Господарка на Империята

28. Възмездие

Носилката беше тежка.

Носеха я осем роби. Беше от хубаво твърдо дърво, инкрустирано с раковина коркара и обковано с пъпки рядко желязо. Скъпите копринени пердета, тежко извезани и отрупани с ресни и пискюли, бяха предназначени да стъписат всеки зрител, но допускът на светлина и въздух бе пожертван в името на разкоша. Откакто утрото бе станало достатъчно светло, за да позволява четене, лорд Джиро от Анасати бе заповядал на слугите си да издърпат завесите.

Ефектът можеше и да не е толкова изящен, колкото докато бяха спуснати, но Джиро не се притесняваше. Нямаше никой важен наоколо, който да забележи.

По горския път, който водеше на югоизток към Кентосани, нямаше никакви кервани или други благородници. Ако не се брояха редките куриери, беше съвсем празен, освен бежанците — простолюдие, бягащо от градовете. Храната беше в оскъдица и семействата в най-бедните квартали, първи бяха започнали да гладуват. Бяха дрипави хора, покрити с язви и опърпани. Носеха плачещи бебета или дърпаха след себе си по-големи деца, които залитаха и се препъваха, отслабнали от недохранване. Млади мъже носеха на гърбовете си обични баби и дядовци. Околността не предлагаше голям шанс за лов или беритба на орехи и плодове.

Джиро не обръщаше внимание на окаяния народ: бедността им беше по волята на боговете. Войниците в авангарда му разчистваха пътя, за да премине свитата му, и ако не се броеше плачът на децата, всички бяха само пълзящи сенки в облаците прах.

Чумака крачеше до носилката. Не изглеждаше уморен и отвръщаше на въпросите на господаря си, които бяха малко и нарядко и твърде различни по тема от дългите отегчителни трактати по имперския закон, изложени в свитъците на коленете на Джиро.

— Не вярвам на Шинцаваи — отсече Джиро. — Брат му Касуми прекара години в боеве на варварския свят, като част от заговора на Синьото колело да подкопае Военачалника, а безчестните коварни нрави на мидкемийците са повлияли и на Хокану.

Чумака погледна напрегнато господаря си и за пръв път се поколеба. И сякаш притежаваше силата да отгатва мислите му, Джиро разбра: Първият му съветник знаеше, че си спомня за Тасайо от Минванаби, гениален пълководец, чиято армия бе унизена от Мара с непредвидима тактика, приложена по съвета на един мидкемийски роб. Това, че домът Минванаби вече не съществуваше, дори не биваше да се споменава. Изнервящите страхове не биваше да се раздухват, за да не се разгори искрата в пламък. Най-сетне Чумака каза:

— Милорд, всичко, което могат да постигнат ръцете и умовете на хора, е направено, за да гарантира успеха ти. Виж, съдбата, късметът и боговете правят каквото те пожелаят. Дали ще седнеш на златния трон, или не, това е тяхно решение.

Джиро се размърда: бронята го стягаше неудобно. Не беше суетен, но добре разбираше силата на външния вид. Като човек на изкуството, щеше да предпочете лек копринен халат в червеното на Анасати, с цветя гаганджан, бродирани на маншетите. Но след убийството на Ичиндар никой благородник не смееше да пътува по обществени пътища невъоръжен. Още повече се подразни от това, че Чумака беше прав. Точно колко прав, не искаше и да мисли. Беше чул всяко донесение. Беше ръководил заседанията на съвета. Знаеше какво съобщават за ходовете на врага.

И новините бяха добри.

Хокану от Шинцаваи все още беше поне на два дни преход северно от Кентосани, докато кортежът на лорд Анасати щеше да премине през големите порти в късния следобед, най-много до залез-слънце. Джиро отново прехвърли в ума си уверенията, които му бяха дали: щеше да стигне до Свещения град невъзпрепятстван от съюзниците на Мара. А когато пристигнеха, Шинцаваи щяха да са изтощени. Магьосниците бяха ядосани на Акома, защото силите на Мара бяха влезли в бой с армията на Анасати на юг, бяха насочили цялото си внимание към Мара и не обръщаха внимание на лорда на Анасати, който външно се подчиняваше безпрекословно на заповедите им.

Ръцете на Джиро се стегнаха върху свитъците в скута му. Сепнат от прашенето им, той изруга, притеснен да не би в разсейването си да ги е повредил, а Чумака като че ли за пореден път прочете мислите му.

