Господарка на Империята

30. Гонитба

Мара тичаше.

Храсти я дърпаха за краката и дъхът пареше гърлото й. Продължаваше задъхана напред. Враговете я преследваха неумолимо. Докато се шмугваше под клоните, от време на време ги зърваше: тичащи след нея фигури в зелено.

Имаше нещо много зло в тази гледка с мъжете, носещи цветовете на дома й, които я гонеха да я убият. И това нещо бе много по-силно от страха. Това, че зелената броня винаги бе представлявала хора, готови да умрат за нея, готови да я защитят с цената на всичко, и че сега врагове носеха цветовете на Акома, я докарваше до ръба на отчаянието.

Колко души бяха загинали в това последно общо вероломство на Минванаби и Анасати? Сарик и Азавари, двама от най-чудесните й млади служители, тези, които бе избрала да пощади. Войниците, останали с нея, бяха здрави, корави мъже, избрани заради надеждността си в спешни ситуации. Но след като бяха приковали погледи в Събранието на магьосниците, кой можеше да предположи, че поставеният капан толкова близо до целта ще е така обикновен и в същото време — така убийствен?

Тунелите на чо-джа вече трябваше да са съвсем близо.

Макар да бе все още млада и здрава, Мара все пак не беше онова момиче, което бе поело мантията на Акома. Състезанията в борба и надбягванията с брат й бяха на трийсет години зад нея и сега дъхът й разкъсваше гърдите й. Не можеше да продължи повече. А трябваше.

Войниците зад нея я догонваха.

Не можеше да мисли нито за дъх, нито за скръб. Имаше двама по петите й, един само на крачка зад нея, а другият — едва ли на повече от половин крачка зад него — и я настигаха. Почти можеше да усети вдигащия се меч зад гърба й. Всеки момент очакваше удара, последван от болка и пропадане в мрака.

Да умре от меч беше чест, помисли обезумяла. Но изпита само черен гняв. Всичко, към което се беше стремила, щеше да пропадне заради тесногръдата омраза и жажда за мъст на някакъв воин. Не можеше да направи нищо — можеше само да накаже тялото си да продължи напред, може би в последната й стъпка. Щеше да умре като газела, задържана в бяг от здравите нокти на излязъл на лов саркат.

Теренът започна да се издига. Мара се хвърли нагоре и се препъна. Падна лошо. Меч проряза въздуха, където беше допреди миг тялото й, и воинът изруга.

Мара се претърколи по сухите листа. Бронята й пречеше, а мечът на кръста й, който така и не бе помислила да захвърли, се закачи в някакъв храст и я задържа.

Погледна замаяна нагоре в зеленината и петната ярко небе между тях. Над нея се извиси лицето на враг, в кошмарно приятелски цветове. Мара видя как мечът се надигна, за да посече и да я довърши. Нямаше дъх, за да извика, можа само да се замята в напразно усилие да се измъкне.

В този миг воинът, който тичаше на крачка по-назад, ги настигна. Мечът му се вдигна и падна малко по-бързо, за част от секундата… А плътта, която посече, беше на врага.

Мара изхлипа и едва след като издъхващият се свлече върху краката й, осъзна, че не всичката зелена боя крие предатели. Едно познато лице бе оцеляло, с кръв от рана на бузата.

— Ксаному! — извика тя. — Благословени богове!

Той избута трупа настрани, дръпна я бързо да се изправи и я бутна напред.

— Хайде, господарке — изхриптя задъхано. — Намери чо-джа. Ще забавя враговете.

Тя искаше да го похвали, за да разбере благодарността й. Но не можеше да си поеме дъх.

— Милейди, върви! Идат още, а само аз съм да ги задържа.

Мара се обърна рязко, заслепена от сълзи. Мечтата на Ксаному да я види спасена беше напразна надежда: насекомоподобните нямаше да се бият. Бяха обвързани от договора на Събранието и със сигурност вече знаеха за противопоставянето й на едикта на Великите.

Все пак затича. Алтернативата беше да я заколят на място — двама грамадни воини прегазиха през храстите и скочиха срещу Ксаному.

Борбата бе кратка, едва ли повече от пет-шест удара. Ксаному падна, дал живота си, за да спечели на господарката си още няколко крачи през леса. Дърветата оредяваха, помисли Мара… Или просто й се виеше свят, преди да падне в несвяст?

Примига, за да махне сълзите и потта от очите си — и мракът се надигна като черна стена, за да я погълне.

