински…

Но и за миг не показва краката си. Въпреки странните движения на детето краката нито за миг не се подават под роклята.

Вкусът на прах става още по-силен. Гърлото на Шара лепне, очите ѝ горят, сякаш са пълни със ситен пясък.

Има нещо под роклята. И то не е тяло на малко дете, а нещо много по-голямо…

„О, морето да не дава — мисли си тя. — Възможно ли е да…“

— Помогнете ми! — пищи момичето. — Боли ме! Много ме боли!

— Отстъпи назад, Зигруд. Не му давай да те наближи.

Зигруд прави крачка назад.

— Не! — крещи момичето. Пропълзява като червей до самия край на кръга, на крачка от тях. — Не! Моля ви… Не ме оставяйте!

— Ти не си истинска — казва Шара на момичето. — Ти си стръв.

— Стръв? — повтаря като ехо Зигруд. — За какво?

— За теб и мен.

Детето избухва в сълзи.

— Моля ви! Моля ви, само ме гушнете. Толкова отдавна никой не ме е гушкал…

— Зарежи представлението — гневно казва Шара. — Знам какво си.

Момиченцето надава писък, звукът е оглушителен, реже като бръснач.

— Престани! — крясва Шара. — Прекрати глупостите! Не сме толкова тъпи!

Писъците секват рязко. Така рязко, че тишината е стряскаща.

Момичето не вдига поглед; седи, свито на две, застинало, безжизнено на вид.

— Не знам как изобщо си оцелял — казва Шара. — Мислех, че всички вие сте загинали по време на Голямата чистка…

Момичето обръща леко глава настрани и гъстите къдрици трепват.

— Ти си мховост, нали? От домашните любимци на Юков.

Момичето изправя гръб, но в движенията му има нещо механично, като да е марионетка, направлявана с конци. Лицето му, доскоро разкривено от сърцераздирателна агония, сега е лишено от изражение, празно като на кукла.

Нещо се размърдва под роклята. Малкото момиче сякаш пропада в материята. Завихря се прах.

Създанието се изправя бавно сред белите дипли.

Един поглед към него и Шара започва да повръща.

Прилича малко на човек — има торс, ръце и крака. Но всичко е несъразмерно дълго, разтеглено някак и с твърде много стави, сякаш тялото е съставено предимно от кокалчета и костни ябълки, които се движат под гладката кожа. Крайниците са увити в бял плат, посивял от наслоена прах, а стъпалата са кръстоска от човешки и гъши крака, всеки с по три дебели сраснали пръста, завършващи с миниатюрни съвършени нокътчета. Но най-страшна е главата — тилът напомня донякъде за главата на оплешивяващ мъж с кръг от дълга сивкава проскубана коса около плешиво петно; вместо лице или челюсти главата се разтегля напред в нещо като широка дълга и плоска човка, която на свой ред навява мисли за гъска. Но приликата с гъша човка свършва дотук — „човката“ на това създание е направена от човешка плът с множество кокалчета, като ръце със сраснали пръсти, прилепени една към друга със „свръзка“ при китките.

Мховостът изтраква с човка към Шара, звукът е влажен, чува се нещо като „фапфапфап“. Нейде в главата си Шара чува ехо от детски смях, писъци и плач. Месестата човка трака към нея и Шара вижда, че създанието няма хранопровод, нито зъби — навътре в човката има само от същата кокалеста космата плът.

Шара се превива на две и повръща отново, но запазва достатъчно присъствие на духа да се извърне настрана, така че да не засегне кръга от сол.

Зигруд се взира с празен поглед в чудовището, което крачи пред него като боен петел и го предизвиква на двубой.

— Това нещо — бавно пита Зигруд. — Да го убия ли?

— Не! — простенва Шара. Нов напън за повръщане. Мховостът изтраква с човка към нея и в главата ѝ отново зазвучават призрачните деца. „То ми се присмива“ — мисли си Шара. — Не нарушавай солния кръг! Само благодарение на него още сме живи!

— А момиченцето?

— Няма никакво момиченце… Това създание е вълшебно, но вълшебството му е тъмно.

Изплюва жлъчка на пода. Мховостът прави войнствен жест. Човешкото в движенията му е отблъскващо, но и ясно като послание — все едно създанието казва на Шара: „Хайде! Ела ми!“.

