Господарка на Империята

6. Маневри

Чумака се намръщи.

С нарастващо раздразнение огледа донесенията, пъхнати между бележките, които беше приготвил за господаря си за предстоящия съвет. Новината изобщо не беше добра. Вдигна ръка и задъвка нокътя на палеца си, безсилието го настървяваше. Беше стигнал толкова близо до проследяването на Главния шпионин зад първоначалната мрежа на Тускай! Предсказуемо беше, че мрежата в Онтосет щеше да се затвори след издънилото се проследяване в склада за коприна. Но съвсем нелогично беше след близо почти три години привидно несвързаният с нея клон в Джамар също да е бездеен.

Управляващите домове, които си позволяваха разходите за шпионски мрежи, обикновено свикваха с тях. Беше просто необяснимо някой благородник, свикнал да бъде осведомяван с тайни средства, изведнъж, заради разкриването на някакъв куриер, да се откаже от това трудно спечелено предимство. И най-вече лейди Мара. Тя беше дръзка или предпазлива, според обстоятелствата, но никога неоправдано боязлива. Смъртта на сина й не можеше да е променила характера й толкова много. Тя би използвала всички средства, без изобщо да се разколебае от дребни провали. Чумака се ухапа, изохка, облиза пръста си и подреди листовете. Беше притеснен. Ситуацията го безпокоеше. Джиро всеки момент можеше да: настои да получи ясни отговори. Първият съветник на Дома Анасати не искаше да си признае, че отчаянието му се усилва. Нямаше никакъв избор, освен да допусне немислимото: че този път може да се е натъкнал на противник, който го превъзхожда.

Дразнеше го мисълта, че в империята може да съществува ум, който да го надиграе.

И все пак такава възможност не можеше да се отхвърли. Интуицията му подсказваше, че мрежата не е разтурена, а че само я държат в бездействие или са насочили дейността й в неочаквана посока. Но накъде? И защо? Незнанието му струваше дълги безсънни нощи. Черните кръгове и торбичките под очите му бяха доказателство за това.

Слугите издърпаха параваните на голямата зала настрани. Омело беше строил почетната гвардия на лорда до подиума, а хадонрата надзираваше подреждането на пълномощниците и секретарите си. След няколко минути хората, поискали аудиенция с Господаря на Анасати, щяха да започнат да пристигат, придружавани до местата им според ранга. Лорд Джиро щеше да влезе последен, да изслуша молителите, да размени любезни реплики и понякога — да договори сделки.

Чумака нави листовете на руло и ги пъхна в чантата си. Огледа подиума, за да се увери, че са подредили удобно възглавничките, които предпочиташе. Списъкът на посетителите беше дълъг и съветът можеше да се проточи до вечерта, а Чумака обичаше повече подплънка под кокалестия си задник по време на продължителни заседания. Физическите болежки го разсейваха, а след като този съперник шпионин засега успяваше да му убягва, не можеше да пропусне нито един нюанс от ставащото.

Голямата зала бавно се пълнеше. Шетаха слуги, разнасяха храна и напитки и разполагаха роби с ветрила между гостите. Денят беше горещ, а Джиро имаше хитрия навик да се грижи на гостите му да е прохладно и удобно. Угаждаше им, за да ги предразположи към повече търпение, а те, повярвали, че ги глези, за да спечели благоволението им, се чувстваха достатъчно поласкани и му правеха по-великодушни отстъпки, отколкото бяха възнамерявали.

Лорд Джиро влезе без особена церемониалност. Писарят извика името му и само двама воини крачеха стегнато на половин стъпка зад господаря си. Днес облеклото му беше скромно, макар и от най-фина коприна. Избрал си беше дрехи, които бяха богати, без да изпъкват, и можеше да се тълкуват и като израз на твърда мъжественост, и на момчешка невинност, според това, което искаше да наложи. Чумака оцени двойствения ефект и поглади замислено брадичка: ако Джиро не беше избран от боговете да носи мантията на Анасати, от него можеше да се получи превъзходен полеви агент.

Младият господар се качи на подиума, воините му застанаха от двете му страни, а той се настани на възглавничките и обяви официално:

— Дворцовият съвет започва.

След това, докато разпоредителят му тръгна между гостите да обяви първия по списък, леко се наведе и попита тихо Чумака:

— На какво трябва да обърна най-голямо внимание днес, Първи съветнико?

Чумака се потупа замислено с пръст по брадичката и отвърна:

— За да противодействаме на подкрепата на Ксакатекас за лейди Мара, ще ни трябват съюзници. По-важното, ще ни трябва богатството им. Обмисли предложението на лорда на Матава да превози зърното ни на юг в замяна на определени отстъпки, господарю. — Извади съответната бележка от многото листове, натъпкани в чантата, и бързо я прегледа. — Лордът желае изгоден брак за дъщеря си. Може би онзи незаконен племенник на братовчед ти ще е достатъчен? Млад е, но не е грозник. Брак в един благороден дом ще пренасочи амбицията му и съответно ще ни осигури още един съюзник. — Сниши глас, понеже към подиума започнаха да се приближават хора. — Според слуховете лорд Матава търгува с мидкемийци от града Ламът.

Джиро го погледна подозрително.

— Слухове? Или сведения от някой от слухарите ти?

Чумака се покашля и се постара да отговори уклончиво.

— Напомням на милорд, че много членове на търговски съюзи в Ламът са цурани и биха могли да ни осигурят същото предимство, на което Акома се радват с изключителните си търговски права. — Довърши с шепот: — Мара предвиди добре, когато взе разрешително от Пазителя на Имперския печат. Действа по предположение и свърза очевидните блага, идващи от търговията през разлома от Мидкемия. Но тъй като се движеше от общи постановки и необуздана интуиция, не е предвидила всичко. Има някои неща, които можем да внесем и да забогатеем от тях, и макар тя да би могла успешно да блокира трафика на стоки от Мидкемия за Анасати, трудно може да попречи на търговците от Ламът да продават през разлома на лорда на Матава.

Джиро се усмихна.

— Колко настойчив е лорд Матава в желанието си да получи Лиценз за превоз? И колко грозна е дъщеря му?

Чумака се усмихна широко.

— Дъщеря му е наследила чертите на майка, която прилича на кучка, и то от особено грозна порода. Има и две по-малки сестри. Двете са кривозъби и само най-голямата може да бъде омъжена с титлата. На баща им ще му трябва по-голяма съкровищница, ако иска по-малките му деца да избегнат съдбата на съпруги на търговци от простолюдието. Което означава, че Господарят на Матава се домогва до тази търговска концесия наистина отчаяно.

Делегат на най-низшия дом се приближи към подиума и поднесе почтителния си поклон, а Джиро приключи беседата си с Чумака:

— Съветът ти изглежда разумен. Ще се постарая да ощастливя лорд Матава.

Докато се обръщаше, за да изслуша вежливо първия молител, вълнение в дъното на залата накара половината присъстващи да извърнат глави. Едър мъж с порфирен халат се беше проврял между слугите на вратата. Те бяха роби и уплашени от гнева на господаря, се проснаха по очи. Без да им обръща внимание, нахлулият се втурна стремглаво в залата, пренебрегвайки възмутените протести на тичащите по петите му домашни слуги на Анасати. Профуча покрай насядалите гости на Джиро все едно, че беше сам в голямата зала, закрачи право по дългата пътека към подиума и спря точно пред Джиро. Твърде възбуден, за да се съобразява с церемонии, мъжът извика:

— Имате ли си представа какво е направила!

