Град на стълби

Някой още по-лош

— В такъв случай според мен — казва Василий Ярослав — се касае за намерение. Давам си сметка, че съдът може и да не се съгласи с мен — този съд винаги е отсъждал според резултата, не според намерението, — но не е възможно да наложите толкова голяма глоба на честен и скромен бизнесмен като мен заради една напълно неволна простъпка, нали така? Особено когато се касае за… ами, за една абстракция.

Кашлица отеква в съдебната зала и разпръсва натежалото мълчание. През прозореца се виждат сенките на облаци, препускащи по стените на Баликов.

Губернатор Тюрин Малагеш преглъща напираща въздишка и си поглежда часовника. „Ако продължи в същия дух още шест минути — мисли си тя, — ще поставим нов рекорд.“

— Чухте вече свидетелските показания на мои приятели — казва Ярослав, — на мои съседи, на мои служители, на семейството ми, на моите… на моите банкери. Все хора, които ме познават добре и които нямат причина да лъжат! Те до един ви увериха, че всичко това е просто злополучно съвпадение и нищо повече!

Малагеш поглежда надясно по протежение на съдебната банка. Прокурор Джиндаш, образ и подобие на върховната загриженост, е зает да очертава собствената си длан върху бланка на външното министерство. Вляво от Малагеш главен дипломат Труни зяпа с нескрит интерес надареното момиче на първия ред в залата. От другата страна на Труни, в края на банката, има празен стол, където обикновено седи гост-професор доктор Ефрем Пангуи. Професорът напоследък все по-често отсъства от съдебните заседания. Откровено казано, Малагеш няма нищо против липсата му, защото присъствието му в съдебната зала, а и в тази проклета страна като цяло, ѝ е причинявало достатъчно главоболия.

— Съдът — Ярослав удря два пъти с юмрук по масата — трябва да се вслуша в здравия разум!

„Трябва да намеря някой — мисли си Малагеш, — който да идва на тези заседания вместо мен.“ Но това е невъзможно, разбира се. Като губернатор на Баликов, столицата на Континента, нейно задължение е да присъства на всички съдебни процеси, дори на най-глупавите.

— Вече се каза в съдебната зала и вие трябва да разберете, че никога не съм имал намерението табелата, обозначаваща доскоро бизнеса ми, да бъде… знаете каква!

При този опит на Ярослав да заобиколи деликатната тема тълпата в съдебната зала се разшумява. Труни поглажда брадата си и се навежда напред, когато момичето на първия ред кръстосва крака. Джиндаш оцветява ноктите на рисунката си. Малагеш обхожда с поглед навалицата и прави каталог на различните заболявания и недъзи: момчето с патериците — рахит; жената с надупченото лице — шарка; трудно ѝ е да определи какво му е на мъжа в ъгъла, но искрено се надява, че просто е омазан с кал. Ярослав и още неколцина други, като сравнително преуспяващи континентали, могат да си позволят течаща вода и по тази причина в тяхно лице човек може да наблюдава типичния континентал, такъв какъвто би бил под слоевете мръсотия — блед, с тежки черти, тъмноок, а при мъжете и с невчесана дълга брада. Малагеш и другите сейпури, тъкмо наопаки, са ниски, стройни и тъмнокожи, с въздълги носове и тесни брадички, а както показва нелепото палто от меча кожа на Труни — свикнали с топлия сейпурски климат от другата страна на Южното море.

В някаква степен — съвсем нищожна — Малагеш може да разбере липсата на интерес, която демонстрират Труни и Джиндаш. Континентът е потънал упорито и безвъзвратно в своя провинциализъм и изостаналост, дотолкова, че понякога човек забравя многобройните основателни причини, поради които Сейпур си прави труда да окупира един толкова западнал народ. („Макар че можем ли наистина да се наричаме окупатори — мисли си Малагеш, — щом сме тук вече близо седемдесет и пет години? И кога ще се превърнем в жители?“) Ако сега Малагеш предложи пари на всички присъстващи в залата и им каже: „Ето, вземете ги и си купете лекарства и прясна вода“, континенталите най-вероятно биха ѝ се изплюли в шепата, вместо да приемат и един червен цент от нея.

Малагеш разбира защо ги мразят толкова. Сега може и да изглеждат като последните просяци, но същите тези хора до не много отдавна са били най-силните и опасни човешки същества. „Факт, който те не са забравили, разбира се — мисли си Малагеш, уловила пълния с ненавист поглед на един мъж в залата. — И точно затова ни мразят толкова…“

Ярослав видимо събира кураж да продължи.

