Град на стълби

Каквото посееш

Шара лежи във ваната с топла вода в тъмната стая и се опитва да не мисли. Снежнобялото бельо лепне по кожата ѝ. Очите ѝ са превързани с бинт, който да спира светлината, ала въпреки това пред вътрешния ѝ взор избухват изблици от цветна светлина и ярки думи, а главата ѝ още кънти с пулса на чудовищна мигрена. На моменти искрено съжалява, че не се е гътнала мирно и кротко; не е очаквала философският камък да я възнагради с такъв адски махмурлук и халюцинации.

Дава си сметка, че трябва да е благодарна и за малкото медицинска помощ, която получава. Болниците в Баликов преливат от ранени и осакатени хора. Единствено тук, в лазарета на губернаторския щаб, има място за Шара и нейните другари.

Чува да се отваря врата, после и нечии тихи стъпки.

Шара се надига и пита с предрезгавял глас:

— Колко?

Влезлият сяда бавно на стола до ваната.

— Колко? — повтаря Шара.

Гласът на Питри:

— Надхвърлихме две хиляди.

Шара затваря очи под превръзката. Усеща горещи сълзи да пълзят по бузите ѝ.

— Генерал Ноор казва, че тази бройка, въпреки всичко, е добра новина. Толкова много от Баликов бе разрушено — е, имам предвид онази част от Баликов, която си беше тук и преди да се появят небостъргачите от Стария Баликов. От друга страна, почти всички „нови“ сгради се сринаха, когато вие убихте Колкан.

— Не беше Колкан — казва дрезгаво Шара. — Но карай по същество, моля те.

— Е, ами, генерал Ноор твърди, че две хиляди жертви са малко, предвид мащаба на разрушенията. Според него вие сте отклонили вниманието на Кол… ъъ, на Божеството, забавили сте го и това е дало на града време да се евакуира. А и ако съм разбрал правилно, немалка част от хората са били преобразени в птици. Няколко часа след смъртта на Божеството започнаха да се връщат към човешката си форма. Бяха объркани, измръзнали и… ъъ, съвсем голи.

— Сериозно?

— Да. Хълмовете около Баликов изведнъж се напълниха със стотици голи хора. Измръзването се очерта като проблем, но вече успяхме да ги съберем и да им раздадем дрехи. Ноор пита дали имате обяснение за случилото се.

— Това е един от любимите трикове на Юков, трик с масово действие — казва Шара. — Когато искал да скрие някого, той го превръщал в ято скорци. Предполагам, че за да спаси хората от наказанията на Колкан, Юков е прострял тази защита над тях — вместо да пострадат, те просто са се издигали в небесата като птичи ята. Как са загинали толкова много хора?

Питри се изкашля.

— Повечето са били затиснати от срутили се сгради, но останалите са загинали по време на евакуацията, която… която е приличала повече на масово бягство. Жертвите са били стъпкани от тълпата.

„Каква неутрална дума «жертви» — мисли си Шара. — И колко ли е приятно да си седиш на бюрото и да отмяташ човешкия живот като статистика.“

— Това е трагедия, Питри — казва тя. — Ужасна, чудовищна трагедия.

— Е, да, но… онова си беше техният бог, нали така? И правеше онова, което те бяха поискали от него, нали?

— Не — казва Шара. После добавя: — И да.

— Генерал Ноор си дава сметка, че възстановяването ви ще е по-скоро душевно, отколкото физическо, но… все пак ме помоли да ви питам за… за някакви подробности.

— Повишили са те, Питри. Поздравления.

Питри се изкашля отново, неудобно му е.

— Нещо такова, да. Вече съм асистент в кабинета на областния губернатор. Най-вече защото почти всички служители в посолството и в щаба на градския губернатор са… неразположени.

— Ти се държа много храбро по време на битката. Заслужил си повишението. Как е Малагеш?

— Стабилна е. Ръката ѝ… не можаха да я спасят. Била е буквално смазана. Но пък поне е лявата, а не дясната.

Шара изстенва.

— Малагеш се държи обаче — продължава Питри. — Настоява да пуши в болницата, докарва персонала до истерия. Не ги слуша, и толкова. Зигруд обаче…

Шара се напряга. „Моля те — мисли си тя, — само не той…“

— Шашнал е докторите.

— В какъв смисъл?

— Ами, първо с това, че изобщо е жив — казва Питри. — И докато вадели стъклата — килограм и половина стъкло, забележете — и шрапнелите от раните му, лекарите открили… — Чува се шумолене на хартия, която Питри вади от джоба си. Списък. — Открили четири върха на арбалетни стрели, един куршум, пет стрелички… това ще да е нещо екзотично, предполагам. Доколкото знам, само племената използват такива… — „От Кивос — мисли си Шара. — Тогава му казах, че трябва да отиде на лекар.“ — И шест зъба, акулски вероятно. Лекарите смятат, че всички тези неща са му останали от наранявания, случили се доста преди, ъъ, преди тази битка.

— Да, знам. Но той ще се оправи, нали?

— Да. Е, сигурно ще трябва да полежи в болницата, но иначе — да. Не е за вярване, но изглежда ще се възстанови напълно. Освен това изглежда доста… весел.

— Весел? Зигруд?

— Ъъ, да. Попита ме как съм, после ми даде пари и ми заръча да осигуря… — Питри се изкашля отново, — ъъ, нощна жена.

Шара клати глава. „Еха. Оставяш света на самотек за няколко дни и всичко започва да се променя.“

— Извинявам се, че пак ви питам — казва Питри, — но генерал Ноор настоя да науча от вас възможно най-много за въпроса с Божеството или Божествата, или…

Тя не отговаря. Обляга се бавно назад във ваната.

— Дори да не сте стигнали до окончателни заключения… Дори ако разполагате само с догадки за случилото се, той без съмнение ще се радва да ги научи.

Шара въздъхва. „Ако можеше водата да отмие спомените ми — мисли си тя. — Да ги отмие докрай.“ Разказва накратко теорията си, че Юков се е криел заедно с Колкан в стъклото на прозореца.

— Подозирам също, че именно той, Юков, е потопил Престола на света под земята, за да опази скривалището си. Но точно преди да го направи е изпратил при каджа свой фамилиар, може би мховост в собствения си образ, да се предаде. Него е екзекутирал каджът и когато това станало, Юков „прерязал“ конците на много свои божествени създания, зарязал творенията си на произвола на съдбата… с едничката цел всички да си помислят, че наистина е мъртъв.

— Тогава защо е направил всичко това сега?

— За отмъщение предполагам — казва Шара. — Юков бил много весело Божество, докато не го ядосаш. Тогава ставал страшно отмъстителен. Юков знаел, че каджът притежава оръжие, срещу което той е безсилен, затова явно е решил да чака, докато заплахата отмине, и тогава да се появи отново. Мога само да гадая как е смятал да осъществи завръщането си. Може би е създал „канал“ за връзка с всеки, който положи сериозни усилия да се свърже с някое от Божествата. Ако не друго, това би обяснило как се е свързал с Волка Вотров. Но както вече казах, мога само да гадая. Съмнявам се обаче, че е предвидил страничните ефекти от съкилийничеството си с Колкан.

— Това, че са се слели?

— Да. Онова обезобразено същество, с което разговарях, каза, че затворът е бил направен само за Колкан. След като се самонастанил в килията му, Юков бил бавно, но сигурно споен с Колкан, един вид абсорбиран от него, асимилиран. Двамата били коренно различни — хаос и ред, сласт и въздържание… В крайна сметка именно Юков убедил останалите Божества да затворят Колкан. Крайният резултат бил обърканото, налудничаво същество, което ме помоли да го убия.

— Ноор иска да му потвърдя, че други Божества няма да се появят.

— Мога единствено да потвърдя, че никой не знае къде се намира Олвос, която понастоящем е единственото оцеляло Божество. Но нея никой не я виждал от близо хиляда години, а и не мисля, че тя би била заплаха за някого. Олвос не е показала никакъв интерес към човечеството след изчезването си, а е изчезнала много преди да се роди каджът.

— И… бихме искали също така да потвърдим, че силите, които употребихте под въздействието на философския камък, не могат да бъдат наподобени. Че това няма да се повтори.

— Тук не мога да съм толкова сигурна… Но не вярвам някой да го повтори. Континентът бавно, но сигурно се отърсва от Божественото, което означава, че философският камък ще дава достъп до все по-малко сила.

— И това е било достатъчно, така ли? По времето, когато Континентът е бил на върха? Гълташ шепа хапчета и се сдобиваш с богоподобна сила?

Шара се подсмихва.

