9. Чудо

Небето помръкна.

Тихо влязоха слуги, затвориха параваните и запалиха лампите в стаята на Мара. После мълчаливо се поклониха на господарката си, която лежеше неподвижна и бяла като платно, и излязоха. Хокану остана сам в бдението си, в тишината, която гризеше нервите му.

Няколко часа бяха изминали, откакто бяха дали противоотровата, а Мара не показваше никакви признаци на подобрение. Клепачите й не трепваха, а дъхът й нито забързваше, нито се променяше. Здрачът отвъд параваните се сгъстяваше и докато тъмнината бавно пълзеше вътре и изолираше съпруг и съпруга в смътния кръг светлина от лампите, Хокану изпита съмнение. Дали засадата при молитвената порта не го бе задържала съдбоносно и лекарството не бе стигнало твърде късно до Мара? Дали боговете не се бяха обърнали срещу тях и всичко, което бяха постигнали в живота си, не бе станало напразно от предрешената съдба?

Болката в раната от стрелата и тревогата за Мара го изцеждаха докрай. Измъчен от нуждата да действа, да направи нещо, след като знаеше, че не може да се направи нищо повече, той се пресегна и хвана ръката на Мара. Плод на въображението му ли беше, или плътта й наистина бе станала по-малко студена и лепкава? Или собственото му изтощено от напрежение тяло ставаше трескаво и сухо, след като неизваденият връх на стрелата в бедрото му бе започнал да забира? Съмнението подгони опашката на несигурността и за да прекъсне този кръг на безполезна тревога, Хокану заговори.

— Мара… — започна той. Празнотата на стаята само подсили самотата му. — Мара… — Напразно се помъчи да каже нещо за утеха. Всички думи вече бяха казани, безкрайните извинения и уверения в любов. Това, че жалката политика трябваше да изложи на риск жена, в която имаше толкова живот, само подчертаваше основния недостатък на цуранското общество: недостатък, за чиято промяна Мара беше жертвала себе си и продължението на рода Акома. Хокану затвори очи да спре сълзите, несигурен дали слабостта му произтича от дълбоко разкаяние, или от раната.

Колко дълго беше седял неподвижно, борейки се с чувства недостойни за жената, която воюваше със смъртта на постелята, не можеше да каже. Когато на вратата се почука и той вдигна шава, мракът зад параваните беше съвсем черен.

— Влез — каза той тихо и се замая от внезапното движение. Не беше хапвал нищо от предния ден. Това трябваше да е причината.

Люджан влезе и се поклони. Макар официално да не беше в дежурство в този късен час и да трябваше да отдъхва след вечерята, все още носеше бронята си и меча, който предпочиташе за полева служба. Прашен и вмирисан на пот, той изгледа с пронизващ поглед господаря и присви устни, докато изчакваше разрешение да заговори.

Хокану махна вяло с ръка.

— Милорд? — Тонът във въпроса бе неприсъщ за Бойния водач на Акома.

Сигурен, че ще последва тактично запитване за здравето му, Хокану се намръщи. Ръката му се стегна върху ръката на Мара и той хладно попита:

— Имаш да докладваш ли?

Доловил укора в гласа му, Люджан вирна брадичка.

— Позволих си волността да изпратя отряд съгледвачи под командата на Силов водач Ириланди. — Бившият Боен водач на Минванаби беше водил патрули из тези хълмове повече години, отколкото Люджан беше живял.

Хокану му кимна да продължи.

— Патрулът се натъкна на малка сила, въоръжена за набег. Имаше сблъсък. Повечето врагове са мъртви, но двама бяха заловени живи. Единият се оказа словоохотлив. Изглежда, че петимата стрелци, които са те нападнали от засада, са били само авангард съгледвачи. Пратени за рекогносцировка на пътя и да изберат мястото за по-решителна атака. Били са изненадани и е трябвало да импровизират. Другите, предрешени като разбойници, не са били там и явно само благоволението на боговете е спасило живота ти. Замаян от забралата рана, Хокану кимна й попита:

— Открихте ли кой ги е пратил?

