Господарка на Империята

21. Решение

Мара се събуди.

Беше тъмно. Вдиша аромата на горящи брезови цепеници и по-наситената миризма на вълна от кердидра. Над главата й имаше дървени греди, смътно откроени в слабата червеникава светлина от огнището. Беше загърната в одеяла.

Главата я болеше. Споменът за събитията се върна бавно, а след това те потекоха на порой, щом видя кошницата с чепкалото на Мирана. Спомни си разходката до хлебарницата и подобното на сън пътешествие до Доралес. Надигна се рязко.

— Лейди? — обади се колеблив глас.

Мара се обърна и видя Камльо, гледаше я загрижено.

— Добре съм, прекрасно цвете — промълви тя, като прибягна, без да помисли, до думите на Люджан.

Камльо изобщо не трепна от това обръщение. Вместо това се измъкна от завивките си и се просна в покорен поклон върху рендосаните дъски на пода.

Мара не беше поласкана, а притеснена, макар слуги и роби да бяха правили същото през целия й живот. Такъв беше цуранският обичай — да се покаже безрезервна вярност, за да е доволен господарят. Само че след преживяното в магическия златен кръг й призля от тази традиция.

— Стани, Камльо. Моля те.

Раменете на момичето се сгърчиха под реката от светла коса.

— Лейди — каза тя отчаяно, — защо постави мен пред самата си фамилия? Защо? Не струвам чак толкова, разбира се, че да не можеш да ме размениш с тези турилци и да опазиш децата си.

Мара въздъхна, изви уморено гръб и хвана протегнатите китки на Камльо. Дръпна я към себе си, но без успех, заради изтощението от истинното заклинание.

— Камльо, моля те, изправи се. Тревогата за децата ми е над всичко, разбира се, но не мога да търгувам с живота на друга свободна личност дори и заради оцеляването на тези, които обичам. Ти не си приела моята чест за своя. Не си задължена към дома Акома.

Камльо се остави да я вдигне. Бе загърната в нощен халат, твърде голям за нежното й тяло. Сви се в края на постелята. Очите й бяха дълбоки като ями в сумрака. Мара се огледа и видя, че са в стаята за шиене на Мирана: имаше малък тъкачен стан и струпани около него кошове с прежда и плат. Докато се мъчеше да преодолее травмата от наново преживяното минало, причинена й от Истинното заклинание, бившата куртизанка проговори:

— Аракаси… Направи това заради него, нали, господарке.

Уморена до кости, но изпълнена със състрадание, Мара поклати глава.

— Нищо не съм направила заради Аракаси. Макар че той многократно се е жертвал за фамилията ми.

Камльо не изглеждаше убедена. Мара загърна раменете си с одеяло и седна срещу момичето.

— Не си задължена по никакъв начин на моя Главен шпионин. — Подчерта думите си с жест. — Ще повтарям това, ако трябва, докато остарееш и оглушееш, или докато благоволиш да ми повярваш.

Камльо мълчеше. Въглените в огнището пукаха от нахлулия през комина вятър — в планините на Турил ветровете лудуваха неспирно и замираха едва на разсъмване. Часът на нощта не можеше да се определи, но това, че в Доралес магьосниците и Калиане все още обсъждаха решението си, късаше нервите на Мара. Съсредоточи се върху тревогите на Камльо, за да потисне своите грижи.

— Аракаси — повтори бившата куртизанка намръщено. — Какво толкова вижда той в мен? Достатъчно умен е, разбира се, за да спечели всяка жена в леглото си.

Мара помисли, после каза предпазливо:

— Мога да предложа само догадка. Мисля, че той вижда в теб собственото си спасение. Изцеляване от някакво житейско разочарование, ако искаш. И също така предполагам, че в замяна желае да ти даде онова, което не е могъл да даде на своето семейство: щастие, сигурност и любов, която нито е купена, нито спазарена.

— Ти имаш ли такава любов с Хокану? — попита Камльо едва ли не обвинително.

Мара се постара да прикрие раздразнението си.

— Отчасти. В Хокану намерих почти съвършено разбиране. Винаги е бил мой духовен спътник. У друг мъж намерих любовта, която вярвам, че жена като теб би могла да открие в Аракаси. Колкото до това дали друга жена споделя леглото на моя Главен шпионин, не знам. Честно, не познавам увлеченията и страстите му. Но той не е човек, който споделя лесно чувствата или симпатиите си. Аракаси ти предлага много сериозно доверие и никога нямаше да го направи, какъвто е сдържан, ако не вярва, че си достойна.

— Говориш така, сякаш му се възхищаваш.