— В случай че си забравил, Божеството едва не ме смаза като нахална муха щом привлякох вниманието му към себе си. Силите ми определено не бяха богоподобни. Но иначе, да, наистина е ставало по този начин. Има писмени свидетелства за жреци и дякони, които вземали големи количества философски камък и правели невиждани чудеса… и често малко по-късно умирали. — Плъзва ръка по челото си. — Откровено казано, почти им завиждам.

Питри се умълчава. После казва:

— Вестниците в Галадеш… Пишат, че сте ге…

— Недей — прекъсва го Шара.

— Но вие сте в центъра на…

— Не искам да слушам. Те представа си нямат какво означава това. Не трябва да празнуват, а да скърбят. Да, повечето загинали са континентали. Да, пак континентали бяха хората, които — объркани и подведени — освободиха своя континентален бог и го помолиха да ни нападне. Ала преди тази катастрофа многократно ме молиха Сейпур да помогне на Континента, по един или друг начин. Боя се, че вече е било твърде късно, когато тези молби стигнаха до мен. Но получих предупреждение, че това ще се случи, и вместо да взема мерки, предпочетох да се вслушам в политиката.

— Ноор твърдо е решил да помогне на оцелелите, главен дипломат. Сейпур ще помогне на Баликов да оцелее.

— Да оцелее — повтаря Шара и се потапя още малко във водата. — Да оцелее — и после какво?

Вода изпълва ушите ѝ и се плисва по лицето ѝ, ала въпреки това ѝ се струва, че чува гласа на Ефрем Пангуи — един мъртвец сред хилядите, но неговата смърт ще я преследва до края на дните ѝ, в това Шара е сигурна.

Три дни по-късно Шара обикаля съвземащия се град заедно с комисията, назначена от генерал Ноор. Бронираната кола тресе и занася по изровените улици, което е особено неприятно за Шара и нейното упорито главоболие. Носи тъмни очила, защото ярката светлина все още я дразни; лекарите са ѝ казали, че увредата може да се окаже постоянна. Шара е приела тази новина неочаквано леко. „Погледнах неща, които не бива да се виждат, и явно ще трябва да платя цената.“

— Уверявам ви, че това не е необходимо — казва генерал Ноор, настръхнал от неодобрение. — Държим нещата под контрол. А вие трябва да си почивате, главен дипломат Комейд.

— Като главен дипломат на Баликов — отговаря тя, — мой дълг е да се интересувам от добруването на поверения ми град. Ще ходя където си искам. А трябва да се погрижа и за някои неща от лично естество.

Видяното ѝ къса сърцето — родители и деца, целите бинтовани, полеви болници, препълнени с пациенти, сковани набързо бараки, редици дървени ковчези, някои от тях съвсем малки…

„Ако бях разкрила Волка по-рано — мисли си Шара, — всичко това можеше да не се случи.“

— Точно като при Примигването — казва тя. — След Примигването е било точно така.

— Предупредихме ви — тихо казва Ноор при един полеви лазарет, — че гледката няма да ви хареса.

— Това и сама го знаех — казва Шара. — Но съм длъжна да го видя.

— Има и светлина в тунела. Получаваме доста местна помощ. — Ноор сочи към отделение на полевата болница, където работят гологлави и боси континентали със светлооранжеви роби. — Тези хора обсадиха канцелариите ни и в много случаи взеха нещата в свои ръце. И нека кажа, че помощта им е безценна, истински дар. Дават ни глътка въздух, докато чакаме още помощ от Галадеш.

Една от олвоштанските монахини — ниска набита жена — се обръща към Шара и се покланя дълбоко.

Шара отвръща с поклон. И осъзнава, че плаче.

— Госпожо главен дипломат — казва Ноор стреснато. — Вие… Искате ли да ви върнем в посолството?

— Не, не — казва Шара. — Не, всичко е наред. — Отива при олвоштанката, покланя се и казва: — Благодаря ви от сърце за това, което правите.

— О, то не е нищо — отвръща монахинята с мила усмивка. Очите ѝ са големи и с необичаен червеникавокафяв цвят, като кехлибар. — Не плачете, моля ви. Защо са тези сълзи?

— Просто… Толкова е хубаво, че сте дошли, макар никой да не ви е молил за помощ.

— Напротив, помолиха ни — отвръща жената. — Страданието ни повика. Трябваше да дойдем. Моля ви, не плачете така. — И хваща Шара за ръката.

Шара усеща нещо сухо и ръбато в шепата си. „Бележка?“

— Все пак ви благодаря — казва Шара. — Благодаря ви от сърце.

Жената се оттегля с поклон, а Шара се връща при Ноор и неговите хора от комисията. Когато остава сама, бръква в джоба си и вади бележката, която ѝ е дала жената.

Шара отива при един лагерен огън и хвърля бележката в пламъците му.

Въздухът извън стените на Баликов е студен, но не колкото преди. Шара гледа малкото облаче пара пред устата си и изведнъж осъзнава, че иде пролет. „Сезоните не се трогват от нищо, дори от смъртта на Божество.“

Звездният светлик смекчава очертанията на хълмовете оттатък стените на губернаторския комплекс. Луната е бяло петънце зад облаците, шосето — панделка с цвят на кост.

Откъм мрака долита звук на стъпки. Шара вдига поглед да се увери, че пазачи няма.

— Там ли сте? — пита тя.

Отвръща ѝ шепот:

— Насам.

Пламък на свещ потрепва в края на гората, после бързо изчезва от погледа ѝ. Човекът със свещта сваля качулката си и отдолу лъсва светлото петно на бръсната глава. Шара тръгва натам и скоро различава чертите на жената с оранжевата роба от полевата болница.

— Коя сте вие? — пита Шара.

— Приятел — отвръща жената. Дава знак на Шара да се приближи още. — Благодаря ви, че дойдохте. Сама ли сте?

— Да.

— Добре. Оттук ще ви водя аз. Моля ви да вървите плътно до мен, защото малцина са минавали по този път, а той може да бъде опасен.

— При кого ме водите?

— При друг приятел. Виждам, че имате още много въпроси. Познавам един, който би могъл да отговори на част от тях. — Обръща се и повежда Шара през гората.

Петънца лунен светлик пълзят по раменете на жената.

— Нещо друго можете ли да ми кажете?

— Мога да ви кажа много неща — казва жената. — Но те няма да ви помогнат.

Подразнена, Шара млъква, решила да следва мълчаливо водачката си.

Пътят завива, лъкатуши, обикаля. Шара започва да се пита дали е било разумно да се съгласява на среща извън губернаторския комплекс; миг по-късно си дава сметка, че гората е много по-голяма от очакваното…

Теренът започва да се изкачва. Двете внимателно прекосяват каменисти долчинки, ромонящи върху бели камъни поточета, борови горички.

„Кога са засадили борове тук?“ — мисли си Шара.

Задъхала се е и дъхът ѝ образува големи облачета пара. Прехвърлят билото на каменисто възвишение и пред тях се открива снежен пейзаж. „А аз тъкмо си помислих, че времето се затопля…“

— Какво е това място?

Без да се обръща, жената ѝ махва да продължи напред. Босите ѝ крака оставят следи в снега.

Спускат се по замръзнали хълмове, прекосяват замръзнала река. Светът е като алабастър, безцветен свят, където лунна светлина и лед се завихрят и пресичат на черен фон. Ала право напред яркочервен огън пламти в една борова горичка.

„Това го знам — мисли си Шара. — Чела съм за това.“

Влизат сред боровете. Около големия огън са наредени стволове като пейки, на каменна плоча върху пън са подредени малки каменни чашки и грозноват метален чайник. Шара очаква, че някой ще ги посрещне, ще се появи иззад някое дърво например, но на полянката няма никого.

— Къде са? — пита тя. — Къде е приятелят, с когото трябваше да се срещна?

Жената отива при каменната масичка, взима чайника и налива две чашки.

— Не са дошли още ли? — пита Шара.

— Тук са — казва олвоштанката. После съблича робата си. Гърбът ѝ е гол. Под робата не носи нищо освен поличка от кожи.

Обръща се и подава на Шара една от чашките; тя е топла, сякаш се е гряла на открит огън. „Но чашата не беше при огъня, беше в ръката на тази гола жена, при това съвсем за кратко“ — мисли си Шара.

— Пий — казва жената. — Стопли се.

Шара държи чашата, но не отпива. Вместо това гледа подозрително жената.

— Не ми ли вярваш? — пита тя.

— Не те познавам.

Жената се усмихва.

— Сигурна ли си?

Светлината на огъня се отразява в очите ѝ, които греят като яркооранжеви скъпоценни камъни. Дори след като жената се отдалечава от огъня, лицето ѝ остава огряно от мека треперлива светлина.

