Господарка на Империята

33. Имперски съвет

Горяха светилници.

Светлината им обагряше нощта в калейдоскопични шарки. Облечени в копринени одежди хора танцуваха по улиците, а актьори с маски разиграваха весели сцени. Звънци, песни и смях бяха заменили трясъците на обсадните машини.

Шумът на щастливо празнуващото население носеше на Мара дълбоко удовлетворение, но усмивката й беше само за момиченцето, потънало в дълбок сън в скута й. Изражението й излъчваше такова спокойствие, че застаналият на прага Хокану се поколеба дали да я обезпокои.

Но тя винаги успяваше да усети присъствието му. Макар съпругът й да не издаде нито звук, Мара вдигна глава.

— Хокану.

Поздравът й изразяваше всичко, от нежност и дълбока любов до болка от раздялата, проточила се в последните тревожни времена.

Лордът на Шинцаваи беше сменил бронята с коприна и вместо бойните сандали с метални шипове носеше кожени, с платнени връзки. Коленичи до съпругата си и подаде пръст на Касума. Детето веднага го стисна, макар да не се събуди напълно.

— Толкова е пораснала! — промълви Мара. Когато бе заминала за Турил, Касума все още беше бебенце. Сега вече беше проходила. Пръстът й погали бръчицата на челото й. — Ще се мръщи като теб. Вероятно е наследила и упоритостта ти.

Хокану се засмя.

— Ще й трябва. Но чак след време. Нека сега я оставим да поспи.

Хокану остана необичайно смълчан при тези думи. Взе Касума от ръцете й и я сложи на постелята й. След това хвана ръката на жена си, за да си легнат и те.

— Битките не са те изтощили, виждам — каза Мара, след като съпругът й се отпусна до нея и тя заразвързва връзките на халата му. — Благодарна съм на боговете за това, защото ми липсваше ужасно. Не мисля, че бих могла да изтърпя още една нощ будна и да се чудя дали си жив, или не, и дали децата ни няма да паднат жертва на политика… — Замълча и се остави ръцете на Хокану да загладят неприятния спомен за страха. Отпусна се в прегръдката му. — Идваш от имперските покои, предполагам. Как се справя Джъстин?

Хокану се засмя.

— Дойде при мен разтреперан и изчервен и ме попита очаква ли се от него да изпълни съпружеските си задължения с Джеиля. Тази нощ.

Мара също се засмя.

— Трябваше да се сетя. Зазяпва се по фустите на слугините, откакто порасна достатъчно, за да се катери по мебелите. Какво му каза?

— Казах му, че ще трябва да изчака до церемонията си за влизане в пълнолетие на двайсет и пет.

Мара сръга закачливо съпруга си с лакът.

— Не си! А той какво каза?

Хокану се ухили.

— Никога не бях виждал такава смесица от съжаление и облекчение. После му обясних, че Джеиля, тъй като е с две години по-голяма от него, може да реши, че желае да посети спалнята му, когато стане пълнолетна, и че тъй като той ще е само на двайсет и три, тя ще трябва да вземе решението.

— О, страхотно! Сега горкото момче си мисли, че ще трябва да остане целомъдрено още единайсет години!

Хокану сви рамене.

— Ще се сети много скоро.

— Гледай само Джеиля да не разбере какво си му казал. Ще му стъжни живота.

Хокану я целуна по челото.

Разговорът замря, щом устните на Хокану намериха нейните и прегръдката бавно избуя в страст.

Много по-късно уличните фенери все още светеха. Празнуващите по улиците бяха станали по-малко, но бяха все така весели и буйни. Лейди Акома и лорд Шинцаваи лежаха сплели тела и заситени от любовната игра. Никой от двамата не изпитваше желание да заспи. Много неща безпокояха умовете им, а това беше първият миг на покой, в който можеха да си поговорят за лични проблеми.

Хокану първи се осмели да засегне темата.

