Град на стълби

Впечатан спомен

Офицерската столова в полицейското управление на Баликов предлага уникален изглед към разрастващата се паника. Част от прозорците ѝ гледат към приемната, където се вихри същински бунт с участието на политици, репортери, гневни граждани и роднини на заложниците, други прозорци гледат към стаите за разпит, където градските полицаи все още не могат да решат кой точно е заподозрян, кой трябва да бъде закаран в болница и какво по-точно да правят със Зигруд.

— За мен това е нещо ново — казва Шара.

— Сериозно? — пита Малагеш. — Не са ли те арестували преди?

— Не. Мен никога не ме арестуват. Това е едно от предимствата да ръководиш нещата отстрани.

— Сигурно е хубаво. Изглеждаш ми много спокойна като за човек, когото току-що са се опитали да убият. Как се чувстваш?

Шара свива рамене. Истината е, че се чувства нелепо, седи тук и пие чай с Малагеш, докато наоколо се вихри хаос. Моментално са ги отделили от останалите спасени заложници — заради политическия им статут и най-вече заради Малагеш, която очевидно е добре позната на всички полицаи тук. Малагеш притиска торбичка с лед към окото си и току ругае цветисто сама себе си, ту че е била твърде бавна, ту че е твърде стара. Вече е пратила заповеди на местната гарнизонна част и всеки момент взвод сейпурски ветерани трябва да пристигне и да поеме охраната им. Това не е по вкуса на Шара, защото твърде често собствената ти охрана се явява сериозна пречка пред това да проникнеш зад охраната на противника. А и Зигруд обикновено ѝ е достатъчен да я пази. Само че понастоящем Зигруд охлажда гнева си в арестантска килия. Заловеният нападател е в добро здраве, затворен в миниатюрна килия, резервирана за най-агресивните престъпници.

Един офицер долива чай в каната, но Шара бързо изпива и него.

— Това ти е четвъртата кана — отбелязва Малагеш.

— И?

— Винаги ли пиеш по толкова чай?

— Само когато съм на работа.

— Защо ли имам чувството, че си от онези, дето винаги са на работа.

Шара свива рамене, без да прекъсва глътката си.

— Ако продължаваш със същото темпо, посланик, добре ще е да си запишеш час при нефролог.

— Как ти е окото?

— Унизително. Но съм била и по-зле.

— Едва ли е чак толкова унизително. Все пак излезе победител в малката ви схватка.

— Имаше време — въздъхва Малагеш, — когато се справях с такива дребни кретенчета, без да се задъхам дори. Вече не е така. Бих дала всичко да си върна силата на младостта. — Примижава и докосва внимателно отеклото си око. — Макар че и в най-силните си години едва ли бих могла да се меря с твоя човек. Онова, дето той го направи в къщата… Къде го намери този тип?

— На едно много лошо място — отговаря Шара.

После бавно се вглъбява в себе си. Врявата се отдалечава и утихва, а тя се заема да направи списък.

Опитът на Шара показва, че списъците съставляват половината от работата на разузнавача, а другата половина е търпението. В крайна сметка шпионажът до голяма степен се върти около събирането на информация и нейния анализ — кой към коя група принадлежи и защо, къде е в момента, сигурни ли сме в данните, има ли и други в района; и след като сме анализирали групите, следва да преценим какво е нивото им на заплаха, и така нататък, и така нататък.

Затова случи ли се нещо да я озадачи, Шара се заема да сортира мислите си, да ги овършее като плява от жито, да ги прекара отново и отново през мозъка си, докато изстиска ценното. Често се получава почти безкраен списък от бележки, квалификации, категории и изключения, събрани по време разпита, на който Шара се подлага сама:

Шара въздъхва.

— Още ли няма знак от твоя капитан Несрев?

— Да — казва Малагеш. — Още не е пристигнал. Но все пак е четири сутринта, а той живее далече.

— Знаеш къде живее? Защо знаеш такива неща?

— Не се прави на света вода ненапита, посланик — казва Малагеш. — Не ти отива.

Шара се усмихва вътрешно. „Силата на младостта ѝ липсвала, моля ви се…“

— Както и да е — продължава Малагеш. — Двамата с Несрев може и да сме имали… нещо, но това още не значи, че той ще се примири току-така с идеята един чужд посланик да си присвои разследване от такъв мащаб.

— Не си го присвоявам — казва Шара. — Те ще си водят тяхното разследване, аз ще си водя моето. Просто държа първа да разговарям с арестанта.

„Колко по-просто би било в Кивос — мисли си тя. — Можехме просто да го приберем от улицата и да твърдим, че изобщо не е бил там…“ Замисля се за кратко върху факта, че цивилизованите страни все по-често я поставят в затруднение, и за миг я изпълва завист към Воханес задето е опазил идеализма си, без значение колко неефективен е той.

