Град на стълби

Трябва да ги цивилизоваме

Тя гледа.

Гледа очуканите арки, килналите се гигантски куполи, кулите с ронеща се мазилка, лъкатушните улици. Гледа избелелите фризове по фасадите, закърпените и провиснали покриви на кулите, почернелите от сажди декоративни ниши над вратите, напуканите стъкла на прозорците. Гледа хората — ниски, дрипави, недохранени — как влачат крака под портици и портали, просяци в един град на чудеса. Очаквала е да види точно това, ала мрачното запустение все пак я вълнува, кара я да се пита как ли е изглеждал градът преди седемдесет, осемдесет, деветдесет години.

Баликов. Градът на стените. Най-свещеният връх. Престолът на света. Градът на стълбите.

Последното винаги я е озадачавало. Стени, върхове, престоли — все неща, с които е нормално да се фукаш. Но стълби? Защо стълби?

И сега Ашара — само Шара обикновено — най-после разбира. Стълбите водят навсякъде и никъде. Има стълби като планини, които се издигат внезапно от бордюрите и пълзят нагоре по хълмовете; има други, неравномерни някак, които се спускат на криволици като поточета; трети се появяват внезапно пред теб като водопади на река с бързеи и виждаш как само на метри от теб е зейнала пропаст…

Името явно е ново. Това със стълбите може да се е случило единствено след войната. Когато всичко… се е счупило.

„Значи така изглежда Примигването — мисли си тя. — Или по-скоро това е резултатът от него…“

Пита се накъде ли са водели стълбите преди войната. Не където водят сега, това поне е сигурно. Трудно ѝ е да повярва, че наистина е тук, че това наистина се случва.

Баликов. Свещеният град.

Гледа през прозореца на колата. Най-великият град на света доскоро, а сега най-опустошеното човешко поселище. И въпреки това хората не са го изоставили — Баликов си остава третият или четвъртият по население град на света, макар преди да е бил много по-голям. Защо остават тук? Какво задържа хората в този полуград, изтерзан, призрачен, студен?

— Болят ли ви очите? — пита Питри.

— Моля? — казва Шара.

— Очите. Когато дойдох тук за пръв път, очите ми постоянно се насълзяваха. Като погледнеш града, на някои места нещата не са точно… в ред. Прилошава ти, като ги гледаш. Чувал съм, че това се е случвало много по-често преди и все по-рядко напоследък.

— И какво е усещането, Питри? — пита Шара, макар да знае отговора. От години проучва този феномен.

— Ами като… не знам. Все едно гледаш в стъкло.

— В стъкло?

— Е, не точно в стъкло. Като в прозорец. И прозорецът гледа към място, което вече не е там. Трудно е да се обясни. Като го видите, сама ще разберете.

Историкът в нея води борба с инстинктите на агента. „Виж арковидните входове, имената на улиците, вдлъбнатините и нагънатите места по градските стени!“ — казва историкът. „Виж хората, виж как вървят, виж как поглеждат през рамо“ — казва агентът. Няма много хора по улиците и как иначе — отдавна е минало полунощ. Всички сгради ѝ се струват много малки. Когато колата прехвърля билото на възвишение, пред погледа ѝ се открива море от ниски постройки с плоски покриви, плъзнали чак до далечния край на стената. Не е свикнала с толкова еднообразен градски пейзаж.

„Имали са и по-величествени сгради — напомня си тя, — преди войната.“ Ала странната празнота и еднообразие я навеждат на друга мисъл. „Възможно ли е толкова много да е изчезнало изведнъж, за броени минути?“

— Сигурно вече го знаете — казва Питри, — но в кварталите около посолството винаги е добре да разполагаш с кола. Посолството се намира във… не е в най-добрата част на града. Казват, че когато сме се настанили тук, по-заможните и почтени граждани се преместили. Не искали да са близо до лукчетата.

— А, да — казва Шара. — Забравила бях, че тук ни наричат така. — „Лукчета“ заради щедрите количества лук от различни видове, които сейпурите слагат в храната си. Което не е съвсем точно, защото нормалните сейпури предпочитат чесън.

Хвърля поглед към Зигруд. Той гледа право напред — може би. Винаги е трудно да се каже какво е ангажирало вниманието му. Седи толкова неподвижно и изглежда толкова блажено безразличен към всичко наоколо, че човек неволно започва да го игнорира, все едно е статуя. Така или иначе, градът, изглежда, не му прави впечатление. Баликов е просто поредното събитие, което не представлява заплаха, нито изисква насилие, следователно не представлява интерес за него.

Шара се опитва да пести умствената си енергия за предстоящите няколко часа, които няма да са лесни. Опитва се най-вече да избегне една мисъл, която я измъчва от вчера, когато телеграфът в Аханаштан е изплюл съобщението в ръцете ѝ. Но не успява.

„О, бедничкият Ефрем. Как можа да ти се случи това?“

Кабинетът на ГД Труни е съвършена реплика на кабинетите на сейпурските големци, макар и малко прекалено натруфен — тук са и тежките дървени щори, и червеният килим с флорални мотиви, сините стени, инкрустираните с мъниста медни лампи над бюрото. Слонска папрат, характерна за Сейпур, цъфти край едната стена, нежните ѝ широки листа се разгъват ветрилообразно от мъхнатата основа като вълна в сивкавозелено; отдолу има малък съд с вода, загряван от миниатюрна свещичка, и издигащата се струйка пара осигурява на растението така необходимата му влага. Няма и следа, отбелязва си Шара, от официалната политика за сливането на културите, стремежа към взаимно опознаване, комуникация и пострегионално обединение, които са любимата дъвка на всички министерски комисии в Сейпур.