Делегатът, когото бе изместил, изглеждаше подразнен. Самият Джиро беше притеснен, но го прикри с бърз поглед към Чумака, който измърмори името на натрапника зад шепата си така, че да го чуе само господарят му.

За да овладее смущаващата ситуация, лорд Джиро процеди с възможно най-ледения си тон:

— Добре си дошъл, лорд Дауан. Изглеждаш… притеснен.

Дебеловратият мъж наведе глава напред като бик нийдра, канещ се да разбие стобор, за да стигне до разгонена крава. Размаха ръце във въздуха и от устата му само дето не захвърчаха слюнки.

— Притеснен? Милорд, аз съм съсипан!

Усетил мърморенето из залата, след като лордове и делегати на домове бяха принудени да чакат поради това нагло нарушение на добрите обноски, Джиро повиши глас умиротворително:

— Лорд Дауан, моля, седни и се успокой, иначе ще прегрееш от толкова притеснение. — По негов знак слугите притичаха да поднесат освежителни на разстроения мъж.

Лорд Джиро не искаше да прояви фаворизиране и заговори бързо: съзнаваше, че трябва да обуздае негодуванието на другите молители и в същото време бързо да прецени дали може да извлече импровизирана изгода от това прекъсване. Дауан от Тускобар беше търговски съдружник от време на време и несигурен съюзник. Неспособността на Джиро да го спечели ясно за каузата си беше дразнеща, но неудобството от това беше дребно. Само че дългосрочните последици от тази второстепенна игра съвсем не бяха дребни. Домът Тускобар имаше влияние върху лорда на Кеда, чиято подкрепа във всякакъв сблъсък с Мара щеше да донесе на Анасати стабилно предимство. Джиро смяташе, че Дауан може да се окаже критично важен в бъдещето, когато традиционалисткият план да се възстанови Висшият съвет най-после постигне успех.

Така че лорд Джиро извика, за да заглуши недоволното мърморене на молителите:

— Нека всички, които търсят помощта на Анасати, да чуят моят дом изслушва съчувствено затрудненията на всички верни приятели. Милорд Тускобар, какво се е случило?

Едрият лорд отпи глътка от чашата студен сок, поднесена му от слугата, преглътна в усилие да се овладее и каза високо:

— Целият ми флот, пренасящ последното зърно от годишната ми реколта, е потънал!

Очите на Джиро се разшириха от изумление.

— Потънал? Но как?

— Някакво зло заклинание, извъртяно от онази вещица.

— Вещица? — Джиро повдигна вежди.

Дауан остави настрана сока си в полза на виното, предложено му от задържалия се до него слуга, отпи дълбоко и избърса уста, преди да се почувства достатъчно подкрепен, за да обясни подробно.

— Мара от Акома. Кой друг? Всеки знае, че като Слуга на империята тя има неограничен късмет и благоволението на боговете. Съсипала ме е, като е пратила лъжливи упътвания на началника на флотата ми, нареждайки му да откара тазгодишната реколта до Достари вместо на зърнения пазар в Лепала! — Лорд Дауан едва не се разрева от безсилие. — И не стига това! Щях само да съм обеднял. Но извън Джамар ги е поразила неочаквана буря и всичките ми кораби са потънали! Разорен съм. — Облекчи мъката си, като удари нова геройска глътка вино. — Кълна се в предците си, Джиро: никога вече няма да клинча от подкрепата си на усилията ти да сложиш край на вредното влияние на тази жена.

Джиро отпусна брадичка на юмрука си. Помисли и отвърна:

— Благодаря ти, че признаваш рисковете, породени от отклонението от традицията на Мара от Акома, но и нищо да не беше казал, пак щях да помогна на стар фамилен приятел. — Обърна се към Чумака. — Нареди на нашия хадонра да напише кредитно писмо за лорд Тускобар. — Към Дауан добави: — Свободно заеми колкото ти е нужно. Можеш да забавиш изплащането колкото пожелаеш и по условия, които сметнеш за честни.

Дауан се вцепени, забравил за виното, и го погледна подозрително.

— А лихви?

Все едно, че проявата на щедрост към нуждаещите се е нещо ежедневно за него, Джиро махна с ръка.

— Никакви! Няма да печеля от нещастието на приятел. — И добави тихо: — Особено ако е причинено от мой враг.

Дауан се изправи и се поклони дълбоко.

— Джиро, нека всеки присъстващ тук бъде свидетел! Ти си безкрайно благороден и щедър човек. Предците ти гледат отгоре и се гордеят. — Отново се поклони, със закъсняло уважение към търпението на другите чакащи лорд Анасати да ги удостои с внимание. — И моля за прошка, че прекъснах това достойно събрание.

Джиро стана, даде знак на Чумака да тръгне с него и лично придружи лорд Тускобар до една странична врата, където му промълви приятелски на сбогуване.

— Глупости. Няма нищо за прощаване. Сега се оттегли в една от баните ми и се освежи. Остани за вечеря, дори пренощувай тук, ако желаеш, и се върни утре у дома си. — И нареди на един роб да отведе поласкания и леко опиянен лорд на Тускобар.

Докато се връщаше към подиума си, изиграл съвършено ролята на великодушен лорд, Чумака му промърмори:

— Странно, не мислиш ли, господарю? Защо Мара ще иска да навреди на неутрален играч като Дауан? Никакво смислено обяснение няма.

Джиро погледна Първия си съветник с безмерна насмешка.

— Не го направи тя. Аз уредих измамата. Аз пратих фалшивите заповеди на корабоначалника на Дауан.

Чумака се поклони ниско и се изкиска наум. После тихо, за да не чуе никой от молителите, рече:

— Изненадваш ме, милорд. Превръщаш се в майстор играч, както на шаах, така и в Играта на Съвета. Как успя да хвърлиш вината върху Мара?

Джиро го изгледа самодоволно.

— Нашият хадонра пусна слух, по моя заповед. Дауан и други научиха за оскърбленията и злините, нанесени ни от нея през последните няколко години. Просто копирах методите й и оставих Дауан да си вади заключения. — Закрачи решително към подиума, като пътьом добави: — А, и като се постарах Дауан да чуе, че зърното на Акома този сезон е откарано на пазарите в Лепала.

Чумака се изчерви от явно задоволство.

— Възхитително, господарю. Толкова умно, че съжалявам, че идеята не е хрумнала първо на мен.

Лордът и Първият му съветник се качиха на подиума, обладани от една и съща мисъл: всеки се смяташе за щастлив, че има другия, защото заедно действаха забележително добре. Когато старият Висш съвет бъдеше възстановен и тайната шпионска мрежа на Акома пропукана, Мара щеше да има сериозна причина за безпокойство, защото дори внушителният й късмет като Слуга на империята нямаше да спаси дома й от унищожение.

Мара крачеше из стаята обезсърчена. От няколко седмици хладината между нея и съпруга й ги разделяше като стена. Съпротивата на Хокану на желанието й Джъстин да отхвърли връзките си към Шинцаваи, за да стане наследник на Акома, беше разбираема. Обичта на Хокану беше толкова дълбока, колкото ако момчето беше негово. Смъртта на Аяки го беше направила по-грижовен родител, а напомнянето за тази загуба причиняваше на Мара горчивина, която сякаш никога нямаше да намалее.

