Град на стълби

Ще познаеш болката

Вод Дрински седи на брега на Солда и се опитва да убеди сам себе си, че не е чак толкова пиян. Изпил е почти цяла стомна сливово вино и си повтаря, че ако наистина е толкова пиян, виното ще му е загорчало в устата, а то все още е така прекрасно на вкус. А и виното му е нужно, за да оцелее в студа. Ами да, я как се къдри на пара дъхът пред устата му! А реката влачи големи парчета лед, черната вода бълбука под по-тънките участъци, които са прозрачни като стъкло! Нощта е студена, значи му е простено, че си угажда с винцето, нали така?

Поглежда на изток към стените на Баликов, гигантски бели скали, грейнали под лунната светлина. Мръщи се на стените и казва:

— Тъй я! — Оригва се. — Простено ми е!

Зяпа и бавно си дава сметка, че на хълма зад него има някаква странна примигваща оранжева светлинка.

Огън. Един от складовете в комплекса, изглежда, гори.

— Леле-мале. — Чеше се по главата. Трябва ли да извика някого? Към момента това му се струва трудно осъществимо, затова той отпива нова глътка, въздъхва и казва отново: — Леле-мале.

Тъмна сянка се появява при телената ограда около комплекса със складовете. Нещо грамаданско.

Протяжен писък. Тъмният силует се блъсва в оградата, металната тел се опъва и се къса като струни на лютня.

Нещо голямо се спуска бързо по склона. Вод решава, че е мечка. Трябва да е мечка, защото само мечка може да е толкова голяма и толкова шумна, да реве и да ръмжи така… Само дето звукът е като на нещо много, много по-голямо от мечка.

Стига до дърветата и скача.

Пияният го вижда само за миг. Съществото дими… сигурно е избягало от пожара горе. Ала въпреки дима Вод различава нещо тлъсто и буцесто, нещо с много нокти и пипала, които лъщят под лунния светлик.

Нещото скача в реката, ледът се пропуква под тежестта му с гръмовен трясък и създанието изчезва в тъмната вода. Вод вижда нещо да се движи под леда — сега изглежда по-скоро дълго и гъвкаво, като красиво водно цвете. С грациозни движения създанието почва да плува към белите стени на Баликов. Обръща се за миг и Вод зърва мека жълта светлинка в единия му край, нежна фосфоресценция, от която го полазват ледени тръпки.

Съществото изчезва във водите. Вод поглежда към строшения лед, лед, дебел поне две стъпки. Което показва, че каквото и да го е пробило, е било много, ама много тежко…

Надига стомната и надниква в гърлото ѝ. Май точно от тази марка няма да си купува повече.

Фиврей и Соврена седят до мъждукаща лампа в малка барачка под моста на Солда. Малцина ходят за риба по това време на годината, но те двамата знаят тайна, която е неизвестна на повечето — точно под моста, където реката е най-широка и най-дълбока, се събират стотици пъстърви, вероятно да потърсят храна и топлина, поне според теорията на Фиврей.

— Бягат възможно най-далече от вятъра — казва той всеки път, когато спуска черната корда през малката дупка в леда.

— И добре правят — казва Соврена.

— Ти какво, оплакваш ли се? Колко хвана снощи?

Соврена приближава ръцете си към пламъка на мангала. Ръкавиците му са дебели, но пак е премръзнал.

— Шест.

— А предната нощ?

— Осем. Но има сериозна опасност да си изгубя също толкова пръста на краката от измръзване.

— Да бе — сумти Фиврей. — Един истински рибар не мрънка. Това е мъжка работа. Трябва да си мъж, за да ловиш риба.

Само дето другата мъжка работа, мисли си Соврена, е свързана с меките и топли обятия на жена. Защо да го прави по-малко мъж, че предпочита да е там, вместо тук?

Чува се тих звук, като от лек плисък.

— Хвана ли се нещо? — пита Соврена.

Фиврей проверява плувката си, която стърчи над петнайсетинасантиметровата дупка в леда — бялото флагче трепти едва доловимо.

— Не. Сигурно само си играят със стръвта.

После се чува и пронизително стържене, сякаш някой търка стъкло с длани. Преди Соврена да е казал нещо по въпроса, собствената му плувка започва да танцува.

— И при мен е същото — казва той. — Не кълве, но… се движи.

Фиврей подръпва кордата.

— Може би… Чакай. — Подръпва отново кордата. — Закачила се е в нещо.

Соврена гледа как плувката на приятеля му се плъзва към ръба на дупката.

— Сигурен ли си, че не кълве?

— Не поддава. Все едно куката се е закачила за камък. Откъде идва това ужасно стържене, мамка му?

— Може да е вятърът? — Воден от любопитство, Соврена подръпва своята корда. И тя не поддава. — И при моята е същото. И двете корди да са се закачили за нещо? — Клати глава.

— Може течението да е довлякло боклуци и куките да са се закачили в тях.

— Тогава не трябваше ли просто да се скъсат? — Соврена оглежда леда под краката им. Може да е плод на въображението му, но му се струва, че вижда слаба жълта светлина да прозира отдолу.

— Какво е това? — пита той и сочи.

Фиврей се втренчва в жълтата светлинка.

— Това пък какво е?

— Нали и аз това питам?

Двамата зяпват светлинката, после се споглеждат.

Огънят в мангала е разтопил малко сняг върху леда. Двамата стават и разчистват с крака още сняг, докато ледът става почти прозрачен.

Фиврей ахва.

— Какво, да му се… Небеса, какво?…

Нещо се е лепнало от долната страна на леда, точно под краката им. Соврена се сеща за една морска звезда, която е виждал преди време, донесена от океанското крайбрежие, само че това тук е много по-голямо, сигурно почти десет метра в диаметър и с много повече крайници, някои — широки, други — тънки и деликатни. А в центъра има ярка светлинка и паст с много зъби, която се е впила в леда, засмукала го е, а черните венци издават дразнещия стържещ звук.

Припукването и стърженето се усилват. Соврена поглежда краищата на крайниците — те завършват с малки нокти, които стържат леда под тях в съвършена окръжност.

— О, не!

Светлинката примигва два пъти. „Око — мисли си Соврена. — Това е око.“

Ледът под тях поддава със силен пукот и зъбатата уста се отваря безмълвно.

Винаги когато времето се развали чайната на Восковени прави невероятен оборот. Самата Магя Восковени отлично разбира, че клиентите не идват непременно заради качеството на чая, който предлага заведението — наясно е, че готвачите ѝ са некадърни смотаняци. Не, идват, защото — благодарение на несметните количества вряща вода, къкрещи чайници и десетките малки лампи — в чайната на Магя винаги е горещо и влажно, атмосфера, която не е най-привлекателната при нормално време, но е истинско съкровище през зимата.

През последните десетилетия търговията с чай на Континента е ударила тавана — от презряна сейпурска ексцентричност чаят се е превърнал във все по-предпочитана напитка покрай все по-студения климат по тези ширини. Има и един допълнителен фактор, който Магя е преоткрила сред почти забравеното древно билкарство — ако прибавиш малко мак при запарката, чаят става много по-… много по-отпускащ. След като е приложила това свое откритие на практика, Магя е учетворила оборота.

Оглежда клиентелата си от вратата на кухнята. Хората са се лепнали за масите като бежанци, които търсят подслон. Косите им се къдрят лъскави в горещината. Пиринчените лампи хвърлят призми оранжева светлина върху дървените стени. Западните прозорци, които обикновено разкриват гледка към един красив участък от реката, сега са така замъглени, че приличат на препечена филийка с твърде много масло.

Един мъж на бара едва успява да напипа чашата си и мига отнесено.

Магя спира едно сервитьорче, кима към мъжа, казва: „Онзи там е прекалил“, и отпраща момчето към клиента.

— Пълно е, като се има предвид часът — казва друг от сервитьорите и спира да си избърше челото.

— Прекалено пълно, в интерес на истината — казва Магя. — Само на втората галерия има места.

— Как може да е прекалено пълно?

— Не бива алчността да става по-силна от мъдростта, приятелю. — Магя се потупва замислено с пръст по брадичката. — Другата седмица няма да слагаме от специалната добавка.

Сервитьорът не успява да прикрие учудването си.

— Никак?

— Никак. Предпочитам да не събуждам подозрения.

— Но какво ще кажем на хората, когато започнат да се оплакват от… от качеството на чая?

— Ще кажем, че сме били принудени да сменим сорта и че затова ароматът е друг. Не знам, някакво сейпурско търговско изискване. На това ще повярват. Ще им обещаем скоро да оправим нещата.

