Господарка на Империята

13. Обрат

Аракаси чакаше.

Под него часовоят се движеше безшумно с обутите си във ватирани чорапи крака. Носеше традиционния къс черен халат и панталони на убийците от тонг Хамой, а покривалото на главата му скриваше всичко, освен очите. На гърба му беше преметнат къс лък, а на колана му висяха разнообразни ръчни оръжия и колчан със стрели. Часовоят мина под дървото, в което се криеше Началникът на шпионите, и се скри в сумрака като сянка на мъртвец. Аракаси броеше наум по сложна формула, която бе изобретил през годините и която отчиташе точно изминаващото време, независимо от дишането, топлината и всяко друго условие, което можеше да повлияе на броенето. Упражнения с пясъчни часовници бяха усъвършенствали системата му до тънкост. Щом стигна бройката, означаваща десет секунди, търсещите му очи засякоха движение в другия край на пътеката. Изпита замайващо удовлетворение, когато вторият страж се появи точно на секундата, както беше предвидил.

Най-опасната задача, с която се беше залавял, започваше успешно. Аракаси не хранеше никакви илюзии, че такъв късмет ще продължи дълго. Беше съвсем сам и в положение, в което дори благосклонността на небесата не можеше да опази живота на човек. Лежеше неподвижно на един клон в градината на обаджана на тонг Хамой. Под него крачеше страж, който щеше да го убие без колебание. Също като предшественика си, този нов пазач оглеждаше тревата, пътеките и храстите и за най-малката следа от натрапник. Майсторът шпионин не беше оставил никакви следи. И все пак се потеше. Стражите бяха изключително усърдни. Аракаси преброи определен интервал, прецени подходящия момент и безшумно се спусна от дървото. Като внимаваше да стъпва само по плоските декоративни камъни между цветните лехи, забърза със ситни стъпки до малката падина в отводнителния изкоп, където беше скрил малкото си вещи. Там, зад укритието на храст кхади, точно зад границата на обхода на стражите на тонга Хамой, вдиша дълбоко и отпусна нервите си.

В края на гората, на сто крачки западно, чакаше подкреплението му, с нож в ръка, за да отвърне на нежелано разкритие. Аракаси вдигна една пръчка и с жестове му показа, че патрулът се движи според графика. Градината, в която искаше да проникне, се пазеше от осемнайсет убийци, всички бдителни и усърдни стражи, но в достатъчна степен хора, за да са податливи на грешки. Шаблонът на охраняване, към който се придържаха, беше сложен и на пръв поглед безразборен. Но малцина наблюдатели притежаваха леденото търпение на Аракаси или увлечението му към математиката. За него не бяха нищо няколкото дни, прекарани свит в пръстта, хапан от насекоми, пердашен от дъжд и изгарян от слънце. Важното беше, че им беше взел мярката и бе съставил формулите, по които да предсказва маршрутите им.

Мъжът, който му служеше за подкрепление, носеше облеклото на стрелец лашики — наемен пазач от северната провинция. Също като на Аракаси, външният му вид не беше по-близо до истинската му самоличност от десетките други маскировки, които беше носил и след това захвърлял през годините. Нито истинското му име беше Сабота. Аракаси никога не го беше притискал за тази особеност. Истинският му произход си беше негова работа, защото се беше доказал безкрайно много пъти като благонадежден куриер. От всички агенти близо до Онтосет, на които Началникът на шпионите на Мара можеше да разчита, Сабота беше най-благонадеждният. А Аракаси трябваше да възложи на този човек мисия също толкова критична за оцеляването на Господарката, колкото и собствената му.

Едномесечна брада прикриваше лицето на Главния шпионин. Приличаше на просяк след седмиците, прекарани на открито. Но ако външен наблюдател можеше да се вгледа по-внимателно в очите му; когато започна втори, по-сложен сигнал с пръчката, нямаше да го сбърка с нещо различно от това, което беше всъщност: изключително опасен мъж, готов всеки момент да тръгне на мисия, от която не очаква да се измъкне жив.

Сабота наблюдаваше внимателно съобщението. Паметта му беше безпогрешна. Кимна и тръгна.

Присвит зад рехавото прикритие на тръните, Аракаси затвори очи. Не се помоли. Беше заменил надеждата с нещо по-практично. Сабота отнесе със себе си указания към първия помощник-началник в шпионската мрежа на Акома, мъж, когото Мара изобщо не познаваше и комуто Аракаси бе възложил да го замести в случай, че не се върне от начинанието си.

Залозите вече бяха направени. Ако до определен брой дни не се изпратеше контра съобщение, нов Началник на шпионите щеше да се представи на лейди Мара. Всички подробности за тонга, които Аракаси успееше да разкрие, щяха да бъдат предадени и хората му щяха да започнат да съставят наново планове за унищожението на обаджана на Хамой и противодействие на опитите на Чумака за внедрявания.

Аракаси притвори очи. Главата го болеше от напрежение, което не беше обичайно. Животът за него винаги беше пресметнат танц — с опасността за безстрастен партньор. Притесняваше го мисълта, че може да е задържал Сабота по-дълго от необходимото: беше пресметнал придвижването на патрулите преди два дни. Изчакването, което бе предприел след това, не беше от предпазливост. Всъщност само бе увеличило риска тонгът да промени нещо, което да обезсмисли проучването, което тъкмо бе привършил. Разтри слепоочията си и вдиша няколко пъти дълбоко, за да се успокои.

Тласкала го беше преданата вярност към Мара, откакто търсеното от него отмъщение на Минванаби бе изпълнено от Акома. Сега го терзаеха грижи за безопасността на господарката му, защото човекът, който щеше да заеме поста му, ако той загинеше в тази безумна задача, беше с по-малки дарби. След като опитът за проникване в Града на магьосниците бе изоставен и агентите в Джамар се бяха върнали към активно състояние, се наблюдаваха признаци за вмешателство. Това можеше да е работа само на Чумака от Анасати. През безсънните нощи, докато наблюдаваше патрулите на тонга, Аракаси се притесняваше. След като мрежата беше компрометирана, моментът бе крайно неподходящ да предаде управлението й на друг. Укори се наум. Ако трябваше да умре, какво значение имаше животът му? Никога не се беше хабил с грижи, които нямаха отношение към обстоятелства извън неговия контрол.