Внезапно ѝ хрумва нещо и тя грабва един вестник от съседната маса. Разлиства страниците, докато не попада на статия със заглавие: „Градски старейшина Уиклов срещу имигрантската служба“. Отдолу има снимка на мъж с кръгло лице, сурово изражение и пищна брада. Изглежда е от онези хора, които постоянно водят дебат със себе си дали да крещят, или само да говорят на много висок глас.

— Защо четеш за Уиклов? — пита Малагеш.

— Познаваш ли го?

— Всички го познават. Голям лайнар е.

— Намекнаха ми — казва Шара, — че е възможно да има някаква връзка с убийството на Пангуи.

— Вотров ли ти го намекна?

Шара кимва.

— На твое място бих внимавала, посланик — казва Малагеш. — Възможно е Вотров просто да ти пробутва личната си класация на лайнарите.

Шара все така се взира в снимката, но истината е, че Малагеш току-що е изрекла на глас едно от най-сериозните ѝ опасения. „Летя на сляпо — мисли си тя. — Обикновено разполагам с шест месеца или поне с шест седмици да подготвя една операция, а не с шест часа…“

Сипва си още чай, но премълчава, че се налива с кофеин по този начин само когато работата ѝ върви много, много зле.

Капитан Несрев — който е доста привлекателен и поне с десет години по-млад от Малагеш — най-сетне пристига, към пет и половина сутринта. Отначало не е склонен да се примири с каквото и да било, поведение, характерно за хората, събудени по никое време, но Шара има опит в битката със значки и документи и след като няколко пъти вмъква в разговора фразата „международен инцидент“, Несрев неохотно се съгласява на „един час, броено от този момент“.

— Това ще ми бъде достатъчно — казва Шара, макар че няма никакво намерение да се съобразява с отпуснатия ѝ срок. — Какво стана с Вотров?

— След като дал свидетелски показания, малката му приятелка го откарала вкъщи — казва Несрев. — Този човек можеш да го водиш за оная му работа, стига да ти е добър захватът.

Капитанът, изглежда, очаква да се засмеят на шегата му, но Шара не си прави труда дори да се престори на развеселена.

Арестантът, оказва се, е младеж с жълто около устата — по преценка на Шара едва ли е на повече от осемнайсет. Седи зад голяма дървена маса в килията, гледа я злобно и потрива китката си.

— О, това си ти — казва младежът. — Какво искаш?

— Най-вече да ти бъде оказана медицинска помощ — отговаря тя и задържа вратата на лекаря, който изглежда на ръба на силите си.

Лекарят се заема да прегледа момчето и с течение на прегледа веждите му се катерят все по-високо.

— Това дете през затворен прозорец ли е паднало?

— Не, удряли са го многократно с полилей.

Лекарят сумти и клати глава, сякаш казва: „Хората измислят такива глупави начини да се нараняват.“

— Повечето наранявания изглеждат повърхностни. Но китката му е изкълчена лошо.

След като приключва с прегледа, лекарят се покланя и излиза. Шара сяда срещу момчето и оставя чантата си на пода. В килията е доста студено, стените са от дебела каменна зидария, а проектантите на сградата явно не са сметнали за необходимо да включват помещението към отоплителната инсталация.

— Как се чувстваш? — казва Шара.

Момчето мълчи и се муси.

— Или пък да карам направо — казва Шара — и да те попитам защо ме нападна.

Той я стрелва с поглед за миг, после извръща очи.

— Това ли беше задачата ви? Защото ако е така, колегите ти имаха предостатъчно възможности да го направят.

Той примигва.

— Как се казваш?

— Ние нямаме имена — казва момчето.

— Нямате?

— Да.

— И защо?

— Защото ние сме смълчаните — казва момчето.

— Какво означава това?

— Ние нямаме минало. Нямаме история. Нямаме родина. — Думите му звучат като многократно репетирани реплики. — Тези неща са ти отказани. Ние нямаме нужда от тях. И без тях знаем кои сме.

— И кои сте?

— Ние сме оживялото минало. Онова, което не може да се забрави или пренебрегне. Впечатан спомен.

— Реставраторите тоест — казва Шара.

Момчето мълчи.

— Права ли съм?

Той поглежда настрана.

— Оръжията ви, дрехите, колата — казва Шара. — Все скъпи неща, много скъпи. Когато се харчат толкова пари, хората забелязват. Вече проверяваме. Кого ще открием? Уиклов? Ернст Уиклов? — Никаква реакция. — Той е богат поддръжник на Реставраторите, нали? Ако съм разбрала правилно, политическите му изявления не са лишени от намеци за въоръжена борба. Него ли ще намерим в дъното на всичко това, дете?

Момчето е забило поглед в плота на масата.

