Град на стълби

Поредната мразовита утрин. Когато Шара отваря входната врата на посолството, пазачът в двора, увит в кожи до носа, се обръща и казва:

— При портата е. Не го пуснахме, защото…

— Разбирам — казва Шара. Пресича двора на посолството. Дърветата са се привели под товар, който прилича на пластове черно стъкло, а безчетните пукнатини в стените на посолството са пълни с перлено бяло, сякаш незнайна бригада строители ги е гипсирала през изминалата нощ. Голямата чаша кафе в ръката ѝ влачи шлейф от пара след себе си като мехурчета след отплаващ кораб. Шара се замисля колко различно изглежда всичко сега, през деня — чисто, мразовито и бляскаво, — в сравнение с предната вечер, когато Уиклов лаеше през решетките на портата като куче пазач.

Портите се отварят с дрънчене. Момчето стои на алеята пред тях и държи сребърен поднос. Облечено е със слугински дрехи и изглежда от доста време е навън, на студа — горната му устна лъщи от замръзнал сопол. Ако не трепери толкова силно, изражението му сигурно би минало за усмивка.

— Посланик Тивани?

— Кой си ти? — пита Шара.

— Аз… имам съобщение за вас. — Протяга към нея сребърния поднос. В средата му има малка бяла картичка.

Шара я взема несръчно с премръзналите си ръце и примижава да прочете ситния текст:

Шара свива юмрук около картичката.

— Благодаря — казва и хвърля ядно смачканото картонче.

„Да си имам късмета — мисли си. — Защо ми трябваше да обещавам точно това на Виня?“

— Извинете, госпожице — казва момчето. — Не искам да ви прекъсвам, но… м-мога ли да си вървя?

Шара го стрелва с яден поглед, после тиква чашата с кафе в ръката му.

— Вземи. На теб ще те свърши повече работа, отколкото на мен.

Момчето си тръгва. Шара се обръща и притичва назад към входа на сградата.

Откъм улицата зад посолството се чува детски плач. Бой със снежни топки е приел неприятен обрат — един от снарядите явно е съдържал прекомерно количество лед, което води до размахани пръсти и обвинителни викове: „Не е честно, не е честно!“.

Първото впечатление, щом пристъпиш през прага на клуб „Гошток-Солда“, е за плътна стена от дим. Шара се стряска от гледката, но присъстващите се държат, сякаш гъстият дим е нещо съвсем нормално, приятно дори. Вятърът нахлува през отворената врата, завихря дима и го разрежда малко, колкото Шара да различи треперливата светлина на свещи, лъщенето на мазни вилици и лицата на засмени мъже.

После наситената миризма на тютюн я удря като юмрук между очите и едва не я отвява назад.

Шара събира сили да влезе и очите ѝ постепенно се адаптират. Димът не е чак толкова гъст всъщност, макар че таванът си остава почти напълно невидим — полилеите и лампите сякаш висят от нищото. Служителят на рецепцията я поглежда — изненадан и видимо възмутен — и пита за име.

— Вотров — казва Шара. Мъжът кимва отсечено, един вид „можех и сам да се сетя“, и я кани с жест да влезе.

Превеждат я през лабиринт от сепарета, частни стаички и барове, всичките пълни с мъже с костюми и роби, отвсякъде лъщят сивкави зъби, плешиви глави и черни ботуши. Връхчета на запалени пури танцуват в мъглата като червеникави светулки. Сякаш цялото помещение е пропито с дим и мазнотия, а пушекът подръпва с изумление подгъва на полата ѝ и се чуди: „Това пък какво е? Що за странно същество се е вмъкнало тук? Какво става?“

Цели маси се смълчават при вида ѝ. Плешиви глави щръкват от сепаретата и я зяпат. „Ами да — мисли си Шара, — аз съм двойно неприемлива тук. Хем жена, хем сейпури…“

Кадифена завеса се отмества и тя влиза в голямо помещение в дъното. На маса с размерите на речна баржа седи Воханес, наполовина скрит зад вестник с размерите на палатка, полуизлегнат в кресло с мека тапицерия и възглавнички, вдигнал крака на масата. Ботушите му са светлокафяви и кални. Зад него на хубави столове седят сейпурските му телохранители. Един от тях вдига поглед към Шара, свива рамене и махва извинително, сякаш да каже: „Идеята не беше наша.“ Вестникът, истински чаршаф, се смъква леко, Шара зърва над горния му ръб едно синьо око, после палатката от хартия и печатарско мастило се срива напълно.