Крайно време беше да действа. Изтласка от ума си друга влудяваща нелепост, спомена за това как ръцете му се плъзгат по златистата коса на куртизанката, която трябваше да е забравил, и насочи мислите си към непосредственото. Следващият миг на небрежност при патрулите беше дошъл. Ако искаше да действа тази нощ, не трябваше да се суети, защото според всички признаци, които бе успял да долови през седмиците наблюдение, високата боядисана носилка, която бе пристигнала този следобед в имението, беше донесла дълго отсъствалия господар.

Обаджанът на тонга Хамой отново бе в Резиденцията си за удоволствия.

Аракаси мина безшумно през ниските храсти и затича приведен по градинската пътека. Хвърли се по корем в сянката на ниска облицована с плочки стена, вече с пълното съзнание, че се е посветил на задачата безвъзвратно. По периметъра вече нямаше пролуки в патрулите и нямаше да има, докато дневната светлина не направеше невъзможно да премине незабелязан от някой от постовете на дървените тераси, стърчащи от върховете на къщата.

Изчакването под стената щеше да продължи час. За да използва времето, Аракаси прехвърли наум всички подготвителни мерки, които беше взел, превъртя в главата си всеки успех и провал, белязали мисията му до този момент.

Беше мъчително проследяване, започнало с издирване на сестрата на меднокосата куртизанка. Търговецът на роби, продал момичетата, се оказа съвсем лесен за намиране, но на пазара, където сестрата на Камльо трябваше да е била предадена на нейния купувач от тонга, всички следи бяха изчезнали.

Работата след това бе затруднена поради близостта й до Онтосет, където новата мрежа, започнала да замества разстроената от несполуката в копринения склад, все още бе в състояние на изграждане. Седмици проследяване на лъжливи дири бяха довели до заключението, че момичетата, избирани за тонга, никога не стигат до пазара в Онтосет.

Аракаси бе проследил назад по маршрута и от случайното подхвърляне на един пиян колар бе научил, че робски фургони, возещи момичета с необикновена красота, в редки случаи били отклонявани към хълмовете северно от града. Още седмици минаха в разузнаване на този район, за да се проследи и картира всеки път, всяка пътека на дивеч и блато в просторните земи северно от Онтосет. Сабота и други трима агенти бяха направили това, като живяха там като разбойници, крадяха птици и зеленчуци от селяните, ловяха риба в поточетата и ядяха горски плодове и ядки. Един беше убит при опит да закупи зърно в село на няколко мили на северозапад — загуба, която донесе знание, защото бележеше селището като подчинено на контрола на тонга, където външни хора са нежелани. Селянинът, извършил убийството, беше пробол агента на Акома отзад с нож. Сам по себе си експерт в работата с кама, Аракаси беше огледал изхвърления от реката труп. Убийството беше работа на обучен професионалист, Аракаси се беше укрил в хамбара на една мелница, за да чуе клюките: селяните, станали свидетели на смъртта, изобщо не коментираха, а продължаваха ежедневните си работа все едно, че нищо не се е случило.

Никой не беше надушил присъствието на Главния шпионин, никой не бе забелязал дирята, която бе заличил при напускането си. Отново прегледа проверките, които бе извършил в Онтосет, докато броеше влизащите селски коли и отбелязваше какъв е цветът на прахта, покрила колелата им, докато се представяха на стражевата порта. Със сигурност не го бяха проследили. Още седмици беше прекарал в един крайпътен изкоп, като живееше на сухи питки и плодове. Месеци след убийството на агента му бе проследил три коли от същото село. Отново в Онтосет беше облякъл халат на колар и бе прекарал тежки нощи в пиене. Коли идваха и си отиваха, докато най-сетне не спря една от тези, които беше търсил. Разходка навън с трима клатушкащи се пеещи приятели: беше се подпрял на фургона, за да пикае, и с нож, скрит в другата му ръка, беше пробол втвърдената кожа, стягаща ръба на колелото.

Сабота, който наблюдаваше край пътя, беше чакал още дни за дъжд. След това, най-сетне, ясно белязаната диря от колелото ги беше отвела до мястото на палата за удоволствия на тонга.

Аракаси знаеше, че работата му е добра. Никой не би трябвало да е свързал пияния гуляйджия с поредния опърпан странстващ работник, вървящ през узрелите нивя с клюмнала в жегата глава. Все пак се потеше. Мъжът, когото искаше да порази, беше най-потайният индивид в цялата империя и най-добре охраняваният. Имаше лордове, загинали само защото са видели лицето на обаджана.

Тасайо от Минванаби беше единственото изключение, а подкупите, които беше платил в метал, звучаха легендарно, ако човек не знаеше, че е водил незаконна контрабанда през годините си военна служба отвъд разлома.

Пробивът в патрула скоро щеше да дойде. Аракаси задъвка ивица сушено месо, макар апетитът да го беше напуснал. Храната вече бе само за оцеляване. А може би щеше да е последната храна в живота му.

Изгълта последните си припаси и залегна в мократа пръст. Затвори очи и насочи сетивата си в нощта; чуваше всеки звук и насекомо и надушваше натежалата във въздуха влага. Всяка промяна щеше да го завари готов. Изборът на момента изискваше абсолютна съсредоточеност. Мислите му се опитваха да се зареят, размътени от някакво ново, безформено предчувствие, което не можеше да назове.

Тази ненормалност го обезпокои, но не можеше да я проучва, защото моментът бе дошъл. Хрущенето на сандали мина по чакълената пътека точно от другата страна на стената. Десет секунди, двайсет секунди, трийсет: Аракаси се понесе в нощта като призрак.

Скок над стената, после прекоси градината, като прескачаше пътеките и стъпваше по плочестите бордюри на цветните лехи, за да не остави следи по ситния подравнен чакъл. Между дърветата примига светлина. Аракаси залегна по корем и пропълзя под арката на декоративен мост. Водата в малкия поток беше висока по това време на годината и ромонът й приглуши плясъците му. Едва имаше място под централната греда, за да задържи лицето си над повърхността. Шуртенето на водата прикри учестения му дъх. По пътеката идваха група мъже. Четирима носеха черното на убийци, а белите пояси издаваха, че са с почетен ранг. Други двама се движеха през градината, като пазеха групата по фланговете. От двойката, която пазеха, единият беше слаб, облечен в коприна, изтъкана с шарката на цветето хамой, и очите му шареха нервно. Но вниманието на Аракаси бе привлечено от другия.

