Господарка на Империята

12. Предупреждение

Тълпата ревеше.

Войниците на Акома се мъчеха да опазят редиците си срещу неумолимия й натиск. Всички викаха с възторг и обич към Господарката, която бе Слуга на империята, и всички протягаха ръце да докоснат поне завеските, загърнали носилката й. Според легендата докосване до Слуга носеше късмет. И тъй като самата Господарка беше недостижима, простолюдието се домогваше поне до завеските на носилката й. След като бяха изненадани веднъж, когато Мара бе излязла с уж подходящ ескорт и пристигна в другия край на града с почти разкъсан халат, офицерите й си бяха научили урока.

Сега Мара не смееше да се появи публично с по-малък ескорт от петдесетима. Според Люджан и петдесетима едва стигаха. Народът обичаше Слугата дотолкова, че всички бяха готови на всичко само и само да се доближат до нея. А най-лошата и изнервяща страна на популярността й бе това, че хората не се обиждаха на грубостта, с която ги задържаха войниците.

Загърната в прост халат, Мара лежеше затворила очи на възглавничките, отпуснала ръце на издутия си корем. Едва можеше да понася миризмата на храмов тамян, характерна за Свещения град, миризма, която носеше толкова много спомени. Със съжаление си спомни как като послушница в храма на Лашима беше вървяла по същите тези улици боса. Опита се да не мисли за друго, по-късно време, когато един висок червенокос варварин крачеше до носилката й и пълнеше ушите й с нахални подмятания и очите й с усмивката си.

В задушаващата тъмнина зад завесите, боядисани в червено в почит към Бога на смъртта заради кончината на бащата на Хокану, тя размишляваше за съпруга си, заминал сам да присъства на тържественото погребение, където щеше да се изправи срещу врагове и коварства и да реши кои от приятелите на баща му да застанат до него, след като приемаше мантията на дома Шинцаваи. Понеже нямаше наследник, щяха да го обсаждат търговци, продаващи договори за куртизанки; щяха да флиртуват с него и да го ласкаят неомъжени млади жени, които се стремяха да се издигнат в обществото с шанса да родят незаконно дете на могъщ мъж.

Съжаляваше, че сбогуването им трябваше да е толкова набързо. Но времето за раждането бе много близо, а след кончината на лорд, толкова високопоставен в структурата на имперската власт, трябваше да бъде подсигурен не само домът Шинцаваи. Смъртта на Камацу оставяше незает важен пост в съвета на императора и щяха да последват политически машинации, докато тази власт бъде преразпределена в други ръце.

Не само личната й безопасност налагаше да посети императорското семейство. И макар че Имперските бели в двореца щяха да пазят Джъстин с цялата бдителност, която проявяваха към децата на Небесната светлина, беше притеснена.

След премахването на поста Военачалник залата на Висшия съвет бе изпълнена само с ехото от миналото, но дворецът се бе превърнал в центъра на всички интриги. Аракаси имаше агенти там. Те щяха да бдят и да надушват заговори. Но животът й щеше да е по-ограничен, по-подчинен на церемониалност и лишен от ежедневните предизвикателства на търговията, които я забавляваха у дома. Макар Джикан да беше повече от благонадежден в справянето с търговските дела в нейно отсъствие, това не я утешаваше. А най-отдолу се таеше истинското опасение: не й се искаше да лежи като родилка в чуждо легло, лишена от любящата закрила на Хокану. Ако детето се появеше на бял свят, преди да е успяла да се върне у дома, времето й в Кентосани по необходимост трябваше да се удължи, докато бебчето не порасне достатъчно, за да издържи тежестта на пътуването.

Пръстите й се стегнаха върху влажния й халат сякаш за да спрат ритането на нероденото дете. Обзе я неопределим страх от силите, които действаха срещу всички тях, Акома, Шинцаваи и императора, сили, които нито щяха да изчакат, нито да се смирят, докато бебетата наследници изживеят нужните години и отраснат.

Носилката се люшна и се спусна на земята със съвсем леко друсване. Носачите дръпнаха завесите и Мара видя огрения от ослепителната светлина мрамор. Стигнали бяха в двореца. Толкова дълбок бе унесът й, че едва сега забеляза, че шумът на тълпите е станал далечен: хората от простолюдието все още викаха и я зовяха, но отдалеч, оттатък позлатената порта, водеща към Имперския квартал.