Спря се изнервена и отпусна ръка на паравана към личната си градина. Ох, как напразно жадуваше за час поне с Накоя и нейната мъдрост. Някогашната й дойка, втора майка и Първи съветник винаги й беше предлагала проницателен поглед до самата сърцевина на всяка трудност. Дори когато Мара бе отказвала съвета й или упорито бе настоявала за поемане на рискове, неприемливи за старата жена, Накоя винаги беше ясна и искрена с мнението си. По сърдечните въпроси усетът й беше несравним. Мара въздъхна. Тъкмо Накоя беше забелязала нарастващия интерес на господарката си към варварския роб Кевин много преди Мара да признае пред себе си възможността за такава любов. Сега съветът на старата жена й беше ужасно необходим. Мара се опита да призове в ума си гласа на Накоя, но днес сянката на обичната жена отдъхваше някъде далече.

Ритане в издутия й корем прекъсна унеса й. Мара изохка, притисна го с ръка и понесе болката с усмивка. Нероденото й дете имаше силата на варварско тигърче. Хокану със сигурност щеше да се чувства различно, щом видеше новороденото си първо дете. Гордостта от бащинството щеше да го смекчи и той щеше да престане да упорства и да отстъпи пред искането й Джъстин да бъде обявен за наследник на Акома. Детето, носещо собствената му кръв, щеше да го накара да разбере, че това е волята на боговете, че това бебе, създадено от тях двамата, е подходящият наследник на титлата лорд на Шинцаваи.

Подпря се леко на паравана, докато си представяше щастливото събитие. Беше родила две деца, едно от мъж, когото мразеше, и едно — от мъж, когото бе обожавала. И двете й бяха донесли нещо напълно неочаквано. Това, което бе започнало като дълг на честта в зачеването на Аяки, необходимостта да се осигури продължението на името Акома, се беше преобразило в щастлива реалност, след като бе обикнала наследника, за когото бе изтърпяла болката на раждането. Беше чедото й, което щеше да наследи величието на Акома. Докато държеше дете в прегръдката си и бебешкият му смях й носеше радост, фамилната чест не можеше да изглежда нещо далечно и отвлечено.

Мара страстно очакваше момента, в който Хокану сам щеше да почувства тази магия. Раждането на сина им щеше да ги сближи и да сложи край на тази хладна борба на воли. Мирът помежду им щеше да се върне и децата на Акома и Шинцаваи щяха да отраснат до величието на бъдещето си.

Макар изобщо да не беше погълната от страст към мъжа, когото обичаше като свой съпруг, Мара беше започнала да разчита на близостта му. Разбирането му беше утеха, благоразумието му подслон, умът му — облекчение от опасности и тревоги, а кроткото му интуитивно съпричастие — нежност, без която не можеше да живее. Липсваше й. Любовта му се беше превърнала в съществен елемент за щастието й, съвсем незабелязано, докато не бе принудена да живее без нея. Защото макар винаги да беше близо, той все повече отсъстваше духом. По-дълбоко, отколкото можеше да си е представяла. Тази липса й носеше болка.

Напомнянията за това бяха непрекъснати. Лекото докосване на ръката му върху челото й, което вече го нямаше, когато се будеше; леката извивка на устата му, издаваща хумор по време на дворцовия съвет, която днес изобщо не се беше появила. Вече не споделяха следобедния поднос с чоча, докато Хокану преглеждаше докладите от военните съветници, а тя търговските списъци от далечни представители, поднасяни й ежедневно от Джикан. Връзката им беше станала безмълвна и напрегната и макар Хокану да не беше повдигал въпроса, беше удължил упражненията си с оръжие, за да е зает през часовете, които някога прекарваха заедно. Никакви остри думи не си разменяха, нито нещо близко до разгорещен спор, но разногласието по въпроса с наследството на Джъстин тровеше всичко, което правеха. Мара погали корема си и се помоли наум това отчуждение да свърши, щом се роди новият им син.

Освен Накоя Хокану беше единствената душа, която бе познавала, която можеше да проследи мислите й без неразбирателства. Ново изритване я стресна и Мара се усмихна.

— Скоро, мъничкият ми — прошепна на бебето.

Слугинята, чакаща в готовност да изпълни желанията й, се сепна от гласа й.

— Господарке?

Мара се отдръпна тежко от паравана.

— Нищо не чакам, освен това дете, което изглежда нетърпеливо като мен да види, че се е родило.

Слугинята се напрегна и попита притеснено:

— Да повикам ли…

Мара вдигна ръка да я прекъсне.

— Не, има време. Акушерката и лечителят казват, че има поне месец. — След това се намръщи. — Но се чудя дали това бебе няма да подрани.

На вътрешната врата вежливо се почука. Мара придърпа по-удобно халата си върху натежалото си тяло и кимна на слугинята да отвори паравана към залата. Джикан, нейният хадонра, се поклони пред прага.

— Господарке, един търговец моли за разрешение да предложи сделка.

Това, че Джикан бе решил да я безпокои по въпрос, с който обикновено щеше да се справи сам, беше необичайно. Беше ръководил огромните й вдадения достатъчно дълго, за да може да предвиди повечето решения, които щеше да вземе тя, дори тези, с които нямаше да се съгласи. Нетърпелива да разбере що за проблем е възникнал, Мара каза:

— Каква сделка?

Винаги неуверен в необичайни ситуации, Джикан отвърна предпазливо:

— Мисля, че трябва да видиш стоките на този човек, господарке.

Зарадвана за отвличането в поредния следобед без компанията на Хокану, Мара плесна на слугинята си да й донесе роба по-подходяща за компанията на непознат. Загърна се в облеклото от блестяща коприна, с дълги ръкави и широко в кръста, и махна на хадонрата да поведе.

Търговецът чакаше в залата с колони в крилото, което приютяваше писарите. Мара и Джикан минаха през сводести коридори, които отчасти се врязваха в склона срещу слънчевите покои, които тя споделяше с Хокану. Забелязала неспокойните стъпки на Джикан, Мара попита:

— Стоките, които предлага този търговец, нещо специално ли са?

— Може би. — Дребният хадонра я погледна накриво и още по-притеснено. — Мисля, че е нужна твоята преценка, за да се оцени предложението на този мъж.

Годините вярна служба бяха научили Мара да се вслушва в интуицията на хадонрата си. След като той не продължи с описание на предлаганите стоки, тя го подкани:

— Какво друго?

— Аз… — Несигурността изби в колебливост. Джикан закима извинително, след което изломоти: — Не съм сигурен как да се отнеса с този човек, господарке.

Мара познаваше хадонрата достатъчно, за да разбере, че въпросите й ще го притеснят още повече, така че просто закрачи напред, потънала в изчакващо мълчание.

След още няколко крачки обяснението последва неизбежно. Джикан промълви:

— Защото той е… бил е цуранин.

Мара помисли над тази подробност.

— От Ламът ли?

Ламът се управляваше от брата на Хокану и повечето търговски делегации от Кралството включваха бивш войник цуранин, който да действа като преводач. Джикан кимна, видимо облекчен, че не му се налага да я подготвя повече.

