Град на стълби

Каквото пожънеш

Волка се спуска по стълбището на камбанарията.

— Добра работа свърших — казва им. — И мисля, че Татко Колкан ще остане доволен.

Воханес се изсмива с отвращение.

— А сега — Волка е стигнал до края на стълбата — нека го върнем у дома. — Поглежда настрани към Воханес и Шара, които са затворени в капана на Камбаната. — Може би след това ще се прегърнем като истински братя. Може би той ще те очисти. Може би ще покаже милост.

— Ако те е направил по свой образ и подобие, Волка — казва Воханес, — значи дълбоко се съмнявам.

Волка изсумтява и тръгва към атриума на Колкан. Реставраторите са се наредили около прозрачното стъкло на прозореца, коленичило паство, което чака своя пророк. Волка минава спокойно между тях — незнайно защо Шара се сеща за млада госпожица, която е дошла на първия си бал, — и спира пред един от мъжете.

Връзките около китките на Шара са се разхлабили доста.

— Не се отказвай, Во — казва тя отчаяно. — Моля те.

Воханес изсумтява, дръпва по-силно.

— Чукът — тихо казва Волка.

Мъжът, пред когото се е спрял, вади дълъг сребърен чук. Волка го взема внимателно, отива при стълбата и бавно се качва по стъпенките към стъклото.

Шара почти е успяла да извади единия си палец от примката, но това я е затегнало на друго място, около китката.

Волка вдига сребърния чук към устните си и му нашепва нещо напевно.

„Не искам да го виждам — мисли си Шара. — Не мога. Нека е някой друг, само не Колкан…“

Извива трескаво въжетата. Нещо горещо капва върху дланта ѝ. Усеща как едното въже се плъзва през кокалчето на кутрето ѝ, после и през палеца.

Сребърният чук започва да трепти, ръбовете му се размазват, сякаш самият метал вибрира, изпълнен с енергия, която трудно може да удържи.

Воханес стисва здраво въжетата; Шара се хвърля напред с цялата си тежест и с надеждата да се скъсат, но уви…

Волка вдига чука високо. Жълто-оранжевата слънчева светлина се отразява в метала.

Горещите капки по дланта на Шара са се слели в ручейче, плътно и мокро.

„Някой да направи нещо“ — мисли си тя.

Волка надава вик и замахва силно с чука.

Стъклото се счупва с тих пукот.

Златна светлина се излива през прозореца и огрява белия каменен под на храма. Подът бързо се превръща в слънце, в звезда, ослепително сияние, чисто, ужасно, студено.

Вик се изтръгва от гърлата на Воханес и Шара, те навеждат глави заслепени. Светлинната вълна е толкова силна и неочаквана, че в желанието си да ѝ обърнат гръб двамата губят равновесие и падат на пода. Нещо изстъргва грозно в китката на Шара — в най-добрия случай я е изкълчила лошо.

После — тишина. Шара изчаква, сетне надига глава да погледне.

Мъжете в колкаштански одежди зяпат нещо пред себе си.

Пред счупения прозорец стои някаква фигура, по раменете ѝ се сипва слънчева светлина.

Прилича на човек, но е много висок — близо три метра. Облечен е в дебела дълга сива роба, която крие лицето му, ръцете и стъпалата; ала главата му се обръща наляво-надясно озадачено някак, той — ако наистина е „той“ — оглежда обстановката и коленичилите мъже, сякаш току-що се е събудил от странен сън.

— Не — прошепва Шара.

— Жив е — казва Волка. — Жив е!

Закачулената фигура обръща глава да го погледне.

— Татко Колкан! — виква Волка. — Татко Колкан, ти се върна при нас! Спасени сме! Спасени сме!

Волка се смъква бързо по стълбата, присъединява се към коленичилите мъже, които са все така неподвижни, отпуска се на колене и се просва по очи, прострял ръце в краката на Божеството.

— Татко Колкан — казва Волка, — добре ли си?

Колкан мълчи. Прилича досущ на статуя, само ветрецът развява леко робата му.

— Нямаше те много, много години — казва Волка. — Ще ми се да ти кажа, че заварваш света праведен и добър. Но за жалост, откакто теб те няма, всичко се обърка. Нашите колонии се разбунтуваха, убиха братята и сестрите ти и поробиха всички нас!

Мъжете около него кимат хорово и поглеждат уплашено нагоре към Колкан, явно очакват да реагира остро. Но Колкан мълчи неподвижно под сивата си роба.

— Во — прошепва Шара.

— Да?

— Прави каквото правя аз — прошепва тя. Все още със стегнати на гърба ръце, тя се превърта по очи, надига се на колене и се привежда силно напред, докато челото ѝ не опира в пода.

— Какви ги?…

— Покаяние — тихо обяснява Шара. — Колкан обича покаянието.

— Какво?

— Просни се ничком пред него! И не прави нищо друго! Всичко друго ще бъде сметнато за обида!

Воханес неохотно се превърта по лице и опира чело в пода.

„А ако Колкан не ни обърне внимание — мисли Шара, — току-виж съм успяла да се измъкна от примката, нали Во я разхлаби.“

— Воортя беше убита в колониите — казва Волка. — Таалхаврас и Аханас загинаха в началото на нашествието. А Юков, страхливецът Юков, се предаде и беше екзекутиран! Колониалите ни управляват, все едно сме кучета, забраниха със закон обичта ни към теб, Татко Колкан. Забранено ни е да те боготворим, да те пазим в сърцата си. Но ние те чакахме търпеливо, Татко Колкан! Аз и моите последователи запазихме вярата си и направихме всичко по силите си да те върнем! Дори възстановихме атриума ти в Престола на света! Донесох камъните чак от Ковашта, та като се върнеш, да те посрещнат знаци на почит и обожание! Освен това заловихме най-еретичния предател на твоите нрави, както и дете от кръвта на човека, който съсипа нашата Свещена земя! — Волка сочи назад към Шара и Воханес и се сепва за миг, когато ги вижда проснати ничком в знак на покаяние. — Умни страхливци са те, оставят се на твоята милост. Но нима с всинца ни не е така! Ние всички се оставяме на твоята милост, Татко Колкан! Ние сме твоите отдадени слуги! Създадохме небесна армия да се бие за теб, но се боим, че тя не ще е достатъчна! Умоляваме те да ни помогнеш, заедно да скъсаме оковите си, да се надигнем и да върнем на света прежната праведност и величие!

Престолът на света мълчи. Шара извива леко глава, за да вижда какво става, едновременно с това се опитва да измъкне едната си ръка от примката.

Колкан върти глава и оглежда малобройното си облечено в черно паство.

Премества тежестта си на другия крак и плъзва поглед по другите атриуми.

Сетне нейде в храма се чува глас; Шара не го чува с ушите си, а нейде в главата си — приглушен глас като звук от трошащи се скали, макар гласът да изрича само една дума:

— КЪДЕ?

Волка се поколебава и вдига глава.

— К-къде какво, Татко Колкан?

Колкан все така оглежда Престола на света. Гласът прозвучава отново:

— КЪДЕ СА ПЛАМЪКЪТ И ВРАБЧЕТО?

Волка примигва и поглежда назад към своите хора, които са също толкова сащисани като него.

— Аз… не знам какво имаш предвид, Татко Колкан.

— КОГАТО МЕ ПОСРЕЩАТ — казва гласът, — МЕ ПОСРЕЩАТ С ПЛАМЪКА И ВРАБЧЕТО.

Дълга пауза.

— ЗАЩО НЕ ГИ НОСИТЕ?

