Град на стълби

Пресъздаване

Шара пристъпва през солния кръг, готова да я сполети нещо ужасно — току-виж създанието възкръснало и се нахвърлило върху нея, — но не се случва нищо особено.

Тя опипва пукнатината в стената, опитва се да пъхне пръсти в нея, но нищо не поддава.

— Ела да погледнеш — казва тя. — Да виждаш дръжка? Или копче? Или лост може би…

Зигруд я избутва нежно настрани с една ръка. После отстъпва крачка назад и изритва с все сила скритата врата.

Трясъкът в тихата стая е оглушителен. Половината от вратата се огъва навътре, другата се разпуква и се свлича на пода като счупено огледало. Бели валма горчив дим изригват към тях.

Шара докосва разбитата врата, по пръстите ѝ остават следи като от тебеширен прах.

— О — казва тя. — Хоросан.

Проточва врат да погледне през прага.

Пръстени стъпала се спускат надолу под остър ъгъл.

Зигруд взема един от свещниците. И казва:

— Като гледам, ще ни трябва.

Стъпалата нямат край. Спускат се все по-надолу, меки и влажни, оформени от тъмна, почти черна глинеста почва. Шара и Зигруд слизат мълчаливо. Не обсъждат току-що преживяния ужас, нито Зигруд я пита откъде е знаела как да се отърве толкова елегантно и ефикасно от чудовището. Преди осем-девет години сигурно са щели да го обсъдят надълго и нашироко, но вече — не. Толкова отдавна се занимават с тази странна своя професия, че едва ли е останало нещо, което да ги изненада — сблъскваш се с вълшебство, правиш каквото трябва по въпроса и се връщаш на работа. „Макар че това — мисли си Шара — беше най-неприятният ни сблъсък от доста време.“

— Накъде мислиш, че отиваме? — пита тя.

— На запад.

— Към камбанарията?

Зигруд се замисля и кимва.

— Значи скоро ще се озовем… под нея?

— Нещо такова.

Шара си спомня за газовата компания, която се отказала от концесията си в този квартал, вместо да рискува с подземията на Баликов.

— Сещам се за един въпрос — казва Зигруд. — Как е възможно да се направи такъв проход, без никой да забележи?

Шара плъзга поглед по стените на тунела.

— Изглежда го използват от доста време. Има следи от износване. Но въпреки това ми се струва, че първоначално са го… не са го прокопали, а са го прогорили.

— Какво?

Тя сочи черните следи от сажди и по-песъчливите места, които изглеждат стопени, като стъкло.

— Някой е прогорил толкова дълбока дупка? — пита Зигруд.

— Така изглежда — казва Шара. — Прилича на дупка, която пробиваш с горелка в метал.

— Виждала ли си такова нещо?

— Всъщност… не съм. Което, откровено казано, сериозно ме притеснява.

Бялата светлина на свещите танцува диво по пръстените стени. Странно течение гали страните на Шара. Тя нагласява очилата си.

Стъпалата сякаш се стапят под краката ѝ. Стените се отдръпват, стават каменни… не, каменни стенописи, при това със сложен и великолепен рисунък. Макар треперливата светлина да ѝ пречи, Шара е сигурна, че сред другите елементи на стенописа различава тънката фигура на Аханас и знака на Таалхаврас.

Стените все така се отдалечават. После изчезват напълно.

— О, да му се не види — казва Шара.

Светлината на свещите избутва мрака. Сенките се оттеглят като завеса и разкриват гигантска каверна…

Шара различава по нещо тук и по нещо там, по-близо и по-далеч…

— Да му се не види!

Оглежда се. Каверната е огромна и навява мисли за утроба — таванът и подът са вдлъбнати и се срещат в центъра на залата чрез нещо като каменна колона. Залата е разделена на шест атриума, които се събират в средата ѝ като венчелистчетата на приказна орхидея. А всеки сантиметър от стените, тавана и пода е покрит с глифи, символи и пиктограми, изобразяващи странни и смущаващи събития — мъж издърпва бодливо цвете от череп и връзва стеблото му около езика си; три жени, претърпели вивисекция, се къпят в планински поток, очите им са като стъклени мъниста, а от брега ги наблюдава елен; жена зашива разрез под мишницата си, а от разреза се подава безизразно мъжко лице, сякаш човекът е зашит вътре в нея; четири гарвана кръжат в небето, а под тях мъж вади вода от земята с копие… И така нататък, и така нататък, образи ужасни и иносказателни, чието значение ѝ се губи.

— Какво… — почва Зигруд, задавя се и кашля. — Що за място е това?

В центъра, където подът и таванът се събират, около колоната има мека пръст. „Откъде може да е дошла?“ — чуди се Шара. Тръгва напред, трудно ѝ е да прецени стъпките си по наклонения под.

Колоната, оказва се, не е една. Пет са и поддържат спирална стълба. Вижда се, че първоначално са били шест, но на някакъв етап са отстранили едната.

„Шест атриума — мисли си тя, — шест колони и шест Божества…“

Стълбата свършва със запечатан отвор в тавана, запълнен със слаб градеж от камъни и ронеща се глина.

— Разбира се — казва Шара. — Естествено!

— Какво? — пита Зигруд.

