Господарка на Империята

24. Завръщане

Баржата се отдели от брега.

Мара се подпря на перилото и вдиша дълбоко топлия ветрец. Познатата миризма на влажна пръст, езерна вода, мокри дъски и лекият лъх на пот от робите, които натискаха греблата, я накараха да потръпне. У дома! След не повече от час щеше да стигне в именията. Наслаждаваше се на топлината на слънцето.

Това бе първото зърване на небе и дневна светлина след тайното нощно дебаркиране от Коалтека и седмиците подземно пътуване през империята по тунелите на чо-джа. Маговете бяха потвърдили онова, което дотук бе само нейно предположение: Събранието на магьосниците не можеше да шпионира през тъмната пръст. Това, което ставаше в тунелите на чо-джа, беше недостъпно за погледа им, трудна отстъпка от времето на мирния договор. Тъй че групата й от отбрани воини, Камльо и двамата чо-джа от Чака-а беше успяла да влезе в империята тайно.

Бяха го постигнали без разрешението и без помощта на местните чо-джа, та укриването на маговете от Чака-а да не наруши договора по какъвто и да било начин. Присъствието им бе прикрито най-педантично, за да не може никой чо-джа в империята да твърди, че ги е видял да преминават или че е разбрал за съществуването им. Молбата на Мара всички чо-джа да опразнят тунелите пред нея, докато не премине, беше приета без никакви въпроси от цуранските царици чо-джа. Можеше да подозират, но можеха да отговорят честно, че не знаят нищо за начинанието на Мара.

Поради тази почти пълна изолация Мара се чувстваше отчайващо неосведомена. Беше получила съвсем откъслечни сведения от работниците чо-джа, които бе срещнала, докато изчакваше за отговора на местната царица, че може да премине през кошерите невидяна. Единственото важно сведение беше, че един от Великите продължава да наблюдава входа на храма на Червения бог в Сулан-Ку в очакване тя да прекрати усамотението си.

Това можеше да е забавно, ако не разкриваше опасността, която я грозеше. Дори след като бяха минали месеци това, че някой член на Събранието, колкото и низш да е, е сметнал такова наблюдение за необходимо, означаваше, че следващите й действия трябва да са добре обмислени и безпогрешно изпълнени. Разбираше, че само изключителният й ранг все още я пази жива, защото със сигурност някои членове на Събранието трябваше да са на ръба на търпението си.

Не смееше да спре, за да се свърже с мрежата агенти на Аракаси. Бързината, която бе наложила, за да стигне до сърцевината на Империята, беше неумолима. След като не искаше да рискува, показвайки се на открито, или да компрометира далите й подслон кошери, нямаше как да разбере с какво се е занимавал Джиро през месеците, докато тя бе отсъствала. Не знаеше дори дали съпругът й успешно се е справил с недоволните си братовчеди и кланови съперници, обзети от амбиция да затруднят наследяването му. Едва преди малко бе научила от работници на кейовете, че Хокану се е върнал в крайезерното им имение и че лейди Исашани закачливо се е опитала да го свърже с конкубинка, неизвестно защо неуспяла да задоволи един от многобройните незаконни синове на мъртвия й съпруг. Хокану й беше изпратил вежлив отказ. Въпреки че в такива светски клюки Мара не можеше да намери намек за заплаха, от предпазливост помоли чуждите магове да останат в една неизползвана пещера в кошера най-близо до имението. С тях остави двама воини, които да се грижат за нуждите им, и то стриктно обвързани с клетва за тайна. Щяха да излизат за събиране на храна само нощем и нямаше да разкриват задълженията си на никого от патрулите на Акома или на местни чо-джа. Даде на двамата войници документ, подпечатан с личния й печат като Слуга на империята, никой да не ги спира и да не ги разпитва за нищо. Тази предпазна мярка нямаше да й осигури защита от противниците й, но щеше да попречи на приятели или съюзници да се месят в тайната й.

Отпусна се на перилото срещу вятъра и се усмихна. Имаше толкова много да разказва на Хокану! Чудесата, които бе видяла, докато Люджан се възстановяваше в Чака-а, не се поддаваха на никакво рационално описание: от екзотичните цветя, които работниците чо-джа отглеждаха и които разцъфваха в невиждани съчетания от цветове, до редките течности, дестилирани от меда на червена пчела, и други еликсири, които търгуваха с източните си съседи човеци. В багажа си носеше лекарства, някои направени от плесени, други извлечени от семена или редки минерални извори, които лечителите й щяха да нарекат чудодейни поради целебните им свойства. Беше наблюдавала изработването на стъкло в работилниците, където правеха всичко, от вази до тухли, които блестяха като скъпоценни камъни.

