Град на стълби

Всеки с таланта си

Къщата на Вотров е един от най-модерните домове в цял Баликов, макар на пръв поглед да не ѝ личи — тя е масивна, тежка, лишена от изящество сграда от тъмносив камък с наглед крехки колони. Миниатюрни прозорци се редят по издутите ѝ стени като дупчици, в някои от тях прозират тънките пламъчета на свещи. На южната ѝ стена, на завет от преобладаващите северни ветрове, има големи зеещи балкони, всеки следващ по-тесен от долния, като тази странна подредба завършва с миниатюрна тераска на върха, която прилича на свраче гнездо. В очите на Шара, която е израснала сред изящните и изчистени дървени здания на Сейпур, тази къща е примитивна, дивашка, не прилича на дом, а на гигантска грозна брадавица. Ала за Баликов къщата е доста нова и за разлика от домовете на повечето стари семейства, конструкцията ѝ е съобразена с ветровития и студен климат. Който, да не забравяме, е едно сравнително ново явление.

„За тези хора признанието, че нещата са се променили, е равносилно на смърт“ — мисли си Шара, докато колата наближава къщата.

Стомахът ѝ е свит. Нима той наистина е там, в къщата? Вижда къщата му за пръв път и мисълта, че е истинска и че той има живот извън връзката си с нея, я смущава по странен начин.

„Млъкнете“ — казва тя на тихите гласове в главата си, но това само налива масло в огъня и те стават по-напористи.

Дълга колона от автомобили и карети се движи пълзешком към централния вход на имението Вотров. Шара гледа как богатите и изтъкнати граждани на Баликов излизат от превозните си средства, вдигнали яки срещу мразовития вятър, и бързат да влязат на топло. След почти половин час Питри, с много сумтене, цъкане и примижаване, вкарва колата им през портите на имението и спира пред вратите на къщата.

Лакеят я посреща с поглед студен като нощния вятър. Тя му подава официалната си покана. Той я взема, кимва отсечено и вместо да ѝ задържи вратата, само махва навътре с ръка. Носи бели ръкавици.

Амортисьорите на колата надават жален вой, когато Зигруд слиза. Застава на най-долното стъпало. Лакеят трепва едва доловимо, покланя се ниско на Шара и ѝ отваря вратата.

Тя прекрачва границата. „На колко приеми съм била в живота си — мисли си, — в компанията на военачалници, генерали и горделиви убийци! Ала от този прием ме е страх неизмеримо повече.“

В ярък контраст с външния си вид, отвътре къщата е шеметно пищна — стотици лампи обточват преддверието, стъклата им са източени в горния край и оцветени, за да придадат златист оттенък на трепкащите светлинки; изумителен кристален полилей виси от кръглия таван като грейнал сталактит, а в средата на помещението огън пламти в две гигантски камини, между тях — спирална стълба, която се извисява към горните етажи.

Глас, който звучи като гласа на леля Виня, казва в главата ѝ: „А можеше да живееш тук с него, ако не беше гордостта ти.“

„Той не ме обичаше — отвръща тя, — и аз не го обичах.“

Шара не е толкова глупава да вярва, че тези думи са пълната истина, но знае и че не са изцяло лъжа.

— Нямаше да е толкова голяма — казва някой, — ако той не държеше в ръчичките си всички проклети строители, разбира се.

Малагеш стои мирно до една колона. Шара я заболява гърбът само при вида на стойката ѝ. Малагеш е с униформата си, изгладена, колосана, безупречна. Косата ѝ е прибрана в стегнат кок, а високите до коляното ботуши са излъскани до блясък. Лявата половина на гръдния ѝ кош е покрита с медали, дясната геройски поема онези, за които не е останало място отляво. Общото впечатление не е за добре облечен човек, а за грижливо сглобен. Шара се изкушава да огледа шевовете на куртката ѝ за нитове.

— Старата къща изчезнала по време на Примигването — казва Малагеш. — Или така поне се говори.

— Здравейте, губернаторе. Изглеждате… внушително.

Малагеш кимва, но не сваля очи от гостите, които разговарят на групички пред камините.

— Държа тези хора да не забравят какво съм. Въпреки дипломатическите преструвки ние сме военно присъствие в града им, ни повече, ни по-малко.

„Войникът си остава войник“ — мисли си Шара. До камината вдясно има постамент с пет статуетки.

— А това е поводът за събитието? — пита Шара.

— Така изглежда — казва Малагеш. Двете с Шара се приближават до постамента със статуетките. — Търг в полза на партията за Новия Баликов и още куп други „добри“ каузи. Вотров има репутацията на ценител на изкуството. И то все на такова изкуство, противоречиво.

Шара вижда какво има предвид губернаторът — макар нито една от каменните фигури да не е гола в степен да показва нещо, което зрителят действително би искал да види, намекът за голота е повече от достатъчен, като съществените телесни части са умело прикрити от гънка на дреха тук или гриф на китара там. Три от статуетките са на жени, две на мъже, но нито една не е красива — всичките са едри, плещести, с широк ханш, дебели бутове.

Шара примижава да разчете табелката на постамента.

— „Селяни в покой“ — прочита на глас.

— Да — казва Малагеш. — Има две неща, за които Баликов не обича да мисли — голотата и бедните. Повече за голотата обаче.

— Запозната съм с отношението на този град към сексуалността.

— Не е толкова отношение, колкото възмущение — казва Малагеш. Взема висока чаша с бира от подноса на един сервитьор и отпива дълга глътка. — Дори не мога да говоря за това с тях.

— Нищо чудно. Отвращението им към нашите по-… по-либерални брачни порядки е всеизвестно — казва Шара.

Малагеш изпръхтява.

— Никак не ми се струваха либерални, докато аз бях омъжена.

Тъй като в периода на Континенталната империя почти всички сейпури били смятани за движимо имущество, мнозина били женени или развеждани насила и по каприза на континенталната компания или индивид, които ги притежавали. След като каджът отхвърлил континенталното владичество, сейпурските закони за брака и личната свобода се люшнали в противоположната посока като реакция срещу травмите от предишния период — в Сейпур съпрузите доброволно сключват шестгодишен брачен договор, който след изтичането си може да бъде подновен или не, по взаимно съгласие. Не са малко сейпурите, които имат по двама, трима и дори по повече брачни партньори в живота си; колкото до хомосексуалните бракове, те не са официално разрешени в Сейпур, но строго съблюдаваната защита на личната свобода не позволява на държавата да ги забрани.

Погледът на Шара се спира върху скандалната издутина под робата на една от статуите.

— Значи тази творба на изкуството минава за провокативна? В противовес на местните културни традиции?

— Или като начин да се изпикаеш в очите на силните, ако щеш.

— Доста груб коментар от ваша страна — чува се глас. Висока и стройна млада жена, облечена в кожите на цяла менажерия, застава зад тях. Ужасно млада е, на двайсетина години, с тъмна коса и високи остри скули. Съумява да изглежда континентална до мозъка на костите си и едновременно с това светски обръгнала, две качества, които често са несъвместими. — Аз бих казала, че по-скоро прегръща новото.

Малагеш вдига чашата си като за тост.

— Ще пия за това. Дано това изкуство стъпи здраво на краката си и стигне далеч.

— Защо ми се струва, че май не вярвате да стане така, губернаторе?

Малагеш изсумтява в бирата си.

Младата жена не изглежда изненадана, но въпреки това казва:

— Винаги приемате с подозрение нашите усилия, губернаторе, и това е обезсърчаващо. Все още се надявам обаче, че като представител на своята нация ще ни дарите с подкрепата си.

— Не съм в позиция да дарявам каквото и да било, най-малко подкрепа. Нито да говоря надълго и нашироко всъщност. Затова пък често се оказвам принудена да слушам вашите градски старейшини, госпожице Иваня. И не съм сигурна, че вашите амбициозни идеи са намерили плодородна почва.