„Ей сега ще го каже“ — мисли си Малагеш.

— Никога не съм имал намерението — изрича ясно той — табелата ми да препраща по какъвто и да било начин към някаква Божественост, към който и да било бог, нито да има някаква връзка с небесното!

Шепот изпълва съдебната зала като жужене. Малагеш и останалите сейпури на съдийската банка не са впечатлени от драматичното изявление на Ярослав.

— Чудя се откъде знаят — измърморва Джиндаш, — че това неизбежно се случва на всеки процес, свързан със Световните регулации.

— Тихо — прошепва Малагеш.

Това публично нарушение на закона дава кураж на Ярослав.

— Да, аз… аз никога не съм възнамерявал да показвам вярност към което и да било Божество! Не знам нищо за Божествата, какво са били или кои са били…

На Малагеш ѝ иде да завърти очи, но се сдържа. Всеки континентал знае нещо за Божествата; да твърдиш противното е като да твърдиш, че не знаеш дали дъждът е мокър.

— … следователно не бих могъл да знам, че табелата, която поставих пред своята шапкарница, злополучно и напълно случайно наподобява знака на Божество!

Пауза. Малагеш вдига поглед, осъзнала, че Ярослав е спрял да говори.

— Приключихте ли, господин Ярослав? — пита тя.

Ярослав се колебае.

— Да? Да, да, мисля, че да.

— Благодаря. Можете да се върнете на мястото си.

Прокурор Джиндаш става, излиза напред и вади голяма снимка на рисувана табелка с надпис „Шапките на Ярослав“. Под надписа е нарисувана възголяма емблема — права линия, завършваща със завъртулка в единия край, леко променена, за да напомня периферията на шапка.

Джиндаш се извръща към публиката.

— Това ли е вашата табела, господин Ярослав? — Джиндаш произнася името му неправилно. Малагеш не може да прецени дали е нарочно. Имената на континенталите гъмжат от „–слави“, „–илии“, „–алии“ и какво ли още не до такава степен, че запознанствата се превръщат във високорисково начинание за всеки, който не е живял тук поне десетина години. Малагеш няма този проблем, но тя живее тук отдавна.

— Д-да — отговаря Ярослав.

— Благодаря. — Джиндаш размахва снимката да я видят от съдийската банка, от залата, отвсякъде. — Моля съдът да отбележи, че господин Ярослав потвърждава, че този знак, да, този знак, е негов.

Главен дипломат Труни кима, сякаш е получил прозрение свише. Множеството от континентали се разшумява неспокойно. Джиндаш тръгва към куфарчето си като фокусник, който се кани да представи най-зрелищния си номер за вечерта — „Как можаха да пратят в Баликов точно това надуто малко лайно“, мисли си Малагеш, — и вади оттам голямо изображение на подобен символ: права линия със завъртулка в края. Символът наподобява сплетени лиани, при завъртулката има миниатюрни листа.

Съзряла символа, тълпата ахва. Неколцина понечват да направят свещените знаци, но се спират, спомнили си къде са. Ярослав пристъпва от крак на крак.

Труни изсумтява гръмогласно.

— Нищичко не знаел за Божествата, моля ви се!…

— Ако уважаваният доктор Ефрем Пангуи беше тук — Джиндаш сочи празния стол до Труни, — той без съмнение би определил това като свещения знак на Божеството… простете, на покойното Божество…

Тълпата става все по-гневна, усеща се във въздуха. Малагеш си отбелязва да възнагради арогантността на Джиндаш с преместване — на място студено, негостоприемно и пълно с плъхове.

— … познато като Аханас — завършва Джиндаш. — Според континенталите този конкретен знак се свързва с изключителна плодовитост и жизнена енергия. Използван от шапкар, той намеква, макар и непряко, че шапките, които продава шапкарят, ще надарят носещите ги с гореспоменатите качества. Господин Ярослав несъмнено ще възрази срещу това, но от счетоводителите му научихме, че след като табелата с този знак се е появила пред шапкарницата му, неговият бизнес е отбелязал забележим възход! И по-точно, приходите му за тримесечието са нараснали с двайсет и три процента. — Джиндаш оставя изображението и вдига ръце, като показва два пръста с едната и три с другата. — Двайсет. И три. Процента.

— Леле! — казва Труни.

Малагеш покрива с ръце очите си от срам.

— Ами вие как?… — заеква Ярослав.

