Господарка на Империята

27. Непокорство

Паланкинът се разтърси.

Мара се сепна и се събуди. В първия момент не осъзна къде е, но веднага си спомни. Не беше в палатката си, а на пътя, отзовавайки се на призива на Събранието да се появи в Свещения град. Вече от два дни пътуваше бързо в най-пищния си официален паланкин, като сменяше трийсетте носачи, нужни да вдигнат чудовищната носилка, и се хранеше в движение. Беше нощ, но не знаеше кой час на нощта.

Лек ветрец раздвижи завеските с мириса на дъжд, щом седящият срещу нея Кейоке се наведе навън. Макар и все още замаяна от съня, от тона на Първия съветник, който говореше с някого отвън, тя разбра, че е възникнал проблем.

— Какво става, Кейоке?

Старият мъж се обърна към нея. На светлината на масления светилник, окачен на халката на тавана, лицето му повече от всякога изглеждаше сякаш изсечено от гранит.

— Беда — предположи Мара.

Кейоке кимна.

— Да. Куриер, пратен от Аракаси, носи лоша новина. — После, добре съзнавайки, че такава подробност е важна, добави: — Дойде на гърба на чо-джа.

Сърцето на Мара се разтуптя от страх.

— Богове, какво се е объркало?

Старият ветеран знаеше как да поднесе новината по най-ясния начин.

— Местоположението на Джиро най-после е разкрито. Не е бил с войските на Анасати, както предполагахме. Пред нас е, вече само на ден път от Кентосани.

Мара възкликна:

— Това му дава пет дни преднина, без никой да му се противопостави! Нали онзи изкуфял глупак лорд Фрасай намери за уместно да върне Хопара от Ксакатекас в дома му след убийството на императора.

— Господарке — прекъсна я Кейоке загрижено, — това не е всичко.

Разсеяна от ужасни видения за възможната смърт на децата си, Мара с усилие насочи ума си към непосредствения проблем и предположи най-лошото:

— Обсадните машини на Джиро.

Кейоке отвърна с рязкото кимване, към което прибягваше на военни съвети.

— Щурмът на стените може да започне всеки момент, а Аракаси е разкрил, че усилията ни за саботаж са провалени. Плановете на майстора на играчки, които се постарахме да приложим, изобщо не са осъществени. Вероятно инженерите, които пратихме, са били разкрити и убити, а през нашата мрежа са пратени лъжливи съобщения за успеха им. Аракаси може само да каже, че нападението ще бъде успешно, под цветовете на Омечан. Щом Джиро се озове в Имперския район, ръцете му ще изглеждат чисти. Домогването му до златния трон ще може легитимно да се оправдае като опит да се възстанови мирът.

Мара прехапа устна толкова силно, че я заболя.

— Но той все още не е в Имперския район, нали?

— Да. Все още. Но новината на вестоносеца не е прясна и много неща може да са станали, откакто е препуснал на юг.

— Не сме готови за това — избухна Мара. — Богове, как можехме да сме готови за това? — Гласът й затрепери от отчаяние. От самото й връщане от Турил бедствените събития сякаш я затрупваха с неумолима бързина. Съдбата бе жестока — да я хвърли неподготвена в конфликта, след като средствата да избегне пълната гибел вече бяха толкова близо. Само да разполагаше с време, за да обмисли нещата и да се възползва от предимствата, които й предлагаше присъствието на маговете от Чака-а!

— Господарке? — тихо каза Кейоке.

Мара осъзна, че мълчанието й се е проточило твърде дълго, и се овладя.

— Вече сме загубили, най-вероятно, но не мога да се предам без борба. Ако не действам, децата ми ще бъдат убити, а без тях родът ми свършва с мен. — Тръсна глава и продължи решително: — Няма да позволя верните ми слуги да бъдат лишени от благосклонността на небесата, без господарка, и да отида покорно да се подчиня на правосъдието на император Джиро.

— Всички биха предпочели да загинат в бой на служба на Акома вместо злочестата съдба на сиви воини — призна Кейоке.

Мара потисна трепета си.

— Значи сме съгласни, че обстоятелствата са извънредни. — Наведе се и дръпна рязко завеските на паланкина. — Люджан!

Бойният водач на Акома отдаде чест и от перата на шлема му се разлетяха капчици дъжд.

— Слушам, милейди.

— Прати носачите на достатъчно разстояние и им нареди да починат — нареди Мара отривисто. — После развърни почетната ми гвардия в отбранителен кръг около паланкина. След това искам пратеникът на Аракаси, чо-джа, който го е донесъл, Сарик, Инкомо и ти да се явите при мен. Трябва да проведем съвет веднага и да вземем незабавни решения.

След малко съветът започна.

