Господарка на Империята

20. Съвет

Часовете се проточиха.

Затворена в тесния фургон от плетени клони, Мара се мъчеше да запази търпение. Но несигурността и подвикванията на турилските воини изопваха нервите й. За да мине времето, помоли Иаяпа да й опише земите, през които минаваха. Нямаше много да й каже. Нямаше никакви села, само колиби тук-там, вкопчени в скалистите склонове. Дарабалди, градът на висшия съвет на вождовете, се намирал в подножията на голямата планинска верига. Докарана до безполезно раздразнение, Мара се захвана да учи Камльо на успокояващите техники на медитация, които бе усвоила като храмова послушница.

Боговете знаеха, на бедното момиче сигурно щеше да му потрябва цялото успокоение, което можеше да научи да си дава, преди съдбите им да се решат от ръцете на тези хора.

Планинците спираха само за да ядат наденица, твърдо сирене от кердидра и хляб, полети с горчива бира, която се оказа изненадващо освежителна. Тези прекъсвания се оживяваха от дръзки хвалби и понякога от залагания, когато воините се надпреварваха в борба с оръжие.

Стъмни се и мъглата се утаи на студени пластове над земята. На магарето му омръзна да рита кердидрите, които теглеха впряга с него, макар че шестокраките животни продължаваха да го плюят. Мара се сви до Камльо за топло. Може би поспа малко.

Събуди се от лая на много кучета. Пастирски псета, обясни Иаяпа, по-дребни от онези, които използвали за лов. От дима във въздуха и острата миризма на държани на затворено животни Мара предположи, че се приближават към някакво селище.

— Дарабалди — отговори й гърлен глас, след като попита. Но когато попита кога ще може да говори със съвета на вождовете, й отвърнаха грубо:

— Защо питаш? Бързаш да научиш кой мъж ще те купи ли? Или се притесняваш, че ще е стар и няма да му е останало мъжество за вдигане?

На тези обидни думи Сарик отвърна с грубост на езика на самите турилци, научена сигурно при къпането във вира. Планинците изобщо не се обидиха, дори се изсмяха и като че ли отдадоха уважение на Първия й съветник.

Минаха през висока порта, по която горяха факли. От бойниците завикаха воини — питаха кои са.

Антаха им викна в отговор и заговори бързо. Явно ръсеше мръсотии, защото часовоите се разсмяха и задюдюкаха.

Фургонът заподскача по нещо, което трябваше да е каменна настилка, и спря рязко. Един рус планинец отвори плетения заден капак, ухили се широко и махна на Мара и Камльо да слязат. Зад турилската охрана и струпалите се зяпачи се виждаше дълга къща, опряна до крепостната стена. Мара я огледа набързо. Приличаше й на малка крепост. Тежките дървени врати зееха, но входът беше покрит с вълнена завеса на квадрати и черти. Преди да успее да забележи повече, я бутнаха натам и подкараха след нея Камльо, Сарик, Люджан и Иаяпа.

Залата, в която ги вкараха, беше без прозорци. Сумракът беше накъсан от червеникавия блясък на жарава, поддържана повече за готвене, отколкото за топлене. Миришеше на вълна, яхния и човешка пот. На висока пейка пред огромното каменно огнище седеше стара жена и чепкаше вълна от кердидра с костено чепкало. На столче от плетени върбови клони пред пейката седеше изгърбен стар, почти съвсем побелял мъж. Устата му беше хлътнала и намусена, оградена от дълги мустаци, спускащи се до провисналата му гуша. На краищата им лъщяха цветни мъниста, които изтракаха, щом вдигна брадичката си.

Иаяпа заговори бързо и приглушено на Сарик, който на свой ред измърмори:

— Този носи лицевите косми на главатар. Ако се съди по талисманите, трябва да е върховният вожд.

Мара потисна изненадата си. Беше очаквала да види особа с величава осанка, а не обикновено на вид старче с проста зелена пола. Купата, от която ядеше, беше грубо издялана, лъжицата му — очукан прибор от раковина коркара. Стъписана от липсата на церемониални украшения, Господарката на Акома едва не пропусна да забележи другите мъже, както бяха насядали в сянката в полукръг. При влизането на групата й разговорите им замряха.

За миг влезлите турилци и пленниците им изгледаха насядалите, които на свой ред ги зяпнаха мълчаливо, забравили за храната.

Изненадващо, но тъкмо старата жена наруши тишината.

— Защо не ги попиташ какво искат?

Мъжът с мустаците на вожд се завъртя рязко на стола си и изпъна лъжицата си към нея. От купата се разхвърча мазнина и зацвърча по въглените.

— Млък, дърта вещице! Не ме учи какво да правя!

Мара повдигна вежди, изумена както от липсата на благоприличие, така и от каквато и да било официална церемония, а турилският вожд се завъртя към Сарик, който беше най-близо до него, и изсумтя:

— Какво искате, цурани?

Когато пожелаеше, Сарик можеше да е майстор в подвеждащите изражения. На смътната светлина, хвърляна от жарта, остана неподвижен като камък, все едно цуранският върховен вожд беше заговорил на въздуха.

Мара схвана намека на съветника си, пристъпи напред и в настъпилата тишина заяви високо и ясно:

— Дойдох във вашата земя, за да търся сведения.

Турилският вожд се вцепени като зашлевен през лицето.

Очите му пробягаха към застаналата пред него жена, след което бързо се извърнаха към Антаха и другите воини.

— Стоите като пънове и позволявате на жена, при това пленничка, да говори, без да са я питали?! — ревна той като на бойно поле.

Ни най-малко притеснен, Сарик пристъпи напред и въпреки вързаните си ръце направи приемлив поклон.

— Антаха го прави, достойни вожде, защото това е лейди Мара от Акома, Слуга на империята и роднина на императора на Цурануани.

Воадът приглади мустаци и засука мънистата в краищата им.