— Убил си госпожа Торскени, нали? — пита тя. — Довели са я тук и тя е нарушила солната бариера.

Мховостът поглежда купчината дрехи и свива безразлично рамене. Пантомимата е гадна, но ефективна. „Онази старица?“ Махва с ръка: „Лесна плячка.“ После изтраква с човка към тях.

— Ще ми се — казва Зигруд, стиснал здраво ножа си, — да спре да трака така.

— Иска да нарушиш кръга. Докопа ли те, ще те глътне на една хапка.

Фапфапфапфап.

Зигруд я поглежда скептично.

— Това е същество от кости и кожа — обяснява Шара. — Но не от свои кости и кожа. Боя се, че някъде в него са преобразените останки на госпожа Торскени.

Мховостът ръчка корема си с многоставните си пръсти, сякаш да провери къде точно се намира споменатата госпожа.

„Шегаджия. Но това може да се очаква предвид кой е създателят му.“

— Как така си оцелял? — пита Шара. — Не трябваше ли да умреш заедно с Юков?

Създанието застива на място. Поглежда към нея с безокото си лице. После тръгва напред-назад, напред-назад, сякаш пробва ограниченията на кръга.

— Какво прави? — пита Зигруд.

— Ядосахме го — казва Шара. — Юков ги е създал в пристъп на лошо настроение. Известни са като „кокалявите“, „гласа под парцала“. Обичат да ни се присмиват, да ни дразнят. Единственият начин да ги разкриеш е като ги накараш да си покажат краката, защото само тях не могат да скрият напълно. Но нямам представа как е оцеляло… Юков мъртъв ли е? — обръща се тя към съществото.

Без да спира нервната си разходка, мховостът клати глава. После набива спирачки, сякаш да се замисли, и свива рамене.

— Защо си тук?

Създанието отново свива рамене.

— Знаех, че могат да оцелеят известно време — казва Шара, — но не и че могат да издържат толкова дълго след смъртта на Божеството, което ги е създало.

Мховостът протяга отблъскващо дългата си и плоска ръка и я разклаща в смисъл „Може би да, може би не.“

— Двамата мъже, които са били тук — казва Шара. — Те ли те уловиха в този капан?

Създанието отново тръгва напред-назад. Шара решава, че пак го е ядосала, значи предположението ѝ е вярно.

— Откога те държат затворен в тази сграда?

Създанието имитира смях — Шара отново се диви на актьорските му умения — и махва презрително с ръка. „Какъв глупав въпрос!“

— Отдавна значи.

То свива рамене.

— Не изглеждаш недохранен. Още колко хора си убил?

Той клати глава и размахва пръст: „Не, не, не, не.“ После гали доволно и замислено корема си. „Защо реши, че са мъртви?“

Деца се смеят в кьошетата на главата ѝ. Шара преглъща шумно, преди да е повърнала отново.

— Колко… Още колко хора са накарали да влязат в кръга?

Мховостът изтраква с човка. Свива рамене.

— Значи много.

Ново свиване на раменете.

— Как така си оцелял? — прошепва Шара.

Мховостът започва да танцува по периферията на кръга, върти се в изящни валсови стъпки.

— Много ми се иска да убия това нещо — казва Зигруд. Мховостът се обръща и разклаща костеливия си задник към Зигруд. — Ама много — добавя той. — И преди сме убивали божествени създания…

— Чуй ме, чудовище — студено казва Шара. — Аз съм потомка на човека, който изби вашата раса, който свали и стъпка в прахта Божествата ви, който съсипа земята ви само за няколко седмици. Моят предтеча погреба десетки, стотици твои братя и сестри в калта и там те гният и до ден-днешен. Нищо не ме спира да сторя същото с теб. А сега ми кажи — твоят създател, Божеството Юков, наистина ли е изчезнал от този свят и никога няма да се върне?

Мховостът бавно се изправя. Сякаш размишлява върху нещо… и тези мисли го натъжават. После се обръща, поглежда Шара и поклаща глава.

— Тогава къде е?

Отново свиване на рамене, но не и наполовина толкова злобно или злорадо като преди — този път жестът е унил, смутен, като на дете, което се чуди защо са го изоставили.