— Моля да ме извините, господин Ярослав — прекъсва го Джиндаш, — но сега аз имам думата, нали? Благодаря ви. Нека продължа. Световните регулации бяха приети от Сейпурския парламент през 1650-та, обявявайки извън закона всяко публично позоваване на Божествата на територията на Континента, без значение колко бегло или завоалирано е то. Законът третира еднакво всички нарушения, от това да паднеш на колене насред площада и да крещиш молитви до това да промълвиш под нос името на някое Божество. Всяко позоваване на Божествата — всяко — попада под ударите на Световните регулации и води до наказание. Значителната финансова изгода говори, че господин Ярослав е поставил табелата, като напълно е съзнавал…

— Това е лъжа! — прекъсва го с вик Ярослав.

— … божественото естество на емблемата. Няма значение, че Божеството, с което е свързан символът, е мъртво и че символът не би могъл да дари каквито и да било качества на когото и да било. Позоваването е налице. В резултат действията на господин Ярослав подлежат на глоба от — Джиндаш поглежда записките си — петнайсет хиляди дрекела.

Тълпата се раздвижва, мърморенето нараства до сподавен рев.

— Не е възможно да… — пръска слюнки Ярослав. — Не можете да…

Джиндаш се връща на мястото си, като пътьом стрелва Малагеш с горда усмивка. Малагеш сериозно се замисля дали да не изтрие усмивката му с юмрук в лицето.

Иска ѝ се да заобиколи някак цялото това нелепо зрелище. Дела по закона за Световните регулации рядко стигат до съдебната зала — веднъж на пет-шест месеца, защото повечето биват уреждани чрез извънсъдебни споразумения между канцеларията на Малагеш и обвиняемите. Много рядко някой се чувства толкова уверен в невинността или правотата си, че да настоява за съдебен процес, и когато това се случи, делото неизменно се превръща в нелепо и драматично представление.

Малагеш обхожда с поглед препълнената зала. Има и правостоящи отзад, сякаш това скучно дело е хитова театрална постановка. „Но те не са тук за делото — мисли си тя и поглежда към празния стол в края на съдийската банка. — Не, дошли са да видят човека, който ми причини толкова проблеми.“

Така или иначе, почти всички дела, свързани със Световните регулации, завършват с осъдителна присъда. За двайсетте си години като губернатор Малагеш е оправдала само трима души. „А осъдителните присъди са толкова много — мисли си тя, — защото законът изисква да санкционираме местните, задето живеят според собствените си традиции.“

Изкашля се да си прочисти гърлото.

— Прокуратурата приключи с пледоарията си. Можете да пристъпите към възражението си, господин Ярослав.

— Но… Но това не е честно! — казва Ярослав. — Защо вие имате правото да говорите за нашите знаци, за нашите свещени символи, а ние не можем?

— Щабът на губернатора — Джиндаш махва с ръка да обхване с жест залата — по закон е на сейпурска територия. Не попадаме под ударите на Световните регулации, които се отнасят само за Континента.

— Това е… Това е нелепо! Не, не просто нелепо, това е… еретично! — Ярослав скача на крака.

Съдебната зала тъне в тишина. Всички гледат Ярослав.

„Е, супер — мисли Малагеш. — Сдобихме се с поредния протест.“

— Нямате право да ни причинявате тези неща — казва Ярослав. — Сваляте произведения на изкуството от фасадите на нашите обществени сгради, разграбвате библиотеките ни, арестувате хора, задето са споменали едно име…

— Не сме се събрали тук — казва Джиндаш, — за да дебатираме закона или историята.

— Напротив! Световните регулации ни лишават от собствената ни история! Аз… аз никога преди не бях виждал този символ, който ни показахте, знака на… на…

— На едно от вашите Божества — казва Джиндаш. — Аханас.

Малагеш поглежда към двама от градските старейшини, местната версия на градски съветници на изборна длъжност. И двамата гледат Джиндаш със студена ярост.

— Да! — казва Ярослав. — И никога не ми е било позволено да видя знака ѝ! А тя е била наша богиня! Наша!

Тълпата обръща поглед към приставите, сякаш очаква всеки момент да се втурнат и да посекат Ярослав на място.

— Мислех, че ще правите възражение — казва Труни.

— Вие… вие позволявате на онзи човек — Ярослав сочи с пръст празния стол на доктор Ефрем Пангуи — да дойде в страната ни и да чете историческите ни архиви, народния ни фолклор, легендите ни, все неща, за които ние не знаем нищо! Които не ни е било позволено да научим!