— Разчете правилно съобщението, донесено от гълъба снощи, господарю — увери го Първият съветник с привидно небрежен тон. Но Джиро не се заблуди. Чумака беше впил острия си поглед в пътя напред, сякаш можеше да види през облака прах, вдиган от краката на авангарда, и изглеждаше уж погълнат от похода, но добави проницателно: — Бойният водач на Мара е предприел непредизвикана атака. Събранието вече трябва да е реагирало. Помисли над това.

Джиро се усмихна. Въображението му зарисува подробни образи на Мара, изпечена от магия. Но нито едно от тези въображаеми мъчения не му носеше утеха. Искаше да види трупа на жената, която го беше отхвърлила, нанизан на стомана. Копнееше да види черепите на децата й, децата, които беше дръзнала да зачене от други мъже, натрошени като яйчени черупки в краката си. Можеше да стъпче мозъците им и да е сигурен в своя триумф. И все пак късметът на Слугата на империята беше легендарен, беше повече от суеверие. Титлата на Мара носеше божествено благословение, което никой не можеше да пренебрегне. Джиро неведнъж си беше въобразявал, че дните й са свършени, а после я бе виждал как триумфира.

Червеят на безпокойството продължаваше да го гложди. Ръцете му неволно отново се впиха в пергамента. Крехката кожа изпращя и късчета рядка позлата се отлюспиха и полепнаха по потните му длани.

— Няма да се почувстваш сигурен, докато не седнеш на златния трон, господарю — обобщи Чумака делово. — Когато жреците на Двайсетте бога се преклонят в нозете ти и те удостоят с правото на наследството, когато всички опрат чела в земята, за да те приветстват като своята Небесна светлина, едва тогава нервите ти ще престанат да крещят.

Джиро го чу, но не откъсна погледа си от пътя напред, пътя към Свещения град. Според всякаква логика пътят към окончателната му победа бе открит. Събранието нямаше да го възпре, след като Мара умреше. Всъщност трябваше да подкрепят каузата му, макар и само за да се избегне хаосът и безвластието, които опустошаваха мира в държавата, след като Лойава беше убил Ичиндар. Никой не подозираше, че самият Джиро стои зад това. Заговорът бе осъществен тайно и след години грижливо обмисляне. Вината не можеше да бъде проследена извън Омечан и дори изтезания не можеха да изтръгнат истината. След като военачалничеството бе обещано на техния род, разкриването му нямаше да е в техен интерес.

Джиро не изпитваше прекомерна скръб, че армията, завещана му с мантията на Анасати, трябва по необходимост да се самоунищожи, за да задържи на място воините на Мара и да обърне гнева на Събранието срещу нея. Смъртта им щеше да е чест, след като щеше да извиси техния лорд над всички в империята. Духовете им щяха да бъдат посрещнати триумфално в залите на Червения бог, след като враговете на Джиро бъдеха принудени да признаят превъзходството му.

Първият, който щеше да се просне пред имперския трон, беше Хопара от Ксакатекас. Това жалко парвеню се беше лепнало за полите на Мара от самото начало, а месещата му се във всичко майка не бе направила нищо! Въпреки цялото й прословуто разбиране за мъжка доблест Исашани така й не беше окуражила първородния си да действа сам, както подобава на един мъж. Заради вдовстващата лейди и глезеното й синче не един заговор, целящ да опозори Акома, се беше провалил! Джиро се изпоти, щом си спомни колко пъти Хопара беше влиял на стария Фрасай от Тонмаргу дотолкова, че той бе поддържал интересите на покойния император над тези на собствения си клан Йонани!

Гневът му се разпали, докато изреждаше в ума си списъка от оскърбления. За него снизхождението беше слабост. Не беше човек, който да забрави кой е попречил на плановете му.

Намръщи се, докато обмисляше кой от враговете си ще унизи след това. Ако магьосниците проявяха великодушие в наказанието си за неподчинението на Мара, Хокану също можеше да оцелее, за да целуне пода пред подиума на златния трон.