— Аз… никога не съм чувал за този ритуал, Татко Колкан — казва Волка. Надига се, коленичил като последователите си. — Прочел съм толкова много за теб, но… но теб те няма на този свят от стотици години. Явно този ритуал ми е убягнал.

— ОБИЖДАШ ЛИ МЕ? — пита гласът.

— Не! Не, не! Не, Татко Колкан, никога не бихме направили такова нещо! — Последователите на Волка клатят трескаво глави.

— ТОГАВА ЗАЩО НЕ ГИ НОСИТЕ?

— Ами, просто… просто не знаех, Татко Колкан. Дори не съм сигурен какво точно…

— НЕЗНАНИЕТО — казва гласът — НЕ Е ИЗВИНЕНИЕ.

Колкан пристъпва напред и свежда поглед към паството си. Главата му се поклаща, сякаш Божеството вижда в коленичилите много неща.

— НЕДОСТОЙНИ СТЕ.

Волка е занемял от потрес.

Гласът казва:

— МИЛИ СТЕ ПЛОДОВЕ ВЪВ ВОДИТЕ НА ОКЕАНА. СМЕСИЛИ СТЕ ЛЕН И ПАМУК В ДРЕХИТЕ СИ. СЪЗДАЛИ СТЕ СТЪКЛО С МНОГО ДЕФЕКТИ. ЯЛИ СТЕ ОТ ПЛЪТТА НА ПОЙНИ ПТИЦИ. ВИЖДАМ ТЕЗИ ГРЕХОВЕ ВЪВ ВАС. НЕ СТЕ СЕ ПОКАЯЛИ ЗА ТЯХ. А СЕГА, КОГАТО СЕ ПОЯВИХ, НЕ МЕ ПОСРЕЩАТЕ С ПЛАМЪКА И ВРАБЧЕТО.

Волка и последователите му се споглеждат, не знаят какво да правят.

— Т-татко Колкан, моля те — мълви Волка. — Моля… прости ни. Следвахме всички твои закони, които успяхме да издирим, за които знаехме. Но ние те освободихме, Татко Колкан! Моля те да ни про…

Колкан го посочва. Волка млъква като вкаменен.

— ПРОШКАТА — казва гласът на Колкан — Е ЗА ДОСТОЙНИТЕ.

Колкан плъзва поглед по последователите на Волка.

— ВИЕ СТЕ КАТО ПРАХТА И КАМЪКА, И КАЛТА.

Шара не е видяла никаква промяна, никаква ярка светлина или друго, но мъжете в колкаштански одежди вече не са хора, а статуи от тъмен камък.

Волка стои пред Колкан, все така застинал, но жив — Шара вижда как очите му се въртят трескаво.

— А ТИ… — казва гласът на Колкан, — ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ СИ КАТО ПРАХТА И КАМЪКА, И КАЛТА. ЩЕ ТИ БЪДЕ НАПОМНЕНО, ЧЕ СИ ТАКЪВ.

С каквото и да го е държал Колкан, то явно се вдига, защото Волка се строполява на пода, останал без дъх.

— Да, аз… — казва той. — Ще го направя, Татко Колкан, ще го запомня… — Задавя се, полита напред и писва от болка. — Ох! Ох, коремът ми… — Шара вижда как коремът му се издува и расте, голям като на бременна жена. Ужасена, тя обръща лице към пода.

Писъците на Волка стават все по-силни и скоро преливат в гъргорене. Шара го чува как пада на земята. Камбаната на пеперудата се стопява с пукот; Волка мълчи, макар Шара да го чува как се мята.

— ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.

Чува се звук като от разпаряне на дебел здрав плат. Неспособна да устои, Шара поглежда изпод мигли. Черни заоблени камъни, стотици, се изсипват от пръсналия се корем на Волка, лъщят от кръвта и купчината расте пред очите на Шара.

Задавя се. Колкан вдига леко поглед и тя отново забива лице в пода.

— ХМ — казва гласът.

Двамата с Воханес мълчат. Шара чува треперливия му дъх до себе си.

— ТАЗИ ГЛЕДКА Я ПОЗНАВАМ ДОБРЕ — казва гласът. — ГЛЕДКА, КОЯТО ХАРЕСВАМ. МОЖЕ ДА Е МИНАЛО ВРЕМЕ, НО ОНЕЗИ, ЩО СА ОТ ПЛЪТ, ВСЕ ОЩЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ОТСЪЖДАНЕ.

Шара усеща как крайниците ѝ се вдървяват. Чуди се дали Колкан не ги превръща в камък, но явно не — само е парализирана като Волка преди малко.

Тихо изпукване и Воханес започва да се плъзга към Колкан, все едно каменният под на храма е конвейер. С периферното си зрение Шара вижда как Воханес поглежда назад към нея, ужасѐн, шокиран. „Не ме оставяй! — казва сякаш. — Недей!“

— ЗАСТАНИ ПРЕД МЕН — казва гласът на Колкан. — И НЕКА ЧУЯ ПРОСБАТА ТИ.

Шара не вижда, но чува гласа на Воханес:

— П-просбата ми?

— ДА. ПРОСНАЛ СЕ БЕ В ПОЗАТА НА СРАМ И ПОКАЯНИЕ. ИЗЛОЖИ ПРОСБАТА СИ И АЗ ЩЕ ОТСЪДЯ.

„Точно като частните му отсъждания преди да издаде първите си закони — мисли си Шара. — Но Во няма представа за какво иде реч.“

Дълго мълчание. После Воханес казва:

— Аз… аз не съм стар човек, Татко Колкан, но съм видял и живял доста. Аз… загубих семейството си. Загубих приятелите си. Загубих дома си, при това в повече от един смисъл. Но… нека не те разсейвам с тези мои истории.

Ударението, което слага върху „разсейвам“ е толкова тежко, че граничи с вик. При други обстоятелства Шара би завъртяла очи. „Не е от най-деликатните послания, Во…“

— Покайвам се, Татко Колкан — казва Воханес. Гласът му става по-силен. — Наистина. Тъжен съм. Засрамен съм. По-точно, срам ме е, защото искаха от мен да се срамувам, защото очакваха да се срамувам. — Преглъща. — И ме е срам, защото поне в известна степен им угодих. Угодих им, срамувах се от себе си и се мразя за това. Мразя се, защото не открих друг начин да живея. Тъжен съм. Тъжен съм, защото се родих в свят, където се смята за нормално да живееш в отвращение от себе си. Тъжен съм, защото съотечествениците ми вярват, че да си човек е нещо грозно, нещо гадно, нещо нежелано. Това е… това е шибан позор. Позор, наистина.

Ако Шара можеше да се движи, устата ѝ щеше да провисне от шок.

— Покайвам се — казва Воханес. — Покайвам се за всички връзки, които този срам съсипа. Покайвам се, че допуснах моят срам и нещастие да заразят и други. Чукал съм и мъже, и жени, Татко Колкан. Лапал съм безброй пишки и безброй хора са лапали моята. Чукал съм и мен са ме чукали. И беше страхотно, прекрасно. Забавлявах се върховно и с радост бих го направил отново. — Изсмива се. — Имах късмета да срещна и да държа в обятията си прекрасни хора — красиви, добри, умни хора, повярвай ми, — и дълбоко съжалявам, че допуснах себеомразата ми да ги прогони. Обичах те, Шара. Обичах те. Справих се много зле с това, но наистина те обичах по своя си сбъркан начин. И още те обичам. Не знам дали ти си създал света, Татко Колкан. Не знам и дали ти си създал моите хора, или те сами са се създали такива. Но ако твоите думи са ми внушавали като малък, ако твоите думи са насърчили това отровно отвращение от самия мен си, това нелепо самобичуване, тази разрушителна идея, че да си човек, да обичаш и да поемаш риск е грешно, тогава… Е. Тогава, наври си го отзад, Татко Колкан.