Мара огледа служителите си, от Кейоке, когото бе познавала от детството си, до Сарик, издигнат още млад на поста Първи съветник, и Инкомо, пощаден от съдбата на вражески пленник да умре или да живее в робство. Всички те й бяха дали чудеса във времето си на служба. Сега се оказваше принудена да поиска повече, да настои всъщност някои от тях да жертват живота си. Нямаше време за упреци, нямаше никакво време дори да помисли за чувства. Най-важното сега беше целесъобразността, така че тя отдаде това, което очакваше да са последните й заповеди към тях в този живот, със стегнат и безстрастен глас. Всяко издаване на чувства сега можеше да доведе до емоционален срив.

Първо се обърна към Чо-джа, който за несъвършеното й, невежо око беше стар работник.

— Първо, и най-важното, вашата царица има благодарностите ми за заемането на вашите услуги.

Работникът чо-джа наведе глава.

— Моите услуги бяха закупени, лейди Мара.

— Вашата царица има моята благодарност в добавка към паричното заплащане. Уведоми я, ако имаш начин. — Мара замълча и чу тънкото пронизително жужене, означаващо сигнал между чо-джа. Когато звукът секна, попита: — Редно ли е да ти задам въпроси? И мога ли да те помоля за още едно усилие, без да изложа на риск нуждата ти от телесен отдих?

Чо-джа отново сведе глава.

— Нощният въздух е топъл, лейди Мара. Не се нуждая от отдих, освен ако не стане студено. Кажи какво ти трябва.

Мара въздъхна с едва доловимо облекчение. Една пречка по-малко.

— Искам моят Боен водач, Люджан, да бъде пренесен бързо на юг, за да се върне при армията ми близо до град Сулан-Ку. Трябва да пътува изключително бързо. Оцеляването на моя род зависи от това.

— Службата ми е твоя — отвърна напевно чо-джа. — Ще отнеса офицера ти с най-голяма охота.

— Ако оцелея, царицата на вашия кошер е в правото си да поиска отплата за дълг от мен — заяви Мара с искрена благодарност. — Също така бих искала да те помоля да дадеш на моя съветник Сарик ясни указания за местоположението на вход към кошер на чо-джа най-близо до сегашната ни позиция. — И щом работникът чо-джа сведе глава в съгласие, добави: — Сарик, отиди с него. Научи къде е кошерът. Избери десет войници от свитата ми, които могат да се движат бързо. И също така ми намери броня, с която да мога да мина за воин в тъмното.

Сарик се поклони и тръгна. Един по-малко, помисли Мара и преглътна с усилие. Следващата заповед, която трябваше да издаде, се оказа по-трудна.

— Люджан?

— Прекрасна лейди, какво е желанието ти?

Тонът му беше дързък. Мара сподави нещо средно между смях и хлип.

— Искам от теб невъзможното, войник. — Усмихна се с усилие. — Макар че боговете знаят, ти вече ми даде невъзможното в двубоя в Чака-а.

Люджан махна пренебрежително с ръка. Очите му блестяха твърде ярко на бледата светлина на фенера.

— Кажи, милейди. Няма нужда от колебание между нас — особено след Чака-а.

— Искам от теб да се върнеш при армията ми на юг. Ако силите на Анасати се опитат да пробият линиите им и да се придвижат накъдето и да било, север, изток или запад, ще хвърлиш в бой всички наши отряди срещу тези на лорд Джиро. Сразете се с тях и ги спрете. Задръжте ги да не се съединят с господаря си в Свещения град. Когато дойдат Черните халати, за да ви накажат, предотвратете гнева им по всякакъв възможен начин. — Замълча, за да се овладее. — Люджан, моля те да посветиш живота на воините на Акома до последния човек, преди да позволиш на армията на лорд Джиро да напредне и една стъпка по-близо до Кентосани.

Люджан плесна ръка над сърцето си във войнишки поздрав.

— Лейди Мара, давам тържествената си дума. Или ще ги победим, или ще вляза в толкова близка схватка, че Черните халати ще трябва да ни унищожат всички, и Анасати, и Акома. — Наведе глава в бърз поклон и се изправи. — За твоята чест, милейди.

И изчезна в нощта. Господарката на Акома потърка лицето си. Чувстваше се лепкава, но дали беше от нощната мъгла, или от пот, не знаеше. Ако Люджан преживее това и отново се срещнем — закле се Мара, — ще му дам награда, каквато не е и сънувал. Но можеха да се надяват да оцелеят само ако Джъстин седнеше на златния трон. Дори Акома да надделееха, Люджан можеше да не получи никаква награда, защото никой, опълчил се на Събранието, не оцеляваше. Никой. Мара вдигна брадичка и изрече въпроса, който трябваше да се зададе:

— Кейоке, винаги верен дядо на сърцето ми, виждаш ли някакъв друг избор?

Той я погледна. От дългите години по бойни полета очите му бяха изпити от умора.

— Не виждам никакъв, дъще на сърцето ми. Да предадеш на своя враг живота на невинния си син не би спасило нищо. Ако Джиро се възкачи на златния трон, нашият живот и честта на Акома са прах. Какво значение има, ако Събранието първо ни изгори на пепел? — Усмихна се с хумора, който могат да намерят в себе си само войниците, изправили се срещу смъртта. — Ако умрем с чест, ще ни знаят в историята като единствения дом, опълчил се на Събранието. Това не е малка чест.