Беше гледала как магове чираци усъвършенстват първите си заклинания и бе видяла първите шарки, появили се на още голите им коруби. Наблюдавала беше работата на най-древния им маг, целият изрисуван с плетеница от цветове. Беше й показал видения от далечното минало и едно, размътено от колебливата мъгла на вероятността, което показваше все още неоформеното бъдеще. Много й бе заприличало на разтворени в аквариум бои, но с блещукащи жилки като от златен метал.

— Ако това е бъдещето ми — каза Мара шеговито, — вероятно ще умра много богата.

Магът чо-джа не каза нищо, но за миг лъскавите му лазурни очи й се сториха тъжни.

Мара не можеше да сдържи въодушевлението си. Видя ято блатни птици, вдигнало се в полет от тръстиките, и си спомни моделите, които бяха летели като птици в Чака-а, и други, живи, диви птици, примамени да пеят в синхрон. Беше видяла животни с козина, ярка като най-пъстра коприна. Магията на чо-джа владееше начини да се изприда камък на нишки и да се тъче, и начини вода да се сплита на въже и да се праща да тече нагоре. Междувременно беше пирувала с екзотични храни и блюда, овкусени с подправки, опияняващи като вино. Съществуваха толкова възможности за търговия, че можеха да изкусят Джикан да извърши светотатство, и с момичешки възторг Мара копнееше гибелното й затруднение със Събранието най-сетне да се реши, за да може да предприеме по-мирни начинания. Проблемите й съвсем не бяха приключили, но във въодушевлението си неволно изпитваше чувството, че нещата ще се разрешат в нейна полза.

Това настроение на лекомислена възбуда бе надделяло над трезвия съвет на Сарик да останат в тунелите на чо-джа, докато не се доближат достатъчно до имението. Толкова беше закопняла за гледките и миризмите на Цурануани, че беше извела свитата си над повърхността близо до езерния бряг и след това бе задържала баржа на собствените й търговци от Акома, за да довърши пътуването си по вода.

Над нея падна сянка. Мара прекъсна размишленията си и вдигна глава. Беше Люджан — беше приключил с прегледа на почетната й гвардия: бойците не бяха с отличителните цветове на дома й, но лакираното им снаряжение блестеше. Люджан беше с шлема си с офицерските пера в зеленото на Акома. Все още накуцваше, но след време щеше да се възстанови напълно. Очите му блестяха лукаво и Мара разбра, че възбудата му не отстъпва на нейната.

— Лейди — докладва той. — Хората ти са готови за връщането у дома. — Усмихна се хитро. — Допускаш ли, че може да подплашим пазачите на кея? Нямаше ни толкова дълго, че като видят безцветната ни броня, може да ни помислят за духове, върнали се от отвъдното.

Мара се засмя.

— В известен смисъл сме точно това. — Втора фигура се приближи и спря от другата й страна. Слънчевата светлина засия по мантия от коприна на чо-джа, нашарена от маговете на Чака-а с изящество, на което можеше да завиди всяка благородна съпруга в империята. Мара видя водопад от златиста коса под качулката и сърцето й се стопли. — Камльо. Днес си изключително красива.

Всъщност за първи път Мара или който и да е от воините й, навлезли в територията на Турил, виждаха момичето облечено не с дрехи на жена от простолюдието.

Камльо сведе клепачи и свенливо замълча. Но усилващото се смущение, причинено от възхитения поглед на Люджан, я принуди с неохота да обясни:

— След преживяното в Турил се научих да вярвам на думата на господарката ми — че няма да бъда омъжена или дадена на мъж, когото не избера сама. — Сви стеснително рамене, при което цветните ресни на дрехата й се разлюляха. — Не е нужно тук, в имението ти, да се крия в дрипави дрехи. — Изсумтя презрително, или може би с облекчение, и изгледа Люджан с нещо като неприязън. — Нашите мъже не крадат жените си с набези и ако Началникът на шпионите Аракаси случайно се окаже на кейовете, не бих искала да си помисли, че съм неблагодарна за високото положение, с което бях удостоена.

— Охо! — Люджан се засмя. — Далече си стигнало, цветенце, да изричаш името му без пяна на устата.

Камльо го изгледа нацупено, което можеше да е прелюдия към шамар. Или поне Люджан помисли така, защото вдигна ръка в насмешлив страх, уж да се опази от женския гняв.

