Господарка на Империята

29. Унищожение

Въздухът изплющя.

Тапек се материализира на петдесет стъпки във въздуха на много мили южно от лобното място на Джиро. Беше ядосан не на шега. Търсенето на носилката на Мара създаваше трудности, тъй като за разлика от Джиро тя беше решила да пътува прикрито. Бойният й водач поне го беше признал, като сподели, че е тръгнала по скрити и обиколни пътища.

Тапек огледа напрегнато пейзажа. Долу се изпъваха поля с узрял хуает: златното вече преливаше в убито кафяво, понеже нямаше кой да жъне. Покрай коритото на почти пресъхнал поток лъкатушеше черен път. Нищо не се движеше, освен един бик нийдра в някакъв двор. Пастирчето му лежеше под едно дърво и пъдеше мухи в душната жега. Нямаше причина да поглежда нагоре, тъй че не забеляза надвисналия точно над главата му чародей.

За Тапек малкият роб бе толкова маловажен, колкото и мухите. Магьосникът се намръщи. Търсенето с оглед нямаше да свърши работа: територията, на която можеше да се намира Мара, просто беше твърде обширна. Неотложността го глождеше. Кероло беше оставил нещо важно недоизказано, червенокосият маг беше убеден в това. Иначе защо някой с неговите чародейни дарби щеше да изпита нужда да хукне като дете да докладва на Събранието?

Какво кроеше Мара, че да дръзне да заповяда атака на войските си на равнината Нашика? Тапек облиза устни замислено. Тази жена беше коварна. Дори смъртта на Джиро да не беше нейно дело, а само акт на мъст на Хокану, все пак някой, представляващ Събранието, трябваше да я издири, та поне да улесни задържането й, когато дебели празноглавци като Хочопепа най-сетне се убедят в нарушението й. Събранието щеше да премине от думи към наказателни действия, Тапек не се съмняваше в това. Нищо друго не можеше да произтече от факта, че абсолютният им авторитет бе компрометиран.

Едно издирващо заклинание щеше да свърши работа.

Висенето му във въздуха беше ненужно за магията, тъй че той бавно се спусна. Щом краката му докоснаха земята, бикът измуча тревожно и побягна. Пастирчето се сепна, видя магьосника, изпищя от страх и се просна по корем на земята.

Тка и трябваше, прецени Тапек. Населението трябваше да изпитва единствено страхопочитание към особи от неговия ранг. След това пренебрегна и момчето, и животното и замърмори заклинание.

Долепи длани пред себе си, за да съсредоточи мощта си, затвори очи и я освободи. Нишки невидима сила се изпънаха от тялото му. Плъзнаха се над околността и затърсиха. Където докоснеха каменни или черни пътища, дори най-груби коловози, по които селяци превозваха стоката си от полята, магическите пипала блясваха ярко. Завиваха и проследяваха странични пътища. Плъзваха дори по най-тесните горски пътеки. След няколко минути Тапек стоеше в центъра на изпъната надлъж и шир плетеница от магически нишки. Пипалата се превърнаха в продължение на него самия, чувствителна мрежа, настроена да засече всяко движение, и той зачака в нея като паяк в паяжината си. Леко дръпване в нервите привлече вниманието му към сенчест междуселски път, край който слуга и слугиня се бяха отдали на любовни ласки. Магьосникът остави тази нишка да се стопи и се съсредоточи върху други. Малка банда сиви воини дебнеше безпризорно стадо нийдра. Не бяха единствената такава банда — крадците бяха станали дръзки по време на смутовете, разтърсили цялата империя. Но Тапек остана безразличен. Тези нещастници и беззаконието им не бяха негова грижа. Пренебрегна ги и потърси друга група по пътищата, не толкова граблива може би, но по-добре въоръжена и движеща се също толкова дебнешком.

Разпозна две малки почетни гвардии на дребни благородници. Тези воини просто бързаха с господарите си да се подслонят под закрилата на по-силни благодетели.

Невидимите му пипала се извиваха през гористи земи и занемарени поля, из които птици кълвяха неожънатите класове.

Но не само птици се движеха из този район. Край изсъхналите стърнища и под прикритието на шубраци уло мрежата на Тапек засече още нещо: едва видимо за окото блещукане на лъскава зелена броня. Устните му потръпнаха. Най-после по-голяма сила — цели сто воини свита. Беше нейната: неговата плячка.

Съсредоточи ума си върху обекта и силата очерта облика му. По черния път бързо се движеше тъмно боядисана носилка с птицата шатра на завесите. Носачите бяха подбрани за здравина и бързина, а около тях, в блестящата на слънцето зелена броня, крачеше почетният отряд воини на Мара. Бяха в бойна готовност и снаряжени колкото за церемония, толкова и за битка. Това, което ги отличаваше от всички други свити, беше присъствието на съветник в мантия — носеше войнишки шлем и стъпваше енергично на патерица покрай носилката. Дългият му халат не можеше да скрие напълно това, че бе изгубил левия си крак.

Кейоке! Зъбите на Тапек блеснаха в усмивка. Никой дом в империята, освен на Мара, не държеше на висок пост сакат човек. Старецът все още държеше на гордостта си и не позволяваше недъгът да забави крачката му. Но присъствието му още повече издаваше вината на Мара, реши Тапек. Старият уважаван воин нямаше да бъде изложен на риск на полето, освен ако Господарката не се нуждаеше ужасно от увереност.