Мара впи погледа си право напред. Алтернатива не съществуваше. Трябваше да продължи напред, с последната заповед, най-трудната от всички.

— Кейоке, Инкомо. — Гласът й потрепери. Стисна здраво ръце в скута си и си наложи да повярва в сила, която беше само празна показност. — Оттук нататък пътищата ни трябва да се разделят. Вие ще продължите с паланкина и почетната гвардия. Продължете по пътя до Кентосани и се дръжте все едно, че не се е случило нищо необичайно. Това може да изглежда дребна служба в сравнение с делото, което възложих на Люджан. Но го казвам с най-дълбока искреност: вашата задача може да се окаже най-важната. Черните халати не трябва да се досетят, че пътят ми се е отклонил. Животът ви е ценен за мен и за продължението на дома Акома. Но никоя лейди с моя ранг не би пътувала за среща с магьосници до Свещения град без най-ценния си старши персонал. Вашето присъствие е съществено за поддържането на подходяща привидност. От това зависи шансът за спасяването на Касума и Джъстин.

— Мара-ани. — Кейоке прибягна до нежното умалително от детството й. — Забрави за страха си. Колкото до мен, аз съм стар човек. Приятелите, които може да помнят младостта ми, са повечето в залите на Туракаму и ако боговете са милостиви и удовлетворят най-скъпото ми желание, бих помолил да срещна Червения бог много години преди теб. — Замълча, а след това, сякаш сетил се нещо, се усмихна добродушно. — Милейди, бих искал да знаеш едно. Ти ме научи на истинския смисъл на воинската вяра. Всеки може да умре в бой с врагове. Но истинското изпитание на честта за един мъж е да живее и да се научи да обича себе си. В дългия си живот съм постигнал много неща.

— Но беше нужен твоят дар на поста съветник, за да ми покаже смисъла на постиженията ми. — Очите на Кейоке блеснаха подозрително, щом поднесе на господарката последната си молба. — Господарке, с твое разрешение, моля да помогна на Сарик да избере десет воини, които ще те придружат в бягството до Кентосани.

Останала без думи, Мара сведе глава, за да скрие сълзите си, а Кейоке взе патерицата си и се надигна. Измъкна се в тъмното, с изправен гръб като в младостта си и със същата отдаденост, която бе показвал през целия си живот. Когато Мара най-сетне намери кураж да вдигне глава, вече го нямаше. Но чу гласа му, щом настоя да му дадат меч и шлем от резервните запаси.

— Проклятие — изруга, когато някой подхвърли, че било по-добре да се вози в достолепното удобство на паланкина. — Ще вървя с оръжие и пеш и всеки, който дръзне да ме посъветва друго, може да кръстоса меч с мен и да си спечели боя!

Мара подсмръкна. Само две лица оставаха от вътрешния й кръг: пратеникът на Аракаси, когото не познаваше, и Инкомо, когото не бе успяла да опознае толкова добре като другите, носили по-дълго цветовете на Акома. Костеливият изгърбен стар съветник беше видял служба в два дома и унищожението на един господар от ръката на Мара. И все пак не изглеждаше смутен, когато извърна очи към господарката, на която се бе заклел да служи. Макар да беше неуверен човек, този път гласът му прозвуча необичайно силно.

— Лейди Мара, знаеш, че започнах да те обичам и почитам много. Оставям те с всичко, което мога да ти дам: моя съвет, колкото и нищожен да е, за доброто на империята, която, и двамата тачим, се придържай твърдо към своите убеждения и цели. Вземи златния трон преди Джиро и знай, че го правиш за доброто на тази земя и нейните хора. — Усмихна се смутено. — Аз, който някога служих вярно на твоя най-жесток враг, получих повече чест и радост в служба на теб, отколкото изобщо съм си представял. Служих на Минванаби от чувство за дълг и за честта на своя дом. Ако Тасайо беше победен от друг владетел, щях да съм умрял като роб, тъй че познавам от първа ръка ценността на принципите ти. Промените, за които се трудиш, са справедливи. Направи Джъстин император и управлявай добре и мъдро. Имаш моята преданост и вечна благодарност.

Макар и непохватно, съкрушеният от чувства Инкомо се надигна. Удостои я с дълбок поклон и с още една свенлива усмивка, след което забърза да напълни ушите на Сарик с последни съвети, най-вероятно ненужни.

Мара преглътна с усилие бучката в гърлото си. Погледна пратеника на Аракаси, който беше толкова уморен, че май заспиваше.

— Новините, които ми донесе, бяха ли пратени и на съпруга ми?

Мъжът примига и се изправи.

— Господарке, лорд Хокану сигурно ги е чул преди теб, тъй като е по-близо до Кентосани. Само това мога да ти кажа, не знам друго.

