Град на стълби

Неспоменаваните

Университетът на Баликов е сложен комплекс върху огромна площ, гъста мрежа от камък, атриуми и проходи, скрита зад висок зид в западната част на града. Каменният градеж на университета е петносан от влага и плесен; подовете и тротоарите му са изгладени от милиони стъпки; тлъстите му издути комини, които приличат повече на осарници, отколкото на функционални архитектурни елементи, са изработени по начин, който не се използва поне от няколко века.

Ала водопроводната система на университета, както забелязва Шара още с влизането си, е в отлично състояние. Като при повечето сгради, само отделни елементи на тази система се виждат с просто око — малка част от тръбите, пръскачките по тавана, мивки и кранове, разбира се. Но и малкото, което се вижда, прави впечатление.

Шара се старае да скрие усмивката си. Защото знае, че въпреки древния си облик сградата на университета е само на двайсетина години.

— В кое крило се намираме? — пита тя.

— Лингвистичното — казва Нидаин. — Но тук не им казват крила, а камери.

Шара примигва, не е очаквала да я поправят толкова смело. Нидаин е типичният служител в посолство — надут и неучтив, с високо мнение за себе си. Отговаря за връзките с обществеността, тоест именно той води посланици и дипломати на важните места в Баликов, места като университета.

— Много дълги камери — казва Питри и се оглежда. — Това всъщност е коридор.

— Терминът „камери“ — тросва се Нидаин — има дълбоко символично значение.

— Което е?

Нидаин, който очевидно не е очаквал да го разпитват по този начин, казва:

— Сигурен съм, че това няма връзка с разследването. Не е важно.

Стъпките им ехтят по камъка. След смъртта на доктор Пангуи университетът е празен. Вероятно заради начина, по който синята светлина на лампите (газови лампи, отбелязва си Шара) играе по каменните стени, или заради нещо друго, но атмосферата тук създава усещането за органична структура, сякаш се намират в гнездо на насекоми или в търбуха на някакво великанско създание. „И сигурно точно това е била идеята на архитектите“ — мисли си Шара.

Пита се какво ли е мислел Ефрем за това място. Вече е огледала стаите му в посолството и точно според очакванията ѝ те са се оказали полупразни, без никаква декорация — Ефрем винаги е бил влюбен в работата си, особено в този вид работа, на такова място, където историята е обект на изследване. Не се съмнява, че в кабинета му тук има чекмедже, пълно със скици на корнизи, портици и други интересни елементи от архитектурата на университета, както и — несъмнено — с десетки скицирани дръжки на врати, защото Ефрем открай време е изпитвал почти неестествен интерес към онова, което хората правят с ръцете си. „Именно по този начин хората общуват със света — казал ѝ е веднъж. — Очите може да са прозорец към душата, но подсъзнателното, тъканта на поведението ни, те са в ръцете. Наблюдавай ръцете на човек и ще видиш сърцето му.“ И сигурно е бил прав, защото самият той винаги е докосвал нещата при всяко ново откритие — плъзгане на пръсти по плотовете на маси, почукване по стените, мачкане на бучки пръст, галене на зрял плод… Ненаситна жажда за знание.

— Да, ама ми стана любопитно — казва Питри.

— Не е важно — повтори Нидаин.

— Просто не знаеш — казва Питри.

— Знам. Просто в момента не разполагам с необходимите ресурси. Не бих искал да дам неточна информация.

— Да бе — казва Питри.

Зигруд въздъхва тихо, което по неговите стандарти е израз на голямо раздразнение.

— Университетът има шест камери — казва Шара, — защото континенталите възприемат света като сърце с шест камери, всяка от които е дом на едно от първоначалните Божества. Потокът между Божествата ражда потока на времето, на съдбата, на всичко, което се случва, тоест е кръвта на света. Университетът е замислен като микрокосмос на това отношение. Тук студентите научават всичко за всичко или поне това са искали да внушат.

— Сериозно? — казва Питри.

— Да — казва Шара. — Но това не е оригиналната сграда на университета. Оригиналната е била изгубена през войната.

— След Примигването тоест — казва Нидаин. — Изчезнала е заедно с по-голямата част от Баликов. Нали?

Шара не му обръща внимание.

— Университетът е бил издигнат отново, като са използвали скици и картини отпреди войната. Искали да е съвсем същият като преди. Дотолкова, че съборили други оцелели стари сгради, за да построят университета с оригинален каменен материал. Искали да е автентичен, или най-малкото — казва тя и докосва нежно една газова лампа — максимално автентичен, но с някои съвременни удобства.

— Откъде знаете всичко това? — пита Питри.

Шара побутва очилата си.

— Какви специалности се изучават тук?

— Ъъ, предимно икономически — казва Нидаин. — Търговия, такива неща. Най-вече защото градът полага усилия да се превърне в значим финансов играч на световната сцена. Това е част от движението за Новия Баликов, макар че напоследък се появи съпротива, защото някои хора го разбират като модернизация. И са прави, между другото. На територията на университета постоянно има протести. Било заради Новия Баликов, било заради…

— Заради доктор Пангуи — довършва вместо него Шара.

— Да.

— Е — казва Питри, докато оглежда разсеяно вратите, — едва ли могат да преподават история.

— Така е — казва Нидаин. — Малкото история, която се преподава тук, е строго регулирана, благодарение на СР. Регулациите ги спъват на всяка крачка тук, в университета. Трудно им е да преподават наука и основна физика, защото много дълго време нещата тук не са функционирали в съгласие с физичните закони. И на някои места това все още е вярно.

„Разбира се — мисли си Шара, — как да преподаваш на хората наука, когато местният изгрев всяка сутрин нарушава законите на физиката?“

Зигруд спира. Вдишва шумно през носа, сякаш души, и поглежда към вратата вдясно. Като повечето врати в университета, и тази е от масивно дърво с прозорец от дебело стъкло в центъра. Няма табела или номер.

— Това ли е кабинетът на доктор Пангуи? — пита Шара.

— Да — казва Нидаин. — Той как?…

— Друг освен полицаите влизал ли е?

— Едва ли.

Въпреки това Шара прави физиономия. Знае, че и полицаите са достатъчни да объркат нещата.