Малагеш примижава. Наясно е, че рано или късно ще се стигне до това.

Малагеш отлично съзнава, че в исторически план глобалната хегемония на Сейпур е в младенческата си възраст. Стотици години преди Великата война Сейпур е бил колония на Континента, колония, създадена от континенталните Божества, разбира се, и в Баликов малцина са забравили това — защо иначе градските старейшини биха наричали настоящото управление „господарите, които слугуват на слугите“? Само помежду си, разбира се.

С други думи, външното министерство е допуснало непростимо глупава грешка, когато си е затворило очите за съществуващото напрежение и е позволило на уважавания доктор Пангуи да дойде тук, в Баликов, и да проучва на воля историята на Континента — архиви, до които самите континентали нямат право да се докосват. Малагеш е предупредила министерството, че решението ще породи хаос в Баликов, и точно както е предрекла, престоят на доктор Пангуи в столицата не се оказва планираната мисия за мир и взаимно опознаване, а тъкмо напротив — в резултат Малагеш трябва да се справя с протести, заплахи, а веднъж дори и с нападение, когато някой е хвърлил камък по доктор Пангуи, но вместо него е уцелил полицай по брадичката.

— Този човек — казва Ярослав, като все още сочи празния стол, — е обида за Баликов и за целия Континент! Този човек е… той е олицетворение на презрението, с което Сейпур се отнася към Континента.

— Е, хайде сега — казва Труни, — това вече е малко прекалено, не мислите ли?

— Позволявате му да чете неща, които никой друг няма право да чете! — казва Ярослав. — Позволявате му да чете неща, писани от нашите бащи и дядовци!

— Позволява му го външното министерство — казва Джиндаш. — Поканен е тук като един вид посланик на мира. А и това няма нищо общо с вашия про…

— Само защото сте спечелили войната, не означава, че можете да правите каквото си искате! — казва Ярослав. — А само защото ние сме я загубили, не значи, че трябва да ни лишите от всичко, което ценим!

— Браво, Василий, кажи им го в очите! — крещи някой от дъното на залата.

Малагеш удря с чукчето си. Залата се смълчава моментално.

— Правилно ли разбирам, господин Ярослав — казва тя уморено, — че сте приключили с възражението си?

— Аз… аз не признавам легитимността на този съд! — казва прегракнало Ярослав.

— Ще го вземем предвид. Главен дипломат Труни, присъдата ви?

— О, виновен — казва Труни. — Много виновен. В най-висша степен виновен.

Всички в залата гледат Малагеш. Ярослав клати глава и оформя с устни беззвучно „не“.

„Човек убивам за една цигара“ — мисли си Малагеш.

— Господин Ярослав — казва тя, — ако се бяхте съгласили на извънсъдебно споразумение след като обвинението ви бе предявено, глобата ви щеше да е много по-малка. Вместо това и въпреки препоръката на този съд — и въпреки моя личен съвет, — вие решихте делото да влезе в съдебна фаза. Вярвам, разбирате, че доказателствата срещу вас, представени от прокурор Джиндаш, са силно уличаващи. Както отбеляза прокурор Джиндаш, тук ние не си говорим за история, а просто работим с нейните резултати. Затова аз със съжаление съм принудена да…

Вратата на съдебната зала се отваря с трясък. Седемдесет и две глави се обръщат натам.

На прага стои дребен сейпурски чиновник, видимо притеснен и нервен. Малагеш го познава — Питри някой си, от посолството, един от лакеите на Труни.

Питри преглъща и тръгва с бърза крачка по пътеката към съдебната банка.

— Да? — казва Малагеш. — Има ли причина за това нахлуване?

Питри протяга ръка, държи някакъв лист. Малагеш го взема, разгъва го и прочита:

Малагеш вдига глава и осъзнава, че всички в залата я гледат.

„Този тъп процес — мисли си тя — сега е дори по-маловажен отпреди.“

Изкашля се.

— Господин Ярослав… В светлината на последните събития съм принудена да преосмисля приоритета на вашия процес.

Джиндаш и Труни казват едновременно:

— Какво?

Ярослав смръщва вежди.

— Какво?

— Бихте ли казали, господин Ярослав, че сте си взели поука? — пита Малагеш.

Двама континентали се промъкват през вратата на съдебната зала. Откриват свои приятели сред множеството, шепнат им нещо. След броени секунди мълвата плъзва. „Убит?“ — надига глас някой сред публиката.