Беше едър, широк в кръста, но без никаква тлъстина. Носеше широк кафяв халат и не беше спуснал качулката си, така че се виждаше лице, което извън дома никога нямаше да е открито. Мъжът, който преди можеше да се е преструвал на странстващ жрец или монах, гордо беше изложил на показ дългия перчем, прогласящ върховния му ранг. Бръснатият му череп бе покрит със сложни червени татуировки, които можеха да красят само главата на обаджан.

В тъмното под моста, докато стъпките тътнеха и скърцаха по дъските, Аракаси се ухили, разбрал, че работата му не е отишла напразно. Намираше се достатъчно близо за удар по владетеля на тонга Хамой.

Но сега не беше моментът за удар. Охраната разбутваше храстите от двете страни на пътеката. Необичайно високата вода правеше кътчето под моста твърде малко, за да подслони човек, без да бъде задърпан от течението. И всъщност никой обикновен, скрил се под моста злодей не можеше да се е вклинил над потока, задържайки се с лакти за страничните греди. Аракаси пренебрегна болката в схванатите си мускули. Сега в резиденцията на имението имаше двайсет и четирима убийци. Затаи ликуването си. Дори някой случаен лъч светлина, блеснал на зъбите му, можеше да го издаде. Осемнайсет или двайсет и четирима, беше си напъхал главата в устата на харулт и предизвикваше най-опасния хищник в империята да захапе.

Свитата на обаджана отмина — вероятно към павилиона до градинската стена. На Аракаси му оставаше цяла нощ чакане. В последния час преди разсъмване щеше да се опита да проникне в къщата. Защото имаше само един начин, по който да проникне в това гнездо на убийци. А след това, знаеше го, нямаше никакъв безопасен изход.

Нощта най-сетне започна да си отива. Аракаси потръпваше от умора. Благодари на Чочокан, Добрия бог, че патрулите не бяха променили обичайния си маршрут с идването на обаджана.

Следващият часовой пристигна по график, Аракаси надникна изпод моста и щом пазачът стигна до границата на полезрението му, безшумно се измъкна на открито. Тежката роса щеше да прикрие капките, пръснати от мократа му дреха. Задвижи се бързо, знаеше, че трябва да остане на равно разстояние между двама мъже, готови да убият всеки, когото зърнат. Ако този напред спреше, за да се почеше, или другият отзад тръгнеше малко по-бързо от обичайното, Аракаси можеше да умре преди да е разбрал, че са го разкрили.

Устоя на изкушението да забърза. Малко ситуации налагаха такова прецизно самообладание. Данъкът, който трябваше да плати за вече изчерпаните си сили, беше огромен.

След още двеста крачки се свлече на земята, затаи дъх и наостри слух, за да чуе всеки възможен знак, че е видян. Не прозвуча никакъв сигнал за тревога. Огледа небето. Предутринната сивота вече изсветляваше. От опит знаеше, че часовоите най-трудно виждат призори и по здрач, когато всичко се размива в смътни сенки.

Покрай него минаха стъпки, само на разтег от позицията му. Но стражът бе насочил вниманието си към външната стена, а не към земята вляво от краката си. А Аракаси се беше превърнал в сянка в тревата до къщата, затаил дъх и напрегнат, готов да се задвижи.

Пазачът спря. Аракаси започна да отброява, плувнал в пот. На определен брой пазачът продължи напред. Аракаси веднага скочи, извади от колана си тънко въже и хвърли тежестта в края му нагоре през един клон, извит към къщата между терасите, на които имаше други пазачи. Открит от три страни, разполагаше само със секунди, преди следващият патрул да се появи от ъгъла. Късметът трябваше да е господарката му тук. Метна се нагоре, като се задържа плътно до дебелия ствол, за да избегне шумоленето на листата.

Наблюденията му вече бяха безполезни. Нямаше как да проникне в живота вътре в къщата, тъй че нямаше никакво знание за подредбата вътре, освен предполагаемия напречен план, съставен от наблюдението на влизащи и излизащи слуги.

Чу гласове и разбра, че домашният персонал се е събудил. Скоро готвачи и слуги щяха да тръгнат по задачите си.

Издърпа се нагоре по клона. Трябваше да внимава. Това дърво беше такаи, а клоните на такаи бяха слаби и се чупеха. Листата бяха рехави и предлагаха малко прикритие. Аракаси запълзя под гредите на балкона със стражите. Необходимостта да пази тишина стягаше мускулите му, сдържаният дъх го пареше като огън в гърдите.

Къщите на Келеуан обикновено се строяха с пространство между покрива и тавана, за да излиза горещината под стрехите. Тази къща не трябваше да е по-различна, но можеше да е добавено дървено скеле за повече здравина. Вече не му оставаше никакво безопасно убежище, а и не можеше да тръгне обратно с някакъв шанс за спасение. Небето можеше да е изсветляло до сребристо, но сумракът под покривните греди беше пълен. Аракаси залази в сенките.

Пътят навътре, за който се беше надявал, наистина съществуваше, но както беше подозирал, тънки дървени летви пречеха на пълзенето му в пространството между плочестия покрив горе и гипсовия таван на стаите долу. Аракаси извади един от редките си ножове за мятане. Стоманата можеше да издържи на усилието от изтръгването на летвите при жлебовете в краищата им, където цурански нож от втвърдена кожа щеше да се прекърши. Аракаси заработи бързо. Трупаше парчета и трески, докато се провираше през малкото отверстие, след това с мазното от собствената си пот разхлабваше жлебовете, за да не скърцат.

Позволи си миг на мълчаливо ликуване. Беше направил невъзможното. Макар и натикан в твърде малко и неудобно пространство, беше в сградата.