— Сега, след като Джъстин вече е отговорен за продължението на имперския род, отново остана без наследник за Акома.

Мара не отговори веднага.

— Доволна съм. Ако родословната линия трябва да прекъсне, няма по-достоен начин. А и може би Джеиля ще е плодовита или Джъстин ще стане баща на синове от друга жена. Потомството му може да е достатъчно многобройно, та някой от синовете му един ден да поеме моята мантия, без да навреди на имперското наследство.

И след малко добави:

— Бих могла и да осиновя дете.

И двамата знаеха, че няма да го направи. Традицията изискваше детето да има някаква връзка с осиновяващата фамилия, а никакви преки кръвни роднини не бяха надживели ранните дни на войната на Минванаби срещу Акома. Можеше да се открие някое далечно разклонение, несъмнено, но родът Акома беше твърде стар и уважаван за да се даде името на дете от смътно потекло.

Хокану я погали по косата и каза:

— Проблемът вече е разрешен.

Мара го усети как се напряга. Беше направил нещо невъзвратимо и знаеше, че тя ще възрази.

— Какво си направил? — Гласът й беше рязък, изпълнен със страх, грижа и безпокойство. А след това, от самата му неохота да отговори, се сети. — Касума. Ти си…

Той го каза вместо нея, но без нейния гняв.

— Да. Предадох я на Акома.

Мара понечи да се надигне, но той я задържа. Спря с пръст напиращите на устните й думи и каза нежно:

— Направено е вече! Не можеш да отмениш клетвите. Фумита и жреци от няколко ордена бяха свидетели пред олтара в храма на Джуран. Заклех я на Акома, каквото е правото ми като неин баща. Тя ще продължи твоя дом и родословие, както е редно и подобаващо. Ти знаеш най-добре от всички какво обучение трябва за едно момиче, за да стане Управляваща лейди.

Пръстът му се отдръпна, оставяйки Мара онемяла — не от щастие, разбираше Хокану, а от гняв, предизвикан изцяло от него.

— Ще оставиш себе си без наследник! — каза тя накрая. — Твърде опасно е в тези времена, след като Девакаи заговорничи да присвои властта ти. Омечан и други съюзници на Йонани може да се примирят и да се закълнат във вярност на Джъстин, но много лордове със стари амбиции ще подстрекават традиционалистки бунт. Заплахите им ще те грозят години наред, Хокану. Джъстин и Джеиля се нуждаят от всяко предимство, което можем да им дадем, а това означава осигурено продължение на Шинцаваи! — Гласът й се задави от сълзи. — Не изкушавай враговете ни да те набележат за убийство! Не бих могла да понеса да те видя мъртъв като баща ти заради нечия користна амбиция!

Хокану я притисна до себе си.

— Права си да се боиш — промълви в косата й. — Също както аз бях прав да поставя Касума под опеката на Акома. Тя е моя дъщеря! — Гласът му този път бе изпълнен с гордост. Не беше имало никакво отхвърляне на момичето в сърцето му. Мара изпита срам, че изобщо бе проявила съмнение.

— Аз съм нейният баща — повтори Хокану. — И доколкото знам, все още има закони и традиции, които подкрепят правото ми да взема това решение. — Проследи с пръст очертанията на скулите й. — Любима, надвита си поне по този въпрос, може би за първи път в живота си.

Мара избухна в сълзи. Касума да е нейна наследница беше радост, да, но това щеше да изпита по-късно. Сега беше обзета от болка, защото разбираше от какво се е отказал Хокану, за да й поднесе този върховен дар и саможертва.

Защото знаеше болката му: той нямаше да има дете от нея, дете, което да наследи синьото на Шинцаваи.

— Имам десетки и десетки братовчеди — каза Хокану, прочел сякаш мислите й. — Не всички са толкова алчни като Девакаи. Всъщност повечето са доблестни и достойни хора. Мога да избера наследник от тях. Това би разделило фракцията на Девакаи.