Тя замахна с ръка, за да се задържи, да го прогони — и ноктите й остъргаха по хитин.

Чо-джа! Беше стигнала до могилата. Обкръжаваха я черни тела и я изтласкваха нагоре от всички страни. Мара ахна задъхана, оказала се в безпомощен плен. Тези не бяха воини, а работници, стегната в плътно ядро група събирачи на храна, които се връщаха към кошера си.

Заговори задъхано:

— Вие… сте обвързани… да се подчините… на едикта… на Събранието! Не трябва… да се биете!

Чо-джа я пренебрегнаха. Бездруго не можеха да се бият, след като бяха работници, а не специализирани за бой. Не носеха никакви оръжия или сечива. Но докато се стягаха още по-плътно около Мара, а преследвачите й изскочиха от дърветата, тя осъзна: насекомоподобните не можеха да се бият, а само да умрат.

Врагове връхлетяха. Мечове блеснаха в късната следобедна светлина и посякоха закрачил в процесията работник.

Съществото падна без звук и зарита от болка. Сякаш едва сега осъзнали заплахата, останалите работници се скупчиха още по-плътно около Мара и я понесоха като плавей, подет от течение. След секунди могилата на кошера се извиси пред тях и се спуснаха в мрака.

Минванаби се развикаха и нахлуха след тях в тунела.

В следващия миг тъмен прилив затули последната светлина откъм входа и Мара разбра, че работниците чо-джа запречват тунела с телата си. Преследвачите й можеха да стигнат до нея само ако ги избият.

Беше прекалено съсипана от умора, за да може да заплаче от скръб или облекчение. Умът й бе наказан от осъзнаването, че макар този кошер да е под атака, воините му не смеят да рискуват с отговор от страх, че Събранието може да ги обвини за нарушаване на договора. Макар да знаеше, че чо-джа смятат живота на индивидите си — особено работниците — за заменим, изпита жалост, че толкова живот трябва да се пожертва за спасението й.

И последната смътна светлина угасна, щом завиха на един ъгъл. Мара се озова сред пълен мрак. След пътуването си до Чака-а в Турил знаеше, че чо-джа са по природа дневни същества, и долови стратегия в липсата на осветление. Работниците я водеха все по-надълбоко в кошера, по безкрайни извивки и завои. Минванаби бяха подмамени да ги последват. Очакваше ги тъжна орис. Никога нямаше да излязат живи от този лабиринт. Не че чо-джа щяха да ги убият. Просто хората, изгубили се в подземните тунели, щяха да загинат, изтощени от жажда и глад.

— Предайте благодарностите ми на своята царица — промълви Мара.

Работниците чо-джа не благоволиха да отговорят. Можеше да е заради договора, който ги задължаваше да мълчат, или пък беше от скръб по падналите им приятели. Мара усещаше допира на телата им, вече не притискащ, а нежен, все едно я бяха прегърнали и понесли някакви гигантски ръце. Със закъснение й хрумна, че личната й тревога за Джъстин почти я беше заслепила. Тези чо-джа не й правеха услуга, а може би по свой начин й предлагаха помощ за каузата й, след като беше довела магове чо-джа, за да надделее над Събранието.

В нейното оцеляване тези същества виждаха свободата си.

Съзнаваше, че на подобните на роби работници може би им е забранено да общуват. Но имаше възможност царицата им да не действа съвсем неутрално, а по свой, прикрит начин да е съюзник на човешката кауза на Мара.

И къде ли я водеха? Или просто вървяха без мисъл по кошерната си работа?

Времето беше по-важно от всичко. Оцеляването на децата й зависеше от бързите й действия.

Вдиша дълбоко. Беше капнала от умора. Ако не бе вклинена между корубите на десетина бързо движещи се тела, чиято крайна цел бе неизвестна, сигурно щеше да падне.

Ако намереше достатъчно дързост, можеше да помоли да яхне някое от тях.

Такава дързост обаче можеше да я убие — ако се хлъзнеше, докато се опитва да се изкатери на гърба на движещо се чо-джа, както бе затруднена от бронята си, другите можеше да я стъпчат.

Работниците чо-джа нямаха възприятие за цуранското понятие за достойнство. Все пак Мара не можеше да се принуди да мисли за тях просто като за товарни животни и това затруднение, наред с възвръщащата й се сила, я накара, да замълчи. Спомни си изражението на Люджан в онзи далечен ден в Достари, когато робът Кевин бе направил нелепото си предложение, довело войските й до победа на гърбовете на воини чо-джа.