Мара копнееше да разбере какво е направил Хокану, когато грозната вест е стигнала до ушите му. Можеше никога да не научи. Или можеше да остане жива и да съжали за наученото. Защото все едно дали беше, или не беше обрекла живота на съпруга си със заповедите си на Люджан, които бяха грубо противопоставяне на едикта на Събранието, в сърцето си подозираше, че мъжът й никога няма да позволи Джиро да стигне до убежището на Кентосани. Мъстта за убития му баща нямаше да го позволи, а в добавка бе застрашен животът на наследничката му. Хокану щеше да се подчини на своята чест и да нападне, все едно дали има надежда за успех, или не.

Погледна изтощения пратеник и даде последната си заповед, която, надяваше се, щеше да му даде шанс за живот.

— Ти ще тръгнеш веднага — заповяда му с железен тон. Пратеникът я погледна и заслуша внимателно. — Ще ми се закълнеш, че няма да спираш, докато не стигнеш до следващия куриер в мрежата ви. Трябва да предадеш следното указание за Аракаси: да потърси щастието си. Той знае къде да го намери и ако възрази, нека му кажат, че това е моята заповед като негова господарка и че честта му изисква да се подчини.

Пратеникът се поклони. Дори да му се бе сторило, че посланието е странно, сигурно просто бе решил, че е поредният хитър ход.

— Както заповядаш, господарке. — Стана и изчезна в мрака.

Останала сама в паланкина, Мара скри лице в ръцете си.

Оправдаването, което бе спечелила в Чака-а, сега изглеждаше напразно. Ако беше умряла там, резултатът щеше да е същият: животът на сина й, пожертван заради амбицията на Джиро. Със самосъжаление се запита дали съдбата щеше да се отнесе другояче към нея, ако не беше обидила Джиро, като бе избрала Бунтокапи за свой съпруг.

Дали тази заплетена и жестока политическа бъркотия не беше отмъщението на боговете за суетата й? Дали не я наказваха за себичния й всепоглъщащ стремеж да опази името и честта на фамилията си, започнал с жертването на живота на един мъж? Беше се омъжила за Бунтокапи, за да го доведе след това до смъртта. Дали той безмълвно не беше проклел Акома в мига, в който се беше пронизал с меча си? Пронизаха я ледени тръпки. Може би всички неща бяха предопределени и останалите й деца щяха да загинат като Аяки — фигури, пожертвани в Играта на Съвета.

Раменете й се разтресоха. През годините всеки ход от Великата игра бе вдигал залозите все по-високо. Сега нищо по-малко от императорски трон нямаше да гарантира безопасността на фамилията й. За да защити децата си, трябваше да промени курса на имперската история и да отмени многовековна традиция. Чувстваше се крехка и уязвима — и отчаяна.

След това мигът на ровене в душата приключи. Нямаше време да размишлява дали ще оцелее, за да поздрави децата си отсам Колелото на живота, защото дойде Сарик.

— Милейди — каза тихо. — Трябва да побързаме. Най-близкият кошер на чо-джа е на ден и половина път. Ако искаме да стигнем в Кентосани навреме, не бива да се бавим нито секунда.

Носеше броня за нея и също беше облякъл броня. Забеляза изненадания й поглед и й напомни:

— Бях войник. И още съм войник — не съм занемарил съвсем уменията си с меча. Това е единственото ни предимство. Малък отряд бързо придвижващи се воини би трябвало да привлече по-малко внимание, ако не са придружени от мъж, облечен в халат на висш служител, нали така?

Навикът му да говори с въпроси отвлече ума й от нерешимите проблеми и Мара се съгласи с него.

— Боговете дано ни опазят. А и наистина може да ни потрябва още един меч, преди всичко да свърши.

Люджан се смъкна от гърба на чо-джа пред командната палатка и попита:

— Къде е Ириланди? Нося заповеди от лейди Мара.

Патрулният водач дотича задъхан — беше видял отдалече влизащия в лагера чо-джа.

— Ириланди е с разузнавателен патрул. Съобщиха за раздвижване сред войските на лорд Джиро и той отиде да види лично.

— Да дойде веднага — заповяда Люджан. — И се погрижете за чо-джа.

След това попита каква е обстановката.

Отговорите на офицера бяха прями и докато чертаеше с меча си в пръстта разположението на вражеските войски, Люджан също схвана очертаващия се шаблон, който беше притеснил Ириланди.

— Войските на Джиро се събират за нападение.

— Да. Макар че боговете само знаят защо лорд Анасати би издал такава команда. Все пак не може да нападне нашите владения, без да си навлече яростта на Черните халати.

— Джиро се домогва да вземе трона в Кентосани. Макар че проклет да съм, ако мога да си обясня как вестта е стигнала толкова бързо от позицията му на север до командира на войските му.

— Мога да отговоря на това. С птици.

Люджан повдигна вежди.

— Птици ли?