Двойка на бара — мъж на средна възраст, прегърнал много натруфена и много пищна млада жена — маха да привлече вниманието на сервитьора. „По времето на баба ми — мисли си Магя — тези двамата биха ги бичували на площада. Как се променят нещата…“

— Върви — казва тя. — Дай им нещо да си напълнят устата, та да млъкнат.

Магя, която винаги е нащрек за неприятности, съзира нещо в галерията — пламъчето на една от лампите е започнало да трепти.

Изсумтява, качва се по стълбите и вижда, че е сгрешила — не пламъчето трепти, а цялата лампа подскача на веригата си, мята се като риба, захапала въдица.

— Какво, да му се… — Проследява с поглед веригата до гредата, за която е закачена.

Гледа изумена как гредата се изгърбва нагоре, сякаш на покрива има нещо, което я дърпа. Мазилката по тавана се напуква и пукнатините пълзят като в лед под непосилна тежест.

Първата ѝ мисъл е да погледне към прозорците, но прозорците са замъглени заради кондензацията… Ала и този път се оказва, че греши — нещо е избърсало отчасти конденза от външната страна на западните прозорци.

„Но какво? — пита се Магя. — Нали сме на реката, на десет метра над нея?“

Отива при прозореца, изтрива влагата отвътре и надниква през полупрозрачното стъкло.

Първото, което вижда, е единична жълта светлинка на речния бряг долу.

Второто, което вижда, е нещо голямо, черно и лъскаво, което се е лепнало за стената на чайната; прилича на дървесен ствол, омазан с катран, но в същото време се движи, разгъва се и сякаш пълзи по стената.

А третото, което вижда, е точно пред нея — нещо като дълъг тънък черен пръст се вдига от другата страна на прозореца, тъмният нокът в края му се приближава и потропва деликатно по стъклото.

— Ка-кво… — заеква Магя.

После се чува трясък, от тавана валят мазилка и трески, а безценната влажна топлина на Чайна Восковени изчезва в черното зимно небе, излита като балон през отвора, където допреди миг е имало покрив и горна част от стена.

Магя мига срещу вятъра. Повечето клиенти само зяпат сащисано, но някои започват да пищят. Долната половина на западната стена също се срива, полита към замръзналата река и повлича галерията с все Магя Восковени.

Докато пада, Магя вижда, че същата съдба е сполетяла и много от клиентите. „Ще се размажем на леда — мисли си трескаво Магя, — ще се разтечем като сурови яйца.“ Ала в безкрайните секунди, докато се премята във въздуха, Магя вижда, че ледът всъщност не е там — под нея са само жълтата светлина, маса от гърчещи се пипала и една разкривена, пълна със зъби паст, която се отваря в очакване.

— Казах, че искам всички налични войници да помогнат на пожарните бригади! — крещи Малагеш на долния етаж. — Гледай да подчертаеш това възможно най-дебело в телеграмата! И обясни на ефрейтора, че ако доловя в действията му дори сянка от неохота по този въпрос, последствията ще са жестоки!

Шара примижава в кабинета си. Малагеш е превзела всички кабинети на долния етаж, разпраща една след друга телеграми по всички телеграфи в посолството, сложила е постове на всички входове. При други обстоятелства би ръководила операцията от собствения си щаб, но посолството се е оказало много по-близо.

— Свържете се с генерал Ноор от форт Сагреша — крещи Малагеш. — Редно е да бъде уведомен за това, кажете му и че се нуждаем от подкрепления, всичко, което може да ни отдели. Уведомете ме веднага щом получите отговор, дори изрично да съм казала да не ме прекъсвате!

Шара разтрива слепоочията си и мърмори:

— Морето да ми е на помощ! Тази жена не може ли да говори, без да вика?

Няма нищо против, че Малагеш е поела командването в този критичен момент — а и случилото се е в нейната юрисдикция, — което дава възможност на Шара да остане настрана. Ала тайничко ѝ се иска Малагеш и хората ѝ да се разкарат от посолството.

Зигруд седи в ъгъла на кабинета и точи черния си нож. Стържещият звук сякаш става все по-силен, буквално ехти в главата ѝ.

— Точно сега ли трябва да го правиш? — пита тя.

Зигруд намалява натиска на острието върху точилото.

— Май не си в настроение.

— Едва не изгорях!

Той вдига рамене и плюе върху ножа.

— Не ти е за пръв път.

— Да, но този път подпалихме и унищожихме стотици години безценна история! — изсъсква тя, понеже не смее да го изкрещи.

— Е, и?

— Е, и… това е най-големият провал в професионалната ми кариера! А аз не обичам провалите. Не съм свикнала да се провалям.

Стърженето на острието в точилото се забавя още.

— Вярно е, че за пръв път правим такава грешка.

— Де да беше една! Откакто сме стъпили в Баликов, правим само грешки! — Надига чашата си с чай, както моряк надига бутилка с уиски.

— Е, от друга страна е добре да приключиш с грешките си наведнъж.

— Оптимизмът ти изобщо не ми помага — казва тя. — Почти съжалявам, че дойдохме тук.

— Почти?

— Да, почти. Защото колкото и… колкото и затънала в лайна да е тази операция, пак не бих я поверила на никой друг в министерството. Само си помисли какво би станало, ако Комалта беше тук, или Юсуф!

— Те още ли са живи? Мислех, че вече са им видели сметката.

— Именно! — Тя става, отива при прозореца и го отваря. — Имам нужда от чист въздух. Главата ми направо се пръска от този шум! — Вдишва дълбоко, заслушва се, после разтърква отчаяно очи. — Дори улиците тук крещят! Няма ли поне едно тихо място в този проклет град… Чакай, колко е часът?

Зигруд застава до нея.

— Късно е. Много е късно за толкова шум. — Кривва глава. — Това наистина са крясъци. Мислех, че преувеличаваш.

Шара плъзга поглед по тъмните улици на Баликов.

— Какво става?

Нов вой в нощта. Някой търчи по улицата долу и пищи.

— Нямам представа — казва Зигруд.

Долу Малагеш гневно диктува отговор до генерал Ноор, че не ставало въпрос за пряко нападение, което би било заплаха за сигурността, но че Ноор трябвало да реагира сякаш е било пряко нападение, защото те имат нужда от съдействие веднага.

Шара отваря прозореца докрай. Откъм реката долита трясък. Над покривите се издига облак бял прах.

— Сграда ли се срути току-що? — пита тя.

Още хора тичат по улиците. Прозорци светват, отварят се врати. Някакъв мъж пита високо какво става, повтаря въпроса си няколко пъти. Накрая му отговарят: „Има нещо във водата! Във водата!“

Шара поглежда Зигруд, но не се сеща какво друго да каже освен едно глуповато: „Какво?“

В същия миг от долния етаж се чува крясък:

— Шара! — вика Малагеш. — Някакъв идиот те търси!

Шара и Зигруд слизат долу. Питри стои на входа, препречил пътя на полицай, който пристъпва нервно от крак на крак.

— Съобщение от полицейското управление на Баликов — казва Питри. — За посланик Тивани от капитан Несрев.

— Отърви се от този, моля те — казва Малагеш. — Бездруго съм затънала до шията в лайна.

Шара напразно търси останки от вътрешното си спокойствие.

— За какво става въпрос?

Полицаят преглъща шумно, лицето му лъщи от пот.

— Ъ-ъ, евакуираме всички жилищни и административни сгради покрай реката. Посолството е приоритет — казва го жално, сякаш да се оплаче, че точно на него се е паднало това задължение, — така че трябва да напуснете сградата незабавно.

Малагеш довършва диктовката на поредната телеграма и се обръща към тях.

— Чакай, какви ги дрънкаш, по дяволите? Никъде няма да ходим.

— Ами… капитан Несрев…

— Капитан Несрев е чудесен офицер, но не може да ни казва какво да правим. Посолството е сейпурска територия.

— Ние… отлично знаем това, губернаторе, но… капитанът изрично настоява двете с посланика да се евакуирате.

— Защо? — пита Шара.

Полицаят се поти все по-обилно.

— Ние такова… още не можем да кажем със сигурност.

— Свързано ли е с онова, което се случва по улиците? — пита Шара.

Полицаят кима неохотно.

— А какво точно се случва там?

Полицаят, изглежда, се колебае дали да им каже, после раменете му увисват, сякаш се кани да направи срамно признание.

— Има… има нещо в река Солда — казва накрая. — Нещо голямо.

— И?

— И то… убива хора. Грабва ги от бреговете.