Шара оглежда една от колоните — изработена е майсторски, така, че да наподобява ствол на бор или елха, нагоре по кората пълзи огнена линия. Съседната колона е права и строга, един и същ сложен рисунък се повтаря отново и отново, нещо като визуално изображение на множество математически формули. Следващата колона прилича на палма, но вместо да е с характерната кора, от стъблото, под ъгъл нагоре, стърчат хиляди споени ножове. Съседната е „полазена“ от стари лиани с множество вдървенели стъбла, увити едно около друго, и е леко извита, сякаш създателят ѝ е искал да създаде впечатление за гъвкавост. Последната от петте колони е хаотично торнадо от цветя, листа, борови иглички, пясък, от какво ли не — от всичко.

Шара стиска юмруци и трепери като ученичка.

— Това е било! — извиква. — Това трябва да е било! Истинското! И през цялото време е било тук долу!

— Кое? — казва Зигруд с обичайното си безучастие.

— Не виждаш ли? Всички казват, че камбанарията на Престола на света се е смалила по време на Примигването! Но това не е вярно! Защото това е основата на камбанарията! — Тя сочи колоните около стълбата. — А по тези стълби се отива нагоре!

— И…

— И кулата изобщо не се е смалявала! Явно целият храм е потънал в калта! Онази смотана глинена барачка в парка никога не е била истинският Престол! А точно в това вярват всички, дори местните. Ето това тук! Това е Престолът на света! Тук са се срещали Божествата!

Неизбежно е откритието да завърти главата ѝ, да я изпълни с възторг, пък бил той и контрапатриотичен — та нали през целия си съзнателен живот се е занимавала с история. Ала една част от Шара е запазила достатъчно самообладание и точно тя се обажда сега:

„Това не може да е съвпадение. Най-свещената сграда в Баликов случайно потъва и така остава скрита близо осемдесет години? И точно Ернст Уиклов изкопава тунел под земята, който стига до нея? Никой не би направил такова нещо, ако не знае къде ще стигне, а няма как да знаеш за потъналия храм, освен ако някой не ти е казал.“

Шара издърпва една свещ от канделабъра на Зигруд.

— Върви да уведомиш Малагеш. Тръгвай. Ако населението на Баликов научи за това, че храмът още е тук, и се наложи публично да сложим ръка на него, ще си организираме повторение на бунтовете от Лятото на черните реки. Кажи ѝ да обяви Уиклов за издирване. Всички пропускателни пунктове във и около Баликов да си отварят очите за него. Вече имаме достатъчно да го задържим поне за разпит, ако не за друго.

— А ти какво ще правиш? — пита Зигруд.

— Ще остана тук да огледам.

— С една свещ?

— Всъщност тя е за теб. — Тя му подава свещта и посочва свещника. — А това е за мен.

Зигруд вдига вежда, свива рамене и ѝ връчва свещника. Тръгва назад към източния тунел. Слабата бяла светлинка на свещта се разлива след него по стъпалата, после бързо изчезва и Шара остава сама в гигантската каверна.

Свещите съскат и пукат. Някъде капе вода. Хиляди каменни очи я наблюдават безмълвно.

Минава известно време, докато се адаптира пространствено — напомня си, че каверната не е била подземна пещера, а надземен храм. Което обяснява гигантските зеещи отвори в стените на всички атриуми: някога те са били огромни прозорци и макар Шара да не вижда много добре от мястото си на стълбата, ѝ се струва, че с изключение на един всичките са счупени. „Значи това се е случило с прословутото рисувано стъкло на Престола — мисли си тя. — Лежи строшено и погребано под калта на Баликов…“

Плъзга поглед по шестте атриума. Всички са в различен стил, вероятно в стила на съответното Божество, точно като колоните, които поддържат спиралната стълба. Шара вижда символите на Олвос, Таалхаврас, Аханас, Воортя, Юков и…

— Хм.

Въпреки подземната си „консервация“ Престолът явно не е в идеално състояние — единият атриум е напълно лишен от стенописи или друга украса, сякаш бригада строители са слезли в подземието и щателно са изтъркали с шкурка пода, тавана и стените.

Вижда се обаче, че наскоро някой е правил опит да възстанови пода на празната камера, полагайки рисувани каменни плочи в тъмни цветове, по-тъмни, отколкото в другите атриуми. Реставрацията не е завършена, много от изображенията, надписите и символите са готови само отчасти и разказват половинчати митове и истории, а големи участъци от пода са съвсем празни.

Новите тъмни каменни плочи повтарят един и същ образ — човекоподобна фигура, седнала в центъра на стая, седи и слуша. Придружаващият фигурата символ е познат на Шара — стилизирана везна.

„Ръцете на Колкан. Който чака да претегли и отсъди…“

Поглежда зад себе си. Колоната, прилежаща към празния атриум, липсва.

Залива я абсурдно, но изключително силно усещане, че има пред очите си пример за редактирана история.

„Този атриум е бил украсен като останалите пет. Бас ловя обаче, че изведнъж се е опразнил през 1442-ра, когато Колкан е изчезнал от света. — Заглежда се в недовършената мозайка от нови пиктограми. — Но сега някой се е върнал да попълни архива.“

Подсмихва се. „Май гледат твърде буквално на термина Реставратори.“

Грандиозна задача — неизпълнима. По нейна преценка площта на тавана, стените и пода, които трябва да бъдат облицовани, възлиза на хиляди квадратни метри. А и който се е нагърбил с тази задача, явно не е имал представа каква е била оригиналната украса на атриума. И откъде са взели каменните плочи?

Коленичи да разгледа новата подова облицовка. Самите плочи са изключителни, тъмен гладък камък, какъвто Шара вижда за пръв път, а пиктограмите разказват истории и случки, които Шара не е чувала — Колкан, изобразен като силует с дълга роба и качулка, разрязва корема на гол човек, от разреза изригва ярка светлина и се плисва като дъжд по заоблените хълмове наоколо.