Воханес скача енергично — доколкото му позволява болката в ставата — и се покланя.

— Госпожице Тивани!

„Би бил чудесен церемониалмайстор на прием с бални танци.“

— Не сме се виждали само от два дни — казва тя. — Няма нужда от такива церемонии.

— О, напротив, има, и още как! Особено когато имаш среща със… Как беше онази поговорка? Врагът на моя враг е мой…

— Какви ги приказваш, Во? Взе ли онова, за което те помолих?

— О, взех го. И беше крайно забавно, между другото. Но преди това… — Воханес плясва два пъти. По ръкавиците му, от бяло кадифе, има следи от печатарското мастило. — Бихте ли ни донесли две бутилки джанково вино и поднос с охлюви?

Сервитьорът се покланя като играчка с пружинен механизъм.

— Охлюви? — казва Шара.

— А вие, господа — обръща се Воханес към своята сейпурска охрана, — искате ли нещо? Да хапнете, да пийнете?

Един от телохранителите отваря уста, улавя погледа на Шара, премисля отговора си и поклаща глава отрицателно.

— Както искате… Заповядай. — Воханес ѝ сочи с театрален жест стола до себе си. — Седни. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Сигурно си ужасно заета.

— Избрал си интересно място за срещата ни. Гледат ме все едно съм прокажена, че и по-лошо.

— Ами, сметнах, че този път може да се срещнем в моята месторабота за разнообразие. Това място може и да прилича на дупка, където се събират малоумни старци, госпожице Тивани, но всъщност е родилното и моргата на баликовската търговия. Ако си представим финансовите потоци като златна река с множество притоци, то тук — точно тук, сред тютюневия дим, вулгарните шеги, вареното телешко и плешивите темета — се намира най-големият, най-дълбокият и най-опасният ѝ водовъртеж. Каня те да видиш със собствените си очи паянтовия осран кораб, който влачи местната търговия към морето на благоденствието.

— Имам необяснимото усещане — казва Шара, — че не ти е приятно да работиш тук…

— Нямам избор — казва Воханес. — Така стоят нещата. И макар че изглежда като една сграда, всъщност са няколко. Всички къщи в Баликов са разделени, сърдитке моя, а тази къща е направо раздробена. Бих могъл да маркирам с цветен код всяко сепаре според партийната му принадлежност. Или да начертая линии по пода, стига изкорубените дъски да го позволяваха, линии, които някои членове на клуба не биха пресекли с цената на нищо. Ала напоследък този клуб, както и самият град, започва да се пренарежда около две основни групи. Моята група и… ами…

Слага със замах вестника в скута ѝ. Една малка статия е оградена. Заглавието гласи: „УИКЛОВ СЕ ОПЪВА НА ПОСОЛСТВОТО“.

— Започваш да се появяваш в пресата, скъпа — казва Воханес.

Шара плъзга поглед по статията и казва:

— Да. Уведомиха ме за това. На теб какво ти пука?

— Ами, размишлявах как бих могъл да ти помогна.

— Стига бе.

— А с Уиклов мога да ти помогна много.

Сервитьор изплува от димилката с шише джанково вино. Предлага бутилката на Воханес, той поглежда етикета, кима и протяга лениво ръка, в която своевременно се появява пълна с вино кристална чаша. Сервитьорът мести колебливо поглед между двамата, сякаш да каже: „Наистина ли искате да сервирам и на нея?“ Воханес кима ядосано и сервитьорът, без да крие раздразнението си, налива вино и на Шара.

— Нахално лайно — казва Воханес, след като сервитьорът си тръгва. — Често ли се държат по този начин с теб?

— Какво предлагаш, Во?

— Предлагам да ти помогна с Уиклов. Бих го направил и просто от добро сърце… но не бих се разсърдил, ако погребеш това тлъсто копеле.