Дълга, дълга, дълга пауза.

Сетне — гласът на Колкан, треперещ от ярост:

— ТИ СИ НЕДОСТОЕН.

Писъци огласяват Престола на света.

Шара се бори с парализата, иска да скочи и да се втурне към Во, но не може — каквото и чудо да е използвал Колкан, то я натиска като канара.

Иска да пищи заедно с Воханес, макар неговите писъци да стават все по-ужасни — писъци на непоносима, немислима болка, все по-силни и по-силни, резултат от изтезанията, на които го подлага Колкан.

А после чудото се вдига и тя е свободна.

Надига се и поглежда. Колкан стои пред Воханес, опрял в челото му единия си дълъг, едва подаващ се изпод ръкава на робата пръст; Воханес трепери, плътта му се гърчи, сякаш Божеството излива в главата му безкрайна агония и болка, излива ги там, напълно забравило за Шара.

„Иди при него!“ — мисли си част от нея.

Друга част казва: „Во подмами Колкан да направи това, за да избягаш ти. Колкан е толкова ядосан, че временно е забравил за теб… добре помисли как да използваш този шанс.“

Разплакана, тя измъква ръцете си от разхлабените въжета, затваря очи, казва наум стиховете от Юкоштава и начертава с жест врата във въздуха.

Чува се звук като от удар с камшик. Шара пристъпва в Шкафа и става невидима за собствените си очи.

Колкан вдига глава. Воханес се срива на пода, бял като сняг, неподвижен.

Шара затваря очи и затаява дъх — Шкафът на Парнези не скрива звука.

Колкан се повлича напред, върти глава, докато оглежда Престола. Шара усеща исполински натиск, сякаш потъва все по-дълбоко в океана. „Търси ме, опипва за мен…“

— ШКАФЪТ — казва гласът на Колкан. — ПОМНЯ ТОВА.

Повръща ѝ се от ужас. Колкан е само на четири стъпки от нея, три метра висок, мръсен, вонящ на гнилоч изпод надиплените си роби.

— МОГА ДА СРИНА ТОЗИ ХРАМ — казва той. — И ДА ТЕ СМАЖА. АКО ОЩЕ СИ ТУК.

Поглежда нагоре, към тавана на Престола.

— НО ИМАМ ДА СВЪРША ПО-ГОЛЕМИ НЕЩА.

И изчезва, сякаш изобщо не е бил тук.

Шара още не смее да си поеме дъх. Мести трескав поглед из Престола на света, страх я е, че Божеството дебне в някоя сянка.

Отгоре долита бумтящ глас:

— ТОЗИ ГРАД Е СТАНАЛ НЕДОСТОЕН.

— О, не! — възкликва Шара. Поглежда към Воханес, иска ѝ се да иде при него. „Всичко по реда си — сопва се гласът на оперативния агент в главата ѝ. — Скръбта може да почака.“

— Съжалявам, Во — прошепва тя, изправя се и хуква към изхода.

Из цял Баликов, на рибните пазарища и в уличките, край Солда и в чайните, гражданите зяпат великанската бяла катедрала, която се е появила внезапно в града им, и се сепват при гласа на Колкан, който ехти по улиците.

— НАРУШИЛИ СТЕ БЕЗЧЕТ ЗАКОНИ — казва гласът.

Деца прекъсват играта си и се заслушват.

— ЛЯГАЛИ СТЕ ЗАЕДНО ЗА УДОВОЛСТВИЕ.

Уличен метач, стиснал дългата дръжка на метлата си, се обръща бавно да погледне към небето.

— ОБЛИЦОВАЛИ СТЕ ПОДОВЕ С БЯЛ КАМЪК.

Старците в клуб „Гошток-Солда“ се споглеждат, после свеждат погледи към шишетата с вино и уиски.

— ЯЛИ СТЕ ПЛОДОВЕ С ЯРЪК ЦВЯТ — казва гласът. — И СТЕ ДОПУСНАЛИ СЕМЕНАТА ИМ ДА ГНИЯТ В КАНАВКИТЕ.

В една бръснарница край Солда сащисаният бръснар е махнал половината мустак на един дядо; дядото, също толкова сащисан, още не е забелязал липсата.

— И СТЕ ИЗЛИЗАЛИ ДЕНЕМ С ИЗЛОЖЕНА ПЛЪТ. ЖИВЕЕТЕ С ЧУЖДА ПЛЪТ. ПОГЛЕДНАЛИ СТЕ ТАЙНИТЕ НА ПЛЪТТА СИ И СТЕ ГИ ОПОЗНАЛИ И ЗАТОВА АЗ ПЛАЧА ЗА ВАС.

В лазарета към Дома на Седемте сестри капитан Несрев, все още бинтован, оставя лулата си и вика на сестрите:

— Какво става, да му се не знае?

— ЗАБРАВИЛИ СТЕ КАК ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕТЕ — казва гласът.

Пауза.

— АЗ ЩЕ ВИ ПРИПОМНЯ.

Слънчева светлина с цвят на охра се разлива над Баликов. Гражданите засланят очи, извръщат се от прозорците…

А когато поглеждат отново, виждат, че гледката се е променила — сякаш всичко в града е било пренаредено, избутано настрани да отвори място за…

Старица на ъгъла на „Св. Гошток“ и „Св. Гиели“ пада благоговейно на колене и шепти: „Боговете са ми свидетели… Боговете са ми свидетели…“

… стройни красиви бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато. Приличат на гигантски бели чапли, които газят в сивото тресавище на модерен Баликов.

— ЗАБРАВИЛИ СТЕ ВСИЧКО, НА КОЕТО СЪМ ВИ УЧИЛ — казва гласът. — ВЪРНАХ СЕ ДА ВИ ГО ПРИПОМНЯ. ЩЕ БЪДЕТЕ ОЧИСТЕНИ ОТ ГРЕХА. ЩЕ ИЗТРЪГНА ОТ ВАС ИЗКУШЕНИЕТО.

Вятър подухва по улица „Св. Василий“. Сякаш насън, десетки пешеходци внезапно се отправят към средата на улицата и застават там рамо до рамо с лице на север. Сред тях има майки, бащи, синове, дъщери и никой от тях не реагира на уплашените викове на приятели и роднини, които питат какво става.

Вятърът набира сила. Гражданите на Баликов са принудени да заслонят очите си с ръце и да извърнат лица. Чува се дрънчене, сякаш вятърът незнайно как е довял на улицата хиляди метални съдинки. Когато хората свалят ръце и поглеждат, не могат да повярват на очите си.

На мястото на пешеходците сега стоят петстотин бронирани войници. Броните им са гигантски, дебели и лъскави, покриват всеки сантиметър от телата им; толкова са плътни, че сякаш не са войници, а съживени брони. Шлемовете им наподобяват лъскави образи на пищящи демони; мечовете им са грамадни, почти два метра дълги, облизва ги студен огън.

Единствено Шара Комейд, която поглежда през рамо към войниците, докато тича към посолството, знае, че ги е виждала някъде. Нима само преди броени седмици е накарала Зигруд да свали онази картина от стената на ГД Труни и да я скъса?

Гласът на Колкан казва:

— ЩЕ ПОЗНАЕТЕ БОЛКАТА И ЧРЕЗ НЕЯ ЩЕ ПОЗНАЕТЕ ПРАВЕДНОСТТА.

Войниците се обръщат към хората по тротоарите и вдигат мечовете.

Малагеш вижда Шара да тича към укрепленията и ѝ крясва:

— Какви ги дрънка тоя глас, по дяволите?