„Сигурно са от друг храм. — Шара плъзва пръст по едно от изображенията. — Някой е изкъртил тези камъни от оцелял храм на Колкан и се е опитал да го пресъгради тук, за да възстанови Колкан в Престола на света.“

„Би ли могъл Ернст Уиклов да направи нещо такова? По силите му ли е такова начинание?“

Улавя някакво движение встрани и вдига бавно глава. Нещо се гърчи на стената.

Взира се напрегнато и различава голяма празна рамка, която стои изправена само на метри пред нея. Явно е зърнала танца на сянката ѝ, която трептящите пламъчета на свещите хвърлят върху стената отзад.

Поглежда към другите камери. Там няма рамки. Онзи, който се е опитал да възстанови атриума на Колкан — вероятно същият, който е прокопал тунела с пръстените стъпала и се е сетил да заложи мховоста като пазач, — пак той е донесъл и рамката.

Шара отива при нея. Каменна каса за врата, висока приблизително три метра. Но пък в годините преди Примигването, спомня си Шара, континенталите са били доста по-високи от сега, когато масово страдат от недохранване. Като множество други неща, създадени по време на Божествената епоха, и тази каса е истинско произведение на изкуството, каменоделецът е превърнал твърдия материал в съвършено подобие на гъста козина, сухо дърво, мек камък и скорци. Но нито един от тези артистични мотиви не е свързан с Колкан, поне доколкото се простират знанията на Шара. Колкан принципно е презирал украсата като такава.

Тя докосва каменните скорци върху касата.

— А и не бяхте ли вие любимци на Юков?

Едва е докоснала рамката и тя се плъзга назад. Шара поглежда надолу, към основата ѝ. Касата е монтирана върху четири малки железни колелца. Шара я бутва още веднъж… с тихо изскърцване касата се плъзга още десетина сантиметра назад. „Защо му е на някого преносима каса за врата?“

Шара насочва поглед към прозоречната каса в стената на атриума. Първоначално всеки атриум си е имал прозорец с рисувано стъкло. Шара е чела десетки писма, описващи красотата на Божественото стъкло в Престола на света — сини и червени цветове, които окото не можело да различи докрай, но въпреки това усещало, — и макар да ѝ е тъжно, че всичко това вече го няма, по-силно е друго чувство, а именно почудата, че прозорецът на Колкан е непокътнат, но стъклото е прозрачно, без никакви рисунки. Размахва бавно свещника и наблюдава отражението му в стъклото — голям, прозрачен и съвсем обикновен прозорец. „Може би стъклописът е изчезнал, когато е изчезнал Колкан — мисли си тя, — но защо този прозорец е цял, а останалите са счупени до един?“

Вдига свещника и оглежда другите атриуми.

Някога, като съвсем малка, леля Виня я е завела в националната библиотека в Галадеш. До онзи миг Шара не си е давала сметка какво означават книгите, какви възможности предлагат — че можеш да ги защитиш завинаги, да ги съхраняваш, както инженерите съхраняват вода, че са бездънен ресурс на време и знание, уловени с мастило, вързани за хартия, подредени на рафтове… Мигове, превърнати в нещо физическо, недосегаемо, съвършено, като да запазиш мъртъв стършел в кристал с капчица отрова, провиснала завинаги от жилото му.

Тогава е изпитала нещо неописуемо. Нещо като… сеща се как двамата с Во са чели в библиотеката на академията… нещо като да се влюбиш за пръв път.

Да намери това под земята, сякаш целият опит, слова и история на Континента са били отмити от дъжда, просмукали са се през почвата и са се събирали капка по капка тук, в тази подземна кухина, бавно като калцифицирането на кристал…

В мрака под Баликов Шара Комейд крачи по древните камъни и се влюбва отново.

Стъпки. Шара откъсва поглед от една пиктограма на Олвос и вижда, че тунелът със стъпалата грее от светлина на свещи.

Появява се Малагеш, придружена от Зигруд и двама войници със свещници в ръце. Малагеш обхваща с бърз поглед гигантския храм, раменете ѝ се смъкват: „Да му се не знае и кашата“, — после въздъхва:

— Ох, мамка му!

— Изключително откритие, нали? — посреща я с ясен глас Шара и тръгва към нея.

— Може и така да се каже — мърмори Малагеш.

— Оставила си някой да пази входа, нали?

— Да, петима войници.

— Това — казва Шара, докато заобикаля една локва, — е гигантско. Гигантско! Най-значимото свързано с Божествата откритие, правено от Войната насам! Най-великата историческа находка във… ами в историята. Откритието дори на частичка от този комплекс, на парченце от някоя пиктограма, в Галадеш би се сметнало за революционна находка, но да откриеш целия комплекс, при това почти непокътнат, това е, това е… — Шара си поема дълбоко дъх, останала без думи. — Направо свят да ти се завие.

Малагеш зяпа извития таван. Бръсва с кокалчета белезите по челюстта си.

— Определено.

— Ето! Ела да видиш това! — Шара се навежда. — Тези няколко квадратни метра подова облицовка дават много повече информация за Аханас, отколкото сме открили за десетилетия. Почти нищо не знаем за нея! Както сигурно знаеш, Аханаштан е едно от местата, пострадали най-сериозно от Примигването. Почти целият град буквално изчезнал. В сегашния си вид градът е построен от нас, от Сейпур.

— Знам.