— О, да. — Мара помълча, докато осмисляше тази истина. — Той е човек с изключителен ум и гледа на живота като на голяма и много трудна игра. Мисля, че му е бил нужен голям кураж, за да признае чувствата си. Макар винаги да е знаел точно къде стои и да е способен да предвижда повечето ходове на другите, Аракаси сега е като моряк, понесен от теченията на непознато море. Трябва да начертае своята карта, за да потърси пътя обратно до познатия пристан. Отхвърлил е компетентността срещу възможността да открие себе си. За човек като него това би трябвало да е едно от най-плашещите начинания, което би могъл да си представи. Но никога не съм го виждала да бяга от предизвикателства, дори такива, които други хора биха сметнали за невъзможни. — Вгледа се в очите на момичето и добави: — Знаеш ли, думите са лош заместител на опита от познаването на самия човек.

Камльо бавно осмисли чутото. Малките й ръце замачкаха нервно тъканта на робата й.

— Не мога да го обикна — призна тя и думите се изтръгнаха от устата й с жестокостта, с която мачкаше нещастния плат. — Нито никой мъж, мисля. Ръцете му веднъж ми донесоха удоволствие, вярно, но креватното забавление за мен е празна игра. — Очите й сякаш се зареяха в далечен спомен.

— Отраснах намразила часа на залеза, когато господарят идваше при мен. — Замълча, после добави с горчивина: — Имаше моменти, когато се чувствах като дресирано куче. Донеси този халат. Изтъркай това място. Обърни се така. — Погледна отново Мара и заяви: — Никакво чувство или любов няма в това да познаеш мъжко тяло, лейди. Не и за такава като мен. — Наведе очи. — Признавам, истинският трепет в това да приема любовник беше в опасността. Аракаси ми донесе наслада, защото рискува да умре, докато го правеше. — Очите й се напълниха със сълзи. — Богове, лейди, виждаш ли в какво извратено същество съм се превърнала? Безброй пъти съм мислила за самоубийство, само че се чувствах твърде низша, твърде безчестна, за да оцапам острие с кръвта си.

Цуранска гордост, помисли Мара. Копнееше да се пресегне и да утеши измъченото момиче. Само че за Камльо какъвто и да е допир до тялото й бе лишен от емоционална близост и макар думите да не стигаха, Мара нямаше каква друга утеха да й предложи.

— Аракаси разбира това много по-добре, отколкото мислиш.

— Изчака думите й да попият в ума на момичето.

Камльо кимна замислено.

— Вярно е, че той не ме докосна нито веднъж след часа, в който откупи свободата ми. След като ми каза, че е син на жена от Тръстиката, разбирам защо. Но бях твърде разгневена от смъртта на сестра ми, за да го забележа.

— Ако не можеш да го обичаш, бъди негова приятелка. Той е умен и добър.

Камльо вдигна глава и сълзите блеснаха в очите й.

— Би ли се примирил с толкова малко от мен?

— Опитай. — Мара се усмихна. — Любовта не настоява. Тя приема. Цял живот ми отне, докато науча това. — Сниши глас и добави: — Дариха ми го двама изключителни мъже. — Погледна Камльо право в очите и тонът й стана заговорнически. — Не съм виждала нищо и нито един жив човек, който да може да разклати самообладанието на Аракаси. Предизвикателството на твоето приятелство би могло да го научи на малко смирение — а то наистина му е нужно.

Камльо отметна великолепната си светлозлатна коса и изражението й стана лукаво.

— Намекваш, че мога да му го върна за самонадеяността му по отношение на мен?

— Мисля, че можете да се учите един от друг — отвърна Мара. След това огледа стаята. — Стига да се върнем живи от тези планини.

Краткото щастие на Камльо погасна.

— Може да те принудят да ме продадеш.

Мара отсече, рязко като плясък на камшик.

— Не. Аз съм благородничка и цуранка. Държа на думата си. Животът ти не ми принадлежи, за да го търгувам. Или печеля за каквото ги моля със собствените си достойнства, или приемам съдбата, която са отредили боговете. Ако се стигне до това да те задържат в плен, Камльо, чуй: давам ти свободата да сложиш край на живота си с острие или да избягаш на свобода, ако можеш. Ти си свободна жена. Твоята кръв или желания не са по-малко достойни от тези на Люджан, на Сарик или на който и да е воин от почетната ми свита. — Изведнъж почувствала се съкрушена от умора, Мара се прозя. — Но не мисля, че ще се стигне дотам. Последните събития ми дават повод да предполагам, че предложението на Хотаба беше изпитание. Изпитание за мен. Но дори да спечелим някакви отстъпки, няма да го научим до заранта. Спи сега, Камльо. Защото до утре можем единствено търпеливо да чакаме изхода.

Утрото и тишината, щом ветровете се усмириха, завариха господарката и куртизанката заспали. Мара лежеше свита на кълбо сред кълбо от черна коса, плътно увита в одеялата. Сепна се, когато Мирана я докосна по рамото.

— Ставай и се облечи бързо — тихо я подкани жената на главатаря. — Калиане дойде да обяви решението, взето в Доралес.

Огънят в огнището бе угаснал и докато навличаше студените си дрехи, Мирана сложи дърва, та Камльо да се събуди на по-топло.