Но Мара се намеси.

— Дръжте се прилично, и двамата. Или пазачите няма да ви сбъркат с призраци, а със злодеи, заслужаващи наказание. Не се съмнявам, че в казармите има достатъчно мръсни клозети, та да ги чистите поне седмица.

И понеже Люджан не отвърна нагло на тази заплаха, Мара повдигна вежди и погледна да види какво не е наред. Видя, че несериозността му е изчезнала: изражението му беше станало сурово като в мига преди да влезе в битка. Беше се взрял в далечния бряг.

— Лейди — каза с тон, мрачен като гранит, — нещо не е наред.

Мара проследи погледа му и сърцето й се разтуптя от внезапен страх. Отвъд тясната ивица вода се простираха пристанът, каменните стени и островърхите покриви на къщата. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно. Търговска баржа, също като тази, на която бяха, беше привързана за кнехтите. Бали и сандъци бяха струпани на кея, надзиравани от писар и двама мускулести роби. Млади войници тичаха от учебното поле, сякаш току-що бяха свършили упражнението си. От кухненските комини се къдреше дим и един градинар събираше окапали листа.

— Какво? — попита нетърпеливо Мара.

Отговорът дойде сам, понеже слънцето блесна в злато — един имперски бегач тичаше обратно по пътя.

Безпокойството на Мара прерасна в страх, защото такива пратеници рядко носеха добри новини. Сладкият полъх на вятъра вече не носеше утеха.

— Капитане! — извика тя. — По-бързо!

Гребците се напрегнаха, тромавата баржа се понесе напред и от широкия й нос се разлетяха пръски. Мара едва се сдържаше да не закрачи нервно по палубата. Ето, че плащаше за безразсъдния си импулс. Ако беше послушала благоразумния съвет на Сарик и беше продължила под земята до входа на кошера най-близо до имението, можеше вече да получава информация от бегач, пратен да я посрещне. А сега не можеше да направи нищо, освен да гледа и да чака. Камльо беше уплашена, а Люджан — изпотен от трескаво предчувствие да не би бойците, които трябваше да командва, да се призовани на бойното поле без той да знае защо. Можеше да му се наложи твърде скоро да борави отново с меча, помисли Мара. Ако се съдеше по трескавата дейност на кея, беше ясно, че няма да има време раните му да зараснат спокойно.

От имението забумтяха барабани — дълбок тътен, сигнализиращ сбор на гарнизона.

— Война — каза Люджан. — Ритъмът е къс, накъсан на три. Този сигнал известява призив за пълна мобилизация, а Ириланди никога не би размърдал старите си кокали, ако няма сериозна неприятност.

— Кейоке сигурно е подкрепил това решение — отвърна Мара. — Той има голям опит и никога не би предприел крайни мерки без основание. Ако допуснем, че ръцете на Джиро все още са вързани от Събранието, какво може да се е случило? Възможно ли е някой безумец да е призовал клановата чест или, по-лошо, домът Шинцаваи да е подложен на атака?

— Не мога да знам, господарке. Но имам чувството, че това, което виждаме, е начало на нещо много лошо.

Бойните лодки на Акома вече се отделяха от кея. Една, втора, трета…

Люджан ги броеше. Стигна до дванайсет. Вече виждаше знамената и разбра кои отряди са вкарани в действие. Изводът му беше смразяващ.

— Това е пълен отбранителен строй, господарке. Явно очакват нападение.

Мара кипна от гняв. Беше преминала морето, беше преговаряла с варвари и едва не бе загубила живота си в Чака-а — И сега да види всичко да рухва! Обърна се към Сарик.

— Вдигнете знамето на Акома и личния ми флаг също. Нека всички разберат, че се връщам!

Веднага вдигнаха зеленото знаме със символа на птицата шатра на пилона на кърмата. Щом вятърът го разгъна, откъм брега се чуха ликуващи викове. Стотици гласове повтаряха отново и отново името на Мара и титлата, дарена й от императора, Слуга на империята! Слуга на империята! Тревогата й почти отстъпи място на сълзи от благодарност.

Най-после стигнаха до кея. Хокану я чакаше пред гъстото множество. На лицето му се бореха тревога и радост.

Съпругът й носеше бойната си броня, а не церемониалните доспехи за официални случаи, и това беше достатъчно красноречив знак, че предстои кръвопролитие. Но след близо половин година отсъствие и месеците страдания и неразбиране Мара не обърна много внимание на тази подробност. Не можа да спре за официален поздрав, а затича напред в мига, в който трапът изтропа на кея. Втурна се като момиче пред офицерите си и се хвърли в прегръдката на съпруга си.