Спря, докато стражата на платформите отвън се смени, след това се запровира отново през гредите. Накрая спря и се отпусна да изчака. Пред него имаше цял ден, в който да разузнае подредбата на невидимите стаи долу.

Лежеше по гръб и внимателно слушаше звънливите женски гласове под себе си. Успехът му вече зависеше от шанса обаджанът да посети жените си, защото шпионинът се съмняваше, че може да оцелее още ден в задушното пространство под покрива.

Сгъваше от време на време крайник, за да облекчи схващането от нарушеното кръвообращение. Слънцето бе напекло покривните плочи. Макар да не беше спал близо два дни, Аракаси отчаяно се съпротивляваше на нуждата да отпочине. Да падне жертва на телесните нужди тук означаваше да умре. Ако задремеше, можеше да падне от тясната напречна греда и да пробие с трясък тънкия гипсов таван. С мрачен хумор си помисли и как хъркането му ще доведе бдителните пазачи до скривалището му. Готов със стоманата в тъмното, изпощипан от щъкащите насекоми, той изпитваше замайваща смесица от възбуда и съжаление: възбуда, че е стигнал толкова близо, без да го разкрият; съжаление, че толкова много задачи остават неизпълнени.

Под него пукнатини в гипса запропускаха оранжеви отблясъци. Слугите палеха лампите, което означаваше, че е паднала нощ. Чуваше сребристия смях на жени; между тях от време на време прозвучаваше глас, който му напомняше за едно прекрасно момиче и за едно следобедно оплитане в копринени чаршафи. Помръдна, ядосан на себе си. Камльо твърде често се връщаше в ума му: пищната й коса под дланите му и кремавата й кожа, и целувките й. Самият спомен за нея го караше да се поти от копнеж. Но това, което терзаеше непрекъснато мисълта му, не беше просто повикът на плътта. Мечтаеше за дълбоките й очи, за интелигентността в тях, ту размътени от отегчение, ту станали коварни от обида. Характерът й изглеждаше корав, но беше цинизъм, покрил бездна от болка. Знаеше също толкова сигурно, колкото че ръцете и тялото му й бяха донесли наслада, че с време може да стигне до милата й същност, скрита дълбоко в нея като съкровище.

Ако преживееше тази вечер, щеше да откупи свободата й, може би щеше да й покаже по-замайващите радости на свободния живот. Ако поискаше да го има. Ако след цял живот угаждане на прищевките на много господари, не намираше вече мъжете за отвратителни… Устната на Аракаси се кривна в самопрезрение в тъмното. Той мечтаеше! Мечтаеше като поболяло се от любов момче! Не беше ли го научил животът никога да не се доверява на непредсказуемите пориви на сърцето?

Потисна импулса да изругае.

Беше ирония, от най-черния и горчив вид, това, че самата мисия, която го бе свързала с нея, можеше да й нанесе най-ужасната беда. Със сурова логика, в задушаващия зной под дървения покрив, разбра: щеше да му трябва чудо на боговете, за да излезе жив от мисията си. Шансовете сега го облагодетелстваха да нанесе удара срещу обаджана, който беше замислил. Но дори ударът да се окажеше смъртоносен, измъкването от най-добрите убийци на тонга — а след тях и от отмъстителния гняв на тиранджана, приемника на обаджана — бе невъзможно.

Потръпна от умора и напрежение. Смени хватката си на дръжката на ножа, станала странно хлъзгава и потна от съмнението му. Как можеше една чаровница куртизанка да го е изкусила да постави нейното добруване над волята на Мара, господарката, чийто живот обичаше повече от своя собствен? И все пак Камльо бе успяла. Заради Мара обаджанът на тонг Хамой щеше да умре. Но ако той, Аракаси, оцелееше, една малка, тайна частица от него трябва да си остане негова. Грижата му за куртизанката, която можеше да обича или не — а чувствата му много лесно можеха да се коренят в глупава жал, — трябваше да бъде проучена. Самоуважението, възстановено с унищожаването на дома Минванаби, изискваше това: да чуе собствените си нужди като мъж и да ги примири със задълженията, които ежедневно го водеха към опасността.

Хиляда пъти можеше да е умрял безименен, предрешен като просяк, странстващ жрец, моряк, гадател, търговец на подправки, вестоносец. И хиляда пъти се беше изправял пред тези рискове без колебание, защото се беше взирал в бездната и не се беше страхувал от смъртта. Но сега, когато не се нуждаеше и от най-малката задръжка, изведнъж откри, че е важно. Ако смъртта го вземеше, искаше пепелта му да бъде почетена в земите на Акома, а малката куртизанка да плаче до кладата. Оказваше се окован от чувство точно сега, когато самоличността му трябваше да остане в тайна на всяка цена.

Продължението на рода Акома, чиято Господарка бе възстановила честта му, и може би дори оцеляването на самата империя, зависеха от безупречната му сдържаност. Аракаси беше живял толкова объркан живот, че досега любовта го беше оковавала само веднъж, и то по-скоро не любовта, а лоялността към жената, възстановила неговата гордост и чест. И макар да обожаваше Мара, тя не безпокоеше сънищата му. Аракаси я обичаше така, както жрец обича богинята си. Но Камльо бе докоснала част от него, останала скрита от всички други. Особено от самия него, съжали той мълчаливо.

Смехът на жените затихна. Аракаси се напрегна, измъкнат от спомена от стъпки, които застъргаха долу по пода. Звукът издаваше подковани кожени сандали и тежестта на едър мъж. Жена извика за поздрав и голи напарфюмирани стъпала затупкаха по плочките. Носеха се възглавнички и освежителни за удобството на господаря, предположи Аракаси. Съвсем леко смени позицията си, стиснал ножа в горещата си, вече суха длан.

Теснотата на тавана изведнъж му се стори непоносимо задушаваща. Надви инстинкта да вдиша повече въздух, да се задвижи, да действа преждевременно. Въпреки болката си наложи на всеки мускул да се отпусне. Смесените миризми на парфюми лъхнаха през сгорещения въздух, пропуснати през пролуките в гипса. След малко Аракаси чу звъна на тънък кристал — момичета поднасяха напитки на господаря, а по-късно — музикант, акомпаниращ на певица за негово забавление. След това надуши миризмата на благовонни масла и чу дълбоките гърлени въздишки на задоволство на мъж, обслужван от опитни масажисти. Измъченото тяло на самия шпионин се опитваше да се схване съвсем.