Магьосникът бързо приключи с огледа си. В свитата на Мара имаше още един старец: Инкомо, старши съветник, когото Господарката бе започнала да цени високо, след като го беше взела на служба от унищожените Минванаби.

Инкомо изобщо не беше от хората, които биха одобрили радикални нововъведения. Но обаянието на Мара бе такова, че дори някогашните й врагове всеотдайно я подкрепяха в заговора й. Гняв лумна в душата на Тапек. Тази жена, която си въобразяваше, че може да наруши закона, и макар и косвено можеше да претендира за правата, отредени единствено за Събранието, беше изключително опасна. Действията й я правеха нетърпима. Самите богове трябваше да се разгневят.

Прецени разстоянието. Затворените му очи потръпнаха от напрежение, щом пусна магическата си мрежа да се разпадне. Задържа единствената нишка, която го свързваше с местоположението на Мара. Обзе го внезапно силно замайване, докато съсредоточи силата си я насочи само по тази нишка. Изчезна безшумно от пасището, като остави скованото от ужас пастирче все така проснато на земята. Бикът нийдра вече пасеше.

Тапек се появи точно зад колоната на Мара.

Появата му беше безшумна. И все пак присъствието му трябваше да е било очаквано — толкова бързо задните редици на воините Акома заковаха на място и се завъртяха срещу него с ръце на мечовете, сякаш не виждаха, че е Черен халат.

При все това воините на Мара нито се поклониха, нито се отпуснаха. Двамата съветници стояха и го гледаха мълчаливо.

Това беше наглост! Тапек кипна. Проблемът не можеше да се отлага повече. Подразнен, че Събранието си губи времето в заседания и приказки, Тапек изсумтя разгневено. Свитата на Мара показваше открито пренебрежение. Стояха срещу него, все едно че можеше да бъде застрашен с оръжия!

Това наистина вече не можеше да се търпи!

И тогава слугите и робите изведнъж се пръснаха и побягнаха. Носачите също се разтрепериха, но женски глас иззад завесите овладя паниката им, каза още нещо и те затичаха напред. Носилката се люшкаше и подскачаше.

Тапек гледаше стъписан и изумен. Упоритостта беше едно. Но това!? Това, че слугите дръзваха да направят каквото и да е друго, вместо да се проснат мигновено на земята при появата му, беше немислимо!

А после Ударният водач на почетната гвардия на Мара извика:

— Не се доближавай, велики.

Тапек потрепери от възмущение. Никой, който не беше магьосник, не можеше да му повишава глас! Тази наглост наистина не можеше да се търпи, особено след толкова години безропотно покорство.

— Моите думи са закон и господарката ви е нарушила нашия едикт! — викна той. — Подчинете се или ще умрете!

Офицерът на Акома трепереше, но в думите му нямаше и намек за покорство.

— Тогава ще загинем, бранейки своята господарка, и ще влезем в залите на Червения бог като доблестни воини Акома! — Даде знак на хората си. Като един, бойците в зелена броня се развърнаха и преградиха пътя на Черния халат.

Носилката се отдалечаваше. Кейоке каза нещо на офицера. Тапек го позна — това беше Суджанра, един от двамата старши Силови водачи на Акома. Офицерът кимна отсечено и Кейоке изпъна патерицата нагоре в знак, че е взето решение. След това се завъртя на здравия си крак и бързо закуца след оттеглящата се господарка.

При тази нечувана наглост — цурани да го посрещнат с нещо друго, освен покорно раболепие — гневът на Тапек изби в чиста и необуздана мощ.

Той вдигна високо ръце. Запращя й се сбра енергия, и затрептя над дланите му, ярка като ослепителна корона.

Макар и заслепени, воините на Мара извадиха мечовете си. Тапек чу съсъка на остриетата, излизащи от ножниците, над жуженето на чародейните сили, които сбираше в ръцете си. Яростта му спря всякаква мисъл. Слят в едно с бликащата магия, той сплете убийствената си ярост в кълбо. Магията се уплътни в дланта му в игра на дъга от цветове, които изригваха и лумваха, нажежени до разкъсващо червено.

— Вижте какво ви донесе глупостта на господарката ви! — изкрещя Тапек и запокити мълнията към тях.

Кълбото полетя и се разшири с пукот, който разтресе земята. Най-близките до Тапек войници бяха покосени от огнена смърт. Като нещо оживяло, разпаленият от магията огън заподскача от човек на човек и за миг живата плът лумваше като факел. Огньовете причиняваха безмилостна болка и мъжете крещяха, въпреки че вдишаният въздух пърлеше дробовете им и всмукваше заклинанието в телата им, за да разкъса вътрешните им тъкани. Колкото и храбри и решителни да бяха, поразените воини рухваха и се гърчеха обезумели от страдание по земята. Зелената броня пращеше и се пръскаше. Изтезанието беше жестоко, непоносимо за очите на смъртен, но магьосникът ги гледаше и го понасяше с каменно сърце. Червената му коса се развяваше и заплиташе във валмата дим, лютивата миризма на опърлена коса и кожа щипеше ноздрите му.