Малагеш прокарва ръка по челото си.

— О, морето да не дава…

— Излиза на брега и напада сградите — продължава полицаят. — То е… огромно. Не знаем какво е, но евакуираме крайречните квартали. А това включва и посолството.

— И това нещо се е появило сега? — пита Шара. — В рамките на последните няколко часа?

Полицаят кимва.

Шара и Зигруд се споглеждат мълчаливо. Погледът на Шара казва: „От Склада?“, а Зигруд кимва сурово: „Без никакво съмнение.“

— Благодаря, че ни уведомихте, полицай — казва Шара. Протяга ръка и Зигруд ѝ мята палтото. — Ще напуснем посолството по най-бързия начин. Къде е Несрев в момента?

— Заел е позиция на моста Солда, дебне онова нещо — казва полицаят. — Но защо пита…

— Чудесно. — Шара си облича палтото. — С радост ще се присъединим към него.

Ниските зидове на моста Солда не предлагат заслон от студения вятър, затова почти всички са клекнали и надничат над парапета. На Шара ѝ се иска да се е увила в кожи от глава до пети, а ботушите ѝ да имат тройна подметка от гума. Колкото до Малагеш, тя не е спряла да псува, откакто са излезли от посолството, макар че през последните минути дори нейните псувни са започнали да зъзнат. Капитан Несрев седи, облегнал гръб на зидания парапет, и приема рапорти и пратеници от своите офицери, които са заели позиции по улиците и в къщите край реката. Единствен Зигруд стърчи над парапета и оглежда широката заледена река; коленичил е, но мразовитият вятър брули лицето му.

Шара надниква над зида. Солда прилича на пъзел, с грамадни дупки в леда, някои съвършени кръгове, други също толкова съвършени полумесеци. Две къщи на западния бряг са с напълно откъртени фасади — парчета бял варовик лежат в калта като буци сирене.

— Там… — пита Шара, — там ли е нападнало?

— Да — казва Несрев. — Станало е преди да ни уведомят. Цяло чудо е… — Капитанът млъква стреснато, но Шара му махва да продължи. — Имаме късмет, че не е атакувало моста. Да се надяваме, че мостът е прекалено голяма хапка за това нещо, каквото и да е то. Следващият мост е чак на четири мили оттук.

— Колко са жертвите? — пита Малагеш.

— Засега знаем за двайсет и седем загинали или в неизвестност — отговаря Несрев. — Грабнати от бреговете на реката, всмукани през леда или измъкнати от къщите им.

— Да му се не види — мърмори Шара. — Какво… какво знаете за това чудо?

Несрев се колебае, после бавно казва:

— Описват го… като морско чудовище с много ръце.

Кратко мълчание, докато Шара осмисля казаното; Несрев и офицерите му я наблюдават, чакат да видят реакцията ѝ.

— Нещо като дракон? — пита тя накрая.

Несрев видимо е облекчен, че посланикът приема думите му сериозно.

— Не, по-скоро като… като морско животно, но исполинско.

Шара кимва замислено. „Многоръко морско създание. Това значително стеснява възможностите…“

— Имате ли представа какво може да е това нещо? — пита Несрев.

Част от една полуразрушена сграда се откъсва от основата си и пада в реката.

— Имам няколко идеи — казва тя. — Но… Хм. Да речем, че според мен става въпрос за нарушение на СР.

За пръв път опитният капитан Несрев изглежда искрено шокиран.

— Казвате, че това нещо е Божествено?

— Най-вероятно. Не всичко Божествено е било добро и ползотворно.

— И какво ще направите? — пита един от лейтенантите на Несрев. — Ще му напишете глоба?

Зигруд изсумтява.

Шара се надига.

— Виждаш ли го?

— Виждам… — той накланя глава и примижава — нещо.

Всички надникват над парапета. На стотина метра южно от тях бледа жълтеникава светлина се плъзга под дебелия лед към източния бряг.

— Микхаил и Орност са там — казва с тревога Несрев. — Точно зад стената на брега.

Жълтата светлинка спира. После над реката долита звук от хрущене и пукане. Шара гледа с изумление как върху леда се появява широка окръжност, сякаш нещо под водата внимателно изрязва кръг.

— Виктор — обръща се Несрев към един от лейтенантите си, — иди там и кажи на онези двамата да се махат, веднага.

Офицерът хуква.

Леденият кръг бавно потъва. „Доста сръчно създание“ — мисли си Шара. Жълтата светлина се придвижва бавно към центъра на дупката. Несрев избухва в дълга серия от цветисти псувни. Нещо много малко и тънко се подава от дупката в леда и прави предпазлив кръг, сякаш души въздуха. След това множество тънки неща — пипала? — се появяват по краищата на отвора.

Жълтата светлина потъва. „Готви се — осъзнава Шара, — готви се за скок…“

А после то изскача от дупката, парчета лед литват като снаряди; движението е толкова стремително и мощно, че водни пръски стигат чак до тях, на моста, въпреки разстоянието.

Несрев и офицерите му започват да крещят; Малагеш затиска устата си с длан; Шара и Зигруд, свикнали с подобни ужасии, само гледат безмълвно.

Не е точно медуза, не е точно сепия, нито гигантска скарида, а десетметрова комбинация от трите — полупрозрачно същество с дълъг гръб с черна коруба и нещо като глава, почти изцяло скрита от грозд размятани пипала, достатъчно дълги да стигнат до брега на реката, вдигнати за удар като копията на рота пиконосци.

Две фигурки се раздвижват на брега и хукват с писъци. Едната е твърде бавна, очевидно — пипало се стрелва към нея, удря я като камшик и фигурката се завърта около себе си.

— Боговете да не дават, не! — шепне Несрев.

Ала друг офицер дотичва със запалена факла и я хвърля към атакуващите пипала. Създанието реагира с кратко колебание, точно колкото офицерите да се отдалечат на безопасно разстояние.

Съществото изпълзява нагоре по брега и надава след тях крясък, който странно напомня на птичи. Пипалата му претърсват брега на реката, увиват се около камъни и ги мятат по изтеглящите се офицери. Нито един не ги уцелва, повечето се стоварват върху покрива и стените на една малка къща. Съществото надава още два пъти птичия си крясък, преди да се хлъзне назад към отвора в леда и да потъне.

— Богове — възкликва Несрев. — Богове! Какво е това нещо?

Шара кимва, доволна, че се е оказала права в догадката си.

— Мисля, че знам какво е. — Забърсва с шала си стъклата на очилата. „Онзи, който дебне в тъмни места — спомня си Шара, — повлича недостойните и ги поглъща…“ — Според мен, капитан Несрев, ние току-що видяхме с очите си пословичния Урав.

Кратко мълчание.

— Урав?! — пита един офицер. — Урав Наказващия?

Несрев му махва трескаво, посяга му почти, сякаш да каже: „А бе ти даваш ли си сметка кой те чува?“

— Спокойно, капитане — казва Шара. — Напълно нормално е да сте чували за него. Да, Световните регулации забраняват да го признавате на глас, но… настоящата ситуация е… извънредна, да речем.

— Мислех, че Урав е герой от детска приказка — казва унило друг офицер.

— О, не. — Шара клати глава. — Колкан често пращал демони, така наречените „фамилиари“, или други божествени създания да му вършат работата. Сред тях Урав бил най-лошият и най-опасният, както и личният му фаворит, изглежда. — Гледа как жълтото око се върти под леда, ту към единия бряг, ту към другия, вероятно в търсене на грешници. „А за Урав — мисли Шара — кажи-речи всички са такива.“ — Създание на дълбините, в чийто търбух душите на прокълнатите треперят под страшния му взор.

— И какво, по дяволите, прави тази гадина в моя град и защо убива невинни хора? — повишава глас Несрев.

— Не съм сигурна — лъже Шара. Спомня си нещо, което е чела в Галадеш — че след внезапното изчезване на Колкан Урав полудял. Юков се видял принуден да го залови, примамил го в стомна с дестилирани човешки грехове и го затворил там.

„И ако всичко това е вярно — мисли си, — стомната е можела да се озове само на едно място.“

Проклина се мълчаливо, задето се е спънала в онази жица. „Кой знае какво друго съм пуснала на свобода?“

— И какво можем да направим срещу такова нещо? — пита Малагеш.

— Ами — казва Шара, — някои нисши Божествени създания могат да бъдат убити с конвенционални средства. Те имат известна самостоятелност на действията, което пък ги прави уязвими. Така де, помислете си за Голямата чистка — тя е била осъществена с помощта на ножове, копия и брадви.