— Поука? — повтаря Ярослав с вдигнати вежди.

— Ще бъда съвсем ясна, господин Ярослав — казва Малагеш. — Питам ви дали и занапред ще проявите глупостта да окачите на вратата си символ, който откровено се свързва с Божество, с надежда да подпомогнете бизнеса си?

— Какви ги вършиш? — казва Джиндаш. Малагеш му подава листа. Той му хвърля един поглед и пребледнява. — О, не… О, морето да не дава…

— … пребит до смърт! — чува се откъм публиката.

„Сигурно вече целият град знае“ — мисли си Малагеш.

— Аз… Не — казва Ярослав. — Не, аз бих… Не бих?

Труни също е прочел бележката. Ахва и зяпва празния стол на доктор Пангуи, сякаш очаква да види там мъртвото му тяло.

— Правилен отговор — казва Малагеш и удря с чукчето. — В такъв случай и с властта си в тази съдебна зала, аз няма да се съобразя с мнението на почитаемия главен дипломат Труни и отхвърлям иска срещу вас. Свободен сте да напуснете залата.

— Свободен? Сериозно? — казва Ярослав.

— Да — казва Малагеш. — И ви съветвам да се възползвате от този факт, като напуснете залата по най-бързия начин.

В залата вече цари хаос, хората се надвикват. Някой крещи:

— Мъртъв е! Наистина е мъртъв! Победа! По-бе-да!!!

Джиндаш се смъква на стола си, сякаш гръбнакът му внезапно е омекнал.

— Какво ще правим? — пита Труни.

Откъм тълпата се чува вик:

— Не. Не! Кого ли ще пратят сега?

— Хич не ми пука кого ще пратят! — отвръща друг.

— Не виждате ли? — крещи първият глас. — Сега ще ни окупират наново, ще ни накажат! Ще пратят някой още по-лош!

Малагеш оставя чукчето настрана и най-после пали пурета.

„Как го правят? — чуди се Питри. — Как е възможно жителите на Баликов да стоят близо до стените или да живеят в съседство, да надникват през щорите и завесите на прозорците си и да се чувстват дори в минимална степен нормални?“ Опитва се да гледа другаде — поглежда си часовника, който изостава с пет минути, макар редовно да го сверява; оглежда ноктите на ръцете си, които са си добре, ако не броим кутрето, чийто нокът дере и го дразни; поглежда дори към носача на жп гарата, който не спира да го зяпа изпод вежди. Уви, накрая се предава пред изкушението и хвърля поглед наляво, на изток, към стената.

Не размерът ѝ го притеснява, макар нормално размерът ѝ да го притеснява сериозно. Има нещо друго, по-неуловимо — опита ли се да обхване с поглед безкрайната ѝ дължина, окото му много бързо се разсейва и на Питри му става все по-трудно да види стената. Вместо нея вижда далечни хълмове и звезди, трепет на клони под ласката на вятъра — намеци за нощния пейзаж от другата ѝ страна, сякаш стената е прозрачна като мътно стъкло. Вместо да види върха на стената, Питри вижда само нощното небе и плоското ведро лице на луната. Ала понечи ли да плъзне поглед по протежение на стената, да види широката ѝ дъга, стената бавно се материализира отвъд къщите и паянтовите постройки на стотина метра от него, градските светлини се отразяват в гладката ѝ повърхност.

„Но ако бях от другата им страна — мисли си той, — ако вървях покрай стената, щях да видя само бял камък.“ Слаба утеха. Създанията, сътворили тази стена, са искали да защитят жителите на Баликов, без да ги лишат от гледката на изгревите и залезите. Но като всяко чудо, дори най-ненатрапчивото, и това смущава дълбоко всеки сейпурец.

Поглежда отново часовника си и прави сметка. Закъснява ли влакът? И могат ли изобщо да закъсняват влакове, които не се движат по разписание? Или си имат свое? Може би машинистът му изобщо не е бил уведомен, че в телеграмата изрично се посочва „03:00“, и няма представа, че високопоставени представители на властта приемат тази тайна среща много сериозно. Или пък на никого не му пука, че посрещачът зъзне от студ и глад, че стените го изнервят и се чувства сериозно застрашен от втренчения млечносин поглед на носача.