— Нещата се променят — казва младата жена.

— Така е — казва Малагеш. Взира се ядосано в огъня. — Но не толкова много, колкото си мислите вие.

Младата жена въздъхва и се обръща към Шара.

— Надявам се, че госпожа губернаторът не е успяла да помрачи и вашето настроение. Ще ми се първото ви социално събитие в Баликов да е по-светло. Вие сте нашият нов културен посланик, нали?

— Да — казва Шара и се покланя учтиво. — Шара Тивани, културен посланик втора степен и изпълняващ длъжността ръководител на сейпурското посолство.

— Аз съм Иваня Рестройка, помощник-куратор в студиото, което дарява тези статуетки за благотворителния търг. Искрено се радвам, че сте тук, но трябва да ви предупредя, че не всички ще ви посрещнат толкова топло. Понякога е трудно да се отърсим от старите си предразсъдъци. Въпреки това се надявам, че до края на тази вечер вече ще ме смятате за своя приятелка.

— Много мило от ваша страна — казва Шара. — Благодаря ви.

— Елате, нека ви запозная с хората — казва Иваня. — Сигурна съм, че губернаторът предпочита друг да се заеме с тези социални задължения.

Малагеш си взема нова бира и казва:

— Погребението си е твое, посланик. Но внимавай с тази. Тя обича неприятностите.

— Не, просто имам добър вкус — казва Иваня и се усмихва благо.

Веднага става ясно, че въпреки младостта си госпожица Иваня Рестройка има значителен опит с приемите — врязва се в групите на известните и влиятелните като акула в рибни пасажи. След час Шара вече е стиснала ръката на повечето знаменитости в залата.

— Исках да стана художничка — доверява ѝ Иваня. — Но не се получи. Не притежавах… знам ли. Въображението, може би, или амбицията, или и двете. Трябва да си поне малко извън нещата, за да създадеш нещо ново, а аз май винаги съм твърде навътре в нещата.

Пред една от камините се вдига шум.

— Какво ли става? — казва Иваня, но Шара вече вижда какво е предизвикало вълнението. Зигруд се е навел пред камината, опрял е единия си крак на ръба ѝ и бърка в огъня да вземе малко въгленче. Дори от своето място Шара чува характерното изсъскване, когато нажеженият въглен се допира до върха на пръстите му, но лицето на Зигруд остава напълно спокойно, докато той приближава въглена към лулата си, всмуква два пъти да разпали тютюна, издишва кълбо дим и чак тогава мята въглена обратно в камината. После се оттегля в един тъмен ъгъл, скръства ръце, обляга се на стената и смръщва вежди.

— Този път кой е? — пита Иваня.

Шара се изкашля.

— Моят секретар. Зигруд.

— Секретарят ви е дрейлинг?

— Да.

— Но те нали са диваци?

— Всички сме продукт на собствените си обстоятелства.

Иваня се засмива.

— О, госпожо посланик… Вие сте така прекрасно и неочаквано провокативна. Наистина ще станем приятелки, сигурна съм. А! Тъкмо навреме! — Откъсва се от Шара и хуква към висок мъж с брада, който слиза бавно по стълбите, като си помага с бяло бастунче. Изглежда, дясната тазобедрена става го мъчи, защото при всяка втора стъпка дясната му ръка се стрелка натам, но въпреки това мъжът запазва благородната си осанка. Облечен е в отлично скроено и донякъде консервативно бяло сако с бродиран златен пояс на кръста.

— Ето го най-после моя красавец! Защо се забави толкова? Мислех, че жените се контят с часове пред огледалото, а не мъжете.

— Много скоро ще поръчам да монтират някакъв асансьор в тази проклета къща — казва той. — Тези стълби ще ме убият, сигурен съм.

Иваня се мята на врата му.

— Говориш като старец.

— Чувствам се като старец.

— Но целуваш ли се като старец? — Иваня го придърпва към себе си и той ѝ угажда, но не без кратко колебание. Някой в множеството подсвирва. — Не — установява тя. — Още не. Налага ли се да проверявам всеки ден, скъпи?

— Ако държиш, ще трябва да си уговаряш среща. Понеже съм ужасно зает. Така. Кой е дошъл да проси пари от мен тази вечер? — пита весело той.

Вдига глава да огледа събралите се хора. Светлината от огъня окъпва лицето му.

Сърцето на Шара се смразява — сметнала го е за стар човек, но той не е стар. Всъщност изобщо не се е променил.

Косата му е по-дълга и макар да сребрее по слепоочията, още има онзи характерен червеникав нюанс. Брадата му е наситено медна, но много късо подстригана за разлика от валмото чорлави косми, така популярно сред богатите континентали. Силната челюст не се е променила, самодоволната усмивка още е там и макар дивашкият блясък в очите му да е загубил остротата си, те все още са наситено, пронизително сини, точно каквито ги помни Шара.

Гостите се стичат към него.

— Леле-мале! — казва той. — Каква навалица. Дано си носите чековите книжки… — Посреща ги със смях. Сигурно познава едва шепа от тях, но поздравява всички, сякаш са негови стари приятели.

Шара го гледа пленена, ужасена, объркана. „Колко малко се е променил“ — мисли си.

И с изненада установява, че го мрази заради това. Толкова непоносимо грубо е от негова страна да премине през всичките тези години и да излезе същият човек от прехода.

— Видя ли статуетките? — пита го Иваня. — Непременно трябва да ги видиш. Много са грозни. Обожавам ги. Нямам търпение да прочета какво ще напишат вестниците.

— Вероятно все неприятни неща — казва той.

— Е, това е ясно. Ще има да си чешат езиците. Така и трябва. Ривегни от леярната е тук, нали все го каниш? Е, сега най-после се появи. Мислех, че ще е някой едър грубиян, предвид попрището му, но той се оказа доста строен и приятен мъж. Трябва да поговориш с него. Ще ти донеса плик за чека. О, а това е новият културен посланик. Можеш ли да си представиш, че асистентът ѝ е северняк? Личният ѝ секретар? Той също е тук, скъпи. Бръкна в огъня с голи ръце, ако щеш вярвай! Вечерта е страхотна!

Той вдига отново глава и обхожда с развеселен поглед помещението. В първия миг погледът му я подминава. Въпреки това Шара се дръпва инстинктивно назад, като от удар.

Миг по-късно в очите му грейва пламъче и той бавно обръща глава към нея.

В рамките на няколко секунди с лицето му се случват много неща — изглежда объркан, после я познава, после явно не вярва на очите си, накрая гняв помита всичко останало. Ала след тази каша от изражения лицето му се сляга в една добре позната ѝ физиономия — самодоволна усмивка от най-арогантен вид.

— Новият посланик? — казва той.

Шара побутва очилата на носа си.

— О.

Зигруд се взира в огъня и потрива с палец дланта на облечената си в ръкавица ръка. Спомня си поговорка от своята родина: „Завиждай на огъня, защото той или гори, или не. Огънят не е нито щастлив, нито тъжен, нито гневен. Той или гори, или не.“

Минали са няколко години, докато проумее тази поговорка, и доста повече, докато заприлича на огъня — да е жив и нищо повече.

Наблюдава как Шара и мъжът с бастунчето се дебнат в навалицата. Никога не се поглеждат открито, но и никога не обръщат гръб на другия, стоят така, че да са в полезрението си, стрелкат се с погледи над нечие рамо или извръщат рязко глава да зърнат престореното безразличие на другия.

Наблюдават, без да гледат. Доста тромав танц, ако питат Зигруд.