— Цуранин, който предпочита порядките на Кралството.

Причината за притеснението на хадонрата стана по-ясна: макар Мара да бе променила традицията и да бе заклела останали без господар хора в служба на Акома, представата, че някой ще предпочете да остане без връзки с дом на чужд свят — нищо, че един от тези хора беше братът на Хокану Касуми, — беше твърде чужда за разбиране дори и за нея. А фактът, че такъв човек оглавява търговската делегация, правеше преговорите по-деликатни от обичайното.

Дългият вътрешен коридор най-сетне свърши при портик с колонада пред южната страна на къщата. Чакълената пътека, водеща към главния вход, минаваше успоредно и там, в сянката на стари дървета, чакаше свитата на гостуващия търговец, малка група носачи и десетима телохранители. Очите на Мара се разшириха. Отначало не забеляза, че има повече телохранители от обичайното, защото бяха толкова високи! По-внимателният оглед й показа, че всички са мидкемийци, достатъчно рядка подробност, за да накара дежурните стражи да поглеждат скришом към тях от постовете си. Откъслечни фрази от разговор на чужда реч стигнаха до ушите й и толкова познатият акцент я накара за миг да спре. Спомени за Кевин от Зюн нахлуха в ума й, докато кършещият от нетърпение ръце Джикан не й напомни за настоящите й задължения. Тя моментално се овладя и забърза в служебното крило към залата, където чакаше търговецът.

Мъжът седеше чинно под неофициалния подиум, към който Мара прибягваше, когато преговаряше с чужденци. До него лежаха подредени торби и кутии с мостри, а ръцете му лежаха на коленете му така, че да се виждат добре. Носеше великолепен копринен халат, видимо чужда изработка: лъскавината беше различна, а боите смесени в шарки, каквито изобщо не можеше да се видят в Цурануани. Ефектът беше дързък почти до безочливост, реши Мара, докато го гледаше с присвити очи и се приближаваше. Макар да се беше представил за търговец, този мъж се беше облякъл както се полагаше за най-високопоставен управляващ лорд в империята. И все пак не беше благородник: на мястото на обичайния знак на дома, извезан на пояса или рамото, се виждаше варварският символ на Ламът, подобно на куче същество, наречено вълк. Мъжът беше арогантен, реши Мара и позволи на Джикан да й помогне нагоре по ниското стълбище и до възглавничките й.

Все пак чужденецът имаше безупречно поведение. Когато Господарката се настани удобно, той се поклони и челото му докосна килимчето, на което бе коленичил. Задържа се достатъчно дълго, за да покаже най-дълбока почит, докато Джикан го представяше.

— Милейди, това е Джанайо, от град Ламът.

Джанайо се изправи изящно и се усмихна.

— Чест за твоя дом, Добра слуга. Добре ли си, лейди Мара?

Мара сведе глава.

— Добре съм, Джанайо от… Ламът.

Една подробност я порази. Този мъж носеше злато! Мара едва затаи недостойното ахване. Според един имперски едикт всички скъпоценности и лични вещи грижливо се описваха на влизане през разлома от Мидкемия. Търговци от варварския свят често се възмущаваха, когато конфискуваха ботушите им и им заемаха прости сандали, докато пътуват из империята. Но конфискуваните вещи винаги се връщаха при напускане. Имперската съкровищница беше научила груб урок, когато първата група мидкемийци се върна у дома без ботуши и икономиката на провинция Лаш се беше обърнала с главата надолу заради железните пирони, извадени от подметките и излети на центи.

Търговецът опипа верижката на шията си.

— Дал съм гаранция, че няма да оставя това тук, лейди Мара — заяви той, усетил, че го е забелязала. Това й напомни за цуранския му произход, тъй като на никой варварин нямаше да повярват, че ще спази думата си, ако бъде изкушен. Мидкемийците не изповядваха вярата в Колелото на живота, тъй че честта не ги задължаваше да се боят от загубата на благоволението на боговете.

Мара остана външно спокойна. Този мъж беше дързък! Макар такова украшение да представляваше скромна вещ за един заможен човек отвъд разлома, в Келеуан това беше равно на годишния приход на дребен дом. И този човек го знаеше. Публичният показ на такова съкровище беше добре пресметнато самохвалство. Мара зачака сдържано да види какво точно желае да спечели този търговец със сделката си.

След като прецени, че изтеклата пауза е достатъчна, за да му напомни къде му е мястото, тя го попита:

— Е, какво мога да направя за теб?

— Аз съм скромен посредник в търговия с определени подправки и деликатеси, господарке. Предвид биографията ми… — Придружи думите си с широк жест. — Имам привилегията да познавам уникалните продукти на новото си отечество, които биха се оказали доходоносни в империята.

Мара кимна, приемайки аргумента му. Джанайо продължи с любезен тон:

— Но вместо да хабя ценното ти време в говорене, бих помолил за снизхождението ти да позволиш стоките ми да говорят сами за себе си.

Обзета от любопитство, Мара попита:

— Какво предлагаш?

Джанайо посочи многото кутии и торби, струпани до лакътя му.

— Тук имам мостри. Тъй като сме близо до часа, когато мнозина в империята прекратяват дейността си, за да си угодят с чашка чоча, може би ще благоволите да опитате нещо по-екзотично?

Мара си спомни със съжаление, че Хокану обикновено беше тук по това време, за да сподели освежителната напитка с нея, но потисна въздишката си. Беше уморена и имаше нужда от дрямка, тъй като бебето в нея прекъсваше съня й нощем.

— Малко време имаме за това.

— Моля те, господарке — каза бързо Джанайо и се поклони, за да я склони. — Няма да те задържам дълго. Ще бъдеш възнаградена, както с удоволствие, така и с богатство, уверявам те.

Джикан се наведе към господарката си.

— Позволи ми да повикам дегустатор, милейди.

Мара изгледа съсредоточено хадонрата. Той също беше заинтригуван. Но също тъй имаше да й каже нещо за този загадъчен търговец, дошъл отвъд разлома. Пресегна се и извади ветрилото, затъкнато зад пояса й. Отвори го с перване, прикри устните си с него от госта и прошепна:

— Какво още трябва да знам за този човек?

Джикан изглеждаше притеснен.

— Подозрение — промълви той така, че само тя да може да го чуе. — Получих сведение от търговски посредник, наш приятел. Този Джанайо е правил предложение и на лорда на Матава.

— Който е твърд поддръжник на традиционалистите и Джиро. — Мара изпърха с ветрилото. — Смяташ ли, че се надява съперничеството ни да му помогне да наложи трудна сделка?

Хадонрата облиза устни замислено.

— Това не мога да кажа. Възможно е. Ако има стоки с изключителна стойност, домът, който спечели концесии, ще се облагодетелства много.

Отговорът подтикна Мара да се съсредоточи върху проблема. Не трябваше да отстъпи без борба никакво предимство на Анасати заради умората от бременността. Плесна с ръце за бегача си и го изпрати до кухните да доведе готвач, който щеше да й послужи за дегустатор. Също така нареди да повикат Сарик и Люджан, тъй като съветът им щеше да й е нужен.

Джанайо посрещна с раболепно одобрение предпазните мерки.

— Съвсем благоразумно от твоя страна, лейди Мара. Но те уверявам — намеренията ми са съвсем честни.