Офицерите изглеждат смутени — не са свикнали такива забранени теми да се обсъждат на глас. Някои са не просто смутени, а скандализирани и гневни. По-добре, че Шара не е допуснала грешката да спомене за собствения си опит в това отношение — последният е само отпреди няколко часа.

— Не ми харесва идеята — казва Несрев — да излагам на риск хората си, като им наредя да стрелят по това нещо в леда.

— Стрелите и без това не могат да пробият леда — казва Малагеш.

— Да изчакаме ледът да се стопи — предлага Несрев. — Или пък да запалим огньове върху него и като се стопи, тогава да решим какво ще правим.

— И какво ще направите? — пита Малагеш. — Ще го нападнете с лодки? С копия? Все едно е кит?

Несрев се колебае и поглежда към офицерите си — те изобщо не изглеждат ентусиазирани.

Зигруд издава друг от тихите си звуци, сякаш преценява нещо наум. После казва:

— Аз мога да го убия.

Тишина.

Всички бавно се обръщат към него.

Шара го поглежда с тревога. „Сигурен ли си, че искаш да тръгнеш по този път?“ Но изражението на Зигруд е неразгадаемо.

— Какво? — казва Малагеш. — Как?!

— То е… — Зигруд изкривява лице в спечената гримаса, която прави всеки път, когато се мъчи да преведе някакъв дрейлингски израз — водно нещо — довършва накрая. — А аз съм убивал много водни неща.

— Но… такова… вие сериозно ли? — пита Несрев.

— Убивал съм — повтаря Зигруд — много водни неща. Това ще е различно… — Гледа съсредоточено как Урав понечва да изреже нова дупка в леда, преди да се откаже. — Но не чак толкова различно.

— Какво точно ще искате от моите хора? — пита Несрев.

— Не мисля… — Зигруд се почесва замислено по брадичката, — не мисля, че твоите хора ще ми трябват.

— Ти сериозно ли твърдиш, че можеш сам, без чужда помощ, да убиеш Божествена ужасия като онова там? — пита Малагеш.

Зигруд се замисля, после кимва.

— Да. Обстоятелствата са благоприятни. Реката не е голяма.

— Солда е широка почти една миля! — казва Несрев.

— Но не е море — казва Зигруд. — Нито океан. С каквито съм свикнал аз. А и е покрита с лед… — Свива рамене. — Напълно е възможно, да.

— Чудовището вече уби почти трийсет души тази нощ, сър — казва Несрев. — Лесно ще убие и вас.

— Може би. Но. Ако стане така… — Зигруд вдига отново рамене. — Значи ще умра.

Несрев и другите офицери го зяпват невярващо.

Шара се изкашля тихо и казва:

— Преди да продължим този разговор, първо бих искала да попитам капитан Несрев дали одобрява.

— Защо ви интересува моето мнение, по дяволите? — пита Несрев. — Вашият човек е решил да си сложи главата на дръвника, така че вие решавате.

— Да, така е, но въпреки Световните регулации онова нещо под леда все пак е свещено за голяма част от Континента — казва Шара. — То е създание от легендите, на които се основава вашата култура. То е част от наследството ви. Ако искате да ви го убием — да убием, на практика, една жива легенда, — то ние държим да получим изричното ви разрешение в този смисъл.

Несрев се вкисва.

— Тоест искате да си вържете гащите.

— Може би. Но Урав е неразделна част от немалко ваши легенди. Ние, от своя страна, сме чужденци. Някои континентали биха сметнали, че убийството на Урав е равносилно на светотатство, че като го убиваме, ние унищожаваме безценно произведение на изкуството.

— Да де — казва Малагеш. — Само дето в конкретния случай произведението на изкуството изскача от реката и убива хора.

Шара кимва.

— Така е.

Несрев се начумерва. Докато си блъска главата над неприятната дилема, трима полицаи се появяват задъхани и залитащи на моста. Единият е Виктор, когото капитанът е пратил да извика Микхаил и Орност, преди чудовището да ги е докопало; другите двама, изглежда, са въпросните Микхаил и Орност. Единият стиска дясната си ръка над лакътя, ръката му е цялата в кръв.

— Микхаил е ранен — казва Виктор. — Уловило го е за ръката и… и е отхапало няколко пръста.

Несрев мълчи. Обръща глава да погледне към меката светлинка под леда. После казва:

— Вие двамата, връщайте се в управлението. Микхаил да иде в болницата. — Обръща се към Зигруд. — Какво ви трябва?

Зигруд поглежда към реката и казва замислено:

— Ще ми трябват… седемдесет метра дебело здраво въже, три дължини моряшко въже от по трийсет метра, фенер, две алебарди, три яки харпуна и няколко галона мас.

— Няколко галона какво? — възкликва Малагеш.

— Мас — повтаря Зигруд. — Най-добре китова, ако имате… иначе свинска, ако нямате. Или лой.

Малагеш поглежда Шара, която свива рамене, сякаш да каже: „И аз нямам представа какво е намислил.“

Зигруд поглажда брадата си.

— Ще искам и да напалите хубав огън за след това. Защото, за да свърша тая работа, най-вероятно ще трябва да съм гол.

— Ленено семе — казва Шара и ръси семето в казана с топла телешка лой. — Дяволска трева. Сплетена с шест възела. И кедрова смола. — Поглежда назад към количката със съставки, която са ѝ докарали от посолството. Откъм реката отекват писъци — за пореден път. Шара не им обръща внимание. — Сол и сребро… това може да се окаже по-трудно. — Пуска малка сребърна лъжичка в торба с морска сол и разтръсква силно торбата. — Но да се надяваме, че ще свърши работа… — Изсипва торбата в казана.

Питри я наблюдава, едновременно омаян и възмутен.

— Наистина ли вярвате, че това ще има някакъв ефект?

— Надявам се — казва Шара. Загребва шепа нишесте от стрелян корен и го прибавя към сместа. — Всеки от Божествените фамилиари е имал непоносимост към определени елементи… Както обикновено, можем само да гадаем дали тази непоносимост е била съзнателно заложена от Божествата, един вид реверанс към смъртните им последователи, начин те да се защитят срещу създанията на своите Божества, или е била случаен страничен ефект, който Божествата не са могли да предвидят. Така или иначе, Божествените създания са реагирали бурно на тези елементи — всяко съприкосновение с тях причинявало задушаване, парещ обрив, парализа и дори смърт…

— Нещо като алергия? — пита Питри.

Шара застива, осъзнала, че Питри току-що е казал нещо, което сейпурските историци от години се опитват да формулират.

— Да. Точно това всъщност.

— И Урав е алергичен към… към всичко това?

— Нямам представа. Това са елементи, за които се знае, че често са отблъсквали Божествени създания. Надявам се — казва тя и пуска в казана щипка пелин, — че ще се окаже чувствителен към някое от тях. Стрелям напосоки, но пък стрелите ми са много.

Зигруд и офицерите на Несрев са почти готови — успели са да преметнат дебелото въже около моста и да го вържат здраво. Вижда се как морякът в Зигруд излиза на повърхността — той връзва възли за секунди, премята на раменете си тежки намотки въже, катери се по моста като котка. Премята трите дължини моряшко въже през парапета и те падат с трясък на леда долу. Зигруд спуска и останалата дължина от дебелото въже, близо трийсетина метра. Засега Урав остава в неведение за действията им — тормози доковете на миля надолу по течението на реката и издирва всеки, който е пропуснал или пренебрегнал заповедта за евакуация.

Зигруд отива при оръжията, които чакат, увити в намаслен брезент. Взема един харпун, чийто назъбен връх е дебел колкото ръката на Шара; в задния му край има халка, предназначена за много дебело въже. „За каква чудовищна риба — мисли си Шара — е предназначен този харпун?“ Зигруд пробва еластичността на харпуна, кимва доволно, после кляка и прокарва пръст по острието на алебардата.

— Добро желязо. Майсторска изработка.

— И си докрай убеден — пита Шара, — че планът ти е разумен?

— Правили сме такива неща и преди — казва той. — Защо сега да е по-различно?

— Това сега изобщо не е като онова с мховоста.

— Онова — изсумтява презрително Зигруд — беше детска игра.

— Добре де. Но не е и като онова с дорновата в Аханаштан — казва Шара. — Не е някое нещастно… някое обикновено дяволче или таласъм, които да убиеш на бърза ръка!

— Сега ще кажеш, че не е и като онова с дракона.

— Драконът беше малък — казва Шара. Разперва ръце да покаже. — Освен това дракончето накрая го убих аз.