Мара отвърна хрипливо:

— Няма да вземеш конкубинка.

Тонът й не издаваше въпрос. А твърдото мълчание на съпруга й се превърна в отговор само по себе си, докато не призна истината.

— Любима, ти си единствената жена, която желая на този свят. Докато си до мен, друга няма да имам.

Мара прехапа устна. В тона на съпруга си долови личния му копнеж, срещу който упорстваше с такава твърдост. Същата твърдост обзе и нейното сърце. Но премълча вътрешната си решимост, щом Хокану я взе в прегръдката си и устните му потърсиха нейните в утринната светлина.

Вратите на голямата зала се отвориха и проехтя тържественият звук на барабани и тръби. На открития площад отвън гражданите, които все още празнуваха възкачването на новия император, се смълчаха почтително.

Двама имперски херолди пристъпиха на входа и гласовете им се сляха в звънък ек да възвестят, че встъпителният съвет на деветдесет и втория Небесна светлина официално е свикан на сесия. След това завикаха имената на онези, които трябваше да се явят пред Негово императорско величество Джъстин.

Първи бяха призовани висшите служители и слуги под управлението на Ичиндар. Всички те влизаха по реда, в който ги назоваваха, облечени в пищни одежди. Лицата им бяха строги и напрегнати.

Лорд Кеда поведе процесията. Мина между редиците събрани лордове, спря пред перилото под имперския подиум и се поклони.

Младият Джъстин официално потвърди продължаването на поста му Имперски канцлер. Лорд Кеда се поклони с дълбоко почтение, както на момчето владетел, така и на Слугата, която седеше на възглавничка сред присъстващите жреци пет реда нагоре по пирамидата.

Лейди Мара носеше червено от възпоминателната церемония, извършена за мъртвите на разсъмване. Дълбока скръб бе оставила лицето й изпито и изнурено. За миг лорд Кеда изпита състрадание към нея. Беше спечелила огромна по мащабите си надпревара и почти невъзможна победа. Но триумфът й имаше тежка цена. Кейоке и съветниците й Сарик и Инкомо бяха дали живота си. Много по-низши офицери и воини бяха паднали в боевете. Домът Акома бе опазил едва шепа от висшите си слуги отсам Колелото на живота. Лорд Кеда поднесе на лейди Мара личния си жест на преклонение. Малко владетели в империята щяха да рискуват толкова много или да пожертват почти всички скъпи на сърцето им хора в името на общото добруване.

Херолдите възвестиха нова титла и лорд Кеда се оттегли с поклон и зае мястото си сред другите лордове.

Един по един дворцовите служители бяха призовани напред. Мнозина бяха назначени отново на предишните постове. Неколцина бяха повишени. Други бяха позорно прогонени, макар причината да не се огласяваше публично.

След малко лорд Кеда забеляза, че на Джъстин му подсказва някаква слаба тъмна фигура, облечена в бронята на Имперски бял и застанала на мястото на телохранителя отдясно на момчето. Вгледа се внимателно в мъжа, чието лице сякаш се губеше в сянка. Никога не беше виждал този офицер, което беше странно — всички старши офицери от Имперските бели му бяха познати от дългите години служба на Ичиндар. Лорд Кеда си помисли дали да не повиши глас в тревога, само че лейди Мара изглеждаше напълно спокойна.