Мъжът с бастунчето постоянно си гледа часовника. Сигурно за да не изглежда твърде нетърпелив, мисли си Зигруд. След като е пообиколил достатъчно гостите, мъжът дръпва един сервитьор и му шепне нещо в ухото. Сервитьорът прави няколко кръгчета из множеството, преди да се приближи към Шара и да ѝ подаде малка бяла визитка. Шара я прибира с усмивка, успява да се отърве от приказливото младо момиче с кожите и се измъква по стълбите към горния етаж.

Зигруд се втренчва отново в огъня. Любовници, без съмнение. Движенията им пеят за прежни ласки. Забавно му е — Шара Комейд може да е дребна и тиха, но е оръжие в не по-малка степен от него. Ала си дава сметка, че е глупаво да се изненадва. Всички създания имат някаква малка любов в живота си, колкото и кратък да е той.

Спомня си китоловния кораб „Свордяалинг“. Палубата е хлъзгава от кръв и мас, екипажът смъква кожата на мъртъв кит, както човек бели ябълка. Китът, кървав и зловонен, е привързан към единия борд, следван от талази крещящи чайки. В дните след успешен улов, след гонитбата, след като главният китоловец е сякъл с алебарда по дробовете на чудовището, докато от дихателния му отвор не изригне кръв, след като са довлекли кита при кораба… В такива дни Зигруд слизаше в трюма, вадеше от джоба си медальонче, държеше го в шепи, отваряше го и се взираше под мъждивата светлина на свещите…

Свежда поглед към ръката си. Боли го под ръкавицата. Вече не помни как изглежда медальончето, не помни и портретчето вътре. Струва му се, че помни усещането за медальончето в ръката си. Но може би просто си въобразява разни неща.

— Изглеждате ми зает — казва някой. Жена на средна възраст, видимо богата и с позиции, сяда до него пред камината. — Нещо за пиене? — Предлага му чаша вино.

Зигруд свива рамене, взема чашата и изпива виното на един дъх. Златната гривна на лявата му китка иззвънтява, ударила се в копчетата на ръкава. Жената го наблюдава с нескрито любопитство.

— Интересен гост сте вие, забележителен — казва тя. — Не мисля, че Вотров е имал друг такъв гост под покрива си досега.

Зигруд дръпва силно от лулата си и забива поглед в огъня.

— Е, чудя се какво ви води тук? — пита жената.

Той дръпва отново от ароматния дим. Замисля се над въпроса.

— Неприятностите — отговаря накрая.

Някой си е направил груба шега — част от множеството избухва в смях, а някои с по-деликатна натура се извръщат обидени.

Звън на стъкло, приглушен смях. Врява избухва нейде далеч, в някоя от кухините на тази странна, усукана къща. „Колко кух и грозен звучи нестройният шум на един прием, когато е минал през филтъра на метри каменна зидария“ — мисли си Шара.

Спиралното стълбище сякаш няма край. Шара се пита дали той я чака на върха. Ако е там, по-добре тя да се катурне назад и да се изтърколи обратно по стълбите, отколкото да говори с него.

Овладява се малко преди да стигне до помещение, което явно е библиотеката, помещение толкова голямо, че би трябвало да е разделено на няколко стаи. На едната стена има огромен семеен портрет. Връзката им е продължила две години, без Воханес и веднъж да спомене за родителите си — което сега ѝ се струва странно, — а те изглеждат точно така, както си ги е представяла Шара, горди, царствени, сурови. Татко Вотров е облечен в нещо като униформа с множество медали и лентички; мама Вотров е с кадифена бална рокля в розово. „От онези хора, които вместо да отглеждат децата си, постоянно ги подлагат на анализ“ — мисли си тя. Ала голямата изненада е друга — до единайсетинагодишния Воханес стои друго момче, малко по-голямо, с по-тъмни очи и по-светла кожа. Двамата си приличат толкова много, че трябва да са братя, а Воханес никога не е споменавал, че има брат.

Вятърът се усилва, пламъчетата на свещите потрепват. Шара близва пръсти и ги вдига да усети посоката на течението. Повеят идва от един прозорец наблизо. Тя тръгва натам.

Светлините на Баликов се разливат под нея като море от синьо-бели звезди. Тази нощ луната е слаба, ала Шара различава чудати, чужди на пейзажа форми сред релефа на покривите полусрутен храм, опоскан скелет на господарско имение, лудешки завой на ронещо се стълбище.

Поглежда надолу. Трима стражи с тенекиени шлемове патрулират стените на къща Вотров с арбалети в ръце. Интересно — не е видяла никакви стражи при пристигането си пред централния вход.

Изщракване на отваряща се врата. Шара се обръща точно когато двете крила се отварят и през пролуката се показва върхът на бяло бастунче.

„Това е последният ти шанс да избягаш!“ — казва някакво гласче в главата ѝ. Склонна е да го чуе и това я изпълва със срам.

Той влиза с накуцване. Бялото му сако изглежда златно като пчелен мед под светлината на лампите. Воханес гледа в нейната посока, но без да среща очите ѝ. Отива при една количка с напитки и си сипва нещо. После тръгва бавно към нея.

— Тази стая — казва той — е твърде голяма. Не мислиш ли?

— Зависи за какво се използва. — Не е сигурна какво да прави с ръцете си, с тялото си. Срещала се е с толкова много знаменитости, с толкова благородници, а сега изведнъж се чувства като неопитна ученичка! — Извинявай, че те откъсвам от приема.

— О, това ли? Гледал съм го и преди. Знам как свършва. — Усмихва се широко. Усмивката му е все така ослепителна. — Приемите не ме изпълват с трепетно очакване. Харесва ли ти гледката?

— Да, доста е… великолепна.

— Може и така да се нарече. — Застава до нея пред прозореца. — Баща ми постоянно говореше за гледката от къщата. Каква е била тоест. Сочи и казва: „Ето, на онзи ъгъл, там беше Нокътят на Киври! А там, отвъд парка, там беше Кладенецът на Аханас, хората се редяха и опашката стигаше чак до нашия тротоар, през улицата!“ Бях впечатлен, пленен, докато не си дадох сметка, че скъпият ми татко още не е бил роден тогава и няма начин да е виждал тези неща с очите си. Всичко това е било много преди неговото време. Не го е виждал. Просто е преразказвал чужди спомени. А сега вече не ме интересува какво е имал предвид, нито какви са били онези стари неща.

Шара кимва вдървено.

Воханес я стрелва с кос поглед.

— Хайде, давай.

— Какво?

— Давай, кажи ми. Знам, че те напъва отвътре.

— Ами… — Шара се изкашля. — Ако наистина питаш… Нокътят на Киври е бил висок метален монумент с малка врата отпред; посетителите влизали и намирали вътре да ги чака нещо, нещо, което променяло живота им. Понякога го променяло за добро, например лекарство, което да отнесат вкъщи за болен роднина, друг път променяло живота им към по-лошо — кесия с монети и адреса на проститутка, която по-късно да ги разори.

— Интересно.

— Вероятно е било плод на странното чувство за хумор на Божеството Юков. Един вид шега с дългосрочни последици.

— Ясно. А кладенецът?

— О, целебна вода. Божеството Аханас е имало целебни води из целия Континент.

Той клати глава и се усмихва.

— Същата непоносима умница си.

Тя го стрелва с напрегната, горчива усмивка.

— А ти си същият самонадеян, доволен от невежеството си игнорант.

— Невежество ли е, ако не искаш да знаеш?

— Да. Всъщност точно това е невежеството.

Той я претегля с поглед.

— Между другото, изобщо не изглеждаш както очаквах.

Обидата оставя Шара без думи.

— Мислех, че ще си с тежки ботуши и военно сиво, Шара — казва той. — Като губернатор Малагеш, но по-креслива.

— Толкова ужасна ли съм била?