Шара отпива мълчаливо от виното. Вече е видяла куфарчето до Воханес — бяло, кадифено и нелепо като ръкавиците му. „Морето да ми е на помощ. Сериозно ли съм наела клоун за информатор?“ Само дето от другата страна на Воханес има второ куфарче. „Толкова много неща ли е имало в депозитната кутия?“

— И как ще ми помогнеш срещу Уиклов?

— Ами, точно тук идва трудната част… Аз не съм типичният непочтен интригантстващ политик въпреки, хм, разговора, който водим в момента. Моят стил е много по-… — размахва ръка, търсейки най-подходящите думи, — а бе аз съм идеалист с вкус към величавите жестове. Печеля поддръжници точно защото не си цапам ръцете с мръсотия.

— Но сега си готов да го направиш.

— Ако онова накацано от мухи лайно наистина и без съмнение е свързано с хората, които ни нападнаха, и със смъртта на Пангуи, то няма да скърбя прекомерно, ако бъде изритан от политическата сцена с моя помощ. Е, не мога лично да забия кинжала в гърба му, но вероятно бих могъл да дам въпросния кинжал на някой друг, който е по-даровит в употребата му.

Сервитьорът изскача от смрадливата мъгла, понесъл голям плосък камък, покрит с малки дупки. Камъкът плува в масло, а в дупките са натикани нещо като миниатюрни бежови копчета.

— По-конкретно, Во — подтиква го отново Шара.

Воханес подсмърква и взема виличка с размерите на игла.

— Имам приятел в търговската къща на Уиклов. Това е в основата на личния му успех, между другото — Уиклов е сред малцината от старата гвардия, които си цапат ръчичките с търговия. Забогатя от картофи. Съвсем подходящо, като си помислиш. Нещо, което расте в калта, далече от слънцето… — Набожда един охлюв, лапва го, изсумтява доволно и казва с пълна уста: — Хааа. Мм. — Премята малкото късче месо с език и преглъща. — Пари. Както и да е. Убедих този мой приятел в търговската къща на Уиклов да ми прехвърли данни за всички инвестиции и покупки, които Уиклов е направил миналата година. — Усмихва се победоносно и потупва второто куфарче до стола си. — Да кажем, че изпод робата му се носи миризма на нещо гнило. Нищо перверзно, за жалост — веднъж колкаштан, винаги колкаштан, както се казва, а Уиклов е колкаштан до мозъка на костите си… но все пак има нещо миризливо там. И бих бил предоволен, ако откриеш какво е то.

Шара кара направо:

— Финансира Реставраторите?

— Прегледах документите и за жалост не открих нищо в тази връзка. Но има друго, което прави впечатление.

— Какво например?

— Например тъкачниците.

— Например… Чакай, какво?

— Тъкачниците — повтаря Воханес. — Уиклов е купил три тъкачници в покрайнините на града, не просто дял в тях, а изцяло. Сещаш се, големите фабрики, където тъкат килими.

— Знам какво е тъкачница…

— Да. Та той ги е купил — не са евтини, имай предвид, — но не им е сменил имената.

— Тоест не иска да се знае, че са сменили собственика си, така ли?

— Да. Но трябва да има и още нещо в документите. Просто не мога да го открия. Но пък аз не разполагам с цяла разузнавателна агенция зад гърба си.

Шара се замисля.

— Кога е купил тъкачниците? След месеца на Тува ли?

— М-м-м… Е, не мога да съм напълно сигурен, без да погледна в документите, но мисля, че да.

„Интересно“ — мисли Шара. После пита:

— Доколко надежден е източникът ти?

— Много надежден.

— Да, но колко?

Воханес се колебае.

— Познавам го в лично качество, отблизо — казва бавно. — Това би трябвало да отговаря на въпроса ти.

Шара отваря уста да задълбае, но после съобразява какво ѝ е намекнал Воханес, кашля смутено и казва:

— Разбирам. — Гледа го как отпива от виното. Той се поти, блед е; внезапно ѝ се струва набръчкан и мек, деликатен като фино тъкан лен. — Слушай, Во. Аз… ще ти дам нещо, което рядко давам на доброволни източници като теб.

— И какво е то?

— Ще ти дам шанс да си промениш мнението.

— Какво?!