Светлина в мрака.

„Не — мисли си Шара. — Не. Не, не може да бъде.“

— Олвос? — прошепва тя.

— Какво умно момиче — казва жената и сяда.

— Как?… — заеква Шара. — Как?…

— Още не си отпила — казва Олвос. — Трябва да опиташ. Вкусно е.

Тотално объркана, Шара отпива от каменната чашка. Божеството е право — отварата е топла, уханна и сгрява приятно стомаха ѝ. С миг закъснение Шара осъзнава, че…

— Чакай… Това чай ли е?

— Да. Сирланг от Сейпур. Много го харесвам. Макар че е адски трудно да се намери от добрия.

Шара свежда невярващ поглед към чашата си, после поглежда към огъня и към гората около себе си. Накрая успява да каже:

— Но… но аз мислех, че си си тръгнала.

— Тръгнах си — казва Олвос. — Огледай се отново. Да виждаш Баликов? Не. Тръгнах си и съм доволна, че си тръгнах. Приятно е да съм тук, насаме с мислите си, далече от целия онзи шум.

Шара мълчи и си мисли: „Възможно ли е, след като преживях толкова много, да съм влязла право в капан?“

— В момента се питаш — казва Олвос — дали не съм те довела тук, за да си отмъстя.

Шара не успява да скрие тревогата си.

— Е, тръгнах си, вярно, но все още съм Божество. И това е моето място. — Олвос потупва дънера, на който седи. — Това не мога да го загубя. А онези, които идват при мен тук, те не могат да скрият сърцата си от погледа ми. Ти се чудиш, Шара Комейд, правнучка на Авшакта си Комейд, последния кадж на Сейпур, дали не съм те подмамила далече от Континента, за да те хвана сама и да те убия — да те убия заради престъпленията на семейството ти, заради собствените ти престъпления, за безчетните щети, които нанесохте със своите войни и закони. — Очите на Олвос светят ярко като два огнени кръга, скрити наполовина под клепачите ѝ. После огънят в очите ѝ потъмнява. — Но това, както се казва, би било глупаво. Изключително глупаво и безполезно. И съм донякъде разочарована, че ме подозираш в подобни намерения. В крайна сметка нали предпочетох да напусна света, когато Континентът реши да се превърне в империя? Не само защото беше нередно, а защото беше и късогледо решение — времето си има начин да струпва безобразията върху главите на онези, които са ги извършили… дори те да са Божества.

Шара все още се опитва да осмисли случващото се, но Олвос е толкова различна от обобщения образ на Божество, който си е създала, че мислите ѝ се разбягват. Олвос се държи не като Божество, а като шивачка или рибарска съпруга.

— Затова ли си напуснала Континента? Защото не си била съгласна с Великото разширяване?

Олвос вади дълга тънка лула. Тиква чашката ѝ в пламъците на огъня и дръпва няколко пъти да я разпали, като междувременно наблюдава Шара, сякаш се чуди що за компания би открила в нейно лице.

— Прочела си бележките на господин Пангуи, нали?

— Д-да? Ти откъде?…

— Значи знаеш, че според него Божествата не винаги са следвали само собствените си приумици.

— Той, изглежда, е вярвал, че… че е имало нещо като подсъзнателно гласуване.

— Доста груб термин — казва Олвос. — Но не и съвсем неточен. Ние сме… или бяхме… Божества, Шара Комейд. Ние извличахме сила от сърцата, умовете и вярата на своя народ. Ала щом черпиш сила от нещо, пред същото това нещо си безсилен. — Олвос очертава с лулата си полукръг в пръстта. — Хората вярват в бог — довършва кръга, — а богът им казва в какво да вярват. Това е кръговрат, като водата, която се влива в океана, оттам се изпарява в небето, превръща се в дъжд, който пада на земята и тръгва отново към океана. Но има и разлика и разликата е в това, че идеите имат тежест. Те имат инерция. Роди ли се една идея, тя започва да се разпространява и да расте, става все по-тежка и по-тежка, докато не повлече и самото Божество.

Олвос се взира в огъня и чисти с палец и показалец полепнала по лулата пръст.

— За какви идеи говориш? — пита Шара.

— За пръв път го забелязах в Нощта на събора. Усещах в себе си идеи, мисли и натиск, които не бяха мои. Правех разни неща не защото исках да ги направя, а защото чувствах, че трябва да ги направя. Сякаш бях герой в приказка, която пише някой друг. В онази нощ и аз като другите Божества избрах да се обединим, да създадем Баликов и да заживеем в мир, така поне го виждахме тогава… Ала онова усещане ме разтревожи дълбоко.

— Тогава как си успяла да си тръгнеш? — пита Шара. — Ако си била обвързана към желанията на своя народ, как са се съгласили те да те пуснат, да изоставиш света им?

Олвос я стрелва с презрителен поглед. „Не можеш ли сама да се сетиш?“

— Освен ако — казва Шара — твоите хора не са те помолили да си тръгнеш…

— Точно това направиха.

— Но защо?

— Е, аз си мислех, че съм се справила доста добре с тях — казва Олвос с нещо като гордост. Поглежда чашата на Шара. — Всичко ли успя да изпиеш?

— Ами… Да.

— Леле. — Олвос клати глава, цъка с език и ѝ налива още чай. — С толкова чай и кон от мъртвите можеш да върнеш. Както и да е… Ако гледаш съвестно на работата си — а ти, като един вид политик, вероятно разбираш какво имам предвид, — та, ако се справяш наистина добре, хората ти постепенно се научават да се справят и без теб. Много бързо установих, че не е редно да говоря на хората си отвисоко, а е по-добре да сляза при тях, да бъда с тях рамо до рамо, да им показвам как се прави едно или друго, вместо само да им го казвам. Подтикнах ги сами да постъпват по този начин помежду си, един към друг — че не им трябва книга с правила какво да правят и какво не, че е достатъчно да се водят от собствения си опит. И когато започнах да усещам онова… онази инерция в себе си, онези идеи, които ме дърпаха и тласкаха, заплашваха да ме повлекат със себе си и да повлекат всички останали заедно с мен… тогава се допитах до най-близките си последователи и те просто… — Олвос се усмихна доволно, злорадо дори, но и с някакви отломки от прежна изненада, — те просто казаха, че вече нямат нужда от мен.

— Шегуваш се.

— Не — казва Олвос. — Отношенията на човечеството с Божественото са отношения на взаимна изгода и в онзи момент ние заедно взехме решението да се разделим. Но еманципацията на човечеството, възприемането на определен светоглед, начин на мислене, който да следваш самостоятелно, без Божествени насоки… това не винаги дава добри резултати. — Клати глава. — Бедният Колкан… Той така и не разбра нито себе си, нито своите хора.

— Той ми говори — казва Шара. — Каза ми, че е разчитал на теб, в някаква степен.

— Да — тъжно казва Олвос. — С Колкан бяхме първите две Божества. Ние първи се досетихме как точно сработва системата. Но на Колкан винаги му беше някак по-трудно да ръководи своето представление. Склонен бе да се вслушва твърде много в хората си, позволи им да му казват какво да прави, а аз го гледах отдалече как сяда и ги слуша търпеливо… Както им казах, преди да си тръгна, всичко това щеше да свърши зле.

— Значи според теб Колкан не носи цялата отговорност за стореното от него?

Олвос сумти.

— Хората са странни, Шара Комейд. Те ценят наказанията, защото според тях наказанията са признание за значимостта на собствените им действия, за собствената им значимост. Така де, никой не те наказва за нещо незначително. Вземи колкаштаните например — те си мислят, че предназначението на света е да ги посрамва, да ги унижава, наказва и изкушава… Всичко се върти около тях, всичко! Да, светът е пълен с гадни неща, болезнени неща, но пък се върти само и единствено около тях! А Колкан просто им даде онова, което искаха.

— Това е… лудост.

— Не, това е суета. И аз гледах отстрани как същата тази суета насочва Божествата по пътеки, които щяха да доведат тях и народите им до разруха… суета, която аз предвидих и за която ги предупредих, но те предпочетоха да не ме чуят. Тази суета не е нещо ново, госпожице Комейд. И не е изчезнала само защото Божествата вече ги няма. Не, тя просто се премести другаде.

— В Сейпур, това имаш предвид, нали?

Олвос поклаща глава, но не става ясно дали това е знак за отрицание, или потвърждение.

— Сега обаче се намираме в повратен момент, повратна точка в историята, когато или ще се вслушаме в суетата си и ще продължим по същия път… или ще изберем една съвсем нова пътека.

— И си дошла при мен да ти помогна в това? — пита Шара.