— Нидаин, Питри, ще ви помоля да проверите всички кабинети и стаи в тази камера на университета. Трябва да знаем кои служители и преподаватели са били наблизо, както и какви са били отношенията им с доктор Пангуи.

— Сигурна ли сте, че такова разследване е наша работа? — пита Нидаин.

Шара го удостоява с поглед, който не е точно студен, по-скоро е изстиващ.

— Тоест, не искам да ви засегна, но… вие сте само КП, при това с временно назначение при нас — казва той.

— Да — казва Шара. — Вярно е. — Вади телеграма на малка розова бланка и му я подава. — И изпълнявам заповеди на градския губернатор, както ще видите сам.

Нидаин разгъва телеграмата и чете:

— О — казва Нидаин.

— Отнася се изрично за предварителното разследване — казва Шара. — Но трябва да огледаме доказателствата по най-бързия начин, поне аз така знам. Греша ли?

— Не — казва Нидаин. — Не, не грешите.

Двамата с Питри тръгват на обиколка из съседните кабинети. След двайсетина крачки отново започват да се дърлят. „Това би трябвало да им отклони вниманието за известно време“ — мисли си тя.

Прибира телеграмата във вътрешния джоб на палтото си. Знае, че скоро отново ще ѝ потрябва.

Естествено, градският губернатор Малагеш не е изпращала такава телеграма, но е полезно да имаш приятели в комуникационните отдели на посолствата, без значение какво си намислил.

— Така — казва Шара. — Да видим какво са ни оставили.

Кабинетът на доктор Ефрем Пангуи прилича на дълбоко до коляното езеро от накъсана хартия, а бюрото му е като баржа върху жълти вълни. Шара включва газовите лампи и обхваща с поглед погрома. На корковата дъска още има десетки кабарчета с парченца прикрепена хартия.

— Полицаите са ги откъснали — тихо казва тя. — Бас държа.

Кабинетът е малък и тъмен, крайно неподходящ за бележит учен като Пангуи. Прозорец има, но стъклото му е рисувано, и то в толкова тъмни цветове, че със същия успех прозорецът може да е зазидан с тухли.

— Май ще трябва да приберем всичко това и да го отнесем в посолството. — Прави пауза, после пита: — Е, колцина ни проследиха по пътя дотук?

Зигруд вдига два пръста.

— Професионалисти?

— Съмнявам се.

— Нидаин или Питри дали са ги забелязали?

Зигруд я стрелка с поглед: „Ти как мислиш?“

Шара се усмихва.

— Казах ти. Като разръчкаш гнездо на стършели… Но да се съсредоточим върху настоящата си задача. Какво мислиш?

Той подсмърква и се чеше по носа.

— Ами… Явно някой е търсил нещо. Но май не го е намерил. — Шара кимва, доволна, че изводите му съвпадат с нейните. Бледосивото око на Зигруд се плъзга по морето от хартия. — Ако са търсели нещо конкретно и са го намерили, щяха да спрат. Но не личи да са спрели.

— Да. Не личи.

Остава да разберат какво са търсили. Бележката във вратовръзката на Пангуи? Още не е сигурна, но вече не ѝ се вярва, че Пангуи е бил убит само заради еретичните си действия в Баликов.

„Не бързай с изводите — напомня си тя. — Не знаеш нищо, докато не разбереш всичко.“

— Така — казва Шара. — Къде?

Зигруд подушва отново въздуха, рови в хартиите по бюрото, разчиства с крак пода от предната му страна. На каменния под още се вижда голямо тъмно петно. Чак когато се приближава непосредствено до петното Шара долавя киселата миризма на стара кръв.

— Значи не е бил на бюрото си — казва тя.

— Така изглежда.

Иска ѝ се да знае къде е лежал, когато са го намерили, какво е имало до него, върху него… Местопрестъплението е описано в полицейския доклад, разбира се, но в доклада не се споменава нищо за нарязаните дрехи на Пангуи, така че едва ли може да му се вярва докрай. Явно ще трябва да работи с малкото, което има пред себе си.

— Ще ми донесеш ли някаква торба за тези хартии? — казва тя.

Зигруд кима и излиза в коридора.

Шара оглежда стаята. Прави няколко предпазливи крачки, навежда се и взема един лист.

Взема друг.

И още един.

Шара познава тези текстове на Ефрем, те са сравнително стари и отдавна публикувани. Явно бе донесъл книгите със себе си и полицията ги беше разкъсала по време на „огледа“ си. „Сигурно им е било приятно да унищожат книги, с които сейпурите се гордеят — мисли си тя. — Стига да е дело на полицията, разбира се.“

Погледът ѝ се спира на нещо голямо в единия ъгъл. Оказва се сейф с дебели стени и открехната вратичка. Ключалката изглежда от най-сложните. Шара не е майстор касоразбивач, но познава неколцина такива и знае, че всички те биха зяпнали при вида на тази ключалка. Но по ключалката няма следи от насилие, нито по вратичката или останалата част от сейфа, няма и никаква следа от незнайното съдържание на сейфа.

Спира да помисли и погледът ѝ попада върху ъгълчето на някакъв лист, който се различава значително от останалата хартия по пода — не е страница от академична публикация, а официален формуляр с герба на външното министерство в горния ляв ъгъл и герба на градския губернатор в горния десен.

Навежда се да го вземе. Формуляр за молба, подадена от Ефрем. Трудно е да се каже за какво точно става въпрос — самата молба е сведена до код: ДОССКЛ 14-347. Ефрем се е подписал в долния край, но на бланката има място за още един подпис и под празното място са напечатани думите: ТЮРИН МАЛАГЕШ, ГРАДСКИ ГУБЕРНАТОР, БАЛИКОВ.

— Намерила си нещо — казва Зигруд от прага.

— Още не мога да преценя дали е важно — казва Шара.

Прибират разкъсаните книги в чувала и Шара открива, че и други документи с печата на градския губернатор са се озовали сред вещите на Ефрем — сред накъсаната хартия има забележително количество пропуски, или по-скоро онази тяхна част, която охраната ти връща, след като е откъснала своята половинка по перфорираната линия.

