Град на стълби

Шара си поглежда часовника за шести път и той потвърждава, че, да, все още е три и половина следобед. Тя въздъхва.

Днес нищо не се случва навреме. Пуснали са Зигруд от ареста в началото на работния ден, а по това време чистачката вече била застъпила на смяна в университета. И макар да се ползва със значителна свобода на действие покрай службата си за министерството, дори Шара трудно би могла да отиде на работното място на една жена, да я грабне оттам и да я изведе необезпокоявано.

Вероятно остават още час и половина преди чистачката да се върне в жилището си, преценява Шара. Подхвърля на Питри, че излиза да се поразходи до ъгъла, Питри възразява, но Шара го стрелва с поглед и той млъква. Все пак облича палто с качулка, така че националната ѝ принадлежност да не личи отдалеч.

Големите и малки улички на Баликов се разстилат налудничаво пред нея, оградени от влажни сиви стени, лъскав камънак и кафенееща ледена киша. Носът ѝ бързо замръзва, пръстите на краката ѝ изтръпват от студа. Надявала се е разходката да ѝ прочисти главата, но подозренията и параноята все още я затискат като гъста мъгла.

После вдига поглед, вижда мъжа, застанал на улицата пред нея, и спира.

Облечен е само с бледооранжева роба; няма обувки, нито шапка — всъщност няма и коса, — нито ръкавици. Ръцете му са голи до раменете и също като лицето му са силно загорели от слънцето.

Шара го гледа втренчено. „Не… Не може да бъде. Това е незаконно, нали така?“

Леденият вятър набира сила. Мъжът с робата не реагира. Вижда, че Шара го гледа, и се усмихва ведро.

— Търсите ли нещо? — Гласът му е дълбок и радостен. — Или сте тук за топлинка?

Сочи нагоре. Над него има табелка с надпис: ТОПЪЛ ПОДСЛОН УЛИЦА ДВОРСКАНИ.

— Аз… не знам — казва Шара.

— О. Или сте дошла да направите дарение?

Шара се замисля и открива, че този тип е събудил любопитството ѝ.

— Възможно е.

— Чудесно! — виква той. — Елате, елате, нека ви покажа нашите добри дела. Толкова мило от ваша страна да ни подкрепите, особено днес, в такъв лош ден.

Шара тръгва след него.

— Да…

— Хората рядко събират смелост да излязат от къщи, какво остава да даряват.

— Да… Извинете. Мога ли да попитам нещо?

— Може да ме попитате каквото искате — казва той и отваря вратата.

— Вие… олвоштан ли сте?

Той спира и я поглежда. Изглежда едновременно объркан и леко засегнат.

— Не. Това би било незаконно, нали, да почиташ Божество.

Шара не е сигурна какво да каже. Мъжът с робата се ухилва отново и двамата влизат в подслона.

Дрипави деца, мъже и жени са се струпали около грамадно огнище, отрупано с множество къкрещи казани. Чува се хор от кашлица и стонове, децата мрънкат.

— Но облеклото ви — казва Шара. — Поведението…

— Какво общо имат те с Божеството? — пита той.

— Ами… исторически са свързани с последователите на Олвос.

— Исторически, когато човек е искал да възхвали Божество, е поглеждал към небето с протегнати ръце. — Измъква празен казан от кухнята и пресипва супа в него, черпакът потропва в метала. — Но ако човек направи същото днес, на улицата, ще го арестуват ли?

Шара поглежда към кухнята. Там има доста хора, явно служители на подслона, всичките с бледооранжеви роби, всичките гологлави, нехаещи за ледения въздух, усмихнати, заети с приготвянето на храната.

— Щом не сте олвоштани — казва Шара, — тогава какво сте?

— Как какво, топъл подслон, разбира се.

— Добре де, но вие какъв сте?

— Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора.

Шара пробва от друг ъгъл:

— Защо не се пазите от студа?

— От студа?

— Навън е много студено. И оттук виждам хора, които пробиват дупки в леда, за да ловят риба.

— Това си е работа на водата — казва той. — Температурата на вятъра си е негова работа. Температурата на моите стъпала, на моите ръце… е моя работа.

— Защото — казва Шара, спомнила си стари текстове, — пазите тайно пламъче в сърцето си.

Мъжът застива. Изглежда, не може да реши дали да си замълчи, или да покаже одобрението си към нейните думи.

— Олвоштан ли сте? — пита отново Шара.