Ала незачитането на официалната държавна политика, личащо в обзавеждането на кабинета, бледнее несравнимо пред онова, което виси на стената зад бюрото.

Шара го зяпа вбесена и едновременно с това очарована по един почти перверзен начин. „Как е възможно да е толкова тъп?“

Труни влита в кабинета си с лице толкова скръбно, че все едно той е умрял, а не Ефрем.

— Културен посланик Тивани — казва той. Издава напред лявата си пета, повдига нагоре дясното си рамо и се сгъва в поклон по всички правила на етикета, че и отгоре. — За нас е чест, че сте тук, пък макар и при такива тъжни обстоятелства.

Първата мисъл на Шара е какво ли подготвително училище е завършил Труни в Сейпур. Прочела е досието му, преди да дойде тук, разбира се, и то само е потвърдило впечатлението ѝ, че плявата на влиятелните семейства твърде често бива изхвърляна в сейпурските посолства по света. „Смята, че и аз съм от такова семейство — напомня си тя, — и точно затова ми изнася представление.“

— За мен е чест да бъда тук.

— Колкото до нас, ние… — Труни вдига глава и чак сега забелязва Зигруд, който се е проснал на един стол в ъгъла и си пълни лениво лулата. — Ъхм. К-кой е този?

— Зигруд — казва Шара. — Моят секретар.

— Налага ли се да присъства?

— Зигруд ми помага във всичко, било то поверително или не.

Труни се взира в него.

— Той да не е глух или ням?

— Нито едното, нито другото — отговаря Шара.

— Е — казва Труни, попива с носна кърпичка челото си и идва на себе си. — Е, фактът, че министър Комейд изпраща толкова бързо хора да се погрижат за останките на добрия професор, показва колко високо са го ценили приживе. Цяла нощ ли пътувахте?

Шара кимва.

— Какъв ужас. Чай! — виква внезапно и без никаква видима причина. — Чай!!! — Грабва едно звънче от бюрото си и започва да го тръска неистово, а когато не получава желания отклик, го удря с все сила в плота на бюрото. Момиче на не повече от петнайсетина години влиза в кабинета с гигантски поднос за чай. — Защо се забави толкова? — сопва му се той. — Имам гост. — Момичето свежда очи, а Труни се обръща отново към Шара, все едно са сами в стаята: — Разбрах, че новината ви е заварила в Аханаштан? Ужасен град, поне според мен. Чайките там са обучени крадци, а хората следват примера им. — Махва с пръсти на момичето да излезе и то се оттегля с нисък поклон.

— Трябва да ги цивилизоваме. Хората, не чайките. — Засмива се. — Ще пийнете ли чай? Много е хубав, от най-добрия ни сирланг…

Шара клати глава. Истината е, че като пристрастен към кофеина човек, отчаяно се нуждае от чаша чай, но проклета да е, ако вземе и едно нещо от ГД Труни.

— Както искате. Но Баликов, както несъмнено сте чували, е съвсем различен. Тук има структури, които не са претърпели никаква промяна и не се поддават на нашето влияние. И нямам предвид само стените. Ето, преди три месеца градският губернатор трябваше лично да се намеси, за да не обесят някаква жена, задето се хванала с друг мъж — ще прощавате, че говоря за такива работи пред млада жена като вас, но… — задето се хванала с друг мъж, след като съпругът ѝ починал. При това въпросният съпруг, оказа се, бил покойник от години! Градските старейшини изобщо не ме слушат, разбира се, но Малагеш… — Не довършва. — Странно, нали, че градът, пострадал най-тежко от миналото, сега най-силно се съпротивлява срещу реформите.

Шара се усмихва и кимва.

— Напълно съм съгласна. — Полага сериозни усилия да не поглежда към картината, която виси на стената зад него. — Значи останките на доктор Пангуи са при вас?

— Какво? О, да — казва той, малко неясно, защото устата му е пълна с полусдъвкана бисквита. — Моля да ме извините… Да, да, тялото е при нас. Ужасно нещо. Трагедия.

— Бих искала да огледам тялото, преди да бъде транспортирано.

— Искате да видите останките? Те не са… Съжалявам, но човекът не е за гледане.

— Знам как е загинал.

— Знаете? Смъртта му е била ужасна. Ужасна. По-добре си спести гледката, моето момиче.

„Моето момиче“ — мисли си Шара.

— Уведомиха ме как е станало. И въпреки това държа да направя оглед на тялото.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Ами… хм. — Удостоява я с най-дружелюбната си усмивка. — Нека ти дам един съвет, моето момиче. Преди години и аз попаднах в такава ситуация — млад КП, патриот, стремях се да следвам протоколите до точката и запетайката. Сещаш се, готов бях на всичко да си създам добра репутация. Едно ще ти кажа, можеш да се стараеш от тук до края на света, да излъчваш добросъвестност и прочие, но няма кой да те чуе. Никой не слуша. Министерството не обръща никакво внимание на културните посланици. Приеми го като задължително военно обучение — търпиш, докато обучението свърши, и се махаш. Не си давай зор. Забавлявай се. Сигурен съм, че много скоро ще изпратят някой друг да се заеме сериозно с проблема.

Шара не е ядосана. Раздразнението ѝ отдавна е преляло в скрит смях. Докато се чуди как да му отговори, погледът ѝ се насочва отново към картината на стената.