Все едно че не беше извършила никакво нарушение на благоприличието, Хокану я притисна до себе си и прошепна в косата й:

— Боговете да благословят връщането ти!

— Хокану — отвърна Мара, притиснала лице в бронята му, — колко ми липсваше! — А след това се сепна. — Съпруже! Какво става? Къде са децата?

Тъмните му загрижени очи жадно се впиха в лицето й. Беше толкова отслабнал, загорял от слънцето и жизнен! Копнежът му да зададе най-простия въпрос за здравето й болезнено се четеше на лицето му. Но приглушената паника във въпроса й изискваше отговор.

— Джъстин и Касума са в безопасност поне засега. Още са в Имперския дворец… но дойде лоша новина. — Пое си дъх, колкото за да се овладее, толкова и за да й остави миг да се подготви. — Скъпа, Небесната светлина е убит.

Мара пребледня. Стъписването изцеди кръвта от лицето й. От всички бедствия, които си беше представяла, че може да се случат в нейно отсъствие, и след всички опасности, от които се беше спасила, за да доведе маговете от Чака-а, смъртта на императора беше най-невероятното. Успя някак да се овладее и попита:

— Как?

Хокану поклати тъжно тава.

— Новината току-що пристигна. Някой си Лойава, братовчед от Омечан, бил поканен снощи на вечеря. Пред трийсет свидетели пронизал Ичиндар във врата с отровен нож. Веднага повикали жрец, но вече било късно. — Тихо, почти милостиво, Хокану довърши: — Отровата е била много силна.

Мара потрепна. Тази жестокост бе невъзможна! Слабичкият, изпълнен с достойнство мъж, който бе седял на златния трон изгърбен от грижи и довеждан почти до умопомрачение от многото си свадливи жени, нямаше никога повече да провежда аудиенция във великата си зала. А тя никога вече нямаше да предложи съвета си насаме в покоите му и да се порадва на остроумните му забележки. Ичиндар бе дълбоко загрижен за своя народ, но не се грижеше за здравето си под съкрушителното бреме на управлението. Радост беше за нея да се опитва да го разсмее и понякога боговете й бяха позволявали известен успех. За нея Ичиндар не беше фигурантът, на трона, какъвто бе изглеждал в очите на поданиците си в младостта си.

Въпреки че титлата му изискваше величие и помпозност — да изглежда въплъщение на божественото на земята, — той беше приятел. Загубата бе съкрушителна. Светът беше станал победен.

Бе твърде съкрушена, за да може да погледне отвъд хоризонта на личната си скръб. Но пръстите на Хокану, вкопчени в раменете й, и напомниха, че трябва да го направи. Тази трагедия щеше да донесе ужасни последици и ако трябваше общото домакинство на Акома и Шинцаваи да се съхрани, тя трябваше бързо да поднови влиянието си върху текущата политика.

Първото, върху което се съсредоточи, беше името, споменато от Хокану — абсолютен непознат.

— Лойава? Не го знам. От Омечан? — Погледна умолително Хокану, чиито съветници бяха в течение на последните събития и сигурно бяха предложили някои хипотези. — Каква мотивация би могла да тласне един Омечан към такъв акт? От всички големи фамилии, които биха могли да се домогват за възстановяването на поста Военачалник, Омечан са най-далече от претенциите за властта на бялото и златното. Шест други дома могат да поставят своя кандидат на трона преди Омечан…

— Новината пристигна току-що — повтори Хокану, махна на чакащия наблизо Ударен водач да продължи да качва бойците на лодките и повиши глас над тропота на подкованите сандали по кея. — Дори Инкомо още не е наясно какво става.

— Не е за поста Военачалник — намеси се Сарик, твърде възбуден от внезапното си прозрение, за да съблюдава протокола.

Мара се обърна и го изгледа.

— Не е. Прав си. Не е за Военачалник. — Лицето й стана мъртвешки бледо. — Целта е самият златен трон!

Изгърбеният побелял Инкомо, който идваше към тях, я чу. Изглеждаше смачкан, с червени кръгове около очите и по-съсухрен от старостта, отколкото го помнеше Мара.

— Но няма имперски син — заяви той рязко.

— Който вземе ръката на най-голямата дъщеря на Ичиндар, Джеиля, става деветдесет и вторият император на Цурануани — побърза да го поправи Сарик. — Сега наследничка на трона е тя — момиче само на дванайсет години. Всеки от стотината братовчеди, които могат да доведат военна сила, за да щурмуват Имперския дворец, може да се опита да я направи своя жена.