— Но това изображение показва защо е изчезнал! То потвърждава теорията, че Аханас буквално е „отгледала“ града, посявайки вълшебни семена, от които пораснали живи сгради, домове, улици, лампи… Праскови, които греели нощем и осветявали града вместо улично осветление; лиани, които довеждали вода и отвеждали отпадъци, един вид водопровод и канализация… Удивително!

Малагеш се почесва по ъгълчето на устата.

— Мда.

— И когато Аханас умряла, всичко това изчезнало. Нещо повече, тази находка ни дава второ обяснение за празнината в знанията ни за онзи период — ако изображенията са верни, то аханаштаните вярвали, че всички проявления на живота и следователно всички части на тялото са свещени. Те никога не вземали лекарства, никога не си режели косата и ноктите, не се бръснели, не си миели зъбите, не си миели дори… интимните части.

— Хм.

— Но не защото били нечистоплътни, а защото не се налагало! Аханас посрещала всичките им нужди! Хората живеели в пълна хармония със своя жив, органичен град. Но след Примигването, когато Континентът бил нападнат от болести, изглежда логично те да са отказали всякакво лечение, медикаменти… И измрели, почти всички аханаштани на Континента измрели! Можеш ли да си представиш! Можеш ли изобщо да си го представиш?

— Мда — казва Малагеш, после добавя кротко: — Даваш си сметка, че ще трябва да затворим тунела, нали?

— А ето този участък — казва Шара — показва… показва… — Свежда глава и издиша бавно. После вдига глава да погледне Малагеш.

Малагеш се усмихва мрачно и кимва.

— Да. Даваш си сметка. Даваш си сметка, че няма начин да опазим нещо такова в тайна. Много е голямо. Ще сложим охрана, да. После някой ще започне да задава въпроси какво охранява тази охрана и ще продължи да пита, докато отнякъде не изтече информация. Или ще се опитаме да започнем разкопки, да проучим и документираме обекта, но някой ще се зачуди защо струпваме тук тежка техника и ще започне да задава въпроси и ще продължи да ги задава, докато отнякъде не изтече информация. Проблемите — Малагеш използва ръбчето на едно релефно изображение да заглади нокътя си, — проблемите са неизбежни. Нещо по-лошо, Уиклов знае за това място и ако ние се опитаме да свършим нещо тук, това ще му даде силен коз в ръцете. „Вижте какво прави Сейпур, крие най-свещения ни храм в тайна под земята, осквернява го с мръсните си ръце.“ Можеш ли да си представиш такава ситуация? Можеш ли да си представиш какво ще последва, твое превъзходителство? Какви ще са последиците не само за твоето разследване, но за Континента, за Сейпур?

Шара въздъхва. Очаквала е тези аргументи, но се е надявала решението да не е толкова драстично.

— И ти наистина искаш да… да затрупаш тунела? Смяташ, че това е най-добрата ни възможност?

— Ако можех, щях да го напълня с цимент, но за това трябват машини, които ще привлекат излишно внимание. При входа има няколко дебели греди, които изглеждат носещи. За един час ще приключим.

— Тук има улики. Някой е идвал редовно, полагал е усилия да възстанови атриума на Колкан. Дори са донесли каменна каса за врата, макар да нямам представа защо. Трябва да… трябва да са съучастниците на Уиклов!

— И си напълно сигурна в това? Дотам, че си склонна да рискуваш континенталите да разберат за това място?

Шара разтърква очи, после прави крачка назад и обхваща с поглед Престола на света.

— Само като го погледна и знам, че бих могла да посветя целия си живот на това изследване.

— Ако беше историк — казва Малагеш. — Но ти не си историк.

Шара трепва засегната.

— Ти си държавен служител, посланик Тивани — тихо добавя Малагеш. — И двете имаме своя дълг. И нито моят дълг, нито твоят, имат нещо общо с тази находка.

Шара чува думите на Ефрем Пангуи в главата си: „Коя истина искате да предпазите?“

Пламъчетата на свещите трептят. Хиляди сенки танцуват по стените, пода и тавана. Древни лица се зъбят, после потъват в сенките.

— Направете го — казва Шара.

Изкачването по стъпалата изглежда безкрайно. Шара трескаво се опитва да запечата в паметта си всичко, което е видяла, което е прочела долу. „Морето да не дава — мисли си — да изгубим и това.“

— Значи не е имало нищо вълшебно долу? — пита Малагеш.

— Аз поне не видях — разсеяно отвръща Шара.

— Е, това поне е облекчение — казва Малагеш. Вади от джоба на палтото си плик и го подава на Шара. — Преглеждахме откраднатите страници от инвентарния списък на Склада. Мисълта, че може да открием подобни неща извън Склада, на открито, ми причинява кошмари. Според нас тези двайсет страници — или нещо в тях — са причинили голямото вълнение сред Реставраторите. Предполагам обаче, че са получили преписи на много по-голяма част от списъка.

Извадката е единственото, което би могло да наруши концентрацията на Шара в момента. Тя грабва плика от ръката на Малагеш, скъсва го и чете:

— О — мълви Шара. — Да му се не види!

Малагеш спира, колкото да драсне клечка кибрит в един камък, който стърчи от стената на тунела.

— Мда.

— Такива неща ли има в Склада?

— Може би тази част от инвентарния списък ги е заинтригувала, защото съдържа много неща, които все още са активни. Има доста стъклени артефакти, между другото.

— Божествата са обичали да използват стъклото като безопасно място за съхранение — измърморва Шара.

— Тоест?