Най-сетне списъкът на служителите се изчерпа. След това пристъпиха управляващите лордове, за да се закълнат в покорство на Небесната светлина. За някои моментът явно беше радостен, а за други горчив, но след като и последната от благородните фамилии в империята прегъна коляно, Джъстин се изправи и заговори:

— Милорди, вие, които бяхте някога Съветът на държавата, благодаря ви сърдечно, че приемате нашето въз… — запъна се на думата и офицерът до него му прошепна. — Нашето възкачване на Небесния трон. Някои от вас бяха наши врагове, но вече не. От днес има всеобща амнистия и всякакъв бунт срещу империята е опростен. Нека да се знае също… — офицерът отново подсказа на момчето, — че всички кръвни вражди и съперничества са отменени. Който вдигне ръка срещу своя съсед, вдига ръка срещу мен, тоест нас, Империята. — Момчето се изчерви, но никой не се засмя на непохватността му. С това заявление младата Небесна светлина бе заявил, че империята наистина ще се управлява със закони и че всеки, който се опита да разпали отново кървавата Игра на Съвета, ще си навлече имперския гняв.

Императорът кимна на херолдите си и огнен кичур коса се изсипа изпод златния му шлем. Усмихна се доволно, когато Главният херолд извика:

— Люджан, Боен водач на Акома! Ела пред своя император!

Люджан излезе напред. Изглеждаше изненадан и смутен.

Беше с най-хубавите си доспехи в чест на Мара, но не беше и сънувал, че ще бъде представен официално пред дворцовия съвет. Коленичи пред императора и господарката, на която толкова дълго беше служил и която изглеждаше неузнаваема с тиарата на регент над траурното червено було.

Мара заговори на своя Боен водач с думи, които само привилегированите малцина на най-предните редици можеха да чуят.

— Сарик, Кейоке и Ириланди дадоха живота си за тази наша най-велика победа. Призован си, Люджан, от своя император, да приемеш награда за своята многогодишна и достойна за похвала служба. Нека твоите дела и твоята вярност останат за пример на всички воини в държавата. Никой жив не е надминал твоята всеотдайност в служба на нас.

Люджан се стъписа още повече, когато лейди Мара стана, слезе от официалното си място, хвана ръката му, накара го да стане и го поведе покрай перилото настрани, където двама Имперски бели отвориха малка врата и отривисто отдадоха чест. Люджан, който беше командвал войски срещу изричния едикт на Събранието, пребледня от притеснение. Стъпваше предпазливо, все едно въздухът беше твърде разреден за дишане, а подът под сандалите му — твърде излъскан, за да се върви по него.

Император Джъстин го подкани да се качи нагоре и нагоре по подиума, до височина, каквато не беше и сънувал.

Люджан се поколеба и лейди Мара трябваше скришом да го подбутне, за да продължи.

Съвзе се малко преди да залитне — той, който боравеше достатъчно добре с меча, за да не губи никога равновесие. Успя някак да изкачи стъпалата благополучно. На върха се поклони в нозете на Джъстин и зелените пера на шлема му докоснаха килима.

— Стани, Люджан. — Момчето се хилеше със същата обич, която бе показало първия път, щом успя да докосне учителя си в упражненията с дървени мечове.

Люджан бе твърде зашеметен, за да реагира, така че Имперският бял със скритото в сянка лице го подбутна с крак и промърмори нещо, което никой друг не успя да чуе. Бойният водач на Акома скочи като изритан и погледна императора си в лицето.

Усмивката на Джъстин стана още по-доволна.

— С настоящото императорът дарява Люджан, офицер от Акома, с официално разрешение да учреди свой собствен дом. Нека се чуе от всички: децата и слугите, и войниците на този воин ще носят цветовете от него отредени и ще се заклеват над натамито на дома Люджан. Светият камък очаква своя нов лорд и господар в храма на Чочокан. Документите за разрешението ще бъдат връчени от Добрата слуга Мара. — Усмивката на Джъстин заплашваше да избие в смях. — Можеш да се поклониш на своя император и да му се закълнеш във вярност, лорд Люджан от дома Люджан.

Люджан, който никога в живота си не се беше оказвал лишен от дар слово, този път можа само да зяпне като риба. Направи поклона си и успя някак да запази приличие, докато се оттегляше надолу по стъпалата. Но когато се озова срещу лейди Мара, очите му, които срещнаха нейните, блестяха подозрително.