— Ти беше една много умна малка фанатичка, истински балсам за душата — казва Во. — Или най-малкото фанатизирана малка патриотка, каквито са повечето деца в Сейпур. Ако знаех, че ще се появиш, бих очаквал да нахлуеш тук като триумфиращ герой, а не да се вмъкваш през задния вход като мишчица.

— О, я млъкни, Во.

Той се смее.

— Не е за вярване, че след толкова дълга пауза толкова бързо влязохме в старите си роли! Я кажи, трябва ли да те арестувам, задето нарушаваш СР? Ти току-що изрече няколко забранени имена…

— В Световните регулации има клауза — отговаря Шара, — която изрично постановява, че местопребиваването на посланика автоматично се счита за сейпурска територия. Между другото, глупавата ти реч отпреди малко е най-дългото нещо, което съм те чувала да казваш за семейството си.

— Сериозно?

— Докато бяхме в академията, изобщо не си споменавал за тях. — Шара кимва към портрета на стената. — Определено не си казвал, че имаш брат. Приличате си много.

Усмивката на Воханес застива.

— Имах брат — поправя я той. — Не много добър брат, сигурно затова не съм ти казвал за него. Той ме научи на тавос ва, така че… вероятно на него трябва да благодарим, че ни събра. — Шара се пита доколко ироничен е коментарът му, но не стига до категорично заключение. — Умря, преди аз да замина за академията. Не с родителите ми, не по време на Чумните години, а… преди това.

— Съжалявам.

— Така ли? Аз пък не съжалявах особено. Както казах, той не беше много добър брат.

— Получил си великолепна къща от семейството си. Но и за това не спомена нито веднъж.

— Защото по онова време тази къща още не съществуваше. — Тропва с бастунчето си по каменния под. — Още щом се върнах от академията, на секундата съборих старата къща и построих тази. Разните ми законни настойници — старите тролове ходеха след мен като пиленца след квачка, честно, — всички до един бяха ужасени, не преувеличавам. А онова дори не беше истинската къща Вотров! Или поне не вековната къща, за която всички говореха. Никой не знае къде е тя сега, тя, както и останалото от Баликов. Всички просто се преструвахме, че онова е старата къща, че нищо не се е случило, не е имало Примигване, нито Велика война, нищо. Е, вече съжалявам, че включих толкова много стълби. — Примижава и докосва болното място.

— По стълбите ли си паднал?

Той кимва мълчаливо. Личи си, че го боли.

— Съжалявам — казва Шара. — Болката силна ли е?

— Когато е влажно — да. Но бъди честна с мен. — Разперва ръце и обръща глава, така че светлината да очертае профила му. — Извън това, било ли е жестоко времето към мен? Още ли съм хубавецът, в който се влюби до уши от пръв поглед? Така е, признай.

Шара устоява на желанието си да го бутне през прозореца.

— Ти си пълен задник, Во. Това не се е променило.

— Ще го приема за „да“. Ролята ти на вежлива мишчица няма да ме заблуди, Шара. Ръбовете на момичето, което познавах, никога не могат да се огладят.

— Може би не си ме познавал толкова добре, колкото си смятал — казва Шара. — Питаш ли се дали родителите ти биха одобрили тази къща, нея и малкия ти прием?

Той се усмихва широко.

— Предполагам, че биха ги одобрили толкова, колкото биха одобрили факта, че разговарям с офицер от сейпурското разузнаване.

Някой долу се смее с цяло гърло. Долита звън на счупено стъкло и хорово „ох“ в израз на съчувствие.

„Ето че стигнахме и до това“ — мисли си Шара.

— Радвам се да видя, че не си изненадана — казва Воханес. — А и не личи да го криеш. Няма начин Ашара Комейд, първенец на випуска си във „Фадхури“, племенница на външния министър и правнучка на омразния кадж, да се издигне едва до поста на културен посланик.

Тя се усмихва невесело на ласкателството.

— И макар Ашара да е често срещано име — продължава той, — Комейд… не е. Трябвало е бързо да се отървеш от него. Оттам и „Тивани“.

— Може да съм се омъжила — казва Шара — и да съм взела името на съпруга си.

— Не си омъжена — махва с ръка Воханес. Излива остатъка от питието си през прозореца. — Познавам омъжените жени. Има сигнали, знаци, които ти не излъчваш. Не те ли е страх, че някой ще те познае?

— Кой? — казва Шара. — Освен теб и мен, на Континента няма нито един студент от „Фадхури“. Всички политически контакти на семейството ми са в Галадеш. Тук има само континентали и военни, а от тях нито един не ме познава лично.

— А ако някой тръгне на лов за Ашара Комейд?

— Ще открие документи, според които тя се е оттеглила от общественото внимание и преподава в малко училище в Тохмей, в южните предели на Сейпур. Училище, което беше затворено преди четири години.

— Умно. Така. Единствената възможна причина агент от твоето, предполагам, доста високо ниво да се появи в Баликов точно сега… Трябва да е заради Пангуи, нали? Но не се сещам защо си дошла при мен. Аз избягвах професора, като да беше чумав. Противното би повлякло след себе си твърде много политика.

— Реставраторите — казва Шара.

Воханес кимва бавно.

— А. Ясно… Ориентирала си се вече. Кой по-добре да ти разкаже за тях от човека, когото те мразят от дъното на душата си? — Воханес се замисля. — Нека обсъдим това другаде — казва той. — Някъде, където ехото е по-слабо.

Моротка, личният камериер на Вотров, потропва с крака да се стопли. Адски тъпо е, че стои тук, навън. Приемът е започнал преди колко… час? По-малко от час? Ала той е камериер и негово задължение е да държи вратата на всички гости, да вика колите им, да ги настанява. А немалко от тези глупци обичат просто да се отбият, да направят едно кръгче сред гостите, да бъдат видени и да си тръгнат след има-няма половин час. Господин Вотров е достатъчно умен и знае, че именно тези хора, за жалост, обикновено са по-важни от останалите и следователно им се полага най-доброто обслужване. Но толкова ли не могат да постоят малко повечко, та Моротка да гаврътне чаша сливово вино, да изпуши една лула и да си стопли краката край огъня? Не могат, естествено, затова той тропа с крака на студа и се чуди дали няма да му е по-добре като кухненски помощник. Няма нищо против морковите и картофите. Би могъл да преглътне понижението.

Откъм запад се чува дрънчене, сякаш консервена кутия се търкаля по улицата. Той проточва любопитно врат. Вижда един страж на западната стена на къщата… не трябва ли да са двама? Господин Вотров предпочита гостите му да не виждат грозните последствия от неговите доста радикални позиции, но след като приемът започне, охраната обикновено се връща към нормалния си режим.

Моротка изсумтява. „Онзи глупак сигурно не е чак толкова глупав — мисли си той — и при всяка възможност влиза на топло.“ Ала все пак примижава, напрегнал очи. Сякаш има нещо на стената. Нещо, което се движи много бавно към единствения страж.

Фарове светват в дъното на алеята. Двигател се събужда с прокашляне и автомобилът потегля към къщата.

— О, не — казва Моротка. Пристъпва напред и размахва ръце. — Не, не, не. Какви ги вършиш?

Колата се приближава. Завива пред къщата въпреки виковете на камериера:

— Идваш, като те повикам, ясно? Още не съм ти дал знак. Не ме интересува какво казва господарят ти, няма да идваш преди да съм ти дал знак с флагчето.

Колата спира пред него. С периферното си зрение Моротка съзира някакво движение върху стената на къщата — тъмен силует се надига над парапета и насочва нещо към стража. Чува се щракване, после стражът изведнъж застива и се килва назад, тенекиеният му шлем полита през парапета и издрънчава на паважа долу.

Дуло лъсва през прозореца на автомобила. Някой казва:

— Е, нас ни повикаха.

Чува се силно изщракване и колата пропада пред погледа на Моротка.