— Това е Колкан! — казва Шара, едва си поема дъх.

— Богът Колкан?

— Да! Говори за законите си.

— Облицовка от бели камъни? Плодове с ярък цвят?

Войници помагат на Шара да се покатери през укреплението.

— Това също е част от законите му, да!

— И откъде, мамка му, се взеха тези бели сгради?

— Това е Стария Баликов — казва Шара. — Части от Баликов, какъвто е бил преди. Явно е изтеглил всичко обратно и е разбутал сегашните сгради, за да отвори място на новите.

— Нямам… — Малагеш търси думи. — Нямам ни най-малка представа какви ги дрънкаш! Забрави за това, въпросът е какво смята да прави той. И какво да правим ние?

По улиците отекват писъци. Малагеш заслепява с ръка очи да види.

— Насам тичат хора — казва тя. — Какво става?

— Виждала ли си картината „Нощта на червените пясъци“ от Ришна?

— Да?

— Помниш ли континенталната армия, която е противник на каджа в нея?

— Ами, да… — Малагеш сваля ръка, обръща се и зяпва Шара с ужас.

— Да — казва Шара. — Явно Ришна е била много точна в детайлите.

— Кол… Колко са?

— Стотици — казва Шара. — И ако прецени, Колкан винаги може да направи още. Той е Божество все пак. Но е възможно аз да имам оръжие, за което той не знае.

Двете хукват по стълбите към кабинета на Шара. Шара отваря едно чекмедже на бюрото си и вади парчето черен метал, което е дала да преработят във връх на стрела.

— За това ти говоря.

— И какво е то?

— Металът, с който каджът е убил Божествата — казва Шара. — Не подлежи на божествено влияние. С това парче каджът е екзекутирал Юков, прострелял го е в главата. Трябва само да примамим Колкан навън, после някой би могъл да стреля по него с това, точно като през Войната.

— Добре… Ако приемем, че всичко, което казваш, е вярно, не е ли логично по време на Войната каджът да е имал стотици и дори хиляди от тези малки парченца метал?

— Е… да.

— Но сега само ти имаш такова?

— Да.

— Добре. Как ще го примамим?

— Ами…

— И какво ще стане, ако не го уцелим?

— Ами тогава… ще трябва да си приберем стрелата, предполагам.

Малагеш я зяпва с равни дози изумление и раздразнение.

— Нямах време да съставя план! — казва Шара.

— Сериозно? По нищо не личи.

— Нямах представа, че всичко това ще се случи сега!

— Да, ама се случва! И да си призная, главен дипломат, според мен тоя план няма да сработи!

Подът под краката им се разлюлява. Отвън викат войници. Шара и Малагеш стигат до прозореца точно навреме да видят как една четириетажна сграда на десетина пресечки от тях се срутва, сякаш я събарят тежки машини. От прахоляка и отломките се появяват силуети в лъскава стомана, вдигнали право нагоре гигантските си мечове.

— Достатъчно силни са да рушат сгради? — ахва изумено Шара.

— И какво казва планът ти за тях? — пита Малагеш.

Шара наглася очилата си.

— С какво оръжие разполагате?

— С обикновени арбалети, плюс пет малки оръдия за многократна стрелба. — Малагеш събира палеца и показалеца си в кръгче. — Навиваш ги и те изстрелват ей толкова големи снарядчета два пъти в секунда.

— По-големи оръдия нямате, така ли?

Малагеш клати глава.

— Не. Споразумението забранява използването на преносима тежка артилерия на територията на Континента.

— И според теб тези снарядчета ще могат ли да пробият бронята на онези… неща?

— Ами, бронята им е божествена, така че…

— Да, но може би Колкан все още не знае за барута — разсъждава на глас Шара.

— Не съм склонна да поема този риск. Бих предложила да се оттеглим… Само дето онези неща се движат много бързо.

— А дори да се оттеглим, това няма да ни спаси от летящите бойни кораби — казва Шара.

Малагеш я зяпва невярващо.

— Какви летящи бойни кораби?

— Нямам време да ти обяснявам сега. Имаме ли работещ телеграф?

Малагеш клати глава.

— Линията замлъкна преди няколко минути. Всъщност всичко електрическо спря да работи.

— Явно е от влиянието на Колкан. Не можем да се оттеглим, не виждам как ще останем тук, не можем да предупредим и Галадеш… — Шара разтрива слепоочията си. „Винаги съм се питала дали ще умра за страната си, но никога не ми е хрумвало, че ще умра по този начин“ — мисли си.

Поглежда назад към отвореното чекмедже, иска ѝ се — пълна глупост — да намери там още едно парченце черно олово.

Вместо това вижда кожена торбичка. Знае какво има вътре — десетина малки бели хапчета.

— Хм — измърморва тя под нос. Взема торбичката и надниква в нея.

— Ако ти хрумва нещо гениално — казва Малагеш, — съветвам те да го измислиш възможно най-бързо.

Шара изважда едно хапче и го вдига пред очите си.

— Философски камък.

— Опиатът, който даде на онова хлапе в полицейския арест?

— Да. Помага ти да общуваш с Божествата, но също така… Подсилва действието на много чудеса.

— И?

„Това е самоубийство“ — мисли си Шара.

— И? — повтаря Малагеш.

„Да не го направя също е самоубийство.“

Накрая казва с неохота:

— Аз знам доста чудеса.

— Така! — крещи Малагеш. — Отворете си добре ушите!

Още една сграда се срива, само на няколко пресечки, и сейпурските войници се споглеждат смутено, но Малагеш продължава:

— Още от деца всички вие сте си мечтали да станете като каджа, нали? Представяли сте си как вие водите онези битки, как вие печелите онези победи, как се къпете в славата. Е, нека ви припомня, момчета и момичета, един исторически урок… — Нещо избухва близо до брега на реката; огнена топка с диаметър двайсетина стъпки се издига във въздуха между два високи бели небостъргача. — Помните ли как Нощта на червените пясъци се е сдобила с името си? Помните ли как каджът извел опърпаната си войска от стотина освободени роби в пустинята Хадеш и се озовал лице в лице не само с Божеството Воортя, а и с пет хиляди бронирани континентални воини. Воини, които адски много приличали на онези там. — Тя сочи към улицата, където сребристи силуети посичат хора, каруци, автомобили, сгради, всичко. — Врагът ги превъзхождал многократно, на равен терен, без абсолютно никакво стратегическо предимство за каджа и неговите хора! Всеки нормален военачалник би стигнал до извода, че са обречени. Аз бих стигнала до извода, че са обречени. Но не били, защото каджът извадил оръжие, заредил го със специален снаряд и стрелял право в проклетото лице на Воортя! — Почуква се с показалец по средата на челото. — И веднага щом Воортя умряла, броните на онези континентали — които били толкова дебели, толкова тежки, толкова непробиваеми и толкова магически леки — изведнъж станали точно толкова тежки, колкото биха били без магията на Божеството. И армията се сринала под тежестта им. Без своето Божество онези ужасни воини били беззащитни, затиснати под стотици килограми желязо и стомана! И войската на каджа, шайка необучени роби и фермери, които цял живот търпели издевателствата на подобни воини, се нахвърлили отгоре им и ги довършили с ножове, камъни и шибани градински инструменти! — Един от крановете при новия мост се клати напред-назад като метроном, после пльосва в ледените води на Солда. Ята скорци се вият над града, пищят и чирикат. — За една нощ избили пет хиляди мъже! Избили ги както лозар реже грозде от асма! Газели в кръв до глезените! И точно затова, момчета и момичета, наричаме онази битка Нощта на червените пясъци!