— Господарке? — каза Сарик, Първият съветник на Акома, и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

Инкомо не беше с тях — беше с Хокану, за да му помогне да прецени машинациите на гостите, които щяха да се стекат в именията на Шинцаваи за погребението. Макар и все още млад, Сарик бе научил много, след като бе оставил войнишките редици, за да поеме службата при Акома. Мара дълго се беше колебала, преди официално да го удостои с поста, и за известно време бе обмисляла Инкомо за мястото, след като той беше служил в тази роля за Минванаби. Но накрая се бе доверила на преценката на предшественичката му: въпреки че постоянно го гълчеше, Накоя, предишната Първа съветничка на Мара, имаше високо мнение за гъвкавия му ум и бърз усет. Сарик се доказваше като добър избор. Мара вдигна глава и се вгледа в кестенявите му очи. Той й отвърна с твърд поглед и усмивка също като на братовчед му Люджан.

— За какво мислиш, милейди? — Блясъкът в очите издаде фалшивата невинност във въпроса и щом видя, че господарката му го е забелязала, той се усмихна хитро. Също като Люджан, Сарик често си позволяваше дързост, близка до безочливост.

Сухо, докато оглеждаше добре скроения му, но иначе прост пътен халат, тя каза:

— Мисля, че трябва да поработим над усета ти за официално облекло.

— Твърде зает бях да си спечеля поста, за да намеря време за шивачи, господарке. Ще се погрижа за официално облекло веднага. — Пак се ухили. — Нямаше как да използвам церемониалните одежди на старата баба.

Жегната от мисълта за старата Накоя, в която се таеше повече спомен, отколкото скръб, Мара каза:

— Прекалено си самоуверен, след като, доколкото мога да видя, вече си изгубил моя наследник от опеката си.

— Джъстин? — Сарик изненадано повдигна вежди и се огледа. Момчето наистина беше изчезнало, макар да беше тук само допреди миг. Би трябвало да е предвидил това след кавгата, избухнала преди малко, когато Джъстин бе принуден да се вози на носилка, вместо предпочитания от него превоз, тоест кацнал на широките рамене на Люджан в челото на процесията. Това, че на откритите улици с тълпите хора, излезли навън да се възхитят на Слугата, едно изложено на погледите на всички момче представляваше изкусителна мишена за вражески убийци, не означаваше нищо предвид детинската му склонност към приключения.

Бърз оглед на мраморния двор и красивите дървета показа няколко сводести входа, през които момчето можеше да се е втурнало и да се скрие.

— Е — каза със съжаление Мара, — едва ли ще се убие в двореца, охраняван от две хиляди Имперски бели. — Нямаше нужда да добавя, че със сигурност ще затъне до уши в друга беля. А и след като самият император излизаше да я поздрави, да заповяда на войниците си да се разтърсят, преди да приключат полагащите се официалности с посрещането, щеше да е оскърбление.

Тя оправи пояса си, вдигна брадичка и пристъпи напред, за да се поклони пред Небесната светлина.

Самият Ичиндар подаде ръка да й помогне да се изправи, понеже натежалото й тяло й причиняваше неудобство. Допирът му беше топъл и сякаш всяка кост в ръката му можеше да се усети. Мара се усмихна и се взря в лицето му, рано набръчкано от грижи. Ичиндар понасяше цялата тежест на властта и отговорността. Беше се изгърбил повече, отколкото когато го бе видяла за последен път, и очите му изглеждаха по-големи, защото лицето му бе отслабнало. Лишен от осанката на воин, той разчиташе на кройката и пищността на халата си да придадат на фигурата му необходимото величие на сана. Днес сякаш бе обгърнат в диамантения блясък на дреха с втъкани в нея безценни сребърни нишки. Косата му бе пусната свободно под внушителен накит за глава със златни пера, а на врата, китките и кръста си носеше блестящо злато. Очите му бяха топли и светли.

Щом формалностите приключиха, той пусна китките й и свали накита от главата си. Притича слуга, поклони се доземи и го взе мълчаливо. Ичиндар, деветдесет и първия император на Цурануани, прокара ръце, заискрили от златните пръстени, през кафявата си коса и се усмихна широко.

— Липсваше ми. Много време мина, откакто ни дари с компанията си.