Люджан се поколеба. Пъхна палци в ремъка на меча си, очите му бяха впити в господаря, изпълнени с неприкрита тревога.

— Джиро — отвърна най-сетне. — Доказателството е неопровержимо. Зад това стои лордът на Анасати.

Хокану примига, за да проясни ума си.

— Тогава ще трябва да умре.

— Не. Съпруже, не бива дори да изричаш такава мисъл. Как можем да тръгнем срещу едикта на Събранието на магьосниците? — промълви немощен глас от възглавниците.

Люджан и Хокану се обърнаха рязко.

Очите на Мара бяха отворени и блестяха на изпитото й лице. Пръстите й се свиха треперещи в ръката на съпруга й.

— Как можем да убием Джиро, след като Великите са забранили кръвната ни вражда?

— Слава на Добрия бог! — възкликна Хокану, наведе се и целуна жена си по бузата. — Любима, как се чувстваш?

— Ядосана — призна Мара. — Трябваше да съм по-благоразумна и да не опитвам онзи шоколад. Алчността ми да спечеля търговски монопол едва не ме унищожи.

Хокану погали ръката й.

— Сега си отдъхни. Слава на боговете, че се свести.

Мара се намръщи.

— Бебето? Какво стана със сина ни? — Но мъката на лицето на Хокану й каза всичко, което трябваше да знае. Овладя се и затвори очи. — Двама синове — прошепна. — Двама синове мъртви и не можем да пролеем кръв, за да отмъстим. — Думите сякаш изчерпаха последните й сили и тя се унесе в сън; червенина — може би от гняв, а може би от скръб — бе обагрила бледите й страни.

В същия миг нахлуха слуги. Лечителят нареди да проветрят постелята на Мара и да угасят лампите. Люджан пък пристъпи напред, хвана Хокану в силните си ръце и го вдигна от пода.

— Боен водач! — сопна се раздразнено лорд Шинцаваи. — Мога да вървя сам. Пусни ме.

Люджан му отвърна с най-обезоръжаващата си усмивка:

— Аз съм човек на милейди, господарю Хокану. Тази нощ не приемам заповеди от Шинцаваи. Ако беше някой от воините ми, щях да ти забраня категорично да се движиш с такава рана.

— И честно казано, много повече се боя от гнева на милейди. Ще те заведа при хирурга, та да извади върха на стрелата. Ако умреш от коварството на Джиро, докато Мара спи, това няма да помогне на никого. — Тонът му беше почти безочлив, но очите му бяха пълни с благодарност към мъжа, спасил жената, чийто живот бе най-важното от всичко и за двамата.

Хирургът остави оцапаните с кръв инструменти и погледна Люджан. Покритото му с пот чело лъщеше на светлината на лампата. Лицето му беше напрегнато.

— Значи не е добре? — прошепна Люджан. Ръцете му държаха здраво крака на Хокану Замаян от дозата вино, подсилено с упойваща билка, за да притъпи болката, Хокану почти не разбираше къде е и какво става. Все пак, колкото и да беше замаяно съзнанието на човек, духът му оставаше буден. Ако новината нямаше да е добра, уалът на Хокану, неговата вътрешна същност не биваше да я чуе, преди да се е съвзел достатъчно, за да запази самообладание.

Но или думите на Люджан не бяха изречени достатъчно тихо, или раненият не бе унесен дотолкова, че да не ги чуе. Хокану немощно вдигна глава и изпъшка:

— Ако има нещо лошо, държа да го чуя веднага.

Лечителят избърса ръцете си с чист парцал. Попи и потта от челото си. Извърна притеснен поглед към Люджан и той му кимна. Лечителят погледна отново консорта на Мара.

— Извадих върха на стрелата, господарю. Но беше дълбоко в костта. Има разкъсани сухожилия, някои толкова, че е невъзможно да ги зашия. — Премълча, че раната е дълбока и разкъсванията може да заберат. Щеше да сложи превръзка, но нищо повече не можеше да се направи.

— Да не би да ми казваш, че няма да мога да ходя? — Гласът на Хокану не трепна, запазил властната си острота.