Труни забелязва какво е привлякло вниманието ѝ.

— А. Явно и на теб ти харесва моята красавица. — Махва с широк жест към картината. — „Нощта на червените пясъци“ на Ришна. Една от най-великите патриотични творби. Не е оригиналът, за жалост, но копието е отлично. Отлично, наистина.

Макар Шара да е виждала репродукции много пъти — „Нощта на червените пясъци“ е доста популярна в училищата и кметствата на Сейпур, — в картината има нещо, което упорито я смущава. Картината представлява нощна батална сцена в пясъчна пустиня. На най-близката дюна стои малка окъсана войска от сейпури и гледа към огромна армия от бронирани мечоносци в далечината. Бронята на враговете е тежка и блестяща, покрива всеки сантиметър от телата им; шлемовете са оформени като пищящи демони; мечовете им са исполински, по два метра дълги, и студен огън облизва остриетата им. Очевидно е, че тези страховити мъже от стомана ще размажат бедните окъсани сейпури. Ала мечоносците изглеждат безмълвни, шокирани — взират се в един самотен сейпурец, застанал на висока дюна зад войската си, смел и великолепен с развятото си от вятъра палто, явно е генералът на тази опърпана армия. Той държи странно оръжие, нещо като дълга и тънка пушка, деликатна като водно конче, от дулото ѝ излиза топка пламък, която минава над главите на войниците му, над вражеската армия и поразява…

Нещо. Човек може би — гигантска сенчеста фигура. Трудно е да се различат детайли, или пък художникът не е бил сигурен как изглежда фигурата.

Шара се взира в сейпурския генерал. Знае, че картината е исторически неточна — в Нощта на червените пясъци каджът не е бил зад, а пред армията си и не е произвел лично фаталния изстрел, дори не е бил близо до оръжието. Някои историци отдават това на смелостта му като водач, други твърдят, че каджът, който дотогава не бил тествал експерименталното си оръжие в такъв мащаб и не знаел дали ще се окаже успех или провал, предпочел да е далеч от него, в случай че вярно се окаже второто. Но без значение къде е стоял, онзи фатален изстрел е бил мигът, когато е започнало всичко.

„Дотук с любезностите.“

— В този кабинет ли се срещате с градските старейшини, посланик? — пита Шара.

— Хм? О, да. Разбира се.

— И те никога ли не са… коментирали тази картина?

— Не помня такова нещо. Е, понякога я зяпат, вярно, губят ума и дума. Великолепна творба, както вече казах.

Шара се усмихва.

— Главен дипломат Труни, знаете ли с каква цел дойде в този град професорът?

— Мм? Знам, разбира се. Голям шум се вдигна. Ровеше се в старите им музеи, четеше архивите им… Куп писма получих по този повод. Някои от тях още са тук. — Отваря чекмедже, пълно с папки.

— И знаете, че мисията му беше одобрена лично от външния министър Виня Комейд?

— Да?

— Тогава разбирате, че кончината му не попада в юрисдикцията нито на посолството, нито на градския губернатор, нито на областния губернатор, а на самото външно министерство?

Очите на Труни — с цвят на птичи курешки — примигват, докато той се ориентира в йерархията.

— Смятам, че… в това има някаква логика…

— Може би не знаете обаче — казва Шара, — че титлата културен посланик ми е дадена формално.

Мустакът му потрепва. Труни поглежда към Зигруд, сякаш за потвърждение, но Зигруд седи кротко, преплел пръсти в скута си.

— Формално?

— Да. Защото макар вие очевидно да смятате, че и появата ми в Баликов е формалност, редно е да знаете, че съм тук по други причини. — Бърка в джоба на робата си, вади кожена значка с формата на щит и я плъзга по плота на бюрото към него, така че Труни да види семплия герб на Сейпур в средата и надписа под него — МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ.

Минават няколко секунди, докато Труни осмисли новата информация. Успява да измънка:

— Ка… Хм.

— Точно така — казва Шара. — Вече не сте най-старшият представител на министерството в това посолство. — Пресяга се, взима звънчето и го разклаща. Момичето с чая влиза и ококорва очи, когато към него се обръща Шара, а не главният дипломат: — Моля те, доведи някой от поддръжката да свали тази картина.

Труни буквално се запенва.

— Какво! Как така да…

— Така — казва Шара. — За да изглежда този кабинет като работно място на отговорен сейпурски представител. Няма да е лесно, но като за начало ще сваля тази картина, която представя в романтична светлина повратната точка, отвъд която историята на Континента се превръща в кръвопролитие.

— Да бе! Това е велико събитие за нашия народ, госпожице…

— Да, за нашия народ. Не за техния. Ако трябва да гадая, господин Труни, бих казала, че причината старейшините на Баликов да не ви слушат и да не ви уважават, и причината кариерата ви да е в застой вече пет години, е, че сте окачили в кабинета си картина, която несъмнено обижда и вбесява същите онези хора, с които сте изпратен да работите! Зигруд! — Гигантът става. — Тъй като хората от поддръжката явно реагират твърде бавно, когато нареждането не е издадено лично от ГД Труни, моля те, свали картината и я строши на коляно. Колкото до вас, господин Труни, моля, седнете. Трябва да обсъдим условията по оттеглянето ви.

Малко по-късно, след като е разкарала сащисания Труни, Шара се връща при бюрото, налива си щедра доза чай и го изпива на екс. Доволна е, че картината я няма, колкото и непатриотично да изглежда това чувство. Колкото по-дълго работи за министерството, толкова повече я дразнят тези прояви на войнстващ шовинизъм.