Мара бързо се среса и погледна гребена. В него имаше посребрели косми. Въздъхна. Сърцето й туптеше в очакване, но мислите й отново и отново се връщаха към дома, децата и Хокану. Щеше ли изобщо да получи възможността да поправи брака си? Богове — замоли се тя, — нека не умирам в тази чужда земя. Нека Камльо се върне у дома при Аракаси.

Мара наистина виждаше надежда за тях двамата. Турилският плен беше изтръгнал Камльо от горчивия й цинизъм, накарал я беше да преоцени себе си и да разбере, че има власт над живота си.

— Побързай — подкани я тихо Мирана, за да не събуди Камльо. — Калиане не е от търпеливите.

Мара завърза сандалите на измръзналите си крака. Кой ли в империята щеше да я разпознае като Слугата, без лицето й да е боядисано и с тези прости дрехи като на кухненска слугиня? Срамно много кураж й отне, за да стане и да тръгне да се изправи пред калиане.

Спомените, върнати й в златния кръг, я безпокояха повече, отколкото смееше да признае. Ако Кевин беше тук, щеше да го коментира с ужасно грубия си хумор. Липсваше й непочтителната му склонност да се обажда в неподходящ момент, която никакви упреци не бяха успели да поправят.

Много преди да се е почувствала готова за срещата, Мирана вече я беше подкарала към площада, където чакаха Хотаба и калиане — облечена с прости дрехи, но излъчването й бе по-страховито и от това на императора.

Мара преглътна гордостта си и се поклони ниско.

— Очаквам решението на калиане.

Стари ноктести ръце я дръпнаха да се изправи.

— Изправи се. Тук поклонът е оскърбление. — Калиане изгледа Господарката на Акома с поглед, пронизващ като парчето стъкло, с което Джикан увеличаваше съмнителни печати на гилдии, за да провери автентичността им. — Лейди Мара — продължи чародейката със сухия си старчески глас, — решението ни е взето. Решихме да подкрепим каузата ти по следния начин: дава ти се разрешение да пътуваш, с едного от свитата ти, когото ти посочиш. Ще ви преведат през проходите до портите на Чака-а, града на чо-джа, където обитават техните майстори в магията.

Очите на Мара се разшириха. Забраненото! — помисли тя. Ако чо-джа можеха да раждат магове и договорът със Събранието им забраняваше да практикуват в границите на Цурануани, то много от мълчанието на царицата чо-джа се обясняваше. Възбудата й се усили.

Калиане, изглежда, долови това, защото следващите й думи бяха сурови:

— Знай, че каузата на цураните не е наша кауза. Ние воюваме само когато ни нападнат. Не смятаме, че е наш дълг да се грижим за политиката на вражеска държава. Но чо-джа може да виждат ролята си по различен начин. Техните съотечественици в границите на цураните са пленен народ. Дава ти се възможност да те изслушат и да спечелиш техния съюз, ако можеш. Но знай: кошерът на чо-джа ще те възприеме като враг. Нашите хора ще ви отведат в безопасност до границите на кошера, но не по-далече. Не можем да действаме като ваши говорители. Нито можем да се намесим, за да ви спасим, ако чо-джа ви приемат с враждебност. Разбери ме ясно: може да умреш заради добрите си намерения.

Това беше несигурна стъпка напред, прецени Мара за част от секундата, но все пак стъпка. Така че заяви ясно:

— Нямам избор. Трябва да отида. Ще взема Люджан, моя Боен водач, а в негово отсъствие съветникът ми Сарик ще командва почетната ми свита.

Очите на калиане проблеснаха, изпълнени навярно със спотаено възхищение, или може би с жалост.

— Имаш кураж — каза тя, след което въздъхна. — Но също така не знаеш пред какво се изправяш. Но добре. Към твоите слуги и воини ще бъде проявено гостоприемството, полагащо се на гости, докато съдбата ви е неизвестна. Ако се върнете, ще си ги получите. Ако загинете, те ще отнесат тленните ви останки в отечеството ви. Така казвам аз, калиане.

Мара наведе глава в потвърждение, че уговорките я удовлетворяват.

— Добре — отсече застаналата отстрани Мирана. — Съпруже, така ли ще стоиш зяпнал разочаровано, защото не можеш да отскубнеш златокосото девойче за сина ни, или ще идеш при войниците да довлечеш тук тоя Люджан?

— Млъкни, дърто! Мирът на това утро е свят, а ти скверниш самия живот с брътвежите си. — Хотаба се изпъчи и загледа навъсено, докато калиане не му хвърли неодобрителен поглед — тогава се обърна и забърза по задачата, точно както бе заповядала жена му.

Щом той тръгна, калиане се загърна по-плътно в халатите си срещу пронизващата мъгла и каза на Мара:

— Ще тръгнете веднага щом съберат припасите за пътуването ви. Ще вървите пеш, защото височините са твърде тежки за превоз. — Помълча, сякаш преценяваше нещо, след което добави: — Гитания, една от послушниците ни, ще действа като ваш водач през проходите. Дано боговете се усмихнат над усилията ти, лейди Мара. Не е лесна задачата, която си си поставила, защото чо-джа са свирепа раса, имат дълга памет и не прощават лесно.