— Птици — повтори съгледвачът. — Внесени от Мидкемия. Обучени са да летят до цел, със съобщение, вързано за крака им. Наричат се гълъби. Стрелците ни застреляха два, но други преминаха.

— Ела с мен — заповяда Люджан, обърна се към дежурния офицер и добави: — Щом Ириланди пристигне, да дойде при мен в командната палатка.

— Тези точни ли са? — попита Люджан и посочи редиците цветни флагчета и маркери на войскови отряди.

— От тази сутрин са — отвърна съгледвачът.

Люджан бързо огледа разположението на войските.

— Тук — заяви след миг, протегна се и бързо преподреди маркерите. — Равнината Нашика. Тук ще го ударим.

Съгледвачът пребледня.

— Нападаме лорд Джиро? Ами Черните халати?

— Черните халати да правят каквото си щат. По заповед на нашата господарка ние нападаме. Ако се поколебаем или я провалим, всеки мъж в тази армия ще бъде без господар. Ще сме сиви воини, прокълнати от боговете.

Платнището на входа се люшна и влезе Ириланди. Застана до пясъчната маса и без да губи приказки за поздрав, обходи с поглед, който не пропускаше нищо, промененото разположение на маркерите.

— Ще атакуваме значи — заключи със задоволство. — Добре. На разсъмване, предполагам?

Люджан вдигна глава и го изгледа с твърдост, каквато господарката му беше виждала само веднъж, в мига преди двубоя в Чака-а.

— Не на разсъмване. Днес, веднага щом се стъмни.

— Тъмнината няма да ни осигури никакво прикритие. Няма да заблудим Черните халати.

— Прав си, няма — съгласи се Люджан. — Но пък ще пролеем колкото може повече кръв на Анасати, преди да се съмне. А Великите ще разберат какво се е случило чак след като се събудят и видят резултатите от нощната ни дейност.

Ириланди огледа пясъчната маса.

— Равнината Нашика? Добър избор.

— Някакви предложения? — попита Люджан. — Държа на мнението ти.

— Нападаме развърнато, с многобройни малки сили и по много посоки. Имаме достатъчно хора. Без единично острие на атаката, а с маневри и заблуждаващи нападения. Вълна от набези на десетки места!

Люджан се засмя възхитено.

— Голям хитрец си! Това е най-добрият съвет, който съм чувал през всичките си години служба. Предизвикваме колкото може повече объркване, за да спечелим време и да нанесем възможно най-големи щети!

— След като ще принуждаваме Събранието да ни изпепели, нека поне да вземем с нас достатъчно врагове в залите на Туракаму и да спечелим величава песен за доблест. — Погледът на Ириланди беше толкова безучастен, че в сравнение с него Кейоке в миг на най-голямо хладнокръвие щеше да изглежда възбуден. — Дано успеем. И боговете дано ни съжалят — ние сме нищо пред мощта на магьосниците.

Следобедът мина в трескава дейност, ръководена главно от Ириланди — Люджан легна да поспи. Макар дадените заповеди да означаваха смърт, никой от хилядите воини на Мара не избяга от дълга си. Да се умре беше по цурански, а да се срещне Червения бог в битка беше най-добрата похвала за воина. Ако Акома оцелееше и се издигнеше до по-висок престиж и сила, толкова по-добри ставаха шансовете на човек да спечели по-високо положение в следващото завъртане на Колелото на живота.

Иронията, помисли Люджан, след като на свечеряване стана и хапна набързо, беше, че воините се въодушевяваха от същите тези традиции и убеждения, които Мара щеше да промени, ако Джъстин оцелееше и станеше Небесна светлина. Някои от офицерите го знаеха, но въпреки това се трудеха още по-усилено. Вечният кошмар за всеки воин беше някой ден да се окаже пленен жив от врага. Ако Мара премахнеше славата на кървавата смърт в битка, щеше също така да изкорени деградацията на робството, унизяващо човека независимо от неговите дарби или заслуги.

Залезът обагри небето в златисто, а после помръкна в огряна от звезди нощ. Воините на Мара се строиха.

Не прозвучаха рогове, не забиха барабани и воини не закрещяха боен вик. Най-грандиозният военен сблъсък за имперското наследство в историята на Цурануани започна без традиционната помпозност, придружаваща всяко сражение.

Единственото предупреждение, което получи армията на Анасати, беше гръмовното тупкане на хиляди крака, щом силите на Акома тръгнаха напред. За първи път превъзходното разузнаване на Чумака се провали: той беше направил очевидното заключение, че войнството на Акома ще атакува призори.