Питри въздъхва. Ако сега умре и в последния си миг види живота си като на лента, филмът ще е доста скучен. Смятал е, че назначението в сейпурско посолство ще е нещо интересно и екзотично, ще го отведе в нови и екзотични земи (сред нови и екзотични жени), но досега работата му се състои предимно в чакане. Като асистент в администрацията на посолството, Питри се е научил да чака нови и безинтересни неща по нови и безинтересни начини, овладял е до съвършенство изкуството да гледа как минутната стрелка бавно изяжда часовете. Стигнал е до извода, че предназначението на асистентите е да поемат всички смъртоносно незначителни и скучни дреболии, които изпълват деня на по-висшите бюрократи.

Поглежда си часовника. Двайсетина минути може би. Дъхът му се къдри в студа. „Морето да ми е на помощ. Каква ужасна работа е моята!“

Сигурно би могъл да си потърси друга, разсъждава Питри. Всъщност тук има много възможности за един сейпурец — Континентът е разделен на четири области, всяка със свой областен губернатор; под тях са градските губернатори, които управляват големите метрополиси; следващи в йерархията са посолствата, които отговарят за… е, откровено казано, Питри така и не е установил за какво точно отговарят посолствата. Неща във връзка с културата, която явно обхваща много широко поле на действие и контакти.

Носачът излиза от кабинката си и застава на ръба на перона. Хвърля поглед през рамо към Питри, който му кимва с усмивка. Носачът спира поглед върху шала на главата му и късата тъмна брада, после смръква два пъти — „надушвам лукче“, след което тръгва обратно към кабинката си, като току поглежда назад, сякаш да каже: „Знам, че си тук, затова не смей да задигнеш нещо.“ Сякаш има какво да се открадне на пустата жп гара.

„Те ни мразят“ — мисли си Питри. Не би могло да е другояче. За кратката си служба в посолството Питри се е примирил с това. „Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

До неотдавна Питри е подценявал естеството на омразата им. Не я е разбирал, докато не е дошъл тук и не е видял празните места по стени и витрини, празните рамки и фасади, лишени от предишните си изображения, пана, релефи. Сега вижда как гражданите на Баликов се държат в определени часове на деня, сякаш знаят, че това са часовете, в които следва да отдадат почитание, но нямат право, затова просто се мотаят умърлушени. Неведнъж, разхождайки се из града, е попадал на задънени улички и отклонения, очевидно приютявали нещо преди — великолепна статуя, да речем, или пълен с тамян параклис, — и които сега стоят празни без друго великолепие освен улична лампа, скучна градинка или самотна пейка.

В Сейпур всички вярват, че Световните регулации са постигнали невиждан успех, че вече седемдесет и пет години ефективно озаптяват и коригират поведението и нравите на Континента. Но откакто е в Баликов, Питри все по-осезаемо усеща, че макар Регулациите да са постигнали някакъв повърхностен ефект — защото е вярно, че никой в Баликов не възхвалява, не споменава и не припознава Божественото в нито един негов аспект, публично поне, — в действителност те са се провалили.

Градът знае. Помни. Миналото е записано в костите му, макар сега миналото да говори с мълчания.

Питри потръпва в студа.

Не че предпочита да е в посолството, което още се гърчи в хаос след убийството на доктор Ефрем Пангуи. Телеграфите плюят хартия като пияници, които повръщат след няколко часа в кръчмата. Телефоните звънят неуморно. Секретарки търчат из канцелариите и разнасят документация.

А после една телеграма е смълчала всички.

От кода в края на текста е ясно, че телеграмата не идва от офиса на градския губернатор, а на областния, единственото място на Континента, което има пряка връзка със Сейпур. Затова секретарката на комуникационния отдел с ужас обявява, че не е изключено телеграмата да е препратена през Южното море директно от външното министерство.

Настава паническа дискусия кой трябва да посрещне този Тивани, защото очевидно го изпращат тук да въздаде бързо и страшно възмездие за смъртта на професора, славил се като един от най-умните и любими синове на Сейпур. Посланическата му мисия пък се слави като едно от най-великите научни начинания в историята. И бързо се взема решение, че Питри — който е млад, усмихнат и не присъства на дискусията — ще е най-подходящият човек за тази цел.

Другият код ги смущава обаче, онзи в началото на телеграмата. КУЛПОС — културен посланик. Защо им пращат такъв? Нима КП-тата не са най-низшата каста в министерството? Повечето са недорасли студентчета, често с нездравословен интерес към чуждите култура и история, нещо, на което сериозните сейпури гледат с отвращение. КП-тата обикновено служат за декорация на приеми и галавечери и много рядко за нещо друго. Така че защо им пращат най-обикновено КП да се оправя с една от най-големите дипломатически каши за последното десетилетие?