— След като аз свърших цялата работа — изсумтява Зигруд.

— Отношението ти е несериозно. Колкото и забавни да са нашите подвизи, това — тя сочи с пръст към реката — е най-истинското и могъщо проявление на Божественото, което светът е виждал от десетилетия!

Той свива рамене.

— Както вече казах, то е водно нещо. В същността си всички водни неща са еднакви. Без значение кой ги е направил или откъде са дошли.

— И наистина си толкова сигурен в себе си, че искаш да го направиш съвсем сам?

— Колкото повече време си в морето — обяснява той, — толкова повече научаваш. А колкото повече научаваш, толкова повече разбираш, че помощта и съдействието са досадни и опасни дори. — Съблича палтото, ризата и панталона си. Отдолу носи дълго бельо, впито и старомодно. Целият е в релефни мускули, плещите, гърбът и вратът му са огромни, но въпреки тези впечатляващи размери в Зигруд има нещо стройно, вълче почти — прилича на животно, което гори много повече енергия в преследване на плячката си, отколкото получава от изяждането ѝ. — В крайна сметка сблъсъкът със смъртта е занимание самотно.

— Понякога… кълна се, че понякога ми идва до гуша от тъпите ти пози! — казва Шара.

Зигруд вдига глава да я погледне, смутен и даже стреснат донякъде.

— Сигурно си мислиш, че лаконичните ти нелепици са добродетел — продължава Шара, — но за мен не са, нито за мен, нито за никой, който цени живота ти, нищо че самият ти не даваш пукната пара! — Взира се в него, без да крие страха си. — Не те моля да правиш това. Разбираш ли? Никога не бих поискала от теб да направиш това.

— Знам — казва той.

— Тогава защо?

Той се замисля.

— Защо? — повтаря въпроса си Шара.

— Защото само това мога — казва той и свива рамене. — И го мога добре. Мога да спася живота на много хора тази нощ. А ще рискувам единствено своя.

Шара мълчи.

— Ще ме благословиш ли, Шара Комейд?

— Аз благословии не раздавам — казва тя. — Но приемам решението ти. Макар то да не ми харесва.

Той кимва, казва: „Добре“ и сваля фланелката си. Шара и преди го е виждала гол до кръста — и не само, — но всеки път сърцето ѝ се свива при вида на безбройните ужасни белези, които се къдрят по гърба и ръцете му — белези от жигосване, от бой с бич, от порязвания, наръгвания… ала знае, че най-страшното нараняване се крие под ръкавицата на дясната му ръка.

Зигруд посяга да свали и останалата част от бельото си.

— Не мисля — казва Шара, — че е крайно наложително да събличаш всичките си дре…

— Да бе — казва Зигруд и събува дългите си долни гащи без капка смущение.

Шара въздъхва. Несрев и неговите офицери — всичките мрачни и солидни баликовци — зяпват при тази небрежна проява на откровена голота. Малагеш се хили хищнически и казва:

— От време на време се случва да си харесвам работата.

Зигруд вече е съвсем гол, ако не се броят ботушите, канията за ножа му (която в момента е стегната около дясното бедро), ръкавицата, която носи на дясната си ръка, и златната гривна, която носи на лявата. Бръква в казана с топлата лой и загребва шепа. Вдига високо вежда при вида на пелина и другите съставки — „Застраховка“, обяснява Шара, — вдига рамене и започва да се маже по раменете, гърдите, ръцете и бедрата.

— Ако имаш нужда от помощ с мазането, само кажи — подхвърля Малагеш. Шара я стрелва с отровен поглед, на което Малагеш реагира с широка усмивка.

Лицето и косата си Зигруд намазва последни — когато е готов, прилича на нещо праисторическо, на мръсно и диво същество от зората на човечеството.

— Май съм готов — казва и поглежда към Несрев. — Ако се стигне дотам, гледай да държите онова нещо около моста.

— Не знам доколко ще ни е по силите — казва Несрев. — Но ще се опитаме.

— Само това искам от вас — казва Зигруд. — Искам онова нещо да се занимава с мен. С мен, ясно? — Несрев кимва. — Добре.

Зигруд поглежда наляво и надясно по моста, сякаш не е съвсем сигурен, че конструкцията ще издържи. После взима оръжията и тръгва към брега.

Малагеш му подава фенер и казва:

— Късмет, войнико.

Зигруд взема фенера и кимва разсеяно, сякаш го е поздравил познат по време на разходка из парка.

Спира до Шара, сваля златната гривна от лявата си ръка и ѝ я дава.

— Ще я пазя — казва тя.

— Знам. Ако все пак умра тази нощ… — казва той и млъква разколебано, зареял поглед към ледената шир на Солда. — Семейството ми… Би ли?…

— Знаеш, че винаги бих направила необходимото за твоето семейство — казва Шара.

— Да, но ще им разкажеш ли за… за мен? Кой съм бил?

— Само ако преценя, че е безопасно.

Той кимва, благодари ѝ и се спуска към брега.

Шара повишава глас след него:

— Слушай, Зигруд… ако се стигне до това, възможно е Урав да не те убие.

Той поглежда назад.

— Ъ?

— Твърде възможно е хората, които е погълнал тази вечер, да не са мъртви. В известен смисъл може и да са по-зле. Според Колкаштава в търбуха на Урав погълнатите са живи, но търпят страшно наказание, измъчва ги болка, срам, съжаления… Под неговия поглед надеждата умира.

— И как така те гледа, щом си в корема му? — пита Зигруд.

— Урав е създание с вълшебно естество. Представи си търбуха му като особен вид ад. И единственото спасение е да те благослови Колкан.

— Ти можеш ли да ми дадеш тази благословия?

— След изчезването на Колкан никой не е получавал тази благословия вече близо триста години.

— Тогава какво имаш предвид?

— Че ако потръгне зле и прецениш, че Урав всеки миг ще те погълне, че е необратимо… — тя свежда поглед към канията, стегната за бедрото му, — може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата.

Той кимва бавно. После ѝ благодари отново и добавя:

— Може би ще е добре да слезеш от моста, между другото.

— Защо?

— Защото никога не се знае как ще се обърне един хубав бой.

Ботушите на Зигруд потропват кухо при всяка негова стъпка върху леда. За опитното му ухо този звук е красноречив — ледът е дебел шейсетина сантиметра. „Добър лед — мисли си той — за шейни и коне.“

Върви по заледената река. Вятърът хапе и брули ушите му. Хиляди ледени люспици са полепнали в мазнината по ръцете и краката му като инкрустация със скъпоценни камъчета и скоро той се превръща в леден човек, който крачи по широко сивкавобяло поле и събира в себе си слабата лунна светлина.

Това му напомня друг подобен случай — язди по леда, шейната стърже зад него, тропот на конски копита; поглежда през рамо и вижда Хилд и дъщерите им, сгушени под купчина кожи в шейната, смеят се и пищят…

„Не искам да мисля за тези неща.“

Примигва и фокусира погледа си върху въжетата, които висят от моста. Светлините на Баликов му се струват изгубени в далечината, сякаш гигантският метрополис е малко курортно градче на далечен бряг.

Колко пъти е виждал такива гледки в моряшките си дни? Десетки? Стотици? Спомня си гигантските канари на дрейлингските брегове и мъждукащите светлинки сред малките колиби, плъзнали в ниското. Спомня си какво е да се събудиш от крясъците на скалните птици, които кръжат около върховете.

„Не искам да мисля за тези неща“ — повтаря си той. Ала спомените се надигат болезнено, като забрал трън, който тялото ти изкарва навън.

Смехът на водата. Облачните дни. Огньовете, напалени по заскрежените плажове.

Помни последното си плаване. Млад мъж, който се връща у дома и няма търпение да види семейството си. Ала когато хвърлят котва на дрейлингския бряг, заварват селата в паника.

„Кралят. Убили са краля и всичките му синове. Палят къщите. Палят града. Какво да правим?“

Помни ужаса, с който го е изпълнила онази новина… Тогава не проумява, не може да разбере как е могло да се случи. Без значение колко пъти задава въпроса: „Всичките му синове? Сигурни ли сте?“, отговорът винаги е еднакъв: „Династията Харквалд вече я няма. Всички крале са мъртви, а ние сме изгубени.“

Ледът пука под краката на Зигруд. „Светът е страхливец — мисли си той. — Светът не се променя в лицето ти; не, той чака да му обърнеш гръб и тогава ти скача…“

Зигруд върви по замръзналата Солда. Мазнината по тялото му се е втвърдила, млечнобяла и напукана — Зигруд прилича на великан, излязъл от свещоливница. Върви към дебелото въже, което виси от средата на моста. Мостът му се е сторил тесен преди, някакви си десетина метра ширина, но сега, погледнат отдолу, прилича на исполински черен кокал, извит на дъга в небето.

