Град на стълби

Свещеният град

Дните се търкалят.

Срещи и още срещи. Шара вече не е личност, а персонаж, физическото въплъщение на поста си. Пост, който би трябвало да ѝ дава власт, но в действителност ѝ връзва ръцете. Мести се от една съвещателна зала в друга съвещателна зала, изслушва просбите на Баликов, просбите на Континента, просбите на данъкоплатците, на търговците, на богатите, на бедните… Ежедневието ѝ се е превърнало в дневен ред, който тикват в ръцете ѝ, щом прекрачи прага на поредната съвещателна зала, парад на скучни и безсъдържателни имена: „Днес имате среща с Асоциацията за законодателно сътрудничество на квартал Киври“ — казва ѝ някой, или: „Чакат ви от Комитета за културна благотворителност“, или: „Следващата ви среща е с представителите на Лигата за градско планиране и прерайониране на централен Баликов“.

Няма по-жесток ад от работата в комисии, скоро решава тя — нещо, което Виня без съмнение знае. Какво ли удовлетворение изпитва леля ѝ при мисълта, че я е насадила на пачи яйца, мисли си Шара. Ето я, участва в комисии, които решават кой да бъде номиниран за председател на други комисии, после участва в заседание на комисия, което има за цел да формулира дневния ред на бъдещи заседания; след това участва в заседание, което трябва да реши кой да бъде назначен да назначава назначения за комисиите.

Шара издържа всичко това с усмивка, което, по нейно мнение, си е истински подвиг — защото вътрешно кипи от пощръклели тайни. На моменти ѝ се струва, че градът е претъпкан с тиктакащи бомби, които могат да се взривят всеки миг, че само тя знае за тях, но не може да отвори уста, за да предупреди останалите. Всяка сутрин се буди обляна в студена пот и скача от леглото да прегледа вестниците, убедена, че на първа страница я чака някакъв смъртоносен заговор, избухнал на броени пресечки от посолството.

Ала светът кротува. Сейпурски кранове възстановяват моста над Солда. Воханес не я е търсил след среднощното им фиаско и Шара още не може да реши дали това го оневинява, или напротив — дори да не мисли, че именно той е провалил прикритието ѝ, пак не е сигурна дали ще е в състояние да го погледне в очите. Отсъствието на Ернст Уиклов се е проточило твърде дълго. Малагеш, след като е получила няколко остри телеграми от офиса на районния губернатор, се връща неохотно към обичайните си задължения. Още един пример за дългата ръка на леля Виня, мисли си Шара.

Ала на първо място в съзнанието на Шара са страниците от дневника на Пангуи и тя с мъка удържа усмивката си, докато изслушва тревогите на Баликов и на Континента и едновременно с това си мисли: „Само лъжи. Всичко това са лъжи. Всичко, в което тези хора вярват, всичко, в което Сейпур вярва, е построено върху лъжи. И аз съм единственият жив човек на този свят, който го знае.“

А най-вбесяващото е, че не се е приближила и на йота до убиеца на Пангуи. След всички престъпления, предателства и ужасни разкрития истината за убийството, което я е довело в Баликов, продължава да ѝ убягва.

„Натискай и натискай, дърпай нишките, докато не се разплетат…“

Не е виждала Зигруд повече от седмица. Това всъщност е добре — пратила го е да наблюдава тъкачниците на Уиклов. Самият Уиклов може да е изчезнал, но тъкачниците си стоят, а именно те са единият елемент от троицата на Реставраторите (останалите два са стоманата и откраднатото от Склада). Виня изрично я е предупредила да се въздържа от агентурна дейност, да, но да стоиш на улицата и да наблюдаваш сграда не е непременно част от тайна операция, нали така?

С други думи, засега Шара наблюдава и чака.

По-точно чака да се стъмни. Защото се надява тази нощ да свърши малко истинска работа.

Зигруд — клечи в уличката — вдига глава. Толкова е тъмно, че ако не знаеш кое око му липсва, няма да го различиш в мрака.

— Закъсня — казва той.

— Млъкни — сопва се Шара и подтичва към него. — Цяла вечер се опитвам да избягам. Тези заседания са като крадци — следят те, изчакват да си отклониш вниманието за миг и точно тогава ти скачат. — Спира, задъхана е. Зад Зигруд, напряко на уличката, има единична тебеширена линия, същата тебеширена линия, каквато Шара е начертала преди седмици, докато се е опитвала да проумее как е възможно човек да изчезне посред бял ден в сърцето на голям град. — Носиш ли ги?

Зигруд вдига една брезентова торба.

— Не беше евтино.

— Е, не съм и очаквала старите пари да са евтини. Дай да видя.

Сяда на паважа и преглежда съдържанието на торбата — три килограма монети, всичките от различен вид и с различен номинал. Но имат две общи неща — всички са много стари и всички са от Континента.

— Изглежда, сме покрили всички градове — казва Шара. — Таалваштан, Воортяштан, Колкаштан, Аханаштан, Ол… Чакай малко. Олвоштан?

Зигруд вдига рамене.

— Това е безценен артефакт! — възкликва тя.

— Помоли ме да намеря възможно повече различни монети. Не ме питай какво ми струва това…

Шара оглежда монетите.

— Така… Добре. Много различни маркировки, много различни значения… Въпросът е кое от значенията има значение?

Зигруд я стрелва с празен поглед.

— Какво?

— Нищо — казва Шара. — Има само един начин да разберем. — Обръща се и мята монетите отвъд тебеширената линия. Те падат със звън върху бетоновата настилка, подскачат, дрънчат и накрая падат сред боклуците.

Зигруд и Шара тръгват по уличката да ги огледат.

— Сребро, сребро — мърмори си Зигруд. — Сребро… А. Ето тук. Олово.

Шара протяга ръка, Зигруд слага монетата в шепата ѝ, после двамата продължават напред.

— Сребро, сребро, сребро… Сребро… Олово. Пак сребро… Две оловни…

Шара и Зигруд се срещат в тази уличка две нощи всяка седмица. Шара би искала да са три, но дневният ѝ ред не го позволява — има куп вечерни събития, приеми, вечери и прочие, които изискват присъствието на главния дипломат. Ала именно тази уличка и нейната невидима врата занимават мислите на Шара денем и нощем.