— Ще ти дам възможност да премислиш — казва Шара. — Защото ако ми дадеш документите, аз ще ги използвам, повярвай ми. Противното би било непрофесионално от моя страна. И когато ме попитат откъде съм ги взела — а определени хора със сигурност ще ме попитат, — ще трябва да отговоря. Не мога да предскажа какво ще се случи, но след като свалим картите, има голяма вероятност някой ден в бъдещето, на някакъв публичен и леснодостъпен форум в Сейпур, някой да свидетелства, че Воханес Вотров, градски старейшина на Баликов, е предоставил на сейпурското правителство ценен материал с пълното съзнание, че въпросният материал ще доведе до унищожаването на друг градски старейшина. А такова нещо… Такова нещо си има последствия.

Воханес е вперил поглед в пламъка на една свещ, който танцува валс върху фитила си.

— Виждала съм го това — продължава Шара. — И преди съм губила източници по този начин. Аз използвам хората, Во. Това ми е работата. Грозно е, знам. Има тежки последствия. И… И ако отново ми предложиш тези материали, аз ще ги взема, защото съм длъжна. Но искам сериозно да си помислиш какво би могло да те застигне, ако ми дадеш куфарчето.

Воханес я фиксира със сините си очи. „Сигурно и като кърмаче е бил със същите сини очи“ — мисли си тя.

— Ела да работиш за мен — внезапно казва той.

— Какво?!

— Не ми изглеждаш особено щастлива в момента. — Набучва един охлюв и духа да го охлади. По покривката капе разтопено масло. — Ела да работиш за мен. Промяната ще ти се отрази благотворно. Ние не сме като старата гвардия. Нито една от компаниите ми не е такава. Ние правим големи нови неща. Освен това мога да ти предложа безобразно добро заплащане.

Шара го гледа невярващо, после избухва в смях.

— Не говориш сериозно!

— Напълно сериозен съм. Сериозен като смъртта.

— Аз… аз няма да работя за теб, Во.

— Добре де, тогава поеми командването. — Надига чашата, лапва още един охлюв. — Ще ми спестиш куп главоболия. Управлявай компаниите ми. Направлявай парите ми. Аз просто ще си седя, ще ме избират в градския съвет и, знам ли, ще поздравявам хората по парадите или нещо такова.

Шара се смее, захлупила лице в шепи.

— На какво толкова се смееш? — Той прави храбри опити да изглежда сериозен, но усмивката го предава. — Сериозно ти говоря. Ела с мен. — Усмивката му угасва. — Ела да живееш с мен.

Шара спира да се смее. Примижава, простенва.

— О, Во. Защо?!

— Защо какво?

— Защо ти трябваше да го казваш?

— Имах предвид… О, стига де, имах предвид да живееш в Баликов.

— Не прозвуча така. А и… а и точно това ми предложи, когато завършихме колежа.

Воханес поглежда смутено към сейпурските си телохранители.

— Дали бихте могли да, ъъ, да ни извините за мъничко, господа?

Телохранителите вдигат рамене и излизат да застанат на пост пред вратата.

— Това… Очевидно не това имах предвид, Шара — казва Воханес и се засмива горчиво, отчаяно.

— Затова ли ме покани тук? За хубава вечеря и предложения?

— Това не е хубава вечеря. Всичко има вкус на тютюн, за бога…

Мълчание. Гърлен смях откъм съседното помещение прераства в астматична кашлица.

— И да се върна, това няма да ни направи щастливи — казва Шара.

Воханес, наранен, се обляга назад и забива поглед в чашата си.

— Аз не съм същото момиче — казва Шара. — Ти не си същото момче.

— Защо всичко трябва да е толкова… трудно? — казва той намусено.

— Ти си сгоден.

— А, да, сгоден. — Вдига ръце, после ги спуска отново, сякаш да каже: „И какво от това?“. — Ние сме една много доволна двойка. Ходим по приеми. Вестниците пишат за нас.

— Но ти не я обичаш?

— Някои хора се нуждаят от любов в живота си. Други — не толкова. То е като да си купуваш къща. „Искате ли камина в салона? Искате ли прозорци в банята? Искате ли любов?“ За мен любовта не е от първа необходимост.

— Мисля, че това не е вярно.