Мара сплете мълчаливо пръсти над издутия си корем. Никакви предпазни мерки не можеше да са прекалено строги, след като беше толкова близо до срока за раждане на детето на Хокану. Зачака неотзивчива за опитите на Джанайо да поведе разговор, докато съветникът й не се отзова на повика й.

Изненаданото изражение на Сарик при влизането му издаде, че е взел госта за мидкемиец, облечен по имперската мода. На Джанайо му бе достатъчен само един поглед към Първия съветник, за да заяви, сякаш инстинктът му го бе предупредил, че проницателността на Сарик заслужава уважение:

— За да облекча притеснението ти, велика господарке, тъй като хранителните продукти, които нося, са толкова екзотични, че никой в тази страна няма да е достатъчно запознат с вкуса им, за да различи нещо опасно, предлагам да споделя всяка чашка с теб.

Сарик, изобщо невпечатлен от златната верижка и красноречието на госта, посрещна това изявление с безизразно лице. Загледа внимателно как търговецът показно издърпа ръкавите си, за да покаже, че не носи пръстени или гривни и че не крие нищо в халата си.

— Ако благоволиш да накараш слугите си да приготвят гореща вода, три чайника и чашки от вашите, аз ще осигуря съставките. След това можеш да избереш коя чаша ще опитам аз и коя — ти, господарке. — Усмихна се на мълчанието на Сарик и добави: — Ако благоволиш, лейди, ще понеса риска с теб.

Заинтригувана въпреки сдържаността на Първия съветник, Мара попита:

— Какво се опитвате да внесете в империята ни?

— Великолепни напитки, господарке. Чудесен асортимент от ароматни и силни питиета, които ще изумят небцето ти. Ако това начинание се окаже успешно, а те уверявам, че ще е така, ще донеса също така вина и ейл от най-чудесните изби и пивоварни в Островното кралство.

Мара прецени първите си впечатления. Нищо чудно, че този мъж беше останал на Мидкемия. Можеше да е служил като войник в някой дом преди последната битка във Войната на разлома, но беше роден търговец. Погледна косо към току-що влезлия Люджан, който се приближи с отривиста стъпка и зае мястото си зад нея. Ако съдбата го беше захвърлила от другата страна на разлома, предвид гъвкавия му език и остър ум може би сега той щеше да седи тук и да продава екзотични стоки.

Това беше донякъде успокояващо. Все пак не беше в характера й да се доверява лесно, особено след като Сарик не беше казал нищо в полза на предложението на този непознат. Мара реши да атакува връзката му със своя враг Анасати.

— Каква беше договорката ви с лорда на Матава?

Джанайо й се усмихна широко като мидкемиец. Друг цурански владетел сигурно щеше да се стъписа от такава откритост, но Мара беше опознала Кевин твърде добре, за да прояви неразбиране. Чуждоземното поведение, ако не друго, я успокои.

— Чула си за разговорите ми, но те уверявам, не са никаква тайна. Стоките, които нося, са луксозни и е нужно деликатно отношение и опитни преговарящи, за да ги пуснем на подходящите пазари. Щях да съм лош търговец, ако не проучвам всички възможности. Лордът на Матава е пращал много хора през разлома, за да постигне комисионерски права.

Мара присви устни, обмисляйки последиците от чутото.

Джикан прошепна нещо на Сарик, а той кимна и я докосна по ръката.

— Господарке, знаем, че Матава искат да направят пробиви в нашия търговски пазар. Не могат да нарушат имперския ти патент, който ти дава изключителни права за определени стоки, но се надяват да наложат съперничество, като измъкнат права за други стоки. Тогава биха могли законно да установят изключителни търговски права отвъд разлома, където нямаме контрол. Докладът на Аракаси съобщава, че финансирането на това начинание като нищо може да идва от Джиро.

Ядосана, че политиката все повече започва да диктува и най-невинните търговски начинания, Мара каза на Джанайо.

— Ще получиш каквото ти трябва.

Слугите, горди да подкрепят честта на господарката, бързо донесоха всичко необходимо.

Джанайо подреди театрално пред себе си разните пакетчета и шишенца и заяви:

— Първо — нещо пикантно и вкусно. — Наля вода в един от малките чайници и пусна вътре малка торбичка. — Този деликатес расте на храст в южната част на Кралството, господарке. Листенцата са скъпи за сушене и превоз и тъй като са податливи на плесен, само много богатите могат да си позволят да купуват малък припас, който стига до северните земи. По тази причина напитката, която приготвям, не е спечелила голяма популярност в моя град Ламът. След като я опиташ, мисля, че ще се съгласиш, че това вероятно се дължи на непознаване. — Вдигна чайника, подуши парата и притвори очи. — Вярвам, ще се съгласиш, че това чудесно питие ще намери одобрение от страна на цуранските благородници.

След това встъпление наля трите чашки и стаята се изпълни с непознат аромат. Джанайо кимна на слугата на Мара, който вдигна подноса и го отнесе на подиума, та господарката да си избере. Тя махна на роба, донесъл котлето, да опита една, взе втората и слугата върна подноса на Джанайо.

Търговецът вдигна чашката си с думите:

— Отпий внимателно, за да не си опариш езика, господарке.

Чуждият аромат очарова Мара. Тя отпи. Вкусът бе остър и странен, но в същото време освежаващ и приятен.

— Мисля, че малко мед ще притъпи горчивината — каза тя.

Търговецът се усмихна.

— Взе думите от устата ми, милейди. В Мидкемия използваме и бяла захар, направена от едно растение, наричано цвекло. Някои хора предпочитат няколко капки мляко; други пък — сока на един стипчив плод, подобен на келеуанския кетунди.

Мара отново отпи и й хареса още повече.

— Как наричате това?

Мъжът се усмихна.

— Това е чай, Добра слуга.

Мара се засмя.

— Много неща се наричат чай, Джанайо от Ламът. Каква е билката, която накисна?

Търговецът вдигна рамене.

— Това е името на самата билка, или по-скоро листчетата на храста. Когато някой в Ламът каже чай, имат предвид точно това, а не смеските от разни растения, натопени в гореща вода, които пиете тук. Но от този деликатес има също така множество видове, силни, деликатни, сладки и горчиви. Човек избира подходящия за повода.

Вече очарована, Мара кимна и попита:

— Какво още носиш?

Джанайо взе друго гърненце и приготви втора гореща напитка.

— Това е много по-различно питие.

Беше черна течност с богат замайващ аромат. Този път Джикан изигра ролята на дегустатор, след като възбудата надви предпазливостта му. Мара едва изчака хадонрата й да опита от чашката си, преди да отпие и тя. Питието беше горчиво, но и приятно.

— Как наричате това? Смътно ми напомня за чоча.

Джанайо се поклони с явно задоволство.

— Това е кафе, господарке. И също като чая, има хиляда братовчеда. Това, което пиете, расте високо по хълмовете на Ябон. Добро, силно, но едва ли деликатес. — Плесна с ръце и един от слугите поднесе кошница, по-малка и украсена с празнични лентички. — Позволи ми да ти направя подарък. Тук има десетина мостри, които можеш да опиташ на спокойствие. Всяка е ясно етикирана с вида зърно, от което е направена напитката, и с указания за приготвянето.