Търпение, напомни си той.

Още по-късно леки стъпки издадоха излизането на момиче с кърпи, крачките й бяха скъсени от панера с мокрия лен. Притворил очи, Аракаси си представи гледката в стаята. Музикантът беше забавил ритъма, а певицата изостави текста и гласът й се проточи премалял. Кристалната кана с подправеното вино прозвънна, щом я поставиха на лъскавия мраморен поднос — почти празна вече, прецени Аракаси по звъна на стъклото. Восъчните свещи бяха догорели. Смътната светлина, процеждаща се през малките пролуки в тавана, беше добила по-топла окраска от масления светилник. Чу шумоленето на тънка падаща тъкан и господарят се надигна с пукот в коленете. Въздишката му беше мощна — явно се разкърши.

За първи път, след като влезе в своя харем за удоволствия, обаджанът на тонг Хамой проговори.

— Джейса. — Замълча след името, сигурно с блеснали от похот очи. — Аламена, Тори. — Изчака, жестоко удължавайки напрежението, докато другите, непризовани жени, подредени в нозете му, изчакваха, за да разберат дали ще бъдат избрани, или отхвърлени, грижливо прикрили разочарованието или радостта си от предопределената им съдба.

Обаджанът отново въздъхна и довърши:

— Камини. Другите мои цветя сте свободни.

Аракаси примигна, за да махне от очите си щипането, което, надяваше се, беше от потта. Не и Камини. Боговете не бяха добри тази нощ. Искаше му се Камини да е далече от спалнята на господаря в този час, защото беше сестрата на Камльо, момичето, което терзаеше сънищата му.

Свирепо изтръгна от мислите си лицето на Камльо. Блянове, непредпазливост — и щеше да загине.

Долу прошумоля затварящ се параван. След малко друг се хлъзна и се отвори и Аракаси чу цвърченето на вечерни насекоми. Таванът не се беше охладил — плочките на покрива все още пазеха дневната горещина, макар че слънцето отдавна бе залязло и нощта бе достатъчно узряла за роса. Музикантът и певицата заглъхнаха до едва доловима мелодия, над която Аракаси успя да чуе шумоленето на копринени чаршафи и приглушения кикот на момиче. Изчака като хищник, вслушан жадно как доволните въздишки на плячката му преливат в забързания дъх на страстта, и изчака още, докато момичето не започна да стене в пристъпа на наслада… или това, което наподобяваше наслада. Аракаси прогони мисълта за друго едно момиче, което бе научено от детството си да симулира всички тънкости на страстта…

Укори се наум. Беше се потил твърде дълго и обезводняването опасно беше замаяло главата му. Съсредоточи се и напрегна всеки мускул. Ножът в ръката му се беше превърнал в придатък към живата му плът, когато обаджанът, обгърнат от страстни момичета и влажна коприна, отвори уста и нададе вик в мига на пълното си облекчаване.

И в същия момент Аракаси полетя надолу. Удари с цялата си тежест гипсовия таван и го проби сред дъжд от парчета гипс, летви и прах. Очите му ясно видяха на светлината на лампата сплетените тела върху постелята. Избра най-горното, най-едрото — и изви ножа под ъгъл към него.

Имаше само миг, за да се помоли единственият път, в който обаджанът на тонг Хамой щеше да е на повече от ръка разстояние от оръжията и охраната си, да е гол, в акта на съвкупление.

След това рухна върху потното тяло на обаджана и заби безценната стомана в плътта. Усети как ножът му се отклони от сухожилие и кост. Беше пропуснал смъртоносния удар.

Обаджанът беше грамаден, но по туловището му нямаше никаква тлъстина. Стонът му на удоволствие преля в болезнен вик. Аракаси бе отхвърлен от плячката си като риба, блъснала се в рибарска лодка. Петата му се закачи в женски крак и той падна. Освен че беше силен, господарят на убийците се оказа и бърз. Ръката му се изстреля към купчината оръжия до постелята. Три малки стрели изплющяха в копринените чаршафи, докато Аракаси се претъркаляше настрани. Едно от момичетата извика от болка и страх.

Лампата угасна. Музикантът захвърли инструмента си, а певицата побягна с писък. В коридора затропаха крака. Аракаси се измъкна от оплетените завивки и избута от себе си някакво момиче, което дращеше с нокти рамото му. Вторият му нож се хлъзна в дланта му като оживял, Аракаси замаха и оръжието полетя право във врата на обаджана.

Господарят на тонга Хамой изрева гневно. Но острието целуна артерията и кръвта бликна на фонтан. Той вдигна ръка да запуши раната и едва не си отряза палеца на оголения остър ръб. На фона на белия квадрат на паравана Аракаси видя как раменете на обаджана потрепериха в усилието на изцеждащия се живот. Перчемът се смъкна по гърба му, щом се свлече на колене.

Аракаси захвърля завивки и заблъска жени накъдето му падне. Претърколи се и метна възглавница в посока на гонещите го стъпки. Някой се спъна и падна тежко на пода. Взели го по погрешка за нападателя, четиримата влезли стражи скочиха и го затиснаха. Виковете му заглушиха движението на Аракаси, докато той се отдръпваше с ръка на стената към другия край на стаята.

Звездната светлина едва стигаше, за да може да вижда. Предпазливо, та блясъкът на стоманата да не издаде позицията му, Аракаси извади друг нож от халката на колана си. Хвърли го и един от пазачите рухна с ръце на корема и нададе вой. Шумът разсея останалите и позволи на Аракаси да извади още ножове и да свали и останалите стражи. Издъхнаха един след друг сред писъците на жените за удоволствие и крясъците на ранения на пода. Обаджанът лежеше сред завивките, вече застинал в смъртта.

Аракаси се измъкна през паравана, присви се невидим отвън, скочи нагоре и хвана ъгловата греда на покрива. Издърпа се на ръце и се скри в сенките под стрехите. Последният нож бе стиснат между зъбите му.

Едва беше успял да се свие в скривалището си, когато към стаята затропаха стъпки.