Как функционира тази уличка, според какво? Според календарните дати? Според часовете на денонощието? Според фазите на луната? Или зависи от какъв ъгъл се приближаваш? Но по думите на Зигруд първият изчезнал бил паднал през тези невидими врати, а вторият минал през тях, така че последното предположение е малко вероятно. Или трябва да има човек от другата страна на входа, за да ги пусне? Или действа само за мъже, но не и за жени? „Стига, това е нелепо.“

Проба и грешка, проба и грешка. Отхвърляш всички възможности, докато не остане само една.

Шара събира оловните монети. Шепата ѝ е вече пълна. Сяда на улицата да ги разгледа една по една.

— Е? — казва Зигруд.

Шара продължава да брои под нос.

— Е?

— Да! Да. Точно както си мислех — всички оловни монети са или юкоштански, или колкаштански, или олвоштански. Останалите са си останали сребърни.

Зигруд пали лулата си. Петносаните тухлени стени грейват в оранжево, грейва и окото му.

— Е, и?

— Е, и, каквото и да се случва в тази уличка, то се случва на определени предмети с определена маркировка. Реакция… като при химическите реакции. Необходимо е нещо специфично. Не заклинание, нито някакъв жест, а… не знам. Нещо, което изглежда по определен начин.

— Като пазач — казва Зигруд.

— Като какво?

— Като пазач, който варди портите на крепост. Носиш ли си значката? В правилните цветове? Правилното знаме ли развяваш? Ако не — няма да минеш.

— Да, сигурно би могло да се оприличи на унифор… — Шара млъква рязко. Извръща се бавно да погледне към уличката.

— Какво? — пита Зигруд.

— Униформа… Зигруд… кое е последното, изчезнало в тази уличка?

— Онзи, дето караше колата.

— Да. Но искам да мислиш за тази уличка като за портата на крепост. Тук има нещо невидимо, което действа като пазач, точно както каза ти…

— Проверява му униформата — казва Зигруд. — И?

— И се питам — Шара вдига глава към него, очилата ѝ лъщят на лунния светлик, — ще можеш ли да се сдобиеш с традиционните колкаштански дрехи, с които бяха облечени нападателите в къщата на Воханес.

Зигруд въздъхва.

— Ох, да му се не знае!…

Още една студена нощ, поредното опушено от тънки облаци небе, поредната бледа като старо петно луна. Зигруд излиза иззад ъгъла с тежка раница на гръб и Шара се изправя.

— Този път ти закъсня. Защо се забави толкова? Трудно ли намери дрехите?

— Дрехите — бавно отвръща той — не бяха проблем. Нося ги. — Бърка в раницата и ѝ подава една.

Дрехата е от сива вълна. Платът е тъкан толкова плътно, че прилича на тюленова кожа. „Нищо чудно — мисли си Шара. — Колкаштаните не биха допуснали и най-нищожния шанс нещо да се види през дрехата.“

— Браво… Браво! — казва тя. — Искам ли да знам как си се сдобил с това?

Той свива рамене.

— Наложи се да поухажвам няколко полицаи. Което е поредното доказателство, че най-лесното решение е най-доброто. Те, изглежда, ме харесват. След Урав.

Шара опипва подгъва на дрехата, малките ѝ пръсти шарят по тъканта.

— Хайде, хайде… Трябва да… Чакай! — Платът при врата е твърд, не просто колосан, а сякаш е покрит със засъхнала боя или… — Чакай, това… Това кръв ли е?

— Мислиш ли, че съм имал време да ги пера?

Шара въздъхва.

— Е. Работата изисква жертви. Така… Хм. Да. Тук. — Напипва нещо твърдо в яката на дрехата, обръща яката и започва да дърпа вълнените нишки. В яката има тънко медно колие със символа на Колкан. Опипва останалата част от дрехата и открива твърди бучки при китките, глезените и на кръста — всички те са дребни бижута със стилизираната везна на Колкан.

Шара се засмива от сърце.

— О, да! Най-после! Точно както очаквах! Не са монети, но имат подобна маркировка. Това е истински пробив! И е толкова очевидно! Не знам как не се сетих. — Поглежда усмихната към Зигруд, очаква и той да е усмихнат, но той я гледа сериозно, напрегнато. — Какво има?

— Ами, чудя се… как да ти кажа нещо.

— Как да ми кажеш нещо? С прости думи и право в очите, надявам се.

Той търка брадичката си.

— Хубаво. Тъкачниците… онези, дето искаше да ги държа под око…

— Да?

— Отначало всичко изглеждаше нормално. Просто… Вълна, прежди, работници, килими. Скука.

— И?

— Днес обаче, и вчера, в две от тъкачниците… видях един човек. И на двете места.

Шара отпуска бавно ръце, без да пуска дрехата.

— Кого?

Зигруд разтърква брадичката си още по-силно.

— Вотров.

— Какво?!

— Знам.

Шара го гледа втренчено.

— Воханес Вотров е ходил в тъкачниците?

Зигруд кимва, примижал е.

— Да.

— Но… защо ще ходи там?

— Нямам представа. Но го видях. Воханес Вотров от плът и кръв. Е, не мина през централния вход, опита се да се вмъкне през задния, но аз го видях. Реших, че може би иска да купи тъкачниците, да натрие сол в раната на Уиклов, но не — проверих и тъкачниците все още са собственост изцяло на Уиклов и няма признаци някой да им е хвърлил око. Затова закъснях.

— И си… И си сигурен.

— Сигурен съм. Воханес Вотров. Ясно като бял ден. Но не изглеждаше никак добре между другото. Болнав някак. И определено не беше доволен от живота. Хрумна ми, че прилича на умиращ. Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.

Всичко това обърква Шара толкова силно, че тя напълно забравя за уличката.

— Казваш, че Воханес Вотров се държи като съучастник на Реставраторите?

Зигруд вдига ръце сякаш да се защити.

— Само ти казвам какво съм видял. Вотров се промъкна в едната фабрика на Уиклов, свърши си работата, после отиде в другата фабрика. Стори ми се, че хората там го познават. Ако трябва да гадая, тази му визита не ще да е първата.

— Тогава защо… Защо ще ни казва за тъкачниците, защо ще събужда подозренията ни към тях, щом самият той… прави каквото там прави?

Зигруд свива рамене.

— Изглеждаше болен. Мисля, че нещо не е наред с този човек, честно.