Зигруд се взира в огъня, потънал в спомени.

Кръвта във водата, алебардата в ръцете му. Чудовищният силует в морето, който се мята, стене, пръска кръв. Смятал е онези дни за адски, но по онова време още не е познавал ада.

Кожената ръкавица изскърцва, когато той свива ръка в юмрук.

— Добре ли сте? — пита жената и го гледа изпитателно. — Още една чаша вино? — И дава знак на един сервитьор.

Точно тогава Зигруд го чува, звукът е изключително слаб, но го има — съвсем тихо изщракване, някъде пред къщата. Звук, който той познава отлично.

„Най-после. Нещо, което да ми отвлече вниманието.“

— Ето — казва жената и се обръща към него с нова чаша. — Заповя…

Млъква, вперила поглед в празното място до себе си.

— Врагът на стария Баликов — казва Воханес — не е Сейпур, не съм аз, не е и движението за Новия Баликов. А времето. — Седят на легло в една от стаите за гости. Като голяма част от етажа и тази стая е издържана в златно и топли оттенъци на червения цвят. Стаята се пада в края на комплекса и стената, която огражда имението, е съвсем близо до прозореца. — Работата е там, че в Баликов съществува огромна времева пропаст. След Великата война и Примигването е минало страшно много време, преди животът да се върне към нормалното. Понастоящем в Баликов има едно отмиращо поколение, което още помни старите нрави и се е вкопчило в тях със зъби и нокти. Друга, нарастваща като процент част от населението не знае нищо за тях и не се интересува какво е било. Знаят само, че са бедни, когато могат да са богати.

— Движението за Новия Баликов — казва Шара.

Воханес махва с ръка.

— Това е просто име. Става въпрос за нещо много по-голямо от обикновената политика. Става въпрос за драматична смяна на поколенията, която определено не е мое дело. Аз просто яхнах вълната ѝ.

— И Реставраторите те мразят заради това.

— Както вече казах, те се борят с историята. А тази битка никой не може да я спечели.

— Заплашвали ли са те по някакъв начин, Во?

— Не ставай смешна.

— Тогава защо имаш стражи по стените?

Той прави физиономия.

— Пфу. Предпочитам охраната да е дискретна, но… Точно теб едва ли бих могъл да заблудя. Никога не са ме заплашвали директно, не. Но налице е немалко политическо говорене, което залита към агресивността и насилието. Най-шумен е Ернст Уиклов, той е и най-големият играч, повече или по-малко, в играта на Реставраторите. Градски старейшина. Силно консервативен. Пръска страшно много пари за каузата си. Може да се каже, че той е основният ми политически опонент. Избягвам да влизам в единоборство с него, не виждам нужда да го правя, но той упорито ме представя не толкова като политически опонент, колкото като демон, изпълзял право от ада.

— Изглежда е много умен човек.

— Не се прави на сладурана. Не те бива в това.

— И този Уиклов — казва Шара. — Той би ли?…

— Би ли се ангажирал като един от най-силните агитатори, които стоят зад протестите срещу Пангуи? — Воханес се усмихва хищнически, изражение, което изненадващо загрозява иначе деликатното му лице. — О, да. Не се съмнявам, че е затънал до шията в това и няма да се разплача, ако насъскаш кучетата си по него. Този тип е воняща торба с фъшкии и брада.

— Има още двама градски старейшини, които са свързани с движението за Новия Баликов — казва тя, — но те не привличат и наполовина толкова омраза като теб.

— Е — казва Воханес. — Аз някак се превърнах в символ. Както знаеш, винаги съм имал вкус към модата и архитектурата… Отчасти защото това ги вбесява. Обичам да развявам на открито вкуса си към декадентството и това обижда мухлясалите им стари ценности, фалшивата им скромност. В резултат те ме заливат с омраза и това ми печели куп нови гласоподаватели. — Дръпва изящно от цигарата си. — От моя гледна точка, това си е печалба отвсякъде. Друго, което ги дразни, е фактът, че съм получил образованието си в Сейпур. В техните очи това ме прави наполовина сейпурец. — Виноват поглед, после: — Имам и няколко… свои проекта, които вероятно са им трън в очите.

— Какви проекти?

— Ами… Сейпур е най-големият купувач на оръжия в света. Но всичките им войници са въоръжени с метателни оръжия — механизирани арбалети и стрели, а не с пушки. Проблемът, както вероятно знаеш, е в селитрата. Сейпур и неговите съюзници разполагат с минимални количества селитра, а без нея не можеш да направиш барут. Континентът, от друга страна, има селитра в изобилие…

— И ти искаш да произвеждаш муниции за Сейпур? — пита с изумление Шара.

Онова, което не казва, е: „Защо не съм чула нищо за това?“

Той свива рамене.

— Семейството ми е произвеждало тухли. Минното дело не е много по-различно.

— Но, Во, това е… Пълен идиотизъм.

— Идиотизъм?

— Да! Това е много, много по-опасно от всяка политическа лудория, която може да ти хрумне! Търговското сътрудничество със Сейпур е достатъчно противоречиво дори когато се отнася до конвенционални стоки, но производството на оръжия… Чудо е, че още си жив!

— Е, истината е, че още не съм обявил официално идеята си… Явно правителството на Сейпур не бърза с подписването на такива сделки.

— Значи наистина искаш да се превърнеш в човек, който прави печалба от войната?

— Искам — подчертава той — Баликов да се превърне в център на промишлеността и благосъстоянието. Индустрията на Сейпур е съсредоточена около войната. Войната е най-големият индустриален отрасъл на света. Баликов е много беден, дори свястно пристанище си нямаме, ако не броиш Аханаштан, докато корабостроителниците на Галадеш през месец бълват нов крайцер. Бедни сме, но разполагаме с ресурс, който военната индустрия може да използва. Не мога да променя проклетите геополитически обстоятелства, Шара. Но мога да ги използвам.

Шара се изсмива невярващо.

— Леле… имала съм си работа с много разбойнически крале и военни лордове, но никога не ми е хрумвало да сложа и Воханес Вотров в тяхната категория.

Воханес изправя гръб в царствена поза.

— Правя каквото трябва, за да помогна на народа си.

— Стига, Во — въздъхва тя. — Спести ми реториката си, моля те. Наслушала съм се на речи.

— Не е реторика. И не е реч, Шара! И преди съм се опитвал да привлека вниманието на Сейпур и неговите търговски партньори, но Сейпур мълчи. Сейпур не иска промяна, иска да задържи пълния си контрол над всичко. Иска да ни държи в бедност. Ако трябва да тръгна гол по улиците и да се предлагам като последната проститутка, за да измоля помощ за своя град, за своята страна, ще го направя.

„Той всъщност изобщо не се е променил — мисли си тя, разкъсвана между изумлението и напушилия я смях. — Все същият благороден идеалист, но по своя си перверзен начин…“

— Во, слушай — казва Шара. — Работила съм с хора, които правеха същото, което ти правиш сега. Резултатът винаги е един и същ. Всички те сега са храна за червеите, рибите, птиците или корените на дървета.

— Ясно. Тревожиш се за живота ми.

— Да! Естествено, че се тревожа! Точно в тази игра не ми се ще да се забъркваш!

— В твоята игра тоест — казва той.

— Да! И не разбирам защо не си доволен от това, което вече имаш.

— И какво имам?

— Ами, явно си много богат, имаш обещаващо политическо бъдеще, любовница, която те обожава!

— Годеница всъщност — казва той с необяснимо безразличие.

Пронизва я остра болка. Стомахът ѝ се свива.

— А — казва тя.