Поглежда към Зигруд, който седи в ъгъла, вдигнал крака на бюрото, и държи парче от разкъсаното платно.

— Е? — казва тя. — Прекалих ли?

Той вдига поглед: „А ти как мислиш?“

— Добре — казва Шара. — Радвам се да го чуя. Беше ми доста приятно, в интерес на истината.

Зигруд се изкашля и казва с глас от кал и дим, с акцент, гъст като асфалт:

— Коя е Шара Тивани?

— Незначително КП, преди около шест години е била прехвърлена в Юкоштан. Загинала при инцидент с лодка, но била забележително добра в попълването на всякакви формуляри — навсякъде разполагат с доклади за работата ѝ. Когато дойде ред да я заличат от ведомостта, реших да отложа временно процедурата и лично да използвам самоличността ѝ.

— Защото първите ви имена са еднакви?

— Може би. Но си приличаме и по друго. Нима не съм досущ дребен бюрократ, незабележима и безцветна бурмичка в машината?

Зигруд се подсмихва.

— Да де, но никой няма да ти повярва, че си обикновен културен посланик. Та ти току-що уволни Труни.

— Така е, но аз и не искам да го вярват. Искам ги на нокти. Искам да се чудят дали наистина съм онова, за което се представям. — Отива до прозореца и плъзва поглед по омазаното с пушек нощно небе. — Когато бръкнеш с пръчка в гнездо на стършели, стършелите излизат и те погват, вярно, но поне можеш добре да ги огледаш.

— Ако наистина си искала просто да ги разръчкаш — казва той, — достатъчно би било да използваш истинското си име.

— Искам да ги разръчкам, да, но не искам да умра.

Зигруд се усмихва хищно и отново свежда поглед към парчето платно в ръцете си.

— Какво толкова гледаш? — пита тя.

Той обръща парчето към нея. Вижда се лицето на каджа, в профил, строгите му патрициански черти озарени от блясъка на оръжието.

Зигруд обръща парчето от картината към себе си и го повдига, така че малкото нарисувано лице на каджа да е на еднаква височина с лицето на Шара.

— Семейната прилика определено се забелязва — казва той.

— О, я млъкни — сопва се Шара. — И махни това, ако обичаш!

Зигруд се усмихва, навива платното на руло и го хвърля в кошчето до вратата.

— Добре — казва Шара. Изпива още една чаша чай и усеща как тялото ѝ реагира с въодушевление. — Е, да се хващаме на работа. Доведи ми Питри. — И добавя, по-меко: — Трябва да огледаме тялото.

В малкото помещение е горещо, няма вентилация, нито мебелировка. Разложението още не е започнало и поне миризмата им е спестена. Шара се взира в дребното тяло върху кушетката, единият крак — така малък и тънък — виси отстрани. „Все едно е легнал да подремне.“

Не вижда своя герой. Това не е прекрасният мъничък човек, когото познава. Вижда само подута разкървавена плът, която смътно напомня за човешко лице. Главата е прикачена към нещо много по-познато — тънкия като на птичка врат. Тя оглежда ленения костюм, изящните ръце с дълги пръсти, както и нелепите му шарени чорапи, разбира се… Но това не е Ефрем Пангуи. Не може да е той.

Докосва реверите на сакото му. Нарязани са като панделки.

— Какво се е случило с дрехите му?

Питри, Зигруд и пазачът, който охранява подземието, се навеждат да погледнат.

— Извинете? — казва пазачът. Посолството не разполага с морга, затова тленните останки на доктор Ефрем Пангуи са прибрани в мазето, върху някаква кушетка, като ценна плячка, която чака бюрократите да попълнят нужните документи, за да се прибере у дома. „Което отчасти е точно така“ — мисли си Шара.

— Вижте му дрехите — казва тя. — Всички шевове и подгъви са разпрани. Дори подгъвът на панталона. Всичко.

— И?

— Така ли получихте тялото? В това състояние?

Пазачът удостоява тялото с подозрителен поглед.

— Е, това определено не сме го направили ние.

— А градската полиция? Дали е тяхно дело?

— Може би. Съжалявам, мадам, но наистина не зная.

Шара мълчи. И преди е виждала това, разбира се, дори лично е изпълнявала процедурата няколко пъти — колкото повече дрехи носи човек, с джобове, подплата и подгъви, толкова повече са местата, които би могъл да използва за скривалище.

„Което повдига въпроса — мисли си тя — защо някой е сметнал, че един историк с дипломатическа мисия има нещо за криене.“

— Можете да си вървите — казва тя.

— Какво?

— Оставете ни.

— Ами… Вие сте в подземието, мадам. Не мога просто да ви оставя във…

Шара вдига глава да го погледне. Може да е от натрупалата се умора, или от скръбта, която пробива през маската ѝ, или от поколенията генералска кръв, която тече във вените ѝ, но така или иначе пазачът се покашля, почесва се по главата и изведнъж се сеща, че има да свърши нещо в коридора отвън.

Питри понечва да излезе след него, но Шара го спира.

— Не, Питри. Ти остани.

— Сигурна ли сте?

— Да. Предпочитам да присъства някой от посолството. — Поглежда към Зигруд. — Е, какво мислиш?

Зигруд се навежда над миниатюрното тяло. Оглежда черепа внимателно, като художник, който се опитва да разпознае фалшификат. Повдига едно парче кожа, скандализирайки Питри, и оглежда вдлъбнатините по костта отдолу.