Тапек не спря заклинанието. Минутите се проточиха, докато пламъците най-сетне не изгубиха силата си. Кост и жила не остана неизгорена. Само скелети останаха по земята, с овъглени и димящи пръсти, вкопчени в почернелите оръжия. Искри все още проблясваха в очните кухини на черепите, сякаш вътре все още се таеше живот. Устите зееха, замръзнали завинаги в писъци.

Тапек се наслади за миг, утолил гнева си. Пред него стоеше само най-вътрешното ядро воини, последната жива редица, останала да брани пътя пред отдалечаващата се носилка. А зад тях — по-висшите им офицери, Силов водач Суджанра и съветникът Инкомо. Всички стояха твърдо, изправени срещу смъртта като верни войници на Акома — дори парализираният стар съветник.

Тапек пристъпи напред, вцепенен и невярващ. Изцеден дотолкова, че да не може да изпита повече нито гняв, нито изумление, и замаян от силата на магията си, викна:

— Какво е това? Слепи ли сте? Безумци ли сте? Видяхте какво стана с приятелите ви! — Посочи купчините пепел от живите доскоро мъже и гласът му се извиси в крясък, усилен от магията. — Защо не сте паднали по очи и не плачете за милост?

Никой от оцелялата почетна гвардия на Мара не помръдна. Старшите офицери го гледаха мрачно и мълчаха.

Тапек направи още крачка напред. Най-бавните от побягналите роби бяха паднали по очи, поразени от необузданата ярост на Черния халат. Лежаха, плачеха и трепереха, опрели чела в земята. Тапек ги пренебрегна все едно бяха мравки. Понесена от вятъра пепел защипа очите му, докато минаваше през разкъсаните редици на мъртвите. Изгорени късове броня и кости от пръсти пращяха под краката му. Приближи се още, и още. Свитата на Мара остана на място.

А лакираната в зелено носилка се отдалечаваше, подскачаше на раменете на носачите. Въпреки патерицата си Кейоке ги беше догонил.

Тапек изгледа с презрение напразното им бягство и заговори на воините пред себе си:

— Какво значение има верността ви в крайна сметка? Господарката ви такаи така няма да оцелее.

Защитниците й не проговориха. Перата на шлема на Суджанра потрепваха, но тази подробност не носеше удовлетворение. Движението им не беше причинено от страх, а само от вятъра. Волята на Силовия водач беше като скала, решителността му — непоклатима. Инкомо стоеше като жрец в светая светих на своя храм и на лицето му се бе изписало пълно приемане.

Тапек изгледа един по един тези воини, които бяха станали свидетели на яростта му и все пак не можеха да бъдат принудени да изпитат страх. Само едно нещо оставаше, което можеше да ги нарани, можеше тепърва да разбие фронта им на солидарност и непокорство.

С пламнал отново гняв, Тапек прецени разстоянието до скрилата се току-що зад завоя носилка на Мара. Набеляза си едно разцепено от мълния дърво и се пренесе с магията си до него.

Щом Черният халат се появи, Кейоке се завъртя вихрено и спря. Подпрян на патерицата си, застана между мага и носилката на господарката си.

— Кажи на носачите на господарката си да спрат! — настоя Тапек.

— Хайде господарката ми да командва робите си както тя пожелае. — Кейоке измъкна патерицата изпод мишницата си, натисна скрита ключалка и огладеното дърво се разтвори с чисто, ясно съскане, издаващо изваждане на острие от ножницата. Гласът му вече не беше на старец, а изкънтя като на полеви пълководец: — Няма да те пусна да минеш, освен ако милейди не ми заповяда.

Изумлението на Тапек беше неизмеримо. Лицето на Кейоке беше като стара кожа, надраскана от твърде много години суров живот, и в него нямаше и намек за слабост. Очите му може да не бяха толкова бистри напоследък, но пламтяха с увереността на човек, който знае цената си. Беше се изправял срещу най-лошото, което един воин може да си представи, бе оцелял и бе надвил срама от това, че живее сакат. Смъртта, сякаш казваше твърдият му поглед, не таи тайни, а е само сетният покой.

— Не е нужно, старче — сопна се магьосникът и понечи да тръгне към дърветата, където носачите бяха спрели с носилката.

Кейоке се задвижи с изненадваща бързина и магьосникът се оказа пред връх на меч.

Бързината му смути Тапек и той едва успя да се дръпне.

— Как смееш!?

След всичко, което бе станало преди малко, това, че някой ще дръзне да му се противопостави, беше невъобразимо. А Кейоке не само бе дръзнал, но и продължи. Мечът му изсвистя и разпра черния плат. Тапек отскочи назад и едва се спаси от смъртоносния удар. Мечът изсвистя пак и отново го принуди да отстъпи. Тапек залитна и едва се задържа на крака. Не можеше да се съсредоточи и да извлече магия, докато се снишаваше и подскачаше настрани и назад от атаката на стария мъж.

— Спри! Спри веднага! — извика магьосникът. Не бе привикнал с физически усилия и вече се задъхваше.

Кейоке замахна пак и каза с присмех:

— Какво, не можеш да надвиеш дори мен?

Тапек успя да се телепортира извън обхвата му и задавен от гняв, изправи рамене с толкова величие, колкото успя да събере, и извлече сила от дълбоката яма на черната ярост. Магията го изпълни и въздухът около него запращя от сини мълнии.