Потисна кикота си. Неоспоримата власт, която поддръжниците на Мара се бяха потрудили да дадат в ръцете на Ичиндар, щеше да се падне на него, Анасати, като наследство! Щеше добре да борави с това всемогъщество, о, да. Щеше да възстанови Висшия съвет и Военачалничеството, а след това щеше да оглави всичко, включително и храмовете, в безпрецедентно върховенство. Властта му щеше да е богоподобна и нямаше да има жена, родена в империята, която да не се просне пред неговия блясък. Можеше да вкарва в ложето си които девици пожелае и никоя нямаше да откаже благоволението му! Това, че Мара от Акома го бе отхвърлила, никога повече нямаше да има значение, защото родът й щеше да е прах. Той, Джиро, деветдесет и вторият император, щеше да бъде запомнен като човека, опозорил и унищожил Слуга на империята. Делата му щяха да се възвисят като монумент в очите на боговете: безпрецедентният, съвършен преврат в Играта на Съвета.

Чу се вик и Джиро се сепна. Пергаментите се разсипаха около краката му.

— Какво става? — попита рязко и едва сега видя, че Чумака не е до носилката.

Този човек се държеше дразнещо независимо. Джиро кипна, щом видя побелялата глава на Първия си съветник до шлема с пера на Боен водач Омело.

Ядът на Джиро се стопи, щом долови тревогата на лицето на офицера.

— Какво става? — попита по-високо.

Омело закрачи към носилката. Светлоокият Чумака го последва.

— Милорд — докладва Омело. — Един от съгледвачите ни е бил прострелян, докато е тичал към нас. Някой го е убил, за да му затвори устата. Стрелата е небелязана. Ще е разумно да престроим воините си в по-стегнат строй.

— Разбойници? Или някой съюзник на Акома? Мислиш ли, че има опасност? — попита бързо Джиро. Всяко забавяне можеше да се окаже фатално. Възвърна достойнството си, махна на Омело да се заеме със задълженията си и се обърна към Първия си съветник.

Лицето на Чумака изобщо не изглеждаше според очакването му. Издаваше замислено любопитство, сякаш се беше изправил пред забавна загадка.

— Не изглеждаш притеснен — подхвърли със сух сарказъм Джиро.

— Притесняват се глупаците. — Чумака сви рамене. — Благоразумният човек се стреми към разбиране. Каквото има да стане, ще стане, и притеснението няма да помогне, но разбирането и предвиждането може да предложат оцеляване.

Докато воините стягаха строя си, Джиро огледа пътя. Вече нямаше бежанци. Това само по себе си беше предупредителен знак, тъй като бежанците бяха плахи като птици, склонни да се разлетят, щом се появи беда. — Пътят напред се изпъваше пуст и огрян от слънцето. За разлика от него, непроницаемата сянка под дърветата бе като нощ. По-напред, след един лек завой, пътят се спускаше, след което прехвърляше тясна долчинка, изпъстрена от светлина и сянка. Бръмчаха насекоми и проблясваха на светлината, но нищо топлокръвно не издаваше звук. И птици също. Макар и притеснен, Джиро каза:

— Не виждам нищо, от което да се боим.

И все пак някаква неясна тревога го накара да опипа дръжката на меча си. Чумака също изглеждаше напрегнат.

Само глупак нямаше да се притесни, увери се мълчаливо Джиро. Помъчи се да сдържи нетърпението си. Залозите, които бе направил, бяха огромни, най-високите в историята. Не можеше да очаква да вземе имперския трон без противопоставяне. Махна мократа си длан от дръжката на меча и се пресегна да разхлаби каишката около врата си — на нея бе закачена торбичка с документ. А на документа със сбити официални думи бяха изредени всички точки в закона, които трябваше да се включат в брачния му договор с Джеиля.

Погали кожата като талисман. Никакви грешки нямаше да се допуснат, никакви подробности да се пропуснат, щом влезеха в Кентосани. Нито страница не бе останала непрочетена в библиотеките. Двамата с Чумака бяха проучили всеки правен запис на всяка съществувала династия и оставаше да се подсигури само имперският печат, ударен от първата жена на Ичиндар, Тамара, за да подпечата годността на Джиро като кандидат за императорската дъщеря. Възкачването на трона щеше да последва по необходимост. Никой съдия или Първи съветник на дом, никой правен ум в империята не можеше да оспори претенцията на Анасати пред такива документи. Можеше да има други благородници, неотстъпващи на Джиро, но никой не бе по-добър — след като Джъстин от Акома умреше — и никой от тях нямаше да дръзне да оспори правото на Анасати.