— Джиро! — извика Мара. — Този ход е гениален! Иначе защо ще проучва и строи тайно обсадни машини толкова години! Той, само той стои зад този заговор!

Което означаваше, че децата й не само не са в безопасност, но че животът им е изложен на смъртен риск. Ако Анасати нахлуеха с войските си в Имперския дворец, всяко дете, свързано с врагове и с имперската фамилия, щеше да е застрашено.

— Богове! Джъстин! — възкликна Сарик, изтълкувал бързо ужаса й.

Мара едва потисна паниката си. Най-висшата й чест сега действаше против нея: като Слуга на империята тя беше официално осиновена в имперската фамилия. Според закона и традицията момчето й беше от императорската родословна линия. Децата й не само наследяваха височайшата привилегия, но Джъстин можеше да е претендент за трона като кралски племенник и най-близкия роднина на Ичиндар от мъжки пол.

Джиро щеше с радост да заповяда да убият Джъстин и Касума, като нормално действие в междуфамилната война с Акома, но и след като целта му беше тронът, щеше да е двойно по-безмилостен в желанието си да види Джъстин мъртъв. А и никой друг кандидат за ръката на Джеиля нямаше да е склонен да прояви милост по отношение на съперник наследник. Джъстин беше още момче, а по време на война лесно можеше да се случат злополуки.

Мара обузда ужасното си желание да закрещи проклятия към боговете заради този жесток обрат на съдбата. Вярно, беше се противопоставяла на Събранието, но бе разчитала едиктът му да сдържа Джиро. А сега убийството на Ичиндар отново беше хвърлило децата й във водовъртежа на политиката — в самата сърцевина на конфликта!

Очите на Хокану издадоха, че е осъзнал опасността, а стъписаният Инкомо изрече гласно най-лошите им страхове:

— Акома и Шинцаваи може да останат без наследници.

Такива съдбоносно важни въпроси не биваше да се обсъждат сред войници на кея, така че Мара откликна на подканата на Хокану и тръгнаха между войниците към къщата.

— Виждам, че вече си мобилизирал всички — каза тя, обзета от лошо предчувствие. — Трябва да пратим и куриери до съюзниците и васалите ни и да им заповядаме да се подготвят за война.

Хокану не възрази, че такъв призив на оръжие със сигурност ще предизвика реакцията на Събранието, а се обърна към Инкомо и каза твърдо:

— Погрижи се за това. Прати най-бързите ни куриери. — После погледна Мара. — Докато те нямаше, създадох куриерска мрежа с именията на Шинцаваи. Аракаси помогна, макар че не одобри проекта. Стана набързо и са нужни много хора, но трябваше да се вземат мерки съобщенията ни да се препращат без бавене. Братовчед ми Девакаи създаде достатъчно трудности и нищо чудно да действа като съюзник на Джиро.

Инкомо забързано се отдалечи, а Мара махна на Люджан и Сарик да останат за съвет. Видя, че обърканата Камльо ги следва, и повика и нея.

— За известно време ще можем да скрием част от войските си под знамената на наши съюзници, но това няма да трае дълго — каза Хокану. — Боговете дано подкрепят каузата ни и да пратят хаос и прах, за да объркат очите на Великите! Ще е добре това бездействие най-после да свърши! — Очите му се присвиха. — Анасати твърде дълго избягваха отмъщението на Шинцаваи затова, че поръчаха убийството на баща ми. — Замълча и прегърна Мара с обич, от която се беше сдържал пред очите на всички на кея. — Скъпа, какво ужасно завръщане! Отиде в Турил, за да предотвратиш една ужасна война, а се връщаш и заварваш, че Играта на Съвета отново сее смърт. — Погледна я и изчака тактично, без да я пита за успеха на мисията й.

Мара долови в погледа му неизречените въпроси, сред които и удивлението му за това, че вече не го обвинява за лошото му държане при раждането на Касума. Разминаването й на косъм със смъртта бе променило приоритетите й. Сякаш светът не заплашваше със скорошна гибел двата й дома, заговори тихо по проблема, който най̀ й беше на сърце.

— Научих нещо, което е трябвало да ми кажеш, и то веднага. — Устните й се извиха в тъжна усмивка. — Че не мога да имам повече деца. Нека това да не бъде пречка да се сдобиеш със сина, когото желаеш.