— Тъй ли? — Мълчанието му се разпростря над тракането на дървени чинии и лъжици, докато приятелите му оставяха храната си. — Ако тази жена наистина е Слугата, къде са й знамената? Армията й? Голямата й разкошна шатра? — В дълбокия глас на вожда прозвуча присмех. — Виждал съм как цурански благородници пътуват в чужда територия! Носят половината си вещи с тях, все едно са търговци! Аз пък казвам, че лъжеш, другоземецо. А и защо тя… — посочи презрително Мара — е придружена от толкова малко охрана? Ние сме вражески страни в края на краищата.

Старицата до скамейката хвърли чепкалото и лицето й се изкриви от неприязън.

— Защо не попиташ нея? Каза ти, че е дошла да търси сведения. Трябва да е нещо много важно за нея.

— Затваряй си голямата уста, дърто! — Кипнал от възмущение, вождът изпъна ръката, която все още стискаше комат хляб, към пленниците, без обаче да се обърне пряко към Мара. — Не сме варварите, за каквито ни мислите вие, цураните!

Сдържаността на Мара рухна.

— Не сте ли? — Ужасно съжаляваше, че не знае турилски. Но се надяваше, че всички ще я разберат. — Да не би да смятате, че да оставите почетната ми гвардия в кошара за говеда не е варварство? В моята страна дори робите не живеят толкова жалко!

Стъписан и смутен от едва сдържания кикот на Антаха и воините му, вождът се покашля.

— Искаш сведения… — Очите му се присвиха. — Ти си враг. С какво право идваш тук и си позволяваш да искаш?

Преди Мара да е успяла да отвърне, Иаяпа мина енергично между нея и Сарик.

— Лейди Мара не идва тук като враг. Воините й се обезоръжиха по нейна заповед и нито веднъж не отвърнаха на обиди, макар че селяните и пазачите в Лосо доста се постараха да ги ядосат.

— Той казва истината — намеси се Мара: не искаше да отстъпи пред глупавия турилски обичай, според който мъж не можеше да приеме публично реч от жена. Сякаш възхитена от куража й, старата жена до скамейката се усмихна. Мара продължи: — Колкото до сведенията, които търся… — И млъкна.

Вождът изглеждаше объркан, но старицата зад него го подбутна и подвикна:

— Чака да й кажеш кой си, глупако безмозъчен.

Вождът се обърна побеснял към жената, която можеше да е само съпругата му, и ревна:

— Знам това, жено! — Обърна се отново към Мара и се изпъчи важно. — Да, трябва да са важни сведения…

— Името ти — обади се кротко старицата.

Вождът размаха юмруци.

— Млък, жено! Колко пъти да ти казвам, че трябва да мълчиш по време на съвет? Ядосаш ли ме пак, ще ти напердаша дебелия задник с трънена пръчка!

Жената не обърна внимание на заплахата и подхвана отново чепкането.

Вождът се изпъчи още повече и заяви:

— Аз съм Хотаба. Вожд съм на Петте племена на Малапия и по тази причина върховен вожд на съвета тук в Дарабалди. — Посочи мъжа, седящ най-далече от него и също с воински перчем и мустаци, и рече: — Този е Бразадо, главатар на Четирите племена на Сувака. — После посочи последния, без мустаци, и каза: — Това е Хидока, синът му. — Погледът му се измести покрай и над рамото на Мара. — А това е моят син Антаха…

— Запознахме се — прекъсна го язвително Мара.

Този път върховният вожд тресна юмруци на коленете си от яд. Разхвърчаха се трохи, щом коматът му се счупи, а веждите му се присвиха в свирепо мръщене. Мара едва устоя на подтика да отстъпи уплашено назад. Беше прекалила с дързостта си и този път щяха да я накажат за прекъсването.

Но старата жена при огнището се покашля шумно.

Гневният поглед на Хотаба се извърна към нея и омекна и той сви рамене примирено.

— А тая хлевоуста женска, дето се вре навсякъде, е жена ми Мирана. — Помисли малко и добави: — Ако не беше толкова добра в готвенето и метенето, отдавна да съм заповядал да я нарежат за месо на кучетата.

— Вождът в Лосо реши, че ще е най-добре да прати тези пленници веднага, вместо да чака следващия керван, тате — каза Антаха.

Главатарят потупа мустаците си и мънистата пак изтракаха.

— Не му трябва много стража напоследък, а? След като цураните са се кротнали като гачаги. — Мара разбра, че думата не е ласкателна, още преди Иаяпа да хвърли притеснен поглед към Люджан и Сарик. Но след онова, което бяха изтърпели край речния вир тази сутрин, двамата останаха равнодушни, че ги сравняват с гризачи.

Докато вождът чакаше реакция на оскърбителното си подхвърляне, Мирана се намеси:

— Още не си попитал лейди Мара какво иска да научи.

Хотаба скочи на крака побеснял, готов сякаш да я убие на място.

— Ще млъкнеш ли, жено! Продължаваш да говориш в съвета! Трябва да заповядам да те сварят и да те хвърлят на лешоядите и да ида да си открадна млада, послушна и мълчалива жена!

Членовете на съвета изглеждаха също толкова безразлични към заплахата, колкото и Мирана — ръцете й изобщо не нарушиха ритъма си и само стъпалото й потупваше по пода, сякаш тя едва сдържаше нервите си. Вождът, изглежда, взе мълчанието й за предупреждение. Пое си дъх и през зъби каза на Мара:

— Какво искаш да научиш, цуранке?

Мара погледна Люджан и Сарик. И двамата следяха разговора безстрастно. Съветникът й леко сви рамене. Трудно можеше да я напътства в тези преговори. Според цуранските стандарти турилците бяха невъзпитани и необуздани, отдадени на театрални изблици на емоции и изключително груби. Никой не знаеше какво може да е непростимо оскърбление за тях. Никаква словесна обида като че ли не стъписваше тези хора. И най-лошите оскърбления като че ли бяха за тях само шега. Искреността май беше най-безопасният подход, реши Мара.