— Как мога да съм олвоштан — казва мъжът с робата, — щом няма Олвос?

И тогава Шара се сеща.

— О — казва тя. — Да, сега си спомням. Вие сте… Разпилените.

Мъжът прави физиономия, сякаш да каже: „Щом така ви харесва.“

Когато Олвос изоставила Континента, нейните хора не последвали примера ѝ, не напълно поне. Юкоштан и Воортяштан били първите градове, оставили писмени сведения за появата на хора, които приличали на олвоштански жреци, облечени само с жълти или светлооранжеви роби, без обувки, ръкавици и коса дори, нехаещи за несгодите на климата. Тези хора пътували от град на град и от село на село като номади и без друга цел освен да помагат на онези, които най-отчаяно се нуждаят от помощ. В същото време не се обявявали за олвоштани, за жреци или за част от друг религиозен орден; макар някои да ги наричали Изоставените или Разпилените, самите те не претендирали за никакво име. Обикновено казвали: „Тук сме. Останалото има ли значение?“.

— Боя се, че грешите — казва мъжът с оранжевата роба. — Ние не си приписваме това название.

— Да, сигурно е така — казва Шара. — Вие отхвърляте имената, нали?

— Няма какво да отхвърляме. Имената са работа на други хора. С тяхна помощ хората назовават нещата извън самите себе си.

— И какво правите тук, в Баликов? Защо сте тук?

Той махва към множеството нещастни хорица, сгушили се край огъня. Има и семейства с малки деца; един баща събува миниатюрните ботушки на сина си, за да стопли посинелите му крачета.

— Това — казва мъжът с робата, този път без следа от усмивка, — ми се струва достатъчно основателна причина.

— Значи живеете, за да давате надежда, както се казва в старите текстове. Да бъдете светлина в тъмното.

— Старите текстове казват много неща. Цитирате ги, сякаш тези думи са нещо специално, сякаш е изключение да видиш страдалец и да му помогнеш. Сякаш — добавя тихо той, — за да направиш нещо изключително, или поне нещо, което вие смятате за изключително, е нужно изрично напътствие от Божествата.

— И вие не правите така?

— А вие? Още не сте направили дарение, но ако го направите, защо ще е? Защото някой ви е казал? — пита той и взема самун черен хляб.

— Не.

— На вас, очевидно сейпури, необходимо ли ви е Божество, за да живеете живота си?

— Това е различно. Ние сме от различни страни.

— Не знам какво е това страна — казва мъжът. — Аз виждам само земята под краката си.

— Правите тези неща — казва Шара настоятелно, — защото Олвос ви е казала да ги правите.

— Никога не съм се срещал с Олвос — казва той. Набучва черния хляб на парче дебела тел и го вдига над огъня. — А вие?

— Нямаше да сте тук, ако не беше Олвос — казва Шара. — Олвос е създала вашия орден. Ако не беше тя, този подслон нямаше да съществува.

— Ако тази Олвос — чието съществуване, ако не бъркам, законът забранява да споменаваме дори…

Шара махва с ръка, раздразнена и нетърпелива.

— … ако Олвос е била някога тук, то най-големият ѝ дар за нас е съзнанието, че нямаме нужда от нея, за да правим добро. Доброто може да се прави навсякъде и по всяко време, за всеки и от всеки. Измисляме си толкова много правила… — отчупва парче от горещия хляб; изпод препечената коричка се вдига малко облаче пара, — а често нещата могат да са съвсем прости. — Предлага ѝ парчето горещ хляб. — Хапнете си. Изглеждате ми премръзнала.

Преди да е отговорила, тя вижда през прозореца как Питри тича по улицата и я вика. Шара мята на мъжа с робата монета от десет дрекела — той я улавя сръчно във въздуха и се усмихва широко — и излиза навън.

„Той все още следва своя бог, по свой си начин“ — мисли си тя. Което повдига въпроса кой друг в Баликов прави същото, но със съвсем не толкова добри намерения?

Старата жена седи в коридора на посолството, очите ѝ са червени от плач. По горната ѝ устна са размазани сополи и лъщят под светлината на лампата. Кокалчетата на ръцете ѝ са морави от годините киснене в сапунена вода.

— Това ли е тя? — тихо пита Шара.

— Да — отговаря Зигруд. — Сигурен съм.

