Господарка на Империята

11. Скръб

Минаха месеци.

Най-сетне цветът се върна на лицето на Мара, Дойде пролетта и нийдра се отелиха, а варварските кобили дадоха на конюшните седем здрави кончета. С разрешение на Люджан Хокану задели два патрула бойци с мечове и през лятото се зае да ги учи на езда, а след това да ги упражнява в строй на коне.

Прахта от тези учения надвисваше над полята в сухия зной, а езерният бряг в късните следобеди се огласяше от смях и гълчава, докато свободните им от дежурство приятели гледаха как избраниците къпят варварските коне. Не само ездачи и коне излизаха мокри в някои дни, щом играта загрубееше. Мара често наблюдаваше от голямата тераса, от която някога Тасайо от Минванаби бе надзиравал тактическите си маневри. Придружаваха я слугини, малкият й син — и все по-често съпругът й.

Една вечер, докато слънцето се скриваше, нашарен с белези ветеран целуна кобилата си по муцуната и Мара се усмихна весело за първи път от седмици.

— Мъжете определено започват да свикват с конете. Не малко от любимите им вече се оплакват, че прекарват повече време в конюшните, отколкото в брачните си ложета.

Хокану се ухили и плъзна ръка около тънкия й кръст.

— А ти имаш ли такива оплаквания, мила?

Мара се обърна в ръцете му и засече простодушно ококорените сини очи на сина си. Погледът болезнено й напомни за баща му — и тогава момчето направи неприличен жест, който определено не беше научило от дойките си.

— Ще правите бебе тази нощ — заяви Джъстин, горд с извода си, и изобщо не се притесни, когато най-близката от дойките му го плесна по бузата.

— Нахално момче! Как смееш да говориш така на майка си? И откъдето и да си научил този знак с пръста, ще ядеш бой, ако го направиш отново. — Слугинята се поклони с изчервено лице на господаря и господарката и подкара възмутения Джъстин към спалнята.

— Но слънцето още не е залязло! — отекна възмутеният му глас. — Как да заспя като още е светло?

Косата слънчева светлина обагряше косата на Джъстин като у пламък.

— В името на боговете, расте — каза с обич Хокану. — Скоро ще трябва да му намерим оръжие и учител. Явно смятането и писането не му стигат, за да го задържат да не шпионира слугите.

— Не ги шпионира. — Ръцете на Мара обгърнаха кръста му и опипаха мускулите, които дългите часове на седло поддържаха стегнати. — Промъква се до казармите или робските жилища при всяка възможност. И слуша напрегнато, когато мъжете се хвалят с подвизите си с дами от Тръстиковия живот или слугинчета. Като баща си е, стане ли дума за зяпане по жени. Тази сутрин каза на слугинята ми Кеша нещо, което я накара да се изчерви като девица, а тя отдавна не е девица.

Погледна мъжа си през премрежените си клепачи и добави:

— Той е едно похотливо грубо момченце и ще е добре да го оженим младо, за да не започне да сее копелета Акома като хуает и да накара половината бащи на момичета в държавата да го подгонят с мечове.

Хокану се засмя.

— От всички проблеми, които може да имаш с него, този ме притеснява най-малко.

Очите на Мара се разшириха.

— Но той е само на седем!

— Крайно време е значи да си има малко братче — каза Хокану. — Още едно демонче, за което да се грижи и да не мисли за по-големи бели.

— И ти си същото похотливо грубо момченце — отвърна му Мара и с бърз бездиханен смях се измъкна от прегръдката му и затича надолу по склона.

Хокану я последва. Лицето му се зачерви по-скоро от радост, отколкото от напрежение. Съпругата му не се беше държала толкова игриво от твърде много време. Затича леко, както знаеше, че тя го иска, и не усили дългите си крачки, за да я догони, преди да стигнат до долчинката край езерния бряг.

Лятото бе в разгара си. Макар и изсъхнали, тревите все още пазеха зеленината си. Жилещите насекоми от началото на сезона се бяха разпръснали, а нощният зов на щурците все още не беше заглъхнал. Въздухът бе натежал и топъл. Хокану улови жена си във въздуха и двамата паднаха на земята задъхани, забравили за всякакво благоприличие.

— Милорд и мой консорт, май има проблем между нас с недостига на наследници — каза Мара.