— Хотаба, трябва да говоря с някой от магьосниците ви.

Издутите бузи на Хотаба се отпуснаха. Червенината на лицето му се стопи и той като че ли едва сега забеляза смачканите трохи в юмрука си.

— Магьосник ли?

Изглеждаше слисан. Мара продължи:

— Трябва да науча нещо, което може да ми каже само магьосник, който не е от Събранието в империята ни. Дойдох в Турилската конфедерация, защото разбрах, че отговорите може да се намерят във вашата страна.

Изненадата на лицето на Хотаба бавно преля в лукавство. Не бързаше да вземе отношение към темата, забеляза Мара. Светлите му очи се въртяха насам-натам и оглеждаха спътниците й. Тя пристъпи настрани, за да прикрие момичето, свило се зад нея, но светлата коса на Камльо изпъкваше и в полумрака. Още по-лошо, Антаха забеляза погледа на баща си и се вкопчи в тази възможност да си спечели благоразположение. Хвана Камльо за ръката и мина най-отпред.

— Тате, виж. Имаме ценна плячка от тези цурани.

Мара потисна нажежения си до бяло гняв, както заради свитото от страх момиче, така и заради грубото отклоняване от темата, заради която беше рискувала всичко. Но от похотта, лъснала в очите на стария вожд, разбра, че не бива да даде воля на обидата си, за да не предизвика мъжката му гордост.

Другите членове на съвета замърмориха възхитено. Всички зяпнаха куртизанката с жадни преценяващи очи и дори киселият поглед на Мирана не можа да намали интереса на съпруга й. Погледът на Хотаба обходи извивките на Камльо все едно оглеждаше деликатес. Облиза устни.

— Хубавица… Голяма хубавица. — Кимна на сина си. — Смъкни й робата. Да видим какви сладки плодове крие.

Мара за миг се вцепени. После викна:

— Хотаба, можеш да кажеш на сина си, че нито аз, нито слугинята ми Камльо не сме негова плячка. Ние не сме ваша собственост! Плътта на Камльо си е нейна, както услугите й са мои, да прави каквото аз й заповядам. И не й разрешавам да ляга с чужденци.

Хотаба се сепна все едно са го измъкнали от сън. Изгледа преценяващо Мара. После устата му се изви в злобна усмивка.

— Не си в положение да се налагаш, жено.

Мара го изгледа гневно, досущ Велика лейди свой слуга. Стойката й направи впечатление, макар и не най-доброто. Усмивката на Хотаба се разшири. Дори Мирана спря чепкането във възцарилото се опасно мълчание.

— Цуранке — заяви върховният вожд саркастично, — ще ти предложа сделка: сведенията, които търсиш, срещу твоята жълтокоса слугиня. Повече от честна сделка според мен. Жената е с неоценимо висока цена, с толкова рядка красота, колкото са редки и практикуващите честна магия сред вашата раса. Със сигурност знанието, за което си дошла, струва колкото плътта на една слугиня, след като в именията си в империята властвате над хиляди хора, нали така?

Мара стисна очи и зъби срещу острото желание да закрещи безполезни проклятия. Устата й беше суха като пепел. Коя беше тя, че да търгува живота и щастието на Камльо, та дори и да беше за доброто на фамилията й? Въпреки че като Управляваща господарка имаше това право според имперския закон, проговори с усилие:

— Не.

Гласът й поне прозвуча решително, макар умът й да кипеше от съмнения. Богове, в какво безчестно същество се беше превърнала — да постави живота на една непокорна слугиня над благополучието и оцеляването на дома си, на съпруга си и на децата си! Какво беше една нещастна куртизанка пред цялата й чест, пред всичките хора, които обичаше, и най-сетне — пред устоите на властта на самия Ичиндар? И все пак, макар навремето да щеше да се съгласи, днес, когато всичко зависеше от една дума, не можеше да поиска такава жертва.

И в тази напрегната тишина, докато мъжете бяха твърде стъписани, за да реагират, а Сарик се мъчеше да не издаде изумлението и неверието си, Мирана каза, сякаш това бе най-важното на света:

— Приключих с чепкането.

Мара я погледна и видя, че ръцете й треперят, докато прибира вълната и чепкалото в кошницата до коляното си. Хотаба кимна студено на жена си и тя се надигна, загърна раменете си с дългите шалове с ресни и махна на Мара да я последва.

Господарката на Акома се поколеба. Помисли да настои, че трябва да остане със служителите и хората си, за да следи поведението им като техен владетел. Но Мирана леко поклати глава, сякаш можеше да прочете мислите й.

Иаяпа заговори припряно на Сарик и той се наведе да я посъветва шепнешком:

— Върви, милейди. Тази култура не е като нашата и ти каза мнението си. Може би ще навредиш на каузата, за която дойдохме, ако останеш да настояваш. Иаяпа казва, че Мирана познава съпруга си добре. Смята, че трябва да я последваш, и аз съм съгласен с него.

Мара хвърли последен надменен поглед на Хотаба, давайки му да разбере, че действа по свои съображения, а не по волята му, а след това, изправила гръб, тръгна с Мирана към вратата.

Люджан се размърда да я последва, но Мара му махна да остане на мястото си. Никой от тях не беше в безопасност тук, сред тези варвари, а без оръжие никой воин не можеше да направи кой знае какво, за да я защити. Мирана, изглежда, разбра това, защото пак повиши глас:

— Остани тук с мъжа ми и го лъжи колко си свиреп в битка и в леглото, войнико. Няма да задържа господарката ти дълго. — Обърна се към Мара и добави: — Твоята млада слугиня няма да бъде докосната, бъди сигурна, докато този въпрос не се реши. — След това с изненадваща сила я хвана под мишницата и я помъкна навън.