С тези си думи Зигруд потвърждава едно подозрение, което Шара таи от известно време — че Воханес Вотров не е на себе си. Действията му са прекалено необясними. Защо му е било да разкрива самоличността ѝ пред медиите? И защо сега, след като е получил от сейпурското правителство точно каквото е искал от него, защо не говори с нея, официалния представител на Сейпур в Баликов? И защо той, чийто живот е осакатен от колкаштанското възпитание, мълви стихове от Колкаштава в бездните на пиянски сън?

Единственият смислен отговор гласи, че Воханес е по-раздвоен, отколкото е подозирала. Може би достатъчно раздвоен, за да става въпрос за психическо заболяване, за човек, който не знае какво прави.

— Нищо не можем да направим по въпроса — казва накрая Шара. — Трябва да… трябва да продължим с нашите си дела.

— Добре — казва Зигруд. — Та какво казваше?

Шара полага усилия да се съсредоточи.

— Дрехите. В тях са пришити малки талисмани. Малки медальони, гривни и метални дреболийки със символа на Колкан — нещо като монетите, но по-засукано. Следователно тези дрехи, попаднат ли в съприкосновение с това място на уличката, предизвикват някакъв вид реакция, точно като монетите, които търкулнахме.

— Тоест…

— Тоест… — Шара сгъва дрехата на стегната топка, обръща се и я мята към тебеширената линия.

Само дето дрехата така и не я преминава.

Зигруд примигва.

Топката сива вълна е изчезнала.

— Добре — казва Шара. — Ако трябва да съм честна докрай, не бях сигурна, че ще се получи.

— Какво?…

— Чувствам се и някак виновна обаче… надявам се, че тази не е била единствената дреха, която си изкрънкал от полицаите…

— Какво стана, мамка му?

— Изглежда, съм права — казва тя. — Тази уличка е пострадала много сериозно при Примигването, много дълбоко. И не само уличката. А самата реалност. — Изтупва ръце и се обръща към тебеширената линия. — Това е първият пример за остатъчна реалност, наблюдаван от Великата война насам.

— След Войната, след като Божествата били убити, минало известно време, преди реалността да реши какво точно се очаква от нея — казва Шара. — В даден град животът се въртял около един абсолютен принцип, в съседния град — около друг, често противоположен на първия. След смъртта на Божествата тези два района трябвало да се помирят и да решат какво е истинското им състояние. И докато този процес течал, се наблюдавала така наречената…

— Остатъчна реалност — довършва Зигруд.

— Именно. Места, където правилата били в състояние на стазис, един вид висящи, нерешени. Дълбока рана във фундаменталната природа на реалността, причинена от Примигването.

— Добре де, но как е възможно тук реалността все още да дава дефекти и никой да не го е забелязал?

— Може би защото тук — Шара обхваща уличката с жест — остатъчната реалност се слива с общия пейзаж. — Районът прилича на останалата част от Баликов, разкривен, изроден, белязан; сгради, уловени в капана на други сгради; улици, които завършват с оплетени стълби. — Очевидно е, че Баликов така и не се е възстановил от Примигването.

— И от другата страна на това… — Зигруд сочи към невидимия „вход“ и явно се чуди как да го нарече, — на тази остатъчна реалност, има друга реалност?

— Така смятам. И по-точно, има реалност, където е важно кое Божество почиташ, чии символи, маркировки и белези носиш.

— Значи е вярно, дето казват, че по дрехите те посрещат…

— Още колко носиш? Дрехи имам предвид.

Зигруд поглежда в раницата.

— Три.

— Дай ми най-малката. Ще минем отвъд.

Двамата се обличат — дрехата на Шара ѝ е абсурдно голяма, Зигруд едва се побира в своята.

— Наистина ми се ще да ги беше изпрал — казва Шара. — Тази е цялата в засъхнала кръв.

— Сигурна ли си, че ще подейства? — пита Зигруд.

— Да. Защото самият ти едва не си преминал.

Зигруд смръщва вежди.

— Сериозно?

— Да. Когато си видял първото изчезване, онзи, дето скочил отвисоко в уличката. Каза, че си зърнал за миг високи тънки сгради в бяло и златно… И според мен единствената причина да ги видиш се крие в това — добавя Шара и посочва дясната му ръка, скрита в сивата ръкавица.

— Защото съм докоснат от Пръста на Колкан — казва Зигруд.

— Носел си знака на Божеството, затова „входът“ е бил склонен да те пусне. Отчасти поне.

Шара си слага колкаштанската качулка и пристъпва към тебеширената линия.

— Нека аз мина пръв — казва Зигруд. — Отвъд тази черта е вражеска територия. Никой не е ходил там, освен хората, които ни нападнаха.

Шара се усмихва широко. Отдавна не ѝ се е случвало и чувството е приятно.

— Половината си живот чета за други реалности. Не бих отстъпила на никого шанса първа да вляза в такава, дори с цената на живота си.

И пристъпва напред.

Промяна няма, нищо общо с усещането, когато е пристъпила в Неспоменавания склад. Всъщност дори не е сигурна, че се е получило — все още е в пресечката, под краката ѝ има каменен паваж, пред нея има улица, която не изглежда по-различно отпреди.

Шара свежда поглед. В краката ѝ се валя колкаштанска дреха, овързана на стегната топка.

Обръща се и вижда как Зигруд се появява от нищото в средата на пресечката. Окото му примигва изпод качулката и той пита:

— Преминахме ли?

— Така ми се струва — казва Шара. — Но това място не изглежда много по-различно от…

Млъква по средата на изречението, загледана над рамото на Зигруд.

— Какво? — пита той, после се обръща да погледне на свой ред и възкликва: — О!

Първата ясна разлика е налице — отвъд съседната сграда е ден. При това не какъв да е ден, а прекрасен ден — ден с безоблачно небе, толкова синьо и красиво, че да те заболи сърцето. Шара поглежда назад — там небето над сградите е мастилено, опушено. Нощното небе, което помни отпреди малко. „Има сериозно несъответствие дори във времето…“

Ала това е нищо в сравнение с другата разлика — отвъд края на пресечката, там, където започва прекрасният ден, се издигат исполински, великолепни бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато, облицовани с керамика с растителни елементи в сложен рисунък, надупчени от крехки на вид бели арки и декоративни прозоречни ниши, целите в стъкло и перли.

— Какво — казва Зигруд — е това?