— Не ми приличаш на обръгнал и агресивен престъпник — казва Шара. — Тогава защо се държиш като такъв? Нямаш ли дом, където да се прибереш? Всичко това е само политика, неприятна политика. Мога да сложа край на това. Мога да те измъкна.

— Няма да говоря — казва момчето. — Не мога да говоря. Аз съм смълчан, от теб и твоите хора.

— Боя се, че грешиш за това.

— Не греша, жено — казва момчето. Поглежда я за миг в очите, после, докато навежда глава, погледът му се спира върху шията и деколтето ѝ.

„Аха. Значи е от старомодните.“

— Надявам се, че не нарушавам някакви правила — казва Шара. — Ще бъдеш ли наказан, задето си останал сам в стая с неомъжена жена?

— Ти не си жена — казва момчето. — За да си жена, първо трябва да си човек. Лукчетата не влизат в тази категория.

Шара се усмихва любезно.

— Ако е така, защо си толкова нервен?

Момчето не отговаря.

Шара не се смята за особено привлекателна, но винаги е готова да използва всичко налично.

— Тук е доста топло, не мислиш ли? — казва тя. — Когато ми е горещо, ръцете ми се потят. — Сваля бавно ръкавиците си, издърпва ги пръст по пръст, сгъва ги деликатно и ги оставя на масата. — Твоите ръце потят ли се? — Посяга към изкълчената му ръка.

Той се дръпва като от отровна змия.

— Не ме пипай, жено! И не се опитвай да ми въздействаш със своята… със своята тайна женственост!

Много ѝ коства да не избухне в смях. Никога не е чувала този термин да се изрича извън часовете по история и никога не го е чувала изречен толкова искрено.

— За човек, който отказва да говори, всъщност си доста приказлив. Но все пак трябва да призная, че говориш доста по-малко от своя приятел. — Изважда папка от чантата си и я разгръща.

— Кой? — пита с подозрение момчето.

— Другият, когото заловихме — казва Шара. — И той не пожела да си каже името. Макар да бе на прага на смъртта. Но се разприказва за други неща. — Това не е вярно, разбира се. Зигруд беше избил всички други нападатели, без онзи, който изчезнал, но Шара се усмихва широко на момчето и пита: — Как работи онзи трик с изчезването?

Момчето трепва.

— Знам, че така се придвижвате из града — казва Шара. — Коли. Хора. Отиват в някаква уличка или пряка, тръгват по нея и после… пуф. Изчезват. Това е доста… вълшебно.

По слепоочията на момчето лъщи пот.

— Той каза много, но повечето беше несвързано — продължава Шара. — Беше изгубил много кръв. Не мога да бъда сигурна кое е вярно и кое не е, но… склонна съм да мисля, че повечето от нещата, които каза твоят приятел, са истина. Една изключително интересна истина, между другото.

— Това… това не може да я вярно — казва момчето. — Никой от нас не би проговорил. Дори ако умира. И в Слондхайм да ни хвърлите, пак ще мълчим.

— Това мога да го уредя всъщност — казва Шара. — Била съм в този затвор. По-лошо е, отколкото си го представяш, уверявам те.

— Никога не бихме проговорили.

— Да, ако сте с ума си, ако имате контрол над съзнанието си… В противен случай е напълно нормално да се разприказва човек, напълно разбираемо. Какво друго ще ни каже твоят приятел? Ако ти ни кажеш сега и ни го кажеш честно, ще бъдем снизходителни към теб. Ще се погрижим да се прибереш в дома си. Ще си затворим очите за всичко това. Но ако не ни съдействаш…

— Не — казва момчето. — Не. Никога не бихме могли… Ние ще бъдем възнаградени.

— С какво?

Момчето си поема треперливо въздух и започва да напява.

— Какво е това? — пита Шара и се навежда да чуе по-добре.

Момчето напява:

— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих. В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.

— Възнаградени със затвор, смърт… — казва Шара. — Вече мнозина от вас загинаха. Видях го с очите си. Знам, че и ти си го видял. Те възнаградени ли бяха? Получиха ли желаното?

— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих — напява с по-силен глас момчето. — В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.

— Семействата им възнаградени ли са? Приятелите им? Или дори семейства и приятели нямате?

Но момчето продължава да напява, повтаря отново и отново все същия стих. Шара въздъхва, замисля се, после излиза от килията.

— Трябваш ми, войнико — казва Шара.

Зигруд отваря око. Седи изгърбен в ъгъла на килията си. Ръката му е превързана, поизчистили са го донякъде от кръвта. Не спи обаче — лулата му дими.

— Скоро ще те пуснат — казва тя. — Успях да го уредя въпреки… труповете. Заложниците свидетелстваха, че си се държал като герой.

Зигруд свива рамене — безразлично, с презрение.

— Добре. Така. Помолих те да се огледаш за подизпълнители, които да наемем. Успя ли да намериш някого?