Кейоке пак не се уплаши. Подпря се на меча, който беше носил в патерицата си, и на безстрастното му обикновено лице се изписа язвителен укор.

— Господарката ми е права. Вие, Черните халати, сте просто хора, не по-мъдри, нито по-благородни от другите. — Видя, че думите му уязвиха магьосника, и добави: — Страхливи и глупави хора при това. Като деца сте.

Отзад, откъм шепата оцелели бранители на Акома, един от воините се изсмя.

Тапек изрева в безумна ярост. Съсредоточената му мощ изригна. Ръката му посече във въздуха и от нея се понесе тъмна сянка. Привидението се надигна и се извиси, замря във въздуха за миг, след което вихрено се понесе към Кейоке.

Старият мъж вдигна оръжието си по рефлекс, за да отбие. Бърз като млад воин, срещна връхлитащата го магия с острието на меча. Но този път противникът му беше безплътен. Оръжието му мина без пречка през мастилената тъмнина и тъй като Кейоке посрещна магията, без да трепне, тя го порази право в гърдите.

Броня щеше да я забави. Лъскавата коприна на съветническия му халат изобщо не затрудни тъмната сила и мръсният й допир съсухри тъканта. След това волята на Кейоке беше сломена. Гордият стар воин, подхвърлял Мара високо във въздуха в детството й, се вцепени. Оръжието падна от ръката му. Очите му изгубиха решимостта си, разширени от болка и ужас.

И все пак победата накрая беше за воина. Умореното му сърце не можа да издържи на потреса и болката, както това на по-млад мъж. Духът му, отдавна изслужил своя срок, в последните години много слабо се държеше за живота. Кейоке залитна и вдигна брадичката си към небето, като в поздрав към боговете. След това рухна на земята с мъртво като камъните под него тяло и с лице, отпуснато в сетен покой.

Яростта на Тапек остана неутолена. Беше искал старецът да закрещи и да проси за милост, да вие в животински страх така, че Мара в носилката да разбере, че любимият й Военен съветник страда, и то заради нея. Тапек изруга. Беше искал Мара да умре преди да издъхне старият воин, за да я види Кейоке пратена в залите на Туракаму преди него и да умре разбрал, че трудът на целия му живот е бил напразен. Погълнат от нажежена до бяло ярост, магьосникът се хвърли след носилката, вече изоставена от носачите си и самотна сред дърветата. Замърмори заклинания и изтръгна магии от въздуха. Сечеше думите и подсилваше с жестове всеки свой дъх. Магията му сътвори сребристи дискове, които увиснаха във въздуха и се завъртяха над дланите му. Ръбовете им бяха по-остри от ножове, а вятърът, който създаваха, бучеше.

— Вървете! — заповяда магьосникът.

Смъртоносните дискове се понесоха с неуловима за очите бързина и посякоха през дърветата. Допирът им изсмукваше живот. Зелени растения и млади дръвчета повяхваха, съсухрени на голи клони за миг. Нищо нямаше сила да ги спре. Никаква преграда не можеше да ги забави. Минаха през камък като през сянка и се врязаха през завесите на носилката, без да откъснат и нишка.

Над полянката прокънтя задавен женски писък. После настъпи тишина.

Дори дивите същества и птиците отдавна бяха избягали.

Но воините зад гърба му бяха останали. Пришпорен от гняв заради атаката на носилката. Ударният им водач ги призова на щурм.

Тапек изригна в безумен смях, завъртя се и се изправи срещу тях. Мечовете в ръцете им изглеждаха глупаво, а бойната страст на лицата им — гримаса на жалки глупци. Магьосникът усили заклинанието си, размаха ръце и заотпраща диск след диск във връхлитащите към него редици.

Западаха мъже. Не крещяха, тъй като не им оставаше миг, за да си поемат дъх. В един момент бяха живи и тичаха. В следващия, посечени от убийствените дискове на мага, се сгърчваха. Краката им се огъваха и те падаха на земята като сламени чучела.

Яростта на Тапек все още не бе утолена. Сякаш решил да изпепели и избие всичко, което му се мерне пред очите, той продължаваше да хвърля магия. Блясък след блясък излитаха от ръцете му. Въздухът звънеше и пееше под ръбовете на въртящите се кръгове дълго след като и последният воин на Мара беше паднал мъртъв. Инкомо бе проснат сред бойците и със смачканите си копринени халати приличаше на нелепо стъпкано цвете.

Силата на Тапек изведнъж се изцеди.

Изтощен и замаян, магьосникът нямаше друг избор, освен да спре да си поеме дъх. Не ликуваше. Негодуванието все още кипеше в него от това, че простосмъртни мъже му се бяха опълчили. Не съжаляваше, че са загинали от неговата ръка, а че бе принуден да убие Мара твърде бързо. Беше заслужила дълъг и болезнен край заради неприятностите, които бе причинила на Събранието.

Оправи гънките на халата си и тръгна към онова, което доскоро беше зелена горичка. Оцелелите роби и слуги се присвиваха и хленчеха, притиснали лица в земята: Тапек мина през тях и навлезе в мъртвото петно земя около носилката на Акома. Сухи листа и клонки се разпадаха на прах, докато преминаваше.