Шара, затаила дъх, изтичва на улицата и открива, че целият квартал, докъдето ѝ стига погледът, е застроен с прекрасни бели като лилии сгради, всяка със свой собствен фриз. Стените са покрити с калиграфски елементи, наподобяващи преплетени лиани или редове писано слово. Една сграда например е покрита с гигантски стихове от воортяштанската Книга на копията. Мозъкът на Шара прегрява от усилието да разпознае множеството изображения: „Загубата на свети Варчек при Зелената зора… Таалхаврас поправя арката под света… Аханас спасява слънчевото семе…“

— О, морето да ми е на помощ! — Трепери цялата. Свлича се на колене. — Морето да ми на помощ…

— Къде сме? — пита Зигруд.

Шара си спомня казаното от свети Киври: „Беше като да живееш в град, направен от листцата на цвете.“

— В Баликов — казва тя. — Но в стария Баликов. Свещения град.

— Мислех, че всичко това е било унищожено — казва Зигруд.

— Не… изчезнало е! — казва Шара. — По време на Примигването Баликов се е смалил значително, цели квартали просто са изчезнали. Някаква част сигурно е била унищожена, но явно не всичко. Това… тази част от Баликов е оцеляла, отделила се е от нашата реалност, но не напълно, доколкото е останала достъпна чрез „входове“.

Прашинки танцуват, уловени в снопове слънчева светлина. Кристалните прозорци на един вътрешен двор хвърлят по улицата златни призми.

— Значи това се опитват да си върнат? — Вдига глава да обхване с поглед небостъргач, висок половин миля и увенчан с голям златен купол. — Нищо чудно.

— И това е само част от прежното величие на града — казва Шара. — Много повече е било безвъзвратно изгубено, заедно с всички хора, които са се намирали в поразените сгради.

Фонтан с формата на букет жасмини ромони жизнерадостно. Водни кончета прелитат от цвят на цвят, зелените им очички отразяват светлината.

— Хиляди значи — казва Зигруд.

Шара клати глава.

— Милиони. — После се замисля. — Чакай. Искам да пробвам нещо…

Протяга ръце напред и започва да мърмори нещо. Първите ѝ три опита са неуспешни.

— Какво правиш? — пита Зигруд.

Но при четвъртия опит…

В ръцете ѝ се появява стъклено кълбо колкото ябълка. Шара се засмива доволно.

— Работи! Работи! Я да видя дали… — Завърта кълбото така, че да улови слънчев лъч. Кълбото изведнъж грейва, свети с ярка и чиста златна светлина. Шара се засмива отново, поставя кълбото на земята и го търкулва към Зигруд. Той го спира с крак. Кълбото продължава да грее, осветява го отдолу нагоре.

— Чудо — казва Шара. — От Книгата на червения лотос на Олвос. Това чудо никога не е сработвало във… така де, в нашия Баликов, ако можем да го наречем така. Но тук…

— Тук работи, и още как.

— Защото тази реалност се подчинява на други правила. Гледай само… търкулни кълбото към мен. — Шара се навежда да го вземе, после го хвърля високо във въздуха и казва със силен глас: — Спри и покажи! — Светещата сфера увисва на три метра над главите им и окъпва улицата около тях в мека светлина. — Имало е такива в целия град, вместо улично осветление. Страхотно, нали?

— Да, и издайнически освен това — казва неодобрително Зигруд. — Свали го, ако обичаш.

— Ами… май всъщност не знам как се прави това.

Зигруд измърморва нещо, навежда се, взима един камък и го хвърля по кълбото. Шара извиква и прикрива с ръце главата си. Камъкът улучва право в целта, кълбото се пръсва в облак прах и лекият вятър го издухва.

— Е, вече знаем, че тук камъните се държат като камъни — казва Зигруд.

Обикалят Стария Баликов — както го е кръстила Шара, — без да са сигурни какво точно търсят. Градът е изоставен — градините са голи, дворовете са празни. Но иначе всичко е чисто и бяло под жаркото слънце. Колкаштанските дрехи ги пазят донякъде от жегата. Градът е прекрасен, но Шара е предубедена — постоянно си мисли за теорията на Ефрем. „Боговете ли са създали това място — пита се тя, — или просто са построили онова, което континенталите са искали от тях?“

Случва се да надзърнат в пресечка или в прозорец и да видят нещо неочаквано — вместо още бели сгради или просторна стая виждат кални, заринати в боклуци улици, пълни с намръщени континентали, или канавка, която се оттича в Солда, или просто гола тухлена стена.

— Още остатъчна реалност — казва Шара. — Връзка към Новия Баликов… нашия Баликов.

Зигруд спира пред един прозорец, който гледа към кухнята на старица. Жената тъкмо почиства пъстърва.

— И те не ни виждат?

— Ехо! — виква Шара през прозореца. — Извинете!

Старицата си мърмори:

— Мразя пъстърва. Боговете са ми свидетели, че мразя пъстърва…

— Явно не ни чуват — казва Шара. — Хайде.

След още няколко пресечки стигат до голямо имение с бяла къща, извити като конски подкови арки, множество морави (сега тревата е полузадушена от плевели) и десетки изкуствени езерца, позиционирани така, че да отразяват оформената като цвете цитадела.

— Кой ли изтъкнат човек е живял тук? — пита се на глас Шара. — Висш жрец, или някой от Благословените може би…

Зигруд сочи една от арките.

— Някой, когото познаваме всъщност.

На най-горната част на арката има релефен надпис: КЪЩА ВОТРОВ.

— А — тихо възкликва Шара. — Трябваше да се сетя… Воханес спомена, че къщата им е изчезнала по време на Примигването. Но нямах представа, че е била толкова красива.

— Какво имаше предвид с онова за „благословените“? — пита Зигруд.

— Благословените са хора, които са се съешавали с някое от Божествата — обяснява тя. — Родените от такива съюзи деца са били герои, светци… хора с необичайно добър късмет, митични фигури. Светът се пренареждал около тях, за да им угоди.

Сеща се за един от последните текстове в дневника на Ефрем, където фигурира самотната дума: „Благословените“.

— Сигурно е било хубаво да си такъв — казва Зигруд. — И ти мислиш, че семейството на Вотров е било от тях?

— О, не, ни най-малко. Родовете на Благословените са подробно документирани. Ако Вотров са били сред тях, не биха допуснали някой да забрави за това. Чакай… Виж. — Сочи към двора, където буренаците в една от моравите са стъпкани. — Някой е бил тук. При това наскоро.

Зигруд отива при посоченото място и кляка да огледа следите.