Час по-късно, след като хапнаха гореща храна, Мара и единственият и придружител бяха готови за тръгване. Малка тълпа шумни деца и бездейни стопанки, предвождани от Хотаба и неговия съвет, се събраха да ги изпратят.

С тях тръгна и послушницата Гитания — слабичко момиче с кестенява коса, изгубено в обемистите гънки на наметалото на ордена си, дълга до коленете дреха, изтъкана в ослепителни шарки червено върху бяло. Имаше зачервени бузи, остър нос и палава усмивка. Докато убитите цветове на турилските поли обикновено се сливаха с околния пейзаж, дрехата на Гитания щеше да я отличава като мишена.

Люджан побърза да коментира това.

— Може би — разфилософства се той в рядък изблик на размисъл — носи труфилото си като онези птици или плодове, които са отровни, предупреждение, че магическите й сили носят възмездие на всеки, който би могъл да я нападне.

— Всъщност не, воине — отвърна му послушницата. — Ние, които се заклеваме за чираци, изпъкваме, защото трябва да ни виждат. През годините на учението ни сме длъжни да служим на всеки мъж или жена, които имат нужда от помощта ни. Наметалата са опознавателни знаци, за да ни намират лесно.

— Колко години служите като чираци при своите майстори? — попита Мара.

— Обикновено двайсет и пет. Някои така и не стигат до прехода и носят бялото и аленото до живот. Най-младият майстор в хрониките е чиракувал седемнайсет години. Бил е изключение. Постижението му не е подобрявано от хиляда години.

— Изискванията на вашите старши са тежко бреме, несъмнено — отбеляза Люджан. След като войната беше младежки занаят, трудно можеше да си представи търпението, нужно, за да прекараш половината си живот в учение.

Но Гитания не изглеждаше възмутена от тези тежести.

— Един майстор владее огромна сила и с това поема огромна отговорност. Годините му като послушник го учат на сдържаност, търпение и над всичко, на смирение, и му осигуряват време да се сдобие с мъдрост. Когато човек се е грижил за болни бебета по молба на всяка майка пастирка, с времето се научава, че дребните неща може да са също толкова или може би повече важни от великите дела на управлението и политиката. — Момичето се усмихна хитро. — Така поне ни уверяват. Годините ми все още са твърде малко, за да разбера значението на един бебешки обрив във великите обрати на вселената.

Колкото и уморена да беше, Мара се засмя. Отзивчивата искреност на Гитания беше приятна промяна след тежките настроения и горчивото мръщене на Камльо. Макар да имаше достатъчно опасения, свързани с изхода от предстоящата й среща с турилските чо-джа, Мара очакваше с нетърпение пътуването като време, през което да се успокои и да размисли как да се справи с аудиенцията си при непознатата царица чо-джа. Ведрият хумор на Гитания със сигурност щеше да е балсам, който да облекчи напрежението.

Калиане мълчаливо ги гледаше и слушаше разговора, докато товареха багажа си на гърба на кердидрата, която им бяха дали.

— Чо-джа са потайни и недоверчиви — сподели тя като последен съвет. — Някога не е било така. Техните майстори и нашите са общували свободно, споделяли са идеи и знания. Всъщност много от основното ни обучение като магове произтича от философията на чо-джа. Но войната преди столетия между чо-джа и Цурануани е научила насекомоподобните, че хората са коварни. Оттогава кошерите са станали мълчаливи и контактът е труден, ако изобщо е възможен. — Погледна Мара в очите. — Не знам какво те очаква, Добра слуга. Но те предупреждавам за последен път, чо-джа мразят цураните. Не прощават онова, което се е случило с кошерите на сродниците им отвъд границата, и като нищо може да ти потърсят сметка все едно, че тъкмо ти си им наложила договора.

И като видя изненаданото изражение на Мара, продължи строго:

— Повярвай ми, лейди Мара. Чо-джа не забравят и за тях днешното добро не оправдава предишното потисничество или зло. За тях тъй нареченият договор, който забранява на цуранските чо-джа правото на магия, е все едно от вчера. В кошерите на Турил може да не намериш съюзник срещу Събранието, а само бърза смърт.

Мара не се поколеба.

— Да не отида означава да приема поражението. — Кимна на Люджан и Гитания, че е готова, и се обърна към градските порти.

Зад тях Камльо наблюдаваше заминаването на господарката си с широко отворени очи. Мара беше спечелила възхищението й. Ако господарката беше погледнала назад, може би щеше да види как устните на бившата куртизанка мърдат в безмълвна клетва, че ако оцелеят да се върнат в империята, ще даде на господарката си това, на което тя толкова явно се надяваше: опит да се сприятели с Аракаси.