Шара се вглежда в жената. Значи това е единият от двамата „експерти“ в шпионажа, които ги бяха следили в университета преди два дни — Ирина Торскени, чистачка в университета, обслужвала кабинета на Пангуи и вероятен шпионин на Реставраторите. Възможно ли е тази тъжна стара жена да е свързана някак със смъртта на професора?

Шара смръщва вежди и въздъхва. „Със сигурност не мога да си позволя втори провален разпит“ — мисли си.

— Сложи маса и два стола в ъгъла на приемната, до прозореца — казва тя на Питри. — И свари кафе. От хубавото, витловско, ако имате.

— Имаме, но… е скъпо — казва Питри.

— Не ме интересува. Направи го. Извади и най-хубавия ни порцеланов сервиз. И побързай.

Питри се отдалечава с подтичване.

— Тя си мисли, че ще я убиеш — тихо казва Зигруд.

— И защо си мисли такова нещо? — пита Шара.

Зигруд свива рамене.

— Не е оказала съпротива?

— Дойде с мен — отговаря Зигруд, — сякаш цял ден е очаквала някой да я потърси.

Шара се заглежда отново в старицата. Ирина се опитва да избърше сълзите си, но ръцете ѝ треперят толкова силно, че накрая се вижда принудена да използва ръкавите си. „Де да беше някоя обикновена мутра…“ — мисли си Шара.

Когато всичко е готово, Питри довежда старата жена при Шара и малката скромна маса в ъгъла на приемната, на която са сервирани две чаши с чинийки, бисквити, захар, сметана и димяща каничка с кафе. Макар приемната да е голяма, ъгълът с масата се е сдобил с атмосферата на нечия спретната гостна.

— Седнете — казва Шара.

Ирина Торскени подсмърча за пореден път и сяда.

— Да ви налея кафе? — пита Шара.

— Кафе?

— Да — казва Шара и налива в своята чашка.

— Защо ще ми наливате кафе?

— А защо не? Вие сте наша гостенка.

Ирина се замисля над думите ѝ, после кимва. Шара ѝ налива кафе. Старата жена подушва парата, която се издига над чашката.

— Витлов?

— Ще ми е интересно да чуя мнението ви за кафето — казва Шара. — Твърде често хората, на които сервираме, се чувстват длъжни да ни отправят комплименти. Това е… любезно, но не и докрай искрено. Разбирате ли какво имам предвид?

Ирина отпива и млясва.

— Добро е. Много добро. Изненадващо добро.

Шара се усмихва.

— Отлично. — После усмивката ѝ става някак тъжна. — Кажете ми нещо. Защо плачехте?

— Какво?

— Преди малко плачехте. Защо?

— Защо? — Ирина се замисля, после казва: — А защо да не плача? То всичкото си е за плач. Друго не ми остана.

— Да не сте направили нещо лошо?

Ирина се засмива горчиво.

— А вие не знаете ли?

Шара не отговаря, само я наблюдава внимателно.

— Като се замисля, май само лоши неща съм правила — казва Ирина. — Всичко, което… всичко беше една гигантска грешка. Затова им трябваме, нали? Затова им трябваме на разните там идеалисти и визионери — да правим грешките им вместо тях.

— За кого сте направили грешки?

Пак същият горчив смях.

— О, те са твърде умни, за да се разкрият пред старица като мен. Даваха си сметка, че аз съм… как да се изразя… че представлявам риск. Необходим риск, но все пак риск. Майка ми, баба ми… постоянно си мисля как биха се срамували, ако можеха да ме видят отнякъде, и аз… — Лицето ѝ се сгърчва, сякаш сълзите отново ще потекат.

Шара бърза да попита, преди жената да се е разплакала.

— Защо сте им била необходима?

— Как защо? Защото само аз имах достъп до него.

— До професора?

Тя кимва.

— Само аз имах достъп до нещата му зад стените на университета. Дойдоха при мен и ме питат: „Не си ли ти гордо дете на Баликов? Не гори ли миналото като въглен в сърцето ти?“ И аз казах — да, разбира се. Те нито се изненадаха, нито ми благодариха особено. Предполагам, че хората често им отговарят по този начин.

Шара кима съпричастно, но истината е, че прави скоростна преоценка на подхода си. Само няколко пъти досега си е имала работа с източници като този — хора толкова гневни, толкова износени и изнервени, че информацията се излива от тях като опасен порой. Разпитът на тази жена щеше да е като да яздиш побеснял кон.