— Много хора. Много. Мъже, струва ми се. Следите са пресни, точно както каза. — Навлиза внимателно сред плевелите. — Повечето са носили нещо. Нещо… тежко. — Сочи напред, към друга арка с форма на подкова, която води надолу по склона на хълм. — Там са отишли. — После сочи към къщата на Вотров. — А оттам са дошли.

— Можеш ли да проследиш дирята?

Той я поглежда с вдигната вежда, все едно казва: „Наистина ли ми задаваш такъв въпрос?“

Шара се чуди дали да не се разделят, но решава, че идеята не е добра. „Ако се загубим, как изобщо ще излезем оттук?“

— Ще тръгнем по дирята към мястото, където са отишли — казва тя. — А ако ни остане време, ще проверим и мястото, откъдето са дошли.

Крачат по бели улици, през дворове, около градини. Тишината изнервя Шара и скоро тя започва да се стряска при всеки отблясък, да съзира стрела във всяко отражение.

„Всички континентали заговорничат срещу нас. Изобщо не трябваше да пускам Воханес в леглото си.“

— Защо не подскачаш? — пита Зигруд.

— Какво? Да подскачам ли?

— Мислех — обяснява той, — че ще почнеш да подскачаш от вълнение, че си видяла Стария Баликов. Ще търчиш като алтава, ще скицираш това и онова…

— Както е правел Ефрем. — Шара се замисля. — Ще ми се да беше така. Ако можех, с радост бих прекарала тук остатъка от живота си. Само че тук, в Баликов, всяко парченце история има ръбчета, остри като бръснач, и колкото по-отблизо се вглеждам в тези ръбчета, толкова повече стават раните ми.

Къща с форма на вулкан стърчи над ромонящо поточе в легло от бели камъни.

— Аз пък не мисля, че това е в природата на историята — казва Зигруд.

— Така ли? А какво е тогава?

— Това — казва той — е природата на живота.

— Сериозно? Доста депресираща гледна точка, ако питаш мен.

— Животът е пълен с красиви опасности и опасни красоти — казва Зигруд. Поглежда към небето и бяла слънчева светлина се отразява в белезите му. — И те ни нараняват по начин, който ние не виждаме. Раната се разширява на вълни като… като водна повърхност около хвърлено камъче, и докосва мигове в далечното бъдеще.

— Може и да е вярно.

— Мислим си, че се движим, че тичаме, че напираме напред, но според мен в много отношения тъпчем на място, уловени в капана на миг, който сме преживели много отдавна.

— И какво да правим тогава?

Той вдига рамене.

— Да се примирим.

Вятърът запраща малка топка прахоляк в краката му, после я подгонва нататък по бялата каменна уличка.

— Мястото ли ти навява тези мисли? — пита Шара.

— Не. — Зигруд клати глава. — Стигнал съм до този извод много отдавна.

Издут кристален прозорец на покрива на кръгла къща улавя синьото небе, разтяга го и образува съвършен лазурен мехур.

— Ти не си човекът, когото освободих от затвора — казва Шара.

Той вдига отново рамене.

— Възможно е.

— Ти си по-мъдър от него. По-мъдър си и от мен. Мислиш ли за завръщане у дома?

Зигруд спира насред крачка; погледът му обхожда паветата с цвят на сметана. После казва:

— Не.

— Не? Никога?

— Те вече не ме познават. Много време мина. Сега те са различни хора. Като мен. И не биха искали да видят в какво съм се превърнал.

Тръгват отново по следата. След кратко мълчание Шара казва:

— Мисля, че грешиш.

— Мисли каквото искаш.

Дирята сякаш няма край.

— Не биха могли да вкарат коли тук — размишлява на глас Шара. — Остатъчната реалност не би го позволила, защото автомобилите не са съществували по онова време.

— Поне един-два коня да бяха вкарали.

— И да ни ги оставят? Виж, това би било невиждан къс… — Шара млъква рязко и спира, загледана в една висока закръглена сграда вляво.

— Какво? — пита Зигруд.

Шара плъзга поглед по стените и прозорците с форма на осмоъгълна звезда и виолетово стъкло.

— Сега пък какво? — пита отново Зигруд.

Шара е спряла погледа си на фасадата и на надписа в горната ѝ част — съкратен цитат от Юкоштава: „ОНЕЗИ, ЩО ТРЕПЕРЯТ ОТ СТРАХ, ИЗПРАВЕНИ ПРЕД ИЗБОР ИЛИ ВЪЗМОЖНОСТ, ЗАЩО ДА ГИ ДОПУСКАМ В СЯНКАТА СИ?“

— Чела съм за това място — измърморва тя под нос.

— Аз пък мислех, че си чела за всяка сграда в този град.

— Не! Не, четох за това място… съвсем наскоро.

Тръгва напред и докосва белите стени. Спомня си откъса от дневника на Ефрем, където професорът цитира писмо на сейпурски войник за смъртта на Юков: „Последвахме каджа до едно място в града — храм в бяло и сребърно, стените му приличаха на звездно небе, имаше много лилаво стъкло. Не виждах бога в храма и се разтревожих, че може да е капан, но нашият генерал не беше притеснен, зареди своето черно олово в ръчното си оръдие и влезе.“

Шара е затаила дъх. Тръгва към вратата на храма — боядисано в бяло дърво с резба, наподобяваща звезди и животинска козина — и я отваря.

От другата страна на вратата има голям празен двор. Стените са високи и затварят яркосиньото небе като в рамка. В центъра на двора има пресъхнал фонтан с четири малки пейки околовръст.

Шара тръгва бавно към пейките. Докосва и тях, сякаш да се увери, че наистина са там.

„Тук ли е присядал богът? — мисли си. — Дали прадядо ми е седнал до него, или е останал прав, надвиснал над Юков?“

Сяда бавно на една от пейките. Дървото изскърцва тихо.

„Наистина ли това е мястото, където е загинал Юков? Наистина ли съм го открила?“

Така изглежда. Струва ѝ се нереално, че го вижда с очите си, това място, уловено в капана на фрагмент от реалност, отдавна откъсната от истинския свят. И в същото време знае, че това е съвсем възможно. Периодът след Примигването е бил период на пълен хаос, фрагменти от реалности се появявали и изчезвали на случаен принцип…

Поглежда надясно. Ниска галерия обикаля двора, бели дървени колони поддържат тежки квадратни покриви.