Пръстите му вече разхлабваха връзките на робата й.

— Стражите на Люджан патрулират по езерния бряг след стъмване.

Отвърна му усмивката й, блеснала в тъмното.

— Значи нямаме време за губене.

— Да, нямаме — каза весело Хокану.

След това никой от двамата нямаше време да се занимава с приказки.

Толкова очакваният и много обсъждан наследник на Шинцаваи трябваше да е бил заченат в онази нощ, или под откритото небе, или по-късно, сред уханните възглавнички, след чашата вино са в късната нощ, споделена в покоите им. След шест седмици Мара вече беше сигурна. Познаваше признаците и макар на събуждане да се чувстваше ужасно, Хокану чуваше пеенето й в ранните утрини. Усмивката му беше горчиво-сладка. Но това, което той знаеше, а тя — не, беше, че това очаквано дете ще е последното, единственото чудо, което жречеството на Хантукама бе успяло да й подари.

Докато не чу разсъжденията между кухненските ратаи и незаконното дете на един от домашните търговски пълномощници, изобщо не си беше помислял, че бъдещото бебе може да е момиче. Не се задълбочи върху това и не обърна внимание на залозите, които се правеха във войнишките помещения за неизвестния пол на очакваното дете.

Просто не си струваше да се мисли, че последното дете на Мара, което трябваше да наследи фамилното му име и богатство, може да не е син.

Бременността, започнала с такова безгрижно увлечение, не продължи в същия дух — не и след отравянето и след опитите за покушение върху живота на съюзници на Акома. Люджан утрои патрулите и ги проверяваше лично ежедневно. Молитвената порта над входа край реката никога не оставаше без наблюдатели. Но дойде есента, заделените за клане нийдра бяха откарани на пазара и търговията продължи без прекъсване. Дори керваните с коприна не претърпяха нападения, което бе необичайно, така че тревогата не намаля, а даже нарасна. Джикан прекарваше дълги часове в мърморене над счетоводните си таблички. Дори високите приходи от хуает като че ли не го задоволяваха.

— Природата често е най-щедра преди най-свирепите бури — измърмори той песимистично, когато Мара се оплака, че вратът й се е схванал от това, че не го свърта на едно място. Натежала от подутия си корем, тя едва можеше да крачи с него по пода, за да следи сметките му.

— Прекалено спокойно е — отвърна дребният хадонра и се смъкна като ударена със стрела птица на възглавничките пред писалището на господарката си. — Не ми харесва и не вярвам, че Джиро си седи невинно, заровен до гуша в старите си ръкописи.

Всъщност агентите на Аракаси бяха изпратили вест. Джиро не седеше бездейно, а наемаше инженери и дърводелци да строят странен на вид механизъм в бившия параден двор на баща му. Възможно беше съоръжението да е предназначено за обсада и разбиване на укрепления и след грижливо подхвърлен слух старият Фрасай от Тонмаргу бе убеден от лорд Хопара от Ксакатекас да изразходва имперски средства, за да се зазидат пукнатините в крепостните стени на Кентосани и вътрешната цитадела на императора, причинени от земетресението, развихрено от ренегата магьосник Миламбер преди години.

Есента се проточи със заплахата за влажен сезон. Мара бе също толкова неспокойна като своя хадонра, но не можеше да направи нищо, освен да крачи нервно из стаята. Единственото облекчение дойде с осмия рожден ден на Джъстин, когато Хокану му подари първия истински меч. Момчето прие хубаво изработеното малко оръжие с тържественост и устоя на подтика да се развилнее и да го размаха пред очите на всички. Макар Кейоке да го беше научил на полагащото се поведение, тази сдържаност липсваше на следващата сутрин, когато връхлетя с гол меч надолу по хълма за урока си с учителя по оръжие.

Мара гледаше сина си от терасата и съжаляваше, че не може да погледа и обучението му. Но лечителите нямаше да й позволят да се вдигне от възглавничките си, а съпругът й, който обикновено беше отстъпчив пред упоритостта й, не даваше и дума да стане. Наследникът, който носеше в утробата си, не трябваше да се излага на риск. За да я облекчат, й носеха всичко, което поиска.