— Навън! — извика някой. — Мъжът, който уби господаря, избяга в градината!

Отчаян, Аракаси откърши парче дъска от стряхата, метна го и то профуча над цветната леха и падна в храстите. Пазачът, излетял през вратата, се втурна презглава натам и ги засече с меча си. Аракаси можеше да забърше главата му с пръстите си, докато минаваше под него.

Навън изскочиха още убийци.

— Къде е той?

Мъжът с меча спря да сече и посочи.

— Някъде там!

— Бързо! — извика един пазач. — Донесете факли! Убиецът ще се измъкне!

Развърнаха се през градината, към тях се стичаха още мъже с факли. Аракаси се смъкна от покрива като сянка в тъмното и отново се шмугна в къщата, където преследвачите едва ли щяха да се сетят да проверят.

— Сигурно е прескочил стената — чу се вик. — Пратете бързо патрул отвън, преди да се е измъкнал!

От харема се разнесоха викове. Вестта за смъртта на обаджана бе събудила и слугите и те изпаднаха в паника. Тонгът беше бърз и безмилостен в наказанието, а в толкова добре охранявана къща членовете му щяха да заподозрат, че който е убил господаря им, е трябвало да има вътрешен съучастник. Целият персонал можеше да бъде избит, за да са сигурни, че всякакви предатели са премахнати. По-съобразителните слуги разбраха, че най-добрият изход за тях е да бягат. Само страхът обвързваше тези нещастни хора на служба в смъртоносното братство. Повечето предпочитаха несигурното бъдеще пред това да понесат безчестна смърт.

Аракаси можеше само да се надява, че суматохата, предизвикана от десетките подплашени слуги, ще му отвори път за спасение. Всеки по-благоразумен човек на негово място можеше да се опита да се измъкне, но мисията му все още не беше изпълнена докрай. Заради Мара трябваше да иде в кабинета на обаджана и да открадне дневника със записки на тонга.

В спалнята цареше тишина. Аракаси рисковано заложи на възможността пазачите; да са изоставили мъртвия си господар в разгара на търсенето. Влезе отново през паравана, през който се бе измъкнал преди малко, и се озова сред касапница.

Кръв беше оплискала всичко. До туловището на заклания господар бяха останали две голи момичета, звездната светлина обагряше фигурите им в смътно сребристо. Едната го зяпна безмълвно, полудяла от страх, опитваше се да изтрие кръвта от кожата си. Другата се гърчеше и стенеше в чаршафите. Беше поразена от отровна стрела. С мрачна решимост Аракаси прибра двата си метални ножа, единия от врата на обаджана и другия от корема на пазача, проснат до краката на господаря си.

Пристъпи до постелята и погледна ранената куртизанка. Косата на момичето се изсипваше на лунната светлина като разлято масло, златиста и лъскава. С болка в сърцето си видя, че лицето й е същото като на сестра й.

Бяха близначки.

Логиката не можа да спре жегването в сърцето му. На лунната светлина, с тънките пръсти, опипващи стрелата, която бе пронизала гръдта й, не можеше да я различи от момичето, което бе любил. Болката заплашваше да задави дъха му и Аракаси се помъчи да възвърне ледената си аналитична същност. Беше Главният шпионин на Акома на мисия за Слугата на империята. Трябваше да запази ума си хладен и да намери записките на обаджана.

Но точно когато здравите нерви му бяха най-нужни, обективността го изостави. Пред една умираща куртизанка собственото му оцеляване изведнъж му се стори толкова безсмислено, колкото да се опитва да улови слънчев лъч.

Умът му крещеше, че трябва да остане верен на Мара, но сърцето му го смъкна на колене до раненото момиче. Време и обстоятелства се размътиха. Вече не можеше да различи коя е омаялата го куртизанка и коя близначката й. В тъмното, под лунната светлина, в болезненото объркване на мига самоличностите им сякаш се сляха. Противно на всякакъв инстинкт за самосъхранение Аракаси я прегърна, широко отворил очи, и я дръпна, докато тя не потръпна, не изохка и сякаш след цяла вечност най-сетне не спря да диша.

Чувстваше се като пребит. Ноктите му се бяха впили в дланите, зъбите му бяха пуснали кръв. Догади му се от силния солен вкус на езика му и вонята на смърт, ударила в ноздрите му. Почти не забелязваше живата, която хлипаше в оцапаните с кръв чаршафи. Умът му засичаше, но не разбираше бърборенето й.

Вдиша хрипливо и с усилие разтвори скованите си ръце. Сърцето му сякаш замръзна, щом мъртвото момиче се изплъзна от прегръдката му.

По инстинкт реагира на звука зад себе си, обърна се и хвърли ножа. Улучи почти точно. Слугата, понечил да влезе, беше служещ в харема кастрат, дошъл да се погрижи за подопечните си. Ножът го перна през шията. Мъжът се задави и се блъсна в пилона на вратата. Аракаси — винаги беше бърз, но тази нощ крайниците му бяха станали тромави — скочи. Краката му се заплетоха в мокрите от кръв чаршафи и възглавници. Удари кастрата в корема и го повали. Заби пръсти в раната и от плисналата по лицето му кръв разбра, че е прерязал артерията му. Натика юмрук в устата на жертвата си и в отговор кастратът го захапа до кокала.

Ако пазачите на мъртвия обаджан не бяха навън, за да търсят убиец, който според логиката трябваше да бяга, борбата им щеше да привлече внимание. Сега, вкопчен в умиращия, Аракаси имаше чувството, че става нещо нереално. Кастратът най-сетне се свлече отпуснат и Аракаси се измъкна от стаята.

Не познаваше къщата. Усетът за посока, който беше натрупал, докато чакаше под покрива, го бе изоставил. Как да намери дневника с тайните на тонга? Тази книга пазеше записите за всеки договор в шифър, познат само на обаджана. На посредниците не се казваше нищо, освен името на жертвите, посочени да умрат.

Записките на тонга бяха наследството на тиранджана, който трябваше да поеме управлението на мястото на току-що убития водач. Дневникът сигурно щеше да се пази и още преди суматохата на търсенето да е заглъхнала, съветникът на обаджана в извезания на цветя халат щеше да е пратил тиранджана да го прибере.