— Освен — зачудва се на глас Питри в посолството — ако появата му няма нищо общо с професора. Може да е съвпадение.

— О, има общо — казва Нидаин, асистент в комуникационния отдел на посолството. — Телеграмата пристигна само няколко часа след като ги уведомихме за случилото се. Затова го изпращат.

— Но защо КП? Със същия успех могат да пратят водопроводчик или арфистка.

— Освен — казва Нидаин — ако този Тивани не е културен посланик, а нещо съвсем друго.

— Казваш — казва Питри и бръква под шала да си почеше главата, — че телеграмата лъже?

Нидаин поклаща глава.

— О, Питри. Как изобщо са те назначили в министерството?

„Нидаин — мисли си Питри в студа, — колко те мразя само. Някой ден ще танцувам с красивата ти приятелка, тя ще се влюби до уши в мен, а ти ще ни хванеш как ти мачкаме чаршафите и калното ти сърце ще се скове в лед…“

Но сега Питри си дава сметка, че наистина е задал глупав въпрос. Нидаин е намеквал, че този Тивани може да пътува като КП, а в действителност да е високопоставен таен агент, пратен да се внедри във вражеската територия и да се бори с местната съпротива. Питри си представя едър брадат мъж, коланът му натъпкан с експлозиви, стиснал лъскав нож между зъбите си, нож, който неведнъж е вкусвал кръв в сенките… Колкото повече мисли за това, толкова повече се засилват опасенията му за този Тивани. „Сигурно ще слезе от вагона като някой караконджул — мисли си той, — от очите му ще бълват пламъци, а от устата — черна отрова.“

От изток се чува громолене. Питри поглежда към градската стена и мъничкия отвор в ниското. Оттук отворът прилича на миша дупка, но в действителност е висок почти трийсет стъпки.

Тъмната малка дупка се изпълва със светлина. Ярък блясък, пронизително скърцане и влакът се появява.

Не е точно влак, а само очукан мръсен локомотив и малък пътнически вагон зад него. Прилича на миньорска вагонетка в рудодобивен район, от онези, с които миньорите пътуват между забоите. Категорично не подхожда на посланик, дори на културен посланик.

Влакът спира на перона. Питри притичва и застава пред вратите, изпъчил храбро гърди. Копчетата му закопчани ли са? Шалът му добре ли е? Излъскал ли си е еполетите? Не помни. Близва панически палеца си и започва да търка единия. Вратите се отварят с трясък и…

Червено. Не, не е червено, а бургундско. Много бургундско, все едно зад вратите на вагона има завеса. Но после завесата помръдва и Питри вижда, че в средата ѝ има бяла ивица копчета.

Не е завеса, а гърдите на човек с палто в бургундско червено. Най-едрият мъж, когото Питри е виждал, истински гигант.

Гигантът слиза от вагона. Краката му изтрещяват върху дъските на перона като воденични камъни. Питри отстъпва бързо назад да му направи място. Дългото червено палто на гиганта облизва върховете на исполински черни ботуши, ризата му е разкопчана на врата, шал не носи, вместо него на главата му има широкопола сива шапка, кривната по пиратски. Дясната му ръка е с мека сива ръкавица, лявата е гола, ако не се брои красива златна гривна, бижу, по-подходящо за жена. Висок е над два метра, гръдният му кош е огромен, но по снагата му няма и грам тлъстина — лицето му е изпито и гладно някак. Такова лице изобщо не подхожда на сейпурски посланик, мисли си потресеният Питри — кожата на мъжа е светла с множество розови белези, брадата и косата му са руси до бяло, а очите му — или по-скоро окото, защото от другото е останала само тъмна кухина, — е с цвят толкова светъл, че отива към промито сиво.

Мъжът е дрейлинг, северняк. Посланикът, колкото и невъзможно да изглежда това, е планински дивак, чужденец както за Сейпур, така и за Континента.

„Ако това е реакцията им на историята с професора — мисли си Питри, — значи нищо добро не ни чака.“

Гигантът го гледа с празен, пасивен поглед, сякаш се чуди дали си струва да стъпче сейпурския дребосък.

Питри се сгъва в недодялан поклон.

— Добре дошъл, посланик Тивани, в п-прекрасния град Баликов. Аз съм Питри Сатурашни. Добре ли пътувахте?

Мълчание.