Когато приключват, Шара ги преброява. Общо в кабинета на Ефрем има изрезки от деветнайсет пропуска. Шара знае, че Ефрем едва ли ги е запазил нарочно — в този си вид пропуските са напълно безполезни. Вероятно просто е изпразвал джобовете си, след като се е връщал в кабинета.

Шара хвърля поглед към сейфа в ъгъла. „И едва ли се е връщал само с изрезки от билетчета.“

Нидаин и Питри се появяват на прага, и двамата изглеждат изнервени. Нидаин стиска дълъг омачкан лист.

— Е — казва той. — Ние приключихме. Записахме шейсет и три имена, заедно с факултетите им, длъжността, дали са имали вземане-даване с професора и…

— Браво на вас — прекъсва го Шара. — Зигруд, би ли прибавил и техния списък към колекцията ни? Мисля, че свършихме всичко възможно тук. Да се връщаме в посолството. След това ще е добре да сипеш още гориво в колата, Питри. Ред е да си направим малка екскурзия извън Баликов.

— Къде ще ходим? — пита Питри.

Шара свива ръка около пропуските в джоба си и отговаря:

— Откровено казано, не знам.

Когато излизат от университета и тръгват към колата, Шара забавя крачка.

Зигруд върви зад нея. Издиша шумно през нос.

Тя поглежда настрани и надолу, към ръцете му.

Той потупва леко по бедрото си с показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Шара поглежда надясно.

Изглеждат съвсем обикновени хора, седнали в кафене, но друго не би могло да се очаква — мъж с дебело сиво палто, мазна коса и четина на два дни, който бавно сваля целофанената обвивка на пура; жена на петдесетина години с изпито лице и захабени ръце, сивата ѝ коса прибрана на стегнат кок. Жената не вдига поглед от бродерията си, но Шара вижда, че ръцете ѝ треперят.

„Да. Не са професионалисти.“

— Ще те оставим зад ъгъла — казва Шара. — Искам да ги проследиш.

Зигруд кимва и се качва в колата.

Да напуснеш Баликов по шосе не е лесно — свързано е с купища разрешителни, пропускателни пунктове, стеснения и задръствания, боядисани на бели и червени ивици порти, пазачи и безкрайни списъци. Всички служители — облечени с черни или лилави униформи, накичени с десетки пиринчени копчета — са континентали. „Нима сме наложили толкова строги регулации в този град — мисли си Шара, — че собствените му жители с охота се опитват да го задушат?“ Документите ѝ действат като вълшебна пръчица, предизвикват френетично махане с ръка, че и козирувания даже, така че двамата с Питри успяват да минат през мрежата от пропускателни пунктове за няма и половин час — нещо, което обикновените граждани на Баликов не биха могли да постигнат, освен ако не станат много рано сутринта.

„Щабквартирата“ на градския губернатор открай време е щекотлив въпрос на Континента. Шара знае, че според официалната позиция на Сейпур щабквартирите на губернаторите, както областните, така и тези на градско ниво, са временни. По-нататък официалната позиция гласи, че губернаторските щабквартири са мониториращи станции, създадени от Сейпур с единствената цел да опазват мира, докато мирът не стане устойчив и самоподдържащ се. Но — както всички на Континента се питат ежедневно — кога точно ще стане това?

Ако се съди по седемметровите бетонни стени, артилерийските гнезда, стоманените врати и войнишките викове, които ехтят иззад зидовете (които са приблизително на две мили от стените на Баликов), щабквартирата на градски губернатор Малагеш оставя впечатлението, че мирът в Баликов няма скоро да стане самоподдържащ се. Комплексът е внушителен, тежък, грозноват и категорично не е временен. Зад бюрото на губернатора има прозорци от пода до тавана и през тях Шара вижда ниски зелени хълмове, заградени с бетонната стена на комплекса. Виждат се войници, които тренират на плацовете, десетки шалове за глава в нежносиньо, които подскачат нагоре-надолу, следвайки гръмогласните команди на сержанта.

— Губернатор Малагеш ще дойде при вас след малко — казва служителят, млад мъж с остри черти и зли очи. — Прави натоварвания в момента.

— Прави какво, извинете? — пита Шара.

Мъжът се усмихва по начин, който очевидно смята за любезен.

— Упражнения.

— О. Разбирам. В такъв случай ще изчакам.

Той се усмихва отново, сякаш да каже: „Колко очарователно. Наистина ли смяташ, че имаш друг избор?“

Шара оглежда кабинета. Той има душата и украсата на брадва — всичко тук се състои от чисти сиви повърхности, предназначени да бъдат функционални, и то в най-висша степен.

Има малка врата отстрани, която скоро се отваря. В кабинета влиза ниска жена на видима възраст четирийсет и пет години, облечена със сив потник стандартна направа, светлосин клин и ботуши. Цялата е потна, потта се стича на капки по раменете ѝ, много широки и много кафяви. Жената спира, претегля Шара със студен поглед, после се усмихва също толкова студено и отива при бюрото. Хваща с лявата си ръка ъгъла на плота и вдига рязко десния си крак, като хваща глезена му с дясната си ръка. Упражнение за разтягане.

— Здрасти — казва жената.

Шара се усмихна и става. Тюрин Малагеш, точно като кабинета си, е студена, пестелива, брутална и ефикасна, човек, закърмен до такава степен с военна дисциплина и ред, че всеки друг начин на живот му се струва немислим. Освен това е една от най-мускулестите жени, които Шара е виждала — мускулите се опъват като въжета по врата, раменете и ръцете ѝ. Шара е чувала разкази за подвизите на Малагеш по време на малките бунтове след Лятото на черните реки и сега, при вида на големия белег отляво на челюстта ѝ и смачканите кокалчета на ръцете, е склонна да повярва на всичко чуто. С други думи, Малагеш е изключително необичаен избор за поста на градски губернатор, пост, който е фундаментално чиновнически по своята природа.

— Добър ден, губернатор Малагеш — казва Шара. — Аз съм…

— Знам коя си — прекъсва я Малагеш. Пуска глезена си, отваря едно чекмедже и вади пурета. — Ти си новото момиче. Как беше… Главният посланик.