„Изобщо не би трябвало да ми пука — мисли си Шара. — Аз съм професионалист, а не някаква проклета глупачка…“

— Да. Днес не си носи пръстена. Камъкът е като чаша за уиски. — Вдига шепа, уж държи въображаем камък. — Казва, че бил конвенционален. Претрупан. И е права, разбира се, но… Още не сме определили дата. И двамата не сме по планирането. — Свежда поглед към ръцете си. — Извинявай. Това вероятно не е най-приятната тема за, ъъ — изкашля се, — за разговор.

— Винаги съм знаела, че си роден за велики дела, Во — казва тя, — но ако трябва да съм откровена, и за миг не ми е хрумвало, че си от семейния тип мъже. Тоест…

Мълчанието се проточва.

Накрая той кимва.

— Да — казва внимателно. — Но… Определени практики, които са приемливи в чужбина, тук… не се гледат с добро око. Както казват, веднъж колкаштан, винаги колкаштан… — Въздъхва и потрива тазобедрената си става. — Имам нужда от помощта ти, Шара. Баликов тъне в бедност, но има потенциала да стане велик град. Сейпур държи връзките на световната кесия. Достатъчно е да ги отпусне съвсем мъничко, само това искам. Поискай ми нещо, каквото и да е, и аз ще го направя.

„Занаятът ми — мисли тя — никога не ми е изглеждал толкова нереален и толкова нелеп.“

Но преди да е отговорила, от долния етаж долитат писъци.

— Това пък какво е? — казва Воханес, но Шара вече е изтичала при прозореца. Различава силуетите на две тела, проснати в сянката под стените на имението.

— Хм — казва Шара.

Отварят вратата с ритници и нахлуват в стаята едновременно. Съвършено е, наистина — красива, смъртоносна хореография, сивите им дрехи се развяват в напора на атаката срещу тънещите в декадентска развала гости на приема. Маската на Чейчек се е смъкнала малко и той не вижда добре с едното око, но извън това чувството е великолепно, абсолютно великолепно.

„Виж как тези предатели и грешници пищят и вряскат. Виж ги как бягат. Вижте мен и бойте се!“

Един от другарите му сритва бара. Чупят се бутилки, алкохолни пари изпълват залата. Чейчек и неговите бойни другари крещят на хората да легнат на пода, лягай долу, долу, казах. Чейчек насочва арбалета си към единствения мъж, който изглежда склонен към съпротива, крясва в лицето му и го бута на пода.

„Да си инструмент на Божественото — мисли си Чейчек — е вълнуващо и праведно.“

Жена пищи. Чейчек ѝ крясва да млъкне.

Всичко приключва бързо и лесно. Нищо чудно, като се има предвид какви са гостите — културни, мекушави. Градският губернатор също е тук, както се очаква, макар че те имат изрични заповеди да не я докосват. „Но защо? Защо? — пита се той. — Защо да прощаваме на човека, одобрил толкова много несправедливи присъди?“

Когато заложниците се укротяват, водачът на групата (Чейчек не знае името му, нито неговото, нито на останалите; нямат нужда от имена, защото всички са едно) тръгва бавно между гостите, хваща ги за косите да вдигне главите им и да види лицата.

След минутка казва:

— Не е тук.

— Сигурен ли си? — пита Чейчек.

— Знам кого търся. — Обхожда с поглед заложниците, спира се на една възрастна жена и свежда арбалета към главата ѝ, докато върхът на стрелата не трепва на сантиметри от лявото ѝ око.

— Къде?

Тя започва да плаче.

— Къде?

— Не знам какво ме питате!

— Някой специален липсва, не мислиш ли? — пита той сардонично. — И къде ли е тази персона?

Засрамена, старата жена посочва към стълбите.

— Не ме лъжеш, нали? — казва той.

— Не! — надава писък жената. — Вотров и жената се качиха горе!

— Жената? — Той прави пауза. — Значи не е сам? Сигурна ли си?

— Да. А и… — Оглежда се.

— Какво? Какво?

— Онзи с червеното палто… Не го виждам.

— Кой? — Жената не отговаря, той я стисва за косата и разтърсва главата ѝ. — За кого говориш?

Възрастната жена започва да хлипа, стресът ѝ пречи да отговори.

Водачът им я пуска. Посочва трима от тях и казва:

— Останете тук. Наблюдавайте ги. Убийте всеки, който помръдне. — После посочва Чейчек и другите четирима. — Вие идвате с мен горе.

Качват се мълчаливо по стълбите, като вълци в планинска гора. Чейчек трепти от радост, вълнение, гняв. Такова праведно дело, да стовари ужас и болка изневиделица върху главите на предатели, грешници и мръсни игноранти. Очаквал е да ги завари в разгара на някакъв порнографски ритуал може би, кръвта им замърсена с чуждоземски алкохол, въздухът вонящ на тамян, докато те се посрамват съзнателно. Чувал е например за места близо до Кивос, където — със съгласието на Сейпур, разбира се — жените ходели по улиците с толкова къси поли, че им се виждало… виждало им се…

Изчервява се само при мисълта за това.

„Да си представяш такива неща е грешно. Те трябва да бъдат изрязани дълбоко от ума и духа.“

Когато стигат до втория етаж, водачът им вдига ръка. Те спират. Той завърта скритото си под маска лице, взира се през малките дупки за очите. После им дава сигнал със знаци — Чейчек и още двама хукват да огледат етажа, а водачът и останалите продължават нагоре по стълбите.

Чейчек тича по коридорите, надниква в стаите, но не намира нищо. Къщата е необичайно празна, предвид размерите си. „Поредното доказателство за наглостта на Вотров — мисли Чейчек. — Дори камъните на родината пилее с лека ръка!“

Стига до един ъгъл и почуква два пъти по стената. Заслушва се, чува друго двойно почукване, после още едно, по-отдалече. Кимва, доволен, че другарите му са наблизо, и продължава с огледа.

Поглежда през прозорците. Нищо. Поглежда в стаите. Нищо, само празни легла. „Може би Вотров държи любовниците си тук, по една във всяка стая“ — мисли си Чейчек, чувства се скандализиран и омърсен.

„Съсредоточи се. Провери отново.“ Почуква повторно. Чува друго почукване от друго място в къщата, после…

Нищо.

Изчаква. Ослушва се. Почуква отново. Както и преди, му отговаря само едно почукване.

„Сигурно е много далеч и не ме чува.“ Но инструкциите им са ясни, затова той тръгва назад по коридорите към стълбището.

При стълбите почуква отново на стената и се ослушва.

Този път мълчанието е пълно, никой не му отговаря.

Той потиска нарастващата паника в гърдите си и почуква отново.

Нищо. Оглежда се, чуди се какво става — и тогава вижда:

Някой седи в тъмното фоайе на втория етаж, излегнат в бяло кресло с дебела тапицерия.

Чейчек вдига арбалета. Човекът не помръдва. Явно не го е видял. Чейчек се отдръпва към стената и тръгва покрай нея в сенките, като държи арбалета си насочен към човека в креслото…

Ала когато наближава, вижда, че човекът е облечен в сиво, а в скута му има сива маска.

Чейчек сваля арбалета.

Човекът е един от неговите другари. Само дето маската му е свалена, а на тях им е заповядано никога да не си свалят маските.

Чейчек прави две крачки напред и спира. Напряко на шията на другаря му има червена ивица, а очите му се взират празни в тавана, мъртви.

На Чейчек му прилошава. Озърта се за помощ, иска му се да почука на стената, да повика другите, но в коридорите на етажа има някой или нещо и той не иска да издаде местоположението си.

„Не е възможно. Нали уж всички трябваше да са мекушави богаташчета, артисти…“

После застива.

Откъм северния коридор долита звук. Сякаш някой се задушава?

Чейчек вдига арбалета. Пулсът трещи в ушите му. Промъква се напред, минава зад ъгъла и вижда…

Един от другарите му стои на прага на една стая, полускрит. Другарят му потрепва леко, раменете му се тресат, но ръцете му са прилепени към тялото, а върху маската му има нещо, нещо голямо, белезникаво и неравно, което се подава от стаята, извън полезрението на Чейчек.