Гласът му бе искрен, макар и да не беше тайна, че Ичиндар предпочита мъжка компания. Тласкан от необходимостта да създаде наследник, той споделяше нощите си с безкраен низ от жени и любовници, всички избрани повече по красота и възможността да родят деца, отколкото заради ума си.

Но Мара беше провъзгласил за Слуга на империята заради службата й в укрепването на властта му. Тя бе донесла стабилност на империята чрез помощта си в премахването на поста Военачалник, спорът за който беше повличал държавата до ръба на гражданската война твърде много пъти.

Макар поетият оттогава курс все още да беше колеблив и макар традиционалистката фракция да печелеше поддръжници ежедневно, Ичиндар разчиташе на Мара като на могъщ съюзник и нещо повече, като на приятел. Идването й му носеше рядка радост. Огледа я внимателно, забеляза хвърляните от нея крадешком погледи към входовете и се засмя.

— Синът ти избяга само преди миг с най-голямата ми дъщеря, Джеиля в овощната градина. Сигурно са се покатерили на някое дърво и берат зелен джомач. Да идем ли да ги плеснем през лепкавите ръце, преди да ги заболят стомасите?

Лицето на Мара омекна.

— Стомашните болки ще са най-малкото — призна тя. — Доколкото познавам момчето си, вероятно вече има стражи, подложени на позорен обстрел.

В същия момент висок момчешки гневен вик отекна над огрения от слънцето тих имперски двор и Мара и Ичиндар забързаха натам, изпреварвайки ескорта си.

Минаха по алея сред храсти и лехи с редки цветя и стигнаха до дворцовата градина тъкмо навреме, за да чуят плясъка. Момчето, Джъстин, стоеше на мраморния ръб на рибно езерце и гърдите му пухтяха задъхано като на петле джига. Във водата в краката му седеше момиче. Белозлатният му халат беше мокър, русата му коса бе полепнала по главата, скъпият грим бе размазан по ядосаното му лице.

Мара се намръщи укорително, а императорът едва сподави смеха си. Но преди който и да е от двамата да успее да се намеси в това, което обещаваше да се развие в състезание по борба или дори сбиване, в свадата се включи трето запъхтяно лице — жена, загърната в халат скъп като на момичето, но ухаещ на екзотични парфюми. Тя също беше руса и блестящо красива, въпреки че отчаяно кършеше ръце и явно не бе запозната с по-твърдите страни на родителството.

— Ох! — викна жената. — Ох! О, момче, какво си направил на съкровището ми?

Джъстин извърна към нея зачервеното си лице и отсече:

— Твоето съкровище ме удари по лицето!

Мара закрачи напред, сграбчи Джъстин за рамото и го издърпа настрани.

— А ти я спъна, нали?

В отговор получи нагла усмивка и сините му очи блеснаха на луничавото лице. Плесникът й сложи край на усмивката, а Мара продължи:

— Сега ще подадеш ръка на принцесата, ще й помогнеш да излезе от езерото и ще се извиниш.

И щом момчето отвори уста, за да възрази, го разтърси енергично.

— Веднага, Джъстин. Унизил си честта на Акома и трябва да се извиниш.

Обидената Джеиля стана. Гледаше намусено.

— Ох, съкровището ми, хайде излез от водата — проплака жената, чиято прилика с принцесата я издаваше като лейди Тамара, Първата жена на Ичиндар. — Може да се разболееш, както стоиш така цялата мокра!

Джеиля се намръщи и розовото й лице почервеня. Гледаше протегнатата ръка на Джъстин все едно, че беше пепелянка. Баща й — император на всички цурани и Небесна светлина — гледаше цялата сцена с безпомощна усмивка. По-добър беше в уреждането на спорове между враждуващи лордове, отколкото между деца.

Мара прецени безизходното положение и енергично подкани момичето:

— Хвани ръката на Джъстин, принцесо. Това е единственото правилно нещо, след като си посрамила гордостта му, като си го ударила. Страхливост е да удариш мъж, след като той никога няма да удари жена в отговор. Ако Джъстин те е спънал, заслужила си го, след като си посегнала първа, и бих казала, че и двамата трябва да се научите на прилично поведение след тази случка. Дръж се като пораснала лейди, иначе ще се погрижа дойките ви да напердашат и двама ви като деца, каквито явно сте.