Нощта закънтя от трясъка на мечове и викове на смъртно ранени. Боевете бяха ожесточени и безмилостни. След първия час земята бе разровена и станала на кал, почервеняла от кръвта на падналите. Люджан и Ириланди се сменяха в ръководенето на действията, местеха пуловете по пясъчната карта под светлината на фенера, докато куриерите пристигаха и заминаваха с донесения. Разпращаха се заповеди и бойните части настъпваха или се оттегляха. Терени се печелеха, губеха се и отново се печелеха с осакатяващата цена в човешки живот. Прашният под под масата се осея с пулове — Люджан и Ириланди изхвърляха пулове, плочки и флагчета, отчитайки загубите, които бяха съкрушителни, след като всеки мъж на бойното поле се сражаваше с бясна настървеност, за да понесе смърт от меч, вместо да рискува да загине от лумналите от магия пламъци.

Луната изгря и окъпа полесражението в златиста светлина. Боят се раздроби на малки ядра, където фронтовите линии бяха изтънели. Мъжете викаха имената на Мара или Джиро, за да покажат на кого са верни. Цветовете на бронята се сливаха в нощната тъма и беше почти невъзможно да се различи приятел от враг.

Утрото дойде сиво от мъглата и прахта. Равнината бе осеяна с трупове.

— Загубили са повече от нас, но предполагам, че броят на нашите мъртви е само двеста-триста по-малко от тези на Анасати — каза Люджан и с усилие се съсредоточи върху картата. Очертанията на бойните линии бяха станали по-сложни в последните часове.

Погледна Ириланди и продължи:

— Ако чо-джа е готов да изпълни още една задача, помоли го да отидете до западния фронт. Изтегли половин отряд и облекчи с него натиска върху отрядите под командването на водач Каназиро. — Посочи центъра на бойната линия, където се беше разиграло най-кървавото сражение.

Ириланди отдаде чест и излезе, а Люджан се подпря уморено на пясъчната маса. Зачуди се къде ли е Мара: дали беше стигнала безопасно до тунелите на чо-джа, или ако не, къде щяха да я заловят Черните халати? Джъстин можеше вече да е наследил мантията на Акома, без нито един от старшите служители на дома да е разбрал за промяната. Краят може вече да беше дошъл и всички тук, на равнината Нашика, да се сражаваха и умираха напразно.

Не! Такова мислене беше вредно, плод на напрежението и умората. Люджан отново се съсредоточи и изслуша поредния съгледвач, донесъл вест за нова промяна в бойните линии. Този път армията на Джиро беше изгубила терен. Пет минути по-късно въпросното възвишение щеше отново да е загубено, както вече беше ставало няколко пъти в сякаш безкрайната нощ. Не, вече не беше нощ — слънцето вече бе изгряло и дори се беше вдигнало високо.

Чу някакво бръмчене и чак миг след това осъзна, че не е от умора. Обърна се и видя трима мъже с черни халати, изникнали сякаш от небитието.

Най-младият пристъпи енергично напред. Слабото му лице беше сурово.

— Търся господарката ти.

Люджан коленичи и на лицето му се изписа смесица от благоговение и страх.

— Господарката ми не е тук.

Магьосникът пристъпи към него. Беше с пантофи, забеляза Люджан, с ширити отпред и с мека кожа на петите, негодна за ходене навън. Осъзна нещо: този магьосник очакваше пълно и незабавно подчинение, без нужда да се мори повече от няколко стъпки.

Постара се да мисли разумно. Напомни си, че тези хора са могъщи, но все пак са само хора. Облиза пресъхналите си устни и си спомни една присъда, която бе принуден да изпълни като сив воин: наложило се беше да осъди един човек на смърт за престъпление срещу отряда. Собствената му десница беше изпълнила екзекуцията и той ясно помнеше колко трудно му беше да посече осъдения. Можеше само да се надява, че дори един Велик може да се поколебае, преди да отнеме живот.

Постара се да остане неподвижен, макар подтикът да се предаде на слабостта и да побегне да беше мъчително силен.

Магьосникът потупа с пантофа си по земята.

— Не е тук? — каза язвително. — В мига на нейната победа?

Люджан — бе опрял брадичка в земята — непохватно сви рамене. Разбираше, че всяка секунда тук може да спечели на господарката му, макар и нищожно по-голям шанс да оцелее, така че заговори бавно.

— Победата все още не е спечелена, велики. — Хрипливият звук, излязъл от гърлото му, придаде достоверност на необходимостта да спре и да се прокашля. — И не е в правото ми да оспорвам действията на господарката си, велики. Само тя знае какви проблеми налагат присъствието й другаде, за да повери командването на тази битка в неумелите ми ръце.

— Стига с тези глупости, Акани — сопна се друг глас и Люджан видя пред лицето си още два крака, този път обути в мидкемийски ботуши. — Губим време. Знаем, че Мара е тръгнала на север към Кентосани, и дори глупак може да види, че войната между Акома и Анасати е в разгара си. Опълчиха ни се! Трябва да последва незабавно наказание.

Черният халат, когото нарекоха Акани, отвърна:

— Успокой се, Тапек. Не бива да си вадим прибързани заключения. Тук се бият, да, но тъй като никой от нас не е видял началото на битката, не знаем коя страна е нарушителят.

— Това не е важно! — изсумтя Тапек. — Важното е, че се бият, въпреки че забранихме въоръжен сблъсък между Акома и Анасати!