Шара стои в средата на двора, брои хапчета и се опитва да прецени правилната доза. „Ще полудея ли? Ще се намърда ли Колкан в мозъка ми да ме унищожи? Или просто ще се гътна мъртва и ще оставя хората си на произвола на съдбата? Или просто ще ми се разхлопа сърцето, както когато прекаля с чая…“

— А сега нека ви припомня сегашното ни затруднение! — казва Малагеш. — Шансът определено не е на наша страна, знам! Каузата ни изглежда загубена! Но ние сме обучени войници! И имаме на своя страна правнучката на каджа, която само преди месец отърва града от разбеснялото се изчадие на Колкан! Мечтали сте си да изживеете отминала слава, изгубени мигове от историята? Толкова ли са ниски стандартите ви? Днес вие ще творите история! Вие ще сте героите, за чийто подвиг хората ще пеят и след сто години! Вие сте легенда! И ще се увенчаете с победа!

За пълна изненада на Шара войниците надават кръвожаден вик и започват да скандират: „Комейд! Комейд! Комейд!“

Шара поаленява като червено цвекло и мърмори под нос: „Леле-мале“.

— А сега заемете позиции при укрепленията — казва Малагеш — и се целете право в тъпите очи на онези неща, чувате ли? Може да са бронирани, но не са съвършени!

Войниците надават победоносен вик и се втурват към укрепленията зад зидовете на посолството. Малагеш се приближава към Шара.

— Как се справих?

— Отлично — казва Шара. — Трябва с това да си изкарваш хляба.

— Много смешно — казва Малагеш и надзърта през решетката на портата. — Онези чудовища знаят, че сме тук. Като гледам, отделят по десетина за разрушаването на всяка сграда, на нас може да отделят и повече. Ти готова ли си?

Шара се колебае.

— Това е пет пъти повече, отколкото дадох на момчето в ареста.

— И?

— Нямам абсолютно никаква представа дали количеството е в правопропорционална връзка със силата на ефекта.

— И?

— Искам да кажа, че дори това да проработи, има голям шанс да умра от свръхдоза.

Малагеш вдига рамене.

— Нищо чудно. Добре дошла в клуба на войниците. Дай да видим ще можеш ли да свършиш нещо полезно, преди да се гътнеш, става ли?

— Как е възможно да… Как можеш да говориш толкова спокойно за това?

Малагеш не отделя поглед от маршируващите бронирани воини.

— То е като плуването — казва тя. — Мислиш си, че си забравил как се прави, но после скачаш във водата и хоп, все едно изобщо не си излизал оттам. Ако ще го правиш, главен дипломат Комейд — казва тя и сочи хапчетата в шепата на Шара, — действай. Защото много скоро ще разберем дали оръжията ни струват нещо срещу тези проклети чудовища.

Бронираните воини се строяват в редица и тръгват към посолството с прецизността на метроном. Умопомрачително дрънчене изпълва улиците и се излива над стените. Малагеш заема позиция при първата батарея и крещи с цяло гърло:

— Целете се в онзи най-вдясно!

Оръдията се завъртат бавно към воина вдясно, който не реагира по никакъв начин.

Малагеш изчаква бронираните да навлязат в обсег, после спуска рязко ръка и ревва:

— Огън!

Оръдията — картечници всъщност — изобщо не звучат като оръдия, установява Шара, а по-скоро като гигантски триони в дъскорезница. Бронзови гилзи изхвърчат в неясни дъги откъм задния край на картечниците и трополят по двора на посолството. Шара наблюдава напрегнато, с надеждата че бронираният воин ще стане на кайма. Нищо подобно — воинът забавя крачка, малки дупки и вдлъбнатини се появяват по нагръдника, лицето и краката. Звукът е като от кухненски шкаф, препълнен с тенджери и тигани, които се изсипват на пода, щом отвориш вратичките.

Картечниците стрелят без прекъсване; бронираният воин започва да залита върху помлените си крака и след близо половин минута непрекъснат обстрел пада на земята. Моментално ято скорци излитат от множеството пробойни в бронята му, а тя се разпада, все едно се е държала на конци. „Скорци — мисли си изненадано Шара. — Но те са от любимите номера на Юков.“ Воинът отзад прескача безучастно разпарчетосаната броня, сякаш смъртта на другаря му е без никакво значение.

Малагеш поглежда към Шара и клати мрачно глава: „Безсмислено е.“

— Не спирай обстрела! — крясва обаче на хората си и те засипват с куршуми настъпващите воини, което ги забавя, но по нищо не личи, че може да ги спре.

„Десет бронирани — мисли си Шара. — Ще минат цели пет минути, докато ги избием всичките.“

Воините са на сто метра от стените на посолството. Стъпалата им дрънчат и трещят при всяка крачка.

— Действай, Шара! — крещи Малагеш. — Не можем да ги удържим!

Шара поглежда малките бели хапчета в шепата си.

Седемдесет метра.

— Действай!

„Проклета да съм — мисли си Шара, — съдбата си проклинам от сърце.“

Вдига рязко шепа към устата си и глътва таблетките.

Чака. Не се случва нищо.

Бронираните са на петдесет метра от стените.

— Ох, майчице — казва Шара. — О, не. Изобщо не действат! Нищо не…

Млъква задавена. После се накланя леко напред, притиснала ръце към стомаха си, едната ѝ ръка литва към устата.

— Не се чувствам… — Преглъща. — Мм, чувствам се стра…

Пада на колене, закашля се и започва да повръща, но от устата ѝ не излиза полусмляна храна или стомашен сок, а цели реки от бял сняг, сякаш вътре в нея има цяла замръзнала планина, по чиито склонове се спуска лавина и се излива през устата ѝ с все камъните, откъртените клони и буците тъмна кал.

Един от войниците извръща отвратено поглед и възкликва:

— Морето да ми е на помощ…

Светът се нагъва около нея като вълнички. Ярки цветове разцъфват устремно в периферното ѝ зрение. Небето е пергамент; земята е катран; белите небостъргачи на Баликов пламват като факли.

„Лелемайчицелелемайчицелелемайчицелелемайчице…“

Кожата ѝ е огън и лед. Очите ѝ горят в черепа. Езикът е твърде голям за устата ѝ. Шара пищи цели пет секунди, преди да се овладее.

— Посланик? — вика Малагеш. — Добре ли си?

„Това са просто страничните ефекти от опиата“ — казва си Шара.

На камъните пред нея се появяват изписани думи: „ТОВА СА ПРОСТО СТРАНИЧНИТЕ ЕФЕКТИ ОТ ОПИАТА.“

— Какъв интересен опиат — казва Шара, но думите излизат от мънички устица, които са се появили върху ръцете ѝ. — Прекрасен опиат!

— Ако ще правиш нещо — крещи Малагеш и думите ѝ оформят огнени въртулки във въздуха, — направи го!

Шара вдига поглед към настъпващите бронирани воини. Преброява ги и вика: „Девет!“. Знаела е защо това е важно, но причината изчезва от съзнанието ѝ още преди викът да е отекнал. Вижда ясно, че бронираните са ходещи плетеници от множество сложни чудеса, но вътре има истински хора, принудително мобилизирани в служба на Колкан. „Ала веднага щом бронята пострада безвъзвратно — вижда тя, — чудото ги превръща в скорци и ги отпраща… Което определено е в стила на Юков.“

Изтичва при укрепленията и вика на напиращите воини:

— Каква броня носите? На Колкан или на Юков? На кое Божество служите? — Те, разбира се, не ѝ отговарят. Шара започва да се смее лудешки. — О, чакай. Чакай! Забравила бях! Забравила, забравила, забравила!

Двайсет метра.

— Какво си забравила!? — крещи Малагеш.