Шара смекчава тона си още повече.

— Как се казваш?

Ирина изтрива очи.

— Не знаете ли?

Шара ѝ отправя тъжен поглед, който може да значи какво ли не.

— Казвам се Ирина Торскени — тихо отговаря жената. — Чистачка съм в университета. Вече двайсет и четири години търкам стените и подовете му. Бях тук, когато го построиха… когато го построиха повторно тоест. А сега имам чувството, че като умра, стените му ще ме забравят.

— И сте работили с доктор Пангуи?

— Да съм работила? Ха. Казвате го, сякаш към била негова колежка, негова равна… сякаш се е допитвал до мен, сякаш е казвал: „Хей, Ирина, би ли погледнала това…“ Аз бях неговата чистачка. Прибирах мръсните му чаши за чай. Метях пода, лъсках дръжките на врати и шкафове, бършех праха от книгите му… А книги той имаше много. — Праведната ѝ горчивина се отлива. — Ще ме убиете ли?

— Защо да правим такова нещо?

— Заради смъртта му. Задето допуснах сънародникът ви да умре.

— Допуснала си? Не ми се вярва ти да си го убила.

— Не. Не съм го направила аз. Но… пак може да се окаже, че съм виновна, че съм помогнала да се случи.

— Как, Ирина? Кажи ми, моля те.

Жената си поема дълбоко въздух, кашля.

— Беше пристигнал в университета само от няколко дни, когато онези се свързаха с мен. Дойдоха в апартамента ми. Бях ходила на… събрания. Сбирки на хора, които искат да се отърват от лук… от сейпурите.

Шара кимва. Разбира и Ирина вижда, че тя я разбира.

— Мразите ли ме, задето съм ходила на онези сбирки? — пита Ирина.

— Преди време сигурно бих те намразила — казва Шара в пристъп на изненадваща откровеност.

— Но сега не ме мразите?

— Нямам нито времето, нито енергията да мразя — казва Шара. — Искам единствено да разбера. Хората са такива, каквито са. — Усмихва се вяло и свива рамене, все едно казва: „Какво да се прави?“.

Ирина кимва.

— Мисля, че това е мъдър начин да се гледа на света. Аз не бях толкова мъдра. Ходих на онези срещи. Бях гневна. Всички бяхме гневни. Там са ме забелязали.

— Кои?

— Така и не ми казаха имената си. Попитах, но отвърнаха, че не било безопасно. Казаха, че ни грозяла опасност, че винаги ни грози опасност. Но не казаха откъде.

— Колко бяха?

— Трима.

— Как изглеждаха?

Ирина ги описва, а Шара си води бележки. Описанието на първите двама — ниски, тъмнооки, тъмнокоси и с дълги бради — може да се отнася до повечето мъже в Баликов. Но последният е различен.

— Той беше висок — казва Ирина. — И светъл. И много слаб, кльощав направо. Все едно се храни само с бульон, бедничкият. Ако не се беше запуснал така, щеше да е красив мъж, много красив. Говореше най-малко от тримата. Всъщност само ме гледаше. И сякаш нищо, което казвах, не го изненадваше. Знаеха, че работя в университета, откъде — не знам. Помолиха ме да им помогна, да помогна на Баликов. Както е било преди. И аз го направих. — Ирина кашля отново. — Искаха от мен да шпионирам професора. Да отмъквам разни неща, документи предимно, да му ровя в чекмеджетата, да търся в папките.

— Какво да търсиш?

Ирина се изчервява и мълчи.

— Какво търсеше, Ирина?

— Аз? Нищо.

— Тогава как се е очаквало да разбереш, че си намерила нещо?

Ирина се изчервява още повече.

— Просто трябваше да… да гадая.

— Защо?

— Защото думите… — Отново е на ръба на сълзите. — Гледам ги на страницата, но те не ми говорят нищо.

— Какво имаш предвид?

— Никога не са ме учили, ясно? Когато бях малка, в Баликов нямаше училища. А когато отвориха училища, вече бях твърде стара и не можах да се науча… Можех само да се преструвам. Вземах книга, преструвах се, че гледам написаното и… — Свива устни като унизено дете. — Опитах се. — Бърка в джоба си и вади смачкан лист, антисейпурска пропагандна листовка.

— Опитах се да се науча. Исках да се науча на правото слово. Исках да знам. Но се научих единствено да се преструвам…

Шара не е изненадана. Голяма част от населението на Континента все още е неграмотно.