Вик го накара да погледне към дърветата. Движеше ли се някой там? Джиро изрита книжните свитъци от краката си и се помъчи да се взре в сумрака на леса.

В затаения въздух отекна смътен тропот и войните се размърдаха неспокойно.

Един от старите ветерани се вцепени, после викна:

— Командире! Познат ми е този звук.

— Какво е? — попита Омело.

Джиро се обърна и позна мъжа, който бе заговорил — беше един от оцелелите от почетната гвардия, пратена някога с брат му да придружи мирната делегация на Ичиндар на варварския свят Мидкемия. Мирните преговори, които бяха завършили с клане. Халеско от Анасати беше паднал в първата атака. Само един от почетната му гвардия беше оцелял, за да се добере обратно през разлома, понесъл с други трима мъже изпадналия в безсъзнание император. В чест на спасяването на Небесната светлина мъжът бе получил място в личната охрана на Джиро. Сега той заговори припряно:

— Чух този звук, когато се бих с варварите, господарю. — Грохотът откъм гората се приближи и той повиши глас: — Врагът язди! Коне! Яздят коне!

В следващия миг от дърветата изригна хаос.

Облечени в синьо воини, яхнали четирикраки варварски зверове, връхлетяха стремглаво. Омело закрещя заповеди. Беше проучил донесенията на войници, изправяли се срещу конница на Мидкемия. Само една тактика имаше шанс за успех. Воините, придружаващи своя господар, бяха цветът на силите на Анасати. Подчиниха се без колебание и се разпръснаха, за да не бъдат стъпкани. Носачите на Джиро отстъпиха назад, за да могат колкото може повече бойци да застанат между своя господар и връхлитащата конница.

Джиро едва преглътна пристъпа на паника. Шинцаваи не бяха на два дни разстояние от Свещения град, бяха тук! Конете бяха бързи! И тежки! Копитата им разтърсваха земята. Копията на ездачите блестяха на слънчевата светлина.

Първите редици воини посрещнаха щурма. Бяха храбри, твърди и решителни, но нямаха никакъв шанс. Копията ги пронизваха и копитата ги тъпчеха като трева. Най-пъргавите успяха да се отдръпнат, за да загинат от мечовете на ездачите в синя броня. Само ветеранът от мидкемийските воини успя да се измъкне: бързият му удар посече един от зверовете отзад и животното рухна и зарита безпомощно в прахта. Ездачът му се претърколи и изруга над странно човешкия крясък на коня. Меч срещна меча и победителят в сблъсъка се изгуби сред охрения облак прах.

Втората линия защитници не се справи много по-добре. Един от мъжете прониза в гърдите връхлитащ кон, преди да бъде стъпкан. Ездачите пронизаха повечето защитници, но след това копията им се оказаха безполезни, понеже тези, които не се счупиха или останаха забити в човешка плът, бяха твърде дълги за бой с противника в близък обхват.

Джиро заръмжа проклятия. Можеше да умре тук! И какво ужасно прахосване щеше да е — да си отиде като Халеско в бъркотията на битката! Да загине от удар на меч като някой неграмотен глупак, заслепен от жажда за слава! Не можеше да приеме такава смърт. Първо щеше да види Мара унизена!

Скочи от носилката, побеснял като хванат натясно саркат.

Омело крещеше заповеди. Първоначалният щурм се бе забавил и следващите редици стояха в разкъсан строй, докато конете на Шинцаваи възвиваха, за да избегнат падналите. Конниците извадиха мечове и сякаш слети в едно с чудовищните си зверове връхлетяха срещу пешите воини.

Цуранското майсторство с меча беше най-слабо срещу удари отгоре. Най-добрите воини на Джиро паднаха с разцепени шлемове и кръвта им попи в сухия път.

А конниците продължаваха да връхлитат. Обкръжиха носилката и най-вътрешната лична охрана на Джиро. Последните му и най-твърди защитници закрещяха в непокорна ярост. Дори и най-дръзките разбираха: нямаше да са достатъчно.

Омело изкрещя проклятие. Чумака сякаш се беше скрил вдън земя.

Конницата на Хокану тъпчеше през падналите. Още един кон рухна и се замята на земята. Джиро преглътна надигащото се в гърлото му гадене и вдигна меча си. Войната не беше силата му, но трябваше или да се бие, или да умре.