Той кимва.

— Добре. Ще ни трябва малко помощ в груба сила. Като те пуснат, искам да прибереш онази чистачка от университета. Онази, дето е чистела кабинета на Пангуи и която ни следеше. Трябваше да го направим още тогава, но бяхме… заети с друго. Доведи я в посолството. Искам лично да я разпитам. Хората, които ще наемеш, да наблюдават апартамента ѝ, да следят за някакво движение. Искам това да бъде свършено до… — тя си поглежда часовника, — до шест тази вечер. И бъди дискретен. Приеми, че и двамата ви наблюдават, и теб, и чистачката. Разбрано?

Зигруд въздъхва. После прави гримаса, сякаш е претеглил вариантите си и е стигнал до извода, че няма нищо по-добро за правене довечера.

— До шест — казва той.

— Да.

— Оцелелият — пита Зигруд. — Говори ли?

— Не. И според мен няма да проговори.

— Тогава какво?

Шара побутва очилата си.

— Извоювах си още малко време, но не толкова, че да го пречупим с обичайните методи.

— Тогава какво?

— Ами. — Шара се взира замислено в стената на килията. — Май ще се наложи да го приспя.

Зигруд изведнъж живва. Поглежда я невярващо. После се усмихва.

— Така значи. Е, поне ще ти е забавно.

Шара стои пред вратата на килията и наблюдава момчето през прозорчето на вратата. Поглежда си часовника — четирийсет минути. Момчето тръска глава, сякаш са го побили тръпки, после посяга към чашата с вода и отпива. „Седем глътки дотук — мисли си Шара. — Ако само имах време да го сложа на безводен режим…“

Момчето бавно се отпуска напред, като балон, който изпуска въздух. Шара си поглежда отново часовника. Темпото е нормално предвид обстоятелствата, но тя не би имала нищо против, ако се случва по-бързо.

— Гледката едва ли е много интересна — казва Малагеш и застава до нея.

— Не е — съгласява се Шара.

— Хм. Чух, че нашият оцелял не иска да говори.

— Така е. Той е фанатик — неприятно, но можеше да се очаква. Явно не се бои от смъртта. А от онова, което идва след нея.

Момчето в килията вдига глава и се втренчва в стената. Лицето му е разкривено от страхопочитание, ужас, омая. Цялото му тяло започва да трепери.

— Какво му е? — пита Малагеш. — Луд ли е?

— Не, не. Е, може и да е луд, предвид какво е направил. Но това е друго.

— Какво?

— Това е… един неконвенционален метод, който научих в Кивос. Полезен е, когато си притиснат от времето, а нашето наистина е малко… Ще ми се да имах поне четири-пет часа. Но иначе е евтино. И лесно. Трябват ти само тъмна стая, малко звукови ефекти… и философски камък.

— И какво?

— Не се преструвай на света вода ненапита, губернаторе — казва Шара. — Не ти отива.

— Упоила си го?

— Да. Използвах силен халюциноген, който е доста популярен по тези места, между другото, макар че не се използва за забавление. И нищо чудно, защото е част от историята на Континента.

Малагеш все още я зяпа с отворена уста.

— Има десетки истории за хора, които са го използвали за по-близко общение с Божествата — продължава разсеяно Шара. — Твърди се, че сваля бариерите, че ти помага да се слееш с безкрайността и прочие. Дори че подсилва ефекта на някои чудеса — дякони на Божествата го вземали, преди да сътворят невероятни вълшебства. Силна субстанция, но все пак опиат.

— И ти просто държиш у себе си това нещо?

— Накарах Питри да ми го донесе от посолството. Обикновено правя така, че подлежащият на разпит да се почувства болен, с висока температура, създавам му илюзията, че е в дома си, заобиколен от собственото си семейство, или поне от хора, които твърдят, че са му роднини. В повечето случаи упоеният е толкова щастлив и развълнуван, че си казва всичко. Не съм сигурна, че и сега ще стане така обаче. Момчето очевидно не е в дома си и килията може да предизвика делириум от много по-силно…

Момчето ахва, поглежда ръката си, после нагоре към тавана. После стиска главата си с ръце и започва да плаче.

— … по-кошмарно естество.

— Това не е ли изтезание?

— Не — тихо казва Шара. — Виждала съм изтезания. Това не е такова, повярвай ми. А и с този метод има голям шанс да чуеш истината. При изтезанията обикновено получаваш онова, което искаш да чуеш. А и хората са много по-склонни да ти простят този метод. Най-вече защото никога не са докрай сигурни какво се е случило.

— Толкова съм щастлива, че избрах да си остана войник — казва Малагеш, — вместо да се прехвърля към твоя занаят. Тези ваши методи ми оставят неприятен вкус в устата.