— Ами, съхранявали са много неща в стъкло, крили са ги там. Божествените жреци владеели куп Освобождаващи чудеса. Изпращат обикновено стъклено мънисто, после правят съответното чудо, чупят мънистото и бум… — тя размахва ръце — появяват се купчини злато, имение, замък, невяста или… каквото се сетиш. — Продължава да чете, погледът ѝ се плъзга по страниците, съзнанието ѝ се мята между изумление и ужас. Ако не е ярката светлина от свещниците в стаята на мховоста, сигурно изобщо не би забелязала, че са излезли от тунела.

Малагеш кимва на двама млади войници, въоръжени с брадви и тежки чукове, и казва:

— Действайте.

Войниците влизат в тунела.

Шара чете последната страница.

Ръцете ѝ се свиват в юмруци, хартията едва не се разкъсва на две.

— Не! — казва тя. — Чакай, спрете!

— Да чакам? — пита Малагеш. — Какво да чакам?

— Виж — казва Шара и ѝ показва едно от описанията.

— Помниш ли — пита Шара — каменната врата в атриума на Колкан? Показах ти я преди малко.

— Да… — Лицето на Малагеш не се променя, когато тя вдига очи от списъка да погледне Шара. — Ти… мислиш, че…

— Да.

Малагеш млъква замислено, после казва:

— Значи ако онова долу е другото Ухо…

— И ако близнакът му още е в Склада…

Двете се взират една в друга още секунда. После хукват обратно по стъпалата на тунела.

Зигруд и другите двама войници ги зяпват объркано, после тръгват след тях.

— Като се вземе всичко предвид — казва Малагеш от сенките, — пак ми се струва най-мъдро да разрушим тази проклетия.

Шара е вдигнала свещника високо пред себе си да огледа каменната каса.

— Предпочиташ да си тръгнем, без да сме разбрали дали някой е използвал вратата, за да стигне до Склада?

Малагеш дръпва толкова силно от пуретата си, че се чува звук.

— Може да са отишли там, да са пипнали нещо, дето не е трябвало да го пипат, и да са умрели.

— Ако е така, лично аз държа да разполагам с труп. — Шара оглежда напрегнато релефните изображения, търси думи, буква, ръчка, бутон… „Макар че те едва ли са имали нужда от механизъм — напомня си. — Механиката на вълшебното е била далеч по-абстрактна по своето естество…“

Зигруд е легнал на пода и зяпа нагоре, все едно се намира на слънчев склон, а над него има синьо небе.

— Може би — казва той — трябва да направиш нещо на другата врата.

— Дано да си прав — казва Шара. Цитира няколко стиха от Юкоштава, но вратата си остава безучастна. — Ако е така, този вход би бил на практика безполезен. Стига охраната на Склада да е добра.

— Добра е — сопва се Малагеш.

Шара пробва с възхвала на няколко ключови юкоштански светци. Вратата не се трогва. „Сигурно така се чувства развратник, който сваля момиче на купон“ — мисли си тя.

— Боя се — казва след малко, — че подходът ми е неправилен.

Малагеш преглъща широка прозявка.

— И какво те навежда на тази мисъл?

Шара зарейва поглед към една далечна пиктограма в атриума на Юков, изобразяваща оргия с изумителен брой участници.

— Юков не е бил почитател нито на думите, нито на показната лоялност. Винаги е предпочитал действието, дивата импровизация. — Начело на оргията стои фигура със заострена шапка и държи стомна с вино и нож. — Жертвоприношение чрез кръв, пот, сълзи, емоции…

Сеща се за един прочут пасаж от Юкоштава: „Онези, които не са склонни да се разделят с кръвта и страха си; които се мръщят на виното и лудориите; които се боят на прага на всяка нова възможност… защо да допускам такива в сянката си?“

„Вино — мисли си Шара, — и плътското.“

— Зигруд — казва тя. — Дай ми манерката си.

Зигруд надига глава и се мръщи.

— Знам, че си носиш. Не те укорявам. Просто ми я дай. И нож също.

Малагеш изтръсква пуретата си и от върха се разхвърчат искри.

— Не ми харесва накъде отива тази история — казва тя.

Зигруд се изправя тромаво, бърка под палтото си — чува се металически звън, чийто източник несъмнено са инструменти с неприятно предназначение — и вади шише от тъмнокафяво стъкло.

— Какво има вътре? — пита Шара.

— Уж било сливово вино — казва той. — Но ако се съди по концентрацията на па̀рите… подозирам, че продавачът не е бил докрай откровен.

— А ти… опитвал ли си го?

— Да. И не ослепях. Така че… — Подава ѝ малък нож.

„Това или ще свърши работа — мисли си Шара, — или ще ме постави в много неудобно положение.“ Зигруд отваря бутилката и от алкохолните па̀ри стомахът на Шара се надига. Тя преглъща решително и издърпва със зъби ръкавицата на лявата си ръка. После събира смелост и рязва дланта си.

Малагеш е ужасена.

— Какво правиш?!

Шара лепва устни до малката рана и засмуква кръвта. Кървенето е силно, устата ѝ се пълни, стомахът ѝ се обръща. Следващата стъпка е да отпие от алкохола и тя го прави.

Алкохол, оказва се, какъвто категорично не е опитвала преди. Съдържанието на стомаха ѝ се надига, изкачва се по хранопровода и стига до гърлото ѝ, но тя потиска решително напъна за повръщане. Обръща се трескаво към касата и изплюва сместа от кръв и алкохол, като се дави през цялото време.