Само яркият лак на носилката не беше помръкнал. Пощадена от въздействието на изпиващата живот магия, тя изглеждаше почти изкуствена под блясъка на неспираната от нищо слънчева светлина. Тапек пристъпи напред и дръпна завесите с извезаните по тях птици шатра.

На възглавничките лежеше мъртва жена, зяпнала със замръзнали очи в изумление. Ръцете и краката й бяха загърнати в халата на Велика лейди, но лицето й не беше на Мара.

Проклятието на Тапек прокънтя над разрухата и смъртта.

Не беше постигнал нищо, освен убийството на някаква слугиня, облякла халата на Мара. Беше изигран! Той, маг от Събранието, беше подмамен от присъствието на Кейоке и шепа офицери и войници да повярва, че е пленил Господарката на Акома. Но тя, тя бе спечелила победата, като бе използвала необуздания му нрав. Всички войници бяха знаели, преди да умрат, че е надиграла Велик от Събранието. Старецът също. Кейоке беше играл през цялото време, несъмнено изпълнен с насмешка, преди да умре.

Тапек се огледа с безсилен гняв. Ако не се брояха уплашените роби, заклинанията му бяха унищожили целия живот наоколо. Всеки в свитата на Акома с достатъчно високо положение, за да знае къде е Мара, беше убит.

Не можеше да намери достатъчно мъст в проклятията. Нито можеше да се успокои и примирено да преглътне иронията от триумфа на Мара. Изпъна ръце нагоре, сътвори вихър от искрящи цветове, а след това с едно перване на китката отпрати смъртоносната дъга към горите. Енергиите поразиха дървета и храсти. Магията надигна пукот и трептене, които изригнаха в неземна синьо-бяла светлина. Там, където допреди миг бяха робите, вече нямаше нищо — нито кости, нито сенки, само остъргана от тайнственото заклинание земя.

Плувнал в пот, Тапек стоеше задъхан. Пред краката му зееше кратер, оголен от почва. Скалата беше съвсем гола, а над нея, на много крачки във всички посоки, не пълзеше и не летеше нищо. Слугите на Акома, успели да избягат най-далече, вече незащитени от храстите, лежаха и се гърчеха, поразени от магията. Кожата им бе подпухнала и почерняла, ръцете им бяха изгорели и без пръсти. Все още мърдаха и издъхваха в мъчителна агония, която дори не можеше да намери глас, за да изкрещи.

— Великолепно — чу се глас от въздуха.

Сепнат, Тапек се обърна и видя Акани, току-що дошъл от Града на магьосниците. Беше загърнат в заклинание щит срещу магическа атака и то искреше като мехур под яркото следобедно слънце.

Изцеден докрай, Тапек отпусна рамене. Силата му беше изчерпана, но той все пак се обнадежди от възможността за бързо подкрепление.

— Добре. Нужен си. Изтощен съм. Намери…

Акани го прекъсна язвително.

— Няма да ти изпълнявам нарежданията. Всъщност ме пратиха да те намеря. Кероло ни съобщи, че действаш безразсъдно. — Акани огледа хладно опустошената земя. — Виждам, че случаят е бил подценен. Изиграли са те като последния глупак, Тапек. От едно дете може и да се очаква да реагира на обида — но напълно обучен маг от Събранието? Крайностите ти говорят лошо за всички ни.

Лицето на Тапек потъмня като буреносен облак.

— Не ми се подигравай, Акани. Мара е заложила хитър капан, за да ни се противопостави!

— Едва ли. Всъщност ти сам си заложи капан и помогна на каузата й.

— Какво? Не съм й съюзник! — Тапек се олюля, ужасно раздразнен, че е с изчерпани сили.

Акани освободи защитата си: дискретно оскърбление, изтъкващо простия факт, че колегата му се е докарал до жалък и безпомощен гняв. Погледна последното тръпнещо на земята тяло на слуга на Акома и рече:

— Разбираш, че ако лейди Мара е избягала от носилката си предрешена, не си оставил нито едно живо лице непокътнато, за да каже.

Тапек отвърна раздразнено:

— Тогава приложи силата си да я намериш! Моята е напълно изчерпана.

— Похабена по-скоро. Не, няма да се занимавам с това. — Акани се приближи към колегата си. — Събранието ме прати, за да те върна. Действал си, без да си упълномощен, по въпрос, който е подложен на обсъждане. Това е срамно нарушение на спогодбата ни, а нещата са много по-сериозни, отколкото знаеш. Ако Слугата вече не е мъртва, си унищожил служителите й, с които разполагахме и които можеше да разкрият мащабите на заговора й срещу нас.

Тапек се намръщи.

— Заговор? Срещу Събранието? Искаш да кажеш, че е направила много по-голяма простъпка от неподчинение?

Акани въздъхна. Младежкото му лице изглеждаше уморено. Опитът му на съдия го караше да разглежда едно дело от всичките му страни и той призна:

— Ние я тласнахме към това. Но да, възможно е лейди Мара да си е наумила да разстрои договора ни с чо-джа.

— Никога не би посмяла! — избухна Тапек, но споменът за дръзкото предизвикателство на Кейоке противоречеше на това допускане. Не съществуваше нищо, което прокълнатата от боговете кучка Акома да не дръзне да опита. Нищо.