Навън бе хладно. Мирана поведе Мара по улицата, където хлебарите привършваха дневната си работа, ако се съдеше по миризмата, а едно кученце ядеше корички хляб от ръката на момиче със сплетена коса. Мара си помисли за дъщеря си, която можеше така и да не порасте достатъчно, за да си има любимец, и се олюля.

Мирана я бутна напред.

— Без тия — каза й на цурански. — Достатъчно силна си, за да напуснеш отечеството си, да се опълчиш на Събранието и да дойдеш тук. Не ставай жертва на самосъжаление тепърва.

Мара я погледна изненадано.

— Какво те засяга моята съдба?

— Много малко — подхвърли небрежно Мирана. Тъмните й очи се впиха в Господарката на Акома, търсеха някаква реакция. Мара обаче не реагира и жената на вожда добави: — Много малко, ако беше като другите цурани, които познаваме. Но не си. Хотаба се увери в това, когато ти предложи сделката за слугинчето ти.

— Не е моя да я предлагам, дори заради възможността да спася от бедствие застрашената ми фамилия. Дадох й избор и тя остана с мен по своя свободна воля. Не е робиня…

Мирана сви рамене.

— Всъщност и според нашите закони не е твоя, за да я пазариш. Но господарите във вашата земя правят каквото си поискат с живота на своите слуги, роби и деца, ежедневно, и си мислят, че боговете са им дали това право.

— Така вярват — отвърна предпазливо Мара.

— А ти? — Въпросът бе рязък като удар на камшик.

— Не знам в какво вярвам — призна Мара и се намръщи. — Освен че като Слуга на империята поставих държавничеството над фамилната си кръв. Вече не мога да смятам своята кръв над тази на който и да е друг човек. Камльо е с мен заради клетва, която дадох на друг човек, да я закрилям като него. Честта ми не е по-малка от тази на човека, който ми довери безопасността й. Има чест в безразсъдното подчинение на традицията и чест, която е… нещо повече.

Погледът на Мирана беше пронизващ.

— Ти си различна — каза тя, колкото на Мара, толкова и на себе си. — Моли се на боговете ви тази разлика да е достатъчна, за да спечели свободата ви. Ще имаш подкрепата ми. Но никога не забравяй, че в Турил мъжете говорят по-свободно и са по-добронамерени, когато не присъстват жени. Земята ни е сурова и мъжът, който се покаже твърде мек, няма да опази жената, която си е отвлякъл.

— Друг мъж ще му я открадне, така ли? — попита Мара изненадано.

В усмивката на Мирана като че ли имаше някаква закана.

— Може би. Или още по-лошо — жена му ще напусне дома и огнището му и ще натъпче завивките му със сняг за глупостта му.

Въпреки тревогата си Мара се засмя.

— Правите това?

— О, да. — Мирана забеляза, че на гостенката й е студено, смъкна един от шаловете си и го загърна около раменете на лейди Акома. Миришеше на пушек. — Ела да идем в любимата ми хлебарница, тъкмо са опекли кифлите. Ще ти кажа какво още правим тук, освен да се преструваме, че взимаме перченето на мъжете ни на сериозно…

В хлебарницата беше топло и ухаеше приятно. Мара седна непохватно на един дървен стол — тук, при тези каменни подове, цуранските възглавнички не бяха практични. Помъчи се да се настани по-удобно на твърдото дърво и се примири с поредната вечер, запълнена с лек светски разговор. Също като жената на главатаря в Лосо, Мирана, изглежда, бе доволна да говори за какво ли не, докато съветът на градските старейшини продължаваше.

— Мъжете често са истински деца, не мислиш ли?

Мара с усилие се усмихна вежливо.

— В такъв случай твоят съпруг изглежда сръдливо дете.

Мирана се засмя, после въздъхна снизходително.

— Хотаба ли? Празноглав е той, но аз си го обичам. Заплашва ме, че ще ме набие, та да млъкна, от четирийсет и две години, почти от деня, в който ме метна на рамото си и хукна през хълмовете да избяга от баща ми и братята ми. Но още не ми е посягал. Ние турилците си падаме по големите заплахи и обиди, Мара. Хвалбата за нас е изкуство и една добре пресметната обида печели на оскърбения възхищение вместо насмешка.

Едно младо момче им донесе кифли и греян сайдер. Мирана погледна плувналите в тъмни кръгове очи на Мара и поръча и вино.

Стоплена от виното, но с плувнали в студена пот от притеснение ръце, Мара се ядоса. Докато си бъбреше тук за глупости, къде беше Камльо? Какво щеше да стане със Сарик, Люджан и воините й? Още по-лошо — дали Хокану изобщо имаше представа къде е заминала след деня, в който бе напуснала именията на Акома за посещението в храма на Туракаму? Заминаването й тогава приличаше на сън, толкова отдалечени изглеждаха имперските дела от това място с неговите гръмогласни горделиви мъже и облачни планини.

— Защо дойде тук да търсиш магьосници? — попита Мирана с внезапна смущаваща прямота.

Мара се сепна и едва не изтърва глинената чаша с последните капки вино. Небрежният разговор, изведнъж осъзна тя, беше само за печелене на време. Нямаше причина да крие повече истината.

— Научих през годините, че Събранието на магьосниците държи клуп на гърлото на културата на империята. Нашите традиции поддържат несправедливости, които бих искала да променя. Въпреки че магьосниците забраниха кръвната вражда на дома Акома с дома Анасати, санкциите не се поддържат честно над двете страни. На Анасати бе позволено да уредят убийства на съюзници на моите хора. Бащата на съпруга ми беше убит. Доказа се вече, че едиктът на Великите срещу възмездие от страна на Акома е преструвка, повод да се прикрие истинският проблем. Аз искам да променя нещата и заради това и аз, и децата ми сме застрашени.

— Значи висшите ти цели всъщност са просто желание за оцеляване?

Мара погледна твърдо старата жена, разбрала, че умът й е остър като на лейди Исашани.