Лечителят въздъхна.

— Ще ходиш, господарю. Но никога повече няма да водиш атака на бойното поле. Ще куцаш и трудно ще пазиш равновесие. В сражение всеки опитен воин ще те убие лесно. Милорд, никога повече не трябва да обличаш броня. — Поклати съчувствено побелялата си глава. — Съжалявам. Това е най-доброто, което мога да обещая.

Хокану извърна лице към стената. Дори ръцете му не се стегнаха в юмруци. Гневът и болката му останаха скрити. Но Люджан, който също беше воин, знаеше какво му е на ума: това, че все пак е наследник на баща си и Боен водач на Шинцаваи. Лошо беше за мъж, комуто предстои да понесе мантията на Велик дом, да стане сакат. Сърцето му се късаше, но не посмя да предложи съчувствие от страх, че отчаяно поддържаното достойнство на Хокану ще рухне.

И все пак мъжът, когото Мара бе взела за свой съпруг, отново показа твърдия си нрав.

— Продължи с работата си, лечителю. Заший каквото можеш, и в името на любовта на боговете, не ми давай повече упойващо вино. Искам да съм в съзнание, когато милейди се събуди, а не обезумял от самосъжаление, причинено от пиене.

— Добре, господарю — отвърна хирургът. — Ще се постарая да направя най-доброто, което мога.

— Добри слуга, в това мога да съм ти в помощ — каза тих глас откъм входа.

Хирургът се сепна изненадано, а Люджан едва не изпусна крака на Хокану и се обърна с раздразнение.

— Казах на стражата, че господарят не бива да бъде притесняван. По никакъв повод! — И замръзна изумен.

Съсухреният мъж с кафяв халат, който стоеше в края на светлия кръг, беше жрец на Хантукама, Бога на изцеляването. Люджан беше виждал такъв жрец веднъж, в деня, в който бе спасен животът на Кейоке. Знаеше колко е трудно да се спечелят услугите на такъв жрец, така че се поклони дълбоко като най-низш роб.

— Прости ми, жрецо, за лошото ми възпитание. В името на моята господарка, ти си добре дошъл тук, а грубото ми поведение е позор за честта на този дом.

Жрецът пристъпи безшумно напред с босите си крака. Потъмнялото му от слънцето лице не издаваше никаква обида, а само най-дълбоко съчувствие, щом докосна рамото на воина.

— Щом господар и господарка са пострадали, щеше да си лош бранител, ако не се опитваш да им спестиш нежелани натрапвания.

Люджан заговори, без да вдига лице от пода.

— Добри жрецо, ако си дошъл да помогнеш, моите чувства са без никакво значение пред нуждите на господаря и господарката ми.

Жрецът се намръщи и страховито изражение замени обичайната ведрина на лицето му. Ръката му се стегна с изненадваща сила и той вдигна Люджан от раболепната поза.

— Напротив — отсече с укор. — Духът и чувствата на всеки човек са равни пред взора на моя бог. Простено ти е за грешката, достойни воине. Сега върви. Остави ме да свърша работата си с господаря ти и стой бдително на своя пост на вратата.

Люджан отдаде чест по войнишки, с ръка на сърцето, и излезе, както му бе наредено. Хирургът удостои жреца с припрян поклон и понечи да го последва, но жрецът му махна да остане и каза:

— Послушникът ми е още момче и е твърде уморен от пътуването, за да помогне. Пратих го да спи и щом ще служа на своя бог, ще ми трябва помощ.

Остави торбата си на пода, хвана ръката на Хокану и го попита:

— Сине на моя бог, как си?

Хокану сведе глава, най-доброто, което можеше да направи в израз на почит.

— Добре. Благодаря на вашия бог и на благосклонността на Чочокан, че те доведоха в този дом. — Вдиша с усилие и се помъчи да превъзмогне болката. — Ако ми е позволено, бих помолил да се погрижиш за съпругата ми. Нуждата й от изцеление е по-голяма от моята.

Жрецът присви устни.