— Е — отвръща Олвос, — не ти беше първият ми избор, но…

Нещо в огъня изпуква силно; литват искри, танцуват за кратко във въздуха, после угасват със съскане в разкаляната почва.

— Свързала си се с Ефрем, нали? — казва Шара.

— Да.

— Отишла си при него край реката, докато е рисувал, и сте разговаряли.

— Направих и доста повече — признава Олвос. — От време на време се намесвам, Шара Комейд. Е, може би това не е точната дума, „намесвам“… подбутвам нещата по-скоро. Що се отнася до Ефрем, на него му помогнах малко с проучването, подсказах му коя посока ще е най-плодотворна, наглеждах го от време на време.

— Ефрем би дал мило и драго да си поговори с теб, както го правя аз сега.

— Без съмнение. Той беше толкова умно, толкова състрадателно създание… Дълго време се надявах, че ще намери начин да отклони от себе си недоволството, което пораждаше с присъствието си. Но явно съм грешала. Излиза, че един толкова стар гняв може да бъде изкоренен единствено чрез насилие. Макар още да тая надежда, че рано или късно ще успеем да надмогнем това.

Шара допива втората си чаша чай и се сеща за нещо, което ѝ е направило впечатление, когато е прочела дневника на Ефрем за пръв път.

— Ти ли си оставила на бюрото му писмата на онзи войник? Познавах Ефрем и ми се стори много странно, че е могъл да пропусне нещо толкова важно.

Олвос кимва с изопнато лице.

— Аз бях. И това може да се окаже най-голямата ми грешка. Надявах се, че Ефрем ще долови колко опасни могат да са онези писма. Но не стана така. Вместо да запази информацията за себе си, той сметна, че трябва да я сподели с всички… Той не умееше да пази тайни, смяташе, че истината, цялата истина, трябва да бъде разгласена. Това беше най-голямата му добродетел и най-голямата му грешка.

— Но… кое в онези писма е било толкова важно? — пита Шара. — Черното олово?

Олвос оставя лулата си.

— Не, не. Е, това също, но… Нека те попитам нещо, госпожице Шара Комейд… Не си ли се питала как се е сдобил твоят прадядо с черното олово?

— Провел е опити върху домашния си джинифрит… нали така?

— Да, вярно е — казва Олвос. — И все пак шансовете да създаде подобен материал са пренебрежимо малки, не мислиш ли?

Шара търси отговора сред онова, което е запомнила от писмата, но не открива нищо.

— Не смяташ ли — бавно пита Олвос, — че създаването на черното олово прилича на чиста проба вълшебство?

Думата размества едно камъче в ума на Шара и то цопва в морето на мислите ѝ.

Ефрем беше написал: „Не знаем много за каджа. Не знаем дори коя е била майка му.“

— А не всички са били способни да правят чудеса — добавя Олвос.

Лек вятър се заиграва с боровете, разгаря пламъците на огъня.

Из дневника на Ефрем: „Слугите джинифрити оправяли леглата на господарите си, сервирали им храна, вино… Не ми се мисли как биха реагирали хората, ако се разкрие, че каджът е бил обгрижван по такъв начин.“

Голяма цепеница се обръща в огъня като кит в океана.

От разговора ѝ с Юков: „Собственото ми потомство, собственото ми Благословено дете се надига срещу нас и ни избива като овце!“

Снежинки се сипят бавно и умират мълчаливо в пламъците.

— Благословените бяха герои, бяха легенди, Шара Комейд — тихо казва Олвос. — Деца с божествен произход, с които целият свят се съобразяваше.

Силен световъртеж затиска Шара.

— Ти… Твърдиш, че…

— Причината никой да не се сети коя е майката на каджа — замислено добавя Олвос — е, че никой никога не би повярвал на подобна догадка.

— Казваше се Лиша — тихо обяснява Олвос. — Като дете на Божество, тя сама по себе си беше доста силна. Ала беше и сладурана — добросърдечна, тиха, не твърде умна, но готова да помогне всекиму… и най-вече на баща си. — Дръпва силно от лулата си. — Жреците на Юков искаха да си осигурят подкрепа в Сейпур, защото именно сейпурската царевица и грозде осигуряваха благосъстоянието на Юкоштан. И така, Юков предложи да даде дъщеря си под наем — изразът явно не ѝ харесва, защото лицето ѝ се изкривява от отвращение, — за известно време на онзи сейпурски големец, който би им бил най-полезен за тази цел. В офертата нямаше нищо сексуално, не, щерката на Юков просто трябваше да служи на онзи тип. Ала скоро се случило нещо, което Юков не бил предвидил — Лиша и избраният сейпурец се влюбили. Пазели го в тайна. Тя останала при него като… прислужница. — Шара долавя студения гняв, който се надига у Олвос. — А когато тя родила, произходът на детето бил толкова опасен и толкова ужасен, че го скрили и от самото дете.

На Шара ѝ прилошава.

— Каджът — прошепва тя.

— Да. Баща му починал, когато детето било още малко. Така и не му казали, че божествената прислужница в къщата им била негова майка. Той, струва ми се, бил закърмен с омраза към Божественото, а майка му — понеже беше мекосърдечна и не твърде умна — не е искала да го разстройва. После се случило онова в Малидеш. — Нещо горещо пада в снега и угасва със съскане. Не е дошло от огъня, осъзнава Шара, а е гореща сълза, стекла се по лицето на Олвос. — И Авшакта си Комейд решил, че трябва да се направи нещо.

Олвос се опитва да продължи, но напразно.

— Значи е изтезавал собствената си майка — казва вместо нея Шара, — за да открие как се убиват Божества.

Олвос кимва мълчаливо.

— И макар сам да не подозирал какъв е произходът му, именно поради него, поради факта, че е Благословен, съумял да създаде нещо, с което да отхвърли господството на Континента.

— След като убил презряната си домашна прислужница, разбира се.

Шара затваря очи. Истината е толкова страшна, че едва не я сломява.

— Толкова отдавна живея с този товар — казва Олвос. — Можех само да намекна за това на господин Пангуи… но не съм го споделяла в прав текст с никого. Сега ми олекна, като го изрекох на глас. Олекна ми да споделя с някого какво се случи с милата ми дъщеря.

— Твоя дъщеря? Значи двамата с Юков?…

— Той беше изключително очарователен мъж — признава Олвос, — и макар да долавях лудостта в него, не устоях на чара му.

— Разбирам — казва Шара.

— Юков беше и умен освен това и бързо се сети как стоят нещата, когато каджът нахлу на Континента. Разбра, че благодарение на собствената си горделивост и арогантност е подписал смъртната присъда на Континента и на останалите Божества. Преди да се скрие при Колкан, последният му акт на отчаяние и горчивина бе да използва фамилиар и да уведоми страховития завоевател за истинския му произход.

— Ясно — казва Шара. — След като убил Юков, каджът изпаднал в дълбока депресия и буквално се пропил до смърт.

— Горчивината ражда горчивина — казва Олвос. — Срамът ражда срам.

— Каквото посееш, това ще пожънеш — казва Шара, — и каквото пожънеш, това ще посееш.

Олвос се усмихва.

— Ласкаеш ме с този цитат. — Усмивката ѝ се стопява. — Толкова отдавна живея с това знание… И през всичките тези години знаех, че равновесието на силите в този свят, в този храбър нов свят на политика и машини, се крепи на лъжи. Сейпур и Континентът се мразят взаимно, слепи за факта, че всеки от тях е продукт на другия. Мислят се за отделни, а са свързани неразривно. Когато се появи Ефрем, реших, че е време тайната да излезе на бял свят. Но ти си даваш сметка какво означава това… за теб, нали?

Шара чува ясно и гръмовно всеки свой дъх, всеки удар на сърцето си. Усеща пулса си в слепоочията и зад ушите.

— Да — казва тя отпаднало. — Означава, че аз и… и… и моето семейство…

Огънят е толкова горещ, че очите ѝ пресъхват.

— … имаме Божествено в себе си — довършва тя.

— Да.

— И сме олицетворение на онова, от което се страхува нашият народ.

— Да.

— Точно затова Колкан и Юков ме взеха за теб.

— Предполагам, да.

Шара плаче, не от скръб, а от ярост.

— Значи… значи всичко, което съм постигнала, е фалшиво?

— Фалшиво?

— Светът се съобразява с Благословените, нали така? Помага им да постигнат велики неща не заради уменията или силата на духа им, а заради произхода им. Нима нищо от постиженията ми не се… брои?

Олвос дръпва от лулата си и казва:

— Не забравяй, че с всяко следващо поколение способностите на Благословените отслабват. Често в много голяма степен и много бързо. — Измерва Шара с поглед, очите ѝ блестят. — Би ли казала, че си имала лесен живот, госпожице Комейд?