Питри, все така наведен, вдига глава. Гигантът го гледа отвисоко, макар че едната му вежда се кривва леко сякаш в израз на сдържан смях, смесен с дълбоко презрение.

Някъде иззад гиганта се чува звук от прочистено гърло. Гигантът, без да каже и дума, било за поздрав, било за довиждане, тръгва към офиса на началник-гарата.

Питри гледа след него и се чеше по главата. Тихото покашляне се чува отново и той си дава сметка, че на вратата на вагона има и друг.

Дребна сейпурка, по-дребна от Питри дори, с тъмна кожа. Облечена е скромно — със синьо сако и роба, нищо особено, ако не броим сейпурската кройка, — и го гледа иззад очила с адски дебели стъкла. Над сакото носи светлосив шлифер, на главата си има синя шапка с малка периферия и хартиена орхидея, прикрепена към лентата. Има нещо особено в очите ѝ, мисли си Питри. Докато погледът на гиганта го е смутил с невероятната си, почти безжизнена неподвижност, погледът на жената е коренно различен — очите ѝ са големи, меки и тъмни, като дълбоки кладенци, в които плуват рояци рибки.

Жената се усмихва. Усмивката ѝ не е нито приятна, нито неприятна, прилича на хубава сребърна чиния, която се използва по специален повод, а после се излъсква и прибира в скрина.

— Благодаря ви, че сте дошли да ни посрещнете въпреки късния час — казва тя.

Питри мести поглед между нея и гиганта, който тъкмо се намъква в кабинката на носача въпреки неговите протести.

— По-посланик Тивани?

Тя кимва и слиза на перона.

Жена? Тивани е жена? Защо не са ги?…

О, проклети да са онези тъпаци от комотдела! Проклети да са клюките и лъжите им!

— Предполагам, че главен дипломат Труни — казва тя — е зает с последствията от убийството. Иначе би дошъл лично?

— Ъъ… — Питри не иска да признае, че е в течение с намеренията на ГД Труни толкова, колкото и с движението на звездите в небето.

Тя примигва към него иззад очилата си. Тишината захлупва Питри като приливна вълна. Той неистово се мъчи да измисли нещо, да каже нещо, каквото и да е. Хваща се за следното:

— Много е хубаво, че вече сте при нас, в Баликов. — „Не, не, крайно неподходящо!“ И въпреки това продължава: — Надявам се, че пътуването ви е било… приятно. — Ужас! Още по-неподходящо!

Тя не бърза да отговори, но след като го гледа още миг-два, казва:

— Питри, нали така бяхте?

— Д-Да.

Зад тях се чува вик. Питри поглежда натам, но не и Тивани. Тя все така гледа него, както се гледа интересна буболечка. Гигантът дърпа нещо от ръцете на носача — нещо като папка с твърда подложка — и носачът никак не изглежда доволен. Гигантът надвисва над него, сваля сивата ръкавица от дясната си ръка и разтваря шепа да му покаже… нещо. Червеното до този миг лице на носача изведнъж побелява. Гигантът откъсва лист от папката на носача, връща му я и си излиза.

— Кой е?…

— Това е секретарят ми — казва Тивани. — Зигруд.

Гигантът вади клечка кибрит, драсва я в нокътя си и подпалва хартията.

— С-секретар? — казва Питри.

Пламъците облизват пръстите на гиганта. И да го боли, не личи по нищо. След като решава, че листът е изгорял в достатъчна степен, гигантът духва силно и по перона се разхвърчава пепел. Мъжът си слага сивата ръкавица и обхожда гарата със студен поглед.

— Да — казва жената. — А сега, ако не ви затруднявам, бих искала да отида право в посолството. Посолството уведомило ли е висшите администратори на Баликов за моето пристигане?

— Ами. Ъъъ…

— Разбирам. Тялото на професора при нас ли е?

Вие му се свят. Пита се, вероятно за пръв път, какво се случва с тялото на човек, след като той умре, и този въпрос внезапно му се струва много по-труден от въпроса за местонахождението на душата му.

— Ясно — казва жената. — С кола ли сте?

Питри кимва.

— Заведете ми при нея, моля.

Той кимва отново, все така шашнат, и я повежда през потъналата в сенки гара към уличката отпред. Постоянно поглежда през рамо към жената.

Това ли им пращат? Това миниатюрно момиченце със скучна външност и писклив гласец? Какво би могло да постигне то в този безкрайно враждебен град, където всичко и всички са под подозрение? Чудо ще е, ако изкара и една нощ.