— Е, не е като да имам избор — повишава глас той. — Нали видя онези типове в сепаретата? Можеш ли да си представиш какво биха… — Прави опит да се овладее. — Аз съм по-мръсен, отколкото си мислиш, Шара.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си мръсен.

— Не ме познаваш. — Взира се в нея. Устата му трепва. Сълза избива във вътрешното ъгълче на дясното му око. — Мога да ти дам Уиклов. Той си го заслужава. Вземи го. Вземи го и го погреби.

— Тъжно е някак, че си готов да преследваш с такъв фанатизъм колкаштаните.

Той се изсмива горчиво, мрачно.

— А нима не го заслужават? Тоест собственото ми проклето семейство… Ако искаш да си говориш с някого за гонения, защо не се обърнеш към хората, които са посветили живота си на това, дори сега, без своя… — оглежда се и снишава глас — бог?

— Добре де, но те все още са твоят народ, нали така? Онези, на които искаш да помогнеш. Ти какво всъщност искаш, Во — да реформираш Баликов, или да го сравниш със земята?

Воханес е така поразен от въпроса ѝ, че остава без думи.

— Семейството ти колкаштани ли бяха? — тихо пита Шара.

Той кимва.

— Никога не си ми разказвал за това.

Лицето му отново пребледнява. Челото му се набръчква от тежки мисли.

— Да — казва той накрая. — Не съм ти разказвал. Не съм имал нужда да споделя — по онова време повечето хора в Баликов бяха колкаштани. И още е така. Голяма част от Континента е такава. Явно са свикнали да живеят без Божество. След каджа и Войната преходът се оказал много по-лесен за колкаштаните, отколкото за всички останали… — Налива си последното вино от бутилката, един от пръстените му звънти по стъклото, докато той я потупва да изцеди и последните капки. — Баща ми беше богат колкаштан, което още повече влошаваше нещата. За повечето колкаштани човек се появява на света с много неща, от които да се срамува, ражда се в срам, но за богатите колкаштани човек се ражда с още един, допълнителен грях — ражда се беден. Още нещо, от което да се срамуваш. Той беше строг човек. При всяко провинение трябваше сами да си отрязваме пръчка, дебела колкото пръста ни, с която да ни набие. Ако изберяхме по-тънка, той отиваше да отреже пръчка по свой избор. И макар във всяко друго отношение да беше скъперник, не се скъпеше на пръчки… — Надига отново чашата. — Брат ми го обичаше. И обичта им беше взаимна, струва ми се. Може би защото Волка беше по-големият, не знам… баща ми принципно не обичаше децата заради нахалството им да не се държат като възрастни. А когато татко умря, брат ми никога не прости… На никого. На света. На Сейпур най-вече — понеже ние, континенталите, смятахме, че Сейпур ни е докарал Чумата. Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм. Остави ме на грижите на прислуга и бавачки, бях на девет тогава. Така и не се върна. Години по-късно научих, че всички са загинали, цялата група. Замръзнали. В очакване на чудо — Воханес вдига чашата към устните си, — което така и не се случило. Може би искам да съсипя Уиклов, да. Може би той е пречка към бъдещето на Континента, защото не си го представям как работи за светлото бъдеще на страната ни. Не, той винаги ще е втренчен назад, в мъртвото, глупаво, прашно минало. Така или иначе, точно за него не смятам да роня сълзи.

Шара затваря очи. „Колко заразна е развалата ми и колко лесно се разпространява“ — мисли си тя.

— Ако отново ми го предложиш, ще трябва да го взема.

— Направи го, Шара. Щом с това си вадиш хляба, ще се радвам да използваш уменията си върху Уиклов.

Шара отваря очи.

— Добре. Ще го направя. Предполагам, че съдържанието на депозитната кутия е в другото куфарче?

— Правилно предполагаш. — Воханес го взема, слага го на масата и посяга да го отвори.

— Не, не — спира го Шара. — Недей.

— Какво? Защо?

— Аз… дадох едно злощастно обещание. — „А леля Виня никога не забравя дадените ѝ обещания… както дадените, така и нарушените.“ Пита се дали е склонна към неподчинение, дали има смелостта да отвори куфарчето. Знае, че последствията ще са катастрофални, особено след заплахата на Виня. „Само в краен случай тогава“ — казва си тя и се чуди дали по този начин глупавите хора оправдават глупавите си решения. — Просто ми го дай, а министерството ще се радва да те компенсира.