— Може би. Мисля обаче, че щях да направя същото в интерес на моя народ дори моят дом и любимите ми да не бяха изложени на риск…

— Загърбваш вашите земи и идваш в Турил — прекъсна я Мирана. — Защо?

Мара завъртя почти празната чаша в изнервените си пръсти.

— Чо-джа ми намекнаха, че трябва да тръгна на изток. Един магьосник от Низшия път ме насочи да търся отговори тук. Дойдох в Турил, защото родът ми ще загине, ако не намеря отговори, и защото съм видяла твърде много нещастия в името на политиката и на Играта на Съвета — много обичани от мен хора са в залите на Червения бог заради нашето властолюбие. Несправедливостта и убийствата няма да спрат, ако на Събранието се позволи да надделее над императора и да възстанови поста Военачалник.

Мирана като че ли се замисли, забила поглед в осеяната с трохи маса. Най-сетне стигна до някакво вътрешно решение и каза:

— Ще бъдеш изслушана.

На Мара не й остана време да гадае как смята Мирана да повлияе на съвета. Нито пък видя да се разменя иди праща някакъв знак, но в следващата минута платнището на вратата се отмести и лъхна леден въздух. Три от лампите, осветяващи празната хлебарница, угаснаха от полъха.

Влезе стар планинец с тежко наметало. На светлината на останалата да гори единствена лампа чертите му бяха едва различими под сянката на качулката.

— Стани — прошепна настойчиво Мирана. — Покажи почит, защото да те изслуша идва калиане.

При непознатата чужда дума Мара вдигна вежди.

— Калиане са най-силните сред посветените в мистериите — обясни Мирана.

Загърнатата в наметало фигура се приближи и искрящ блясък издаде, че мантията на мага е обшита със скъпи пайети от сребро. Шарките сякаш оформяха руни или може би тотеми. Мара се поклони със същата почит, която щеше да покаже на Велик, дошъл да посети дома й.

Турилският маг не отвърна на поклона й с никакъв жест, освен че вдигна сбръчканата си ръка, за да отметне качулката си. Мара видя сребриста коса, вързана на плитки като на Мирана, но окичена с ритуални талисмани. Под подобната на корона украса се виждаше престаряло лице на жена.

Жена! Забравила за всякакво благоприличие, Господарката на Акома ахна.

— Вашето Събрание на магьосници допуска жени?

Старатй жена кривна глава и я изгледа ядосано.

— Нищо подобно на вашето Събрание нямаме в тази земя, слава на боговете, Мара от Акома.

Две жени се появиха на вратата на хлебарницата, но миг преди да влязат видяха чародейката, поклониха се припряно и излязоха заднешком. Платнището се затвори, но топлината сякаш се бе изцедила от стаята.

— Прости ми, Велика — почти заекна Мара. — Съжалявам, но изобщо не предполагах…

— Не съм Велика. Можеш да се обръщаш към мен с калиане — сопна се старицата, седна, оправи дългите си ръкави, сплете тънките си пръсти и изведнъж изглеждаше много човечна и много тъжна. — Знам, че вашето имперско Събрание… — намръщи се — убива момичетата, разкрити, че имат дарбата. Моята предшественичка на този пост беше бегълка от провинция Лаш, едва спасила живота си. Трите й сестри нямали този късмет.

Изнервена и леко замаяна от виното, Мара прехапа устна.

— Чух това от един магьосник от Низшия път, който мразеше Събранието. Но в сърцето си не можех да си наложа да го повярвам.

Дълбоките светли очи на калиане се впиха в нейните.

— Вярвай го, защото е истина.

Потресена и изпълнена с нов страх за обичните хора, които бе оставила, Мара стисна зъби, за да спре да трепери. Макар калиане да беше дребничка и загърната като престаряла баба в безброй дрехи против вятъра, излъчваше сила, по-остра от захапката на всякакъв планински студ. Като съзнаваше, че всяка нейна дума ще бъде претеглена и преценена, Мара заговори преди и последната капка кураж да се е изцедила от нея.

— Казаха ми, че Събранието се страхува от вас. Защо?

— Заради истината — изхриптя в отговор калиане. Последва накъсан кикот, от който по гърба на Мара плъзнаха ледени тръпки. — Във вашата империя с робите се държат зле и казват, че такава е волята на вашите богове. Вашите лордове враждуват и убиват за чест, но какво постигат? Не слава. Нито благоразположението на небесата, не. Губят синове, въвличат се във войни, дори се пронизват с мечовете си, и то за нищо, лейди Мара. Те са били измамени. Прехвалената им чест не е нищо повече от оковите, които държат силата на народа разкъсана. Докато Дом враждува срещу Дом в Играта на Съвета, Събранието остава необуздано. Силата му е огромна, но не безгранична, а и невинаги е било толкова силно.

Обзета от надежда от думите й, Мара попита:

— Значи можете да ми помогнете?

При тези думи лицето на Калиане се превърна в неразгадаема маска от бръчки.

— Да ти помогнем? Това тепърва трябва да се реши. Трябва да ме придружиш на едно кратко пътуване.

Уплашена да остави Люджан, Сарик и най-вече Камльо в ръцете на планинците, Мара се стъписа.

— Къде трябва да отидем?

— Има неща, които трябва да видиш. Съвет на мои равни трябва да изслуша основанията ти и историята ти и да те разпита. — След това, усетила сякаш причината за притеснението на Мара, смекчи гласа си. — Ще ни няма не повече от времето, нужно на две жени да поговорят, за да не се уплашат воините ти за теб и в отчаянието си да опитат нещо глупаво.

— В твоите ръце съм тогава — заяви Мара решително. Все още не бе погълната от желанието за промяна дотолкова, че да може да отхвърли като фалшиви всички правила на честта на народа си, но не можеше да се измъкне от осъзнаването, че няма да й бъде предложен друг шанс. Вкопчи се в предложението на калиане с отчаяние, но се оказа неподготвена за бързината, с която последва всичко. Турилската старица се пресегна над тясната маса, хвана китката й със сухите си уверени пръсти и изрече една дума.