— Вкусът би бил доста по-неприятен, ако не получавахме нужната информация, която често спасява живота на много хора.

— И това означава да си зарежем морала на прага?

— Нациите нямат морал — казва Шара, цитирайки по памет леля си. — Само интереси.

— Може и така да е. Но въпреки това съм изненадана, че би направила нещо такова.

— Защо?

— Ами… аз не бях в Галадеш, когато избухна онзи скандал с Националната партия. Но не е нужно да си бил там, за да знаеш какво е станало. Всички говореха за това. Човекът, който трябваше да стане министър-председател, претърпя пълен провал… Да не споменавам за ковчежника на партията, който направи опит да се самоубие. Не се сещам за по-ужасно нещо от неуспешно самоубийство, което е трябвало да ти спаси честта. Но най-горещата клюка беше за момичето, което било в основата на всичко това и което разклати лодката на цялата държава.

Шара примигва бавно. Малко по-нататък по коридора трима полицаи, разговаряли кротко допреди миг, внезапно повишават тон.

— Твърдеше се, че вината всъщност не била нейна — казва Малагеш. — Просто момичето било много наивно и много младо. Най-много на двайсет, така казваха. Още не знаело, че има видове корупция, които не вадиш на бял свят, че има камъни, които не обръщаш.

Ядосана секретарка излиза от кабинета си и изшътква на тримата полицаи, които се разотиват с гневни погледи.

— Позволила на сърцето си да я води — продължава Малагеш, — вместо да послуша здравия разум. И станали грешки.

Шара се взира в килията и треперещото момче, разкъсвано сякаш между смях и плач.

— Винаги съм смятала — казва Малагеш, — че онова добро момиче просто е попаднало на лоша професия. Това е всичко.

Момчето се обляга назад и опира глава на стената, вперило оцъклен поглед пред себе си. Шара затваря капака на малкото прозорче.

„Достатъчно.“

— Извинявай — казва тя, отваря вратата, влиза и я затваря след себе си.

За пръв път е толкова щастлива да влезе в затворническа килия.

Момчето се опитва да фокусира погледа си върху нея и пита:

— Кой е?

Шара отвръща тихо:

— Шшш. Не се тревожи. Аз съм. Всичко е наред.

— Кой? Кой е? — Облизва устни. Целият е в пот.

— Трябва да си почиваш, моля те. В болницата си.

— Така ли?

— Да. Падна лошо. Не помниш ли?

Той присвива очи, мисли над казаното.

— Май да. Мисля, че… мисля, че паднах на онзи прием…

— Да. Наложи се да те настаним на тъмно и хладно място, за да се успокоиш. Беше превъзбуден, но вече всичко е наред.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, сигурни сме. В болница си. Ще поостанеш още малко при нас, за всеки случай.

— Не! Не, трябва да си ходя! Трябва да… да… — Опитва се да стане.

— Какво трябва да направиш?

— Трябва да се върна при другите.

— При кого? При приятелите си?

Той преглъща и кимва. Диша тежко. Сигурно вижда ослепителни взривове от цветове, мисли си Шара, гърчещи се сенки, студени огньове…

— Къде искаш да отидеш? — пита тя.

Въпросът сякаш го затруднява.

— Н-не… трябва да… да вървя.

— Боя се, че не може — казва тя успокоително. — Трябва да се погрижим за теб. Но можем да съобщим на приятелите ти. Те къде са?

— Къде? — казва момчето, видимо объркано.

— Да. Къде са приятелите ти?

— Те са… те са на друго място. Място от друго място. Така мисля.

— Добре. И къде е това място?

Той търка силно очи. Когато отново поглежда към нея, Шара вижда, че е спукал няколко капиляра в очите си.

— Къде? — пита тя отново.

— То не е… не е такова. То е… старо място. Където нещата трябва да бъдат.

— Трябва да бъдат?

— Каквито трябва да бъдат.

— Но как стигаш до това място, за да се видиш с приятелите си?

— Трудно е. — Взира се в лампата на тавана, после бързо извръща поглед, сякаш светлината му причинява болка. После казва: — Светът е… изнесен. Износен. Изтънял.

— Да?

— Непълен. Градът — също. Има места, където е имало нещо, но сега няма нищо там. Отнето ни е. Съединителна… — бръчки разсичат челото му — тъкан. Но все още можеш да стигнеш до тях. До местата. Ако принадлежиш. Златото е… зацапано, но още блести. Перлата се е пукнала. Но все още е градът. Все още е каквото чувствам… — слага ръка на сърцето си — … тук.

— Така ли изчезват разни хора?

Той започва да се смее.

— Изчезват? Каква… каква смешна идея. — Идеята явно наистина му се вижда смешна, до такава степен, че той едва не се катурва от стола.

Шара решава да изпробва друга тактика:

— Защо дойде на приема снощи?