— Да. Ашара Тивани, формално погледнато културен…

— Да, да. Културен посланик. Пристигнала си снощи, нали?

— Точно така.

Малагеш се тръшва на стола и вдига крака на бюрото.

— Имам чувството, че Труни го сметоха тук само преди броени седмици. Истинско чудо е, че още имам работа. Сигурна бях, че Труни ще подпали целия град. Адски тъп тип, честно. — Вдига поглед към Шара. Очите ѝ са стоманеносиви. — Е, не успя да го подпали, но може и да е драснал клечката. Така де, Пангуи умря по негово време. — Сочи Шара с пуретата. — Затова си тук, нали?

— Това е една от причините, да.

— А друга причина, без съмнение — казва Малагеш и пали пуретата, — е министерството да провери дали моите действия — или липсата им — не са допринесли с нещо за смъртта на техния културен емисар. Защото, в известен смисъл, го убиха и по мое време. Нали така?

— Този въпрос не е сред приоритетите ми — казва Шара.

— Поздравления — казва губернаторът. — Явно си превърнала дипломатичността в изкуство.

— Не, казвам ви истината.

— За теб може и да е истина. За министерството — едва ли. — Малагеш въздъхва и лицето ѝ се скрива зад валмо дим. — Виж, радвам се, че си тук, защото ако ти им кажеш онова, което аз говоря вече една година, може и да те чуят. Защото откакто се заговори за тази простотия с културната експедиция, моментално разбрах, усетих просто, че всичко това ще свърши зле. Баликов е като слон, ясно? Има дълга памет. Аханаштан, Таалваштан и другите… те се стегнаха. Модернизират се. Строят железни пътища, подобряват медицинското обслужване… дори позволиха на жените си да гласуват, мамка му! — Кашля, изхрачва се и изплюва храчката в едно кошче до бюрото си. — Този град обаче — маха към прозореца и стените на Баликов, — този град още си мисли, че е в Златния си век. Или че би трябвало да е. От време на време забравя за това и тогава имаме някакво подобие на мир, но после някой разръчква отново кошера и на главата ми се стоварва поредната криза. Криза, която няма как да овладея, забележи, заради официалната ни политика на ненамеса. Поредната политика, която звучи адски смислено и солидно на един океан разстояние оттук, в Галадеш, но когато тези стени са само на ден път пеша от теб, всичко това са само думи.

Шара решава да я прекъсне:

— Губернатор Малагеш, преди да продължим…

— Да?

— Кой, според вас, е убил доктор Пангуи?

Малагеш явно не е очаквала този въпрос.

— Според мен ли? Откъде да знам аз? Може да е бил всеки. Целият град го мразеше и в червата. Освен това никой не ми е възлагал да провеждам разследване.

— Но все трябва да имате някаква идея.

— О, да. Имам. — Дълго претегля Шара с поглед. — А на теб защо ти пука? Ти си дипломат. Основното ти занимание са коктейлите в посолството. Или бъркам?

Шара бърка в джоба си и вади значката от министерството на външните работи.

Малагеш се навежда напред да прочете надписа. Демонстрира завидно спокойствие.

Разглежда известно време значката, най-вече името в долния край.

— Комейд.

— Да — казва Шара.

— А не Тивани?

— Да — казва Шара.

— Комейд. Като Виня Комейд?

Шара отвръща спокойно на изпитателния ѝ поглед.

Малагеш се обляга назад, все така без да сваля очи от Шара. Накрая пита:

— На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Значи… Онова нещо отпреди шестнайсет години. Националистическата партия. Ти ли?…

Шара потиска емоциите си с цената на голямо усилие.

Малагеш кимва. Има някакъв неприятен блясък в очите ѝ.

— Ха. Трябваше с това да започнеш.

— Боя се, че вие взехте думата, без да ми дадете възможност.

— Е, сигурно си права — казва Малагеш. — След упражненията винаги ставам приказлива. — Налапва отново пуретата. — Така. Значи наистина си тук, за да разследваш убийството на професора?

— Тук съм — казва Шара и прибира значката, — за да установя дали нещо в Баликов представлява заплаха за Сейпур.

— В Баликов? Глупости. Баликов изпълзя от калта преди има-няма петнайсет години. Когато дойдох тук, заварих града в ужасно състояние, сякаш каджът го е завладял не преди десетилетия, а преди броени дни. Хората още серяха в кофи. Трудно ми е да си представя, че може да бъде заплаха за каквото и да било.

— Мислели са си същото и преди Лятото на черните реки, когато сме въвели Регулациите и Баликов е въстанал, а тогава градът е бил в още по-лошо състояние. По всичко личи, че страстите, които кипят в Баликов, значително надминават градоустройствените му ограничения.

— Поетично — казва Малагеш и плъзва палец по белега на челюстта си. — Но вярно донякъде. — Отпуска се още по-назад в стола си, макар това да изглежда практически невъзможно, и като че ли се замисля.

Шара знае за какво мисли Малагеш в момента. Пита се дали е разумно да протегне ръка на това ново и мистериозно административно попълнение. Защото в министерството добрите дела често се наказват, а когато някой загуби позициите си, повлича и онези, които са му съдействали.

— Имам нужда от помощта ви — казва Шара. — На посолството не мога да разчитам.

Малагеш сумти.

— Кой ли може?

— Знам. И съм готова да направя необходимото, за да спечеля подкрепата ви.

— Сериозно?

— Да. Искам да приключа разследването по най-бързия начин и за тази цел ще ми е нужна вашата помощ.

Малагеш дъвче крайчето на пуретата си.

— Не знам дали можеш да ми дадеш онова, което искам.

— Не е изключено да се изненадате какво мога.

— Може би. Нямам нищо против да бъда слуга, посланик Комейд. Нали сме точно такива, слуги на обществото. Но вече служих достатъчно. Ще ми се да ида някъде другаде, не в тази провинциална руина.

Шара мисли, че се досеща накъде бие Малагеш.

— Аханаштан?

Малагеш се изсмива.

— Аханаштан? Мислиш, че искам още по-големи отговорности? Не, морето да не дава! Не, посланик, искам да ме преместят в Джаврат.