Мара чу само първата шипяща сричка. Шумът в ушите й заглуши останалото, свиреп като рева на морска буря. Подът под краката й пропадна, както и столът, на който седеше. Дюкянът също изчезна, заменен за едно мигване на очите от виеща сива пустош.

Времето замръзна. Въздухът стана леден. Мара можеше да засрами предците си, като запищи от ужас, но преходът през пустошта свърши за по-малко от миг.

Озоваха се отново на твърда земя, на площад, осветен от глобуси на чо-джа. Ръката на калиане все още стискаше китката й, твърдо, докато нейните ръце се тресяха като духнати от вятъра тръстики.

Докато цуранските градове бяха построени на равен терен, зданията тук бяха изсечени на тераси в стръмните гранитни скали на хълмовете и площадът на дъното на долината, на който стояха, бе обкръжен от тях. На всяко ниво имаше врати и прозорци. Очите на Мара се вдигнаха да проследят очертанията на колони, подпорни стени и арки, подредени със секващо дъха майсторство. Тотемни стълбове поддържаха галериите с дървени и каменни парапети, някои изваяни като дракони. Кули и куполи се изпъваха към звездните небеса и пронизваха осветените от лампи ивици мъгла. Мара затаи дъх, възхитена от красота, която умът й не можеше дори да си въобрази. Не беше очаквала да види такъв град в тези голи планински земи! Улиците бяха пълни с планинци с прости вълнени поли и панталони. Повечето млади воини бяха гологръди въпреки вечерния студ, но имаше и облечени с ярки ризи. Жените носеха дълги поли и широки блузи, девойките показваха тънко рамо или закръглена гръд, за да привлекат възхитените погледи на минаващите младежи.

— Кой е този град? — промълви Мара и вдиша дълбоко уханния въздух, зяпнала чудесата като недодялано селско хлапе.

— Доралес — отвърна Калиане. — Ти си първата цуранка, която го вижда може би. — И добави заплашително: — Може и да се окажеш и последната.

Мара потръпна. Чувстваше се като в сън, толкова чуждо беше това място и така огромно. Като видение, твърде красиво, за да е реално. Тънките кули, хилядите ярко осветени прозорци и входове, ухилените тотеми и гъстото гъмжило на уличния живот — всичко внушаваше чувство за опасност, сякаш всеки момент, без да усети, щеше да бъде пометена в някой кошмар. Удивлението и безпокойството щяха да я задържат вцепенена, ако калиане не я беше подкарала напред със същата нетърпелива енергичност, каквато майка може да прояви към дърпащо се дете.

— Хайде! Кръгът на старейшините те очаква и няма да спечелиш мъдрост, ако ги накараш да чакат.

Мара залитна изтръпнала напред.

— Очакват ме? Как така?

Но Калиане нямаше търпение за безсмислени въпроси. Поведе Мара през тълпата. Минувачите ги гледаха, сочеха Мара, някои плюеха презрително. Цуранската гордост я накара да пренебрегне тези обиди като нещо под достойнството й, но нямаше съмнение, че тези хора я смятат за непримирим враг. Загложди я ужасната мисъл, че имперските лордове в презрителното си невежество бяха дръзнали да нарекат турилците варвари. Този град с неговите инженерни чудеса красноречиво доказваше обратното.

Обзета от любопитство въпреки срама, Мара попита:

— Защо моят народ никога не е чувал за този град?

Калиане я задърпа покрай един пъстро боядисан фургон, теглен от две опърничави кердидра и каран от сбръчкан старец с наметало на цветни кръпки. Носеше странен музикален инструмент и минувачите му подхвърляха монети и му подвикваха окуражително да посвири. Той им отвръщаше с ругатни, шеги и усмивки.

— Ако ваши хора чуят за това място, вашето Събрание ще ги убие, за да мълчат — отвърна хапливо Калиане. — Кулите, които виждаш, и всичко изсечено от скалата, е направено с чародейство. Ако ви беше разрешено да влизате в Града на магьосниците в Цурануани, можеше да видите такива чудеса. Но във вашата страна Великите пазят чудесата, които може да създаде силата им, за себе си.

Мара се намръщи. Спомни си за Миламбер и неохотата му да говори за опита си като член на Събранието. Беше видяла с очите си страховитите сили, които беше развихрил на Имперските игри, и се стъписа от извода, че клетвите, които е положил пред Събранието, трябва да са ужасно силни, за да принудят човек с неговото положение да пази мълчание. Нищо не знаеше за нравите на магьосниците, но от Хокану беше разбрала, че Фумита не е алчен човек. Могъщ и обгърнат в тайнственост, да, но не и човек, който би поставил егоизма над общото благо на империята.

Калиане, която сякаш умееше по някакъв свръхестествен начин да отгатва мислите й, сви рамене под тежкото си наметало.

— Не знам защо магьосниците във вашата страна са толкова потайни. Не всички от тях са лоши хора. Повечето просто са учени, които желаят само да изследват загадките на своето изкуство. Навярно в началото са основали своето братство, за да отблъснат някаква заплаха или да потиснат дивата опасна магия на ренегати, които са отказали да бъдат обучени на контрол или са използвали силите си за зло. Боговете само биха могли да кажат. Но и да е имало добри и смислени основания за такава посока на действие, времето ги е покварило. Това, че хиляди дъщери са били избити, за да се потиснат дарбите им, е напълно неизвинимо според турилския закон.

Смразена от ужасна възможност, Мара попита:

— Нима ще бъда съдена за злините на цяла Цурануани?

Калиане кимна и я прикова с поглед, който сам по себе си вдъхваше страх.