— Снощи ли?

— Да.

— О. — Хваща се за главата. — Сигурна ли си, че е било снощи? Струва ми се толкова отдавна…

— Не беше отдавна. А само преди няколко часа.

— Но аз усетих как години се изсипват през пръстите ми — шепне той. — Като вятър. — Замисля се. — Отидохме за… метал.

— За метал?

— Да. Опитвахме се да купим, но беше твърде бавен. Онзи никак не го харесвахме… Мразим го. Но трябваше да го имаме.

— Вотров?

— Да. Него.

Шара кимва.

— А жената имаше ли нещо общо?

— Кой?

— Же… — Замисля се и променя въпроса: — Лукчето?

— О. О, тя ли? — Започва отново да се смее. — Изобщо не знаехме, че и тя ще е там.

— Ясно — тихо казва Шара. — За какво ви е металът?

— Не можем да летим във въздуха с дървени лодки — казва момчето. — Така казаха. Щели да се разпаднат. Дървото е твърде слабо. — Очите му проследяват движението на нещо невидимо във въздуха. — О, майко мила… Красиво е.

Шара започва да се чуди дали не е предозирала опиата.

— Вие ли убихте доктор Пангуи?

— Кой?

— Професорът. Лукчето.

— Лукчетата нямат професори. Не са достатъчно умни.

— Дребният чуждестранен професор, който… богохулстваше.

— Всички чужденци са богохулници. Богохулство е, че са живи. Само ние сме важни. Ние сме децата на боговете. Всички други са хора от пръст и пепел. Това, че живеят, без да ни служат, е богохулство, най-голямото богохулство. — Смръщва чело и се навежда напред, все едно го боли коремът. — О! О, ужас!

— Имаше един човек тук, правел е проучване в университета — казва Шара бавно и отчетливо. — Не сте го искали тук. Целият град не го е искал. Вдигнал се е голям шум.

Момчето търка отново очи.

— Главата ми. Има нещо… има нещо в главата ми…

— Той умря преди няколко дни. Сещаш ли се?

Момчето скимти.

— Има нещо вътре… — Удря се с кокалчета отстрани по главата, толкова силно, че се чува звук. — Моля те… Помогни ми да го извадя оттам, моля те…

— Някой го е нападнал в университета. Пребил го е до смърт.

— Моля те. Моля те!

— Кажи ми какво знаеш за професора.

— Той е в главата ми! — писва момчето. — Той е в главата ми! Затворен е от толкова време! Нека видя светлина, о, нека видя светлина!

— По дяволите — казва Шара. Отива при вратата и слага ръка върху миниатюрното прозорче. — Искаш светлина?

— Да! — пищи момчето. — Всички богове да са ми на помощ, да!

— Добре. — Шара отваря капака. Сноп светлина се излива в килията. — Ето — казва тя и се обръща. — Сега ще ми кажеш ли?…

Момчето го няма.

Не само момчето — половината помещение го няма. Все едно килията е разделена по вертикалата от черна вода и само в центъра на тази нова „стена“ има дупчица жълтеникаво сияние, жълто като небе пред буря.

— О — казва Шара.

Дупката жълта светлина се разширява. Шара изпитва усещането, че някой бърка в главата ѝ с големи тежки ръце и отваря малка вратичка…

Остава ѝ време само за една мисъл: „А си мислех, че аз съм упоила него.“ Сетне започва да вижда много, много неща.

Има дърво, старо и разкривено.

Издига се на върха на самотен хълм. Клоните му са като тъмен купол на фона на жълто небе.

Под дървото има камък. Камъкът е тъмен и лъскав, толкова лъскав, че изглежда постоянно мокър.

В центъра на камъка има лице. Не се вижда ясно, Шара трудно различава чертите му…

А после се появява глас, еклив като гръмотевица:

Всичко изчезва — хълмът, дървото, камъкът — и нещата се изместват.

Слънцето, ярко, ужасно, жарещо. Не е гигантската топка от светлина, която е свикнала да вижда. Не, небето прилича на лист тънка жълта хартия, а някой стои зад него и държи пламтяща факла.

„Тази земя е огряна от древен огън. Ала кой го е запалил?“

Под слънцето има самотна странна планина. Издига се от земята право нагоре. Билото ѝ е гладко и заоблено — прилича на камъка, който е видяла току-що, — стените ѝ са отвесни и леко нагънати. Има нещо смущаващо органично в тази планина или пък е така заради начина, по който силната слънчева светлина огрява гладките ѝ форми.

После отново се чува гласът:

И сцената отново изчезва.

Възвишение се издува пред нея, огряно от огън. Нощ е. Сенки подскачат около нея — лица, ръце, всичките хищни, разкривени. Над нея е луната, гигантска и подута като яйце на паяк. Сякаш е кацнала на върха на възвишението. Шара се взира в нея и различава силует с тривърха шапка, който танцува пред лицето на луната и подхвърля нещо към небето — стомна? — сякаш кани луната да се включи в танца.