— Лордовете в държавата изобщо не очакваха тя да оцелее срещу мощта на Минванаби, още по-малко да ги унищожи — изтъкна сухо Акани. — Ние от дълго време сме привикнали да се борим, залагайки на издигнатото си положение. Забравили сме да се пазим срещу съперничество и предишното ни самодоволство ни носи гибел.

И видял враждебността, припламнала в очите на Тапек, бившият съдия добави:

— Твоето участие в този проблем приключи, Тапек, по решение на Събранието. Хайде, ела с мен.

Извади телепортиращото си устройство, задейства го, сграбчи здраво Тапек за рамото и двамата изчезнаха.

Дързостта на Господарката на Акома я беше спасила. Тапек в припряното си търсене така и не бе помислил да погледне покрай пътищата, в най-дълбоките и гъсти храсталаци. Не прозря по-дълбоко от външния декор на Мара като глезена благородна дама и изобщо не би могъл да си представи колко дълбоко я е променило пътуването й в Турил. Освен че бе навлязла дръзко в суровата страна, посоката, която беше хванала, след като остави носилката си и главната си свита, не беше на север към Кентосани. Вместо това беше поела право на югозапад към най-близките тунели на чо-джа.

През последните две нощи беше пътувала без отдих и сега се олюляваше от умора.

Съгледвачът пред групата вдигна ръка да спрат. След миг Мара осъзна защо.

Птиците по високите корони на дърветата уло бяха спрели да пеят.

— Засада ли? — попита шепнешком Мара.

Съгледвачът поклати глава.

— Едва ли. Дори крадци ще измрат от глад, ако дебнат в този район. Няма движение, от което да се снабдяват. — Вслуша се и добави: — Патрул според мен, милейди.

— Не е наш — заключи Сарик, обърна се към Ударен водач Азавари и той кимна, докато воините вадеха мечовете си. Съветникът на Акома попита припряно: — Колко ни остава до входа на тунела?

— Поне една миля — последва отговорът.

Твърде далече беше за бягане с тази капнала от умора група.

Сарик пристъпи пред господарката си, която бе плувнала в пот под бронята. Беше я носила достатъчно добре, но кожата й беше ожулена лошо от вървенето с нея. Въпреки това упорито поддържаше външно самообладание и посегна за меча си.

Сарик сграбчи ръката й да я спре и заговори бързо:

— Не, господарке. Ако ни нападнат, трябва да бягаш и да се скриеш в кошера. Запази меча за себе си, за да се пронижеш на него, ако се наложи. Но да се опиташ да се биеш ще е глупост. Нямаш подготовка, господарке. Ще те посекат още с първия удар.

Мара го погледна строго.

— Ако трябва да бягам, ти ще дойдеш с мен. Накоя не те обучи за поста само за да те похабим в бой.

Сарик сви рамене.

— Посичане от меч ще е по-милостиво от магическо заклинание.

Не се заблуждаваше. Малката им бързо подвижна група можеше да се е измъкнала от погледа на Събранието, но това нямаше да продължи дълго. Но за да остане недостижима за чародейно възмездие, господарката му трябваше да оцелее и да стигне до убежището на тунелите на чо-джа.

Мара се опитваше да не мисли като него за Великите. Допуснеше ли в мислите си тези страхове, със сигурност щеше да рухне и да заплаче: за Люджан и Ириланди, може би вече мъртви с всичките й войски. За Кейоке, Силов водач Суджанра и Инкомо, единствените, останали й от старата гвардия, които бяха оставени за стръв с носилката й, пожертвани за заблуждение и със саможертвата им — последната надежда за Джъстин.

Само боговете знаеха къде беше Хокану сега. Не можеше да понесе мисълта, че и той може да е загинал по ужасен начин. Най̀ я плашеше въпросът, който смътно глождеше ума й: това, че Джъстин можеше наистина да оцелее и да претендира за наследството на златния трон, но с цената на живота на всички, които е обичала.

Прехапа устна и мобилизира волята си, за да не затрепери.

Чу се пращене на клони и стъпки. Приближаваха се. Дирята, оставена от групата й, лесно можеше да се различи, тъй като не се бяха грижили да се прикриват. След като бяха навлезли дълбоко в леса, бяха сметнали бързината за най-важното.

Така поне беше решил смаленият й съвет и сега плащаха за погрешното решение.

Ударен водач Азавари прецени възможностите и реши.

— Развърнете се — нареди тихо на воините. — Не им давайте плътен фронт за атака. Нека де е мъж срещу мъж и объркващо, за да скрием бягството на господарката колкото може по-дълго.

Пръстите на Сарик се стегнаха на ръката на Мара.

— Хайде — прошепна в ухото й. — Да тръгваме.

Тя се възпротиви, забила крака в земята и упорита.

След това съгледвачът отзад се надигна и извика радостно:

— Наши са! — Засмя се облекчено и посочи една зелена броня, която се мярна и изчезна сред дърветата.

Мъжете, които бяха започнали да се разпръсват, се отдръпнаха назад в ядро. Мечовете се хлъзнаха обратно в ножниците и в сянката на дълбокия лес блеснаха усмивки. Някой плесна с ръка по бронираното рамо на друг и се чу залогът:

— Десет на едно, че старият Кейоке е надделял и е пратил подкрепления!