Мара остави настрана полупразната си чашка. Макар дегустирането да я разсейваше от притесненията за брака, денят привършваше, а тя закъсняваше. Не искаше да отмени часа, който винаги прекарваше със сина си, докато детето вечеряше. Джъстин наскоро бе навършил пет години и все още бе твърде малък, за да разбира защо майка му се бави.

Доловил нетърпението й, Джанайо вдигна умолително ръка.

— Най-изумителното питие все още не е опитано. — И бързо, преди господарката да го е отпратила, попита слугата: — Може ли малко мляко от нийдра?

Мара можеше да възнегодува от това нахалство, само че от мидкемийците подобно незачитане можеше да се очаква. Прикри умората си и махна на слугата да изпълни поръчката. Докато чакаха, Сарик се наведе към нея и я посъветва:

— Не пропускай тънкостите. Този мъж е роден цуранин. Но подражава на мидкемийската нетактичност, сякаш знае, че някога такова поведение ти допадаше. Не ми харесва това, милейди. Внимавай, моля те.

Мара отново вдигна ветрилото пред брадичката си. Съветникът й с право я умоляваше за сдържаност.

— Този Джанайо пие от същия чайник като мен. Нищо лошо няма в това да опитаме още едно питие. След това срещата приключва.

Сарик отвърна с късо кимване, но погледът, който размени с Джикан, смути дребничкия хадонра. Щом слугата донесе каничка мляко, Джикан подхвърли, че и той би желал да опита чашка, отделно от роба, който щеше да продължи да изпълнява службата си.

— Ама разбира се — съгласи се любезно Джанайо. — Ти си проницателен човек, който желае да разбере всеки нюанс от търговията, която домът ви би могъл да поеме. — Докато съветниците на Мара гледаха с удивление, търговецът наля равни количества мляко и гореща вода в последния съд. Верижката му заблещука, щом се наведе към кошницата си, без да спира да говори: — Понякога може да използвате само мляко, тъй като то придава още по-богат вкус на това питие.

Отново връчи подноса с пълните чашки на слугата, та Мара да избере първа. Тя се въздържа и изчака първо да го направят Джикан и дегустаторът. Миризмата на питието беше упоителна. Дребният хадонра прикри безпокойството си и отпи. Присви се с приглушено ахване, щом напитката опари езика му.

Търговецът прояви благоприличието да не се засмее.

— Моите извинения, милейди. Не се сетих да предупредя: това питие се поднася много горещо.

Джикан възстанови самоувереността си и каза възбудено:

— Милейди! Вкусът е невероятен!

Хадонрата и господарката погледнаха роба дегустатор. По-предпазлив от Джикан, той не си беше опарил езика, но гълташе напитката с такова явно наслаждение, че Мара махна на слугата да й подаде подноса.

— Ако кафето ви напомня за чоча, то това чудо вероятно ще ви напомни за чоча-ла, която правите за децата — рече Джанайо. — Но най-смирено споделям, че чоча-ла спрямо шоколада е това, което моят скромен ранг е спрямо вашето величие.

Мара отпи и притвори очи от възхитителния вкус.

Ухилен, Джанайо взе последната чашка от подноса, отпи и каза:

— Това е шоколад, господарке.

Мара си помисли за Кевин, който често казваше, че му липсвали шоколадовите сладкиши от родния му свят. Най-сетне го разбра.

Примига, за да махне влагата, събрала се в очите й, и прикри недискретността с махване с ръка, като за да издуха парата от чашката.

— Чудесно е.

Джанайо остави празната си чашка и се поклони.

— Желая разрешение да ми се даде изключително право на внос, господарке.

Мара поклати глава с искрено съжаление.

— Това не мога да ти дам, Джанайо от Ламът. Патентът ми от имперската администрация е ограничен до определени стоки.

Явно разочарован, търговецът разпери примирено ръце.

— Тогава може би търговско споразумение. Щом изключителността е извън възможностите ти, позволи поне да посреднича чрез най-могъщия търгуващ дом в империята.

Мара отпи още от великолепната течност и най-сетне си спомни, че трябва да прояви предпазливост.

— А Матава?

Джанайо се покашля неодобрително.

— Тяхното предложение беше обидно, направо унизително, а и не разполагат с опитни търговски представители, каквито работят за теб. Все още им трябват преводачи, за да движат търговията, което е притеснително за човек в пазара с редки стоки като мен. Не искам да поема по път, пълен с неразбиране или дори възможност за злоупотреба.

Мара се наслади на последните капки от напитката и отвърна:

— Това мога да дам. — И със съжаление добави: — Не мога да огранича други да внасят тези напитки, но може би някое предвидливо изкупуване в Ламът би могло да попречи на други да се намесват в интересите ни. — Доволна, че може да довери уреждането на подробностите на Джикан, даде знак, че срещата е приключила.

Търговецът пак опря чело в пода.

— Господарке, мъдростта ти е легендарна.

Мара стана и каза:

— Когато и двамата забогатеем от този внос на шоколад в империята, тогава ще приема комплимента. Но сега други неща изискват присъствието ми. Джикан ще напише документите, утвърждаващи желаното от теб съдружие.

Слугите забързаха да съберат чашите, Джикан се намръщи, замислен за тънкостите на търговския договор, а Мара излезе, придружена от Люджан и Сарик.

Отвън, в сумрака на коридора, Сарик я погледна и каза:

— Пое голям риск, господарке. Всеки търговец от Мидкемия, който е роден цуранин, може някога да е бил заклет на Минванаби.

Изнервена, че е лишена от отдиха си, Мара отвърна кисело:

— Всички видяхте. Той пи също колкото мен. — После гласът й омекна. — А и от тези напитки се чувствам чудесно.

Сарик се поклони, но мълчанието му издаде недоволството му.

Мара тръгна към детската, откъдето долиташе гневният рев на Джъстин. Въздишката й преля в смях.

— Закъснях, а слугите явно са вдигнали ръце. — Отпусна ръка на издутия си корем. — Нямам търпение това дете да се роди, макар че с още едно никой от нас няма да види мир.

Люджан се усмихна лукаво.

— Сигурен съм, че Хокану ще се постарае да ти направи и още, господарке.

Мара се засмя, но горчивата нотка в смеха й не убягна на двамата й съветници.

— Нямам нищо против, стига да можем да се споразумеем Джъстин да е наследникът на Акома.

Търговецът, наречен Джанайо от Ламът, влезе със свитата си от наети мидкемийски стражи в един запуснат склад. Бе късно след полунощ. Фитилите на лампите в богатия квартал бяха догорели, а над порутените жилища край речния бряг хвърляше някаква светлина само гаснещата луна. Улиците бяха потънали в мрака и мъглата над Гагаджин. Там, където преди опърпаното население на града грабеше както му скимне всеки, който дръзнеше да мине без охрана, сега патрулите на императора гонеха скитниците и вагабонтите и в най-тъмните улички. Единствените спокойни същества бяха уличните псета, ровещи из сметта от пазарите.

Макар и спокоен за стандартите на Цурануани, за мидкемийските уши градът съвсем не беше мирен. Дори тук, в склада, долитаха виковете на мадам от Тръстиковия живот, хокаща клиент, проявил грубост към някое от момичетата й. Лаеха кучета, изграчи събудила се птица джига. Проплака бебе. Хората, наети да придружат Джанайо, помръдваха неспокойно. Не знаеха защо са ги довели в тази празна порутена сграда. Нито защо им бяха платили, за да минат през разлома. Работодателят ги беше проверил грижливо и държеше да не говорят цурански. Но пък предлаганите пари бяха добри.