Скорци се носят по нощното небе като тъмен порой.

Мракът изчезва. Шара има чувството, че са я изтеглили оттам.

Път в равнина. Небето отново е жълто, осветено от слънце със светлика на загасваща факла. Извън това няма нищо, само пътят и равнината.

Нещо я дърпа по пътя, сякаш се носи на сантиметри от земята.

Хълмове се надигат в далечината, жълти и голи, приличат на буци. Тя свръща рязко натам, сякаш я теглят на каишка, полита покрай гладките им склонове и скоро съзира пукнатина между два хълма, малък отвор, рана от наръгване, пещера.

В пещерата има нещо, което я тегли навътре.

Шара влиза. Светлината угасва.

„Тези хълмове са кухи.

Не, не са хълмове, статуи са.

Ала кого наподобяват?“

Има някой в дъното на пещерата. Шара не го вижда. Струва ѝ се, че различава висока фигура, облечена в сиво, в плътна роба сякаш.

Лице не вижда, но усеща, че я гледат очи.

Ръце не вижда, но усеща, че нещо я държи.

Движение не вижда, но има чувството, че стените я притискат.

Шум от сив плат. Звучи по-отблизо, но тя все още не го вижда.

Шара се бори. Пресяга се навън, опитва се да го отблъсне. „Не! Не!“

В мрака се появява ярък огън.

Минават няколко секунди, докато Шара си дава сметка, че стои в затворническата килия.

В средата на килията гори ослепителен огън и отразената от каменните стени светлина придава на килията нещо примитивно, нещо родеещо се с виденията ѝ отпреди миг. Но после чува виковете на Малагеш: „Излез оттам! Шара! Защо стоиш? Излизай, мамка му!“ — и си дава сметка къде е.

Има и друг глас. Някой пищи, осъзнава тя.

После огънят в килията се изправя, поглежда към нея и се пресяга.

Шара вижда в пламъците лице, което се покрива с мехури, кожата се цепи.

Момчето гори, сякаш са го залели с керосин.

То отваря отново уста за писък. Пламъци нахлуват в устата му, в гърлото. Шара вижда как езикът му възвира.

Вратата зад нея се отваря с трясък. Малагеш я хваща и я издърпва в коридора.

Вратата на килията се затваря, ярка светлина прониква покрай ръбовете и през цепнатините. От другата страна се чуват писъци и тропане. Дотичват полицаи, но не знаят какво да правят.

— О — казва Малагеш. — О, морето ми е свидетел. Какво става, мамицата му?! Някой да донесе одеяла! Трябва да го изгасим! Хайде, размърдайте се!

Тропането по вратата отслабва. Въздухът се насища с миризма на вряща мазнина като в свещоливница. Докато полицаите сварят да се върнат с одеяла и лекар, над вратата вече се просмуква тъмен дим.

Събират кураж и отварят вратата. Вътрешната ѝ страна е черна, овъглена. Димът в килията е плътен като стена, като черна вода.

— Не — казва Малагеш. — Не. Закъсняхме. Късно е.

Тъмен сгърчен силует изплува от черното море. Шара прави крачка напред да погледне, но Малагеш я избутва.

Пълен хаос. Коридорите са пълни с хора, които крещят и се бутат в стремежа си да излязат. На Шара ѝ иде да попита: „За какво е цялата тази врява?“, но се чувства твърде потресена и глупава, за да изрече въпроса.

Вижда сейпурски войници, които си пробиват път през тълпата, за да стигнат до нея; усеща как Малагеш я избутва към тях; усеща как я изтръгват от мелето.

Усеща тези неща, но съзнанието ѝ не ги регистрира. „Сигурно това е да си в шок“ — мисли си тя с известно любопитство.

Набутват я в кола заедно с Малагеш и двама войници. Питри поглежда през рамо към тях от шофьорското място, уплашен е.

— Към посолството. Тръгвай! — казва му Малагеш.

Когато потеглят, една бронирана кола с емблемата на градския губернатор тръгва след тях.

— Нагоре гледайте — казва Малагеш на войниците. — Покривите. Пресечките също.

— За какво да гледат? — тихо пита Шара.

— Ти луда ли си? За още убийци! Колко станаха — два пъти за шест часа? Морето да ми е на помощ, дори не знам как го е направил… Сигурно е имал някакво устройство у себе си, шише със запалителна течност или нещо друго… Умът не ми го побира как полицаите са го пропуснали, освен ако някой от тях не му го е дал по време на ареста. Не бих се учудила, между другото.

„Тя си мисли, че момчето ме е нападнало“ — съобразява Шара.