С наближаването на срока й пристигаха дарове от други благородници, някои пищни, други — символични, минималното, което повеляваше традицията. Дарът от Джиро за бременната Слуга на империята беше огромна скъпа, но ужасно грозна ваза. Развеселена до язвителност, Мара нареди да я дадат на слугите да изливат в нея нощните гърнета.

Но най-желаните дарове от всички се оказаха редките книги, които миришеха на плесен и прах. Беше ги пратила Исашани, вместо по-обичайните лакирани ковчежета или пойни птици. Като прочете написаното на поздравителната картичка, Мара неволно се засмя. Под външния грим и женската кокетност остроумието на Исашани беше безгранично. Синът й, Хопара, беше пратил традиционен, макар и изумително екстравагантно аранжиран букет уханни цветя.

Обкръжена от изрисувани вази, Мара вдишваше аромата на срязани цветове кекали и се мъчеше да не мисли за варварина Кевин, който за първи път я бе научил какво е да си жена в сумрака на една градина преди години. С намръщено лице, което нямаше нищо общо с осветлението, зачете някакъв трактат за оръжия и военни кампании. Още повече се намръщи, щом си помисли, че най-вероятно Джиро също е изучавал точно този текст. Мислите й се зареяха. Съобщенията на Аракаси пристигаха нередовно, след като му бе възложила мисията да се добере до записките на тонга Хамой. Не го беше виждала от месеци и й липсваше проницателният му ум и непогрешимият му усет за странни слухове. Затвори книгата и се опита да си представи къде ли може да е сега. Навярно седеше в някоя далечна странноприемница, предрешен като колар или моряк. Или обядваше късно с някой търговец в някой далечен град. Отхвърли от ума си мисълта, че като нищо може да е мъртъв.

В този момент Аракаси лежеше сред омотани копринени чаршафи и галеше с леки вещи пръсти бедрото на млада жена. Това, че по силата на клетвен договор тя беше собственост на друг мъж и че рискуваше живота си, като бе легнала с него, не стоеше на преден план в мислите му. Беше влязъл през прозореца. Спалните покои на отсъстващия следобеда господар бяха последното място, където слуга или пазач, задължен да пази добродетелността на робинята конкубинка, щеше да очаква да я намери с любовник.

Момичето беше достатъчно отегчено, та приключението да го възбуди, и достатъчно младо, за да си повярва, че е неуязвима за нещастие. Господарят й беше стар и дебел и мъжката му сила бе увехнала с възрастта. Аракаси предлагаше друг вид предизвикателство. Тя беше преситената, след като бе обучавана за удоволствието на креватното забавление от шестгодишна. Дали щеше успешно да я възбуди, или не, беше същината на текущия проблем.

Защото залозите, които хвърляше Началникът на шпионите на Мара, за да спечели, бяха много по-високи.

В приглушената светлина, процеждаща се през затворените паравани, въздухът миришеше тежко на благоухания. Чаршафите бяха обработени с уханни билки, които в някои кръгове се смятаха за афродизиаци. Аракаси беше чел достатъчно текстове по медицина и знаеше, че тази вяра е мит. Престарелият господар имаше достатъчно богатство, за да не се притеснява дали парите му се пилеят напразно. Уханните изпарения бяха задушаващи и караха Аракаси да съжалява, че параваните трябва да са затворени. Почти бе готов да изтърпи вонята на препаската и престилката, които беше купил от бояджии в Сулан-Ку и до които прибягваше за маскировка, когато не искаше заможен минувач да се вгледа по-внимателно в лицето му. Вонята поне щеше да го държи бодър. А сега трябваше да се бори, за да не заспи фатално.

Момичето се размърда. Чаршафите се хлъзнаха от тялото й със съсък на коприна по кожа. Беше великолепна, очертана на следобедната светлина, медноцветните й къдрици бяха разпилени по възглавниците. Очите й с цвят на нефрит се впиха в Аракаси.

— Не съм казвала, че имам сестра.

Имаше предвид подхвърленото от него преди минута. Пръстите на шпионина се плъзнаха по бедрото й, спуснаха се надолу и продължиха да галят. Великолепните й очи се притвориха й ръцете й се загърчиха по коприната като котешки лапи.

— Знам го от търговеца, който е продал договора ти — отвърна с кадифен глас Аракаси.

Тя се вцепени и развали ефекта от грижливите му десетминутни ласки. Имала беше достатъчно мъже, за да й подействат.