Копринени въжета с тежести в краищата внезапно се спуснаха от таванските греди. Закачиха и дръпнаха здраво, всяко усукало гърлото на изненадан варварски войник.

Последваха ги убийци — скочиха от невидимите си скривалища и събориха пазачите на пода. Вратовете на четирима мъже моментално бяха счупени, а другите заритаха безпомощно и захъхриха, докато ги вдигаха нагоре и бавно ги душаха.

Носачите гледаха с ужас смъртта на мидкемийските наемници, но бяха достатъчно благоразумни, за да не извикат. Страхът им беше краткотраен. Други двама облечени в черно убийци излетяха от сенките и се задвижиха през невъоръжените им редици като вятър през тръстика. За по-малко от минута десетимата носачи на Джанайо лежаха мъртви и кръвта от прерязаните им гърла потече по дървения под. Убийците, вдигнали въоръжените стражи, отпуснаха въжетата и мъртвите мидкемийци се свлякоха на земята.

Джанайо смъкна богатото си облекло и го хвърли между труповете. Един от облечените в черно убийци му се поклони и му подаде малка торба. От Нея Джанайо извади черен халат и го заметна на раменете си. Бързо извади от джоба си стъкленица и разтри по ръцете си благоуханно масло. Мазнината разтвори пласт прикриваща боя. Ако беше по-светло, щеше да може се види червената боя и татуировка на професионален убиец хамой.

От гъстия сумрак в един ъгъл дълбок глас попита:

— Свърши ли се?

Мъжът, който не беше търговец и който за удобство се беше нарекъл Джанайо, наведе глава.

— Както заповяда, почитаеми господарю.

От скривалището пристъпи тежък мъж с твърде лека походка. Тялото му подрънкваше и тракаше, докато се движеше, понеже костените украшения, полюшващи се на каишки, се чукаха в инструментите за смърт, затъкнати в колана му. Халатът му беше обшит с орнаменти, изрязани от черепи на жертви; връзките на сандалите му бяха от човешка кожа. Не погледна телата, осеяли пода, макар да избягваше да стъпва в локвите. Обаджанът на тонга Хамой кимна и дългият кичур коса, висящ от иначе бръснатата му шава, се люшна на гърба му.

— Добре. — Вдигна мускулеста ръка и извади стъкленица от предницата на робата си. — Сигурен ли си, че тя пи?

— Като мен, господарю. — Доскорошният търговец наведе отново глава. — Поставих отварата в шоколада, понеже знаех, че питието ще е най-неустоимото. Хадонрата се спаси по чист късмет, защото си опари езика. Но тя изпи всичко до последната капка. Изгълта достатъчно бавна отрова, за да убие трима мъже. — Убиецът облиза устните си, овладя нервите си и зачака.

Обаджанът завъртя стъкленицата, съдържаща антидота за рядката отрова, между дебелите си пръсти. Гледаше студено как очите на слугата му се впиват в нея. Но поразеният овладя отчаянието си. Не се прекърши и не помоли.

Обаджанът се усмихна.

— Справи се добре. — Подаде му стъкленицата, която бе от зелено стъкло — зеленото бе символ на живота. Мъжът, който се беше нарекъл Джанайо от Ламът, пое обещанието за спасение в разтрепераните си ръце, откърши восъчния печат и изпи горчивата течност. След това също се усмихна.

Само след секунда лицето му замръзна. Обзе го страх и нещо, което отначало приличаше на колеблив спазъм. Очите му се разшириха, щом болката прониза корема му. Той погледна празната стъкленица. Пръстите му се отпуснаха, стъклото с лъжливото си обещание за живот падна. Коленете му се огънаха. От устните му се изтръгна стон. Той се свлече на пода и изпъшка:

— Защо? — Гласът му излезе на грак, стегнат между спазми агония.

Отговорът на обаджана беше много тих.

— Защото е видяла лицето ти, Колос, и нейните съветници също. И защото това отговаря на нуждите на Хамой. Ти умираш с чест, в служба на тонга. Туракаму ще те посрещне в залите си с голямо празненство и ще се върнеш на Колелото на живота с по-високо положение.

Предаденият мъж надви подтика си да се замята в предсмъртна болка. Обаджанът отбеляза безстрастно:

— Болката ще мине бързо. Животът вече те напуска.

Издъхващият завъртя умолително очи и се взря в лицето му.

Пое си измъчен, болезнен дъх.

— Но… татко…

Обаджанът коленичи и отпусна боядисаната си в червено длан на челото на сина си.

— Ти почиташ фамилията си. Колос. Почиташ мен. — Изпотената плът под ръката му потръпна веднъж, още веднъж, и се отпусна. Разнесе се воня, щом вътрешните мускули се отпуснаха в смъртта. Обаджанът се изправи и въздъхна. — Освен това имам други синове.

Господарят на тонга Хамой даде знак и облечената му в черно охрана бързо и безшумно излезе от склада.

Сам сред труповете, обаджанът извади малък пергамент от робата си и го хвърли в краката на убития си син. Златната верижка на трупа щеше да привлече вниманието на плячкаджии. Труповете щяха да бъдат намерени и ограбени, а хартията щеше да изплува на повърхността при по-сетнешното разследване. Главатарят на тонга се обърна и излезе, а знакът в червено и оранжево на дома Анасати остана да лежи на окървавените дъски.

Първият пристъп дойде малко преди разсъмване и Мара тихичко изстена. Хокану до нея се стресна и се събуди. Ръцете му мигновено я обгърнаха загрижено.

— Боли ли?

Болката премина и Мара зачака. Не последва нищо.

Хокану гледаше жена си в предутринната сивота. Приглади разрошената й коса и усмивката, която я нямаше от толкова седмици, изви ъгълчетата на устните му.

— Пак ли рита?

Мара се усмихна.

— Да. Енергичен е. Няма търпение да излезе.

Хокану плъзна ръка по челото и страната й, след това я отпусна на рамото й. Намръщи се.

— Студена си.

Мара сви рамене.

— Да. Малко ми е студено.

Тревогата му се усили.

— Но сутринта е топла. — Пипна отново челото й. — И си потна.

— Няма нищо — бързо отвърна Мара. — Ще се оправя.

Затвори очи и се зачуди с безпокойство дали чуждите питиета, които беше опитала, не са причинили неразположението й.

Хокану долови колебанието й.

— Нека извикаме лечител да те прегледа.

Представата за натрапил се слуга в този първи миг на интимност, който бе споделила с Хокану от седмици, я подразни.

— Имала съм бебета и преди, съпруже — каза Мара и се постара да смекчи остротата в гласа си. — Нищо й няма.

Но на закуска нямаше никакъв апетит. Съзнавайки, че очите на Хокану не се откъсват от нея, поведе лек разговор и пренебрегна изгарящото жегване, което за миг премина като огън по крака й. Беше прищипала нерв от седенето, увери се тя настойчиво. Робът, който беше служил като дегустатор, изглеждаше напълно здрав, докато изнасяше подносите, а когато Джикан пристигна с плочките си, тя се зарови в търговските доклади, най-сетне благодарна, че неприятността със спазъма преди разсъмване като че ли беше прогонила отчуждението на Хокану. Беше наминал да я види два пъти — докато обличаше бронята си за сутрешното си упражнение с Люджан и още веднъж, когато се върна за банята си.