Хокану повдигна вежди и понечи да възрази — първо затова, че беше приела тази новина толкова хладнокръвно, и второ — защото беше пренебрегнала по-важния въпрос за пътуването си. Но преди да е успял да заговори, Мара добави:

— Показани ми бяха чудеса, съпруже. — Погали го по бузата, целуна го и попита: — Аракаси изпрати ли някакви съобщения?

— Десетина, откакто тръгна, но от вчера нищо. — Ръцете му се стегнаха на кръста й, сякаш се боеше, че тя може да се отдръпне, щом непосредствените й задължения на Управляваща господарка ангажират вниманието й.

Мара нареди на Сарик:

— Съобщи по мрежата, че искам Аракаси да се върне колкото може по-скоро.

След това се обърна към Камльо. Младата жена изглеждаше уплашена и едновременно с това — решителна. Уверението й пред Мара в далечните планини на Турил, че ще се разбере с Началника на шпионите, сякаш беше забравено, след като бе разбрала, че той скоро ще се появи. Бившата куртизанка се просна на пода в най-покорния робски поклон.

— Господарке, няма да те разочаровам.

— По-добре не разочаровай Аракаси — отвърна Мара. — Защото животът на всички може да зависи от него. Стани. — Камльо се подчини и Мара продължи по-меко: — Иди да се изкъпеш. Боговете знаят, изтърпяхме тежко пътуване, а през следващите дни няма да има много време за отдих. — И след като момичето излезе, заговори отривисто на Люджан: — Помогни на Ириланди с изпращането на воините ни и когато стигнат до сборния си пункт… — Замълча и се обърна към съпруга си: — Кой сборен пункт си определил?

— Събираме се на бреговете в края на имението, защото мисля, че Джиро ще превози главната част на армията си надолу по Гагаджин. Събранието не може да ни обвини, че нарушаваме едикта, ако маневрираме в собствените си граници. Силите на Шинцаваи ще се придвижат към Кентосани от север, а смесен гарнизон от сили на Тускалора и Акома от имението ти до Сулан-Ку ще тръгне по пътя, за да пресрещне възможни отряди на традиционалиста или войски на Анасати, евентуално тръгнали по суша.

— Джиро ще се е подготвил за този ден — отбеляза Мара.

Люджан допълни мисълта й:

— Обсадните машини ли? Мислиш ли, че ги е скрил в горите южно от Свещения град, господарке?

— Южно или северно — каза Хокану. — Аракаси съобщава, че местоположението им се пази в строга тайна. В няколко от съобщенията си докладва, че машините са разглобени и превозени по обиколни маршрути до неизвестни точки. Пише и че саботьорите, които пратихме с плановете на майстора на играчки, са се обадили само веднъж. Така че можем да приемем, че всичко е наред и че са на място с обсадните машини. Но местоположението им е неизвестно.

— Аз също щях да крия войски, ако бях на мястото на Джиро — каза Мара и довърши заповедите си към Люджан, преди да е тръгнал. — Искам съвещание с теб и Ириланди преди последната лодка да потегли. — Обърна се към Хокану. — Нищо ли не знаем за плана на Джиро за развръщане? — Прочете отрицателния отговор на лицето му и разбра, че мислят едно и също: опасенията на Аракаси, че шпионската мрежа на. Чумака може да превъзхожда тази на Акома, изглежда се оправдаваха. Как иначе бе възможно такива тежки машини да са преместени незабелязано? Мара продължи: — Можем само да предполагаме и да планираме кампанията си така, че да сме готови за всичко.

Люджан отдаде чест и излезе, а Хокану погледна жена си с насмешливо раздразнение.

— Моя храбра пълководко, да не би да мислиш, че сме бездействали, докато те нямаше? — Преведе я през сводестия вход в скрипториума, където бяха струпани възглавнички за заседание на съвета и пясъчна маса бе заменила писалищата. Имаше и глинен макет на провинция Сцетак, с редиците игли и маркери, с които тактиците обозначаваха войсковите отряди.

Мара погледна картата, стисна устни и изправи рамене. На лицето й се изписа решимост.

— Виждам отбранително развръщане.

Погледна Сарик, после Хокану, и въздъхна.