Очите ѝ са така насълзени от усилието, че не вижда дали експериментът ѝ е дал резултат. Тиква бутилката и ножа в ръцете на Зигруд и се свлича на четири крака. Дави се в сухи напъни за повръщане, сухи, защото вече е изхвърлила съдържанието на стомаха си, когато е повърнала при вида на мховоста.

Чува как Малагеш мърмори нещо неразбираемо.

Чува и тихото изстъргване, с което черният нож на Зигруд напуска канията си.

— Какво? — грачи Шара и бърше сълзите си. — Какво става? Получи ли се?

Вдига поглед и открива, че ѝ е трудно да прецени.

Вътрешността на касата е напълно, непрогледно черна, сякаш някой е пъхнал вътре плоскост от черен графит. Един от войниците на Малагеш — млада жена — пристъпва зад касата и изчезва от погледа им. После подава глава иззад касата и пита:

— Нищо ли?

— Нищо — отвръща Малагеш. — Това ли… това ли трябваше да стане?

— Поне стана нещо — казва Шара. Взема свещника и се приближава към касата.

— Внимавай! — казва Малагеш. — Нещо може да… знам ли, да излезе.

От по-близо става ясно, че чернотата в касата не е чак толкова плътна, колкото изглежда — сянката се отдръпва бавно и Шара различава намек за високи четвъртити метални рамки от двете страни на входа; подът отвъд прага е настлан с нещо като старо дюшеме.

„Рафтове — осъзнава тя. — Това са безкрайни редици рафтове.“

— О, море и звезди — шепне Малагеш. — Какво е това?

„Най-вероятно — мисли си трепетно Шара — това е гледката от рафт В5-162, където се намира другото Ухо на Юков.“

Навежда се и взема буца пръст. Преценява разстоянието и хвърля буцата през прага.

Буцата прелита през отвора, навлиза в сенките и пада с ясно доловим звук на дюшемето.

— Минава — отбелязва Зигруд.

„Ето как — мисли си Шара — господарят Юков ни допуска в сянката си.“

Това я тревожи дълбоко, макар тя да премълчава тревогите си — преди няма и час е открила, че едно от божествените създания на Юков още е живо, а сега се оказва, че и едно от вълшебните му устройства все още работи. „Кой всъщност, освен самия кадж, е видял как Юков умира?“ — пита се тя.

Съсредоточава се върху настоящата задача.

— Да погледнем, а?

Навлиза в плътна сянка — пламъчетата на свещите в ръката ѝ почти угасват, — залива я нещо като вятър, от който настръхва, после под краката ѝ изскърцва дюшеме.

Преминала е.

Поема си дъх и моментално започва да кашля.

Вътре в Неспоменавания склад е спарено и задушно, много повече, отколкото в Престола на света — все едно влизаш в дома на старци клошари. Шара кашля мъчително, забила нос в окървавената кърпичка, с която е превързала порязаната си длан.

— Няма ли вентилация тук?

Малагеш е вързала кърпа пред лицето си, преди да влезе.

— И защо да има, мамка му? — казва тя с раздразнение.

Зигруд влиза след нея. И да го притеснява миризмата, не го показва с нищо.

Малагеш се обръща да погледне към втората каменна каса, която си стои преспокойно на най-ниската лавица на рафт В5. Шара вижда как двамата войници на Малагеш ги наблюдават напрегнато от другата страна на входа.

— Как е възможно наистина да сме тук? — пита Малагеш. — Как е възможно да сме се озовали само за миг на мили извън Баликов, просто ей така?

Шара вдига свещника пред себе си. Рафтовете се редят покрай тях, издигат се на височината на три-четириетажна сграда. Някъде много високо над главите им има ламаринен покрив. Скелетоподобната форма на стара подвижна стълба дебне на десетина крачки от тях.

— Явно е възможно, защото очевидно сме тук — казва тя.

Тримата стоят в Неспоменавания склад и се ослушват.

Тъмният въздух е изпълнен с въздишки, скърцане, тихо жужене. Потракване на дребни монети, стържене на дърво. Въздушното налягане в помещението сякаш се променя постоянно — или нещо в Склада обърква възприятията на Шара, залъгва кожата, вътрешното ухо и синусите ѝ, или ѝ въздействат безброй сили, на приливи и отливи като океанско течение.

„Колко ли чудеса са тук, с нас — пита се Шара, — колко ли функционират тихо в мрака? Колко от вълшебствата на Божествените все още ехтят в това място?“

Зигруд сочи надолу.

— Вижте.

Дюшемето е покрито с пластове прах, но точно в този участък прахолякът пази следи от скорошни стъпки.

— По всичко личи — казва Малагеш, — че нашият тайнствен противник честичко е минавал оттук.

Шара полага усилия да се съсредоточи — дирите тръгват в различни посоки, застъпват се на много места и това ѝ пречи да разчете картинката. Явно нарушителят често е минавал по тази пътека.

— Трябва да направим щателен оглед, да проверим дали нещо е било местено — казва тя. — И най-вече да проверим дали нещо липсва. Ако се окаже, че наистина липсва нещо, то най-вероятно ще е сред артефактите от тези страници, защото те са предизвикали в най-голяма степен интереса на Реставраторите. Така че… — тя разлиства страниците — нека започнем с рафтове В4, В5 и В6.

— Или пък просто е откраднал нещо напосоки — казва Малагеш.