Шара изтрива очите си.

— Н-не.

— Получавала ли си всичко, което поискаш?

Спомня си как Во пада на земята, блед и безжизнен.

— Не.

— Смяташ ли — пита Олвос, — че е възможно това скоро да се промени?

Шара клати глава. „Ако трябва да гадая — мисли си, — бих се хванала на бас, че в скоро време животът ми ще стане значително по-труден.“

— Ти не си Благословена, Шара Комейд — казва Олвос. — Макар да имаш далечна роднинска връзка с мен и с Юков, светът се държи с теб като с обикновен човек, тоест с пълно безразличие. Смятай се за късметлийка. Другите ти роднини обаче… Там нещата може и да стоят различно.

Студен вятър облизва тила на Шара.

Нещо изпуква силно в огъня и праща искри високо във въздуха.

— Разбирам — казва тя.

Олвос я наблюдава изпод клепачи, преценява я.

— Доста неща ти казах, Шара Комейд, информация, която малцина имат или подозират. Чудя се… какво смяташ да направиш с нея?

Гняв, съжаление, скръб и тъга се преплитат в ума на Шара, вият се и се гърчат като фойерверки и някъде под хаотичния им рисунък, под трескавите им и безплодни конвулсии, към повърхността се издига една идея.

Олвос кимва.

— Добре. Току-виж съм се оказала по-мъдра от очакваното. Божествата не винаги познават себе си; може би и ние сме само инструменти в ръцете на съдбата като всеки обикновен смъртен… и може би, когато спрях избора си на Ефрем, това е било просто стъпка в правилната посока, стъпка, която да ми доведе теб.

Шара диша бавно.

— Мисля — казва тя, — че е време да се прибирам.

— Добре. — Олвос кимва и посочва между дърветата с лулата си. — Ако минеш през онази цепнатина, ще се озовеш в спалнята си. Можеш да си тръгнеш, когато поискаш.

Шара се изправя и поглежда надолу към Олвос.

— Ще те видя ли някога пак?

— А искаш ли да ме видиш пак?

— Ами… всъщност би ми било приятно.

— Е… и двете знаем, че ако постъпиш, както аз мисля, че ще постъпиш, и ако успееш, пътят ти ще те отведе далече оттук. А аз не искам да напускам това място. Вече не казвам на последователите си какво да правят, но ми е приятно да ги държа под око. — Почуква с лулата по пръста си. — Но ако се върнеш някога, може и да ти разреша едно посещение.

— Добре — казва Шара. — Имам само още един въпрос.

— Да?

— Откъде се взехте?

— Аз?

— Ти и другите Божества, всички вие. Откъде дойдохте? Съществувате просто защото хората вярват, че съществувате? Или сте нещо… друго?

Олвос се замисля над въпроса ѝ, изглежда сериозна и тъжна.

— Не е толкова просто. — Цъква с език. — Божествата притежават странната способност да пренаписват реалността. Това знаеш ли го?

— Разбира се.

— Но не само вашата реалност. Не само реалността на народите ви, а и нашата собствена реалност. Всеки път, когато хората повярваха, че идвам от някое ново място, аз наистина идвах оттам и сякаш никога не бях идвала от друго. И не само това — забравях каква съм била преди, все едно никога не съм го знаела. — Поема си дъх. — Аз съм Олвос. Аз извадих горящия златен въглен на света от пламъците на собственото си сърце. Създадох звездите от собствените си сълзи, когато скърбях за слънцето през първата нощ. И се родих, когато всичкият мрак на света стана твърде тежък, изстърга сам в себе си и се появи искра, и тази искра бях аз. Само това знам. И нямам никаква представа какво съм била преди да науча тези неща. Опитвала съм се да разбера нещо за произхода си, търсила съм, но както знаеш, историята прилича на спирална стълба, която създава илюзията, че се изкачва нагоре, но всъщност не отива никъде.

— Да, но защо Сейпур така и не се сдоби със свой бог? Само заради лош късмет?

— Ти видя какво стана, Шара — казва Олвос. — Познаваш и историята. Наистина ли си сигурна, че за Сейпур липсата на бог е било проява на лош късмет? — Изправя се и целува Шара по челото. Устните ѝ са толкова топли, че почти парят. — Бих ти пожелала късмет, дете мое — казва тя. — Но ми се струва, че ще избереш сама да ковеш късмета си.

Шара се отдалечава от огъня и минава между двете дървета.

Поглежда през рамо да се сбогува, ала вижда само голата стена на спалнята си. Обръща се объркана и погледът ѝ попада върху леглото.

Присяда в края му и се замисля.

— Тюрин — шепне Шара. — Тюрин!

Малагеш изсумтява и отваря едва-едва едното си око.

— Морето ми е свидетел — казва дрезгаво. — Радвам се, че си дошла да ме видиш, но непременно ли трябваше да е в два през нощта?

Малагеш не е здравата и енергична жена, която Шара помни отпреди два дни — изгубила е много килограми оттогава, очите ѝ още са отекли и насинени. Лявата ѝ ръка свършва малко под лакътя със стегната превръзка от бял бинт. Малагеш вижда, че Шара гледа натам.

— Искрено се надявам — казва Малагеш и вдига чуканчето си, — че и без лява ръка ще мога да плувам в Джаврат. Важното е, че ръката, с която държа чашата, оцеля.

— Добре ли си?

— Добре съм. Ами ти, момиче? Изглеждаш… жива. Това е добре. Черните очила са, хм, е, да речем, че са интересни…

— Жива съм — казва Шара. — Тюрин, виж, аз… Иска ми се да не беше…

— Спести си го — прекъсва я Малагеш. — Тая реч, дето се каниш да ми я изнесеш, аз вече съм я изнасяла. И то на момчета и момичета, дето знаех, че няма да се върнат от боя. Жива съм. И толкоз по-добре. Вината не е твоя. Ако не друго, поне се сдобих с отлично основание да ме преместят оттук.

Шара се усмихва едва-едва.

— Ще ме преместят, нали? Джаврат все още е в дневния ми ред… нали?

— Има много голям шанс да се случи, да — казва Шара.

— Това ми звучи като клауза за измъкване. А аз не помня да съм подписвала договор. Помня, че казах: „Ако направя това, ще уредиш да ме прехвърлят в Джаврат“, и помня, че ти рече: „Добре“. Ти нещо друго ли си спомняш?

— Обадих се тук-там в министерството, на служители средно ниво, които ми дължат услуга — казва Шара.

— И сега следва или „а“, или „но“…

— Така е. — Шара побутва очилата на носа си. — А аз се качвам на влак за Аханаштан след два часа. Утре отплавам за Галадеш.

— И? — Малагеш я стрелва с подозрение изпод вежди.

— Ако изчезна… не, нека говоря направо. Ако ме убият по време на пътуването или след като пристигна в Сейпур, то тогава само до няколко месеца ти ще бъдеш прехвърлена в Джаврат.

— Ако те какво?

— Ако оцелея, от друга страна — продължава Шара, — то настоящата ситуация ще се промени драстично.

— Какво толкова ще се промени?

— Ами, министерството на външните работи например.

— И как ще се промени?

— Е, като за начало вероятно ще престане да съществува.

Някъде в болницата някой започва да кашля.

— Сигурна ли си, че не си си ударила нещо главата, докато…

— Мисля, че двете с теб вършехме едно и също, Тюрин — казва Шара. — Ти беше инструктирана да не се намесваш в делата на Баликов, така че нищо тук да не се промени. Аз, от своя страна, се месех постоянно в делата на Континента, но отново с цел нещата да си останат същите — Континентът да си остане все така отчайващо беден и цялата търговия да се насочва към Сейпур. „Да оставим Континента на Континента“ — цитира по памет Шара. — Което ще рече беден, див и изостанал.

— Не е нужно да ми цитираш официалната политика. Пропилях две десетилетия от живота си да я прилагам на практика. Е, казвай какво си намислила.

— Искам да променя това. А за да го променя, ми трябват съюзници на Континента — казва Шара.

— О, мамка му.

— Особено тук, в Баликов.

— О, мамка му.

— А кого другиго бих предпочела за свой съюзник, ако не генерал Тюрин Малагеш — казва Шара.

— Аз съм преди всичко губернатор, но военният ми чин е полковник.

— Ако оцелея и направя каквото съм намислила — казва Шара, — няма да е така.

Малагеш примигва и се изсмива кухо.

— Искаш да го играя първи лейтенант? Да бъда новата Сагреша? Вече ти казах, че не се интересувам от повишения. Искам да изляза от играта.