— Забравила бях, че знам Свещта на Овски! — отвръща щастливо Шара. — Чела съм за това чудо много отдавна!

Стои с лице към взвода бронирани воини… „Бостански плашила“ — мисли си и си припомня природата на това чудо: „Всички сърца са като свещи. Фокусирай светлината на своето и тя ще премахне всички препятствия.“

Представя си воините като метална стена пред себе си.

Воините затрептяват със златна светлина като мед. После…

Сякаш гигантска колона от нажежен вятър преминава през тях; воините пламват в горещо червено, размазват се пред погледа ѝ…

… и внезапно на улицата се появява гигантско ято цвърчащи скорци. Издигат се вкупом през каньона от сгради към небето, тъмен гръмотевичен облак, от който валят кафяви и черни перца.

От бронираните воини е останало плискащо се езерце разтопен метал. Само долната част на краката им е запазила формата си — прасците им стърчат от жълто-червените вълнички като девет чифта зарязани метални ботуши.

Шара поглежда към ръцете си. Върху дланите ѝ, с големи букви, пише: „НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ, МАМКА МУ!“

— Не мога да повярвам, мамка му! — вика Малагеш. Войниците крещят победоносно и невярващо, удрят с арбалетите си по зида на посолството.

Още трима бронирани тичат по улицата към тях. Оръдията за многократна стрелба се насочват към тях и откриват огън. Воините потрепват, сякаш им е студено, но не спират.

„Чудесата са като формуляри — мисли си трескаво Шара. — Готови и попълнени формуляри за доставка на нещо. Внасяш ги и получаваш исканото! Но не е задължително да го правиш по този начин! Можеш да ги попълваш в движение, стига да си наясно с правилата!“

— Какво крещи тя? — пита Малагеш.

— Нещо за попълване на формуляри… — отговаря смутено един от войниците.

Шара посочва най-левия брониран воин. „Ти си човек, който носи броня — внушава му тя, — но бронята ти е направена от обикновени лъжици!“

Бронираният се стапя като пясъчен замък, пометен от вълна, срива се в облак от хиляди разпиляващи се метални лъжици, които дрънчат по паважа. Ново ято скорци се издига към потъмняващото небе.

Шара избухва в смях и ръкопляска като дете на цирково представление.

— Какво, по дяволите?! — казва Малагеш.

Шара посочва другите двама и крещи: „Лъжици! Лъжици!“, и те се разпиляват на лъжици като първия. Още скорци излитат, сякаш някой е съборил гнездата им.

— Лесно е! — крещи Шара. — Сетиш ли се как става, после е лесно! Просто никога не съм мислила за това по правилния начин! Има толкова много мускули, които да използваш, просто не знаем за тях!

После небето потрепва — сякаш е от хартия и някой отзад, някой много голям, току-що го е докоснал.

Във въздуха се появява пулсация, която, изглежда, усеща единствено Шара.

Чува гласа на Колкан да прошепва тихо в ухото ѝ: „Олвос? Ти ли си това?“

Усмивката на Шара замръзва.

— О — казва тя. — Леле!

— Какво? — пита Малагеш.

Гласът в главата на Шара казва: „Олвос? Какво правиш? Защо не ни помогна?“

— Какво става? — пита нетърпеливо Малагеш.

— Той знае, че съм тук — казва Шара. — Колкан знае, че съм тук.

— Може просто да имаш халюцинации… — казва Малагеш.

Гласът казва: „Олвос? Сестро-съпруго? Защо се криеш от мен, от нас?“

— Не са халюцинации — казва Шара. — Едва ли мога да си изхалюцинирам нещо толкова шантаво.

— И какво ще правиш?

Шара разтърква брадичката си.

— Ще трябва да си изградя свои собствени укрепления срещу тази конкретна атака.

Обръща се с лице към града. „Но защо ме мисли за Олвос?“

Усеща как нещо като ръка се пресяга към мозъка ѝ да улови тази мисъл. „Олвос? — казва гласът. — Ти ли си наистина? И ти ли си наранена като нас?“

Трябва да изчисти ума си. Трябва да изчисти ума си.

Заема се с физическата реалност наоколо — бронираните воини са създания с чисто физически характеристики, затова тя променя улицата по протежение на посолството (сейпурските войници зяпат сащисано, докато павета и асфалт изчезват) и я пълни с ледена вода: „Вода толкова студена, че да натроши метал…“

Плътна панделка от мъгла се е опнала пред посолството. Двама бронирани се появяват изпод развалините на дюкян и тръгват към тях; оръдията за многократна стрелба дават кратък откос, после воините навлизат в реката от завихрена вледеняваща мъгла; чува се характерното съскане на бързо свиващ се метал и воините се покриват със скреж от глава до пети. При следващия откос на оръдията броните им се пръскат като стъкло и стотици кафяви скорци литват към небето.

Гласът… или гласовете са два?… в главата ѝ пита: „Защо се биеш с нас? Нещо лошо ли си направила?“

„Трябва да издигна бариери — мисли си Шара. — Трябва да го държа навън…“

Информацията, осъзнава Шара, може да бъде получавана по толкова много различни канали и толкова малко канали могат да общуват помежду си — точно както антената не може да получи телеграма, както радиопредавателят не може да прочете и най-простичкия документ, макар всичко да е в крайна сметка просто информация. Човешкият мозък има ограничен брой канали — много малко антени и много малко предаватели… Ала мозъкът на Шара, дава си сметка тя, внезапно се е сдобил с неограничен брой антени и предаватели и цялата информация, която доскоро ѝ е изглеждала скрита, сега се влива право в него.

Шара плъзва поглед по Баликов и вижда конструкцията зад реалността, машинарията, която я поддържа, безчетните колелца, вериги и подпори, вижда колко ръждясала и аварирала е тя. Колко феноменално сложен е бил този град преди Примигването — много по-сложен, отколкото би могъл да си представи обикновеният човек! „Ето това е сътворил Таалхаврас — мисли си тя — преди да умре… Верига от безброй чудеса, които се трудят кротко зад кулисите.“

Заема се да построи около себе си убежище от отломките на подреалността. В очите на Малагеш и войниците Шара прилича на диригент, които ръководи невидим оркестър, виждат движенията на ръцете ѝ, но не и невъзможно тежките късове, които тя придвижва от едно място на друго, Божествените структури, за които техните очи са слепи. „Все едно скалъпваш навес — мисли си Шара — от отломките на мост.“

Гласът в главата ѝ казва: „Защо бягаш от нас? Защо ни изостави, Олвос?“

Шара се чуди: „Какво става, по дяволите?“

Тъкмо премества един голям къс да запуши пробойна, когато светът изведнъж почернява и тя вижда…

… Колкан стои пред нея в море от мрак, сивата му роба потрепва от невидимо течение. „Те ме затвориха — шепне Колкан. — Заключиха ме, натикаха ме в едно тясно кьоше на вселената само защото се опитах да помогна на своя народ… А после Юков дойде при мен. Дойде в килията ми и ме нарани. Нарани ме толкова много…“

Колкан изчезва и на негово място се появява кльощав мъж с тривърха шапка със звънчета и шутовска одежда, ушита от животински кожи. „Налагаше се! — казва сопнато той. Гласът му е като пищенето на хиляди скорци. — Те ни избиваха! Убиваха децата ни! Хвърляха труповете им да гният в гигантски масови гробове! Трябваше да направя нещо! Трябваше да се скрия някъде!“

Видението избледнява. Шара се къпе в студена пот и трепери неистово.

„Трябва да ги блокирам — казва си тя. — Трябва да ги блокирам.“

С периферното си зрение вижда как неколцина бронирани се приближават, навлизат в мъглата и замръзват.