Сълзи напълниха очите й при спомена за онзи ден. Люджан изглеждаше пребледнял и готов да повърне, когато зяпна широкото черно тяло, на което трябваше да се качи. Но го беше направил — и бе спечелил велика победа.

Коя беше тя, че да рискува такъв като него на равнината Нашика, а да не посмее да направи същото?

Сърцето й се сви от страх, щом си го представи. Но беше изгубена, ако не намереше начин да обедини чо-джа на бунт срещу потисниците им и да се върне при маговете от Чака-а, които чакаха скрити в подземията в именията й. Синът и дъщеря й щяха да загинат от ръката на първия съперник претендент за златния трон. Дори претендентът да не беше Джиро, имаше други, също толкова безмилостни.

А Събранието на магьосниците никога нямаше да й прости, че е подкопала всемогъществото им.

Останала й беше последната карта за изиграване, последният отчаян план, който бе очертала по време на последния съвет, преди да избухне войната. Трябваше да стигне на всяка цена до царицата на този кошер.

— Отнесете ме при царицата си — помоли Мара. Гласът й трепереше.

Работниците не реагираха.

— Трябва да говоря с владетелката ви.

Работниците не отговориха, но спряха.

— Трябва да видя царицата ви — извика Мара този път силно и викът й отекна като буря по безбройните коридори.

И изведнъж блесна светлина и Мара видя приближаващ се отряд воини. Бяха с шлемове и ги водеше Ударен водач с пера на шлема. Черните му като оникс очи се извърнаха към нея.

— Аз съм Такс’ка. Идвам да изпълня молбата ти и да те отведа при царицата на този кошер.

Работниците се разстъпиха… а Ударният водач на чо-джа коленичи и добави с напевен тон:

— Можеш да ме яздиш. Царицата ни няма време да те чака.

Царицата на чо-джа наблюдаваше с очи като черен лед как гостенката й човек се надига от поклона си. И преди Мара да е успяла да изрече и една дума за поздрав, заговори:

— Не можем да ти помогнем, лейди Мара. Със своите действия си настроила Събранието на магьосниците срещу себе си, а ни е забранено да помагаме на всеки, когото те назоват свой враг.

Мара смъкна шлема си и приглади мократа си коса. Кимна. Нямаше друг избор, освен да поеме по най-дръзкия курс, на който се бе осмелявала.

— Велика царице — заговори тя толкова твърдо, колкото позволяваха изпънатите й нерви, — моля да възразя. Трябва да ми помогнете. Изборът ви е отнет, защото условията на вашия договор със Събранието вече са нарушени.

Тишината настъпи рязка като удар. Царицата се извиси над Мара.

— Говориш от невежество.

Мара затвори очи и преглътна. Едва надви безполезния инстинкт да побегне: беше под земята, много дълбоко. Бягството нямаше да донесе нищо. Беше се оставила на милостта на чо-джа и ако не успееше да ги склони да й помогнат, всичко беше загубено.

Така че отвърна високо:

— Не толкова невежествено, колкото мислиш.

Царицата остана хладно сдържана. Не се отпусна отново на подиума обаче.

— Продължи.

Мара заложи всичко.

— Вашият договор е нарушен — заяви тя. — Но не от вашата раса, царице. А от мен. — Тишината в залата бе като глухота: толкова беше пълна. Мара преглътна страха си и продължи: — Аз наруших вашия договор, който според всяка безпристрастна преценка впрочем беше несправедлив. Отидох до Чака-а. Говорих с вашия вид и ги видях така, както им се полага да живеят, свободни и над земята. Осмелих се да го направя, царице. Направих преценка за доброто на вашата раса, както и за моя народ. Дръзнах да помоля за съюз и когато се върнах, доведох със себе си двама магове чо-джа, за да помогнат на каузата ви.

При тази вест тишината стана още по-дълбока. Мара имаше чувството, че повишава глас срещу съкрушителната тежест на неизречено неодобрение.

— Тези магове са подслонени в едно неизползвано подземие в кошера близо до именията ми. Събранието няма да се спре, за да прецени дали вашият вид е невинен за приютяването им. Ще действат все едно всички чо-джа са заговорници. Следователно договорът вече е нарушен, от моята ръка, за подобряването на тази империя, и сега чо-джа трябва да се борят да си върнат своя полагащ се по право свободен дял.