— Инструмент — казва той. — Вероятно гаечен ключ. Нещо със зъбци.

— Сигурен ли си?

Той кимва.

— Значи нищо, което да ни насочи?

Зигруд вдига рамене. „Може би да, може би не.“

— Първият удар е бил отпред. — Сочи към място над лявата вежда на професора, където е била въпросната вежда, преди да размажат цялото му лице на каша. — Тук вдлъбнатините са дълбоки. На другите места… не толкова.

„Някакъв инструмент — мисли Шара. — Някакво оръжие. Всеки може да е направил това.“

Не сваля поглед от тялото. За втори път тази нощ си казва да не обръща внимание на орнаментите. Но това е съсипаният образ на нейния герой, ръцете му, вратът му, ризата, вратовръзката, как да отхвърли всички тези познати детайли като орнаменти?

„Чакай малко. Вратовръзка?“

— Питри… често ли виждаше професора по време на престоя му тук?

— Виждах го, да, но не бяхме приятели.

— Значи не знаеш — пита меко тя — дали междувременно не е започнал да носи вратовръзки?

— Вратовръзки? Не зная, мадам.

Шара посяга към вратовръзката. Раирана, в червено и кремаво, от качествена коприна. Северняшка мода, при това последна.

— Професорът, когото аз познавах — казва тя, — предпочиташе шалове, винаги. Стил, запазен за академичните среди. Шалове, обикновено в оранжево, червено или розово. Училищни цветове. Не помня някога да е носил вратовръзка. Ти какво знаеш за вратовръзките, Питри?

— Достатъчно, струва ми се. Тук много се носят.

— Да. А в Сейпур никой не носи вратовръзка. Тази е с необичайно добра изработка, нали? — Обръща вратовръзката да му покаже. — Платът е много мек и… тънък?

— Ами… Да?

Без да сваля очи от вратовръзката, тя протяга ръка към Зигруд.

— Нож, ако обичаш.

В ръката на гиганта моментално се появява малко парче лъскав метал, нещо като скалпел. Шара го взима, побутва очилата на носа си и се навежда над тялото. Слаба миризма на разложение я лъхва изпод ризата. Шара се опитва да не ѝ обръща внимание, да я отмине като поредния орнамент.

Вглежда се в бялата коприна. „Не, той не би го направил с бяло — мисли си. — Би било твърде забележимо…“

Забелязва линия от невероятно тънки червени конци напряко на тъканта. Срязва ги със скалпела. Нишките оформят мъничък прозорец към вътрешността на вратовръзката, нещо като джоб.

Вътре има ивица бял плат. Различен е от плата на вратовръзката. Шара го измъква и го вдига към светлината.

Нещо е написано с въглен от едната страна на ивицата — нещо като код.

— Никога не биха се сетили да потърсят във вратовръзката — казва тя тихо. — Не и в една толкова хубава вратовръзка. Не биха очаквали подобно нещо от сейпурец, нали така? И той го е знаел.

Питри се взира в изкормената вратовръзка.

— Къде е научил този номер?

Шара връща скалпела на Зигруд и казва:

— Това е един наистина много добър въпрос.

Зората се промъква през прозореца на кабинета, пълзи по празното бюро и килима, надупчен от отпечатъците на изнесената по нейна заповед мебелировка. Тя застава до прозореца. Толкова е странно — градските стени би трябвало да хвърлят сянка, освен ако слънцето не пече право отгоре, ала ето че светлият му диск се вижда току над хоризонта, макар и замъглен донякъде от странната прозирност на стената…

„Как му беше името — мисли си тя, — на онзи човек, който беше писал по въпроса?“ Щрака с пръсти в опит да си спомни.

— Вочек — казва накрая. — Антон Вочек. Точно така. — Преподавател в университета на Баликов. Според неговата теория, датираща отпреди няколко десетки години, фактът, че Чудото на стените — едно от най-старите и най-прочутите чудеса на Баликов — все още функционира, е доказателство, че поне едно, ако не и няколко от оригиналните Божества, все още съществува под някаква форма. Естествено, след подобно открито нарушение на СР Вочек е изчезнал незабавно, но истината е, че населението на Континента така и не е приело теорията му присърце — защото ако Божествата наистина все още съществуват, къде са и защо не помагат на своя народ?

„Това е проблемът с чудесата — казал ѝ е веднъж Ефрем. — Хората ги възприемат буквално. Като ще е чудо, чудо да е.“

Тя има чувството, че е говорила с него едва вчера, а в действителност от последния им разговор е минало повече от година…

Когато Ефрем Пангуи пристигна на Континента, Шара му показа най-основното в занаята — простички неща като това как да се изтегли по спешност от вражеска територия, как да се отърве от опашка, как да се ориентира в сложния лабиринт на местната власт, както и — макар че едва ли би стигнал чак дотам — как да създаде и поддържа явки, безопасни места, където агент и информатор да се срещат или да си предават информация. В голямата си част това обучение беше предпазна мярка, защото за един сейпурец безопасни места на Континента не съществуват. В качеството си на най-опитния оперативен агент на територията на Континента Шара беше абсурдно свръхквалифицирана за такава задача, която всеки редови агент би отписал като досадна и тривиална, но тя бе драпала със зъби и нокти да я получи, защото в нейните очи Ефрем Пангуи беше най-достойният за уважение и подражание сейпурец, реформатор, лектор, всепризнат познавач на историята. Именно той без чужда помощ беше променил представата на Сейпур за собственото му минало, именно той беше възродил сейпурската правосъдна система, пак той беше изтръгнал училищата от ръцете на богатите и беше направил образованието достъпно за всички, дори за децата от най-бедните квартали… Не беше за вярване, че този велик човек седи срещу нея на една маса в Аханаштан и кима търпеливо, докато тя обяснява — с надеждата, че не прилича твърде много на ученичка, прехласната по учителя си, — че когато баликовски граничар ти иска документите, всъщност иска банкноти от по двайсет дрекела. Сюрреалистично преживяване, да, но се нареждаше сред най-ценните спомени на Шара.