— Джаврат? — повтаря изненадано Шара.

— Да. Далече в Южното море. Искам да ида някъде, където има палми. Слънце. Плажове. Някъде, където виното е хубаво, а кожата на мъжете не е с цвета на свинска мас. Искам да отида някъде далече от Континента, посланик. Много далече. Да се махна оттук веднъж и завинаги.

Шара не е очаквала това. В Аханаштан се намира единственото функциониращо международно пристанище на Континента и тъй като след войната търговията все по-често разчита на морските пътища, пристанището на Аханаштан се е превърнало в златна мина и обуславя сравнителното благоденствие на града. Освен това, понеже военната мощ на Сейпур е съсредоточена основно в бойните му кораби, от всички градове на Континента Аханаштан поддържа най-близки връзки със Сейпур и това превръща губернатора му в една от най-влиятелните фигури на света. Следователно всеки сейпурски администратор на Континента би дал мило и драго за този пост… От друга страна, желанието на Малагеш да бъде изпратена на миниатюрния остров Джаврат означава, че настоящият губернатор на Баликов иска да се оттегли от политиката изцяло, а Шара не познава нито един сейпурец на държавна длъжност, който да не е роб на амбицията си за вечни времена.

— Е — казва Малагеш, — мислиш ли, че желанието ми е изпълнимо?

— Ами… определено е изпълнимо — казва Шара. — Макар че в министерството има да се чудят.

— Не искам повишение — казва Малагеш. — Остават ми колко, двайсетина години живот? По-малко? Искам да ги прекарам някъде на топло, посланик, на слънце. А и всички тези политически игрички… съвсем ми опротивяха напоследък.

— Ще се постарая да ви съдействам.

Малагеш се усмихва хищнически.

— Отлично. Е, да се хващаме на работа тогава.

— Едно ще ти кажа. Това движение за Новия Баликов разръчка голяма кофа с лайна — казва Малагеш. — Къкри от доста време. Хората виждат, че от модернизацията могат да се изкарат пари, от сътрудничеството със Сейпур, иначе казано, и са готови да запретнат ръкави. Обаче богаташите на Баликов не искат и да чуят за сътрудничество и вдигат достатъчно врява, така че беднотията да ги чуе.

— Какво общо има това с доктор Пангуи?

— Ами, един от силните аргументи, които противниците на Новия Баликов изтъкват, е, че поддръжниците му „се отклоняват от правия път“. — Последното Малагеш подчертава с подбелване на очите, сумтене и презрителен жест. — Не така са стояли нещата и не така следва да бъдат според тях. Най-крайните смело наричат себе си „реставратори“. Самоназначени пазители на националната и културната идентичност на Баликов… Сещаш се за кой сорт задници ти говоря. Така че, когато Пангуи се появи и взе да ровичка в историята им, те нададоха вой до небесата.

— А — казва Шара.

— Именно. Реставраторите губеха дебата, защото… така де, никой нормален човек не би гласувал срещу благоденствието. А когато губиш дебата, просто сменяш темата.

— С други думи, използвали са доктор Пангуи да отвлекат вниманието на масите.

— Да. Посочиха с пръст този гаден сейпурец, появил се с благословията на чуждата сила, в чието легло се кани да скочи градът, и като отвориха едни уста, да не ти разправям. Какво нечувано светотатство било и прочие. Мисля, че изобщо не им пукаше за Пангуи и неговата „културна мисия“… е, на някои може и да им е пукало, не знам, но определено го използваха като политически коз. А сега в хор отричат всякакво съпричастие в убийството му и твърдят, че просто са водили честен политически дебат. Така де, познатия ни старомоден, отвратителен, омаскаряващ политически дебат. Нищо необичайно.

Нищо от казаното не изненадва Шара. Политическият инстинкт носи различни одежди при различните народи, но под помпозността и церемониите се крие все същата грозота.

— Ясно, но има ли това някакво конкретно отношение към убийството на доктор Пангуи?

— Може би да. Може би не. Възможно ли е някой психически нестабилен индивид да се е надъхал дотолкова, че да пребие професора до смърт? Възможно е. Значи ли това, че отговорността за смъртта му пада върху политическите фракции? Може би. Можем ли ние да направим нещо по въпроса? Вероятно не.

— Ами ако институциите на Баликов са в съучастие? — казва Шара.

Малагеш спира да дъвче пуретата си.

— И какво по-точно имаш предвид?

— Огледахме кабинета на професора. Някой го е претърсил преди нас, основно. Това едва ли би могло да се случи без знанието на някой в местната полиция. Голяма част от книгите му са били буквално разкъсани. Някой е търсил нещо.

— Какво?

— Не знам.

— И защо идваш при мен с този въпрос?

— Ами… Може би има връзка с конкретния обект на проучванията му.

Шара вади от джоба си пропуските, слага ги на плота на бюрото и ги плъзва към Малагеш.

Лицето на Малагеш се изопва. Тя вади пуретата от устата си, седи застинала миг-два, после оставя пуретата на бюрото.

— Ох, мамка му!

— Какво има? — пита Шара.

Малагеш сумти, видимо разстроена.

— Какви са тези пропуски?

— Посетителски баджове — отговаря с неохота Малагеш. — Закачаш ги на дрехата си, за да се вижда, че имаш право на достъп. Валидни са само една седмица, защото… ами, защото достъпът е силно ограничен. Явно е запазил изтеклите въпреки изричните указания да ги унищожи. Така става, като си имаш работа с цивилни.

— Достъп до… какво?

Малагеш побутва пуретата си.

— Мислех, че знаеш. Така де, всички знаят за складовете.

Когато чува това, Шара зяпва.

— Складовете? Тоест… Неспоменаваните складове?

Малагеш кимва неохотно.

— Те са истински?

Губернаторът въздъхва отново.

— Да. Да, истински са. — Почесва се по главата, после пак пъшка: — Ох! Мамка му!