Тежкото мълчание се проточи.

— Имаш ли да кажеш още нещо? — Тонът на царицата бе като звън на кристал.

Мара се поклони дълбоко.

— Моята дума към теб свърши.

Царицата издиша със съсък. Люшна се назад и напред, после пак, след това се отпусна на подиума. Очите й заблестяха.

— Все пак не можем да ти помогнем.

— Какво?! — Възмутеният вик се изтръгна от устата на Мара, преди да е помислила. Поправи грешката си с нов поклон, този път толкова нисък, че можеше да мине за раболепен. — Условията на договора са нарушени. Нима няма да се вдигнете при тази възможност, за да си върнете свободата и полагащата ви се по право съдба?

Царицата изглеждаше натъжена.

— Не можем. Дали сме дума. Нарушаването на договора е твое дело, твоя измяна. Не познаваш нашите нрави. За нас е невъзможно да нарушим клетва.

Мара се намръщи. Разговорът не вървеше както си го беше представяла. Тласната от неудържим страх, тя призна:

— Не разбирам.

— Нарушаването на обещания е човешка черта — заяви царицата.

Мара се помъчи да разбере.

— Зная, че вашият вид никога не забравя нищо, но…

Царицата обясни:

— Нашата дума не може да се наруши. Точно затова хората непрекъснато ни се налагат. Всяка война свършваше с договор, с който ние по силата на естеството си трябваше да се примиряваме. Хората нямат такива инстинктивни задръжки. Те нарушават честта и не умират от това. Ние разбираме това странно поведение, но не можем да…

— Да умрете! — прекъсна я Мара потресена. — Искате да кажете, че не можете да преживеете нарушаване на обещание?

Царицата наведе глава в потвърждение.

— Точно така. Нашата дума е обвързваща, неизкоренимо свързана с кошерния ум, който сам по себе си е разум и живот. За нас едно обещание е ограничаващо като стените и веригите за човек… не, дори повече. Ние не можем да се бунтуваме срещу убежденията на своите предци, без да причиним лудост на кошера, лудост, която носи смърт, защото бихме престанали да се храним, да се плодим и да се браним. За нас да мислиш означава да действаш и да действаш означава да мислиш. Вие нямате думи, за да обхванете това понятие.

Мара отпаднало седна на голата пръст и бронята й изскърца в тишината. Гласът й бе примирен като никога.

— Не знаех.

Царицата не изказа никакво съчувствие.

— Това е обичайният отговор за хора, които най-сетне проумяват грешката си. Но той не променя нищо. Ти не си се заклела над условията на забраната. Не можеш да нарушиш нещо, което не те обвързва. Само чо-джа или Събранието може да нарушат този древен пакт.

Мара се изруга наум за гордостта и суетата си. Беше дръзнала да си въобрази, че е нещо по-различно от другите управляващи лордове. Беше си въобразила, че познава своите приятели чо-джа, и беше виновна в жестокост не по-малка от извършената от нейния вид срещу насекомоподобната раса в миналото.

Съветът на Чака-а й беше повярвал: погрешно, изглежда. Потръпна при мисълта, че маговете, които бе склонила да дойдат в империята, рано или късно ще разберат колко лошо е преценила.

Колко ли пъти Ичиндар, на трона на своята власт, беше страдал от човешките си глупости, причинили злочестини на хора, които бе предопределен от съдбата да управлява? Мара се почувства смалена от срам. Беше се домогвала да постави сина си на златния трон. За да спаси живота му, както вярваше.

Колко малко беше мислила за последствията във времето, за последствията от това да постави бремето на отговорност, която тя самата дори не можеше да обхване, на крехките неукрепнали рамене на едно момче!

Бе сломена от нещо много по-лошо от отчаянието. Помисли за окончателността на смъртта, която така упорито бе наричала хабене на ресурс. Вече не беше толкова сигурна. Същината на философията й се бе променила дотолкова, че вече нито една посока на действие не изглеждаше сигурна.

— Магьосниците ще потърсят отмъщение срещу расата ви — най-сетне промълви Мара и вдигна смирено очи към царицата. — Какво ще направите?

Огромното насекомоподобно я изгледа с изражение, което никой човек не можеше да разгадае.

— Някои от нас ще умрат — отвърна тя с неумолимата искреност на своята раса. — Този кошер най-вероятно ще бъде първият, след като ти бе разрешено влизане и аудиенция.