— А аз смятам да променя играта изцяло — казва Шара.

— О, в морето да се продъни… Ама ти сериозно ли говориш?

Шара си поема дълбоко въздух.

— Всъщност да. Не съм сигурна колко радикални промени мога да наложа, но смятам да се постарая и да наложа колкото се може повече. Миналата седмица министерството предаде Баликов. Предаде теб, Тюрин. Министерството се провали и хиляди загинаха.

— Ти… Ама ти наистина ли си мислиш, че може да успееш? Сериозно ли си вярваш, че не си, знам ли… — Малагеш се изсмива, — че това не е проява на някаква адски тъпа наивност от твоя страна?

Шара свива рамене.

— Миналата седмица убих Божество. В сравнение с това едно министерство едва ли би ме затруднило, не мислиш ли?

— Е, това ми звучи като много добър аргумент.

— Ще ми помогнеш ли, Тюрин? Ние с теб сме обучени за слуги и в продължение на години двете обслужвахме предимно политиката. Сега ти предлагам първата реална възможност наистина да служиш на народа си.

— Ох, мамка му… — Малагеш прокарва дясната си ръка по белезите на лицето си и мълчи замислено. — Е. Редно е да призная, че всичко това ми изглежда доста интересно.

— Надявах се да стигнеш до този извод.

— А и когато проверих за последно, генералската заплата беше два пъти по-висока от полковнишката…

Шара се усмихва.

— Достатъчно по-висока, за да прескачаш често-често до Джаврат.

Шара се промъква по болничния коридор към стаята на Зигруд.

„Така ли се съставят правителства? Като тормозиш болни хора посред нощ?“

Влиза в отделението и спира пред морето от легла — всяко със своя товар, някои от пациентите с гипсирани ръце и крака, други обинтовани целите, — и се пита с кой свой избор е докарала тези хора до болничното легло и дали е можело да бъде различно. Гласът на Зигруд се процежда през стената до нея:

— Чувам те, Шара. Ако ще влизаш, влизай.

Шара отваря вратата и влиза. Зигруд прилича на обинтована планина, цялата в шевове и тръбички; течности се вливат в него, други се изливат в различни торбички; гъст шев марширува от лявата вежда нагоре към линията на косата му; лявата му ноздра е сцепена, а лявата буза прилича на сурова пържола. Извън това несъмнено си е Зигруд.

— Как разбра, че съм аз? — пита тя.

— Стъпките ти са толкова леки, като на коте.

— Ще приема това като комплимент. — Присяда на леглото му. — Как си?

— Защо идваш чак сега?

— А на теб защо ти пука?

— Не трябва ли?

— Онзи Зигруд, когото познавам и когото наех преди десет години, не е от хората, на които им пука особено за каквото и да било. И не ми казвай, че досегът до смъртта те е накарал да погледнеш на живота по нов начин. Не ти е за пръв път, често се е случвало пред собствените ми очи, но досега никога не си се променял само защото си погледнал смъртта в очите.

— Някой май се е разприказвал — казва Зигруд, после се замисля. — Да ти кажа, и аз не знам как стана така. Когато скочих от онзи кораб, мислех, че ще умра, че повече няма да ме има, точка. Само че тогава изведнъж и за пръв път се почувствах… добре. Почувствах, че светът, който напускам, е добър. Не страхотен, но добър. И ето, че сега съм жив в един свят, който може и да се окаже добър. — Свива рамене. — Или пък просто ми се иска отново да плавам.

Тя се усмихва.

— Как се е отразило това на евентуалните ти планове за бъдещето?

— Защо питаш?

— Питам, защото ако всичко мине по план, вече няма да съм действащ агент. Ще се върна в Галадеш и ще се заема с административна работа. И вече няма да се нуждая от твоите услуги.

— И ще ме зарежеш? Ще ме оставиш да изгния тук, в това легло?

— Не. Административната работа, която имам предвид, е изключително важна. Пост, който все още си няма име. Ако всичко мине по план, вероятно ще трябва да му измисля някакво. Но определено ще ми трябва сериозна презокеанска подкрепа. По всичко личи, че ще имам силен съюзник в Баликов, но това няма да е достатъчно.

— Тоест?

— Ако, да речем, Северното море изведнъж се укроти…

Обърканото изражение на Зигруд се сгърчва в тревожна гримаса.

— Не.

— Ако, да речем, персона, която повечето дрейлинги смятат за мъртва, изведнъж се появи на бял свят…

— Не!

— Ако легитимността на заговора, убил крал Харквалд, бъде сериозно подкопана и на пиратството се сложи край…

Зигруд е скръстил ръце на гърдите си, потропва с пръсти по бицепсите си и фучи мълчаливо.

Нещо се излива през една от тръбичките с тихо цопване.

— Няма ли поне да го обмислиш? — пита Шара.

— Дори когато баща ми още беше жив — казва Зигруд, — идеята да… управлявам не ми беше по сърце.

— Е, аз не искам това от теб. Пък и никога не съм одобрявала монархиите. Моля само — казва Шара строго и бавно, — ако ти, Даувкинд, изгубеният принц на Дрейлинговите брегове…

Зигруд подбелва очи.

— … се върнеш в пиратските градове-държави на Дрейлингските републики, при това с пълната и безспорна подкрепа на Сейпур… — Личи си, че Зигруд вече я слуша внимателно, — не е ли възможно това да положи началото на някаква реформа? Не биха ли разчели в това дрейлингите някакво обещание?

Зигруд дълго мълчи.

— Знам — казва накрая и се чеше ожесточено, забил пръсти дълбоко в бинтовете по ръцете си, — знам, че не би ме помолила за такова нещо, ако не си го обмислила сериозно.

— Така е. Но може и изобщо да не се стигне до това. Връщам се в Сейпур, но… възможно е да не оцелея по пътя.

— Значи трябва да дойда с теб!

— Не — казва Шара. — Няма нужда да идваш. Отчасти защото съм сигурна, че ще успея. Но освен това искам да станеш господар на собствения си живот, Зигруд. Искам да чакаш тук, да се възстановиш напълно. И ако нищо в министерството на външните работи не се промени, това ще е знак, че съм мъртва.

— Шара…

— И ако стане така… — тя вади малък лист и го слага в ръката му, — то тук е написано името на селото, където са скрити жена ти и дъщерите ти.

Зигруд примигва невярващо.

— Ако умра, искам да отидеш при тях, Зигруд — казва Шара. — Веднъж ти ми каза, че съпругът и бащата, когото са познавали, е мъртъв, че огънят на живота в теб е угаснал. Но според мен това е тъпотия, суетна тъпотия. Според мен ти, Зигруд же Харквалдсон, се страхуваш. Страх те е, че децата ти са пораснали, че семейството ти няма да те познае и няма да те приеме.

— Шара…

— За едно нещо съм копняла през целия си живот, Зигруд, и то е да познавах родителите си. Да познавах хората, които винаги са ми служили за пример. Това никога няма да стане, за мен, но твоите деца може и да извадят късмет. И мисля, че ще те приемат с широко отворени обятия.

Зигруд се взира в хартийката, която е стиснал с две ръце, после изсумтява:

— Изобщо не бях подготвен за такова нападение.

— Досега не се е налагало да те убеждавам за нищо — казва Шара. — Вече знаеш защо съм толкова добра в работата си.

— Онази простотия с Даувкинд… — казва Зигруд. — Тя е само детска приказка! Вярват, че синът на крал Харквалд е… знам ли… принцът от приказките! Казват, че щял да се върне от морето, яхнал вълна и свирещ на флейта. Флейта! Представяш ли си?! Няма да очакват… мен.

— След всички битки, в които си се сражавал, трепериш точно от тази?

— Да убиваш е едно — казва Зигруд. — Политиката е друго.

Шара го потупва по ръката.

— Ще се погрижа да имаш помощник. И няма да е само политика, уверявам те. Много от пиратските крале ще те посрещнат на нож. Не се бой, Зигруд, подвизите ти далеч не са останали в миналото. — Поглежда си часовника. — Закъснявам. Влакът ми тръгва след час, а трябва да се подготвя за последната си среща.

— Чий мозък още ще промиеш, за да постигнеш своето?

— О, този път няма да убеждавам — мрачно казва Шара и става. — Този път ще разчитам на обикновени заплахи.

Зигруд прибира грижливо хартийката.

— Ще се видим ли скоро пак?

— Вероятно. — Тя се усмихва, хваща ръката му и целува едно загрубяло от белези кокалче. — Ако си свършим работата както трябва, може да се срещнем като равни на световната сцена.

— Каквото и да се случи — на теб, или на мен — казва Зигруд, — знай, че винаги си била чудесен приятел, Шара Комейд. Познавам много малко добри хора. Но ти си един от тях.