— Показаха ми ги първата седмица, след като поех губернаторския пост — казва Малагеш. — Преди години. Тръгнахме с кола извън града. Не ми казаха къде отиваме. И после стигнахме до гигантски комплекс от бункери. Десетки. Попитах какво има вътре. Свиха рамене. „Нищо особено.“ Зърно, гуми, кабели, такива неща. Освен в един от бункерите. Той беше различен, макар да приличаше досущ на останалите. Камуфлаж един вид. Скрит на видно място. Много сме умни ние сейпурите. Така и не ми отвориха вратите. Казаха само: „Ето го. Тук е, съвсем истински. Най-добре ще е никога да не споменавате за него, да не мислите за него дори.“ Така и направих. Докато не дойде професорът, разбира се.

Шара я зяпа все така изумена.

— И… доктор Пангуи е ходел там?

— Дошъл беше да изучава история — казва Малагеш и вдига рамене. — Къде има повече история, отколкото в Неспоменавания? Точно затова… Точно затова е толкова опасен.

Шара седи и мълчи зашеметена. За всички в министерството Неспоменаваните складове открай време са нещо като глупава легенда. Единственият намек за съществуването им се намира в една кратка алинея на Световните регулации.

А както знаят всички студенти, изучавали историята отпреди Великата война, по онова време Континентът буквално е бил залят от подобни неща. Преди каджът да нахлуе на Континента ежедневието на местните е било задвижвано, поддържано и подпомагано от безчет вълшебни предмети — чайници, които никога не се изпразват, ключалки, които реагират единствено на капка от кръвта на конкретен човек, одеяла, които осигуряват топлина и защита без значение какво е времето… Стотици такива примери се цитират в текстове, открити от сейпурите след Великата война. Разбира се, някои вълшебни предмети далеч не са били толкова безобидни.

Което повдига въпроса къде са всички тези предмети сега? И щом Божествата са създали толкова много вълшебни предмети и щом СР не позволяват на Сейпур (едно необичайно и прекомерно дипломатично решение според мнозина) да ги изнася от Континента, нито да ги унищожи, тогава къде са те?

И според някои отговорът може да е само един — че вълшебните предмети още са си там. Някъде на Континента, скрити грижливо. Прибрани на сигурно място, в складове толкова тайни, че не бива да се споменават.

Но това би трябвало да е невъзможно. В министерството, където всички си врат носа в работата на другите, изглежда немислимо някой да скрие такива големи и важни конструкции, нали така? Самата Шара никога не е виждала документ или друго, което да подсказва за съществуването им, а Шара е видяла доста покрай занаята си.

— Как е?… Как е възможно? — пита тя. — Как е възможно нещо толкова голямо да се пази в тайна?

— Може би защото складът е много стар — казва Малагеш. — Хората си мислят, че има много такива складове, но всъщност е само този. Съществува отпреди създаването на всички разузнавателни мрежи, които действат понастоящем. Със сигурност е по-стар от системата на континенталните губернатори, съществувал е много преди нашите опити да засилим комуникацията си с Континента. Министерството те уведомява само ако сметне, че трябва да знаеш, а това се случва много рядко.

— Да, но тук? В Баликов?

— Складът не е в града, не. Наблизо е, но извън границите на Баликов. След като каджът умрял, неговите лейтенанти събрали всички вълшебни предмети, които бил намерил, и ги заключили. Оказали се толкова много, че станало невъзможно да бъдат преместени, без всички на Континента да разберат за склада. Затова се наложило да ги оставят тук.

— Колко са?

— Хиляди. Така мисля.

— Мислите?

— Е, на мен и за секунда не ми е хрумвало да вляза там. Така де, кой знае какво има вътре? Всичко е описано, каталогизирано и заключено, да, но… Предпочитах да не знам. А и вълшебните предмети би трябвало вече да са мъртви, нали така, да не функционират. Предпочитах да си останат мъртви.

С цената на огромно усилие Шара насочва разговора към основната тема:

— Но не и Пангуи?

— Дошъл беше да изучи миналото по един напълно нов начин — казва Малагеш. — Бас държа, че е дошъл именно заради склада. Тук ние клечим върху истинска планина от история и изглежда някой в министерството е станал нетърпелив. Решили са да отворят кутията.

Този нов поглед върху нещата кара Шара да се чувства предадена. Ефрем никога не е споменавал за това. „Нищо чудно, че усвои с такава охота основите на шпионския занаят — мисли си тя. — Вече е имал свои тайни, които да пази.“

Виня със сигурност е знаела за това. Противното би било немислимо. „А аз наистина ли искам да обърна тези камъни?“ — пита се Шара. Не за пръв път се оказва намесена в някой от лелините си проекти и всеки път досега си е затваряла, като разумен човек, очите.

Ала пред вътрешния ѝ взор се появява Ефрем, вдървен на кушетката в мазето на посолството, деликатното му лице изгубено в отоците на жестокия побой…

Нещо студено разцъфва в стомаха ѝ. „Ефрем… леля Виня ли те докара дотук?“

— Знаете ли какви артефакти е изучавал? — пита Шара.

— Каза, че искал да прегледа само книгите в склада и няколко неактивни предмета.

Шира кимва. Терминът ѝ е познат. „Активни“ предмети са онези с ежедневна употреба — кутия, химикалка, картина или нещо друго от този сорт, което притежава видими или прикрити вълшебни свойства. Картините на свети Варчек например са видимо вълшебни, защото фигурите се движат по платното, разхождат се и клюкарстват, докато чаршафите на Божеството Юков притежават не толкова видими вълшебни характеристики, поне докато не легнеш в застланото с тях легло и не се озовеш гол-голеничък на огрян от лунни лъчи плаж.

Но пресекне ли божествената сила, отговорна за магическите характеристики на тези предмети — тоест след като съответният бог умре, — в общия случай вълшебните свойства на предмета отслабват бързо и изчезват. Тези предмети се смятат за „неактивни“ — вече не са вълшебни, но въпреки това към тях трябва да се подхожда предпазливо.

— Не знам кои предмети е изучавал — казва Малагеш. — Не знам много за тези неща и не искам да знам. Всичко това е било организирано отдавна, във времената на каджа. И никой не е правил проучване на склада преди Пангуи. Той си даваше сметка за рисковете. Беше изключително добре информиран за онези неща. Предполагам, че е изчел и проучил достатъчно стари текстове, преди да прекрачи прага на Неспоменавания. Беше наистина внимателен. А нещата, които изнесе, съхраняваше и пазеше осторожно.