След три часа болката започна вече не на шега. Лечителите побързаха да прегледат господарката си, след като я отнесоха задъхана до леглото. Хокану остави недописано писмото до баща си и бързо притича при нея. Остана, сплел пръстите си с нейните, и запази безупречно самообладание, та тревогата му да не усили притеснението й. Но билковите отвари и разтривката не й донесоха облекчение. Тялото й се загърчи в спазми, плувнало в пот от болка. Лечителят пак опипа корема й и кимна мрачно на помощника си.

— Време ли е? — попита Хокану.

Получи безмълвно потвърждение: лечителят продължи прегледа, а помощникът се обърна рязко и прати бегача на Мара да доведе колкото може по-скоро акушерката.

— Но толкова рано? — попита Хокану. — Сигурни ли сте, че всичко е наред?

Лечителят го погледна раздразнено.

— Случва се, господарю. Сега, ако обичаш, остави съпругата си на родилните й мъки и повикай слугините й. Те знаят по-добре от теб какво й трябва. Ако не можеш да стоиш спокойно или да си намериш нещо, което да те разсее, може да идеш да наредиш да приготвят гореща вода.

Хокану пренебрегна заповедите на лечителя. Наведе се, целуна жена си по бузата и промълви в ухото й:

— Храбра моя, боговете със сигурност знаят колко те ценя. Те ще те опазят и ще облекчат болките ти, или небесата ще отговарят пред мен, ако се провалят. Майка ми казваше, че бебетата от кръвта на Шинцаваи много бързат да се родят. Това май не е по-различно. — Мара отвърна на добротата му, като стисна ръката му, преди слугите да издърпат пръстите му от нейните и по нареждане на лечителя да изведат консорта на Акома от собствените му покои.

Хокану не откъсна поглед от жена си до последния миг, преди да затворят параваните. След това, сам в коридора, помисли дали да не поръча да му донесат вино. Бързо се отказа, щом си спомни как Мара му беше казала, че грубият й първи съпруг се напил до безпаметност по повод раждането на Аяки. Накоя трябвало да удари няколко шамара на глупака, докато го отрезви достатъчно за щастливата новина, че има син.

Не, Хокану нямаше да иде при нея вонящ на алкохол. Закрачи изнервено, заслушан във всеки звук, идващ иззад параваните. Забързаните стъпки на суетящите се вътре хора не му подсказваха нищо и той се обезпокои от тишината. Какво ли изтърпяваше в момента Мара? Изруга наум и се ядоса, че загадките на раждането са недостъпни за него. След това устните му трепнаха в усмивка — реши, че това неприятно глождещо безсилие трябва да е сходно с чувството, изпитвано от жена, когато съпругът й тръгва на битка.

Самотното му бдение бе прекъснато от Люджан, Сарик, Инкомо и Кейоке, които пристигнаха вкупом от голямата зала, където Мара не се беше появила на сутрешния съвет. Един поглед към изнервения Хокану и Инкомо схвана онова, за което никой слуга не беше намерил за нужно да ги уведоми, и попита:

— Как е лейди Мара?

— Казват, че бебето идва — отвърна Хокану.

Лицето на Кейоке се вцепени в загрижена маска, а Люджан поклати глава.

— Рано е.

— Но такива неща стават — побърза да ги успокои Инкомо. — Бебетата не се раждат по някакво твърдо правило. Най-голямото ми момче се роди на осмия месец. И отрасна здраво и силно.

Сарик обаче мълчеше. Не се намеси с обичайната шега, за да повиши настроението. Наблюдаваше Хокану с мрачен поглед, без да каже нищо, замислен за странния търговец, който носеше чисто злато все едно е някаква евтина дрънкулка.

Минаха часове. Занемарените задължения не отвлякоха съветниците на Мара от чакането. Останаха заедно, в безмълвна подкрепа на Хокану в уютната стая, заделена за размисъл на господарката. От време на време Кейоке или Люджан пращаха слуга със заповед за гарнизона или идваха куриери от Джикан с някой въпрос към Сарик, но когато денят стана горещ и слуги донесоха обедната храна по нареждане на Хокану, никой нямаше охота за ядене. Състоянието на Мара не се подобряваше и след като следобедът изтече и наближи вечерта, дори Инкомо беше изчерпал баналностите.

Вече не можеше да се отрече, че родилните мъки на Мара са много тежки. На няколко пъти по коридора отекнаха приглушени стонове и викове, но повечето време до ушите им достигаше само тишина. Привечер слугите безшумно запалиха светилниците. Пристигна и Джикан, най-после свършил със сметките.

И точно тогава писъкът на Мара разцепи въздуха като нож.

Хокану изскочи от стаята и хукна по коридора. Входът към стаята на жена му бе отворен, иначе щеше да връхлети и да събори паравана. Вътре, ярко огрени от светлината на лампите, две акушерки държаха мятащата се в конвулсии Мара.

Хокану вдиша болезнено, обзет от страх. Лечителят бе коленичил до постелята, с почервенели от кръвта на Мара ръце. Паниката го извади от вцепенението, щом вдигна глава да поиска от помощника си мокри кърпи и видя кой е застанал над него.

— Господарю, не бива да си тук!

— Тук съм и тук ще остана — отсече Хокану с тона, с който заповядваше на войниците. — Обясни какво се обърка. Веднага!

— Аз… — Лечителят се поколеба и спря, защото тялото на господарката се изви в дъга в спазъм на агония.

Хокану избута настрани едната уморена акушерка, хвана мятащата се във въздуха ръка на Мара и надвеси лицето си над нейното.

— Тук съм. Успокой се. Всичко ще се оправи, гарантирам с живота си.

Тя кимна измъчено. Лицето й беше сгърчено от болка, посивяло и плувнало в пот. Хокану я гледаше в очите, колкото за да я успокои, толкова и за да не приеме бедата, за която не можеше да направи нищо. Вярваше, че лечителят и акушерките са направили каквото могат, макар че обичната му жена изглеждаше окъпана в собствената си кръв. Завивките, издърпани над скута й, бяха прогизнали в яркочервено. Хокану вече беше видял, но не си беше позволил да приеме присъствието на нещо, което хлипащите слуги не бяха успели да покрият: малкото посиняло телце, което лежеше отпуснато като дрипа до краката й. И да е било дете, сега представляваше само смачкана и безжизнена плът.

Гняв го обзе, че никой не беше посмял да му каже какво се е случило — че синът му се е родил мъртъв.

Спазъмът премина и Мара се отпусна. Беше толкова опустошена, че лежеше затворила очи, задъхана, без да чува нищо. Хокану преглътна нажежената като жар болка и изпълнените му с ярост очи се извърнаха към лечителя.

— Жена ми?

Слугата смирено поклати глава и прошепна:

— Прати най-бързия си бегач до Сулан-Ку, милорд. Да потърси жрец на Хантукама, защото… — Скръбта го накара да спре за миг. — Защото не мога да направя нищо повече. Жена ти умира.