— Макар че често си се изправял лице в лице със смъртта заради мен?

— Лице в лице със смъртта… ха! — Единственото му око грее на светлината на лампата. — Какво е това между добри приятели? Нищо работа.

Под светлика на зората стените на Баликов се обагрят в прасковен цвят. Издуват се пред нея, издигат се от виолетовия пейзаж пред ускоряващия влак. „Алабастрови ли са стените на дневна светлина? — мисли си тя. — Или с цвят на кост? Коя дума ги описва най-точно? Какво да напиша? Какво да кажа на всички?“

Колелетата на влака тракат и пищят. Шара докосва прозореца, призрачното отражение на лицето ѝ е уловено в стъклото.

„Не трябва да забравя. Не трябва да забравя.“

Няма да мине през Баликов. Влакът потегля от губернаторския комплекс право към Аханаштан. Няма да види сриващия се храм на Престола. Няма да види крановете при моста Солда. Няма да види строителните бригади, които вадят бели камъни от руините, камъните на Свещения град, нито ще види какво ще строят с тях след това. Няма да види армадите гълъби, които кръжат между колоните дим с началото на деня. Няма да види как търговци разпъват рогозките си на пазара и подреждат стока за продан, няма да чуе амбулантите, които крачат по улиците и хвалят на висок глас стоката си, все едно нищо не се е случило.

„Няма да те видя — казва тя на града, — но ще те помня.“

Стените все така се издуват; после, когато влакът ги подминава, се смаляват зад нея.

„Когато се върна при теб — мисли си тя, — ако се върна при теб, ще те позная ли? Пак ли ще си същият град от спомените ми? Или ще си странник за мен?“

Би могла да зададе същите въпроси към Галадеш, родния си град, който не е виждала от шестнайсет години. „Ще го позная ли? Ще ме познае ли той?“

Стените са се свили до миниатюрен цилиндър в прасковенобяло, консервена кутия, плаваща върху черни вълни.

„Миналото може да е минало — казва им тя, — но аз ще ви помня.“

Шара чака повече от два часа. Засега корабът се придвижва леко и плавно, но много скоро ще излязат в открито море, където вълните далеч не са толкова кротки.

Каютата на Шара е най-голямата, която търговският съд може да предложи, а Шара е обещала щедра плата от хазната на министерството щом пристигнат в Галадеш. „Кон за кокошка — мисли си тя. — Сигурно съм най-печелившият товар, който този кораб е превозвал.“

Гледа през люка на каютата си. От другата страна на малкото прозорче се плиска Южното море, но в стъклото се вижда голям тъмен кабинет с голямо писалище от тиково дърво.

Леля Виня най-сетне пристига. Изглежда ядосана и нетърпелива. Рови трескаво в бюрото си, отваря чекмеджета и шкафове.

— Къде е? — мърмори си тя. — Къде е!? Тези въпроси, тези трижди проклети въпроси! — Загребва наръч документи, хвърля им един поглед и ги запраща ядно в кошчето.

— Изглежда, си имала тежко заседание — казва Шара.

Виня вдига рязко глава и фиксира с поглед образа на Шара в прозореца на кабинета си.

— Ти…

— Аз.

— Какви ги вършиш? — остро казва Виня. — Трябва да издам заповед за задържането ти! Да се правят чудеса на Континента е акт на държавна измяна!

— Е, значи толкова по-добре, че вече не съм на Континента.

— Какво?!

— Това очевидно не е кабинетът ми — казва Шара и обхваща с жест помещението зад себе си. — Намирам се на кораб в Южното море и пътувам, както вероятно се досещаш, към Галадеш.

Устата на Виня се отваря и затваря, но думи не излизат.

— Прибирам се у дома, лельо Виня — казва Шара. — Вече не можеш да ме държиш надалеч.

— Какво?… Мога, и още как! Ако се прибереш, ще те хвърля в затвора! Мога да те пратя в заточение! Действаш срещу изричните заповеди на външното министерство, а това на практика е държавна измяна! Хич не ми… изобщо не ми пука колко популярна си сега, представа си нямаш с каква власт разполагам и че не се отчитам пред никого!

— И каква точно власт е тази, лелче?

— Властта да елиминирам всяка заплаха за външното министерство, без да давам обяснения, без да уведомявам и искам разрешение от тъпите надзорни комисии!

— Дали пък точно това — бавно пита Шара — не се е случило с доктор Пангуи?

Праведната ярост на Виня изчезва. Раменете ѝ се смъкват сякаш внезапно е останала без гръбнак.

— Ка-какво?

— Добре ще е да седнеш — казва Шара.

Но Виня е толкова шокирана, че не може да помръдне.

— Както искаш — казва Шара. — Ще бъда кратка. Да речем, че според мен нейде сред купищата телеграми, излъчвания и заповеди, които идват от министерството — нейде сред закодираните, неразгадаеми, класифицирани и на практика несъществуващи комуникации, — има съобщение до някой изпълнителен агент, тип мутра, каквито министерството има немалко на Континента, съобщение, което информира въпросния агент, че е налице заплаха за националната сигурност в лицето на доктор Ефрем Пангуи от университета в Баликов, и че въпросният агент е натоварен да елиминира тази заплаха по най-дискретния начин, както и да унищожи всички деликатни материали, които открие в кабинета му. — Шара побутва очилата на носа си. — Правдоподобно ли ти звучи?

Виня е бледа като платно.

— Искаш да прекратиш този разговор веднъж и завинаги, нали, лелче? — казва Шара. — Но в същото време искаш да знаеш какво знам и как съм го научила. Да разбереш например дали знам, че причината доктор Ефрем Пангуи да бъде обявен за национална заплаха те засяга лично.

Шара изчаква, но леля ѝ мълчи и не помръдва. Само едно мускулче на бузата ѝ потрепва конвулсивно.

— Знам — казва Шара. — Знам, лелче. Знам, че си Благословена, Виня. Знам, че си потомка на най-големия кошмар, който преследва Сейпур до ден-днешен.

Виня примигва. Сълзи се стичат по страните ѝ.

— Ефрем Пангуи се е досетил за произхода на каджа, докато е бил в Баликов — продължава Шара. — И понеже е бил почтен човек и историк със силно чувство на отговорност, е изпратил доклад, без да си дава сметка, че така подписва собствената си смъртна присъда. За него истината е била истина и дори за миг не му е хрумнало да я прикрие.

Виня, която близо петнайсет години е отстоявала атаките на зрялата възраст, сега сяда на стола си с бавните движения на старица.

— Новината никак не ти е харесала, разбира се — казва Шара. — Точно както не е харесала на каджа, когато са му я съобщили. Било е очевидно, че Ефрем няма намерение да я премълчи, той беше историк, а не шпионин. Затова ти си реагирала, както се реагира при заплаха за националната сигурност, тоест — елиминирала си го.

Виня преглъща шумно.

— Така е станало, нали, лельо Виня?

Виня се бори със себе си близо половин минута. После казва тихо:

— Аз… просто исках онова да изчезне. Исках да повярвам, че… да повярвам, че никой никога не ми го е казвал.

Морски пръски обливат корпуса отвън. Някой на палубата казва виц, последван от гръмогласен смях.

— Защо? — пита Шара. — Защо изобщо ми позволи да остана в Баликов? Знаела си, че има вероятност да разбера какво е станало. Защо не използва властта си да ме отзовеш, да ме пратиш другаде?

— Защото… ме беше страх.

— От какво?

— От теб — признава Виня.

— От мен?

— Да — казва Виня. — Винаги съм се страхувала от теб, Шара. Още когато беше дете. Сейпур винаги е бил склонен да те харесва повече от мен, заради родителите ти. А аз имам много врагове. За тях не би било трудно да ме отстранят просто като подкрепят теб.

— И затова си ми позволила да остана в Баликов?

— Знаех, че ако те принудя да си тръгнеш, това ще породи подозрения у теб — казва Виня. — Винаги си била такава, привързваш се към някого и не знаеш мярка. Ако те отклонях от целта ти, само щях да налея масло в решимостта ти. А и вярвах, че сме унищожили всички записки на Ефрем. Надявах се, че… ще поскърбиш една седмица за приятелчето си, после ще си тръгнеш от Баликов, за да се заемеш с поредната дребна задача, и всичко ще приключи.

— Но после хората на Волка нападнаха имението на Вотров — казва Шара — и всичко се промени.