— Отчасти, лейди Мара. Ако желаеш помощта ни срещу Събранието, трябва да ни убедиш. Ако се задействаме, няма да е заради оцеляването на Акома, нито за твоя лична изгода, нито дори за това империята да стане по-добра държава. Защото за нас честта на вашите предци и дори животът на децата ви са маловажни като прахта във вятъра.

Мара щеше да се закове на място веднага, защото какво можеше да е по-невинно от живота на малката й дъщеря и сина й? Но хватката на старицата я стегна като верига и я повлече неумолимо към надвисналата арка на внушително многоетажно здание.

— Но какво трогва вашите хора, ако не животът на младите? — Въпреки всички усилия Мара издаде отчаянието си.

Отговорът на Калиане остана безличен като шепота на вълни по песъчлив бряг.

— Ако скърбим, то е за смъртта на маговете, чиито дарби са останали неизпитани. С всеки от тях невъзвратимо е изгубено знание. А ако се отчайваме, то е за чо-джа, майстори по-добри от най-добрите ни посветени в мистерията, лишени във вашата земя от чародейството, което е славата на тяхната раса.

— Забраненото! — Възбудена, Мара за миг забрави за страха си. — Това ли е тайнствената сила, която царицата чо-джа имаше предвид, когато ми говореше, че някои неща са забранени?

Скрита в сенките, докато навлизаше под една резбована арка, калиане отвърна уклончиво:

— Това, лейди Мара, е тайната, която ще отключиш, ако оцелееш в твоя спор с Великите. Но първо трябва да убедиш Кръга на старейшините на Турил, че си достойна. Ние ще изслушаме и ще отсъдим. Подбирай думите си грижливо, защото щом вече си видяла това място, опасностите, пред които си изправена, са умножени.

Отвъд арката се простираше лабиринт от коридори, осветени с глобуси на чо-джа. Подовете бяха мраморни. Майсторската изработка на колоните отне дъха на Мара: дори в имперския дворец нямаше каменни ваяния, излъскани до такъв блясък. Хората, които срещаха, бяха с обшити с мъниста дрехи и с украси от пера на главите. Други, които Калиане нарече послушници в изкуството, носеха бели халати. Всички без изключение се покланяха при преминаването й и Мара усещаше погледите им в гърба си като допира на нажежени въглени. Тук имаше магия, натежала във въздуха.

Калиане я поведе през по-широк коридор до отекващо преддверие. Хиляди свещи осветяваха пространството и заслепяваха със силната си светлина. А после влязоха в още по-огромно помещение, обкръжено от галерии с колони, всечени и накъсани в редици сложни фигури. Десетки загърнати в халати хора стояха отрупани на скалните площадки, обкръжили помещението на седем нива височина. Стълби и многобройни тесни спирални стълбища осигуряваха достъп до най-горните етажи.

— Това е нашият архив — обясни Калиане. — Тук държим цялото си знание и копия на всички писания по темата за нашето изкуство. Служи също така за наша зала за събрания, в онези случаи, когато магьосниците на Турил се събират заедно, най-близкото за нас до организираност. Нямаме братство като вашето Събрание и не поддържаме никакви официални служители, освен калиане, която е овластена да действа единствено като говорителка.

Минаха през пролука в парапета на най-ниското ниво. Лактите на Мара се отъркаха в стени, украсени с раковина коркара и абанос на спирални фигури, от които погледът й се замая. Опорните колони представляваха тотеми, клюнести, ноктести и със свирепи изражения. Съществата бяха с люспи или с криле от пера, а очите им бяха хищни като на змии.

Калиане я преведе през плашещо пространство гол под. Нямаше никакви мебели, нито дори шарки извън кръга в центъра. Обиколката му като че ли бе очертана от златиста светлина, несъмнено сътворена с някаква магия. Усетила многобройните нива нагоре, вече пълни с магьосници с халати, всички извърнати към нея, Господарката на Акома се почувства като изправена за жертвоприношение в началото на ритуал, който ще определи съдбата й.

— Там. — Калиане й посочи магическия кръг. — Пристъпи и застани вътре, ако имаш достатъчно кураж да бъдеш съдена. Но нека те предупредя, лейди Мара, Слуга на империята. Лъжи и измама са невъзможни за всеки, който премине тази черта.

Мара отметна косата си, спуснала се свободно на раменете й, след като бе останала без грижите на слугините си, и каза:

— Не се боя от истината.

Калиане пусна китката й и каза с почти жалост в очите:

— Върви тогава.

Мара пристъпи към светлата линия, без да трепне. Не се боеше от истината в мига, в който вдигна крак, за да прекрачи лъча жълта светлина. Но в същия миг се почувства пронизана от сила, която заличи всичката й воля, и когато стъпалото й докосна пода от вътрешната страна на заклинанието, и последната трошица самообладание бе изтръгната от нея.

Вече не можеше да се оттегли. Половината на тялото й, озовала се в омагьосания кръг, беше замръзнала като окована. Нямаше друг избор, освен да вдигне другия си крак и да влезе, макар че мисълта за това вече я ужасяваше безумно.

Безпомощността придоби нов смисъл. Ушите й не чуваха никакъв звук и очите й не виждаха нищо, освен блещукащата златиста паяжина на силата. Физически не можеше да се движи, нито да седне или да притисне ръце до гърдите си, за да приглуши ударите на разтуптяното си сърце. Дори робството изглеждаше като свобода пред магията, която я бе обкръжила като в затвор. Самите й мисли бяха задържани в плен. Мара се помъчи да надвие отчаянието си — и тогава някой високо горе от галериите извика въпрос.

Калиане повтори въпроса на цурански.

— Лейди Акома, дошла си тук да молиш за сила. Твърдиш, че ще я използваш за защита, за да помогнеш за общото благо. Покажи ни как стигна до това убеждение.