— Огън! — дава заповед Малагеш. Оръдията ги натрошват на малки парченца и улицата се изпълва със скорци.

Шара изпробва с мисъл своята невидима бариера. Различава пробойните, защото, погледнато през тях, небето е като жълт пергамент. „Навън — мисли си тя. — Колкан превръща истинския свят в подобие на своя. Божественото му влияние пресътворява реалността на Баликов.“ Привлича още Божествен материал да запуши пробойните, но преди да е приключила…

Колкан се появява и казва: „Ти беше по-стара от мен, единствената по-стара от мен. Аз те слушах, Олвос. Когато си тръгна, аз се уплаших и попитах паството си какво да правя… Мисля, че направих страшно много грешки, Олвос…“

Колкан изчезва отново. Появява се кльощавият мъж с тривърхата шапка и крясва ядосано: „Търсих те къде ли не, Олвос! Само ти беше оцеляла освен мен! Имах нужда от помощта ти! Наложи се да имитирам собствената си смърт, да съсипя собствените си творения, оставих децата си да умрат! Години наред трябваше да се крия заедно с Колкан в неговата отвратителна килийка!“

Шара полага усилия да се съсредоточи.

„Юков също е жив — мисли си тя шокирано, докато запълва пробойната. — Но защо се появи само Колкан, когато Волка счупи стъклото?“

Толкова много малки дупки… Толкова много мънички местенца, през които да се промъкне той… или те… или то… или каквото е там.

„Така няма да го спра — мисли си Шара. — Така само се отбранявам, отлагам всичко, а Баликов гори и хора умират.“

Още петнайсет бронирани воини пристъпват в ледената мъгла и замръзват. Оръдията на Малагеш ги разкъсват. Скорци излитат като рояци мухи.

Колкан се появява пред нея: „Какво да правя сега? Какво да правим?“ После изчезва.

Появява се Юков, бесен. „Избий ги всичките! Избий ги заради онова, което ни сториха! Кръвосмешение, майцеубийство, горчивина и ужаси! Собственото ми потомство, собственото ми Благословено дете се надига срещу нас и ни избива като овце! Нека изгорят! Нека изгорят!“

И тогава Шара разбира. „Не… не, не е възможно. Видях само едно Божество в Престола на света, чух само един глас… нали?“

Трясък и дрънчене от стъпките на бронирани воини. Писък на оръдия за многократна стрелба. Писукане на милиони скорци…

После небето се сгърчва като повърхността на тъмно езеро.

Гласът на Колкан проехтява из целия град: „СТОП.“

В същия миг взводовете от дрънчащи бронирани воини спират на място.

Шара усеща как гигантско око се завърта да я погледне.

Поглежда към улицата пред посолството — висока закачулена фигура стои и наблюдава от пет-шест пресечки разстояние.

Колкан килва глава.

— ТИ — казва гласът му — НЕ СИ ОЛВОС.

Шара трескаво се мъчи да манипулира Божествената машина около себе си, опитва се да я прегрупира в движение, да защити хората си, да защити своите съотечественици.

Колкан клати глава.

— НОМЕРЦА И ИГРИЧКИ.

Въздухът потрепва. Реки от бронирани воини изникват с маршова стъпка от улички и пресечки и се строяват на булеварда, който води към посолството.

— ВСИЧКО Е САМО НОМЕРЦА И ИГРИЧКИ.

Морето от бронирани воини се обръща към посолството и тръгва в строй.

— Не — прошепва Шара. — Не, не, не…

В същия миг усеща гигантски, настървен натиск върху защитата, която е съградила — реката от вледенена вода започва да се разваля, Божественото ѝ убежище скърца и стене, мозъкът ѝ вибрира. Лудост се влива в мозъка ѝ като вода в потъващ кораб. Тя се опитва да отвърне на удара. „Аз съм като насекомо — мисли си тя, — което се опитва да тласне назад спускащо се стъпало.“

Вледеняващата вода изчезва. Улиците са залети от бронирани воини. Трима от тях мятат гигантските си мечове по зидовете на посолството. Остриетата разсичат белия камък, сейпурски войници отхвърчат с крясъци от една установка. За изненада на Шара дребният Питри Сатурашни надава тъничък боен вик, заема мястото им при оръдието и открива огън. Шара се опитва да използва Свещта на Овски, но дори искра не се получава — сякаш кислородът е изсмукан напълно от въздуха.

Всичко я притиска и притиска, и притиска, поройни води, които всеки момент ще прелеят през дига…

„Ще умра, както са умрели безброй мои сънародници“ — мисли си тя.

Хиляда Божествени воини напират срещу невидимите ѝ стени.

„Смазана под машинарията на Божественото.“

После един от войниците край нея надава вик:

— Вижте! В небето! Кораби! В небето плават кораби!

Шара усеща спад в натиска. Срива се на земята, задъхана и полумъртва.

Надниква над зида и вижда Колкан да гледа нагоре — явно този обрат в събитията е изненада и за него.

Шара се дави в кашлица и си мисли: „Не, не! Нима вече са унищожили Галадеш? След всичко това нима битката е вече загубена?“

Опитва се да погледне през сълзите в очите си… и с объркване осъзнава, че в небето има само един кораб.

После чува гласа на друг войник:

— Ама тоя кораб под дрейлингски флаг ли плава?!

Малагеш казва:

— Знам го този флаг. Той е на крал Харквалд. Какво става, мамицата му?

— Зигруд — казва Шара.

Корабът „Морнвиева“, обслужван до неотдавна от двайсет и три членен екипаж и обитаван понастоящем от един-единствен гратисчия, пори облаците и вятъра като насън. Зигруд стои на руля, пуши лула и внася лека корекция в курса.

Засмива се. Не помни кога се е смял за последно. На кораб е за пръв път от години, пуши си лулата… Полузабравено блаженство, което не е вярвал, че ще преживее отново.

„Няма по-голяма наслада — мисли си той — от това да плавам отново.“ Към мачтата пред него е заварен много голям пръстен; някога към този пръстен са били вързани двайсет и три дебели въжета, осигуряващи двайсет и тримата членове на екипажа. Сега от пръстена висят само краищата на двайсет и три срязани въжета, размятани от силния вятър.

Откровено казано, това е най-лесният абордаж на Зигруд за всички времена — оказало се е достатъчно да насочи по едно оръдие към останалите кораби в армадата, да произведе по един изстрел с всяко (едва по-късно е съобразил, че този кораб едва ли е конструиран за едновременна стрелба с толкова много оръдия и че е цяло чудо дето не се е разпаднал от тази злоупотреба), след това да изтича на палубата, докато наоколо цари хаос, да среже осигурителните въжета, да грабне руля и да наклони кораба съвсем лекичко…

Усмихва се хищно при спомена за малките тъмни фигурки, които се премятат във въздуха, устремени към последната прегръдка на майката земя.

Реставраторите са заложили всичко на предположението, че Сейпур ще се окаже напълно неподготвен за обстрел от въздуха; но на свой ред не са предвидили възможността за престрелка въздух-въздух.

Зигруд вижда посолството долу, вижда и реката от сребристи воини на улицата отпред, вижда и гигантската закачулена фигура, която стои в тила им.

Застопорява руля по набелязания курс и слиза на бегом в трюма. Не е имал представа какво да очаква — със сигурност не е очаквал това, — но предвидливо е подготвил всички оръдия за стрелба и сега остава да внесе някои минимални корекции.

„Право напред — напомня си той. — Започваш с челото на онази сребърна ивица и караш назад.“

— Огън — нарежда сам на себе си Зигруд.