— Ох! Миличкото ми не бива никога да бъде пердашено! — извика майката на най-голямата щерка на императора. — Само някой да се опита и ще припадна.

При тези думи Ичиндар извърна с ирония кестенявите си очи към Господарката на Акома.

— Животът ми е станал нещастен от изобилието на крехки жени. Децата не може да се пердашат, иначе майките им ще припаднат.

Мара се засмя.

— Пляскайте децата, колкото заслужават, и оставете дамите да припадат колкото си искат. Тогава няма да са толкова крехки.

— Ау! — Дамата пребледня и вече ядосана като дъщеря си, отвърна: — Нашата Небесна светлина не би посмял! Той е нежен мъж и всичките му жени го обожаваме.

Устните на Ичиндар се изкривиха от неприязън; Явно предпочиташе да се оттегли, вместо да търпи повече пререкания.

Жените го разстройваха, знаеше Мара. Натъжена от изтормозения му вид и същевременно прозряла как се е чувствал, принуден да изпълнява брачното задължение още от дванайсетгодишен с различни жени или конкубинки, пращани да споделят императорското ложе всеки месец оттогава насетне, тя се намеси отново.

Джъстин привърши извинението си към Джеиля. Изрече думите си без мръщене или злоба, готов да прости бързо също като баща си варварин. Когато изпълни поклона си, Мара хвана ледените пръсти на момичето и го бутна твърдо към смутената му и ядосана майка.

— Джеиля — каза лейди Акома, — заведи вътре лейди Тамара и я остави под грижите на някоя добра слугиня. После се преоблечи и ми ела на гости в градинския ми двор. Ще ти покажа, както ми показа брат ми, какво да правиш, когато нахални момчета се опитат да те спънат.

Ядът на Джеиля преля в радостна изненада.

— Знаете как да се борите ли, Слуга?

Мара се засмя.

— Ще те науча, а ако Джъстин се съгласи да те пази от езерца с риби, ще помогне и той.

Наследникът на мантията на Акома нададе възторжен вик, а Джеиля, не по-сдържана от него, изрева като воин. След това се завъртя сред вихрушка от мокра коса и подкара обърканата си и възмутена майка от градината. Ичиндар гледаше изумен.

Обърна се към Мара и я погледна с дълбоко уважение.

— Би трябвало по-често да заповядвам да ми гостуваш, за да вкараш в ред харема ми.

Усмивката на Мара повехна.

— Богове, не. Нищо ли не знаеш за жените, господарю? Най-добрият начин да разпалиш раздор между тях е като ги поставиш под властта на друга жена. Ще се окажа подстрекателка на грозен бунт, милорд. А единственият проблем, който мога да видя между височайшата ти особа и харема ти, е, че те те превъзхождат числено, петстотин трийсет и седем срещу един.

Императорът на цяла Цурануани се засмя.

— Съвсем вярно. Аз съм най-кълваният от кокошки джига съпруг в цялата държава. Ако дамите не бяха толкова красиви, може би щеше да ми е по-лесно да ги наказвам.

Мара изсумтя.

— Според моя Боен водач, който сече през девиците на откоси в свободното си време, колкото по-хубаво е лицето, толкова повече пердах му трябва.

— Може би — отвърна Ичиндар малко тъжно. — Ако ги познавах по-добре, може би щях да съм по-склонен. Остават само тези, които ми родят дете, не забравяй. От тези петстотин… колкото са там жени и любовници, съм разговарял само със седем по повече от шепа поводи. — Угриженият му тон не убягна на Мара. Дворцовите стени не бяха защита от уличните клюки: дори Небесната светлина беше чувал приказките, че му липсвала мъжка сила да стане баща на момче. Макар и съпруг от почти двайсет години, той имаше само седем деца, всички момичета, най-голямото само с две години повече от Джъстин. Ичиндар я подкани с жест към прохладното преддверие. — Храната и освежителните напитки ни очакват, лейди Мара. В твоето състояние ще е оскърбление да те задържам на крака под слънцето и за миг повече.