Мара се опита да си поеме дъх, за да отговори, и откри, че не може. Тялото й отказваше да се отзове на мисълта й. Магията спираше говора й. Паниката я доведе до гняв. Как можеше да защити намеренията си, щом заклинанието й пречеше да говори? В следващия миг усети, че мислите й също са се измъкнали от контрол. Умът й сякаш се преобърна и след това се завъртя като пумпал, играчка за детско забавление. Спомени закръжиха пред вътрешния й взор и тя вече не беше в залата на магьосниците в Доралес, затворена в някакъв магически кръг. Седеше в кабинета си в старото имение на Акома и спореше разгорещено с Кевин.

Илюзията за присъствието му бе толкова реална, че мъничката частица от ума й, която съхраняваше самосъзнанието й, закопня да намери утеха в прегръдката му. С трепет осъзна целта на истинното заклинание на турилците: нямаше да й се позволи да отговаря на никой въпрос устно.

Тези магове щяха да питат и да получават отговорите си пряко от опита й. Нямаше да й дадат възможност за оправдаване, за примиряване на изхода от всяко събитие с обяснения. Тези магьосници щяха да наблюдават действията й така, както се бяха случили, и след това да съдят. Всъщност беше изправена тъкмо пред съд и единствената й защита бяха действията, съставяли досегашния й живот.

Осъзна това в мига преди заклинанието да я завладее изцяло — и тя беше в кабинета, в онзи отдавна отминал ден с Кевин, стоеше срещу него, когато той й извика, разгорещен от гняв:

— Буташ ме като… пионка на шаах! Тук! Там! Хайде пак тук, защото така те устройва, без нито дума защо и нито секунда предупреждение! Направих каквото поиска — не заради обичта си към теб, а за да спася живота на съотечествениците си.

А след това се чу да му отговаря, със зачервено от раздразнение лице:

— Но аз те повиших в старши роб и ти позволих да ръководиш своите приятели мидкемийци. Ти използва властта си, за да се погрижиш за удобствата им. Виждам, че ядат птица джига и печено месо от нийдра, и пресни плодове с кашата от тиза.

Споменът продължи, реален като в мига, в който се беше случило, чак до самия му край в смущаващата прегръдка на страстта. Мара изпитваше разкъсващ миг на объркване, докато среща след среща връзката й с Кевин се разгръщаше, всеки ден горчиво-сладък с радости и разочарования, и трудни уроци. Принудена да види отново назад във времето, осъзна тогавашната си тесногръда арогантност. Колко удивително беше, че Кевин робът бе видял под външното й коравосърдечие нещо, което да обикне и да подхранва! Дните се разгръщаха на замайващи отскоци, докато магьосниците боравеха със спомените й. Отново преживя ужасите, докато вълна след вълна убийци биваха отблъсквани от градското й жилище в Нощта на кървавите мечове. Отново стоеше на пердашеното от бутана било на хълма и говореше с Тасайо от Минванаби. Видя как император Ичиндар прекърши жезъла на властта на Военачалника, видя издигането си до титлата Слуга на империята.

Отново видя как загина Аяки.

Милостиво последва нов въпрос и сцената се промени в ароматния обеден зной на градина с кекали, където Аракаси се унизи пред нея, като я помоли за разрешение да сложи край на живота си. Отново сподели уханния сух вечерен въздух в командната шатра на лорд Чипино в кампанията срещу пустинниците в Цубар.

Времето кръжеше, въртеше се, връщаше се назад. Една сцена застъпваше друга. Понякога се връщаше в детството си или в безмълвните зали за медитация в храма на Лашима. В други моменти понасяше жестокостта на първия си съпруг. Отново се озова пред скърбящия му баща, прегърнал внук си, вече и той мъртъв от също такова коварство.

С разкъсваща болка сподели сегашните си отношения с Хокану и неговото свръхестествено разбиране. През очите на магьосниците осъзна, че изключителните му възприятия са всъщност предвестник на скрита дарба. Малко отклонение на съдбата можеше да го е превърнало в член на Събранието, вместо в съпруг до рамото й. Колко много по-беден щеше да е животът й без него, осъзна тя. Сърцето я заболя заради нарасналото отчуждение помежду им и в кръга на истинното заклинание тя се закле да поправи неразбирателството, затаило се между тях след раждането на Касума.

Накрая видя себе си пред Хотаба, когато твърдо отказа да размени слугинята Камльо срещу свободата си. Прониза я мисъл, остра като игла, но намери в сърцето й само искреност.

Вихърът от спомени, събудени от заклинанието, се забави и до ума й достигнаха думи, изречени незнайно от кого. Бяха на турилска реч, но разбираше смисъла им.

Глас каза:

— Тя наистина е различна от другите цурани: да види чест у един роб и да признае правото на свобода на слуга дори с цената на фамилията си.

А калиане отвърна:

— Вярвах го. Иначе нямаше да я доведа тук.

Първият глас каза:

— И все пак интересува ли ни благополучието на цураните?

Друг глас в ума й отвърна:

— Справедливо управлявани съседи е нещо желано и може би…

А друг ум заяви:

— Но има удобна възможност да се поправи голяма несправедливост…

Още думи и думи, които сякаш се сляха и размътиха; някой спомена за риск; друг заговори за чо-джа.

Слухът на Мара заглъхна. Изведнъж усети слабост в коленете. А след това златният кръг от светлина, който я държеше затворена, се стопи и тя залитна.

Силните ръце на калиане я задържаха.

— Свърши се.

Безсилна като бебе и засрамена, щом усети, че е плакала в спазмите на заклинанието, Мара се помъчи да възвърне рухналото си самообладание.

— Убедих ли ви?

— Не. Това ще се обсъжда през нощта — отвърна Калиане. — Ще научиш решението ни на сутринта. Сега ще те върна на Мирана, която ще се погрижи да си починеш.

— Бих предпочела да изчакам тук — възрази Мара, но й липсваше воля да се възпротиви. Силата я напусна и тя не видя нищо повече — освен мрака като нощ сред звезди.