— Изнесъл е неща?

Малагеш свива рамене.

— Да, някои. Ако се съди по думите му, повечето предмети в склада са обикновен боклук, стари вещи. Освен това имало страшно много книги. А той търсел главно книги, така твърдеше. Направи внимателен подбор и се зае с проучването им извън… територията на склада. Предполагам, че атмосферата там е била доста потискаща.

„Сейфът“ — мисли си Шара.

— Според вас убийството му има ли нещо общо със склада?

— На пръв поглед изглеждат свързани — казва Малагеш. — Но лично аз се съмнявам. Както вече казах, за склада не се знае почти нищо. Комплексът бункери се охранява изключително строго. И не е имало проблеми. Според мен има куп други, много по-видими причини за убийството му.

— Но складът представлява сериозна опасност и…

— Виж, аз не мога да направя много в Баликов, но мога да наблюдавам. Нищо не се е чуло за склада, никой не е проявявал интерес към него. Сигурна съм. Ти поиска съвета ми и той е да насочиш вниманието си към Реставраторите.

Шара кимва неохотно и след кратка пауза казва:

— Предполагам че няма как да ми позволите достъп до този склад…

— Да — прекъсва я остро Малагеш. — Няма как.

— Знам, че не разполагам с одобрение за достъп, но ако има начин това да си остане между…

— По-добре не завършвай това изречение. Дори фактът, че го предлагаш, се равнява на държавна измяна.

Шара я поглежда гневно.

— Знам за историята почти колкото Пангуи.

— Браво на теб — казва Малагеш. — Но не за това са те изпратили. Нямаш допуск. Единственият начин да се опази такава тайна е да държиш хората далече от нея. А това включва и теб, посланик Комейд.

Шара наглася очилата си. Решена е по-късно да обмисли всичко това на спокойствие.

— Ясно — казва накрая. — Добре. Реставраторите.

Малагеш кима одобрително.

— Точно така.

— Някакви информатори имате ли?

— Нито един — казва Малагеш. — Или поне не такъв, който да мине за надежден. Не искам да нагазвам в онова блато. Усетят ли ме, ще издадат вой до небесата, че ги шпионирам.

— Поддръжниците на Новия Баликов няма ли да помогнат?

— Само до известна степен. Един от градските старейшини е голям ентусиаст, което само по себе си е необичайно. Но и той едва ли иска да си има вземане-даване твърде отблизо с нас, сейпурите. Иначе току-виж го обвинили в колаборационизъм. Съществуват обаче възможности за официална комуникация. Всеки месец дава прием за своята партия, събира поддръжници. Набира средства, един вид — тази година ще има избори. Обикновено кани мен и главния дипломат. Така че ако искаш да поговориш с него, ще трябва да го направиш на следващия прием.

— Какво друго можете да ми кажете за този старейшина?

— Стари пари. Семейство със сериозни позиции. Преди много години пробили в търговията с тухли, а когато трябва да построиш наново цял един град, тухлите са търсена стока. Имат сериозни традиции и в политиката. Членове на семейство Вотров са били градски старейшини през последните… колко… шейсет години, ако не и повече.

Шара, която кима на думите ѝ, внезапно застива.

Повтаря наум чутото току-що, после още веднъж, и още веднъж.

„О — мисли си, — дано не е казала онова, което си мисля, че каза…“

— Извинете — казва на глас. — За кое семейство става дума?

— Вотров. Защо?

Шара бавно се отпуска назад на стола си.

— А името му… Първото име на старейшината.

— Да?

— Случайно да е Воханес?

Малагеш вдига вежда.

— Познаваш го?

Шара не отговаря.

Думите я застигат като вълна, сякаш са били изречени едва вчера.

„Ако дойдеш с мен у дома, ще те направя принцеса“ — беше ѝ казал при последната им среща. А тя бе отговорила: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш.“ И тогава закачливата усмивка се бе стопила, сините очи се пропукаха от горчивина като лед, потопен в топла течност, и Шара разбра, че го е наранила, че го е наранила истински, че е намерила в него някакво дълбоко място, за което не знае никой, и го е изпепелила.

Затваря очи!

— Майко мила!

Колони пронизват сивото небе, бодат го като саби, разсичат го. То кърви с лек дъжд, от който оронените фасади лъщят като потни. Макар че войната, белязала града с такива рани, е свършила отдавна, скелетите на сградите и до днес стърчат така, голи, осквернени. Изпосталели деца се катерят по останките на храм, полусринатите му стени танцуват под светлика на лагерни огньове, кухините и каверните му ехтят от викове. Малчуганите закачат минувачите като маймунки, умоляват ги за някоя монета, за храна, за усмивка, за топло място, където да поспят; ала метален блясък прозира през дрипите им, малки ножове, скрити там, готови да отвърнат с мълниеносен удар на всяка проява на щедрост. Новото поколение на Баликов.

Малцината, които виждат Зигруд да минава, не казват нищо — не го умоляват, не отправят заплахи. Само го проследяват мълчаливо с поглед.

Голяма група жени пресича улицата пред него, раменете им прегърбени, очите сведени страхливо, фигурите им погребани под купове тъмна вълна. Вратовете, раменете и глезените им са грижливо прикрити. Рев и скърцане на автомобили. Смрад на конски фъшкии. От горните етажи на сградите стърчат отходни тръби и изливат съдържанието си върху тротоарите. Град твърде стар и закостенял за нормална канализация. Колонади от безлики статуи го гледат отвисоко, безоки, нащрек. Музика и смях звънтят откъм ниски сгради с дебели зидове и красиви балкони, домовете на влиятелните, на богатите, на скритите. Мъже с дебели черни палта, обсипани с медали и значки, стоят на терасите, зяпат злобно Зигруд и се питат: „Какво става тук? Как е възможно планински дивак да се мотае из квартала ни?“ Нерядко досами тези издути господарски къщи стърчи част от фасада като парче от пъзел, половин стена с празни прозорци и дървено стълбище. А още по-нататък се разливат лъкатушни реки от стълбища, някои огладени от вековете, други съвсем нови, едни широки, други толкова тесни, че едвам да мине сам човек.