А после тя го отпрати, като се чудеше дали ще се видят някога пак. И ето, година по-късно, вчера, на бюрото ѝ се появи телеграма, в която пишеше, че същият този човек е намерен мъртъв, и не просто мъртъв, а убит. И сякаш не ѝ стигаше този шок, току-що беше открила тайно съобщение, зашито в дрехите му, трик, на който не го беше учила тя…

„И изведнъж започвам да се чудя — мисли си Шара — дали мисията му наистина е била посветена само и единствено на историческите проучвания.“

Търка очи. Гърбът ѝ е схванат от дългото пътуване с влака. Поглежда часовника си и мисли.

В Сейпур е почти осем сутринта.

Не ѝ се иска да го прави, изтощена е и твърде слаба, но знае, че ако не го направи сега, по-късно ще си плати. Безбройни са дребните пропуски, незначителните недоглеждания — като да не докладваш за разходката си до Баликов например, — които лесно могат да бъдат разчетени като измяна.

Отваря вратата на новия си кабинет да се увери, че в коридора отвън няма никого. После затваря вратата и я заключва. Отива при прозореца и затваря външните капаци (истинско облекчение, оказва се, защото странната гледка на мътното слънце я е уморила, без тя да усети). Затваря прозореца.

Подсмърква, раздвижва пръсти. После близва върха на показалеца си и започва да пише по стъклото.

Покрай занаята си Шара често прави незаконни неща. Но едно е да нарушиш закона на дадена държава, когато си действащ оперативен агент на нейна територия, и съвсем друго да правиш онова, което Шара прави в момента, действие, което предизвиква искрен ужас в Сейпур и е най-строго забранено на Континента, родното място на същото това действие.

Защото в момента, в кабинета на ГД Труни, Шара прави чудо.

Както винаги, промяната е почти недоловима. Само лек хлад във въздуха, като течение, сякаш някой някъде е забравил отворена врата; после, докато пише, Шара усеща как стъклената повърхност под пръста ѝ става някак все по-мека и податлива, като вода.

Стъклото се променя — заскрежава се постепенно, после скрежът се отдръпва, но сега от другата му страна не се виждат капаците на прозореца. Не, стъклото е като дупка в стената, а от другата му страна има кабинет с голямо тиково писалище, зад което седи висока красива жена и чете нещо от дебела папка.

„Колко странно е чувството — мисли си Шара — буквално да променяш света…“

Шара не е от сантименталния тип и рядко се прехласва, но искрено се дразни, че въпреки значимия си напредък в технологиите Сейпур все още диша прахта на Божествата и техните трикове. Божеството Олвос създало това малко чудо преди стотици години, така че да погледне в едно замръзнало езерце и да се свърже с друго замръзнало езерце, по свой избор, независимо от разстоянието, което ги дели. Шара така и не проумява защо чудото работи върху стъкло — според общоприетата теория старата континентална дума за стъкло била много близка до тази за лед, така че може би ставаше дума за уподобяване. От друга страна, Божествата обичали да използват стъкло за най-различни странни цели, например да съхраняват неща и дори хора в нишки от стъкло — като слънчев лъч, уловен в кристал.

Жената в стъклото вдига глава. Перспективата е леко изкривена, все едно гледаш през шпионка. Шара знае, че от другата страна на стъклото всъщност има само дървени капаци, а отвъд тях — трийсетметрова пропаст. Всичко това е игра на образи и звуци и някъде в Галадеш, отвъд Южното море, в Сейпур, стъкло в кабинета на тази жена показва Шара, права в кабинета на Труни.

Жената изглежда стресната, устата ѝ се раздвижва. Глас придружава движението на устните ѝ, но звукът е тих и кух, сякаш ехти през отточна тръба.

— О!

— Друг ли очакваше? — пита Шара.

— Не. Чудех се дали ще се обадиш, но не очаквах да използваш спешната линия. — Въпреки изкривяването гласът ѝ е нисък и хриплив, глас на страстен пушач.

— Предпочиташ да не използвам спешната линия?

— Ти толкова рядко използваш инструментите, които ти давам — казва жената, става и пристъпва напред, — по предназначение.

— Вярно, че това не е точно… спешно — казва Шара. — Просто исках да те информирам, че… че поех една задача в Баликов.

Жената в стъклото се усмихва. Въпреки зрялата си възраст тя е забележително красива. Черната ѝ коса пада на големи къдрици до раменете, един посребрял кичур на челото се спуска настрани. На нейните години повечето жени зарязват опитите си да поддържат хубава фигура, но тази жена е запазила почти всяка своя извивка, а извивките ѝ са много повече, отколкото Шара би могла да има някога. Ала чарът на леля Виня съвсем не се дължи само на красотата ѝ. Има нещо в очите ѝ, едновременно големи, раздалечени и наситено кафяви. Сякаш някъде на заден план леля Виня претака спомените си от дълъг живот, за какъвто повечето хора могат само да мечтаят.