Стисна зъби, оглушен от виковете на смъртно ранените, и се стегна за първия си удар, замаян и съкрушен от жестоката реалност на битката. Само фамилната гордост го държеше на крака.

Един кон се вдигна на задните си крака пред него, черен на фона на жаркото небе, копитата му биеха въздуха. Зъби блеснаха бели на лице, засенчено от шлема с перата на лорд, и Джиро разбра: ездачът беше Хокану.

Лордът на Анасати се вгледа в очи, в които нямаше жал: очи, които бяха тъмни като на Камацу и които оголиха Джиро до сърцевината на духа му, за да познаят в него страхливия убиец.

И в тях Джиро видя своя край.

Срещна първия удар на меча, както беше научен. Успя да парира втория. В краката му издъхваше воин. Прекрачи го и едва не се препъна. Горчивина опари гърлото му. Нямаше никаква сила. А Хокану връхлиташе отгоре, конят му подскачаше като демон и мечът му сечеше като лъч слънчева светлина.

Джиро залитна назад. Не! Това не можеше да се случва! Той, който с основание се гордееше със себе си, щеше да бъде посечен от някакъв си меч! Изтръпнал до дъното на душата си от страх, той се обърна и побягна.

Всякакво понятие за позор бе изтласкано от ума му от ужаса от онова, което тътнеше след него. Мускулите му закрещяха от напрежение. Трябваше да стигне до гората. Умът можеше да надделее над меча — но само ако успееше да оцелее. Беше последният от синовете на баща си. Не беше срам, а само благоразумие да оцелее на каквато и да е цена, така че Мара, проклето да е името й, да умре преди него. Тогава боговете можеха да правят с него каквото си поискат.

Звукът от битката заглъхна, накъсан от тропота на копита в сухата пръст. Джиро стигна до дърветата и се покатери на някакви камъни.

Тропотът на копитата вече не се чуваше. Беше спрял. Гората бе задържала ездача. Джиро примига, огледа се и се хвърли задъхан към близкото дърво.

— Обърни се и се бий — отсече глас зад гърба му.

Той се обърна рязко. Хокану беше слязъл от коня. Чакаше вдигнал меча си, безлик в сянката на шлема си като екзекутор.

Джиро сподави хленча си. Беше предаден! Чумака беше сгрешил и беше сгрешил лошо, и сега това беше краят. Нажежен до червено гняв отми паниката. Лордът на Анасати вдигна оръжието си и връхлетя.

Хокану отби меча му все едно беше играчка. Беше опитен боец — и имаше удар като желязо. Джиро усети разтърсваща болка в ръката и мечът изхвърча от нея и падна в храстите.

— Омело! — изкрещя Джиро в паника. Някой, който и да е, поне един воин от почетната му гвардия трябваше да е жив и да чуе вика му. Трябваше да го спасят!

Умът му запъна и отказа да работи.

— Позор за теб, който си готов да убие невъоръжен враг.

Хокану оголи зъби, но не в усмивка.

— Невъоръжен като баща ми ли? Смърт в леглото от отровна стрела? Знам, че убиецът беше твой. — Джиро понечи да го отрече и Хокану изкрещя: — Имам записите на тонга! — Лордът на Шинцаваи приличаше на въплътения ужас, когато замахна с меча си, а след това, с извивка на китката, го заби с върха надолу в земята и той затрепери, щом пусна дръжката му. — Ти си измет… не, по-низш и от измет, да ми хленчиш за чест!

И направи крачка към Джиро.

Джиро се присви, готов за борба. Добре! В крайна сметка умът щеше да надвие! Беше убедил доблестния глупак Шинцаваи да му излезе с голи ръце! Макар лордът на Анасати да знаеше, че не е превъзходен борец, смъртта щеше да е по-бавна от посичане с удар на меча. Беше спечелил време и може би някой от почетната му гвардия щеше да дойде и да го спаси.

За да спечели още време, Джиро отстъпи назад. Беше твърде бавен обаче. Хокану настъпваше с бързината на ловец и тласкан от жажда за мъст. Две яки ръце сграбчиха Джиро за раменете. Той вдигна ръката си да се измъкне и Хокану го стисна за китката и я изви.