— Не. Казвам не. — Вдигна ръка, за да прекъсне възражението на Хокану. — Аз съм този, който ще прецени. Вече видях Слугата. Дойдох, за да се отзова на нейната нужда, защото нейната саможертвеност и любов към хората й са признати от следовниците на моя бог. Но тя се съвзема добре и без благословията на Хантукама. Дали сте противоотровата навреме.

Хокану притвори очи с видимо облекчение.

— Радвам се да чуя, че ще се оправи.

— Ще се оправи. — Жрецът замълча и лицето му стана угрижено. После добави, като подбираше думите си грижливо: — Но трябва да знаеш, като неин консорт, че ще роди само още едно дете. Отровата е нанесла щети и това е най-доброто, което целебните сили на моя бог могат да позволят.

Очите на Хокану рязко се отвориха, черни на мигащата светлина на лампата. Воинската му сдържаност се съхрани, без да издаде мъката му от това, че неговата лейди няма да може да има многото деца, за които копнееше, за да осигури и своята, и неговата родословни линии.

— Разбрах.

Възцари се тишина. Хирургът стоеше неподвижно в почит къч чувствата на господаря си. Съсъкът на лампата се сля с шепота на лекия ветрец отвъд паравана и, още по-далече, с тропването на воин, отзовал се на смяната на караула. Лятото бе отминало и земноводните същества по езерния бряг бяха затихнали, само насекоми жужаха в меката топлина на нощта.

В това безмълвие и мир, властващи в късния час, жрецът на Хантукама проговори:

— Разбирането не е достатъчно.

Очите на консорта на Мара се съсредоточиха с усилие поради замаята от упойващото вино. Той погледна слабия сбръчкан дребничък жрец и бавно се надигна.

— Какво още ще поискаш от мен, което вече да не съм дал?

Жрецът на Хантукама въздъхна и отвърна с усмивка.

— Точно това е, че даваш твърде много, сине на моя бог. Любовта и предаността ти към съпругата ти поглъщат всичко, което имаш, и всичко, което си. За нея наследникът на Шинцаваи рискува целостта на крака си и за нея е готов да пожертва живота си, за да опази нейния. Като глас на моя бог, казвам, че това е твърде много.

Хокану се зачерви от гняв.

— Каква чест бих имал, ако спасях себе си пред Мара?

Жрецът го натисна да легне отново на възглавниците с нежен, но твърд жест.

— Тя не се нуждае от твоето спасяване — заяви с тон, нетърпящ възражение. — Тя е Слуга на империята и Господарка на Акома. Има своята собствена сила. Нуждае се от теб като доверен приятел до себе си, не като щит пред нея.

Хокану си пое дъх, за да възрази. Жрецът го разтърси здраво и той изохка от болка.

— Ти си не по-малко от нея в очите на тази империя и на моя бог. Продължението на тази държава и по-добрият живот за всички, обещан от Небесната светлина, разчитат на теб, като наследник на дома Шинцаваи, толкова, колкото и на нея. Ти си основен играч в тази променена Игра на Съвета. Това трябва да разбереш.

Твърде изтощен, за да спори, Хокану се отпусна и отрони уморено:

— Говориш все едно знаеш бъдещето. Какво виждаш, а ние — не?

Но жрецът не пожела да каже. Тихо, но твърдо се обърна към домашния хирург.

— Отвори торбата ми, лечителю. Ако искаме този мъж да стане, без да куца, ни чака дълга нощ работа и трябва да призова благословията на моя бог.



Вестта за засадата срещу Хокану и сигурното възстановяване на Мара догони Аракаси на речна баржа надолу от Кентосани. Пратеникът, който я донесе, пристигна малко след разсъмване, при едно спиране да натоварят пресни плодове. Качи се с робите, понесли кошове с джомач, и се шмугна ненатрапчиво през пътниците на борда. На баржата пътуваха три семейства берачи на плодове, двама келяви просяци, прогонени от Кентосани за упражняване на занаята без разрешение от императора, и бегач от гилдията с подут глезен, тръгнал на юг да помоли чичо си за приют, докато оздравее.