Пътуването беше тежко, а теренът — все по-стръмен. Слънцето винаги изглеждаше затулено от облаци, а долините — загърнати в пелена от мъгли.

Гитания обаче не изглеждаше притеснена и бърбореше почти непрекъснато. От коментарите й Мара научи много за живота на турилците. Планинците бяха суров народ и държаха твърдо на независимостта си, но противно на мнението, поддържано от повечето цурани, не бяха войнствени.

— О, нашите младежи си играят на битки — каза момичето по време на една почивка. Беше се подпряла на дългата си тояга, за която Люджан отначало подозираше, че е и оръжие, а може би дори магически жезъл. Но това предположение рухна, когато Гитания случайно я счупи и без церемонии си купи друга от някакъв пастир. Сега пръстите й пробягваха по тоягата и белеха кората, за да не й направи мазоли. — Но набезите и боят, тези неща младите мъже ги правят, за да упражняват уменията си да си откраднат жени. Някои от по-горделивите нахлуват в имперските земи. Повечето не се връщат. Ако ги хванат, значи са нарушили договора и са извън закона. — Лицето й помръкна.

Мара си спомни пленниците, осъдени да умрат за забавление на цуранските благородници на арената, и се засрами. Дали някой от господарите на игрите, които устройваха тези жестокости, имаше представа, че мъжете, които пращат на двубои, са просто момчета, които може да не са направили по-голяма грешка от една младежка лудория? Правил ли си беше някой имперски воин или служител труда да разпита онези, които прекрачваха границата голи и боядисани като за война? Едва ли, за жалост.

Гитания посочи с тоягата обраслата с шубраци долина, осеяна тук-там със стада кердидра, гледани за сирене и вълна.

— Ние сме най-вече народ на търговци и пастири. Почвата ни е твърде бедна за земеделие и най-силният ни поминък е тъкането. Боите, разбира се, са много скъпи, след като ги внасяме от вашите по-топли низини и от Цубар.

Привечер спряха в падина между два скалисти склона при малък извор.

— Увийте се добре — каза Гитания, след като двете с Мара измиха приборите за хранене в ледената вода. — Нощите тук са студени. Дори през лятото понякога има слана.

И наистина на сутринта листата и тревата бяха покрити със сребриста патина от ледени кристали. Мара се удиви на сложните им фигури и се възхити на крехката красота, щом някой случаен слънчев лъч докоснеше ръбовете им като позлата. Тази земя можеше да е гола, но притежаваше някаква дива прелест.

Пътеката ставаше все по-стръмна. Все по-често и по-често на Люджан му се налагаше да помага на Мара в катеренето. Облаците изглеждаха така, все едно можеш да ги докоснеш с ръка, а стадата кердидра оредяха — тук пашата беше твърде оскъдна, за да ги изхрани.

Самият проход се оказа лъкатушеща теснина, която се провираше между стръмни гладки канари, лъснали черни там, където водата се просмукваше през тях. Мара загълта на дълбоки глътки редкия въздух и спомена за странната остра миризма, която сякаш носеше вятърът.

— Сняг — обясни Гитания, придърпа надолу пурпурнобелите си ръкави и добави: — Ако облаците се разсеят, ще видите лед по върховете. Едва ли вие цураните сте виждали някога лед.

Мара поклати глава, останала без дъх, но Люджан отвърна:

— В планините, които наричаме Високата стена, има ледници. Казват, че богатите лордове в северните провинции пращат бегачи по хълмовете да събират рядък лед за питиетата им. Аз обаче никога не съм виждал вода, втвърдена от студа.

— Това е магия на природата — каза Гитания и като видя колко е уморена Мара, ги спря за кратка почивка.

Проходът остана назад и пътеката започна да се спуска. От тази страна на планините земите бяха по-безплодни и растенията — трънливи и със сивкави листа. Според обяснението на Гитания тук валял повече дъжд.

— Облаците скоро ще се разнесат и ще можем да видим град Чака-а в далечината.

По тези склонове не пасяха кердидри, понеже растителността беше твърде трънлива, но малцината тукашни обитатели събирали растения и ги усуквали на въжета.

— Тежък поминък — каза Гитания. — Тукашните въжета са от най-добрите на здравина и трайност, но тази долина е далече и трудно се стига до крайморските пазари. Коли не могат да минат през прохода, тъй че цялото мъкнене става на товарно животно или на гръб.

Мара си помисли, че чо-джа с техните здрави крака могат да се справят с такъв товар през каменистите пътеки с лекота, непосилна за човек, но беше твърде несигурна за отношенията между турилските кошери и хората, за да предложи подобен съвет. А след това забрави мисълта си, защото пътеката зави и се спусна надолу, облаците останаха над и зад тях и тримата видяха долината, просната като килим под високото светлозелено цуранско небе.

— О! — възкликна Мара, забравила за всякакво благоприличие. Гледката беше чудо, по-изумително дори от изкусната красота, която беше видяла в Доралес.