— Много неблагоразумна забележка.

Не беше въпрос на обида. Проблемът не бе, че тя не е нещо повече от много скъпа проститутка. Кой беше купувачът на сестра й: това бе опасното знание, а продавачът, направил сделката, едва ли щеше да е толкова невнимателен или безразсъден, за да му го каже. Аракаси избута настрани златистите кичури и я погали по шията.

— Аз не съм благоразумен, Камльо.

Очите й се разшириха и устните й се извиха в лукава усмивка.

— Не си. — След това изражението й стана замислено. — Ти си странен. — Пое си дъх и нацупи престорено устни. — Мисля, че си благородник, играещ ролята на беден търговец. — Впи поглед в него. — Очите ти са по-стари от външността ти. — След като мигът се проточи и той не й отвърна, добави: — Не си много общителен. — Облиза съблазнително устни. — Нито си забавен. Позабавлявай ме. Аз съм играчка на друг. Защо трябва да рискувам да се опозоря, като стана твоя?

И щом Аракаси си пое дъх, за да отвърне, тя вдигна пръст и го опря на устните му. Ноктите й бяха напрашени с позлата, най-скъпата козметика.

— Не казвай, че ще изкупиш свободата ми от любов. Ще е банална лъжа.

Аракаси благослови розовата плът на връхчетата на пръстите й с целувка. После, много нежно, отмести ръката й, за да може да говори. Изражението му стана леко обидено.

— Няма да е банална лъжа. Ще е истина.

Мара не беше поставила ограничения на разходите му, а за толкова висок залог като достъп до най-охранявания водач на тонг едва ли щеше да се скъпи.

Момичето в ръцете му се вледени от недоверие. Да я освободи от седемгодишния договор, подписан и продаден на престарелия й господар, щеше да струва колкото градска къща. Но да откупи стойността й и разходите по обучението и възпитанието й от търговеца от къщата за удоволствия, който беше вложил в нея толкова средства — това щеше да е колкото малко имение. Договорите й щяха да се продават и препродават, докато не повехнеше толкова, че уменията и между чаршафите щяха да се отхвърлят с презрение.

— Изобщо не си толкова богат. — Гласът й беше пренебрежителен. — А ако господарят, за когото работиш, е толкова богат, тогава направо рискувам живота си с това, че говоря с теб.

Аракаси наведе глава и я целуна по шията. Ръцете му не се стегнаха грубо около напрегнатото й тяло. Тя всеки момент можеше да се отдръпне — нюанс, който разбираше, така че остана неподвижна, в очакване на нежност. Малко мъже се отнасяха с нея все едно, че има собствена воля или чувства. Този беше рядък случай. И ръцете му бяха много опитни. Долови нотка на искреност в гласа му, когато отвърна:

— Не работя за господар.

Тонът му подсказа нюанса. Господарката му, в такъв случай, едва ли щеше да има някаква полза от скъпа куртизанка. Предложението му да я освободи можеше да е искрено, ако имаше достъп до толкова пари.

Ръцете на Аракаси си върнаха изгубения терен и Камльо потрепери. Беше повече от рядък: беше надарен. Тя се отпусна и се намести в извивката на тялото му.

Стъпките на слуги идваха и отминаваха по коридора. Ласката на Аракаси потече нежно по златистата й плът. Тя се притисна в него. Насладата рядко спохождаше нея, същество купувано и продавано, за да удовлетвори нуждите на други, и можеше да й донесе пребиване. Партньорът й можеше да свърши позорно обесен. Беше или изключително смел, или безгрижен до безумство. През кожата си, галена и приласкавана до нежелана чувствителност, момичето долавяше спокойните удари на сърцето му.

— Тази господарка — провлачено измърмори Камльо. — Толкова много ли означава за тебе?

— Точно в този момент не мислех за нея — каза Аракаси, но не думите му я убедиха, щом устните му срещнаха нейните с нежност, близка до благоговение. Целувката разсея всякакви съмнения, а скоро след това — и всички мисли. Процедената слънчева светлина през прозорците се сля с червено-златистата мъгла зад очите й, щом насладата бе извлечена от нея и вкусена като прекрасно вино.

Накрая, задъхана и мокра от прелестната пот на любовната игра, Камльо се забрави и се вкопчи в стройното тяло на мъжа, докато изригваше от облекчение. Смееше се и плачеше и някъде между удивлението и изтощението изшепна мястото, където бе сестра й, продадена в далечен Онтосет.