— Да. Може и така да е станало. — „Благодаря ти — мисли си, — че подчертаваш колко безсмислени са усилията ми.“ — Всички имаме светлина, нали? Нека се разделим тогава, но не се отдалечавайте прекалено… идеята е да се махнем оттук възможно най-бързо. Едва ли има нужда да го казвам, но не докосвайте нищо. А ако ви се стори, че нещо се опитва да привлече вниманието ви… игнорирайте го.

— Възможно ли е тези… предмети наистина да имат свое съзнание? — пита Зигруд.

Шара се сеща за списък с вълшебни предмети, които или са били живи, или са твърдели, че са такива, и повтаря:

— Просто не пипайте нищо. Стойте далеч от рафтовете.

Тя поема рафт В4, Малагеш — В5, Зигруд — В6. Шара върви по своята пътечка и си мисли колко стар е този склад. „Рафтовете са на почти осемдесет години — мисли си, заслушана в скърцането. — И им личи.“

— Каджът е наредил да построят този склад като един вид временно решение, нали така? — прошепва тя, загледана в дългата пътечка пред себе си. — А ние десетилетия наред сме си затваряли очите за този факт с безумната надежда, че проблемът ще се реши от само себе си.

Всяко място на рафтовете е маркирано с номерирана метална табелка. Друго описание на съдържанието няма, а ако се съди по списъка, предметите са подредени на случаен принцип.

Една от лавиците е заета почти изцяло от гигантска разглобена статуя. Лицето няма черти, ако не се брои фракталният рисунък, който обхваща цялата глава. „Таалхаврас — мисли си Шара, — или някое от превъплъщенията му.“

Дървена кутия с множество ключалки и стегната с вериги се гърчи енергично — от вътрешността ѝ се чува трополене, сякаш куп малки създания с остри нокти стържат по дървото. Шара я подминава възможно по-бързо.

На лавица над главата ѝ има златен меч, който грее със странна светлина. До него има дванайсет къси дебели стъклени колони без никаква украса. До тях — голяма сребърна чаша, щедро инкрустирана със скъпоценни камъни. После купища книги и свитъци.

Шара продължава напред. Минава покрай шейсет стъклени черчевета. Пиринчено стъпало. Труп, увит в одеяло и овързан със сребърна тел.

Краят на пътечката между рафтовете не се вижда. „Вълшебни предмети — мисли си тя, — създавани в продължение на над хиляда и петстотин години.“

Историкът в нея казва: „Какъв късмет, че каджът се е сетил да ги съхрани.“

Оперативният агент казва: „Трябвало е да ги унищожи до последното.“

— Посланик? — чува се гласът на Малагеш.

— Да?

— Каза ли… каза ли нещо току-що?

— Не. — Кратка пауза. — Поне така мисля.

Дълго мълчание. Шара се заглежда в колекция от сребърни палци.

— Възможно ли е тези неща да ти говорят в главата? — пита Малагеш.

— Тук всичко е възможно — казва Шара. — Не обръщай внимание.

Кофа, пълна с детски обувки.

Бастун, направен от конски косми.

Писалище, пълно догоре с древни пергаменти.

Платнена маска, която наподобява лицето на старец.

Дърворезба на мъж със седем еректирали члена с различна дължина.

Шара полага усилие да се съсредоточи, но съзнанието ѝ препуска през наученото, опитва се да свърже артефактите със стотиците континентални легенди, които е изучавала през годините. „Това ли е възелът, който задържал гръмотевична буря в себе си, и когато го развържеш, се изливал безконечен дъжд? Възможно ли е това да е лютня на ховтарик от двора на Таалхаврас, от чийто звук гоблените оживявали? Дали онова там не е червената стрела, направена от Воортя, която пронизала търбуха на разрушителна вълна и я превърнала в топло океанско течение?“

— Не — чува се гласът на Зигруд. — Не. Не е вярно.

— Зигруд? — казва Шара. — Добре ли си?

Тихо жужене на няколко метра от нея.

— Не! — казва Зигруд. — Това е лъжа!

Шара хуква по пътечката и скоро вижда Зигруд, който стои от другата страна на един рафт и се взира в малко излъскано черно кълбо, което лежи в кадифеното гнездо на кутия.

— Зигруд?

— Не — казва той, втренчен в кълбото. — Аз се махнах от онова място. Вече… вече не съм там.

— Той добре ли е? — пита Малагеш.

— Зигруд, чуй ме — казва Шара.

— Те умряха, защото… — Зигруд млъква, търси обяснение, — защото се опитаха да ме наранят.

— Зигруд…

— Не. Не! Не, няма!

Лъскавото черно кълбо се завърта леко наляво в кадифеното си гнездо; прилича на куче, което кривва глава, мисли си Шара, все едно казва: „Защо не?“.

— Защото аз — ожесточено казва Зигруд — не съм крал!

— Зигруд! — повишава глас Шара.

Той примигва стреснато. Черното кълбо потъва леко в кадифето си, разочаровано сякаш, че са му прекъснали играта.

Зигруд се обръща бавно да я погледне.

— Какво?… Какво става?

— Ти си тук — казва Шара. — Тук, в Склада, с мен.

Той объркано разтрива слепоочията си.

— Нещата тук са… нещата тук са много стари — обяснява Шара. — И според мен са отегчени. Сякаш… се хранят едно с друго. Като риби в пресъхващ вир.

— Не личи нещо да липсва — ръмжи той. — Рафтовете са пълни. Прекалено пълни, ако питаш мен.

— И при мен е така — обажда се Малагеш от съседната пътечка. — Не държиш да се катерим със стълбата, нали?

— Личи ли стълбата да е била местена? — пита Шара. — Огледай праха по пода.

Пауза, после:

— Не.