Планините се отдръпнаха, трънливата растителност и каменните оврази се вляха в тучна тропическа долина. Полъхът на вятъра носеше аромата на цветя и плодородна пръст. Палми извисяваха разперените си корони към небето, а отвъд тях, по-нежни от златния филигран, кован от най-опитните бижутери на императора, се издигаха кошерите на чо-джа.

— Чака-а — каза Гитания. — Това е кристалният град на чо-джа.

Сякаш източени от стъкло, тънки като пръсти спирали се извисяваха от пастелни куполи, които искряха във всички цветове като скъпоценни камъни на корона. Невероятно нежни арки в розово, аквамарин и аметист обхващаха празнините помежду им. Лъскаво черни работници чо-джа, приличащи на низове обсидианови мъниста в далечината, пълзяха по тези тесни въздушни пътеки. А във въздуха прелитаха крилати чо-джа. Не бяха черни, както беше свикнала Мара, а розови и сини, нашарени с изпъкващи тъмночервени ивици.

— Толкова са красиви! — възкликна тя. — Нашите царици в Цурануани раждат само черни чо-джа. Единственият цвят, който съм виждала, беше на незряла царица, а и тя потъмня като останалите със съзряването си.

— Магьосниците чо-джа винаги са ярко оцветени — каза Гитания. — Нямате от тях в империята, защото там са забранени. За наше съжаление, Добра слуга, и за ваша вечна загуба. Те са мъдри в силата си.

Мара не отговори. Беше замаяна от гледката. Стъклените кули изпъкваха на фона на синя планинска верига, чиито върхове искряха бели под яркото небе.

— Това там е лед, нали? — предположи Люджан. — На онези върхове. Ах, колко съжалявам, че Папевайо не е тук да види това чудо! И Кейоке. Старецът изобщо няма да повярва какво сме видели, когато се върнем у дома и му разкажем.

— Ако се върнете у дома — каза Гитания с нетипична за нея язвителност. След това вдигна извинително рамене. — Лейди, не мога да продължа повече. Трябва да продължите по пътеката към долината и да потърсите пътя до Чака-а сами. Ще има стражи. Ще ви задържат много преди да сте стигнали до кристалните порти. Боговете дано да са с вас и да ви позволят аудиенция с царицата им. — Послушницата неловко замълча, бръкна в наметалото си и извади малък предмет с издължена форма и тъмен като обсидиан. — Това е четящ камък — обясни тя. — Носи запис на спомените, които съветът на Калиане извлече от теб в златния истинен кръг. Показва защо сме ви разрешили да минете през земите ни и дава нашия съвет до кошерите на Чака-а. Магьосниците чо-джа могат да изтълкуват съдържанието му, ако решат. — Притисна го в ръцете на Мара със стегнати и студени от нерви пръсти. — Лейди, надявам се спомените, записани в камъка, да помогнат. Калиане ми каза за някои от тях. Те са красноречиво доказателство в полза на каузата ти. Опасността ще е в установяването на контакт, защото чо-джа убиват бързо.

— Благодаря ти. — Мара огледа камъка, после го пъхна в халата си. Беше доволна, че бяха върнали оръжията на Люджан, защото не й харесваше идеята да влезе невъоръжена в потенциално вражески лагер. — Моля те, предай благодарностите ми и на вашата калиане. С милостта на боговете и с късмет, ще се срещнем отново.

След тези думи кимна на Люджан и тръгна надолу към тучната долина, където ги чакаше град Чака-а. Нито тя, нито чаровният й Боен водач не погледнаха назад, забеляза Гитания. Това я натъжи, защото след тридневния преход бе започнала да харесва Слугата, чието любопитство таеше толкова много състрадание към другите и чиято надежда бе да промени посоката на бъдещето на Цурануани.

Пътеката се спускаше рязко, през камъни, които се къртеха под краката им. Люджан хвана Мара за лакътя да я подкрепя и макар ръката му да беше твърда, тя все пак усещаше колко опасно е положението им. Всяка стъпка напред я отвеждаше все по-навътре в непознатото.

Отраснала в пълните с хора имения на Акома, свикнала с тълпите на цуранските градове и с присъствието на слуги, роби и многобройни служители, които съставяха домакинствата на знатните, тя не можеше да си спомни време в живота си, когато да е била толкова сама. Килията й за медитация в храма на Лашима бе изолирана от другите само от дебелата стена, а и през най-самотните й вечери на съзерцание у дома само една дума щеше да доведе на мига слуги или воини, които да се погрижат за нуждите й.

Тук зад нея бяха само дивите стръмни и загърнати в мъгла каменни склонове — а отпред долината на чо-джа, чиято култура бе различна от безопасната обвързана с договор търговия, която познаваше с насекомоподобните в именията си.