— Милейди — промълви дрезгаво Люджан, все още смутен.

Мара сведе глава.

— Милорд.

Хвана ръката му, когато понечи да се дръпне, притеснен от титлата, вдигна я и постави в дланта му три свитъка. Само един бе стегнат с лентички имперско злато. Другите два бяха увити със зелено и украсени с печата с птицата шатра на Акома.

Мара се усмихна.

— Мой първи войнико, най-храбрият от сивите воини, които са се заклевали в служба на Акома, и мой най-стар приятелю между живите: официално те освобождавам от този момент от клетвите ти над натамито на Акома, с радост, след като от днес вече служиш на своята собствена съдба. Днес се ражда един велик дом. Към титлата на управляващ лорд, с която Небесната светлина намери за подобаващо да те възнагради, Акома добавя своите дарове на признание. — Стисна ръката му. — Първо, домът Люджан ще има права над именията, които бяха мои по рождено право. Всички земи и стока на имотите съседни на Сулан-Ку от днес са твои, за да ги ръководиш и пазиш за своите наследници, с полянката за размишление, която да бъде осветена като място за натамито на твоя дом.

— Милейди… — заекна Люджан.

Мара го изпревари.

— Милорд, с това имение аз, като лейди на Акома, ти подарявам службата на петстотин воини. Те ще бъдат съставени първо от всички онези, които се заклеха в съглашение с теб в четата ви на сиви воини. Останалите ще са по твой избор, измежду желаещите да ти служат в гарнизона, вече настанен в имението при Сулан-Ку.

Люджан възвърна достатъчно от веселия си нрав, за да се ухили.

— Богове — промърмори той, — чакай само мъжете да чуят. Започнаха с кражба на две нийдра за храна, а сега ще са офицери в моя дом! — Изкиска се, а после сви рамене и щеше да наруши протокола с буен смях, но Мара го спря, като докосна последния свитък в ръката му.

— Предлага ти се почетно място в клан Хадама, ако го пожелаеш. Ако Кейоке беше жив, щеше да каже, че си се научил добре. Той смяташе Папевайо за сина на своето сърце, след моя брат Ланокота. Ти беше най-младият му син… и накрая онзи, с когото се гордееше най-много.

Люджан изпита болезнен миг на скръб по стария мъж, който винаги се беше държал с него откровено и който бе един от първите, признал и възнаградил командирските му дарби. В почит към бившия си офицер той се наведе и докосна свитъците с чело.

— Твърде щедра си — каза на Мара. — Ако всеки крадец на нийдра в тази империя разбере, че би могъл да се издигне толкова високо, ще управляваш хаос. — После стана сериозен и се поклони. — В сърцето ми винаги ще бъдеш моята господарка, лейди Мара. Нека цветовете на дома Люджан бъдат сиво и зелено: сиво в символ на спомен за произхода ми и зелено заради службата ми на Акома, която ме доведе до този почетен връх.

— Сиво и зелено са цветовете на дом Люджан! — извика високо имперският херолд до подиума, за да може всички лордове да чуят и да запомнят.

Мара се усмихна зарадвана от този жест на почит.

— Сега да те няма! — прошепна на бившия си офицер. — Да спазиш обещанието, което ми се закле да изпълниш в Чака-а. Ожени се за добра жена, създай деца и живей до преклонна възраст!

Люджан отдаде наперено чест, завъртя се кръгом и закрачи обратно през редиците равни нему благородници, а Имперският бял вдясно от императора промълви тихо:

Бас държа, че ще до час ще е паднал пиян от празнуване.

Джъстин се вгледа в познатото лице на Аракаси.

— Не бъди толкова самодоволен. И твоят ред ще дойде.

Началникът на шпионите на Акома го изгледа питащо, но Джъстин отказа да обясни повече, а впери поглед право напред.