След кратко мълчание, през което магьосниците си размениха гневни погледи, Акани отново се обърна към Люджан.

— Какво става тук?

Люджан надигна глава.

— Ами… води се битка, велики. Врагът може би държи по-силни позиции, но ние имаме числено превъзходство. Мисля, че ще надделеем, но на моменти се отчайвам и почвам да се моля на Червения бог.

— Не ни прави на глупаци! — възмути се Тапек и срита Люджан в рамото. — Как започна тази битка? Това те питаме.

— За това трябва да питате господарката ми — отвърна Люджан и пак притисна лице към земята. Макар да избегна открито противопоставяне на най-могъщите мъже в империята, изтълкува въпроса на Тапек по възможно най-широкия начин. Мара в края на краищата никога не беше обсъждала древните корени на съперничеството между дома Акома и дома Анасати. Този вид история беше по-скоро в сферата на Сарик. Сега, като верен слуга, Люджан се молеше наум дано никой от тримата магьосници да не уточни въпроса и да попита кой е заповядал първата атака.

Вдигна рисковано очи и огледа Черните халати с погледа, с който преценяваше новобранците. Дръзна да ги прецени като обикновени хора и реши, че макар Акани да е интелигентен и определено не е глупак, не е предразположен да навреди на Мара или на силите на Акома. Червенокосият Тапек беше склонен към крайни действия и без много мислене. Той беше опасният. Третият в групата приличаше на безучастен зрител: наблюдаваше разговора като търговски посредник, без голяма амбиция и без залог в изхода. Не изглеждаше изнервен.

Тапек отново го срита.

— Говори!

Люджан разбираше, че ще умре на мига, ако отговори пряко на въпроса на Тапек, и реши да се прави на смаян от идването на Великите, което си беше отчасти вярно. Така че с благоговейна почит каза:

— Велики?

Бледото лице на Тапек се зачерви. Беше на ръба да избухне, но го спря лекото докосване на Акани, който се намеси спокойно:

— Люджан, изтегли силите на Акома и прекрати тази битка.

Люджан се ококори и повтори, сякаш заповедта го бе изумила:

— Велики?

Тапек изрева:

— Чу какво ти се каза! Заповядай силите на Акома да се оттеглят и прекрати тази битка!

Люджан отново се хвърли по очи на земята в показно робско покорство. Удължи поклона си почти докато не започна да изглежда нелепо и след това каза угоднически:

— Ваша воля, велики. Разбира се, веднага ще заповядам оттегляне. — И добави: — Ще ми позволите ли да уредя оттеглянето така, че жертвите да са минимални за воините ми? Ако целта е да се спести повече кръвопролитие…

Акани махна с ръка.

— Не бих искал да видя повече ненужна смърт. Уреди оттеглянето така, както намериш за добре.

Люджан се постара да сдържи облекчената си въздишка, изправи се на колене, кимна на чакащия наблизо бегач и заговори бързо:

— Заповеди до лорда на Тускалора. Да изтегли войниците си на юг, след това да се задържи и да подкрепи онези, които ще го последват… — Погледна плахо към Черните халати и получи кимване от Акани, гневен поглед от Тапек и лека напрегнатост на лицето на третия маг. — Да защити оттеглянето им — довърши Люджан припряно.

Щом вестоносецът изхвърча навън, Люджан махна на друг бегач и занарежда отегчително дълъг низ от указания, включващи две маневри по фланговете и неща, които за ушите на външен слушател представляваха неразгадаем военен жаргон. След като и този куриер излезе на бегом, Люджан отново се поклони на магьосниците.

— Може ли да ви предложа освежители, велики?

— Малко сок би облекчил дневната горещина — съгласи се третият Черен халат.

Тапек започна да потропва раздразнено с крак, но Люджан плесна с ръце на слугите и поведе задълбочен и витиеват спор какво точно вино да се донесе и кое от лагерните региони е най-подходящо да се поднесе на гости с толкова висок ранг. Дърдоренето заплашваше да продължи до безкрай, но Тапек се сопна, че не искат никакви деликатеси: по един джомач и глътка вода щели напълно да задоволят нуждите им.

— Брех! — възрази най-чистосърдечно Акани. — Аз лично смятах, че си заслужава да опитаме мидкемийско вино.

— Вие стойте тук и пийте с този малоумник, който нарича себе си Боен водач — почти изрева Тапек. — Има обаче по-важни неща, за които да се погрижим, и мисля, че е в интерес на съвета, който ни изпрати като емисари, един от нас да наблюдава и да се увери, че войските на бойното поле наистина прекратяват стълкновението.

Акани погледна с укор младия магьосник.

— Люджан се подчини безпрекословно и заповяда войските му да се изтеглят. Оспорваш ли честната му дума?

— Не ми се налага — изръмжа Тапек.