— И какво направи, когато поискаха от теб да шпионираш доктор Пангуи?

— Съгласих се. Не исках да ги разочаровам. А и… мразех професора. Мразех го, защото беше толкова развълнуван, че чете за нашата история, докато ние, докато аз… — Не довършва. После: — Дадох им един списък.

— Списък на какво?

— Не знам. Професорът го ползваше постоянно и аз си помислих, че трябва да е важен. Но за мен беше просто списък, подробен списък, който явно съдържаше много информация. Много квадратчета, по целия лист, нагоре и надолу, настрани, с букви и цифри в тях. Отне ми няколко седмици. Не можех да го изнеса, защото професорът щеше да разбере, а и той никога не го вадеше целия. Отмъквах по една страница, понякога по две или три накуп, занасях ги в килера с метлите и ги преписвах, както се копира рисунка. Първия път ми беше много трудно, но после свикнах и го правех за минути. Може да не знам да чета, но ме бива да преписвам — казва тя в изненадващ пристъп на суета. — После им носех преписите.

— Колко преписани страници им занесе?

— Десетки. Може да са били и над сто. Много бях добра в това — казва Ирина, видимо доволна от себе си. — А и те толкова се зарадваха, когато им занесох първия препис. Развълнуваха се до сълзи. Не преувеличавам. А аз се почувствах… почувствах се… — Млъква, неспособна завърши мисълта си.

— Защо спря?

— Те ми казаха. Не веднага. Но с всеки следващ препис, който им носех, бяха все по-недоволни. „Това е добро — казваха, — но не него търсим, изобщо.“ И за всичко бях виновна аз! Но после един ден високият светъл мъж видя нещо на преписа, който бях донесла, и… е, не се усмихна точно, но очите му се присвиха доволно и той кимна. А другите взеха да се смеят и казаха: „Браво! Това е добре, много, много добре.“ Сякаш най-после са открили каквото търсят. И повече не поискаха да им нося друго.

Шара усеща в стомаха си прилив на бездънен ужас.

— Кога се случи това? На коя дата?

— Дата? Не знам, не мога да си спомня.

— В кой месец тогава?

— Ами, още беше топло. Късна есен, предполагам. Може би в месеца на Тува.

— Има ли нещо друго, каквото и да било, което можеш да ми кажеш за списъка?

— Казах ви каквото знам.

— Преписала си го. Преписала си десетки страници. Какво имаше на тях?

Ирина се замисля.

— Ами. Страниците бяха номерирани.

— Освен това.

— Освен това имаше… Имаше печат в ъгъла. Не, не точно печат, а… нещо като знак или емблема в ъгъла на всяка страница. Като… птица върху стена.

Шара мълчи. После пита:

— Птицата имаше ли гребен? Крилете ѝ разперени ли бяха? — И протяга ръце да покаже.

— Да. Никога не бях виждала такава птица.

„Защото такива птици има само в Сейпур“ — мисли си Шара, която добре познава описания от Ирина знак. Има само един списък с печата на канцеларията на градския губернатор, който да предизвика такова вълнение сред Реставраторите. „Излиза, че враговете ни не само са знаели от месеци за съществуването на Неспоменавания склад — мисли си тя, — но са знаели и съдържанието му, нещо, до което дори на мен ми отказват достъп…“ Вече съжалява горко за обещанието, което е дала на леля си. По всичко личи, че в депозитната кутия на Пангуи има информация за онова, което Реставраторите са търсели толкова упорито.

— Какво означава всичко това? — пита Ирина.

— Не знам със сигурност — казва Шара.

— Мислех си, че мразя професора — казва Ирина. — Но когато чух, че е мъртъв, осъзнах, че не е било така. Искала съм да го мразя. Но всъщност съм мразила неща много по-големи от него. Мразех, че се чувствам толкова… унизена. — Поглежда Шара и очите ѝ отново се пълнят със сълзи. — Какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли?

— Не, Ирина. Аз не наранявам невинни.

— Но аз не съм невинна. Заради мен го убиха.

— Едва ли. Както сама каза, мразила си неща много по-големи от себе си… Според мен неща много по-големи от теб и от мен, и дори от професора, са намесени тук.

Ирина изглежда обнадеждена и облекчена.

— Мислите ли?

Шара се опитва да скрие ужаса си.

— Знам го.