— Значи търсим нещо на долните лавици.

Шара свежда поглед към ниските лавици от двете страни на своята пътечка и продължава да търси.

Четири газени лампи от пиринч. Лакирана дъска без орнаменти. Детски кукли. Чекрък, чието колело се върти самичко.

После, на последното място, точно пред нея…

Нищо.

Може би нищо. Или поне нищо, което тя да може да види.

„Нещо липсва?“

Тръгва към празното място. Съзнанието ѝ вече е привикнало към гледката на чудати неща, която периферното ѝ зрение препраща постоянно, затова тя не обръща внимание на тази информация. Докато пристъпва към празното място, я спохожда разсеяна мисъл: „Не видях ли нещо лъскаво на пода току-що?“

„Жица?“

Усеща съпротивление при единия си глезен… дръпване, после нещо се скъсва с тъничък звук.

Метално дрънчене от съседния рафт; мъничък стоманен ключ се търкулва по дъските на пода.

В същия миг Зигруд крясва:

— Залегнете!

Валмо черен дим плъзва по пътечката вдясно от нея.

После цъфва огнено цвете, последвано от взрив.

Гореща вълна я облива отдясно, отнася я. Блъсва я силно в лавиците отляво, древни съкровища литват във въздуха — кожена торба се превърта и изплюва безкраен поток от златни монети; кълбо светла панделка пада на земята и се превръща в листа.

Прах, метал и старо дърво се въртят около Шара. Тя пада на пода, драпа към някаква лавица, но не може да се изправи.

Вдясно от нея бушува пожар. Дим се къдри към тавана като черна котка, която търси топлинката на слънчево място.

Вляво от нея статуята на Таалхаврас пада от лавицата. Зигруд се появява отнякъде и коленичи до Шара.

— Добре ли си? Косата ти е поопърлена…

— Що за проклето чудо беше това? — простенва Шара.

— Никакво чудо не беше — казва той и докосва главата ѝ отстрани. — Мина. Запалителна, струва ми се.

— Какво става, мамка му? — крещи Малагеш.

Някъде в мрака се обаждат множество тънки гласчета.

Пламъчета танцуват по прахоляка, прехвърлят се на най-долната лавица, полазват увития с одеяло труп.

— Трябва да се махнем — казва Зигруд. — Това място е толкова старо и сухо, че ще изгори за минути.

Шара поглежда към алчните пламъци. Рафтът вдясно от нея вече гори почти целият.

— Имаше празно място — казва тя, — на онази лавица там. Нещо е било взето. — Опитва се да посочи, но показалецът ѝ не я слуша и се клатушка като пияница.

— Трябва да се махнем оттук — повтаря Зигруд.

Чуват се силни припуквания. Нещо писука в пламъците.

— Какво става там, мамицата му мръсна? — реве Малагеш.

Шара поглежда Зигруд и кимва.

Той я мята с лекота на рамо и вика на Малагеш:

— Изчезваме!

Хуква по пътечката, завива наляво и продължава по права линия към каменната каса.

Рубиненочервено сияние прозира през гората от високи рафтове.

„Десетилетия — мисли си Шара. — Не, столетия. Повече.

И всичко това ще изчезне.“

Връщат се в Престола на света и Зигруд оставя Шара на пода.

Тя кашля дълго, после пита със слаб глас:

— Много ли съм зле?

Той я кара да раздвижи пръстите на ръцете и краката си. Тя го прави.

— Добре си горе-долу. Едната ти вежда е здравата опърлена. Част от косата ти е изгоряла. А лицето ти е червено. Изгарянето не изглежда сериозно обаче. Извадила си късмет. — Вдига глава да погледне огнения ад, който вилнее от другата страна на каменния вход. — Който и да е заложил онзи капан, изобщо не е знаел какво прави. Когато го чух… — Той клати глава. — Само едно нещо на света издава този звук.

Малагеш се е подпряла на един от войниците си, кашля и се опитва да запали поредната пурета.

— Значи мръсните копелета са минирали Склада? За всеки случай?

Вълна нажежен въздух се излива през касата.

„Във всеки момент — мисли Шара — те са една крачка пред мен.“

— Дайте да срутим проклетия тунел — казва тя. — И да приключваме с това проклето място.

В мрака на Склада легенди и съкровища се гърчат и умират в пламъците. Хиляди книги се превръщат в накъдрена пепел. Огънят изяжда картини отвътре навън. Разтопен восък от множеството свещи по рафтовете се стича на локви и образува разкривена дъга върху дървените дъски. В по-дълбоките сенки невидими гласове проплакват скръбно.

Ала не всички предмети са обречени.

Голяма глинена стомна на една лавица се къпе в жегата. Гледжосаната ѝ повърхност е изписана нагъсто със символи — символи на сила, на удържане, на контрол.

Нажеженият въздух топи мастилото на символите, то извира, напуква се и избледнява. Восъчният печат около тапата се стича разтопен по стените на стомната.

Нещо вътре в съда започва да ръмжи, осъзнало, че затворът му отслабва.

Стомната се клати. Пада от лавицата и се пръсва на пода.

Мрак се излива от счупената стомна. Съдържанието ѝ бързо се разширява, събаря рафтовете по пътя си като плочки за домино. Доскорошният пленник продължава да расте, докато не изпълва почти цялата височина на Склада.

Едно жълто око се отваря да попие пламъците, пушека, горящите рафтове.

Пронизителен глас във високите регистри надава победоносен рев:

— Свободен! Свободен най-сетне! Най-сетне свободен!