— Искаш да ти дам куфарчето? — Воханес явно е потресен от тази мисъл. — Но то струва цяло състояние!

— Колко?

— Откъде да знам… Не си купувам аз куфарите. Имам си хора за това. — Сумти и оглежда куфарчетата. — Определено струват майка си и баща си…

— Прати ми фактура и ще те обезщетим изцяло.

Шара плъзва едното куфарче по плота на масата и го сваля на пода. Не е тежко. „Хартия? — мисли си трескаво тя. — Книги? Някакъв артефакт?“ После взема другото куфарче от Во. Става, с по едно куфарче във всяка ръка. Чувства се нелепо, сякаш си тръгва след приятна почивка на плажа.

— Защо става така — казва Воханес, докато я изпраща до вратата, — че след всяка наша среща по работа оставам с чувство на неудовлетворение? Сякаш нито един от двама ни не е получил онова, което е искал.

— Може би защото работата ни е такава. Неподходяща.

Излизането от клуба е като да изплуваш от морски дълбини. „Ще се наложи да изхвърля тези дрехи — мисли си Шара. — Самият им плат е отровен…“

— О — казва някой. — Вие… госпожица Тивани?

Шара вдига поглед и изтръпва. В купето на дълга и скъпа бяла кола седи Иваня Рестройка, лицето ѝ е бяло като сняг, устните ѝ са с ярко, кървавочервено червило. Незнайно защо и как изглежда по-безцветна, отколкото Шара я помни от приема у Воханес. Кичур черна коса се е измъкнал изпод кожената ѝ шапка, прекосява челото и се завива зад ухото ѝ. Ала въпреки тези грижливо режисирани щрихи жената се взира в Шара с нескрит шок.

— О — казва Шара. — Здравейте, госпожице Рестройка.

Тъмните очи на Иваня се плъзгат към вратата на клуба и помръкват от разочарование.

— Аха. Значи с вас е имал среща тази вечер.

— Да. — „Мисли бързо!“ — Предложи да ме представи на няколко местни бизнесмени. — Шара тръгва бавно към вратата на автомобила. — Знаете, че иска да работи със Сейпур по много направления. Беше много мило от негова страна да ме представи в клуба. — Добра лъжа, удобна и достатъчно близка до истината.

— В този клуб. Най-консервативния клуб в Баликов.

— Е, както се казва, времената, изглежда, се променят.

Иваня поглежда белите куфарчета в ръцете ѝ и кимва. Очевидно е, че не ѝ вярва.

— Познавали сте го навремето, нали?

Шара прави пауза.

— Съвсем бегло.

— Мм. Може ли да ви помоля нещо, госпожице Тивани?

— Разбира се.

— Моля ви… бъдете внимателна с него.

— Извинете?

— Той е шумен и енергичен на пръв поглед, но дълбоко в себе си е по-крехък, отколкото изглежда.

— Какво имате предвид?

— Каза ли ви, че си счупи тазобедрената става при падане по стълби? — прекъсва я Иваня и клати глава. — Бил е в клуб. Но не клуб като този. Е, и там мъжете ходят, за да се срещат с мъже, но… с това приликите свършват.

Сърцето на Шара подскача. „Това вече го знаем. Тогава защо ме изненадва толкова?“

— Полицията нахлула в клуба същата вечер — продължава Иваня. — Баликов, както знаете, така и не се е отърсил от колкаштанските си възгледи. Такива… практики тук са незаконни и абсолютно неприемливи. Полицаите се отнесли брутално към мъжете, които заловили в клуба. Воханес едва не умря. Тазобедрените стави зарастват много трудно. — Усмихва се тъжно. — Но той никога не си взема поука. Точно затова влезе в политиката. Искаше да промени нещата. В крайна сметка полицейската хайка е била наредена от Ернст Уиклов.

Група пияни мъже излизат от клуба, смеят се. Пушек е залепнал по яките им като в любовна прегръдка.

— Защо сте с него? — пита Шара.