Звукът на първото оръдие е като от срутването на цяла планина.

— Залегни! — крясва Малагеш, но Шара не я слуша.

Обръща се към улицата, изтегля нагоре плътна стена от мек сняг и ѝ нарежда да увисне във въздуха. Първото каре бронирани воини експлодира. Макар Божествената броня да е здрава и непробиваема за много неща, Божествата явно не са включили в сметките си сто и петдесет милиметрови оръдия.

Шара и всички останали зад импровизираните укрепления на посолството литват назад. Метални отломки се забиват с трясък във фасадите на къщите. Шрапнели навлизат в стената от сняг, губят скоростта си и накрая се плъзват бавно към земята. Небето е почерняло от скорци.

Още един гръм разтърсва небето, после трети, и четвърти, и пети, сякаш над главите им беснее невъобразима гръмотевична буря. Силни експлозии маршируват по улицата към Колкан, който стои с кривната под ъгъл глава, сякаш си казва: „Това е много необичайно. Всичко това е много необичайно.“

Зигруд наблюдава пораженията, които оръдията му нанасят на божествената армия, със задоволство. Променя леко курса на „Морнвиева“ и насочва носа към закачулената фигура. „Двеста гюлета, взривени едновременно, сигурно ще вдигнат доста пушилка“ — мисли си.

Зърва бяло здание с кристален покрив, сграда, която е виждал в Стария Баликов — „Как са се озовали тук всички тези бели сгради?“, — застава при страничния парапет на палубата и мобилизира куража си.

— Този път едва ли ще оцелея — казва на глас. После свива рамене. „Какво пък. Винаги съм мислил, че ще умра на кораб.“

Скача. Кристалният покрив полита към него твърде бързо; Зигруд вижда в него трептящото отражение на небето.

„Ръката ми — осъзнава той. — Вече не ме боли.“

После небето се разкъсва.

Шара се надига точно навреме да види как търбухът на стоманения кораб разсича пушилката над тях. Миниатюрна тъмна фигурка полита от палубата му право към една от белите сгради.

Колкан гледа любопитно как металният кораб се спуска към него, все по-ниско и все по-бързо, крилете забърсват фасадите на къщите от двете страни на улицата и къртят камъни, които валят по тротоарите.

Шара си дава сметка какво ще се случи. Хвърля нов слой сняг, после още един, и още един, и крещи:

— Махнете се от стените! Всички да слязат от стените!

Колкан гледа с известно изумление как носът на кораба лети право към него, смръщва чело…

Светът се превръща в огън.

Шара е глуха, няма, сляпа… Светът трещи, звънти, чирика, пърха с криле, а щедрата доза опиат, който Шара е взела, със сигурност не помага. Чува Малагеш да пъшка някъде наблизо:

— Ръката ми, ръката ми. Тъпата ми ръка…

Шара се надига и поглежда през портите, които са изкривени и разкъсани. В първия миг вижда само огън и дим. После вятърът бавно и нежно издухва пушилката.

Сградите, магазините, къщите по булеварда, водещ към посолството, до една са все едно срязани през средата. Носещи дървени греди и части от гостни стаи висят над оголените основи. Самата улица е раздробена, прилича на димяща канавка, пълна със ситен камънак. Скорци са кацнали по первазите на прозорците, по тротоарите и мълчаливо наблюдават… нещо.

Колкан стои в средата на улицата, леко приведен, робите му се развяват като дрипи в пушилката.

„Не — мисли си тя. — Не е Колкан.“

Изправя се, вади от джоба си стрелата от черно олово и тръгва с накуцване по улицата към смълчаното Божество.

— Заболя те, нали? — вика му.

Божеството не отговаря.

— Не си се сблъсквал преди с разрушителния потенциал на нашата модерна епоха — казва тя. — Може би модерният свят не те харесва, точно както ти не харесваш него.

Божеството вдига глава да я погледне, но извън това не прави нищо.

— Можеш да продължиш битката, предполагам. Но мисля, че дълбоко в себе си не го искаш. Този свят вече не те иска. Нещо повече, ти не го искаш.

Божеството казва гневно:

— АЗ СЪМ БОЛКА.

Шара застава пред него и казва:

— И удоволствие също.

Божеството се поколебава, после казва:

— АЗ СЪМ СПРАВЕДЛИВОСТ.

— И корупция.

После, предизвикателно:

— АЗ СЪМ РЕД!

— Ти си хаос.

— АЗ СЪМ ВЕДРОСТ!

— Ти си лудост.

— АЗ СЪМ ДИСЦИПЛИНА!

— Ти си бунт.

Разтреперано от ярост, Божеството казва:

— АЗ СЪМ КОЛКАН!

Шара клати глава.

— Ти си Юков.

Божеството мълчи. Макар да не вижда очите му, Шара знае, че са вперени в нея.

— Юков е симулирал смъртта си, нали? — казва Шара. — Видял какво се случва с Континента, затова решил да фалшифицира смъртта си, скрил се и пратил тук свое копие. В крайна сметка той бил Божеството на измамата. Старите текстове казват, че се скрил в стъклото на прозорец, но ние не знаехме какво означава това, или поне аз не знаех… до днес. Докато не видях затворническата килия на Колкан — прозрачно стъкло на прозорец…

Божеството скланя глава. Сякаш трепери леко. После посяга и сваля качулката си.

Колкан е — суровият мъж, направен от глина и камък.

Юков е — кльощавият, вечно засмян мъж с кожи и звънчета.

Двамата в едно — двете Божества вплетени едно в друго, набутани едно в друго, споени в една личност. Главата на Колкан с разкривеното лице на Юков, стърчащо под ъгъл от врага на Колкан; една ръка от едната страна, раздвоена ръка с два стиснати юмрука от другата; два крака, но единият с две стъпала…

Съществото се взира в нея с неясен, умопомрачен поглед, нестабилно, изтерзано подобие на човек. После лицата му се набръчкват и то започва да плаче. Двете усти пищят на два гласа:

— Аз съм всичко! Аз съм нищо! Аз съм началото и краят! Аз съм огънят и водата! Аз съм светлината и мракът! Аз съм хаосът и редът! Аз съм животът и смъртта! — Обръща се към разрушените сгради на Баликов. — Чуйте ме! Чуйте ме! Както ви слушах аз! Ще ме чуете ли? Просто ми кажете какъв да бъда за вас! Кажете ми! Моля ви, просто ми кажете! Моля ви!

— Ясно — казва Шара. — Затворническата килия е била предназначена единствено за Колкан, нали?

— За да се скрие там, Юков трябваше да се превърне в Колкан — казва Божеството. Запушва с ръце ушите си, сякаш да се спаси от непоносима врява. — Твърде много неща, твърде много и едновременно. Трябваше да бъда твърде много неща. Трябваше да служа на твърде много хора. Твърде много, твърде много… Светът е прекален. — Поглежда умолително Шара. — Не искам повече да правя това.

Шара свежда поглед към малката черна стрела в ръката си.

Божеството проследява погледа ѝ, кимва и казва с двете си усти:

— Направи го.

Въпреки всичко Шара се колебае.

— Направи го — повтаря Божеството. — Така и не разбрах какво всъщност искат. Така и не разбрах какъв им трябвам. — Смъква се на колене. — Направи го. Моля те.

Шара минава зад Божеството, навежда се, опира черното острие в гърлото му и казва:

— Съжалявам.

— Благодаря ти — отвръща Божеството.

Шара подпира с другата си ръка челото му и дръпва острието настрани.

Божеството изчезва на мига, сякаш никога не го е имало.

Трясък и стонове изпълват въздуха, стотици бели небостъргачи се сриват, безчет скорци излитат с писъци.