Никога не се беше чувствала толкова малка и никога светът не й се беше струвал толкова голям. Нужна й беше цялата й воля, за да не се обърне назад, да повика Гитания и да я помоли да я върне в турилските територии, които вече не изглеждаха чужди или застрашителни, а просто и понятно човешки. Но отзад, в турилското селище, чакаха останалите от почетната й гвардия и Камльо, до един зависими от усилията й. А с тях бяха свързани домът й и децата, и животът на всички в трите огромни имения, подчинени на Шинцаваи и Акома. Не биваше да ги предаде, трябваше да им осигури закрила срещу предстоящия гняв на маговете. Тръсна решително глава и подхвана разговор.

— Люджан, кажи ми, когато беше сив воин и нямаше никаква надежда за живот с чест, как се справи?

Люджан килна глава и я погледна. В очите му видя, че и той като нея усеща необятността и празнотата на пейзажа и че е в достатъчна степен цуранин, за да изпитва същото безпокойство от самотата. Колко много сме започнали да се разбираме един друг — помисли Мара. — Как трудностите на този живот са сплели усилията ни в тясна връзка. Отговорът му сложи край на размислите й.

— Господарке, когато човек е изгубил всичко, което равните и приятелите му смятат за важно, когато живее живот, безсмислен според принципите на възпитанието му, тогава му остават само мечтите. Бях много упорит. Придържах се към мечтите си. Един ден се събудих и открих, че съществуването ми не е само нещастие. Осъзнах, че мога да се смея. Че все още мога да чувствам. Че да се нахраня с убит дивеч и да легна с мила жена все още може да накара кръвта ми да закипи и духът ми да заликува. Един безчестен човек може да страда в бъдещето, когато Туракаму вземе духа му и Колелото на живота стрие съдбата му на прах. Но ден за ден? Честта не подсилва радостта. — Мъжът, който беше предвождал армиите на Акома близо две десетилетия, сви неловко рамене. — Господарке, аз бях водач на крадци и разбойници. Може да не сме имали толкова голяма чест, колкото може да даде на човек гербът на някой дом. Но не живеехме без вяра…

И замълча неловко. Осъзнала, че неудобството му произтича от проблем, който е съществен за него самия, и осъзнала също, че я тласка нещо повече от любопитство, Мара го подкани:

— Какво има? Ако не друго, знаеш, че не се придържам към традициите заради тях самите.

Люджан се засмя, но очите му бяха сериозни.

— Приличаме си в това повече, отколкото подозираш, милейди. Добре, ще ти кажа. Макар и да бяхме отхвърлени и презрени от боговете, това не ни правеше по-малко хора. Създадохме нещо, което можеше да се нарече наш дом, заклехме се във вярност и добавихме, че онова, което сполети едного, ще бъде споделено от всички. Тъй че разбираш, когато ти дойде и беше готова да ни приемеш всички на доблестна служба, не можехме да го приемем, освен като цяло. Когато Папе измисли хитрината с далечното си родство, за да можем да бъдем призовани на служба на Акома, ако един беше отказал, всички щяхме да обърнем гръб.

Мара го погледна с изненада и от гузното изражение на обветреното му лице разбра останалото.

— Този сговор, за който говориш, все още съществува. — Не попита, а го заяви.

Люджан се покашля.

— Да. Но когато ти се заклехме във вярност пред натамито на Акома, добавихме клауза, че нашите желания, нужди и чест остават на второ място след твоите. И все пак твоята вярна армия ни свързва особено родство, което не можем да споделим с другите войници, колкото и доблестни да са. То е особен почетен знак за нас, както черната превръзка на осъден беше личната гордост на Папевайо.

— Разбирам. — Мара замълча.

Теренът под краката им вече не беше толкова каменист. Пътеката навлизаше в първите палми и папрати. Стъклените кули на Чака-а се бяха скрили от погледите им със загубата на височина, затулени от високите корони на дърветата. Опасността не беше намаляла, дори напротив, и все пак Мара за миг се отърси от тревогата си, за да помисли за това, което Люджан току-що бе разкрил. Той беше роден за водач и верността му беше рядко срещана и дълбока. Дори след издигането му на високия пост беше спазил думата си към разбойниците, които беше командвал някога. Беше забележително, помисли Мара, че мъжът до нея притежаваше вътрешен усет за себе си и за личните си отговорности по-дълбок от този на повечето управляващи лордове. И беше направил всичко това без показен шум, без признание, дори без знанието на господарката си — до този момент.

Погледна го и видя, че лицето му си е върнало цуранската маска на невъзмутимост, подобаваща за воин в служба на дом. Радваше се, че беше възникнала тази възможност да научи какво е станало между тях. Оставаше само да помоли боговете за възможност тези особени качества и дарби, които Люджан беше разкрил, да стигнат до пълния си разцвет. Ако оцелееха, реши Мара, това беше човек, заслужаващ награди над обикновеното признание за изключително доблестна служба.

Мисълта й беше прекъсната от шумолене в храстите. Напред се издигаха първите високи дървета, толкова дебели, че петима мъже трудно щяха да могат да ги обхванат. Щом Мара и Люджан влязоха в дълбоката им прохладна сянка, сякаш отникъде изникна кръг от стражи чо-джа — безшумни, с лъскави хитинови брони. Предните им крайници бяха вдигнати за бой.