Казва си, че мостът ще издържи. Ако го направи както трябва, мостът ще издържи.

Чува плясък на вода. Поглежда надясно под сенките на моста и вижда съвършен кръг, изрязан в леда. Нещо дървено се клатушка, уловено в капана на дупката. Барачка вероятно, с все обитателите ѝ.

Стига до провисналото дебело въже. Прави в края му клуп, после използва моряшки възел да стегне примката. Възелът му е познат до болка — ръцете му огъват, промушват и затягат въжето сами.

Връзва възела и си спомня.

Спомня си как тича към дома си, след като е чул новината за нападението. Спомня си как го намира изгорял и празен, нивите си — опожарени и посипани със сол.

Спомня си как изравя крехките бели кости от влажната пепел на изгорялата спалня. Спомня си как изкопава гробовете в двора. Купчината обгорели кости, смесени, с липсващи елементи, объркана човешка мозайка.

Невъзможно му е да разпознае в тях съпругата и дъщерите си. Но разделя някак костите, погребва ги и плаче.

„Стига. Достатъчно.“

Зигруд навързва и останалите въжета към клупа, после стяга краищата им към харпуните. Забива харпуните в леда, в редица през петнайсетина метра.

Поставя фенера пред централния харпун и с върха на алебардата изрязва в леда четири дълбоки и дълги радиални черти, които се срещат в точка току пред фенера — в готов вид произведението му прилича на гигантска звезда. После сяда върху пресечната точка, с гол задник върху леда, слага алебардата напряко на коленете си и чака.

Патица надава скръбен крясък.

Писъци откъм източния бряг. Вятърът вие.

Той се старае да се съсредоточи, но спомените са безмилостни.

Спомня си как е чул, че се създава нова нация, наречена Дрейлингски републики, но както името, така и гръмкото название „нация“ са нелепи — въпросните републики са обикновени пиратски държавици, проядени от корупция и алчност.

Зигруд, съсипан от мъка и ярост, предпочита да се бие като мнозина други. И пак като мнозина други се проваля, заловен е и хвърлен в Слондхайм, скалния затвор, който е по-лош и от смъртта, така казват хората.

И го казват с право. Зигруд не е сигурен колко години е прекарал сам в малката килия, преживявайки с рядка овесена каша, безумен в мрака. Отчасти вината си е негова — всеки път, когато го извадят от карцера, той налита да убива и често успява. Накрая решават, че няма право на повече шансове, че ще живее в мрак до смъртта си.

Ала един ден прозорчето във вратата на килията се отваря и Зигруд вижда лице, каквото не е виждал досега. Женско лице с тъмна кожа и дълъг нос, с черни очи и тъмни устни, и стъкло на лицето — по едно малко стъклено кръгче пред всяко око. Ала тези безсъдържателни мисли се изпаряват в миг, когато лицето казва: „Съпругата и децата ти са живи и здрави. Издирих ги. Ще се върна утре, ако искаш да говорим.“

Прозорчето се затваря с трясък. Стъпките затихват и се стапят.

Така Зигруд е видял за пръв път Шара Комейд.

Колко години са минали оттогава? Десет? Единайсет? Няма значение. Тези нови години не значат нищо за него.

Зигруд примигва с едното си око; клепачът лепне от лойта.

Мисли за децата, които са пораснали далече от него, за младата жена, която някога му е била съпруга. Пита се дали има нов съпруг, а децата му — нов баща.

Поглежда към ръцете си, покрити с белези, лъщящи от мазнината. Ръце, които не разпознава като свои.

Мека жълта светлинка примигва под леда в далечината.

Зигруд разтърква длани да отстрани мазнината, пробва захвата си върху дръжката на алебардата.

„Точно така трябва да бъде — мисли си. — Студ, мрак и очакване на смъртта.“

Така че чака.

Жълтата светлинка се приближава, движенията ѝ са плавни и грациозни. Нещо потропва по леда, като слепец с бастунче, мисли си Зигруд. „Вслушва се във вибрациите — осъзнава той, — за да прецени какво има над повърхността.“

Ледът под Зигруд припуква. Жълтата светлина е само на шест-седем метра от него; самата светлина е широка трийсетина сантиметра. „Като окото на гигантска сепия — мисли си той и си спомня как много, много отдавна е ял око на сепия, задушено в рибен бульон. — А онази сепия здравата ни озори, преди да се предаде…“

Не вижда през леда, но чува как нещо потропва тихо по него на пет метра, може и по-малко. Поглежда и вижда окръжност, която се затваря около него; вижда също, че правилно е преценил размерите на създанието — окръжността пресича четирите линии, които е издълбал в леда, а самият той седи в центъра на голяма бяла торта, разрязана на осем равни парчета.

Изправя се бавно. Ледът стене под тежестта му, отслабен от разрезите. Зигруд взема харпуна и застава в центъра на кръга.

Нещо тъмно се гърчи под него. Жълтата светлина се насочва към краката му.

„Чудя се — мисли си Зигруд — дали ще разбера какво си на вкус…“

Харпунът е в дясната му ръка, вдигнат за удар. Той си поема дълбоко дъх.

После, доста преди съществото да е довършило окръжността си, Зигруд вдига алебардата в лявата си ръка и я забива с все сила надолу.

Отслабеният лед се пропуква и Зигруд пропада в ледената вода.

Урав — така го е нарекла Шара — отстъпва, изненадан от натрапника. Зигруд е миниатюрен в сравнение с исполинското му туловище, като врабче, литнало срещу буреносен облак.

Зигруд вижда безброй размахани крайници, гигантско жълто око, прошарено с черни капиляри, под него уста, широка два метра… но тя все още не е отворена.

Замахва с харпуна. Назъбеното острие потъва дълбоко в черната плът на Урав, само на сантиметри от окото.

Устата на Урав се отваря рязко, но повече от болка, отколкото за нападение. Окото се завърта да фокусира Зигруд, който замахва с алебардата и уцелва устата. Лъскави зъби литват във водата като фойерверки.

Урав се гърчи от болка и гняв. Пипалата му се стрелват напред, увиват се около краката на Зигруд, но дебелият слой мазнина им пречи да се захванат… а има и друго, пипалата се дръпват рязко назад като опарени — Зигруд вижда как мехури покриват черната кожа там, където се е допряла до него.

„Ако Шара разбере, че номерът ѝ е сработил — мисли си Зигруд, — ще ми отрови живота с надувките си.“

Водата около него ври. Зигруд усеща как ново пипало се опитва да улови глезена му, но и то, като другите, се изхлузва. Урав насочва цялото си внимание към Зигруд, безчетните му крайници се прегрупират трескаво за атака.

„Излизай, веднага“ — мисли си той, посяга с лявата си ръка, напипва въжето, подръпва го за проба — то държи здраво — и се издърпва нагоре, към леда.

Тялото му е в шок от температурната разлика, но Зигруд стиска зъби и хуква към харпуна отдясно. Чува как ледът зад него се чупи, поглежда през рамо — Урав се мъчи да скъса въжето, троши леда около него, но поне засега въжето удържа.

Вбесено, създанието изскача над повърхността, стотиците крайници издърпват напред буцестата му глава. Едно пипало се стрелва напред и хваща лявата ръка на Зигруд; нокътят пробива дупка в кожата на бицепса му; Зигруд полита напред за миг, после усеща, че го влачат назад.

Запъва крака да устои; пипалото не го пуска, макар черната кожа да съска като сланина в нагорещен тиган около мястото на допира. Урав ръмжи от болка и гняв, дъвче леда, дроби го на парчета, сякаш да каже: „Не, не, няма да те пусна!“

Зигруд посича пипалото с алебардата, веднъж, втори път. Това се оказва достатъчно то да отслаби хватката и с тихо изпукване Зигруд се изхлузва.

„Слава на морето — мисли си, докато тича, — за кравите с тяхната лойчица…“

— Стреляйте! — крещи Несрев от моста горе. — Стреляйте по проклетото нещо!

Стрели пронизват въздуха, забиват се в леда. Няколко се забиват в дебелата кожа на Урав; той врещи и се мята, изпъва до скъсване въжето и то вибрира като струна на китара.