В този момент третият магьосник, който гледаше разсеяно към движещите се в далечината армии, каза:

— Всъщност Тапек може би има право. Поне аз не виждам никакво отслабване на боевете.

За изненада на Люджан Акани махна пренебрежително с ръка.

— Е, тези неща отнемат време. — Изгледа рязко Люджан и поглади брадичката си. — Каза нещо за васал, който да се задържи като подкрепление, докато друга част се изтегля… така ли беше, Боен водач?

Люджан едва прикри стъписващото прозрение. Страхопочитанието отчасти го напусна, щом осъзна: това наистина бяха просто хора! Бяха разделени на фракции също като съперничещите си Управляващи лордове в Играта на Съвета. По всичко личеше, че Черният халат Акани се опитва да помогне на каузата на Мара, без открито да се противопостави на едикта на Събранието. Потисна неоправдания си подтик да му се довери и отвърна:

— Абсолютно, велики. Лордът на Тускалора ще…

— О, не ни досаждай с подробностите! — прекъсна го Тапек. — Просто ни кажи защо Мара от Акома дръзна да повярва, че може да заповяда тази атака и тя да мине безнаказано, след като изрично й беше забранено да воюва с Джиро от Анасати.

Люджан облиза устни с непресторено безпокойство.

— Не мога да знам това. — Още по-мъчителна мисъл обзе ума му. Можеше да причини смъртта на Мара с грешен избор на думи. В името на боговете, беше добре обучен да се бие, но дипломатичността на Сарик не беше негова дарба. Поколеба се, докато намери как да заобиколи пряката истина. — Заповедите ми от нея бяха да попреча на армията на традиционалистите да настъпи на север към Кентосани. Както казахте, тя е на път към Свещения град, също по заповед на Събранието.

— А-ха! Тъй значи. — Тапек скръсти ръце и поглади доволно ръкавите на халата си. — Сега ще чуем истината. Кой път хвана, за да стигне там? И без увъртания! Под страх от смъртно наказание, кажи ми пряко. — Тапек вдигна пръст и от него изригна пламък и раздра въздуха със съсък. — Отговаряй!

Люджан се изправи. Ако щяха да го убият или да провали шансовете на Мара, щеше да го направи като мъж и воин, на крака.

— Твоя воля, велики. Милейди се канеше да пътува по обиколни пътища, с почетната си гвардия, в случай че се натъкне на беда.

Най-кроткият магьосник от тримата, Кероло, попита:

— А ако се натъкне на беда?

Люджан преглътна и усети, че гърлото му е пресъхнало като пергамент. Покашля се и каза ясно и високо, както искаше.

— Тогава би потърсила убежище в най-близкия кошер чо-джа.

Кероло и Тапек се спогледаха обезпокоено и едновременно задействаха транспортните си устройства. Бръмчене изпълни въздуха и проряза заглъхващите викове от битката и далечния трясък на мечове. След това вятър разцепи пелената от прах и двамата изчезнаха. Акани остана загледан в Люджан в напрегнатата тишина. Изтече миг. Люджан стоеше изправен и вдървен като новобранец, изтърпяващ огледа на старши офицер. Между двамата сякаш премина безмълвно разбиране, колкото и различно да беше положението им в живота.

— Стига хитрувания — каза магьосникът. — Господарката ти има ако не съюзници, то съчувствени уши в Събранието, но дори те ще стоят настрана пред открито непокорство. Каква причина има Мара да разчита на чо-джа?

Люджан се отказа от всякакви опити да шикалкави. С този Черен халат по-нататъшните хитрини щяха да спечелят бърза присъда. Все пак, уплашен да не издаде твърде много, подбра думите си изключително предпазливо.

— От дълго време е приятелка с царицата чо-джа на родното си имение. През годините е откупувала услуги от кошера, много от които за защитата на Акома.

Акани се намръщи.

— И чо-джа извън границите на именията й с готовност подкрепят каузата й?

Люджан сви рамене.

— Това не мога да кажа, велики. Само Господарката на Акома знае какви сделки са сключени и какви не.

Погледът на Акани стана пронизващ, сякаш обърна мислите му наопаки и ги изложи на ослепителна светлина. Мраз полази по плътта на Люджан и той потръпна. А след това усещането премина.

— Казваш истината — съгласи се Акани. — Но бъди предупреден, Събранието ще стигне до дъното на този проблем. За жалост би могло да се окаже, че може да се разделим в каузата си, Бойни водачо на Акома. — И с кимване, което може би издаваше уважение, Акани активира транспортното си приспособление и изчезна.

Люджан се хвана за ръба на масата, за да не се огънат коленете му. Мара, помисли отчаяно: Какво щеше да стане с нея? Защото въпреки че по милостта на Събранието на армията на Джиро да бе забранено да настъпи към Кентосани, истинският враг се беше пробудил. Макар Люджан да беше виждал господарката си да постига невъзможното и макар да имаше безгранична вяра в гения й да импровизира, дори една Слуга на империята не можеше да се опълчи на Събранието и да оцелее.