— Това, което се стремяхме да предотвратим, тоест всемогъщ Военачалник, ни доведе до още по-тежко положение: няма Висш съвет, който да ратифицира кръвното право на Джеиля да се възкачи на трона като императрица. Освен ако не се намеси самото Събрание, Джъстин е застрашен, понеже е законен претендент. И като такъв е или марионетка, или оръжие в ръцете на всеки разколник, за да раздерат страната с гражданска война. След като Съвета вече го няма, не можем да назначим регент, който да осигури стабилно управление, докато рационалното решение с брак не издигне нов император. Дори да имахме достатъчно верни поддръжници в Имперския двор, за да наложим контрол и да свикаме Съвета отново, ще се окажем в такава безизходица, раздори и убийства, че Нощта на кървавите мечове ще изглежда като упражнение на новобранци. И насилието ще продължи, докато някой Дом не се окаже достатъчно силен, за да намери подкрепа за своята кауза.

— Каква кауза, господарке? — обади се Сарик. — След дързостта на Ичиндар да наложи абсолютно управление кой лорд би се задоволил с възстановяването на титлата Военачалник?

Мара заговори отривисто:

— Ратифициране няма да има. Дори всички да ни подкрепят, можете ли да си представите момиче на дванайсет години да управлява? С глезената първа жена на Ичиндар за регент? Ако лорд Камацу беше жив, може би щяхме да успеем да направим нещо. Но ако, доколкото разбрах от думите ти, Хокану, подкрепата на клана Канацаваи е раздробена под натиска на твоите съперници и недоволни братовчеди. Ти държиш поста, но все още не и обединения клан. Вероятно Хопара от Ксакатекас ще застане като наш съюзник, но Фрасай от Тонмаргу все още е Имперски сюзерен. Колкото и немощен старец да е, все, пак е над поста на Хопара и като кланов брат на Джиро, ако се развихри хаос, съмнявам се, че ще държи твърд и независим курс. Не, нов съвет не би могъл да предотврати кръвопролитието. Първият лорд, който успее да завладее двореца, ще принуди жреците да поставят Джеиля на трона и след това ще я вземе за жена и ще наложи да бъде помазан за император.

Сарик, както винаги, заключи с пореден въпрос:

— Вярваш, че Джиро стои зад убийството на императора, така ли, господарке?

Но думите му останаха нечути. Хокану се взираше в очите на жена си с нещо много близко до ужас. Каза много тихо, с нотка на заплаха, а може би на голяма болка:

— Не говорим за отбраната, Мара. Няма ли да призовеш войските ни да се обединят с Имперските бели срещу бурята, която скоро ще връхлети Кентосани?

— Не — призна с ледено спокойствие Мара. — Няма. Ако стигна първа до Свещения град, смятам да атакувам.

— Джъстин? — В гласа му се долавяше страхопочитание. — Искаш да поставиш Джъстин на трона като съпруг на Джеиля?

— А защо не? — Мара го изгледа ядно. — Той е законен претендент за божествената титла. — И в последвалото стъписано мълчание извика умолително: — Не разбирате ли? Никой ли от вас не разбира изобщо? Той е просто едно малко момче и това е единственият начин да спасим живота му!

Сарик както винаги пръв съобрази последствията и успя да види отвъд болезнения майчински страх на Мара. Обърна се към вцепенения Хокану и заговори без следа от обичайния такт:

— Тя е права. Жив, Джъстин ще е заплаха за всяка външна фракция, която вземе момичето и наложи брак. Колкото и силна да е армията на самозвания император, той би привлякъл със себе си враговете му към трона. Никоя точка в закона няма да бъде пренебрегната, а популярността лейди Мара като Слуга трябва да наложи признание за родовите права на Джъстин по осиновяване. Разколниците ще се вкопчат в каузата на Джъстин като обединителен зов, все едно дали ние го искаме, или не. Други може да поискат да ни избият, за да получат възможността да поставят момчето на трона като своя марионетка.

— Гражданска война. — Мара въздъхна скръбно. — Ако Джиро или някой друг лорд спечели короната, няма да имаме никакъв император, никаква благословена Небесна светлина, а само един по-издигнат Военачалник. Ще бъде сливане на най-лошото от двата поста, след като ние бихме искали да съчетаем най-доброто.

Хокану изведнъж я прегърна и я притаена към гърдите си, за да скрие бликналите й сълзи. Погали я по косата.

— Не се бой, че може да загубиш подкрепата ми. Никога.

Мара отвърна с приглушен глас:

— Значи не си против?

Хокану въздъхна.

— Не мога да се преструвам, че идеята ми харесва, господарке на сърцето ми. Но си права. От Джъстин ще се получи мъдър владетел, щом навърши пълнолетие. А дотогава, като негови наставници, можем да продължим да възпираме жестокостите на Играта на Съвета и да наложим стабилност в държавата. Всички ще трябва да се преклонят пред неговата и на Джеиля обща претенция, а боговете знаят, това момиче заслужава съпруг, който де е по-близо до нейната възраст и наклонности. Наистина ще е злочеста, ако стане съпруга на човек, тласкан от жестока амбиция като Джиро.