Зигруд стига до втория харпун, но Урав е насочил вниманието си към хората на моста. Пипалата му се издигат като гнездо кобри и удрят по моста над него. Хор от крясъци, две тела литват във въздуха и падат от другата страна на моста. „Моля те, нека не е Шара“ — мисли си Зигруд.

Едно от пипалата се прибира, уловило гърчещ се полицай, и набутва нещастника в зейналата паст. Гигантска пукнатина плъзва в леда под натиска на разгорялата се битка.

„Това не влиза в плана ми“ — мисли си Зигруд.

Хуква напред, стиснал алебардата под едната си мишница, и хвърля втория харпун. Едва не пропуска, защото Урав се мята неистово, изпънал докрай въжето, но харпунът все пак се забива дълбоко в гърба му. Чудовището надава нов вой и се обръща рязко. Жълтото му око намира Зигруд. Той зърва за част от мига дебело пипало, което се носи стремително към него като дънер по река… после светът избухва в безброй искри и той полита по леда.

Би трябвало да последва нова атака, но атака няма. Зигруд надига глава и вижда, че Урав се е оплел във въжетата, само че моряшкото въже, което Зигруд е хвърлил с първия харпун, междувременно се е скъсало, което превръща въжения капан само във временна пречка.

Зигруд ръмжи, тръска глава, вслушва се в тялото си — крайниците му са в работен режим, макар и не в най-добрата си форма. Алебардата се е хлъзнала заедно с него, но дръжката ѝ е счупена, което превръща оръжието в обикновена брадва. Зигруд взема скъсената алебарда и тръгва към третия и последен харпун.

„Нека се оплете още — мисли си. — Нека се изтощи, а после го пребий до смърт. Сечи дробовете му, докато не се удави в собствената си кръв…“

Откъм моста Солда политат камъни.

„Освен ако чудовището не събори моста!“

Урав нанася по моста нова серия удари. Още камънак пада във водата.

Само ако Несрев не бе дал заповед за стрелба! Само ако Урав бе останал съсредоточен единствено върху него!

„Ето затова мразя да ми помагат.“

В агонията си Урав е разбил леда под моста на парченца. Парчето с последния харпун на Зигруд подскача във водата като поплавък. Зигруд въздъхва и се гмурва — студът е като чук по главата, — доплува до парчето лед, измъква харпуна и издърпва въжето, докато не стига до по-стабилен леден участък.

Крайниците му са безчувствени, ръцете и стъпалата му не дават признаци на живот. Урав се дърпа оплетен във въжетата, отваря уста за крясък; без излишно колебание Зигруд мята харпуна и той се забива в небцето на чудовището.

Урав вие от болка, гърчи се, драпа да се измъкне от въжетата и открива мекия си черен желеподобен корем.

„Сега!“

Зигруд хуква напред с алебардата, навежда се под едно пипало, хлъзва се по леда, изправя се…

Вече е от вътрешната страна на пипалата. Започва да сече безмилостно търбуха на чудовището.

Урав реве, пищи, бори се. Черна кръв залива Зигруд. Той получава неясни сигнали от кожата си — ту за леден студ, ту за непоносима топлина, или и за двете едновременно. Но продължава да сече.

Спомня си как заравя костите в двора.

Удар с алебардата.

Спомня си как вдига глава в затворническата килия и вижда тъничък слънчев лъч да пробива мрака, как се мъчи да го задържи в шепи.

Удар с алебардата.

Спомня си как гледа смаляващия се бряг на родината от палубата на сейпурски кораб.

Удар с алебардата. Дава си сметка, че крещи.

„Проклинам света не защото е откраднал от мен — мисли си, — а защото ми разкри, че никога нищо не е крал от мен, дълго след като ме беше променил необратимо.“

Урав стене, вие пронизително. Пипалата се отпускат. Чудовището се спихва като спукан балон, пада бавно назад като отсечено дърво, черно и гигантско. Въжетата скърцат под тежестта му, а Урав виси победен в мрежата им.

Зигруд чува триумфален рев откъм моста, чува го приглушен, като от дъното на кладенец. Ала ясно вижда, че органите в коремната кухина на чудовището все още пулсират, все още са живи. „Не е мъртво, още не е мъртво…“

Златно око се издига сред пипалата в краката му. Присвива се, оглежда го.

Внезапно отпуснатите пипала се съживяват. Литват нагоре, хващат най-слабата подпора на моста и дръпват.

Зигруд долавя появата на тъмна сянка отдясно, сянка, която бързо расте; после голям камък пробива леда само на метри от него.

— Мамк… — успява да каже.

Ледът под него се обръща като детска люлка и го запраща във въздуха. Зигруд прелита десетина метра, ако не и повече, после ледената вода поглъща всичко.

Вода напира в носа и устата му. Промъква се в синусите, гъделичка белите му дробове като прашинка, която си вдишал и която всеки миг ще предизвика мъчителна кашлица.

„Не се дави!“

Въздухът гори в дробовете му. Той се преобръща, поглежда нагоре — небето е стопен кристал, непроницаемо.

„Не се дави!“

Вижда Урав над себе си — чудовището още се бори с въжетата. Над него стърчи силуетът на масивна черна арка — мостът.

Зигруд се изтласква с крака, насочва се към една разширяваща се пукнатина в леда отгоре.

Масивната черна арка на моста става… някак не така масивна. Видян през лещите на ледената попара, мостът сякаш изчезва, после гигантски камък, поне три метра в диаметър, пробива тъмната вода. Въжета от мехурчета се гърчат след него като опашки. Зигруд сменя рязко посоката, но вълната го изхвърля нагоре.

„Не се дави — мисли си той, — и гледай да не те смажат!“

Още камъни валят в реката и предизвикват вълни, които го тласкат все по-нагоре и по-нагоре…

Водната повърхност е мембрана, която го държи в капан; Зигруд не е сигурен, че може да я пробие.

Дращи с ръце по нея, отваря уста и вкусва зимен въздух.

Измъква се със сетни сили върху леда. Толкова далече от моста ледът е достатъчно стабилен; Зигруд поглежда назад и вижда, че мостът изобщо не е там — последните му останки се свличат във водата, предизвикват големи вълни… а Урав не се вижда никъде.

Зигруд, слаб и треперещ, коленичи върху леда и се оглежда за някаква надежда — огън, въже, лодка, нещо. Ала вижда само сфера от мека жълта светлина, която пори водата към него, разпаря леда като хартия.

— Хм — казва Зигруд.

Поглежда ръцете си. Лойта се е отмила напълно, а с нея и защитата, която му е осигурила Шара.

Отвсякъде го обгръщат пипала, зейва трептяща паст — с множество липсващи зъби, — а после нещо го бутва приканващо по гърба.

Зигруд отваря очи.

Седи насред просторна черна равнина. Небето над него е също толкова черно и единственото, което го дели от равнината, е гигантското жълто око на хоризонта, което хвърля слаба жълтеникава светлина по черния пясък.

Глас казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“

Зигруд се оглежда — наоколо е пълно със седнали трупове, пепеляви и сухи, сякаш нещо е изсмукало цялата им влага. Един е облечен в полицейска униформа, друг държи въдица. Всички трупове седят с лице към горящото око, а лицата им, макар и сиви и изпити до крайност, носят печата на ужасно страдание.

А после Зигруд вижда, че гърдите на труповете се надигат и спадат едва доловимо.

И си дава сметка: „Те са живи…“

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ ПАДНАЛ.“

Зигруд поглежда надолу. Все още е гол, само с ботушите си, ножа и ръкавицата на дясната ръка.

Докосва ножа и си спомня какво му е казала Шара: „Може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата…“

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ НЕЧИСТ.“

Зигруд вади ножа и се замисля дали да не резне напряко китката си от вътрешната страна, да отвори вената… но нещо го кара да се колебае.

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА И ЧРЕЗ БОЛКАТА ЩЕ СТАНЕШ ПРАВЕДЕН.“

Той чака, ножът е застинал на сантиметри от китката му. Черната равнина се разтича и завихря като боя, после бавно приема формата на старата му затворническа килия в Слондхайм, където тъмните дни са изпивали живота му капка по капка. „Това ли е магическият ад на Урав?“ — пита се той. Така изглежда, но Зигруд не бърза да спусне ножа, още не.

Гигантското жълто око грейва на прага на килията му. Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА. ЩЕ ПОЗНАЕШ СТРАДАНИЕТО. ЩЕ СЕ ИЗЧИСТИШ ОТ ГРЕХОВЕТЕ СИ.“

Зигруд чака. Предполага, че всичките стари рани, счупвания и натъртвания от онзи период ще се съживят внезапно и едновременно и ще го потопят в море от болка… но това не се случва.