Джиро изсъска. Сълзи замъглиха очите му. Жестоката хватка само се стегна още повече. Джиро примига. Хокану се беше извисил над него и лъч слънчева светлина блесна отразен от лъскавия му шлем.

Джиро се помъчи да заговори. Устата му се отвори, но не излезе ни една смислена дума. Никога в безметежния си пълнолетен живот не беше търпял болка и целувката й отне разума му.

Хокану го дръпна нагоре, както човек вдига пале. Очите му гледаха безумно; приличаше на демон, който няма да се засити само с кръв. Пръстите му бяха като на хищна птица, когато смъкна пищния шлем на Джиро с пукот, който разкъса врата му.

Ледена пот обля Джиро и той изпъшка, осъзнал какво предстои.

Смехът на Хокану беше убийствен.

— Помисли, че ще се боря с теб, нали? Глупак! Оставих меча си, защото не заслужаваш воинска чест. Ти, който купи убийството на баща ми, заслужаваш кучешка смърт.

Джиро вдиша хрипливо. Отвори уста да помоли за милост, но Хокану го разтърси и той изхлипа:

— Той беше старец.

— Но го обичаха — викна Хокану. — И беше моят баща. А твоят живот мърси света, в който той живя.

Дръпна го рязко нагоре и кесията с документи се измъкна изпод бронята. Лордът на Шинцаваи извъртя ръка и сграбчи каишката. Джиро се дръпна назад, изпаднал в ужас.

— Не би се опетнил със смъртта ми, ако съм толкова презряно същество.

— Нима? — изръмжа Хокану, докато извиваше каишката като гарота на удушвач.

Джиро се замята и задращи с пръсти. Ноктите му се чупеха в синята броня. Хокану дръпна още по-здраво. Лицето на Джиро се наля с кръв. Главата му забуча. Слюнка закапа от устните му и очите му се изцъклиха. Безчестието на смъртта му го ужаси и той се замята и зарита отчаяно. Лицето му вече ставаше яркочервено.

Хокану беше обзет от ярост, стихийна и безразсъдна като приливна вълна. Заради изгубеното им дете и мъртвия си баща той извиваше и извиваше кожената каишка, докато лицето на Джиро от тъмночервено не стана мораво и след това посиня. Продължи дълго след като Джиро падна отпуснат в ръцете му. Каишката се впиваше дълбоко през кожа, трахея и гърло. Със сълзи в очите, разтреперан, Хокану продължаваше да извива и да извива…

Един от Ударните водачи на Шинцаваи намери господаря си над падналия враг. Нужни бяха силни ръце, за да го откъснат от трупа.

Грохнал, Хокану седна и скри лицето си с окървавените си пръсти.

— Свърши се, татко — изхриптя. — Удуших кучето със собствените си ръце.

Ударният водач изчака търпеливо. Видял беше дълги години служба и познаваше господаря си добре. Погледна кесията с документи, усукана около врата на Джиро, и извади съдържанието й — предположи, че ще е нещо, което господарят му сигурно ще иска да прегледа, щом се съвземе.

След малко Хокану спря да трепери. Надигна се бавно, без да откъсва очи от дланите си. Лицето му беше безизразно. После, все едно мръсотията по пръстите му не беше нищо повече от чиста пръст, а мъртвата твар, просната окаяно в червената си броня, не беше нищо повече от убит дивеч, се обърна и се отдалечи.

Ударният водач закрачи след господаря си. Извика на войниците, които продължаваха да се бият в ръкопашни схватки на пътя:

— Предай на редиците! Джиро от Анасати е мъртъв! Денят е наш! Шинцаваи!

Вестта за края на Джиро се разнесе по полето на битката като огън по сухо поле. Застанал до обърнатата носилка, Чумака също чу вика:

— Лордът на Анасати е мъртъв! Джиро е убит!

Първият съветник на Анасати погледна разпилените в краката му свитъци и помисли за другия документ, който Джиро беше носил до гърдите си. Какво щеше да стане, ако го намереха?

— Глупаво момче — въздъхна тихо. — Достатъчно страхлив да побегне, но не и да скрие.

После сви рамене. Омело се изправяше, от раната на черепа лицето му беше в кръв. Изглеждаше горд, както винаги, но в очите му нямаше живот. Погледна Първия съветник и отрони:

— Какво е останало?