Чейчек прави още крачка напред и вижда, че нещото върху лицето на другаря му са две неща — две исполински ръце стискат отстрани главата му, а палците им са забити дълбоко в очите, чак до второто кокалче.

Другарят му се дави, хърка. Кръв блика около палците, пръска по китките, по стените, по пода.

Сега вече Чейчек вижда.

В сянката на прага стои великан и убива другаря му с голи ръце.

Гигантът вдига поглед, светъл огън гори в единственото му око.

Чейчек надава писък и стреля слепешката. Гигантът се дръпва, пуска другаря му и полита назад. Пада по гръб в коридора и не помръдва повече.

Чейчек хуква разплакан към другаря си и дръпва маската му. Когато вижда какво се крие отдолу, хлиповете му се превръщат във вой.

Прегръща мъртвия си другар. „Виж какво застига добрите синове на моята родина — иска му се да каже. — Виж какво се случва с праведните в тези омърсени времена.“ Но няма необходимия контрол над гласа си, за да изрече думите.

— Поне го убих — прошепва през сълзи той на мъртвия си другар. — Нека това е достатъчно. Моля се да е достатъчно. Поне убих човека, който ти стори то…

Чува се раздразнено пръхтене. Стреснат, Чейчек млъква и се оглежда.

С удивителна решителност гигантът се надига бавно и свежда поглед към ръцете си.

Отваря лявата. Там, грейнала под светлината на газовите лампи, е стрелата от арбалета на Чейчек — очевидно уловена във въздуха, преди да е достигнала целта си.

Гигантът оглежда развеселено стрелата, така както възрастен би гледал чудата детска играчка. После вдига поглед към Чейчек и единственото му око е пълно със студено сиво-синьо спокойствие, като сърцето на айсберг.

Чейчек се опитва да презареди арбалета, но ръцете не го слушат. Светкавично движение… Чейчек усеща пръсти около гърлото си, кръвта пулсира болезнено по вътрешната дъга на очните му ябълки, подът пропада под краката му и последното нещо, което вижда, е прозорец, който лети срещу него, чупи се около него, студената нощ го прегръща за кратко и само миг след това го прегръща улицата долу.

Когато двамата мъже нахлуват в стаята, Шара е готова — седи неподвижно на леглото с вдигнати ръце. Воханес обаче е останал глух за съвета ѝ и вместо да кротува, скача на крака, протегнал бастунчето си напред като рапира, и реди ругатни в скоропоговорка.

— Горе ръцете! — вика един от нападателите.

— Очевидно съм направила точно това — казва Шара.

— На пода! — крещи другият. Облечени са, забелязва Шара, в сиви роби, пристегнати на врата и при ставите. Облеклото им прилича на някаква церемониална одежда, имат и странни плоски сиви маски на лицата.

— Всички ще седнем — казва Шара.

Воханес не е толкова спокоен:

— По-скоро ще сера в устите на всичките ви предци, отколкото да чуя и една ваша дума!

— Во — спокойно казва Шара.

— Долу! На пода! — крещи вторият мъж. — Веднага! Лягай!

— Дръж го! — казва първият.

— Слушайте — казва Шара.

— Майната ви! — крещи Воханес и мушва с бастуна си един от нападателите.

Мъжът изохква.

— Престани!

— На пода, проклет да си! — крещи другият.

Но Воханес вече замахва повторно. Един от маскираните улавя бастуна му, следва кратко боричкане, Воханес пуска бастуна и двамата залитат.

Арбалетът на маскирания изщраква и Шара се накланя леко наляво миг преди стрелата да разцепи въздуха на сантиметри от шията ѝ и да се забие дълбоко в таблата на леглото.

Стреснати, тримата мъже местят погледи между Шара и трептящата зад нея стрела.

Шара се изкашля.

— Чуйте — казва на двамата нападатели. — Чуйте ме. Направили сте ужасна грешка.

— Млъкни и лягай на пода! — крещи единият.

— Трябва да оставите оръжията си — казва Шара с глас, леещ се като прясно издоено мляко. — И да се предадете мирно и кротко.

— Мръсно лукче — ръмжи един от тях. — Млъкни и лягай.

— Какви ги… — започва Воханес, опитвайки се да стане.

— Спри, Во — казва тя.

— Защо?

— Нищо не ни заплашва.

— Млъкни! — крясва един от нападателите.

— Та те едва не те простреляха в лицето! — казва Воханес.

— Добре де, има известна опасност — признава тя. — Но трябва да… Трябва просто да почакаме.

Двамата нападатели, забелязва Шара, изглеждат все по-несигурни, така че когато Воханес пита: „Какво да чакаме?“, те сякаш изпитват известно облекчение, задето е попитал.

— Зигруд.

— Какво? За какво говориш?

— Трябва просто да почакаме — казва Шара, — докато той свърши онова, което върши най-добре. — Обръща се към нападателите. — А сега ще помогна на приятеля си да се изправи. Не съм въоръжена. Моля, не ме наранявайте. — Навежда се и помага на Воханес да седне на леглото.

— Кой е… Зигруд? — пита той.

Някъде отблизо долита писък на ужас и звън на счупено стъкло. После тишина.

— Това е Зигруд — казва Шара.

Двамата маскирани се споглеждат. Шара не може да види лицата им, но се досеща за тревогата им.

— Трябва да оставите оръжията си — казва им тя. — И да изчакате тук с нас. Ако го направите, може и да оцелеете. Бъдете разумни.

Един от маскираните, явно водачът, казва:

— Играе си с нас. Мръсното лукче се опитва да ни бръкне в мозъците. Не я слушай. Сигурно икономът вдига шум. Иди да провериш. Ако видиш някого, убий го с чиста съвест. — Вторият маскиран, видимо изнервен, кимва и тръгва към вратата. Водачът го хваща за рамото и казва: — Върти ни номера, това е. Ще бъдем възнаградени. — Потупва го насърчително по рамото и му кимва да продължи.

— Току-що го изпрати на сигурна смърт — казва Шара.

— Млъкни — сопва се водачът. Диша тежко.

— Останалите ти хора или са мъртви, или умират. Трябва да се предадеш.

— Вие все това повтаряте, нали? Предай се, предай се, все това. Повече няма да се предаваме. Вече няма какво да ви дадем.

— Аз нищо не ти искам — казва Шара.

— Искаш от мен да си оставя оръжието, да се откажа от свободата си, а това е много, това е всичко.

— Не сме във война. Живеем в мир.

— Във вашия мир. Мир за нищожества като него — казва с отвращение той и маха към Воханес.

— Хей… — настръхва Воханес.

— Вие прегръщате грешници, страхливци, богохулници — продължава водачът. — Хора, които са обърнали гръб на историята си, на всичко, което представляваме като народ. Ето така водите войната си с нас.

— Ние — казва бавно и натъртено Шара — не сме във война.

Водачът се навежда напред и прошепва:

— Аз съм във война с всяко лукче, което стъпи в Свещения град.

Шара мълчи. Водачът изправя гръб и се заслушва. Няма какво да се чуе.

— Приятелят ти е мъртъв — казва Шара.

— Млъкни — казва водачът. Посяга над рамото си и вади меч с късо и тънко острие. — Ставайте. Лично ще ви изведа оттук.

Шара помага на Воханес да излезе от стаята за гости. Двамата тръгват по коридора, следвани от водача на нападателите.

След няколко крачки Шара спира.

— Не спирай — излайва водачът.

— Ти сляп ли си? — пита Шара.

Той минава пред тях и вижда, че нещо лежи в коридора.

— Не — прошепва мъжът и тръгва към нещото.