Чу далечни гласове и писък. Времето му в къщата вече бе ограничено до по-малко от няколко минути, а умът му оставаше изтерзан от спомена за мъчителната смърт на едно момиче. Измъкна се бързо и прехвърли наум последните си изводи, на правени през горещите часове чакане под покрива. Това беше дворецът за удоволствия. Обаджанът беше на неделна почивка. Книгата със записите, която никога не оставаше далече от него, щеше да е тук, в заделено за нея място. Входният параван с най-здрава конструкция трябваше да води до съкровищницата, където щяха да се пазят свитъците на тонга.

Тръгна бързо по коридора, придържайки се в сенките, колкото бе възможно. Загасваше фенерите, където смееше да се спре, потръпваше и се сепваше при всеки звук. Зави на един ъгъл и едва не се блъсна в мъж с гръб към него. Мъжът се обърна рязко. Беше войн, поставен да охранява заключената врата. Аракаси се хвърли напред и преряза жилите на китката му, докато той посягаше да извади меча си, и се блъсна във вратата.

Някой в коридора извика.

Останал без никакво време, Аракаси пак натресе с все сила противника си във вратата. Пазачът се възпротиви, опулил очи от ужас, залитна, загубил равновесие, и отчаяно посегна към стената.

След това падна. В глезените му се бяха оплели някакви обтегнати нишки и от стените излетяха къси стрели. Подът, където беше рухнал, потъна надолу със стържещ звук и през разкъсаните шарки на плочите изригнаха остри втвърдени със смола копия и пронизаха гърчещото се тяло.

Аракаси не обърна внимание на смъртните му гърчове, а подсетен от последния му акт, огледа стената и откри между стенописите малка дупка. Сети се за какво служи — беше отвор за заключваща игла, която да обездвижи механичните капани в стаята. Натика ножа си в нея и нахлу вътре.

Полазиха го ледени тръпки. Чуваше стъпки по коридорите, убийците идваха. Пред него, осветено от една-единствена лампа, се издигаше високо писалище, на което бе положена тежка книга. Той прескочи трупа на пазача. Умът му работеше трескаво.

Щом вратата беше с капан, писалището също трябваше да има. От това следваше, че крадец, преживял защитите, за да стигне толкова далече, трябва да е наясно със сложни механизми. Ето защо Аракаси избра непредсказуемата тактика: щеше да направи опита си със сила.

Сграбчи тежката стойка на лампата и я натресе в дървената облицовка в долната част на писалището. Надникна, за да огледа, и обезвреди тънките нишки и лостчета, които щяха да включат капана, ако книгата се вдигнеше, и под тях намери още нещо.

Под спусъчния механизъм лежеше плътно навит свитък. Издърпа го от скривалището му и го огледа. Горният пергамент бе изписан с шифър и вързан с лентички, обозначени с цветето на тонга Хамой. Книгата на писалището беше заблуда, поставена на видно място като капан. В ръката си държеше истинските записки на тонга.

Виковете за тревога вече бяха съвсем близо. Аракаси натика свитъка в халата си и забърза към вратата. Издърпа ножа от дупката и побягна.

Забърза, потресен от успеха си. Колкото и да беше обмислял, колкото и грижливо да беше гласил предпазните си мерки, изобщо не беше очаквал да оцелее след мига на смъртта на обаджана. Сега залогът се беше удвоил. Без свитъка на дневника тиранджанът не можеше да поеме водачеството на клана. Възложените договори щяха да останат неизпълнени и убийците на Хамой щяха да изгубят чест. По същество Аракаси държеше в ръцете си натамито на братството на убийците. Без него тонгът щеше да загуби доверие и с времето да се разпилее като дим.

В коридора, от който току-що бе излязъл, изригнаха викове. Натрошената врата беше открита и последваха крясъци, щом стражите нахлуха вътре и паднаха в отново задействаните капани, след като той бе измъкнал ножа си, послужил за заключваща игла. Оцелелите обаче се разпръснаха да търсят из къщата и Аракаси едва се измъкна през прозореца пред един, подгонил го по петите.

Жилване в рамото издаде, че е улучен от стрела. Със сигурност беше отровна, но той нямаше друг избор, освен да я пренебрегне. Противоотровите, които беше взел в случай, че бъде улучен, лежаха с припасите му, скрити извън периметъра на охраната. Втурна се през градината, покатери се на едно дърво и се прехвърли над първата стена. Чу съсъка на стрелички и по-тежкото свистене на стрели от лъкове, полетели през храстите над главата му.

Огледа се трескаво. Покрай него тичаха изпаднали в паника слуги. В опита си да се измъкнат от имението се присвиваха покрай стената и търсеха път към свободата си.

Аракаси се смеси с тях и една от жените изпищя, а един мъж се хвърли на колене и се замоли за милост. Черното му облекло ги беше накарало да го вземат за тонг, осъзна той с почти истерично ликуване. Пое си дълбоко дъх и изкрещя колкото му глас държи:

— Слугите са убили обаджана! Избийте ги!

Продраният му вик ги накара да се пръснат и той затича като тях, към външната стена. Нека преследвачите тонг да му хванат дирята в цялата тази суматоха, помисли си, докато жулеше длани, за да прескочи стената.

На ръба на физическото и духовно изтощение се добра до мястото, което бе избрал заради нищожната вероятност да довърши мисията си. Там беше скрил противоотровите си и запас лекарства, които щяха да му дадат бодрост и енергия, докато не го срещне спасението или смъртта. Щеше да плати ужасна цена за използването им и щяха да му трябват седмици отдих след това, но оцеляването си заслужаваше цената. Бързо изгълта дозите и смъкна окървавените си дрехи. Затисна ги с един голям камък. От друга стъкленица сипа в шепата си люта течност, от която очите му се насълзиха. Беше есенция от слулийт, голямо блатно същество, което други зверове намираха за отблъскващо. Силната миризма разваляше нюха на кучетата за дни наред. Докато разтъркваше вонящото мазило по кожата си, паренето в рамото му напомни за стрелата. Извади я и навлече чиста риза. За нахапаните си пръсти не можеше да направи нищо и изруга наум: сигурен беше, че ръката ще се подуе и ще забере.