В една от колоните има малка черна дупка. На височината на рамото ти, ако си седнал.

Ако си седнал и държиш, да речем, пистолет, насочен към нечия глава.

Шара отива при колоната, обзема я обезпокоителното усещане, че в дупката има нещо и то я наблюдава. Сякаш дупчицата ѝ казва: „Чаках те тук толкова дълго!“

— Зигруд — казва тя прегракнало. — Дай ми ножа си.

Той поставя в шепата ѝ дръжката на своя тежък черен нож. Шара си поема дъх и забива острието в дупката.

Чува се звън — ножът е опрял в нещо метално. Шара разширява дупката, стърже дървото с ножа да разхлаби хватката му около металния предмет.

Нещо малко и черно пада на земята. Шара се навежда да го вземе.

Парченце тъмен, почти черен метал, сплескано там, където е срещнало дървото на колоната, голямо колкото едра смокиня.

Шара го обръща насам-натам в шепата си, преценява тежестта му.

„Юков трябва да е мъртъв — мисли си. — Така трябва да е. Иначе това не би било тук.“

— Какво е това? — пита Зигруд.

— Това малко нещо — тихо казва Шара — е нещото, съборило боговете.

Продължават по дирята, която свръща и завива по широки и тесни улици, и накрая най-неочаквано свършва в центъра на нечия гостна.

— Къде са се дянали? — пита Зигруд. — Следите от стъпки свършват тук.

Шара коленичи да огледа пода, но не вижда нищо особено.

— Така и не разбрах как го правиш това с проследяването. Къде, казваш, свършват следите от стъпки?

Зигруд ѝ посочва едно място леко встрани от центъра на стаята.

— Друга остатъчна реалност, предполагам — казва Шара. — Силно ограничена и недоловима, освен ако не знаеш къде точно да я търсиш.

— И ти мислиш, че можем да се върнем през това място?

— Мисля, че нашата реалност — истинската реалност — не отказва преход никому. За разлика от тази. Въпросът е къде ще се озовем, ако минем оттук.

— Мисля, че ще е разумно този път аз да мина пръв — казва Зигруд. — Знаем, че враговете ни са някъде там и правят… нещо. Глупаво ще е да минеш първа. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Зигруд пристъпва към посоченото място. Изчезва постепенно, първо краката му се стапят в нищото, после хълбоците и раменете, но всичко се случва толкова бързо, че Шара не знае дали да вярва на очите си.

Чака. После, за награда, главата и ръката на Зигруд се появяват от нищото.

Той ѝ махва да го последва, после слага пръст на устните си в знак да мълчи.

Шара мобилизира куража си и тръгва.

При предишното преминаване промените са били едва доловими, но този път промяната е рязка и пълна — белият град изчезва, заменен от синкаволилаво предутринно небе, оградено в рамката на скалисти планински възвишения. Ниски чворести дървета се издигат от песъчливата почва, свели клони обратно към земята.

— Е — казва Зигруд, — някаква идея къде сме?

Шара мисли трескаво.

— Не сме в Баликов, това поне е сигурно. Интересно… Изглежда, няма фиксирана географска връзка между Стария Баликов и истинския Баликов.

Зигруд прави нетърпелив жест, един вид „карай по същество“.

— Мисля… че сме близо до Юкоштан. — Шара се протяга, хваща една клонка и разглежда листата. — Така мисля. Този вид хвойна расте само около Юкоштан. Използвали са плодчетата ѝ да ароматизират местното вино.

— Значи… Значи ли това, че по някакъв начин Юкоштан е замесен в тази история?

— Нямам представа — казва тя. Обръща се да огледа мястото, през което са преминали. То носи дребни белези от Примигването — пясъкът е стопен, а повечето дървета са разкривени, мутирали сякаш, — но извън това по нищо не личи, че е място на остатъчна реалност.

Шара отчупва клонка от едно дърво наблизо, обелва ивица от кората — сърцевината е яркозелена, — после забожда клонката в земята.

— Да показва откъде сме влезли — обяснява на Зигруд. — Хайде, води.

Дирята минава през една долина, после се изкачва все по-нагоре по склоновете, стига до едно било и…

— Залегни — прошепва Зигруд. — Залегни! — Стисва я за раменете и я поваля на меката песъчлива почва.

Шара лежи неподвижно и се ослушва. И тогава ги чува — гласове, трясък на чукове.

Зигруд надниква през ниските храсти.

— Видяха ли ни? — шепне Шара.

Той клати глава.

— Не. Но това, което аз виждам, е много странно.

— Може ли да погледна?

— Да, мисля, че да — казва той. — Те са доста далеч в долината долу… И са много заети.

Шара надига глава и изпълзява до място, откъдето може да види.

В цялата долина горят огньове, сякаш хората там се готвят за работа и през нощта. Но върху какво точно работят не е ясно — виждат се шест дълги и широки силуета от лъскав метал, които в първия момент Шара оприличава на исполински обувки, заострени отпред и четвъртити отзад като налъмите, които се носят във Воортяштан, само че в гигантските метални обувки има врати и прозорци, стълби и капандури… а в средата има нещо, което прилича на мачта, но без платно.

— Приличат на… — казва Шара.

— На кораби — довършва Зигруд. — Лодки. Гигантски лодки от метал, без море и без платна.

Шара присвива очи да различи по-ясно хората, които притичват около корабите, завиват винтове, заваряват метални листове. Всички работници са облечени в традиционни колкаштански дрехи.

— Определено са Реставратори — мърмори тя. — Но защо им е да строят метални лодки тук, насред сушата? Има стотици мили до океана, по дяволите! Сигурно за това им е трябвала стоманата…

— Не им е голяма флотилията — казва с известно пренебрежение Зигруд. — Само шест кораба. Ако намерението им е да отплават, няма да стигнат далеч.

Шара мисли трескаво.

— Почти по хиляда килограма стомана на месец за малко повече от година… не можеш да построиш много кораби с това. Но не виждам за какво друго би могла да им трябва стоманата!

— И после какво?

— Не знам. Може би са открили в Склада нещо, което да им създаде океан при нужда.

Осем мъже тикат нещо по рампа, водеща към търбуха на една от металните лодки. Въпреки оскъдната светлина сърцето на Шара спира при вида му и тя възкликва:

— Ох!

— Оръдие — казва Зигруд.