— Защото го обичам — казва Иваня и въздъхва тъжно. — Обичам го, обичам онова, което е и което иска да прави. И искам да се грижа за него. Надявам се, че вие искате същото.

Ярка светлина на автомобилни фарове се разлива по дългата бяла кола. Шара чува Питри да я вика от колата на посолството. Вратата на клуба се отваря, Воханес излиза, бялото му кожено палто блести под светлината на уличните лампи.

Иваня се усмихва.

— Довиждане, госпожице Тивани. Приятна вечер.

Шара още помни онзи ден — отдавна, към края на втория семестър през втората ѝ година във „Фадхури“. Качваше се по стълбите в неговото общежитие, когато Роошни Сидхури връхлетя от горната площадка, слизайки на бегом. Тя го поздрави, но Роошни, целият потен и рошав, я подмина мълчаливо. А когато влезе в стаята на Во и го завари да седи без риза на стола при бюрото си, вдигнал крака на прозоречния перваз, преплел пръсти зад главата си, в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани — защото Во сядаше на това място и по този начин само след като са правили любов.

Заприказваха се и тя приседна на леглото. Огледа незабелязано чаршафите и ги опипа.

Бяха омачкани. И с вдлъбнатини като от… колене. И още влажни от пот.

Роошни едва не я беше съборил, тичаше сякаш сградата зад него гори…

Тогава не повдигна въпроса. Но започна да наблюдава. („Винаги съм била такава — щеше да си помисли много по-късно. — Вместо да променя собствения си живот, само наблюдавам и действам зад кулисите.“) Наблюдаваше колко много време Во прекарва с млади мъже, как ги прегръща. Наблюдаваше как ги наблюдава, как се променя стойката му, когато е близо до тях — става по-спокойна, по-естествена.

„Той съзнава ли го? — беше се питала тогава. — А аз?“

Един ден не издържа и отиде без предупреждение в стаята му. Завари го с друго момче. Шара дори не му помнеше името, Рой някой си. Завари ги да се движат бавно и нежно в същото легло, където преди няма и два дни Во ѝ беше шепнал колко много я обича.

Как се изопнаха лицата им, когато тя се изкашля. Момчето хукна към вратата, а Во ѝ закрещя гневно. Тя стоеше и мълчеше.

Искал бе и тя да му се разкрещи. Знаеше го още тогава, усетила го беше. Но тя не го направи, не му угоди. Това не беше спор. Тя нямаше нищо общо с направеното от него. По-истинско предателство не можеше да си представи.

А най-лошото бе, че момчето много приличаше на нея. Шара никога не би имала и никога нямаше да има женствени форми; фигурата ѝ беше момчешка, с щръкнали рамене, малко дупе и бегъл намек за гърди. „Нима съм била просто заместител? — беше се питала по-късно. — Начин да наподобиш забранена любов, без да си направил нищо забранено?“ Дори да беше така, тя все пак бе заместител, неадекватно подобие, встрани от естеството на истинската тръпка.

Той я умоляваше да каже нещо, да му отговори, да отвърне на удара. Но тя не го направи. Излезе от стаята му, а до голяма степен и от живота му до края на колежанския им престой.

(И досега се гордее с това в някаква степен — че е запазила спокойствие, хладнокръвие, контрол. Ала в същото време се срамува — нима е била толкова шокирана, толкова уплашена, така минала в дълбока отбрана, че дори не е събрала сили да му изкрещи?)

Посветила се бе на учението, внезапно завладяна от патриотичен плам. Той дойде при нея скоро след завършването си, месеци след сблъсъка им, събрал багажа си и готов да потегли с влак към пристанището и оттам към Баликов. Умолявал я бе да тръгне с него, да му помогне да стане мъжа, който така отчаяно иска да бъде. Опита се да я подкупи, да ѝ завърти главата с детски приказки, че можела да е принцеса, ако се съгласи да тръгне с него. А тя, цялата лед, цялата студена стомана, го беше наранила колкото ѝ стигаха силите: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш“, преди да затръшне вратата в лицето му.

„Един ден ще разбереш — беше ѝ казала леля Виня. — Ще проумееш. Себе си. И тогава всичко ще е наред.“

Един от малкото случаи, често си мисли Шара, когато леля Виня не позна. Абсолютно не позна.