Виня клати глава, после казва:

— Представа си нямаш какво ми беше да прочета онзи доклад. Да разбера не само че съм потомка на… на чудовища, а и че всичко, което съм постигнала, е било… било е даром! Не е било резултат на усилията ми, а просто… просто съм го получила наготово! Беше ужасно, вбесяващо, обидно… Не разбираш ли какво значи това? Че аз, че ние, имаме частица от Божественото в себе си?

Шара свива рамене и отвръща:

— Отгледана бях да мисля за каджа като за бог, повече или по-малко. Спасител, когото да почитам и по когото да се равнявам. Откровено казано, новата информация не променя драстично нещата за мен, в лично качество.

— Но нищо от стореното не е реално! Всичко е лъжа. Каджът е лъжа. Сейпур е лъжа. Министерството…

— Да — казва Шара. — Министерството също.

Виня изтрива очите си.

— Мразя да плача. Няма по-грозна и унизителна гледка. — Взира се гневно в Шара през люка на каютата. — Какво смяташ да правиш?

Шара се чуди в какви думи да облече следващото.

— Изглежда, Благословените често свършват трагично — казва накрая. — Каджът избил повечето от тях по време на Великата война. После самият той умрял самотен и нещастен на Континента. А сега ти…

— Не би посмяла — прошепва Виня.

— Така е, не бих — признава Шара. — И не мога. Ти притежаваш много по-голяма и смъртоносна сила от мен, лелче. Макар че ако ме убиеш сега, когато всички са вперили очи в мен, несъмнено ще привлечеш твърде много внимание, толкова много, че дори ти не би могла да си го позволиш. Затова ти давам възможност да избереш друго — оттегли се и ми предай юздите.

— На… на теб?

— Да.

— Да ти дам… да дам на теб контрола върху всички генерали по целия свят? Да дам на теб контрола върху цялото ни разузнаване, върху всичките ни тайни операции!?

— Да — отвръща спокойно Шара. — Контролът или ще е в моите ръце, или няма да е в ръцете на никоя от нас. Защото ако не се оттеглиш, лелче, аз ще разкрия пред всички ужасната ни семейна тайна.

Ако се съди по вида ѝ, Виня всеки миг ще повърне.

— Ако разбирам правилно, акциите ми доста са се повишили напоследък в Галадеш — казва Шара със скромна усмивка. — Така де, аз все пак съм първият човек след каджа, който е убил Божество — две Божества, ако трябва да сме по-точни, срещу трите на каджа. А преди това видях сметката на Урав. Така и не сме избирали друг кадж след Авшакта, но не се и съмнявам, че доста хора в Сейпур обсъждат тази възможност. Затова вярвам, че заговоря ли, ще ме чуят. И в това си качество смятам, че времето ти в министерството е приключило, лелче.

Виня търка с длани лицето си и се полюшва напред-назад на стола.

— Защо?…

— Защо какво?

— Защо правиш това? Защо ми го причиняваш?

— Не го правя заради теб, лельо Виня. Не се ласкай с тази мисъл. Нещата се променят. Преди четири дни в Баликов възкръсна самата история и отхвърли настоящето, точно както настоящето отхвърля нея. И сега сме на кръстопът. Можем да запазим света какъвто е сега — разбалансиран, цялата власт в ръцете на един народ…

— Или?

— Или можем да работим заедно с Континента — казва Шара — и да си създадем равнопоставен партньор, който да ни търси сметка за грешките.

Виня зяпва.

— Искаш да… да издигнеш Континента?

— Да. — Шара наглася очилата си. — Всъщност смятам да похарча милиарди, с които да възстановя благосъстоянието му.

— Но… но те са континентали!

— Те са хора — казва Шара. — Помолиха ме за помощ. И аз ще им я дам.

Виня разтрива слепоочията си.

— Ти… ти…

— Смятам също така — продължава Шара — да отменя Световните регулации и да разсекретя всички документи за историята на Континента.

Леля Виня се навежда напред, бяла като платно.

— Не мисля, че можем да си изградим добро бъдеще — казва Шара, — ако не знаем истината за миналото. Време е да бъдем честни за миналото на света — и за настоящето му.

— Ще повърна — казва Виня. — Искаш да им върнеш знанието за техните богове?

— Техните богове са мъртви — казва Шара. — Онези дни са в миналото. Това знам аз. Време е всички ние да продължим напред. Надявам се след време да разкрия дори истината за майката на каджа… макар че дотогава може да минат няколко десетилетия.

— Шара… Скъпа…

— Ето как ще станат нещата, лелче — казва Шара. — Ще обясним на хората, че положението се е променило, което е самата истина, и че старите нрави и старите воини, които се придържат към тях, ще трябва или да се адаптират към новото, или да си отидат. Самата ти можеш да се оттеглиш елегантно и без много шум — ще отстъпиш властта си на новото поколение, тоест на мен, която наскоро се е увенчала с несравнима победа. Може дори да получиш признание за предвидливостта си, задето си ме оставила в Баликов, вместо да ме изтеглиш… мда, това би било чудесен детайл. А аз ще се постарая да излезеш с чест от положението, да оглавиш някой изследователски институт или добро училище, където ще се грижат за теб подобаващо. Или мога просто да те изместя. Спомена, че имаш врагове в Галадеш, лелче. В момента аз разполагам с много голяма кама, която да им дам и която те охотно да забият в гърба ти.

Виня я зяпа невярващо.

— Ти… Ти наистина…

— Пристигам след два дни, лелче — казва Шара. — Помисли си.

Бръсва с два пръста стъклото на люка и леля ѝ изчезва.

Слънчевата светлина отскача от облаците, бяга по вълните, къдри се по палубата. Високо над кораба чайки кръжат и пикират грациозно от течение в течение. Корабът се накланя ляво на борд и Шара стисва по-силно керамичната кутия. Така и не е придобила усет към корабоплаването, факт, за който членовете на екипажа бързо са се досетили и който ги притеснява, затова Шара се радва, че днес морето е спокойно.

— Скоро ли, капитане? — пита тя.

Капитанът прекъсва разговора си със своя помощник.

— Бих могъл да ви дам точно време — казва ѝ, — ако вие ми дадете точни координати.

— Дадох ви ги, капитане.

— Точката, цитирам: „по средата между Сейпур и Континента“, не е същото като точни координати, ако позволите да отбележа, госпожо главен дипломат.

— Няма нужда да е съвсем точно — казва Шара. — Е, кога ще наближим?

Капитанът клати глава.

— След час, да речем. При толкова спокойно море и такъв попътен вятър може и по-скоро. Защо питате всъщност?

Шара се обръща и тръгва към кърмата, стиснала кутията под мишница. Плъзва поглед по бурната вода отзад и дирята от прехода им. Ивицата странно спокойна, почти гладка вода се проточва с мили, после вълните бързо я поглъщат.

Взира се дълго в морето. Вятърът гали косата и палтото ѝ. Пръски морска вода искрят по стъклата на очилата ѝ като скъпоценни камъчета. Въздухът ту е приятно топъл, ту приятно хладен.

— Пътуването беше много дълго, нали, Во? — казва тя на керамичната кутия. — Ала като погледна сега назад, ми струва, че е събрано само в миг.

Чайка се спуска ниско и крясва към Шара, може би ѝ иска нещо.

Отказали са да го кремират, разбира се — на Континента кремацията е нещо еретично. Но тя пък е отказала да го погребат в гробницата на Вотров, да го положат сред същите онези хора, които са превърнали живота му в ад, затова го е взела със себе си, същността му прецедена и събрана в малка кутия, освободена от болката, от спомените, от всички изтезания, на които са го подложили родината му и богът му.

Няма да плаче. Така е решила. Няма за какво да плаче: има го само случилото се.

— Родилни болки — казва тя на глас. — Това беше животът ни, нали? Колелцата на времето потракват и се движат, и раждат нова епоха.

Студен вятър я шамаросва в лицето.

— Но преди епохата да се роди има болка, силни контракции. Жалко, че трябваше да се случи на нас, но…

Капитанът ѝ виква, че наближават.

— … рано или късно пеперудата трябва да излезе от какавидата си…

Развърта капака на кутията. Сърцето ѝ забива по-бързо.

— … и да забрави, че някога е била гъсеница.

Нов жален крясък откъм чайките.

Шара обръща керамичната кутия; облаче фина пепел излита, подхваната от вятъра, и бавно се посипва върху ивицата спокойна вода зад кораба.

Шара хвърля кутията зад борда и тя бързо потъва в тъмните води.

Шара гледа вълните, пита се какво ли знаят те, какво ли помнят.

„Времето смълчава всичко и всички — мисли си тя. — Но аз ще говоря за вас, за всички вас, докато времето ми свърши.“

После се обръща и отива на носа да погледне напред към слънцето, вятъра и светлите нови вълни, да зърне свидния дом.