Димът от погребалния ритуал висеше тежко във въздуха. Острата миризма пареше ноздрите на Хокану, който бе опрял лакти на перилото на галерия с изглед към пълния с гости двор. След пищните градини на имението Акома и имперската резиденция градината на Шинцаваи изглеждаше мъничка. Гостите вървяха по тесните алеи, говореха тихо и си взимаха храна и напитки, поднасяни от слуги на всеки ъгъл. Поради високия ранг и чест на Камацу бяха дошли много хора без кланови или фамилни връзки с него и това подлагаше на напрежение гостоприемството на дома.

Заради горещината бяха побързали с церемонията в почит към починалия Шинцаваи. Тялото на патриарха на дома бе опазено само до пристигането на наследника му. Много от гостите бяха стигнали до имението преди него.

Слънчевата светлина на късния следобед падаше косо през дима, който продължаваше да се вие от огъня. Изреждането на почестите на Камацу бе продължило дълго, а пепелта все още бе твърде гореща, за да се прибере в церемониалната урна. Хокану щеше да я отнесе до свещената дъбрава за съзерцание, приютила фамилното натами. Въздухът ухаеше на цитрус, карамфил и бадем, за да убият вонята на смърт, и на други, по-редки миризми от парфюмите на дами и уханните масла, с които контета мажеха косите си. От време на време ветрецът разнасяше валмата дим и миризмите на цветя в глинените вази надделяваха. По-смътно се долавяше наситената острота на боите в пурпурните траурни драперии. Понякога лъхваше ароматът на печено месо, пресен хляб и сладкиши. Кухненският персонал работеше усилено.

Хокану стоеше отпуснат в червения си халат, притворил очи. Можеше да мине за унесен в мечти човек, ако не беше стиснатият му до бяло юмрук на перилото. Под него разговорите кръжаха около политически теми. Преобладаваха две: качествата на ергените, домогващи се до ръката на десетгодишната принцеса Джеиля, и кой лорд е най-вероятно да бъде назначен от Небесната светлина да поеме служебния жезъл, останал свободен след смъртта на Камацу.

Алчните лешояди можеше да изчакат поне докато пепелта на стария мъж изстине, помисли Хокану с негодувание.

Чу стъпки по изтъркания дъсчен под зад себе си. Гърбът му се стегна в очакване на поредния слуга, който щеше да се обърне към него с милорд, но титлата не последва. Обзет от смътен страх, Хокану се извърна и ръката му се стегна по рефлекс върху наследствения метален меч, който носеше, за да почете деня, и с който беше срязал червените нишки около китките на баща си в церемонията за освобождаване на духа, за да стигне до залите на Туракаму.

Но срещу него не стоеше убиец, а среден на ръст мъж, загърнат в тъмен халат.

Хокану пусна увитата с коприна дръжка на оръжието с гузна бързина.

— Съжалявам. Не чух никакъв звън да ме предупреди за появата ти.

— Не дойдох по чудотворен начин — каза магьосникът с дълбокия си познат глас. Избута качулката си назад и слънчевата светлина окъпа лицето му, което днес изглеждаше почти тъжно. Очертанията на скулите и челото му имаха видима прилика с Хокану, а ако тайнствеността в очите бе по-малка, щяха да са почти като неговите. Великият, казваше се Фумита, прегърна официално Хокану.

По кръв двамата бяха баща и син. Но според строгите предписания на Събранието кръвните връзки не можеше да са от значение.

Забелязал умората на лицето му, Хокану прошепна:

— Не трябваше да идваш.

Противоречиви и едва сдържани чувства закипяха в душата на воина. Баща му бе споходен от силите късно — рядко, но не и нечувано събитие. Беше оставил жена си и малкия си син в пълната си зрялост, за да облече черния халат. Ранните спомени на Хокану за Фумита бяха оскъдни, но живи: грубостта на бащината буза вечер, когато малкото момче го прегръщаше през врата, миризмата му на пот, докато смъкваше бронята си, носена във войнишкия учебен двор. По-малкият брат на лорда на Шинцаваи Фумита беше определен за Боен водач на Шинцаваи — до деня, в който магьосниците го бяха отвели. Хокану помнеше с болка как майка му никога повече не се засмя.

Извитите вежди на Фумита трепнаха.

— Един Велик може да ходи навсякъде, по всяко време. — А мъртвият беше негов брат. Силата ги бе разделила и тайнствеността ги беше държала отдалечени един от друг. За жената, която се беше отказала от име и ранг и бе влязла в манастир, магьосникът не говореше никога. Взираше се в лицето на сина, когото не можеше вече да признае, и коприненият му халат, развяван от вятъра, сякаш дърпаше вкочанените му рамене.