— Не ще да е просто задача — казва Виня. — Повече прилича на дипломатическа мисия.

Шара въздъхва вътрешно.

— Как се сети?

— Заради самоличността, която си избрала. На Тивани — казва Виня. — От години я къташ. Забелязвам такива неща. Когато някой… как да се изразя, минава покрай масата със закуски и си скрива бисквитка-две в ръкава. А после името внезапно се активира, не кога да е, а в нощта, когато научаваме за бедния Ефрем… Има само едно обяснение, нали така?

„Направих грешка — мисли си Шара. — Не биваше да водя този разговор, когато съм толкова уморена.“

— Шара, какви ги вършиш? — нежно пита Виня. — Знаеш, че никога не бих одобрила това.

— Защо? Бях наблизо и съм най-квалифицираният агент.

— Не си най-квалифицираният, защото имаш специално отношение към Ефрем и защото се познавахте лично. По-полезна би ми била другаде. А и първо трябваше да пратиш молба.

— Добре ще е да си провериш пощата — казва Шара.

Сянка на раздразнение минава по лицето на Виня. Тя отива при вратата на кабинета си, разравя купчината, пусната през пощенския отвор, и вади малък лист.

— Отпреди четири часа — казва тя. — Тъкмо навреме.

— Да. Както виждаш — казва Шара, — спазила съм всички процедури. Не съм нарушила нито едно правило. Аз съм агентът с най-висок чин. И съм експерт по въпроса. Никой не знае повече от мен за историята на Баликов.

— О, да — казва Виня и се връща да погледне в стъклото. — Ти си нашият специалист по континентална история. Сега, когато Ефрем го няма, едва ли има друг, който да знае повече от теб за мъртвите им богове.

Шара отклонява поглед.

— Аз… извинявай — казва Виня. — Беше грубо от моя страна. Сигурна съм, че разбираш обаче… Рядко мога да си позволя дори обикновено съчувствие, дори в този случай.

— Знам — казва Шара. Леля Виня е поела поста на външен министър преди малко повече от седем години. Но и преди това, винаги, именно тя е била човекът с власт в министерството, офицерът, до когото стигат всички решения, преди да продължат в една или друга посока; накрая просто са го направили официално. След повишението ѝ границите на министерството са се разширили, пипалата му са проникнали надълбоко — в търговията, икономиката, политическите партии, управлението на околната среда. И сега всеки път, когато Шара се озове близо до Сейпур — което се случва много рядко, — чува хората да шушукат, че Виня Комейд, матриархът на изтъкнатото семейство Комейд и една от най-големите клечки в Галадеш, е хвърлила око на още по-висок пост, този на министър-председател. Тази идея едновременно плаши и вълнува Шара — ако леля ѝ заеме най-високия пост в Сейпур и на практика в света, може би тя най-сетне ще може да се върне у дома… Но какъв ще е домът, в който да се върне?

— Ако не ти беше обучила Ефрем — казва Виня, — ако не се беше писала доброволец да го запознаеш с основите на занаята, ако не беше прекарала толкова много време с него… знаеш, че бих възложила тази мисия на теб, при това без да се замислям, скъпа. Но на водещите офицери е забранено да разследват смъртта на свои оперативни агенти и ти го знаеш.

— Не съм била негов водещ агент. Само го обучих.

— Така е. Но трябва да признаеш, че и преди си била склонна към рисково поведение, особено когато става въпрос за неща от лично естество.

Шара въздъхва.

— Честно, не мога да повярвам, че отново говорим за това.

— Аз пък мога, дори ако ти не искаш да слушаш. Защото в политическите кръгове все се намира някой да го припомни, опитам ли се да набера средства.

— Беше преди седемнайсет години!

— Преди шестнайсет. Знам. Избирателите може и да имат къса памет. Не е така при политиците.

— За всичките години, откакто работя в чужбина, да е имало и сянка от скандал около мен? Познаваш ме, лельо. Добра съм в работата си, много добра.

— Няма да отрека, че си ми от голяма помощ, скъпа — казва Виня, после въздъхва и се замисля.

Шара контролира грижливо изражението си, докато премисля на бързи обороти случилото се през последните пет минути. Разговорът не върви според очакванията ѝ — смятала е, че леля ѝ ще я смъмри строго, защото по всичко личи, че Шара се е натъкнала на много по-сериозна и опасна операция, в която Пангуи очевидно е бил замесен. Но дотук леля Виня реагира, все едно Пангуи е обикновен историк на дипломатическа мисия… „Което означава, че или не знае, или не иска аз да знам, че знае.“

Затова Шара чака. Открила е, че ако чакаш и си отваряш очите, нещата често сами се разкриват въпреки усилията на противника да ги премълчи. И макар Виня да ѝ е леля, в отношенията между командир и неговия подчинен агент винаги съществува напрежение, противопоставяне.

— Добре де — казва Виня. — Каква е ситуацията там, слушам те?

„Интересно“ — мисли си Шара.

— Не е добра. Под повърхността ври и кипи. Малко ще е да се каже, че ГД Труни е ръководил посолството зле.

— Труни… О, съвсем бях забравила, че го пратиха там. Има ли някакви млади жени наоколо?

Шара се сеща за момичето с чая.

— Една.

— Бременна ли е?

— Мисля, че не.

— Е. Да благодарим на морето за малките дарове.

— А Малагеш, градският губернатор? Тя сякаш… е оставила Баликов да се управлява сам. Избягва да се намесва. Мога ли да разчитам на нея?