— Не можете ли да избягате? — Ужасно й се искаше да чуе поне една дума за надежда и кураж, да чуе, че не всичко е изгубено за тези същества, чието приятелство я беше крепило през безчет изпитания и трудности.

Царицата помръдна преден крайник, равносилно навярно на свиване на рамене при чо-джа.

— Вече съм в най-дълбоката зала на този кошер. Невъзможно е да ме преместят. Щом наша царица узрее достатъчно, за да снася яйца, ние губим подвижността си. Тук поне ще оцелея до последния миг. Вашите Велики може да унищожат тялото ми, но кошерният ум ще съхрани паметта ми и записа на всичко, което става тук. Друг кошер ще защити нашия ум, а когато се роди нова царица, умът ще се поднови с нея.

Слаба утеха, помисли Мара — да не бъдеш забравена за вечността. Не изрече на глас опасението си, че може да се случи по-лошо: можеше всъщност да има край без спомен за народа на чо-джа, задържан в плен на империята. Дързостта й можеше да донесе пълното им унищожение. Спомни си за доверието, което бе спечелила от съвета в Чака-а, и й се доплака.

Но не й остана време да се замисля за вина или за опасения, защото царицата кривна глава и сякаш се вслуша.

Бързо пискливо бръмчене премина между владетелката и слугите й. Връзката рязко прекъсна. Работници и воини напуснаха залата, а царицата извърна глава към гостенката си.

— Какво става? — попита със свито сърце Мара.

— Дошли са Велики — отвърна царицата. — Делегация от трийсет магьосници е пред входа на кошера ми. Обвиняват ни в клетвопрестъпничество и настояват да те предадем.

— Ще изляза при тях — отвърна Мара и се зачуди дали ще намери сили да се изправи. — Не искам да причиня повече неприятности на расата ви.

Царицата изпъна преден крайник в непогрешим жест на отрицание.

— Ти не си наша пленничка. Не сме нарушили никакви клетви. Ти доведе магове през границите и няма клауза в договора, която да забранява да се срещнеш с мен. Можеш да излезеш. Можеш да останеш. Или Черните халати могат да дойдат и да те изведат. Нито една от тези възможности не е наша работа.

Мара я погледна стъписано. Боеше се да не направи повече грешни предположения и затова претегли думите си внимателно.

— Ако не им се предам, Събранието ще го изтълкува погрешно. Ще повярват във вашето съучастничество и ще потърсят възмездие.

Царицата изглеждаше не толкова спокойна, колкото твърда — като излъскан обсидиан.

— Ще повярват погрешно, ако предположението ти се окаже точно.

Мара преглътна. Имаше чувството, че земната твърд под краката й всеки момент ще рухне.

— Вашият народ може да пострада от такова неразбирателство.

— Да, може. Това не прави грешната преценка на Черните халати по-близка до истината. Ние сме спазили условията на нашия договор, както е длъжна расата ни. Ако те, като хора, постъпят погрешно, тогава грешката е тяхна, както и последствията.

Мара се намръщи. Самата тя беше заобиколила веднъж запретени теми в опита си да се добере до податки, свързани със Забраненото. Сега, неспособна да потуши разпалилата се в нея искра надежда, се зачуди дали тези хитри чо-джа всъщност не искат да провокират грешна преценка.

Докато си поемаше дъх, за да изрази мисълта си на глас, я обзе внезапен ужас. Въздухът в залата изведнъж стана много гъст, сякаш огромна ударна вълна премина през тунелите. Мара затисна ушите си с ръце и ахна. Взрив разтърси земята и я събори. Залата се озари от мълнии и огън.

Над грохота на взрива царицата изпищя в предсмъртна болка — и може би в най-чистия гняв на чо-джа:

— Магьосниците нападат! Кошерът ни е унищожен! Договорът, който ни обвързва, е нарушен! — Гласът й се извиси до непонятно оглушително жужене в последно послание към расата й.

Изгарящият въздух задави Мара. От очите й потекоха сълзи и кожата й пламна. Джъстин — помисли тя. — Касума… Провалих ви…

Очите й бяха заслепени от зашеметяващ блясък и после угаснаха във всепоглъщащ мрак.

Мара изпищя. Светът, който познаваше, пропадаше. Зноят изчезна и плътта й се сви в захапката на смразяващ студ.

А после беше само тъмнина, проточена отвъд вечността.