— Да — казва тя. — Сто петдесет и три милиметрово. Виждала съм такива само на сейпурски бойни кораби. — Насочва погледа си към оръдейните капаци в корпуса на другите кораби. — Изглежда, имат, или най-малкото планират да имат, трийсет и шест оръдия, проклети да са!

— И какво ще правят с тях? Ще обстрелват хълмовете? Ще воюват с катериците?

— Не знам — казва Шара. — Ти ще трябва да разбереш.

Пауза.

— Какво? — казва Зигруд.

— Аз се връщам в Баликов. — Шара поглежда през рамо и сърцето ѝ трепва, защото истинският Баликов не е тук. — В истинския Баликов да предупредя Малагеш. Но не можем да оставим Реставраторите тук да правят… ами… каквото там смятат да правят.

— Значи планът ти е да ме оставиш тук, за да се бия с шест метални кораба, натъпкани с оръдия?

— Искам да ги наблюдаваш. Кротувай, освен ако те не направят нещо.

— А ако се наложи аз да направя нещо, то ще е?…

— Ако можеш, внедри се сред тях. Имаш достатъчно опит. Ако се върна бързо в Баликов, до няколко дни ще докарам тук малка армия.

— Дни? Няколко?

Шара го стисва за рамото, пожелава му късмет и поема с пълзене обратно по склона.

Обратният път през белия град на Стария Баликов е тежък и странен. Шара упорито се опитва да насочи мислите си към множеството мистерии, които са се струпали на главата ѝ — закотвени на сушата кораби, които се готвят за инвазия; Воханес, който си сътрудничи с Уиклов и вероятно помага на Реставраторите да влизат и излизат от Стария Баликов, — ала мислите ѝ също толкова упорито се връщат към малката метална бучка в джоба ѝ, която подскача при всяка нейна крачка.

„Имам в джоба си нещо, което е вкусило кръвта на Божествата.“

Чак сега осъзнава, че това ѝ дава огромно технологично предимство — каквото и да са намислили Уиклов, Воханес и Реставраторите, никой от тях не подозира, че тя държи в ръцете си парченце, макар и миниатюрно, от оръжието на каджа. Но как да използва нещо, голямо колкото стъклено топче за игра?

Когато се връща в Баликов — истинския, настоящия Баликов, — смъква моментално колкаштанската одежда и отива право в работилницата на един ковач.

— С какво да ви помогна? — Човекът се сепва, осъзнал, че пред него стои прочутата Повелителка на Урав.

— Искам да ми направите нещо — бърза да каже Шара, преди ковачът да я е засипал с коментари.

— О, а-а… Разбира се. Какво нещо?

Шара поставя на тезгяха малкото парче метал.

— Връх на стрела — казва тя. — Или малък нож.

— Добре, но… кое бихте предпочели? Стрела или нож?

— Най-добре да е нещо, което може да служи и за двете. Искам да е възможно най-универсално.

Човекът взема топчето черен метал.

— И какво ще ловувате, ако мога да попитам?

Шара казва с усмивка:

— Каквото ми падне.

„Ще ми се поне веднъж да спя осем часа без прекъсване — мисли си Шара. — Бих платила за тях. Бих ги откраднала. Бих убила.“

Но Шара няма време да спи. Работи при свръхкъси срокове — войската на Малагеш ще пристигне след броени часове — и в същото време усеща, че пропуска нещо. Пропуска нещо, макар буквално да се дави в информация — дневника на Ефрем, списъците от Склада, анализа на финансовите транзакции, историята на Континента, дъщерните компании на Вотров, собствениците на тъкачниците… Всичко това марширува пред вътрешния ѝ взор, обърква я до степен на пълно изключване, докато в главата ѝ не остава само една мисъл: „Моля те, само се успокой, спри да мислиш и се успокой, просто спри, спри, спри…“ Почукване на вратата.

— Не! — вика Шара.

Пауза. После гласът на Питри:

— Ами, мисля, че ще…

— Не! Никакви ангажименти! Никакви срещи! Предупредих те!

— Знам, но…

— Всички заседания се отменят! Всички. Кажи им, че… Кажи им, че съм болна! Кажи им, че умирам, ако трябва, пет пари не давам.

— Добре, ама… ама това е по-различно. — Питри влиза бавно в стаята. — Писмо е.

— О, Питри… — Тя разтърква очи. — Защо ми причиняваш това? От Малагеш ли е?

— Не. От Вотров. Едно момче го донесе на сребърен поднос. И е… такова, много е странно.

Шара взема бележката. Тя гласи:

Шара прочита писмото няколко пъти.

— Не може да бъде.

— Той за какво говори? — пита Питри.

— Представа нямам — казва Шара. Възможно ли е Вотров наистина да се е забъркал с Реставраторите? Изглежда нелепо, но ако е така, възможно ли е военната мобилизация да е подложила крак на плановете им? И нещо повече, как изобщо е разбрал Вотров за мобилизацията?

Във всичко това няма никакъв смисъл. Или Воханес е полудял — вариант, който Шара все още не е готова да изключи, — или на нея ѝ липсва много голямо парче от пъзела.

— Какво ще правите? — пита Питри.

— Е, ако ме беше помолил да се срещнем в дома му или на друго място, където ще сме насаме, бих отказала, разбира се. Но новият мост Солда е публично място, при това изключително популярно напоследък. Трябва да е луд, за да ми посегне там.

Но това все още не отговаря на въпроса какво ще прави Шара. „Един оперативен агент се грижи лично за своите източници — казва си тя. — И макар че Воханес не е точно източник, поне със сигурност е мой.“ Ала дълбоко в себе си се противи на мисълта, че друг представител на министерството ще се разправи с Во. Повечето метежници и вражески агенти изчезват безследно и завършват дните си в ужасни мъки.

„Ако се налага някой да издърпа Во от ръба на пропастта — мисли си тя, — това трябва да съм аз.“

— Питри, донеси ми палтото, моля те, и бутилка чай — казва Шара. — И ако не се върна до два часа, кажи на Малагеш веднага щом се появи тук да щурмува с хората си имението на Вотров. С този човек става нещо адски странно.

Питри излиза да изпълни заръките ѝ, а Шара прочита за пореден път писмото. „Когато играя с Во, никога не знам каква точно е играта.“

Но може би този път ще разбере.

Разходката се отразява добре на главата ѝ — пищящите ръгащи се въпроси постепенно избледняват, изтикани от чудатия пейзаж на Баликов, виещите се стълби и лъкатушните улички, и скоро Шара се чувства като обикновен човек, излязъл на разходка покрай реката.