Аракаси седеше между две бурета, придърпал тъмната качулка над лицето си. Тъй като беше мръсен като просяците и очите му шареха като на крадец, майките селянки държаха ревливите си бебета и измършавелите си хлапета далече от него, така че новодошлият намери достатъчно пространство, за да се провре до него и да му изшепне новината от имението на Акома.

Затворил очи и отпуснал глава, Началникът на шпионите изглеждаше заспал. Имаше въглищна прах под ноктите и раздран струпей на брадичката и миришеше все едно не се е къпал от седем дни. Но ушите му чуваха добре. След миг, през който помисли трескаво, изпухтя сънено, завъртя се на една страна и отвърна с едва доловим шепот:

— Няма да сляза на сливането на реките. Кажи на свръзката там да предаде поздравите ми на господаря и господарката. Ако съм нужен, предай мрежата да попита за мен при бижутера до дюкяна за препарирани трофеи в Сулан-Ку. Ще познаеш мястото по черепа на харулт на табелата.

Пратеникът пипна китката на шпионина за потвърждение, после изсумтя шумно, уж отвратен, наведе се към най-близкия пътник и почна да го увещава да встъпи в не особено известния култ на Лулонди, бога на земеделците.

— Разкарай се, напаст такава — сопна се отегчената му жертва. — Не обичам зеленчуци, а мухите на това пътуване ми стигат и без досадното ти дърдорене!

Пратеникът се поклони и без да иска перна с лакът коляното на една от селянките. Тя изруга и го срита в пищялките.

Суматохата привлече вниманието на господаря на баржата.

— Ей, вие там! Я да стоите кротко, че да не изхвърля цялата ви пасмина през борда.

Селянката отвърна високо:

— Тая отрепка тука е дошъл да проси, а и дали си е платил за превоза, между другото?

Господарят на баржата се намръщи и присви очи към мъжа, когото селянката сочеше с мазолестия си пръст.

— Ти! Въшлив келяв нещастнико! Имаш ли центи да си платиш?

Мъжът замърмори отчаяно:

— Заради благословията на добрия Лулонди, моля те да ме оставиш, нямам пари.

Господарят на баржата се навъси и щракна с пръсти.

— Ще ти дам аз една благословия на Лулонди. — По негов знак двама от весларите, мускулести като борци, се надигнаха от мястото си за отдих до перилото и се поклониха на господаря си.

— Изхвърлете го — нареди им отвратен собственикът. — И хич не го жалете. Без пари ще ми се вози той.

Двамата веслари се ухилиха доволно, награбиха жертвата си за китките и глезените и я метнаха през борда.

Мъжът падна с плясък и пръски мръсна вода заляха еднодръвката на някакъв продавач на плодове. Екипажът на баржата, пътниците на палубата и зяпачите, струпали се на брега, се разсмяха, щом нещастникът зарита да се измъкне от гънките на наметалото си и заплува като гризач към сушата.

— Благословията на Лулонди, как пък не — избоботи господарят на баржата, обърна се и прекрачи хъркащия Аракаси, без дори да го погледне.



Два дни по-късно Началникът на шпионите на Мара слезе в Сулан-Ку и тръгна по крайречната улица незабележим в обедните сенки. Нямаше хора, дюкяните бяха затворени за обедната жега. Аракаси се запъти към Къщата на Седемте звезди, публичен дом, привличащ благородници със старомодни вкусове. Там, под арката на една задна врата, украсена с целуващи се херувимчета, почука в уговорената последователност. Вратата се отвори и неописуемо дебела жена, накичена с гердани от мъниста и коркара, го дръпна вътре.

— Богове — промърмори с глас, дълбок като на мъж, — винаги ли трябва да идваш вмирисан на канал? Имаме клиенти горе, може да се възмутят.

Аракаси се ухили.

— Стига, Бубара, не ми казвай, че ти е свършила всичката вода за баня с листа от кекали и цитрус толкова рано през деня.

Мадам изпръхтя.

— Не е, разбира се. Момичетата и момчетата трябва да миришат сладко. — Врътна отпуснатата си ръка през една завеска и голо глухонямо дете с кожа с цвета на зърна чоча-ла изситни навън и й се поклони.