— Двамата мъже, които са били тук. Единият е дебел и плешив, нали?

Съществото започва да обикаля трескаво в кръг.

Това трябва да е „да“, съобразява Шара.

— А другият? Той как изглежда?

Мховостът видимо променя стъпката си, поклаща бедра — слага една ръка на кръста, другата чупи женствено в китката. Прави поредния кръг, като глади долната страна на човката си, все едно се наслаждава на собствената си красота…

„Това определено не се връзва с обичайната компания на Уиклов.“

— Как те улови Уиклов тук?

Мховостът спира, обръща се да я погледне и се превива на две в безмълвен смях. Махва ѝ, все едно е оценил шегата ѝ по достойнство: „Що за нелепа мисъл!“

— Значи не е бил Уиклов — казва Шара. — Тогава кой?

Създанието чупи отново китка, имитирайки женствена стойка, и клати глава по начин, който може да бъде определен единствено като „развратен“.

— Другият мъж те е уловил тук. Кой е той, другият мъж?

Мховостът подскача умело, пада на челна стойка, после тръгва на ръце в поредното кръгче.

— Кой е той?

Светлината в стаята примигва, пламъчетата на свещите танцуват. И всички те, забелязва Шара, са се навели под един и същи ъгъл…

„Вятър?“

Плъзва поглед по стените. В далечния ъгъл, дълбоко в кехлибарените сенки, съзира нещо като пукнатина в камъка — панел може би, или врата.

Взира се в пода. Солният кръг е възможно най-широк, почти от стена до стена; няма начин да стигнеш до вратата, без да минеш през заграждението на мховоста. „Като куче пазач…“

— Какво има зад онази врата? — пита Шара.

Мховостът я поглежда откъм пода, премята се отново и стъпва на крака. Кривва глава като куче и театрално чеше плешивата си глава с един четириставен пръст.

„Божествата — спомня си Шара — можели да бъдат убити единствено с оръжието на каджа. Но по-нисшите вълшебни създания били много по-уязвими и всяко си имало слабо място.“

Стига до решение.

— Колко хора си погълнал по време на принудителния си престой тук?

Съществото отново се превива в престорен смях. Приближава се с танцова стъпка към Зигруд и се прави, че го оглежда, че опипва бедрата му, че го ръчка в корема…

— Смятам, че са били много — казва Шара. — Смятам също, че ти е било приятно.

С едно бързо движение мховостът се озовава пред нея и плъзга бавно пръст покрай човката си — жестът има откровено сексуален подтекст.

Шара поглежда към един от канделабрите наблизо.

— Тези са напълно незаконни, разбира се. — Взема една от свещите и я обръща. От долната ѝ страна, точно както е очаквала, има релефен символ — пламък между две успоредни линии. Емблемата на Олвос — пламък в гората.

— Тези свещи никога не угасват и горят със силна бяла светлина. — Приближава длан над пламъка. — Но топлината, която излъчват… Тя е съвсем реална, не е илюзия.

Мховостът сваля ръка и отстъпва крачка назад.

— На бас, че госпожа Торскени буквално е хукнала към теб. Нали? — тихо казва Шара. — Видяла е малко дете в нужда.

Спомня си за старата жена, приведена над чашата хубаво кафе. „Опитах се да се науча. Исках да се науча на правото слово. Исках да знам. Но се научих единствено да се преструвам.“

Ядосан, мховостът изтраква към нея с човка: фапфапфапфапфа…

Шара замахва и хвърля свещта по него.

Съществото пламва на мига. Чува се силен пукот и от гърдите му изригва огън. След броени секунди вече е тъмна човекоподобна фигура, която се мята в облак от бяло и оранжево.

Някъде в главата си Шара чува детски писъци.

И за пореден път си спомня момчето в арестантската килия. „Винаги правя едно и също.“

Горящото създание се мята из солния кръг, сякаш отскача от невидими стени. Ивици пламтящ плат се носят около него като яркооранжеви черешови цветчета. Мховостът стиска главата си, чудовищната му паст е раззината в мълчалив вик.

Силуетът му се размива; пламъците постепенно угасват; облак прах се завихря между канделабрите. После не остава нищо, само следи от сажди по пода.