Въпреки загадъчността му Камльо не си и помисли, че партньорът й може да не е нищо повече от съвършен актьор, докато не се обърна. Лекият допир, загърнал тялото й, беше само гънката на топлите чаршафи. Отметна влажната си коса и красивите й очи се присвиха от гняв, щом видя, че прозорецът е отворен и че него го няма.

Отвори уста, за да извика в изблик на ярост, да извика да го хванат и да го убият, въпреки вещите му ръце и лъжливите обещания. Но в мига, в който въздухът изпълни дробовете й, резето на паравана изщрака.

Любовникът й сигурно бе чул тежките стъпки на стария й господар, върнал се рано от срещата си със своя хадонра. С изгърбени рамене, паралитичен, с побеляла коса, той влезе с провлечена стъпка в покоите й. Мътните му очи примигаха към обърканите чаршафи и сухите му студени длани се пресегнаха и погалиха кожата й, все още топла и влажна от прекомерната страст.

— Скъпа, зле ли ти е? — изграчи старческият му глас.

— Лоши сънища — отвърна тя намусена, но обучена по инстинкт да използва настроението, за да подсили съблазънта. — Задрямах в следобедния зной и имах кошмари, нищо повече.

Благодарна, че ловкият й тъмнокос любовник се е измъкнал, Камльо въздъхна и насочи уменията си към своя грохнал господар, който, както изглеждаше понякога, бе по-труден за задоволяване дори от нея.

Вън до прозореца, скрит от погледи под воала на лози и неподрязани акаси, Аракаси се вслушваше напрегнато в звуците от спалнята. С облекчение и нетипичен гняв безшумно заоблича дрехите си. Беше излъгал само веднъж: изобщо не бе престанал да мисли за своята господарка. През годините, откакто се беше заклел в служба на Акома, Мара се бе превърнала в смисъла на живота му.

Но това момиче, донякъде разглезено, но пък съвсем закоравяло за примирението да бъде курва, отгледана за Тръстиковия живот, го беше трогнало. Грижата му за нея беше искрена, а това само по себе си беше смущаващо. Аракаси се отърси от спомена за дългата коса на Камльо и чистите й като драгоценни камъни очи. Работа го чакаше, преди да уреди освобождаването й от употреба като вещ. Защото информацията, която му бе дала в наивната си вяра, че е разкрила само една семейна тайна, беше възможното местоположение на харема на обаджана на тонга Хамой. В тънката връзка, която бе успяла да съхрани със сестра си и по която си разменяха несигурна й крайно нередовна комуникация, имаше много по-опасен риск, отколкото тя подозираше.

Беше му отнело няколко месеца да проследи един слух за момиче с необикновена красота, сестра на друго, продадено на един търговец, за когото той подозираше, че е агент на тонга Хамой. Търговецът вече беше мъртъв, неизбежен страничен продукт на това, че Аракаси го беше разкрил, но покупката на толкова скъпа куртизанка бе довела Аракаси почти до увереност, че тя трябва да е собственост на обаджана или на някой от най-близките му сподвижници.

А в това, че беше изпратена в Онтосет, имаше особена логика. По-безопасно беше за тонга седалището им да е колкото може по-далече от мястото им за контакти, малко светилище извън храма на Туракаму. Самият Аракаси имаше много агенти, които подозираха, че е базирано в Джамар или Янкора, защото оттам тръгваха всичките им послания.

Аракаси беше устоял на изкушението веднага да тръгне за Онтосет и беше прекарал ценни седмици в Кентосани в търсене на сестрата на момичето.

Беше оглеждал жертвата си седмици, преди да й се покаже. Като отклоняваше въпросите на Камльо със смътни отговори, я беше накарал да повярва, че е син на могъщ благородник, пропаднал до ниско положение заради романтична авантюра.

След като многократно бе рискувал да си докара позорна смърт с това, че се вижда с нея, Камльо най-сетне го беше поканила в леглото си.