Нищо не можеше да направи, освен да разчита, че антидотът, който беше погълнал, ще противодейства на отровата. Беше предположил кои средства може да потрябват от знанието, което беше събрал при огледа на рафтовете на Корбарг.

Затича в нощта през натежалите от росата треви. Спомените за края на Корбарг и за една друга смърт го накараха да осъзнае промените, настъпили в него самия. Никога повече нямаше да предприеме такива мерки срещу човек, нито заради Мара, нито заради дълг, нито заради чест. Не и след като беше държал в ръцете си умиращата куртизанка и за миг я беше объркал с другото момиче. Невъзвратимо се беше поддал на повика на сърцето си. Ако антидотите на Корбарг и отровата в тялото му не си съвпадаха… Аракаси беше фаталист — докато друг спомен не изплува на повърхността: полудялото момиче в стаята на обаджана. Истеричният й плач се превъртя отново в ума му, неразбраното й ломотене се открои с плашеща яснота. Беше казала: Той познава Камини!

Камини, която беше едната от двете близначки, едната собственост на немощен старец, а другата мъртва с обаджана. За първи път в живота си Аракаси се замоли трескаво на боговете на Келеуан, умоляваше Сиби, която беше Смъртта, да не го повика в залите на своя брат Туракаму. Имаше нужда от късмет или от чудо, най-вероятно — и от двете. Защото слабостта му с разсейването в покоите на обаджана пращаше смъртта към вратата на Камльо. Беше оставил полудялото момиче живо, а тонгите щяха да продължат да търсят убиеца. Щом се съмнеше, когато дойдеше тиранджанът, за да се заеме с последствията, щеше да последва по-методичен лов. Куртизанката щеше да бъде разпитана.

Аракаси осъзна и втора грозна истина: заради Камльо можеше да бъде принуден да говори, ако го заловяха. Бързо потисна тревогата си. Единственият начин да спаси близначката, която обичаше, беше чрез Мара. А единственият начин да защити господарката си беше чрез момичето, което знаеше, че работи за могъща Лейди с огромно богатство. Малко такива Управляващи господарки имаше в империята. Тонгът щеше да удвои атаките си срещу Мара. Докато досега тонгът нанасяше ударите си заради чест, сега щяха да нападат заради оцеляването си. Аракаси щеше да е само на няколко минути пред убийците в бяга си да стигне до Камльо. Ако успееше да намери някой от новите си агенти в Онтосет, можеше да прехвърли ценния си товар, но нямаше нито миг за бавене. От мига, в който наяве излезеше фактът, че убиецът на обаджана е познал Камини, братството щеше да разследва, да тръгне назад по следата от имението до търговеца на роби и до живата близначка. Щяха да оставят трупове след разпитите си. Ако агентите им в Кентосани получеха вест преди да успее да спаси Камльо…

Плувнал в пот, Аракаси затича по-бързо. Ех, ако имаше сега някой от проклетите коне на Хокану…

Макар да бе предан на лейди Мара, сега го подтикваха и лични чувства. Изпълни го странна възбуда, сякаш едва сега осъзнаваше, че е жив. Безумното му нападение беше успяло и бе взел записките на тонга. Победата го замая. Част от ума му съзнаваше въздействието на лекарствата, които беше взел, но той знаеше и че тази свръхестествена живост произтича от разбирането на истинския залог, който беше направил.

Докато тичаше, обмисли това прозрение. Бе син на жена от Тръстиковия живот и никога не беше гледал на любовта между мъж и жена като на нещо загадъчно. Винаги беше живял, залагайки на острия си ум, на възприятието си и на уменията си, извлечени от хладнокръвното изучаване на околните човешки същества. Видял беше увлечението на Мара по варварина Кевин и беше заинтригуван. Приписал беше пламъка в очите на господарката си, когато й представиха Кевин, на женска потребност за романтична връзка. Иначе защо да минава през тежестта и досадата на бременността?

Сега, когато сърцето му все едно щеше да се пръсне, със стегнато от непролетите сълзи гърло, мислеше за едно меднокосо момиче, все още живо, и за мъртвата й близначка. Разбра, докато си пробиваше път през натежалите от роса храсти и залиташе със смайващо безгрижие под лунната светлина на пътя, че е грешил. Глупаво, жалко беше грешил.

Половин живот беше преживял, а почти бе пропуснал магията, която поетите наричаха любов. Спря и се огледа за носилката, уговорена да го чака.

Замисли се дали ако оцелее, за да спаси другото, живото момиче от отмъщението на тонга, след като работата му в тази нощ бъдеше проследена до нея… зачуди се дали циничната й същност, породена от разбити мечти, изобщо ще й позволи да го научи на това, което сега най-много искаше да узнае. Болеше го да разбере дали празнотата, която бе открил в себе си, може изобщо да се запълни.

И на пустия път осъзна още нещо, най-плашещото нещо в тази нощ на размисъл: че това е последната мисия, с която се е наел с убеждението, че няма да има никакви лични последствия. Защото безвъзвратно беше изгубил отчуждението, което го отделяше от събратята му и беше породило ледено ясния обективен мироглед, който го правеше гений в занаята му.

Една потребност се беше пробудила в него, потребност, която го правеше различен от това, което бе досега. Никога повече нямаше да може да гледа на другите през призмата на безчувственото си безразличие. Никога повече нямаше да може да имитира порядките им и да променя самоличността си, както му хрумне. Светлокосата куртизанка завинаги беше променила това.

Нощна птица запя някъде в леса. Носилката я нямаше. Аракаси тръгна. Замисли се дали противникът му в играта на интриги, Чумака от Анасати, също е притежавал тази слабост на човешката природа и е живял без любов. И щеше ли неговата новооткрита уязвимост да го остави открит за атака от човек със свръхестествена дарба за шпионския занаят, човек, който е безмилостен враг на Мара?

Потръпна. Нощните същества сякаш му се присмиваха. Изпитал за няколко минути повече мъка, отколкото бе познал през всичките си години живот, изтощеният, уплашен и в същото време ликуващ Майстор шпионин забърза напред към бъдеще и цел по-страховити дори от онова, което оставяше зад себе си.