След това, усетил сякаш, че загубата на Аяки е на път да завладее мислите й и че с тази смразяваща заплаха за живота на Джъстин нуждата й от утеха в този момент надделява над всички други неща, Хокану я притисна нежно до гърдите си, вдигна я и я изнесе от скрипториума. Докато завиваше по коридора към спалнята им, извика през рамо на Сарик:

— Ако сте донесли от Турил нещо, с което да спрем ръката на Събранието на магьосниците, моли се на боговете да подейства. Защото ако не греша, скоро ще се изправим срещу Джиро от Анасати на бойното поле.

Щом се озоваха сами в господарските покои, Мара нетърпеливо понечи да се освободи от прегръдката на Хокану.

— Толкова много неща има да се свършат — и толкова малко време!

Без да обръща внимание на борбата й, Хокану я положи върху постелята и стисна китките й, щом тя се опита да се изправи.

— Не сме неподготвени. Аракаси ни осведомява добре, Кейоке е по-вещ стратег от теб и мен, а Сарик няма да губи време и ще ги извести, че трябва да се издигне претенцията на Джъстин. — Очите на Мара се впиха гневно в неговите и той я разтърси грубо. — Отдели един час! Хората ти ще са по-добре, ако ги оставим и не ги притесняваме. Остави Люджан да обсъди нещата с Ириланди и Кейоке и да си свърши работата! А после вече можем да проведем съвет и заедно да изберем най-мъдрия курс.

Мара изглеждаше на ръба да заплаче.

— Не си ли притеснен за своите владения на север или за вмешателството на братовчед ти Девакаи?

— Не. — Хокану беше твърд като скала. — Назначих Догонди за Първи съветник на Шинцаваи, забрави ли? Баща ми разчиташе на него години наред, особено докато отсъстваше като Имперски канцлер. Догонди е един от най-вещите хора в империята, а с новата ни куриерска мрежа ще чуе за нуждата ни от помощ за каузата на Джъстин до утре вечер. Двамата с Инкомо се сработиха и вече са приятели. Довери се на ефикасността на служителите си, Мара. На моите слуги, които така безсрамно спечели. Нито един, който носи синьото на Шинцаваи, не би се поколебал да даде живота си за теб, но не и ако се намесиш в работата им точно сега.

Нов, по-силен трепет разтърси тялото на Мара.

— Как се оправях без теб през всичките тези месеци? — удиви се тя с изтънял от нерви глас. — Разбира се, че си прав.

Хокану усети, че тялото й омеква, пусна я и махна на слугинята да я съблече. Но щом тя се зае с работата си, усети, че не може да устои на желанието да й помогне. Свалиха заедно връхната роба на господарката и ръцете му загалиха гладката й плът.

Слугинята все едно беше станала невидима.

По-късно, докато двамата лежаха заситени от любовната игра, пръстът на Хокану нежно пробяга по лицето й. Светлината през паравана посребри кичурите на възрастта в черната й коса. Кожата й бе потъмняла от горещото слънце на южните земи. Докато той я галеше, тя се размърда и промърмори отново:

— Толкова много неща има да се свършат — и толкова малко време.

И се надигна на лакът с неспокойство, което вече не можеше да се възпре.

Хокану отпусна прегръдката си, разбрал, че не може да я задържи. Чакаше ги война, открито опълчване на забраната на Събранието. И животът на малкия Джъстин зависеше от изхода на тази война.

Но когато Мара стана и плесна с ръце на слугинята да й помогне да се облече, я загледа с ужасна, терзаеща горчивина. Вече нищо между двамата нямаше да е същото. Или Джиро щеше да седне на златния трон и Мара и всичко, което обичаше, щеше да бъде унищожено, или щяха да загинат в опита си да направят Джъстин император. Или пък, може би най-болезненото от всичко, Мара щеше да стане владетелка на Цурануани. Но нямаше избор. Заради собствената си дъщеря трябваше да помогне с военния си опит и да вярва, че легендарният късмет на Слугата ще опази и тях двамата, и децата им живи. Знаеше, че все едно дали ще оцелеят, или не, животът им неизбежно ще се промени. Не можеше да се отърве от предчувствието, че бъдещето ще го отчужди от най-скъпото същество в живота му.