Без нея Аракаси можеше да търси цял живот, без да намери подстъп към онова, което търсеше по заповед на Мара. И докато седеше сега, застинал като камък и в очакване да падне сумракът и да му даде шанс да се измъкне, мислеше колко много е задължен на едно момиче, отгледано за да не бъде нищо повече от креватна играчка. Знаеше, че трябва да остави тази жена и никога повече да не я вижда, но някаква струна в него бе докосната. Нов страх го облада: това, че можеше да помоли Мара да се намеси и да изкупи договора на момичето и че, вече свободна, Камльо можеше просто да се изсмее на искрената му грижа за нея.

Беше отраснал под грижите на жени от Тръстиковия живот и можеше лесно да разбере присмеха им. Скрит между храстите, понасящ стоически ухапванията на насекомите и болежките в мускулите от принудителната неподвижна поза, Аракаси въздъхна. Затвори очи, но не можеше да избяга от звуците на безконечните усилия на Камльо в спалнята да утоли похотта на мъж, твърде стар, за да се представи добре.

Чакането течеше болезнено бавно. Чак след като се увери, че старецът е заспал, Аракаси си тръгна безшумно. Но с него тръгнаха живи спомени и неловкото, нежелано осъзнаване, че го е грижа за Камльо. Не, чувствата му към нея бяха глупост. Всякакви емоционални връзки с хора извън дома Акома го правеха уязвим. А ако той бе уязвим, уязвима щеше да е и лейди Мара.

Пратеникът се поколеба. Беше задъхан от тичането и това можеше да е просто пауза, докато си оправи дъха. Само че тялото му беше напрегнато, а очите, когато ги вдигна към Хокану, бяха пълни със скръб.

Наследникът на Шинцаваи не беше човек, който да трепне пред нещастието. Кампаниите на бойното поле го бяха научили, че пораженията трябва да се понесат веднага и да се преодолеят, та враговете да не спечелят пробив и да тържествуват.

— Новината е лоша — каза той. — Кажи я.

С втори поклон, направен от искрено съчувствие, пратеникът извади свитък от цилиндричен калъф, изработен от ивици кост, стегнати с нишка. В мига, в който Хокану видя червената боя по ръба на пергамента, разбра: вестта е за смърт — и още докато вземаше документа и чупеше печата, се сети, че името вътре е на баща му.

Моментът не можеше да е по-лош, помисли той в замаяния и изпълнен с неверие интервал, преди скръбта да порази ума му като юмрук. Баща му вече го нямаше. Мъжът, който го беше разбирал като никой друг. Който го беше осиновил, когато кръвния му баща го бяха призовали в Събранието на магьосниците, и който го беше отгледал с цялата любов, която може да иска един син.

Нямаше да ги има повече среднощните разговори над бира от хуает, нито шегите за махмурлука сутрин. Нямаше да има повече учени спорове и укори, нито споделено ликуване от победи. Детето, което Мара скоро щеше да роди, никога нямаше да види дядо си.

Докато се мъчеше да надвие бликналите внезапно сълзи, Хокану махна на пратеника, че е свободен. Джикан се появи като повикан с магия, бързо се справи с проблема с освежителната храна и напитки и с връчването на костения знак, който куриерите получаваха в признание за изпълнените им мисии, и щом приключи, загледа съпруга на господарката си в очакване. Хокану не беше помръднал, освен да смачка в шепата си обрамчения с червено свитък.

— Новината е лоша — каза съчувствено Джикан.

— Баща ми — отвърна безизразно Хокану. — Умрял е в съня си, без болка, от естествена смърт. — Затвори очи за миг, отвори ги и добави: — Нашите врагове все пак ще злорадстват.

Джикан опипа пискюлите на пояса си, нерешителен, угрижен и смълчан. Беше срещал Камацу от Шинцаваи. Познаваше добре хадонрата на лорда. Най-трайното почитание, което успя да измисли, не беше обичайното, нито най-елегантното. Все пак го изрече:

— Той е човек, който ще липсва на слугите си, млади господарю. Обичаха го много.

Хокану вдигна очи, помръкнали от мъка.

— Баща ми беше такъв, да. — Въздъхна. — Не насилваше никой човек или звяр. Сърцето му беше голямо. Също като Мара, той виждаше отвъд традицията. Той ме научи на всичко, което съм.

Джикан остави мълчанието да се проточи, след това подхвърли предпазливо:

— Господарката е в работилницата с майстора на играчки.