„Но не стана така. Знам точно какво стана. Макар че само съм чела за това…“

— Аз бях с гръб — казва Шара. — Ти какво видя?

— Не, не беше с гръб — казва Малагеш. — Гледаше го право в очите. Мислех, че му бърникаш нещо в мозъка, внушаваш му нещо. Дойде при вратата, отвори капака на прозорчето, така че и аз да виждам. После каза нещо за светлина, обърна се и двамата просто… просто се гледахте.

— Колко дълго?

— Не знам, мамка му. А после той… избухна в пламъци. Не го видях да активира нищо, да натиска копче, да пали клечка кибрит, нищо. Не помръдна дори. Искам да знам какво е използвал. Може да ми влезе в работа.

— А… а чу ли някакъв глас в килията?

— Какво да съм чула?

— Глас? Докато сме се гледали?

Малагеш откъсва поглед от улицата и се обръща да погледне Шара.

— В шок си. Трябва да си починеш, да поспиш. Остави на мен. На мен това ми е работата. От това разбирам. Става ли?

„Той ми говори от сърцето на света.

Не… той беше сърцето на света.“

— Няма нужда да вдигаш хората си по тревога — тихо казва Шара.

— Шара, просто се облегни назад и…

— Не — прекъсва я тя. — Чуй ме. Това не беше планирана и координирана атака. И със сигурност не беше опит за покушение.

— Тогава какво беше?

Шара се пита дали да ѝ каже. По принцип не би споделила с външен човек, но… „Някои тайни не можеш да носиш сам“ — мисли си.

Надига се и казва на Питри:

— Питри, би ли спрял за момент? И като спреш, би ли вдигнал преградата?

— Какво? — казва Малагеш. — Защо?

— Защото твоите войници ще седнат отпред при Питри — казва тя. — Този разговор ще трябва да си остане между нас.

Порутените сгради, покрай които минават с колата, са като див пейзаж, като сиви глетчери, пълзящи по склона на планина. Бледо лице се появява в един прозорец — младо момиче изхвърля съдържанието на пълно нощно гърне. Минувачите спират само за миг — не им е за пръв път.

— Знам много за историята на Континента, едва ли има друг човек на света, който да е чел повече от мен за това — казва Шара. — Единственият, който знаеше повече, беше Ефрем Пангуи. Него вече го няма, разбира се. Което означава, че оставам само аз.

— Накъде биеш? — пита Малагеш.

— Чела съм за случаи на спонтанно самозапалване тук, на Континента. Не се е случвало от десетилетия, но преди, много отдавна, се е случвало от време на време. Причината за тези спонтанни самозапалвания не е била тайна за никого тук — по онова време — те били резултат от Божествено обладаване.

— От какво? — пита Малагеш.

— Божествено обладаване. Божествено създание можело да влее интелигентността си в смъртен и така да комуникира с него директно, на практика да го използва като марионетка. Това била често срещана практика сред по-нисшите божествени създания — призраци и духове от различен вид.

— Които каджът избил до крак по време на Голямата чистка — казва Малагеш. — Нали?

— Вероятно. Но основните Божества не можели да обладаят смъртен в същата степен. Съзнанията им са твърде големи, твърде могъщи, твърде плътни. Смъртното тяло не може да ги понесе. Представи си го като духовно триене, което води до запалване.

Малагеш дълго мълчи.

— И… казваш, че според теб се е случило нещо такова?

— Сигурна съм.

— Защо?

— Защото… — тя си поема дъх, — защото онова, което облада момчето, говори и на мен. Ти си ни видяла просто да стоим неподвижно. Но за мен… нещо ме отнесе някъде. Останах там известно време. То ме притегли. Искаше да ме види. И искаше да го пусна от… онова място, каквото и да беше то.

— Говорило ти е?

— Да.

Малагеш преглъща.

— Напълно ли си… сигурна?

— Да.

— И няма шанс да е страничен ефект от опиата, който даде на момчето? Може да е проникнал през кожата ти или нещо такова?

— Сигурна съм, че опиатът е помогнал, но не както си го представяш ти. Вече споменах, че философският камък често е бил използван за общуване с Божествата. Има текстове, които го описват като един вид смазка. Изглежда, неволно съм отворила онова момче за… обладаването, откъдето и да е дошло то.

— Откъдето и да е дошло — повтаря Малагеш като ехо.

— Да.

— Но… защо ми се струва, че ти знаеш какво точно е обладало момчето?

— Да. Знам.

— Защото ако си права, то единственото нещо, което е… карало хората да избухват в пламъци…

— Да. Основно Божество.

— И… щом твърдиш, че някой е поел контрол над момчето и в резултат то е избухнало в пламъци, това би трябвало да означава, че…

— Да — казва Шара. — Би трябвало да означава, че поне един от боговете е оцелял.