Тя махна към Аракаси и му кимна.

Момченцето Погледна мръсния гост, кривна глава и се ухили радостно, като го позна. Без да се притеснява от ужасната миризма, хвана зацапаната с въглища ръка на шпионина и го изведе.

Аракаси разроши косата на момчето и му даде бонбонче, направено от чо-джа. Момчето се усмихна и показа жалки голи венци на мястото, където би трябвало да има зъби. Изстена от задоволство и наведе няколко пъти чело към юмручетата си в жест на благодарност.

Аракаси помисли малко и добави две монети от раковини.

— Някой трябва да ти купи дрехи — измърмори той, хвана момчето за лакътя и го дръпна да се изправи, когато то понечи да се просне на пода. Потупа го отново по главата и му махна да си ходи: беше идвал тук много пъти и знаеше къде да отиде.

Тръгна по коридора, докосна една статуетка, която отключваше скрита врата, и се заизкачва по тясното стълбище зад нея към малък склад под стрехите; зад него малкото момче стисна в шепи скъпоценните си дарове и се затъркаля от радост по хубавите килими.

В малката стаичка, под напечените от обедното слънце дървени плочи на покрива, Аракаси разрови няколко ракли, пълни с всевъзможни дрехи, от искрящи халати с мъниста до широки ризи за полски работници. Избра си ливрея в оранжево и пурпурно и прашни сандали с дупка на пръстите на левия. После нави непрания си халат и го пъхна в друг сандък, пълен с просешки дрипи, и само по препаска заслиза по стъпалата, за да използва банята.

След час беше на колене в службите на лихварската гилдия, с четка за търкане и ведро вода. Следобедната търговия бе започнала с нова сила и дори да се задържеше дълго в чистене на плочките около писалището на чиновника до пътеката, никой нямаше да коментира. Търговците имаха навика да го сритват от пътя си, докато влизаха и излизаха, особено ако изплащането на заемите им бе закъсняло или нуждата им да търсят заем бе причинена от злополука: кервански товар, ограбен от разбойници, или товар коприна, съсипан от влажното време.

В горещия следобед често припламваха спорове и никой не забелязваше, че слугата си мърмори тихо, докато търка плочките.

Освен чиновника, който докато преписваше редове числа, държеше главата си кривната на една страна.

— … диря на хафта в кучешки лайна — мърмореше Аракаси. — Трябва да има закон, който да забранява домашните любимци на дамите да серат по улиците. — Изсумтя, изруга схванатия си гръб и със същия напевен тон продължи: — Обижда ми носа, тъй де, а забеляза ли дали червеното момче е взело бележки, които може да са били за кръвни пари? Пак насрано във водата за миене, а ми омръзна да изливам и да пълня ведрото.

Чиновникът избърса пот от челото си, вдигна една плочка от ъгъла на писалището си и написа нещо. После порови в друга купчина зацапани с тебеширен прах дъсчици, замахна с крак и срита силно търкащия пода в ребрата.

— Ей, ти. Изчисти ги тия.

Аракаси избута назад перчема си и опря нос в мокрите плочки на пода.

— Твоя воля, господарю, твоя воля.

Взе дъсчиците, опипа с ръка за парцала и се зае с възложената задача. Мърморенето му продължи със същата интонация, щом стигна до дъсчицата с написаната бележка. Като видя числата и изписаните с шифър отстрани дати, едва не изпусна парцала. Три первания на китката и дъсчицата беше празна, числата и датите — запаметени. Лицето му остана напълно равнодушно, но пулсът му се бе удвоил.

Защото червеното момче беше кодовото му име за Анасати, а чиновникът — грижливо поставен агент. Числата пък бяха разкрили големи суми в метал, взети от Първия съветник на Анасати. Не бяха за търговски цели. За тях хадонрата щеше да се е подписал и повечето щяха да са в бележки на търговци, извършващи редовни сделки. Едната от сумите беше заета точно преди почти катастрофалното разкриване на Аракаси в копринения склад. Възможно ли беше събитията да са свързани? А другите две, със скорошни дати, можеше да са плащане на тонга Хамой, кървави пари за определени убийства.