— Тихо! — изхриптя Ударният водач. — Стегнете строя и мълчете.

Строгостта на Азавари напомни: все още бяха в голяма опасност. Новодошлите можеше да носят лоша новина.

Редиците на воините вече се появиха, крачеха отривисто през леса. Изглеждаха свежи. Бронята им беше безупречна. Мара се бореше с нуждата да седне на земята и да открадне миг на отдих, докато двата отряда си разменят вести и се престроят.

Но желязната хватка на Сарик я задържа изправена на отеклите й схванати крака.

— Нещо не е наред — промърмори той. — Бронята. Нещо в подробностите не е наред.

Мара се вцепени. Присви очи и заоглежда лицата. Настръхна. Всички мъже бяха напълно непознати. Но пък хората й често не се познаваха лично, след като войските й бяха станали огромни през годините.

Сарик, който освен другите си качества никога не забравяше лица, изсъска:

— Познавам ги! Тези бяха на Минванаби.

Идващата към тях сила наброяваше трийсет души и се приближаваше в строй. Силовият водач на отряда вдигна ръка в приятелски поздрав и извика Ударния водач на Мара по име.

Мара погледна Сарик. Лицето й беше пребледняло. Дори устните й бяха побелели.

— Минванаби?

Сарик кимна.

— Ренегати. Онези, които така и не се заклеха пред натамито на Акома. Тъмнокожият с белега на бузата: него не мога да сбъркам.

Мара си спомни онзи мекосърдечен миг на съжаление. Сега й се отплащаха с предателство за милостта, тласнала я да остави тези мъже да си отидат свободни. Имаше по-малко от секунда, за да вземе решение, защото тези воини след пет стъпки щяха да са сред защитниците й, опасни като пепелянки в сменената си униформа.

Разкъсваше я мисълта, че може да са й верни. Но паметта на Сарик беше безпогрешна. Кейоке и Люджан се кълняха в това. Вдиша рязко и кимна на Първия си съветник.

Сарик вдигна тревогата, за да не я издаде женският й глас:

— Врагове! Азавари, сигнал за атака!

Заповедта на Силовия командир отекна над хаоса, първите редици на ренегатите зарязаха преструвките и извадиха мечове, готови да се хвърлят в атака.

Сарик дръпна рязко ръката на Мара и я избута от редиците и зад себе си.

— Върви! — почти изкрещя. Дори в този миг бе запазил склонността си към хитруване. — Бягай и извести другите! — извика отново все едно, че господарката му е млад войник, изпратен като вестоносец.

Двата отряда се счепкаха. Мъже запъшкаха, засипаха проклятия и нададоха бойните викове на Акома. Замигаха да махнат щипещата пот от очите си и се замолиха на боговете да им помогнат да различат противник от враг.

Всички бяха бронирани еднакво, в зеленото на Мара.

Ударен водач Азавари извика да им даде кураж, след което се пресегна и издърпа Сарик назад. Годините опит го правеха бърз като саркат и той зае мястото на съветника, парирайки удара на вече връхлитащия противник.

— Пази пратеника ни — каза му рязко. — Знаеш къде отива!

Лицето на Сарик се изкриви от безсилие. Беше воин преди да стане съветник. Можеше да бъде воин още веднъж. Но обучението на старата Накоя го принуди да премисли всички възможности. Господарката му тичаше колкото й сили държат през дърветата и се препъваше в корените с неудобната броня. Не боравеше с меча. Не можеше да бъде лишена от каквато и да било защита или съвет — и за част от секундата здравият разум му показа благоразумието в избора на Азавари.

— Изтръгнете сърцата на тия кучета! — изрева той. — Ще се погрижа пратеникът ни да стигне главната колона. Ще се върнем още преди да сте успели да ги избиете всички!

После затича, обзет от нажежена до бяло ярост. Нямаше никаква главна колона, разбира се. Единствената охрана бяха сражаващите се тук и отстъпваха три пъти числено. Господарката му беше стигнала толкова далече, понесла беше опасностите на Турил и беше пожертвала най-обичните си слуги — и да се провали сега? Жалка измяна, работа несъмнено на лорда на Анасати. Този заговор не можеше — нямаше! — да унищожи доблестната Слуга на империята. Можеше да рискува всичко, за да съхрани децата си, но Сарик разбираше, че тази надпревара е за много по-висок залог от живота на едро момче и едно момиче, колкото и скъпи да му бяха.

Затича напред, вече нераздвоен в желанията си, а тласнат към още по-голямо усилие от обречената борба на приятелите си. Зад него ехтеше трясъкът и пукотът на мечове, биещи по броня. Над пъшкането заехтяха писъци. Лъжевоините се врязваха в редиците на верните на Акома с опустошителна твърдост. Бяха Минванаби на отдавна очакван отмъстителен набег. Беше им все едно как загиват.

Хората на Мара имаха пред себе си много по-важна цел. Не се сражаваха просто за да съхранят честта на господарката си. Убиваха, когато можеха, възпираха, когато не можеха, и се стараеха да останат живи, за да проточат битката колкото може по-дълго.

Упоритата им настървеност не остана незабелязана.