Гласът повтаря с известно раздразнение: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“

Зигруд се оглежда, ножът чака на сантиметри от китката му.

— Добре де… — бавно казва той. — Кога?

Гласът мълчи.

— Не е ли ад това? — пита Зигруд. — Не трябва ли да страдам?

Гласът не отговаря. После стените бързо се променят в серия от ужасии — Зигруд лежи върху ложе от пирони; виси над изригващ вулкан; уловен е в капан на морското дъно; връща се в дрейлингските земи и вижда дим на хоризонта; ала нито един от тези сценарии не му причинява нито физическа, нито емоционална болка.

Той се оглежда и пита с искрено объркване:

— Какво става?

Стените се завихрят отново. Връщат Зигруд насред черната равнина в компанията на пепелявите трупове и жълтото око, което го гледа ядосано. Хрумва му, че магията не му действа, защото е дрейлинг, но в това няма никакъв смисъл.

После осъзнава, че дланта на дясната му ръка леко пулсира. Поглежда към нея, скрита в ръкавицата, и разбира.

Гласът казва: „БОЛКАТА Е ТВОЕТО БЪДЕЩЕ. БОЛКАТА Е ТВОЯТА ЧИСТОТА.“

— Но ти не можеш да ми покажеш болката — казва Зигруд и започва да сваля пръст по пръст ръкавицата си, — защото аз вече я познавам.

Издърпва ръкавицата.

В центъра на дланта му има отвратителен червен белег, който прилича на жигосване, но е вдълбан твърде дълбоко в плътта, за да е само това — кръг около стилизирана везна.

„Ръцете на Колкан — спомня си той, — които чакат да отмерят и отсъдят…“

Вдига дланта си към горящото жълто око.

— Докоснат съм от пръста на твоя бог — казва той, — но все още съм жив. Оцелях. Познах болката му и оттогава я нося със себе си. Нося я и в момента. Всеки ден. Затова не можеш да ме нараниш, нали? Не можеш да ми покажеш нещо, което вече познавам отлично.

Голямото око го гледа.

После примигва.

Зигруд се хвърля напред и забива ножа в него.

Застанали на брега, Шара и Малагеш гледат напрегнато към реката, там, където Урав се е оттеглил под повърхността.

— Тръгвайте! — крещи Несрев. — Хайде!

Шара и Малагеш са мокри до кости, след като са измъкнали с общи усилия Несрев от водата. Двете ръце и единият крак на капитана са счупени, това, плюс лека хипотермия.

— В името на боговете, махнете ме оттук — проплаква той, но Шара не му обръща внимание. Гледа към реката и чака някакво чудо… Урав да изплува например, да изплюе Зигруд и той да хвръкне с подскоци към тях като камъче, метнато по водна повърхност…

Ала тъмната вода е спокойна, ако не се брои лекото клатушкане на парчетата лед.

— Трябва да се махаме — казва Малагеш.

— Да! — повишава глас Несрев. — Да, за бога, нали точно това повтарям и аз!

— Какво? — тихо пита Шара.

— Трябва да се махнем от реката — повтаря Малагеш. — Онова нещо е много ядосано. Знам, че не искаш да оставиш приятеля си, но наистина трябва да се махнем оттук.

Полицаи си крещят заповеди един на друг от бреговете. Несрев стене и вика. Изглежда, никой не знае как да пресече реката. Не е ясно и кой командва, но по всичко личи, че полицаите са стигнали до единодушното решение да излеят върху реката керосин и да го запалят.

— Определено трябва да тръгваме — казва Малагеш.

Шара сваля плаща си, двете с Малагеш прехвърлят Несрев върху него и започват да го влачат нагоре по брега. Оцелелите офицери насочват на заден ход към водата фургон с варели. Не си правят труда да ги разтоварват и отварят, просто ги млатят с брадва, докато варелите не се пропукват и съдържанието им не изтича в реката.

Шара трескаво търси някакво решение, някакъв трик — молитва към Колкан, нещо, което е чела в Юкоштава… но не се сеща за нищо.

Огън пълзи по реката като гнездо от змии. Ледът съска, става гладък като мрамор и минава в трескаво отстъпление.

Почти са стигнали до крайбрежната алея, когато огненото одеяло изведнъж се разкъсва.

— Вижте! — казва Шара.

— О, моля ви! — скимти Несрев. — Моля ви, не спирайте!

Сгърченият силует на Урав пробива повърхността с пронизителен писък, чудовището бие трескаво с пипала по водата.

— Огънят! — крещи някой. — Работи!

Но Шара не е толкова сигурна. Появата на Урав не прилича на ответна реакция, по-скоро… сякаш чудовището е получило пристъп или нещо такова. Напомня ѝ за един старец, който е видяла преди време — човекът се разхождаше в парка, когато получи удар, падна и почна да се гърчи, а ръцете и краката му се мятаха конвулсивно.

Урав, пищящ и гъргорещ, си пробива път през леда, прецапва през езерото от огън, стига до брега, излазва по останките на моста и накрая се пльосва на крайбрежната алея. Гигантската му уста трепери, отваря се и се затваря, чудовището вие и скимти като уплашено куче.

— Какво става, мамка му? — пита Малагеш.

Урав отваря широко уста, надава протяжен писък… и от корема му, точно под зейналата паст, изскача малък черен зъб.

Не… не е зъб, а нож.

— Не — казва Шара. — Не, не е възможно…

Урав надава нов писък; ножът се развърта, после бавно си проправя път надолу, пори търбуха на чудовището. Гореща кръв плисва по земята, съска по повърхността на заледената река. Ръка със събрани на върха пръсти се промушва през дългия разрез.

— Това трябва да е някакъв майтап — казва Малагеш.

Следва нещо, което може да бъде описано единствено като отвратителен и извратен вариант на вагинално раждане — излив на вътрешности, порой от смрадливи черва през отвора, после омазаният с кръв и нечистотии Зигруд се изсипва от търбуха на умиращото чудовище, пада по гръб на земята, зяпа миг-два небето, после се претъркулва на лакти и колене и повръща.

Шара тича към Зигруд, глуха за хора от по-близки и по-далечни триумфални викове. Ала щом наближава, забавя крачка — вонята е толкова силна и плътна, че прилича на стена. Но Шара мобилизира решителността си и продължава напред.

— Как!? — виква тя, коленичила до Зигруд. Някаква вътрешност виси от ухото му и тя посяга да я махне. — Как го направи? Как оцеля?

Зигруд се просва по гръб, диша тежко. Задавя го кашлица, той бръква в устата си и вади оттам парче дълга жилава тъкан.

— С късмет — казва през кашлицата. Мята жилавата тъкан настрани и тя пльосва с влажен звук върху купчина черва. — С късмет и глупост.

Нещо в мъртвото туловище на Урав се раздвижва и нова порция вътрешности се изсипва като смърдяща лавина. Шара издърпва Зигруд на крака, преди кашата да ги е заляла. Чак сега забелязва, че ръкавицата му я няма. Никога не е виждала дясната му ръка без ръкавица.

Зигруд поглежда невярващо чудовището.

— Като си помисля… — Притиска с пръст дясната си ноздра и издухва тъмна кръв през лявата. — Като си помисля, че цялото онова място е било събрано вътре в него…

— Какво беше? Наистина ли имаше ад в корема на Урав? Зигруд?

Той се смъква на колене, разтърсен от поредния пристъп на кашлица. Победоносни викове и дюдюкания набират сила над реката. Шара вдига глава и вижда, че по бреговете са се събрали не просто мъже в полицейски униформи, а и множество обикновени граждани, мъже, жени и деца, които излизат от домовете си да празнуват.

„Леле — мисли си Шара, — май половината град е видял какво стана.“

Проблясъци вляво — трима фотографи са разпънали триножниците си и въртят манивелите на камерите си за нова серия снимки.

А зад тях — човек, когото Шара не е очаквала да види.

Воханес Вотров стои в края на тълпата. Изглежда, този път е обърнал гръб на иначе зрелищния си гардероб в полза на тъмнокафяво палто и черна риза, закопчана догоре. Изглежда блед и изпит и гледа Шара с кротко презрение, както човек гледа насекомо, блъскащо се в стъклото на затворен прозорец. А после Шара забелязва, че Воханес не носи бастунчето си.

Тълпата се юрва покрай Воханес и фотографите. Зигруд и Шара се оказват в центъра на водовъртеж от поздравления, смях и триумфални жестове. Когато тя успява да погледне отново към фотографите, Воханес вече не е там.