Люджан дръпна рязко Мара и спряха. Второто му инстинктивно движение — да я избута зад себе си, по-далече от опасността и да извади меча си — спря, щом видя, че са обкръжени. Тези чо-джа не носеха никакви подобни на човешките знаци за ранг като сродниците им в империята и бяха свръхестествено тихи.

За миг двамата човеци и насекомоподобните замръзнаха.

Мара първа наруши вцепенението; наведе се в дълбок поклон, към който щеше да прибегне пратеник, за да поздрави чужда делегация.

— Идваме с мир.

Думите й бяха придружени от рязко изщракване — стражите вдигнаха като един предните си крайници още по-високо. Един от тях направи крачка напред и Мара изтръпна. Насекомоподобните можеха да ги нападнат и съсекат на място и дори бързото око на Люджан нямаше да засече откъде е дошъл сигналът за начало на клането.

— Идваме с мир — повтори тя, този път без да може да скрие треперенето на гласа си.

За един протяжен миг всичко остана неподвижно. На Мара й се стори, че над тихото жужене на насекомите в джунглата долавя високото бръмчене, което беше усещала в залата на царицата в имението си. Но звукът прекъсна, преди да се е уверила.

След това онзи, който беше излязъл напред и който навярно можеше да се отличи като техния Ударен водач, проговори:

— Вие сте от империята, човеко. Мирът на вашата раса е само встъпление към предателство. Вие сте нарушители. Върнете се и си идете, и живейте.

Мара колебливо си пое дъх.

— Люджан — каза с тон, който се надяваше да е убедителен, — свали оръжията си. Покажи, че не мислим зло, като предадеш меча си на тези, които бихме искали да наричаме приятели.

Люджан вдигна ръка да изпълни заповедта й, макар напрежението му да издаваше, че не му харесва идеята да се откаже и от най-малката защита, която може да й предложи.

Но преди да успее да хване дръжката на меча си, тя чу рязко изщракване — чо-джа се наклониха напред за нападение. Говорителят им каза:

— Докоснеш ли меча си, човеко, и двамата умирате.

При тези думи Люджан вирна брадичка и почти извика, със зачервено от гняв лице:

— Убийте ни тогава! Но заявявам, че ако направите това, след като намерението ми е да се предам, вие всички сте страхливци. С меча ми или без него, с първата ви атака сме мъртви. — Обърна се към Мара с неизречена молба за разрешение.

Господарката му отвърна с рязко кимване и повтори:

— Свали оръжията си. Покажи, че сме приятели. Ако ни убият, то мисията ни бездруго е безполезно усилие, защото господарката на Акома и Слугата на империята не преговаря с раса на убийци.

Люджан бавно посегна към меча си.

Чо-джа не помръднаха. Може би с онова едва доловимо над жуженето на насекомите бръмчене се бяха свързали с царицата си, но Мара не можеше да е сигурна. А и ушите й бучаха от нерви.

— Ще извадя меча си и ще го сложа на земята — каза Люджан. Движенията му бяха бавни и премерени, но Мара забеляза капките пот, хлъзнали се по брадичката му под шлема, докато много бавно изваждаше меча от ножницата; хвана острието с голата си лява ръка така, че намерението му да не се бие да бъде изтълкувано вярно, и сложи оръжието на земята с върха към себе си.

Чо-джа изместиха тежестта си още напред, в движението, което беше видяла преди. В следващата секунда щяха да нападнат, въпреки уверенията й за мир. Толкова силно, колкото можеше, тя уподоби звуците за поздрав, които бе научила от кошерната царица в именията си, жалка човешка имитация на цъкането и щракането, издавано от чо-джа.

Чо-джа мигновено застинаха като статуи, замръзнали миг преди убийството. Но и след като мечът на Люджан легна на земята и той се изправи беззащитен, не се отпуснаха.

И изведнъж въздухът се завихри, развя косата на Мара и принуди Люджан да присвие очи. Над гъстата корона на джунглата се спусна чо-джа, изящен и обагрен в ярки цветни ивици. Притежаваше неземна красота, която някак си изглеждаше почти плашеща. Кристалните му криле биеха силно във въздуха — тъкмо те причиняваха бурния вятър.

Беше дошъл магьосник чо-джа!

Мара си пое дъх, за да извика в неволно възхищение, но не можа да издаде нито звук. Въздухът сякаш изведнъж заблещука, земята пропадна под краката й и Люджан изчезна. Нямаше нито дървета, нито джунгла и небе. Нищо познато нямаше, което сетивата й да могат да доловят, освен хаос от вихреща се светлина.

— Какво правите с нас? — най-сетне успя да извика тя.

Отговорът прогърмя от небитието и отекна в ума и:

— Враговете, които се предават, стават пленници.

А след това сетивата на Мара се удавиха в огромна вълна от мрак.