Само след минути един от нападателите си спомни за вестоносеца и извика на офицера си за необичайния ескорт, заповядан от Ударен водач, който трудно можеше да си позволи загубата дори на един наличен меч.

— Ха! — извика офицерът на Минванаби. В гласа му се прокрадна задоволство. — Вие не сте ариергард! Вашата господарка не се вози в носилка под по-добра защита напред, а? — И изкрещя на хората си: — Разпръсни се и подгонете вестоносеца!

Сарик чу вика, докато тичаше след Мара. Изруга. Лъжегвардейците вече тичаха по петите му. Никой от верните на Акома не можеше да ги спре. Всеки меч вече беше зает, а враговете бяха повече на брой.

Догони Мара, хвана я за лакътя и я тласна напред над един паднал дънер.

— Бягай! Не спирай, а ако започнат да те настигат, се скрий. Измъкни се по тъмно.

Тя се олюля, отмести един клон и продължи да бяга. Сарик не можеше да задели повече време за нея. Гонещите я Минванаби вече бяха тук.

Завъртя се рязко. Три меча го атакуваха. Той парира, замахна и един Минванаби залитна назад и забълва кръв, пронизан в гърдите.

Сарик измъкна острието и се изви, за да избегне удар в хълбока. Надигна окървавеното острие и посече надолу. Посрещнат от здраво париране, остави инерцията да се поеме от вражеския меч и след това удари с лакът под ъгъл. Ударът му се вряза в гарда на противника и го уби.

— Не е толкова зле — измърмори бившият офицер, станал съветник. — Не съм забравил как се върти меч.

Войникът, който бе останал жив, се опита да се измъкне от куп откършени от бурята клони и да догони момчешката фигура, за която вече подозираше, че трябва да е лейди Мара. Сарик се хвърли да го спре. Силно посичане отзад в лявото рамо обаче го предупреди, че е сгрешил. Върху него връхлиташе четвърти войник. Сарик се завъртя до падналото дърво, замахна и посече нападателя в гърлото. Другият обаче вече се беше измъкнал и тичаше след Мара. Сарик измърмори богохулно проклятие. Но пътят му вече беше чист. Трябваше само да продължи. Напрегна уморените си крака и тялото му изкрещя от болка. Той затича и застена, останал без въздух. Догони война в лъжливите цветове и го посече отзад. Бронята отклони удара. Счепкаха се, а през това време друг противник се промъкна покрай тях и затича след бягащата Мара.

Сарик се биеше, затруднен от безпомощното си рамо. Кръв потече по ръката му и закапа в пръстта под нозете му. Сандалите му се хлъзнаха по мокрите листа. Едва успяваше да се защити, слабостта сякаш прииждаше на вълни през сухожилията му. Врагът пред него се хилеше — лош знак. След това някой извика името му.

Сарик позна гласа и стисна устни. Беше Азавари. Докато Ударният водач на Акома връхлиташе на помощ на съветника, а още и още Минванаби се стичаха да го спрат, Сарик за миг успя да го погледне в очите.

И двамата знаеха съдбата си. И двамата се усмихнаха — посрещаха с радост сигурния сетен отдих, който смъртната плът вече не можеше да отхвърли.

Меч прободе Сарик в хълбока и той залитна и изпъшка. Ударният водач на Акома се обърна към трима противници наведнъж. Викаше сякаш от ярост, но Сарик разпозна хладнокръвната цел зад обидите:

— Елате ми, куклички на Анасати! — Азавари развъртя меча си. — Може да кажете на децата си, че сте пратили Азавари, Ударен водач на Слугата на империята, в залите на Червения бог! Ако доживеете да имате деца! Ако те признаят за бащи тези, които ги посрамиха, като са облекли не своите цветове. Умрете за наглостта си, псета на Минванаби!

Но воините не се подмамиха за атака. Прецениха хладно разстоянието и средният скочи срещу Азавари, а другите свърнаха да го заобиколят и да продължат да тичат след Мара. Азавари се хвърли настрани. Воинът, който скочи към него, го пропусна, а другият, който затича наляво, изкрещя, щом мечът бе хлъзна между ребрата му. Онзи надясно спря за миг, разколебан. Азавари нямаше такива колебания. Хвърли се към него, без да мисли за меча, който вече летеше към врата му, и го прободе в хълбока.

Сарик видя как падна шлемът със зелените пера. Примига да махне парещите сълзи, осъзнал, че доблестният Ударен водач бе спечелил ценни секунди за Мара.

Надигна меча си, но твърде бавно — мускулите му бяха съвсем изцедени. Ударът му не улучи. Болката посече нажежена във врата му и светът изведнъж помръкна. Сарик залитна и падна.

Последното, което усети, преди мракът да погълне сетивата му, беше щедрата миризма на мъх и виковете на вражески войници, оставили мястото на кървавата си победа, за да догонят Мара. Помъчи се да изрече молитва за Слугата, но думите не идваха. Нямаше дъх, нито слово повече в себе си. Последната му мисъл, докато смъртта го взимаше, бе за Накоя, която го беше обучила. Свадливата старица щеше да му заврещи, щом го срещнеше в залите на Туракаму и го видеше паднал с воинска чест, въпреки всичките й усилия да го издигне в по-висок ранг. Нетърпелив да размени думи със сприхавата си предшественичка, Сарик почти се усмихна.