— Вероятно. Тя е офицер от кариерата, участвала е в потушаването на бунтовете. Войник до мозъка на костите. Ти обикновено добре се погаждаш с хора от нейния сорт. Е, какво ще ми кажеш за професора?

— Събирам информация — отговаря Шара: скрива се зад служебната терминология, за да избегне прекия отговор.

— И като разбереш кой го е убил и защо, какво ще правиш? — пита Виня.

— Ще анализирам ситуацията, за да преценя дали има заплаха за Сейпур.

— И не обмисляш отмъщение?

— Няма място за отмъщение — казва Шара, — когато очите на света те гледат. Трябва да сме здравомислещи и да не леем кръв. А аз, както винаги, ще съм просто инструмент в ръцете на своя народ.

— Не ми пробутвай официалната реторика — казва Виня. — Не знам дали има и един, който още ѝ се връзва. — Поглежда настрани, обмисля нещо. — Ще ти кажа какво ще направим, Шара. Ще бъда щедра с теб. Искам до една седмица да си приключила случая.

Шара я зяпва.

— Една седмица!?

— Да. Една седмица да установиш касае ли смъртта на професора Сейпур. Цялото население на Баликов го мразеше и в червата, скъпа! Като нищо може да го е пребил някой портиер. Давам ти една седмица да ми докажеш, че има нещо по-сериозно, което да оправдава присъствието ти там, след това ще те изтегля и ще пратя друг да довърши нещата. Губиш си времето там, скъпа. Има много по-важни задачи, с които да се заемеш.

— Една седмица… — Шара за миг се замисля дали да не каже на Виня за съобщението, но бързо решава, че възможните неприятни последици ще са несравнимо по-сериозни от добрите.

— Чакай, това същото момиче ли е, което преди малко се обяви за най-висшестоящия офицер в областта? Останах с впечатлението, че стига само да духнеш и къщата от карти ще се срине. — Виня раздвижва пръсти, имитирайки лавина от падащи карти. — Ако си толкова добре подготвена, скъпа, ще приключиш за часове.

Шара побутва очилата на носа си, объркана и ядосана едновременно.

— Добре.

— Хубаво. И бъди така добра да се погрижиш за своя човек. Ще ми се поне няколко дни да не убива никого.

— Това не мога да ти го обещая.

— Знам. Но все пак реших да опитам.

— И ако разнищя случая за една седмица — казва Шара, — ако направя невъзможното за толкова къс срок, има ли някакъв шанс да…

— Да какво?

— Да ме прехвърлят.

— Да те прехвърлят?

— Да. Да ме върнат в Галадеш. — После добавя заради празния поглед на Виня: — Говорихме за това предния път.

— А, да — казва Виня. — Наистина говорихме…

„Знаеш го отлично — мисли си Шара. — Говорихме за това и предпоследния път, и преди това, и още преди това…“

— Да ти призная — казва Виня, — не съм чувала друг оперативен агент да си мечтае за работа на бюро у дома. Мислех, че на Континента ще ти хареса, нали точно за това си учила.

— Зад граница съм вече шестнайсет години — тихо казва Шара.

— Шара… — Виня прикрива с усмивка неудобството си. — Ти си най-добрият ми континентален агент. Никой не знае повече от теб за Божествата. Нещо повече, почти никой в Галадеш не подозира, че на Континента все още съществуват следи от Божествата…

„Колко ли пъти съм чувала тази реч“ — мисли си Шара.

— Наясно си с политиката на министерството при никакви обстоятелства да не се разкрива информацията, че Божествата съществуват и до днес, макар и едва доловимо. Хората в Сейпур предпочитат да вярват, че всичко това е минало, мъртво и забравено. Те не бива да узнават, че някои чудеса все още работят на Континента… и със сигурност не бива да узнават, че някои Божествени създания все още съществуват, макар че ти и онзи твой тип правите и невъзможното да покривате нещата.

Шара мълчи. Леля ѝ си няма представа какво означава да се занимаваш с това.

— Докато Божествата ги няма, а ние сме изключително доволни, че това положение остава непроменено вече десетилетия, няма причина да казваме на хората онова, което те не искат да знаят — продължава Виня.

Шара се спира на очевидното:

— Значи понеже съм видяла много, което не можем да признаем, че съществува, не мога да се върна у дома.

— Върнеш ли се, ще те разпитват подробно, знаеш го. Защото си тази, която си. А не можем да допуснем друг да научи това, което знаеш…

Шара затваря очи.

— Дай ми време, скъпа — казва Виня. — Правя каквото мога. Гласът ми се чува все повече. И все по-убедително.

— Проблемът е — тихо казва Шара, — че ние, агентите, се борим, за да защитим дома си. Но трябва от време на време да се прибираме, за да си спомним този дом и за какво рискуваме живота си.

Виня сумти.

— Я не се размеквай! Ти си Комейд, момиче. Ти си дете на родителите си, ти си мое дете. Ти си патриот. Сейпур е в кръвта ти.

„Виждала съм десетки хора да умират — мисли си Шара, иска ѝ се да го каже на глас, но мълчи, — подписвала съм смъртните присъди на други. Изобщо не съм като родителите си. Вече не.“

Виня се усмихва, очите ѝ блестят.

— Моля те, пази се, миличка. В Баликов историята има по-голяма тежест, отколкото навсякъде другаде. На твое място щях да си отварям очите на четири, още повече че си пряка потомка на човека, сринал целия Континент.

После посяга с два пръста, бръсва стъклото и изчезва.