Новият Господар на Шинцаваи кимна и тръгна да потърси жена си, за да й съобщи ужасната новина. Повече от всякога наследникът, който Мара трябваше да роди, се оказваше важен. Защото макар Хокану да имаше братовчеди в изобилие и дори двама-трима незаконни племенници, никой от тях не бе отраснал с широкия мироглед на осиновилия го баща. Никой от тях не притежаваше проницателността и ясната мисъл на мъжа, който беше дясната ръка на император Ичиндар.

Работилницата ухаеше на дървени стърготини, смоли и лютивина на туткал от нийдра. Имаше десетки рафтове с парцали, кошове с пера и спретнато подредени дърводелски инструменти, сред които и един безценен метален нож, внесен от варварския свят, с който Мара си беше спечелила трайното възхищение и услугите на Оркато, майстор на играчки, гений и хитрец със склонност към мръсни шеги и пиене. Мара пренебрегваше грубостта му, склонността му да забравя за женствеността й и да говори с нея като равен и вонята му на пот и семена тека, с които подправяше храната си.

Когато Хокану влезе, Мара и майсторът се бяха навели над висока до кръста дървена машина, около която бе подредена армия от боядисани дървени войничета.

— Ето — рече Оркато с треперливия си старчески глас, в който също тъй се таеше детински ентусиазъм. — Ако дръпнеш ето тази връв и освободиш ето онзи лост, господарке, ще разбереш дали сме си губили времето.

Гласът му бе в противоречие с нечестивия блясък на радост в очите му. Разчорлена, с натежал корем, Мара нададе съвсем неуместен за благородничка боен вик и дръпна въженцето.

Машинарията на пода реагира с изщракване, изпукване и изплющяване на жила, дърво и ракита. Беше макет на машина, предназначена да мята камъни над стените на обсаден град, но не изпълни предназначението си. Вместо това метателният й лост се завъртя в дъга и хвърли зарядите си сред близките редици, тоест по своите войници. Играчките се разхвърчаха, а камъчетата заотскачаха от стените. Хокану се присви от рикошетите и потръпна от невъздържания радостен вик на Мара.

Майсторът на играчки се закикоти от удоволствие и извади от един джоб под престилката си от кожа на нийдра плоско шишенце.

— Тост за Боговете на шегата и хитрината! — Предложи глътка на господарката и замръзна, като видя Хокану на прага. — Направихме го, милорд — заяви гордо. — Намерихме начин да обърнем увлечението на Джиро по машините срещу собствените му войски. — Удари дълбока глътка и предложи шишето на господаря.

Мара забеляза напрегнатото лице на Хокану и попита разтревожено:

— Какво е станало?

Заобиколи с издутия си корем машината играчка и прекрачи пръснатите войнишки редици.

Изтръпнал от внезапно изцедилата се от лицето й радост, Хокану затърси думи.

— Богове — промълви Мара, щом стигна до него и непохватно потърси прегръдката му. — Баща ти, нали? — Придърпа го към себе си и той усети трепета й и разбра, че тъгата й е искрена. Баща му беше обичан навсякъде. Промълви вдървено:

— Умрял е от естествена смърт. Без болка. В леглото си.

Майсторът на играчки пак му подаде шишето. Хокану го взе и загълта, без да мисли що за питие има вътре. Парещият вкус му върна гласа.

— Ще има тържествено погребение. Трябва да присъствам. — Даваше си сметка за уязвимостта на бременната си жена и за наследника, който не биваше да бъде излаган на риск. — Не. Ти няма да дойдеш. Няма да излагам и теб, и нероденото ни дете на враговете ни.

Тя отвори уста да възрази, но той я спря.

— Не. Камацу щеше да разбере, обич моя. Щеше да направи каквото аз съм длъжен да направя и да те помоли да отидеш да посетиш приемната фамилия, която така пренебрегваш напоследък. Ще отидеш в Кентосани и ще поднесеш почитанията си на император Ичиндар. Той загуби верен защитник в лицето на баща ми. Редно е да си там и да облекчиш скръбта му.

Тя се притисна в него и той прочете в това разбирането й. Мара нямаше да спори, въпреки че би искала да е с него в този скръбен миг.

— Мила моя — каза тихо Хокану и зарови лице в косата й.

Зад него, по пода, осеян с паднали фигурки на армията на Джиро, майсторът на играчки безшумно се измъкна навън.