После и двете вдигат глави, защото откъм улицата долитат викове: „Пуснете ме! Пуснете ме!“

— Какво става? — пита Ирина.

Шара се протяга и отмества леко завесата. Пред портите на посолството се е събрала малка тълпа. Шара мярва блясък на златен шарф, което означава, че сред множеството има градски старейшина, и немалко официални на вид лица с белезникави роби. А пред всички тях, от вътрешната страна на портата, стои Малагеш, скръстила ръце и изправила гръб във военна стойка, стои и излъчва презрение както огънят бълва дим.

Шара се усмихва на Ирина.

— Извини ме.

Шара чува крясъците още преди да е излязла през централния вход.

— Това е политическа и етична перверзия, чувате ли! — крещи някакъв мъж. — Престъпление, което граничи с обявяване на война! Да отвлечете жена от дома ѝ? Стара жена, скромна чистачка, която цял живот е работила за една от най-обичаните и почитани институции на Баликов? Губернаторе, настоявам да я освободите незабавно! Ако не я освободите, ще направя всичко по силите си това да се превърне в международен скандал! Ясен ли съм?

Малагеш отвръща нещо, но Шара не чува какво.

— Нападение? Нападение? — отвръща разгорещено мъжкият глас. — Единственото нападение тук е атаката срещу правата и привилегиите на нашите граждани!

Шара пресича двора. Вижда как Зигруд дебне в сенките край стената на посолството. Градският старейшина стиска решетките на портата, както затворници стискат решетките на килиите си. Висок е за континентал, тъмното му лице се е зачервило от ярост. Прилича на печен във фурна картоф, мисли си Шара. Само дето лицето му е наполовина скрито зад гъста брада, която стига почти до очите.

Шара знае кой е. „Снимката във вестника — мисли си тя — не е и наполовина толкова въздействаща, колкото Ернст Уиклов на живо…“

Зад него стоят петнайсетина брадати мъже със семплите белезникави роби на баликовската адвокатура. Всички те наблюдават Малагеш с малки хладни очички и държат в десните си ръце кожени куфарчета, както повечето мъже биха държали мечове.

„Ще трябва да се оправяме и с адвокати — мисли си Шара. — Късмет ще е, ако умра сега.“

— Тъй като това посолство по закон е сейпурска територия… — казва Малагеш.

Уиклов я прекъсва със смях.

— О, не се съмнявам, че с радост бихте обявили целия свят за сейпурска територия!

— Тъй като това посолство е част от Сейпур — продължава мисълта си Малагеш през стиснати зъби, — не сме длъжни да ви информираме кое се намира или не се намира на територията на този имот.

— Не се и налага! Защото моите приятели и колеги са видели с очите си как водят жената тук!

Шара поглежда към Зигруд — челото му е навъсено. Много е трудно да проследиш Зигруд, без той да те забележи, и всеки, успял да го направи, трябва да е изключително талантлив.

Уиклов продължава:

— Предупреждавам ви, губернатор Малагеш — нарочно изговаря името ѝ с неправилно ударение, — че ако рожба на Баликов пострада или се почувства застрашена от действията на вашите служители, улиците ще екнат от възмутени викове срещу посолството ви и срещу самата вас, докато не ви изгоним, както трябваше да направим много отдавна!

— Спести си реториката, Уиклов — казва Малагеш. — Няма кой да те чуе. Тук сме само ти, аз и един празен двор.

— Но ще има много хора, ако не пуснете жената! Гарантирам, че ще пламнат бунтове, ако не освободите бедната жена!

— Да я освободим? Тук никого не държим принудително. Дошла е по своя воля.

— По своя воля! След като е била посетена от това? — Уиклов посочва с пръст Зигруд, който се чеше отегчено по носа. — Използвали сте сплашване! Заплахи! Това е равносилно на отвличане!

Шара се изкашля и казва:

— Грешите, сър. Двете с госпожа Торскени пихме кафе. Мога лично да ви гарантирам това.

Той насочва презрителния си поглед към нея.

— Вие пък коя сте? Заместничката на онзи глупак Труни? Ако е така, за мен думата ви струва колкото думата на пиян малоумник!

Шара примигва бавно. От доста време не са ѝ говорили по този начин.

— Вие сте Ернст Уиклов, ако не греша? — пита тя.

Той кимва ожесточено.

— Знам, че името ми фигурира в някой от списъците ви. В списъка с враговете на Сейпур, без съмнение, и се гордея да нося мишената ви на гърдите си!