И мълчеше.

Хокану, чиито дарби да предусеща понякога граничеха с чудодеен талант, заговори вместо него.

— Ако възнамерявам да подкрепя политиката на баща ми и да стоя до ръката на императора, трябва да заявя намеренията си ясно и скоро. Тогава враговете, които иначе биха могли да се съюзят срещу Небесната светлина, ще трябва да се опълчат на мен, като негов щит. — Изсмя се с горчивина. — Сякаш има значение. Ако отстъпя и позволя честта на Имперското канцлерство да се даде на съперничещ дом, враговете ще ударят по жена ми, която носи наследника на името ни.

Над общото бръмчене от разговорите долу се извиси груб смях. Слуга премина през паравана, водещ към галерията. Видя, че младият лорд беседва с магьосник, поклони се и напусна мълчаливо. Свръхестествено чувствителен към миризмите и обкръжението от скръб по приемния си баща, Хокану чу високия глас на увлечен в спор братовчед. От завалените думи личеше, че Девакаи не си е губил времето и щедро е опитвал вината. Нямаше нужда да се разсъждава какво ще стане с честта и богатството на Шинцаваи, ако го наследи този далечен клон на фамилията.

Някъде дълбоко в къщата на имението се изкикоти слугиня; проплака бебе. Животът продължаваше. А ако се съдеше по напрегнатия поглед на Фумита, той не беше дошъл само за да почете починалия си брат.

— Не е приятно, разбирам, но имаш да ми кажеш нещо — каза Хокану. Гърлото му бе стегнато от усилието, което му струваше да намери кураж пръв да засегне темата.

Фумита изглеждаше притеснен — лош признак. Още преди да облече черния халат, той владееше изражението си майсторски, което го правеше опасен противник на карти. Пъхна палци във въжения си колан и седна непохватно на ръба на една голяма саксия.

— Нося ти предупреждение, консорт на Слугата.

Изборът на титлата говореше много. Хокану също копнееше да седне, но това можеше да се изтълкува като признак на слабост и умора. Остана прав, макар краката да го боляха от напрежение.

— Събранието е притеснено за жена ми?

Мълчанието се проточи, накъсвано от гласовете на гостите, вече усилени, след като виното бе разгорещило разговорите. Най-сетне, без да поглежда Хокану, а забил очи в дъските на пода, все едно можеше да крият невидими недостатъци, Фумита заговори предпазливо.

— Слушай внимателно. Първо, Събранието е само поредната група хора, когато се опитва да постигне съгласие. Всички спорят, разискват и се цепят на фракции. Никой не желае да е първият, който ще намекне за лошия късмет от излагането на риск на живота на Слугата на империята.

Хокану си пое дъх.

— Знаят за майстора на играчки на Мара?

— И за увлеченията на Джиро в експерименталното инженерство. — Фумита го изгледа пронизващо. — Малко неща има в държавата, които хората като мен да не знаят. Ако увъртат, то е защото не могат да се съгласят за определен курс на действие. Но каквато и да било провокация ще ги обедини. Бой се от това.

Димът и миризмите бяха задушаващи. Хокану гледаше втренчено Великия и зад скованото лице долови мъка.

— Разбрах. Какво друго?

Фумита примига.

— Сигурно помниш, че един бивш член на Събранието, варварският Велик Миламбер, нанесъл голямо опустошение на Имперските игри.

Хокану кимна. Самият той не бе присъствал, но Мара беше, както и Люджан. Описанията им на събитието бяха кошмарни и никой, който бе видял порутените камъни, изгорелите греди, където огньове бяха падали от небето, и разрушените сгради от вътрешния район до пристанищния квартал, където земни трусове бяха разтърсили Свещения град, не беше забравил.

— Никой Велик няма силите на Миламбер. Повечето имат много по-малко. Някои са по-скоро учени, отколкото чародеи. — Фумита замълча и го загледа с очакване.

Хокану схвана намека и добави убедителния извод:

— Някои са свадливи, дребнави и може би твърде затънали в самолюбие, за да действат решително?