„Не е за вярване — мисли си тя. — Зад този порутен град се крие легендарен рай и е достатъчно да драснеш с нокът по реалността, за да го намериш.“

Чайки и патици се съревновават за коричка хляб.

„Но каквито и чудеса да са създали Божествата — напомня си тя, — изглежда, и те са били роби на Континента, почти толкова зависими от него, колкото и Сейпур.“

Група бездомници си пържат риба в импровизирани тигани на брега на реката. Един от тях, очевидно пиян, твърди, че всичките му риби са парчета от Урав, останалите му викат да седне.

Шара изведнъж решава, че когато тази история с Уиклов и Вотров приключи — а как ще се развият нещата може само да гадае, — ще напусне министерството, ще се върне в Стария Баликов и ще продължи делото на Ефрем. Преди два месеца би сметнала идеята да напусне за пълна лудост, но сега по всичко личи, че леля ѝ смята да държи кормилото на властта до живот, а при тези обстоятелства Галадеш и неговите институции никога няма да приемат Шара с отворени обятия. Освен това последните открития са подновили интереса ѝ към миналото на Континента. Цялата ѝ кариера в министерството бледнее пред няколкото часа, които е прекарала в Стария Баликов, той е като глътка чист планински въздух след дълъг престой в задимено помещение.

А и тайничко Шара няма търпение да пробва други чудеса. Какви ли други чудеса са активни в Стария Баликов? Дали там можеш да минаваш през стени, да призовеш храна от небето и земята, или даже да летиш, или…

Или даже…

Шара забавя крачка и спира.

Три чайки се дърлят в небето за обелка от картоф.

— Да летиш — казва тя тихо.

Сеща се за един от предметите в списъка на Неспоменавания склад:

Летящо килимче, всяка негова нишка — благословена.

Тъкачници, където е лесно да разплетат килимчето.

И малка армада метални кораби сред хълмовете, далече от океана.

Момчето в полицейския арест, което шепне: „Не можем да летим във въздуха с дървени лодки.“

Може би изобщо няма да им трябва океан.

— О — прошепва Шара. — Да му се не види!

Чул звънтежа, Зигруд надига глава. Насочва вниманието си от пътищата, водещи към долината, към шестте кораба в ниското. Работниците вдигат платната, монтират някакви неща при левия и десния борд на корабите. Самите платна са странни — Зигруд е виждал много платна, но тези, изглежда, са предвидени за ветрове с брутална сила. Колкото до още по-странните неща, които стърчат от бордовете, такива неща Зигруд вижда за пръв път. Те са дълги, широки и тънки, съставени са от множество подвижни елементи. Приличат на рибешки перки… Всъщност, колкото и да е невероятно, приличат най-вече на…

— Криле — прошепва той.

Гледа как работниците подготвят корабите.

„Кротувай — казала му е Шара, — освен ако те не направят нещо.“

Това определено се брои за нещо.

Той плъзва ръка да провери дали ножът му е на място в канията, после запълзява по склона.

Новият мост Солда е плетеница от скелета и подпори. Сейпурски инженери със сейпурски кранове полагат гигантски бетонни основи в студената вода. Континентали зяпат от бреговете и покривите на къщите, неохотно впечатлени от тази демонстрация на сила.

Мислите на Шара все още се гърчат трескаво около последния извод, до който е стигнала: „Можеш да построиш корабите навсякъде, да ги закотвиш навсякъде, защото никой, абсолютно никой не би очаквал нападение от въздуха.“

Ала и друг нахален въпрос си пробива път с лакти в главата ѝ: „Ако Воханес стои зад това, защо Реставраторите ще нападат дома му?“

Е, очевидно ще има възможност да го попита лично — той седи на една пейка наблизо, преметнал крак връз крак, с ръце в скута, и зяпа крайбрежната алея, но не в посоката, от която идва Шара. Не е с обичайното си изискано облекло, а отново е предпочел тъмнокафявото палто и черната риза, закопчана догоре, както го е видяла Шара в нощта на Урав.

Сеща се какво ѝ е казал Зигруд: „Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.“

Шара плъзга поглед по навалицата. Никой не обръща внимание на Воханес. Струва ѝ се, че той я е видял, но въпреки това не поглежда открито към нея, а е извърнал глава, така че тя вижда само тила му…

— Какво става с теб, Во? — пита тя, когато го наближава. — Болен ли си? Луд ли си? Или наистина си забъркан в това от самото начало?

Той се обръща към нея с усмивка. Не носи обичайния си бастун.

— Последното, слава на боговете — казва ведро.

Шара застива, със закъснение осъзнала защо е избягвал погледа ѝ до последния възможен момент.

Лицето му много прилича на лицето, което тя познава — същата волева челюст, същата грееща усмивка. Но очите са по-тъмни и са хлътнали дълбоко в черепа.

Шара не чака; обръща се и хуква.

Някакъв човек — всъщност нисък и съвсем обикновен на вид младеж, — който уж се разхожда небрежно, ѝ подлага крак и я спъва. Шара се просва на земята.

Непознатият става от пейката и тръгва към нея с приятна усмивка.

— Чудех се дали ще дойдеш — казва той, — но прецених, че онова с товос ва ще наклони везните. В крайна сметка аз го научих на тази игра. Радвам се да видя, че си захапала въдицата!

Шара понечва да се надигне. Непознатият насочва ръка към нея и измърморва нещо. Чува се звук като от камшик. Шара поглежда надолу и осъзнава, че е станала съвсем прозрачна — вижда съвсем ясно каменните павета под краката си, или по-скоро там, където би трябвало да са краката ѝ.

„Шкафът на Парнези“ — казва си Шара миг преди някой да притисне парцал към устата ѝ. Изпарения се просмукват в носа ѝ, погледът ѝ се замъглява, силите ѝ изчезват.

Шара пада назад в ръцете им — двама мъже, може би трима. Непознатият — уж Воханес, но друг, — си изтрива носа и казва:

— Чудесно. Да вървим.

Понасят я по крайбрежната алея. Изпаренията проникват все по-надълбоко в мозъка ѝ. „Защо никой не ми помага?“ — мисли си тя. Но хората наоколо само зяпат любопитно групичката и се чудят защо тези мъже се правят, че носят нещо тежко.

Шара се предава; изпаренията я обгръщат, тя заспива.