Не всички имперски дарове този ден щяха да са радостни като лордската титла на Люджан. Джъстин кимна на херолда и той извика името на Хокану от Шинцаваи.

Този път мнозина в редиците на управляващите лордове се спогледаха открито, част от тях — с ревност. Лейди Мара беше заявила, че ще е честен и справедлив регент, но сега немалко от присъстващите предположиха, че ще издаде користта си, като назначи съпруга си на някоя висша длъжност или пост.

Дори това да беше вярно, лицето на Хокану, когато подходи към имперския подиум, беше кораво като камък. Не изглеждаше нито зарадван, нито притеснен — само твърдо безразличен, когато направи поклона си пред Небесната светлина.

Поклонът му бе за Джъстин, но очите му, щом се изправи, се извърнаха към лейди Мара. Тя също не изглеждаше особено зарадвана, че е обект на суровия поглед на съпруга си. Сдържано официална, дори по-пребледняла отпреди, гледаше вдървено напред, когато Негово императорско величество направи прокламацията си:

— Нека всички присъстващи да чуят и запомнят. Вашият император прави каквото трябва за Доброто на империята. Отбелязано беше надлежно, че вчера с церемония в храма на Джуран детето Касума е било посветено от баща си да стане наследничката на мантията на Акома. — Джъстин замълча, преглътна и с неприсъщо за годините му мъжество укрепи гласа си. — Това привлече нашето внимание към Шинцаваи, дом, който сега е без наследник. По желание на лейди Мара, тъй като бе обявена за безплодна от жреците на Хантукама, тя е подала молба за развод. — Джъстин наведе очи и се загледа неловко в краката си. — Като Небесна светлина, за Доброто на империята, намерих за уместно да удовлетворя молбата й.

Глухо мърморене се понесе в претъпканата зала.

Хокану изглеждаше стъписан, макар изражението му да не се промени. Само очите му, впити в очите на Мара, издаваха безмълвна болка.

Джъстин вдигна ръка пред устата си, за да потуши хлипа си.

— Шинцаваи е твърде велик дом и твърде важен за империята, за да се позволи вътрешен раздор, като остане без наследник. С настоящото на лорд Хокану се повелява от императора да си намери жена и да се венчае отново, за да създаде здрави деца.

Мара бе тази, която слезе от подиума, за да поднесе документите за развод с имперските печати. Тръгна в стъписаната тишина, последвана от шепот — всички ясно виждаха, че обича своя лорд. Жертвата й смири дребнавите мисли и на най-амбициозните управляващи лордове. Не беше каквото очакваха, а истинска Слуга на империята и действаше безкористно дори когато необходимостта от това я нараняваше.

Бившите съпруга и съпруг се събраха пред подиума. Оголени пред погледите на всички, не можеха да се прегърнат и да заплачат. Мара беше благодарна за това. Само гордостта на предците й я спря да извика умолително. Сърцето й не искаше да има нищо общо с този жесток избор. Копнееше да се хвърли в нозете на Хокану и да го помоли да върне документите, които Джъстин със сълзи на очи бе подписал тази сутрин.

Смятала беше да мълчи, но думите изригнаха от нея несдържани:

— Трябваше да го направя! Мили богове, обичам те, но това е… — Замълча и овладя сълзите си.

— Трябваше да стане — отвърна Хокану с глас, разтреперан като нейния. — Империята се нуждае от цялата ни сила.

Ясното му разбиране на необходимостта бе като меч, който нанася удар, дар, който заплаши, да подрони цялата й решимост. Мара задържа свитъка с жестоките му думи и официални печати все едно бе залепен към плътта й.

Хокану нежно взе документа от ръката й и промълви:

— Винаги ще бъдеш моята лейди. Може да създам синове от друга, но сърцето ми винаги ще е твое. — Ръцете му трепереха и златните лентички запърхаха и заблещукаха на светлината. Очите му бяха изпълнени с болка и той си спомни жреца на Хантукама, който бе казал, че обича Мара твърде много: с цената на самия себе си, нежно го бе укорил светия мъж. С горчивина и едва сега Хокану разбра величината на тази истина. Почти бе позволил грижата му за Мара да изложи на риск дома Шинцаваи.