Тяло с маска на лицето лежи свито в голяма локва кръв. Трудно е да се прецени, защото сивите му дрехи са напоени и потъмнели, но изглежда гърлото му е било прерязано. Водачът коленичи и бръква нежно под маската да докосне челото на мъжа. Прошепва нещо. След миг се изправя, ръката му с меча трепери.

— Тръгвайте — казва дрезгаво и Шара се досеща, че мъжът плаче.

Тръгват. Отначало къщата им се струва ужасяващо тиха. Но още преди да са стигнали до стълбите, чуват шум от борба — цепещо се дърво, счупена посуда, хриплив вик, после виждат отворената врата на голямо помещение вляво. Сенки танцуват на прага му.

— Балната зала — прошепва Воханес.

Водачът тръгва бързо натам, стиснал меча пред себе си; поспира колкото да събере кураж и се втурва в залата.

Шара, все така подпирайки Воханес, тръгва след него и надниква през прага, макар да знае какво ще види.

Балната зала е богато украсена или поне е била. Един маскиран е коленичил на пода, стиска китката си и пищи — ръката му е отрязана, кръвта блика по дървения под. Друг маскиран седи в един ъгъл, съвсем мъртъв, от шията му стърчи дръжката на нож. В средата на стаята голямата маса е прекатурена и зад тази импровизирана барикада стои Зигруд, целият в пот и кръв, стиснал с левия си лакът през шията друг маскиран мъж, който се мята френетично. С дясната си ръка Зигруд държи останките на полилея, явно изтръгнат от тавана на балната зала, и с негова помощ държи на разстояние друг нападател, който му налита с меч. Трудно е да се каже при толкова лъскави кристали, разсичащи въздуха, но маскираният, изглежда, губи дуела и отстъпва след всяка размяна на удари, между които Зигруд забива десния си юмрук — същия, с който държи полилея — в лицето на нещастника в хватката на левия си лакът.

Водачът на нападателите се стъписва за миг при тази гледка, после вдига високо меча си, надава силен вик и се втурва напред, като прескача масата.

Зигруд го стрелва с раздразнен поглед — „Ти пък какво искаш?“ — и повдига мъжа в хватката си тъкмо навреме, та мечът на водача да се забие в гърба му.

И двамата маскирани онемяват от ужас. Зигруд замахва с полилея, който помита оръжието на третия нападател, а самия него събаря на пода, после пуска полилея.

Водачът зарязва меча си, вади къс нож и с измъчен вик се хвърля към Зигруд.

Зигруд отпуска хватката си около мъртвия (или умиращ) мъж, улавя китката на водача, преди ножът да е стигнал до целта си, набива му една глава и после — за пълен ужас на Воханес — отваря широко уста, мята се напред и отхапва голяма част от гърлото на водача.

Кръвта бликва ударно. С известно отвращение от самата себе си Шара установява, че единствената ѝ свързана мисъл в момента гласи: „Това със сигурност ще стигне до вестниците.“

Зигруд, вече целият в кръв, пуска водача, дръпва меча, който стърчи от гърба на мъртвия, и го мята небрежно, като копие, към пищящия с отрязаната ръка. Върхът на острието се забива точно под ставата на челюстта му. Мъжът се срива мигновено. Мечът се разклаща и макар че се е забил достатъчно дълбоко в черепа, за да не падне, клатушкането е придружено от неприятен звук.

Зигруд се обръща към стенещия мъж, затиснат под останките от полилея.

— Не — казва Шара.

Той се обръща да я погледне. Единственото му око свети със студена ярост.

— Един ни трябва жив.

— Простреляха ме — казва той и вдига кървяща длан. — Със стрела.

— Един ни трябва жив, Зигруд.

— Простреляха ме — повтаря той вбесен, — със стрела.

— Долу сигурно има още — казва Шара. — Заложниците, Зигруд. Мисли. Погрижи се за тях… внимателно.

Зигруд прави физиономия, досущ като дете, на което са дали неприятна задача. Отива при мъжа с ножа в шията, издърпва оръжието и излиза.

Воханес обхожда с поглед съсипаната бална зала.

— Това? — пита. — Това ли прави най-добре твоят човек?

Шара отива при маскирания, който се бори с притисналия го полилей, взема му оръжията и казва:

— Всеки с таланта си.

Зигруд се спуска на бегом по стълбите; маскирани нападатели, които да охраняват заложниците, не се виждат никъде.

— О, добре че дойдохте, ние… — казва една жена, преди да го е видяла добре. После започва да пищи.

Малагеш не е от пищящите. Само си прочиства гръмко гърлото откъм една колона във фоайето — госпожа градският губернатор се е навела над човек в сива роба и изглежда спокойно го души с панделка в празнични цветове. Малагеш поглежда към Зигруд, лявото ѝ око се затваря от морав оток — ударът трябва да е бил ужасен — и казва:

— Още двама. Излязоха. — И кимва към вратата.

Когато Зигруд излиза от къщата, колата вече се отдалечава, но още не е набрала голяма скорост. Ботушите му гръмват в бърз ритъм по настланата с камъни алея. Той чува как един от мъжете в автомобила крещи:

— Давай! По-бързо!

Чува и отговора:

— Опитвам се!

Колата включва на по-висока скорост, но точно преди да набере преднина, Зигруд скача напред и се хваща за задната врата.

— Мамка му! — крещи един от мъжете. — О, богове!

Ръцете на Зигруд са хлъзгави от кръвта и му е трудно да се задържи. Успява да стъпи стабилно на страничната стъпенка, протяга дясната си ръка и забива ножа си в тавана на колата.

— Застреляй го, проклет да си! — вика някой.

Зад прозореца се появява арбалет. Зигруд се навежда настрани. Стрелата пробива стъклото, минава на сантиметри от Зигруд, но самото стъкло не се строшава докрай. Зигруд пробива отслабения прозорец с левия си юмрук, сграбчва за яката мъжа, който е стрелял по него, и започва да го блъска във вратата и тавана на автомобила.

Шофьорът, вече напълно паникьосан, криволичи по улицата. С периферното си зрение Зигруд зърва клиенти на кафенета и ресторанти, минувачи и колари, които ги зяпат с изумление. Едно малко дете ги сочи и се смее.

Зигруд усеща, че мъжът в хватката му е изпаднал в безсъзнание, и се опитва да го издърпа с една ръка през счупеното стъкло с намерение да го изхвърли от колата. Но точно тогава колата прави рязък завой…

Зигруд вдига поглед. Ъгълът на сграда лети към тях. Явно шофьорът иска да остърже фасадата ѝ с колата и така да се отърве от Зигруд.

Би могъл да се покатери на покрива на автомобила, но преценява, че няма да му стигне времето, затова издърпва ножа си и скача.

Приземяването е болезнено, но не толкова, колкото онова, което се случва на изпадналия в безсъзнание мъж, висящ през прозореца на колата — чува се влажен звук, после нещо се търкулва по каменната настилка на улицата. Зигруд чува ужасените писъци на шофьора, после тялото на обезглавения се изхлузва през прозореца и пада в канавката.

Колата прави широк завой и свръща с рев в една пресечка. Зигруд, вече сериозно ядосан, скача и хуква след нея.

Завива в пресечката. Колата е спряла няколко метра по-нататък. Той стига до нея, отваря със замах вратата на шофьора и вижда…

Нищо. Колата е празна.

Оглежда се. Пресечката свършва при голия калкан на сграда, от двете ѝ страни няма нищо — няма прозорци, нито противопожарни стълби, нито врати, големи или малки.

Зигруд изсумтява, прибира ножа в канията и тръгва бавно по пресечката, като опипва стените. Зидарията никъде не поддава под пръстите му. Шофьорът сякаш просто е изчезнал.

Зигруд въздъхва и се почесва по бузата.

— Пак ли?