Докато следи плячката си, Зигруд се качва по тях. Мъжът и жената са избягали от университета, но преследването им е скучно — не са професионалисти, слепи са за изкуството на улицата. Карат се на висок глас, после шепнат, след това отново отварят гърла. Макар че се държи на разстояние, Зигруд чува част от разговора.

Мъжът казва: „Това можеше да се очаква. И ти го знаеш, предупредиха те.“ Жената отговаря, първо тихо, после с все по-силен глас, пришпорвана от яда си: „Появяват се, моля ти се, на работното ми място! Където съм по цял ден, където закусвам! Където от десетилетия мета подовете!“ После мъжът: „Знаеше, че има опасности! Знаеше го! И сега се разколебаваш? Нямаш ли вяра, жено?“ При което тя млъква.

Зигруд извърта единственото си око към небето. Толкова са некадърни, че му се повръща от тях. Защо ли изобщо си прави труда да се крие? Навил е червеното си палто и го носи под мишница, за да не привлича вниманието, но и без яркия цвят на палтото двуметров гигант като него трудно може да се слее с тълпата. Но Зигруд знае, че тълпите притежават някои характеристики на отделния индивид, имат своя собствена психика, свои навици, свой темперамент. Че несъзнателно формират определен модел — канали и коридори на движение, заобиколни маршрути около различни препятствия — и пак несъзнателно го нарушават, по начин, който изглежда организиран до степен на предварителна хореография, особено ако го наблюдаваш отстрани. Достатъчно е да се влееш на свой ред в тези модели, все едно се лепваш откъм пасивната страна на рибен пасаж, който се стрелка по океанското дъно. Тълпите, също като хората, никога не познават добре самите себе си.

Мъжът и жената спират пред някаква кооперация, килната леко на една страна и странно заоблена. Жената, пребледняла до сиво и крайно изнервена, кима, докато мъжът ѝ шепне последните си указания. После влиза в кооперацията. Зигруд е потърсил прикритие в една конюшня наблизо и си записва грижливо адреса.

— Хей! — Конярче се появява от един страничен вход. — Кой си ти бе? Какво пра…

Зигруд се обръща и го поглежда.

Конярчето се разколебава.

— Ъъ…

Зигруд му обръща гръб. Мъжът тъкмо тръгва. Зигруд излиза от конюшнята и тръгва след него.

Сега преследването става по-различно. Мъжът навлиза на бърз ход в квартал, който очевидно е пострадал тежко от Примигването, от войната или каквито там други катастрофи са сполетели града в онзи труден период от световната история. Бройката на стълбите се утроява и учетворява дори. Спирални стълбища се издигат и свършват внезапно насред празния въздух, някои само на три метра от земята, други на седем или десет. Нещо в тях навява усещане за кост, за извитите рога на някакво странно и огромно преживно животно. Тук-там по най-горните стъпала са се заселили птици и котки. На едно място гигантско базалтово стълбище разсича хълм и потъва тринайсет-четиринайсет метра вертикално в земята, подкопавайки основите на няколко малки къщи, чиито руини клечат под изнервящ ъгъл току на ръба на бездната.

За радост на Зигруд, плячката му не поема по нито едно от тези прекъснати стълбища, нито нагоре, нито надолу, а се придържа към улиците, които често са почти толкова шизофренични в подредбата си като стълбите. Зигруд волю-неволю оглежда сградите наоколо, които сякаш са се слели с други сгради — като играчки, сбутани на купчина от небрежно дете. От едната стена на масивна адвокатска кантора като грозна брадавица сгърчи четвъртинка от обществена баня. На места тези нахални израстъци са били подложени на некадърно отстраняване — по всичко личи например, че парче от магазин за обувки съвсем наскоро е било изтеглено от предишното си място във вътрешността на банка.

Преследването набира скорост. Плячката на Зигруд завива наляво. Зигруд я следва. Плячката се мушва под порутените останки на голяма стена. Зигруд минава през друга дупка, но без да изпуска мъжа от поглед. Плячката — Зигруд е почти напълно сигурен, че мъжът изобщо не подозира за присъствието му — се затичва по паянтово стълбище и стига до покрива на стара църква. С няколко предпазливи стъпки Зигруд се качва след него, като скъсява дистанцията.

Стига до върха и надзърта през билото на покрива. Мъжът тича стремглаво към ръба, не дава никакъв признак, че ще спре. До ръба остават само десет метра, а той тича все така бързо, после седем, после два, а после…

Скача.

Сивото му палто се развява, ръцете му са протегнати, пръстите — разперени, после мъжът пропада към улицата долу и изчезва от погледа на Зигруд.

Зигруд смръщва вежди и тръгва към ръба.

Улицата е на повече от десет метра под него. Но тяло няма, нито някаква следа, че е било там. Няма и нищо, на което мъжът е могъл да скочи — стените под стряхата са без прозорци или издатини. Сякаш човекът е скочил и след това просто е…

Изчезнал.

Зигруд изсумтява. Това е неприятно.

Замисля се дали да не се спусне по стената, но решава, че рискът е неоправдан. Връща се по стълбището и излиза на улицата.

Там няма никого, нищо. Тази част на Баликов изглежда съвсем пуста, изоставена.

Навежда се и докосва паветата едно по едно. Всичките са с еднаква температура и изглеждат съвсем обикновени.

Въздъхва.

Работата с Шара Комейд е сблъсквала Зигруд с много изумителни събития и с десетки неща чудни, ужасяващи или странни. Ала нито едно от тях Зигруд не би определил като вълнуващо или вдъхващо страхопочитание. Него тези неща чисто и просто го дразнят.

Обръща се да поеме назад към посолството. И докато се обръща, го обзема изключително странно усещане.

Улицата наистина ли се е променила за миг? Промяна, доловена с периферното зрение? Изглежда невъзможно, но той е сигурен — само за секунда порутените фасади и изоставените домове са изчезнали и са се сменили с изящни небостъргачи, които се протягат златни и бели към висините.