— Стигне ли се до неприятност — каза бавно Фумита. — Ти го каза, не аз. — И много тихо добави: — Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е забавяне на решителния удар. Онези, които желаят край на тези промени в традицията, стават по-силни. Налагането на дебат ще спечели време, но никой от нас, които бихме искали да ви помогнем, не може да задържи ръката на друг. — В погледа, с който прикова бившия си син, се таяха неизречени чувства. — Каквото и да стане, не мога да ви защитя.

Хокану кимна.

— Кажи сбогом на моя брат Камацу вместо мен — завърши магьосникът. — Той беше радост, сила и мъдрост и споменът за него остава мое вдъхновение. Често ми казваше, че се гордее с теб. — Извади малък метален предмет от халата си и натисна някакъв ключ.

Тихо свръхестествено бръмчене за миг заглуши разговорите долу и Хокану остана сам на галерията над двор, гъмжащ от роднини и гости. Сред тях имаше врагове, търсещи слабост, от която да се възползват, или сила, която да подронят. Така ставаше в Играта на Съвета. Само че новият лорд на Шинцаваи помисли, докато се взираше в мъглата от пъстри одежди, че никога досега залозите не са били толкова високи. Този път наградата, същината на надпреварата, беше самата империя Цурануани.

Последният, най-интимен ритуал за починалия патриарх на Шинцаваи бе извършен по заник-слънце, щом ниската мъгла се утаи над полянката за съзерцание. Новият Управляващ лорд се задържа в светая светих на свещената фамилна дъбрава, утешен от помръкващите сенки и от възможността да остане сам.

Сенките се пръснаха дълги и синкави между натежалите от плод дървета. Хокану седна на една каменна скамейка. Горещината все още бе потискаща. Никакъв вятър не подухваше, а пепелта все още се носеше във въздуха и се рееше в стълбовете светлина там, където слънцето пробиваше през гъстите листа. Опипа с пръсти разбриданите краища на дрехата, която беше взел за церемониалното сбогуване с Камацу. Пръстите му се вкопчиха здраво в плата. Имаше имение, пълно с гости, за които трябваше да мисли. Струваше му се егоистично да открадне миг покой за себе си.

Но покоят на поляната и ленивото жужене на насекомите, хранещи се с нападалите от вятъра плодове, го подтикнаха към размисъл. Предупреждението на Фумита не беше само за Мара. Хокану се намръщи. Оскъдните думи на магьосника бяха за Шинцаваи и за сина, който вече носеше мантията на лорда. Когато беше казал не мога да ви защитя, бе имал предвид най-вече него.

Защото ако той, като лорд на Шинцаваи, избереше посегателството срещу Аракаси заради Мара, Събранието нямаше да има друг избор, освен да действа — защото беше консорт на Мара. Не неин управляващ лорд, но половин Акома в сърцето си, макар и не по име. Не беше Слуга на империята. Нямаше ранга и почестите на Мара за свой щит.

Не, сърцевината на предупреждението на Фумита не беше за неговата лейди. Беше за самия него, да не изпитва търпението на събрание, разделено в мненията си по проблеми, които не бяха имали прецеденти.

С внезапно избила на челото му студена пот осъзна, че трябва на всяка цена да опази Шинцаваи настрана от кръвната вражда с лорд Джиро. С вродената си проницателна дарба схвана какво бе оставил недоизказано преди малко Фумита. Това, че той вече е лорд на един от най-могъщите домове в империята и че макар и да не е официално Боен вожд на клан, ще наследи водачеството на клана Канацаваи на следващия съвет. Ако чрез брачните връзки се видеше, че Шинцаваи и Акома обединяват силите си в обща кауза, повели клановете Канацаваи и Хадама, никоя сила в държавата нямаше да може да ги спре. Събранието щеше да сложи край на раздорите си, принудено от обстоятелствата да действа.

Поводът никога не биваше да бъде даван, иначе и Акома, и Шинцаваи щяха да станат на прах и никога нямаше да се издигнат и възстановят. Хокану беше видял смъртта на двеста воини, последвана от унищожението на почетен дом, от ръцете на един магьосник. Срещу стотици от тях, обединени, никоя армия в империята не можеше да се противопостави.

Хокану стана. Свещената дъбрава на Шинцаваи вече не изглеждаше приют на мир и покой. Заля го студена пот. Мястото до него, където можеше да седи Мара, му се стори още по-студено и празно.