Чумака огледа замислено останките от почетната гвардия на Джиро, живите, както и мъртвите. От сто мъже едва двайсетина продължаваха да стоят на крака. Почетен брой срещу коне, прецени той хладно. Устоя на силното желание да седне. Да скърби не можеше. Обичта не му беше присъща. Дългът ри беше дълг и той се гордееше с това, че бе надвивал с ум враговете на Анасати. Но това вече бе свършило.

Така че каза на Омело, когото познаваше още от дете:

— Омело, приятелю, макар да те уважавам като войник, ти си традиционалист. Ако желаеш да паднеш на меча си, съветвам те да го направиш, преди да са ни разоръжили. Не те подтиквам да го правиш. Колкото до мен, мисля да заповядам на оцелелите да оставят оръжията си и се надявам, че Мара ще е толкова милостива сега, колкото беше и в миналото. — И много тихо, за да не бъде чут и да не блесне твърде ярко надеждата му, добави: — И дано да има някой незапълнен пост, за който да сме годни.

Омело изрева заповед всички да положат мечовете си на земята. След това, докато оръжията падаха едно след друго от вкочанените пръсти, изгледа сдържаното загадъчно лице на Чумака, облиза пресъхналите си устни и попита:

— Имаш ли такива надежди?

И двамата знаеха: не говореше за милостта, проявена от Мара в миналото. Господарката, от чието милостиво състрадание оттук нататък щеше да зависи животът им, ако не и свободата им, беше белязана за смърт. Дори по милостта на боговете да успееше да оцелее от гнева на Събранието, все пак оставаше последната кохорта воини на Минванаби, снаряжени в зелената броня на Акома. Бяха получили заповедта си от Чумака: да я убият на всяка цена и да се погрижат целта на Джиро да бъде изпълнена.

Очите на Чумака пробягаха настрани, а след това блеснаха с хазартен плам.

— Тя е Слуга на империята. С наша помощ все още може да преживее гнева на Събранието.

Омело плю на земята и обърна гръб.

— Едва ли. — Раменете му се изгърбиха като на бик нийдра, преди остенът да го смушка, за да го подчини. — Колкото до мен, прав си: аз съм традиционалист. Тези нови неща не са за човек като мен. Всички трябва да умрем някога, и по-добре да умра свободен, отколкото роб. — Погледна към небето и заяви: — Днес е добър ден да поздравя Червения бог.

Чумака не успя да извърне лице достатъчно бързо, преди Омело да се хвърли напред и да падне в последна прегръдка върху острието на собствения си меч.

Кръвта бликна от устата му. Чумака се наведе, сложи сбръчканата си длан на бузата му и чу последните му думи:

— Погрижи се воините ми да останат живи и свободни, ако Мара живее. Ако не, кажи им: ще ги срещна при… портата към… залите на Туракаму.

Гърмът отекна посред бял ден. Ударът се стовари от ясното небе и разтърси дърветата. Появиха се двама магьосници — рееха се във въздуха като древни богове.

С тайнственото си изкуство червенокосият Тапек се извиси още. Понесе се като кръжащ ястреб и заоглежда пътя, който лъкатушеше през хълмове и долини на север към Кентосани. Магията му даваше ясна като на хищна птица гледка, но сенките скриваха, листа и клони затулваха повърхността. Намръщи се и проклятието му се понесе с него по вятъра. Тук бяха и щеше да ги намери.

Зърна движение, завъртя се с лекотата на въздушен дух и огледа. Кафяви петънца, движеха се: стадо пъстри гатания — шестокраки сърни. Но не и коне.

Сприхав и раздразнен, продължи над пътя. И ето я: обърната лакирана в червено носилка, блещукаща на слънчевата светлина със спиралите си инкрустирана раковина коркара. Скъпо изделие, подходящо само за лорд с най-висок ранг — и със завеси с цветовете на Анасати.

Тапек се спусна стремглаво надолу.

Не толкова настървен в гонитбата, Кероло все пак не бе неподготвен. Зърна спускането на другия маг и ускори полета си да го догони.

Изкривил презрително устни, червенокосият маг посочи облака слягаща се прах по-натам по пътя.

— Ето там. Виждаш ли?

Кероло обхвана мълчаливо с очи сцената на разигралата се на пътя битка. Коне, все още плувнали в пяна от щурма. Воини на Шинцаваи в синьо, вече спешени и обкръжили с насочени мечове скупчените останки от почетната гвардия на лорд Джиро. Омело, мъртъв в кръга, прободен от острието на собствения си меч. Чумака до него, като че ли за първи път изгубил хладнокръвието си.