— Отново грешите, сър — казва Шара. — Разбрах за вас от вчерашния вестник.

Малагеш слага ръка на устата си да скрие напушилия я смях. Уиклов се изчервява още повече.

— Безочието е сред малкото неща, в които сте отличници — казва той. — Малка госпожице, нито вие, нито вашият губернатор ще съумеете да се измъкнете от това с лъжи. Никакви дипломатически трикове няма да ви помогнат. Фактите са ясни — вие държите гражданин на Баликов като заложник, дребно отмъщение за неприятностите от снощи!

— Неприятности ли? — казва Малагеш. — Умряха шестнайсет души. От насилствена смърт. Бях там. Видях труповете. А ти?

— Не се нуждая от поредното потвърждение — казва той — за варварството на вашите хора.

— Първо неприятности, сега пък варварство — казва Малагеш.

— Това е без значение в момента — казва Уиклов. — Жена на име Ирина Торскени намира ли се на територията на посолството ви? Ако продължите да лъжете и да твърдите, че не е тук, тогава заедно с колегите си аз ще поставя въпроса на най-високо ниво, ще подам иск за нарушаване на няколко международни договора! Лично ще се погрижа да ви изгонят от нашата страна и повече никога да не се върнете! Това как ви се струва?

Шара прави физиономия. Подобни нелепи заплахи не я плашат, разбира се, но Уиклов, изглежда, има талант да привлича несъразмерно внимание към себе си, а точно сега Шара предпочита да работи на спокойствие. От виденията си в арестантската килия насам тя живее с усещането, че седи на бъчва с експлозиви и че разни хора постоянно се опитват да изритат бъчвата изпод нея.

— А! — виква внезапно Уиклов. — Ето я! Ето я!

Всички се обръщат. Сърцето на Шара се свива, когато тя вижда Ирина Торскени да наднича през предните врати на посолството.

— Виждате ли? — вика Уиклов. — Виждате ли я?! Наистина е задържана! Казах ви! Това е тя, нали?

Шара тръгва към Ирина, която зяпа Уиклов с разширени, пълни със страхопочитание очи.

— Ирина, не трябваше да слизаш — казва ѝ Шара. — Тук не е безопасно.

— Чух името си — тихо казва жената. — Този градски старейшина ли е? Градският старейшина Уиклов?

— Познаваш ли го? Него или някой от другите мъже? — спокойно пита Шара.

Ирина клати глава.

— Те за мен ли са дошли?

— Ирина! — крещи Уиклов. — Не я слушай! Ела при мен, Ирина! Не я слушай!

— Сигурно са наблюдавали апартамента ти — казва Шара. — Следили са те постоянно дори след като си приключила работата си за тях.

— Ирина! Ела при нас! Не ѝ обръщай внимание!

— Моят съвет е да не тръгваш с тях, Ирина. Не нам защо са дошли да те търсят, но едва ли е с почтени намерения.

Ирина гледа към портата. Уиклов разтърсва енергично решетките. Малагеш му крясва да спре, но той само повишава глас:

— Те не ти мислят доброто, Ирина! Искат да навредят и на теб, и на Баликов! Не слушай тази глупава жена!

— Ирина… не те съветвам да тръгваш с тях — повтаря Шара. — Хората, които стоят зад тези действия, са изключително опасни. И ти го знаеш.

— Но един градски старейшина не би…

— Чувам те! — крещи Уиклов, което си е чиста лъжа. — Чувам те какви ѝ ги говориш, казваш ѝ да се откаже от правата си на гражданка! Не я слушай, Ирина Торскени!

— Ирина — казва Шара. — Мисли.

Но Уиклов не млъква:

— Тя не е от твоята раса, от твоя народ! Не е свещена, каквито сме ние с теб и всичките ни братя и сестри. Да изрека такова нещо на глас е в нарушение на техните закони, но в сърцето си ти знаеш, че е истина!

Ирина поглежда Шара и Шара разбира, че жената е взела решение.

— Аз… съжалявам — прошепва Ирина и тръгва към портата.

Уиклов разтърсва отново решетките и вика на Малагеш да отвори. Малагеш поглежда Шара. Шара се опитва да измисли нещо, каквото и да е, но напразно. Малагеш кимва отсечено и с горчива гримаса. Хидравликата се задвижва с тракане, въртят се зъбчати колелета и портата бавно се отваря.