Аракаси излъска последната плоча и заситни обратно към писалището на чиновника. Забърса отново пода и измърмори недоволно, когато чиновникът хвърли парче хартия от таза към кошчето за боклук и не улучи. Смачканият боклук падна на почистените от Аракаси плочки. Той го вдигна, поклони се раболепно и го пусна в коша за боклук. Но второ парче хартия, увито вътре, остана в дланта му и бързо изчезна в една гънка на препаската му.

Изтърпя бутането и ритниците на търговците, докато вървеше назад по пътеката, и накрая се сви в отсрещния ъгъл.

Точно преди да затворят, когато гласовете ставаха най-гръмки и нервите най-изопнати, натруфено облечен търговец спря до писалището на чиновника, който беше агент на Аракаси, хвърли бърз поглед из помещението, видя, че всички са заети с работата си, и запита нещо.

Видимо смутеният чиновник изтърва кредата си. Аракаси топна четката за търкане във ведрото и започна нова част от пода, но наведената му глава беше извита така, че да вижда добре под ръката си разговора при писалището.

Двамата мъже говориха няколко минути. Размениха се монети от раковина, невидимо за всеки, който стоеше вътре, но не и за слуга, наведен над пода. Търговецът се огледа, очите му бяха блеснали от оживление.

Аракаси се намръщи. Къде беше виждал този човек? Къде? И отговорът го споходи бързо, след като можеше толкова вещо да отделя детайли от обстоятелства, колкото и несъвместими да изглеждаха.

С тръпка на възбуда разбра, че мъжът, облечен като натруфен търговец, не е никой друг, а самият Чумака, Първият съветник на Анасати.

— Чочокан да ми е на помощ — измърмори той. — Проклетият под няма свършване. — Придърпа ведрото настрана, като прегради вратата към нужника. Миг по-късно беше възнаграден с нов ритник в ребрата, когато чиновникът, забързал се по зова на природата, се спъна в него.

— Проклета отрепка! — Наведе се да го удари още веднъж и между ругатните заговори тихо: — Търговецът искаше да научи дали някой е разпитвал за сметките на Анасати. Казах му, че няколко съмнителни мъже с шавливи погледи са ми предложили подкуп за това, само за да го притесня.

Аракаси задави смеха си притисна лицето си в пода в робски извинителен поклон.

— Съжалявам, господарю, съжалявам. Това е адски интересна новина и ми простете за непохватността, умолявам ви.

— Простено ти е! — викна чиновникът. — Марш вън и изтъркай верандата! И гледай уличните псета да не пикаят на пилоните откъм задната уличка, докато си там.

Аракаси се поклони и припряно заотстъпва през вратата. Но макар да прати най-бързата си тайфа улични хлапета да издирят търговеца, от Чумака не бе останала и следа.

До залез-слънце Началникът на шпионите на Мара бе принуден да признае хитрината му. Това също тъй го притесни. Изстина от мисълта, че във вражеския лагер има човек, който не му отстъпва по опит в хитростите. Защото Джиро не само се беше заклел да унищожи Мара, но беше най-опасният член на фракцията на традиционалистите, която се стремеше да премахне императора. Други можеше да са по-открити в съпротивата си, но Аракаси не се съмняваше, че Джиро търси и намира изгода, като оставя други да изричат на глас желанията му. Напредъкът, постигнат в промяната на едно управление, пропаднало в застой и развала, оставаше застрашен.

Щом падна вечерта, Аракаси забърза по тъмните улици към Къщата на Седемте звезди. Трябваше да промени самоличността си и веднага да се върне при господарката си. Защото макар да беше стигнал до задънена улица в усилието си да разкрие тонга Хамой, имаше да съобщи друга тревожна новина, засягаща политическите дела в империята. Още по-притеснително беше случайното му откритие, че Чумака, Първият съветник на Джиро от Анасати, по някакъв начин е разбрал, че се налага да пази следите си.

Кой от агентите му беше разкрит, зачуди се с тревога Аракаси.

Загрузка...