— Лордът не е с хората си — отбеляза ледено Тапек, докато оглеждаше падналите.

— Да, няма го — каза Кероло, по-скоро с тъга, за разлика от него. — Но пък толкова стабилен командир като Омело не би се пронизал с меча си без причина.

— Мислиш, че Джиро е мъртъв? — отвърна Тапек, без да спира да оглежда земята под тях, и изведнъж посочи. — Виж! Там, под дърветата.

Полетяха натам и след секунди видяха мъртвия Джиро и забития в земята меч на Хокану.

— Удушен е! — викна Тапек. — Лорд Джиро е умрял в позор. Отново ни се опълчиха!

— Никой не би могъл да оспори, че лорд Хокану имаше традиционното право на мъст — отбеляза Кероло. — Знае се кой бе виновен за убийството на баща му.

Тапек все едно не го чу.

— Това е дело на Мара! Съпругът й винаги се е държал за полата й. Наистина ли вярва, че ще простим тази безчестна смърт само защото ръцете й уж са чисти?

Кероло сви рамене.

— Това е предположение, особено след като Събранието трябва да реши какво действие да предприеме заради атаката на армията й в равнината Нашика.

— Да реши? — Тапек свъси вежди възмутено. — Не може да мислиш за ново свикване на съвета! Спорът ни и забавянето вече струваха на империята един Велик дом.

— Едва ли. — Спокойствието на Кероло изтъня като острието на меч, точен твърде дълго на бруса. — Останали са братовчедки от потеклото на Анасати: половин дузина млади жени, посветени на храма, които все още не са се обвързали с клетва да служат.

— Какво? Да дадем власт в ръцете на поредната неопитна жена? Удивляваш ме! Или нещастно момиче, чието наследство ще бъде унищожено пред очите й, преди да е управлявала и година, или поредната Мара? Точно този избор преди двайсет години ни създаде днешните трудности.

— Събранието ще посочи наследник на Анасати след като решим проблема между Шинцаваи и Акома — настоя Кероло. — Трябва да се върнем в Града на магьосниците. Веднага. Тази новина трябва да бъде чута незабавно.

Тапек присви очи.

— Глупак! Можем да я хванем веднага!

Кероло затаи за себе си подозрението за възможен съюз с чо-джа. Премълча вътрешния си страх, че Мара може да си е спечелила по-могъщ съюзник от който и да е смъртен император.

— Джиро вече е мъртъв — възрази той кротко. — Каква полза от бързане тепърва? Повече конфликт няма да има. След като Джиро е мъртъв, за какво?

Тапек едва не изкрещя:

— Мислиш ли, че се противопоставям на Мара заради Джиро? Тя заплашва нас, глупако! Има много по-големи амбиции от смъртта на един съперник.

Напомнянето беше неприятно за Кероло, но той все пак се опита да остане спокоен.

— Нито съм сляп, нито робувам винаги на протокола. Но съм длъжен да настоя, братко. След като едиктът ни все още е в сила, дори Мара да е толкова кръвожадна като някои познати ни лордове, не може да посегне на нито един претендент Анасати. Ние трябва да решим кой от тях е най-годният да облече мантията на Анасати. Хайде. Въпросът е твърде важен, за да действаме едностранно. Трябва да се съобразим с желанията на нашите събратя.

— Те са идиоти или още по-лошо, съучастници! — кипна Тапек. Закрачи из въздуха, обърна се рязко и изпъна пръст към спътника си. — Няма да стоя бездеен в тази криза! Трябва да действам, за Доброто на империята!

Все едно не бе чул ритуалната фраза, Кероло отвърна:

— А аз трябва да уведомя другите.

Бръкна в джоба си и телепортиращото му устройство забръмча като гневно насекомо.

— Глупак! — Тапек плю в пустия въздух. Вятърът, останал от заминалия си брат маг, отвя думата му.

Погледна надолу. Там, под безоблачното небе, Анасати и Шинцаваи привършваха осветения от времето танц на победител и победен.

Действията им вече бяха за него толкова маловажни, колкото градежите и битките на насекоми. Тапек ги остави с безразличие, извади и той устройството си и отпътува.