Империята не можеше да си позволи никаква слабост, още по-малко причинена от сърдечни страсти. Мара беше права, колкото и болезнено да беше решението й в този техен час на триумф. Беше осъзнала необходимостта от тази раздяла. Несъзнателно той бе направил избора й още по-наложителен с твърдоглавото си решение за Касума.

Изходът беше ясен, макар и тъжен. Трябваше да приеме веднага, за да не го изостави куражът му. За Доброто на империята той също трябваше да направи своята жертва. Пресегна се, погали нежно с пръст брадичката на Мара и я принуди да вдигне очи и да го погледне.

— Не ставай чужда, лейди Слуга — промълви той. — Винаги ще си добре дошла на съвета ми и винаги ще си първа в чувствата ми.

Мара преглътна, останала без думи. Както винаги, в безупречното разбиране на Хокану се таеше сила, силата, която бе пленила сърцето й. Щеше да й липсва неизменната му близост и нежното му, утешително присъствие в леглото й. И все пак тя също знаеше: ако не му наложеше това решение, той щеше да умре без син и наследник.

— Обичам те — прошепна тя беззвучно.

Но той вече се бе поклонил и си тръгваше, и стъпките му бяха твърди все едно тръгваше на битка.

Лордовете гледаха с благоговение. Куражът на Хокану ги смири. А безмълвната болка на Мара ги посрами. Империята навлизаше в епоха на нов ред и тази забележителна двойка, която я бе довела до възраждането й, изглежда, щеше да се превърне в блестящ пример за всички. Мъжете, които бяха посрещнали тази промяна с негодувание, трябваше да я преосмислят. Току-що бяха видели самото въплъщение на честта. Да не живеят оттук насетне според високите изисквания, наложени от лейди Мара и лорд Хокану, означаваше отново да научат какво означава срам.

На златния трон едно момче, току-що отхвърлило любим баща, преглътна бучка в гърлото си. Обърна се към своята съпруга, Джеиля, и преглътна отново. После изправи рамене, които сякаш бяха натежали от бремето на императорската мантия, и махна на херолда.

Следващият призован беше лейди Мара от Акома, Слуга на империята.

Отпърво тя сякаш не чу, впила очи в празния проход, през който си бе отишъл Хокану. След това също се изправи и изкачи стъпалата на високия подиум, за да поднесе поклона си на Небесната светлина.

Джъстин беше приключил с упражнените речи. Не можеше да се насили повече да повтаря думите, които бе репетирал.

— Мамо! — каза той. — На теб, която надмина всеки предишен Слуга на империята в служба на нашата държава… — Замълча и Джеиля го сръга с лакът в ребрата. Той я погледна изненадано, после продължи: — Ще приемеш регентството на нашето управление до нашия двайсет и пети рожден ден.

Вежливи ръкопляскания се разнесоха из залата и се усилиха, докато не изригнаха възгласи, първо от почетната гвардия на Акома, подети след това от Имперските бели и от воините на Шинцаваи. Лорд след управляващ лорд се вдигнаха на крака и завикаха възторжено името на лейди Мара. Джъстин махна с ръка да възстанови благоприличието и редът бавно се върна.

— За теб, лейди Мара, най-великата сред Слугите на империята, намираме за подобаващо да създадем нова титла — продължи Джъстин, стана и изпъна високо ръце: — Провъзгласяваме лейди Мара за Господарка на империята!

Шумът стана оглушителен. Мара стоеше в центъра на възхитени погледи, стъписана, зарадвана и натъжена.

Никога не беше молила за власт или публични хвалебствия. Беше искала единствено да съхрани живо името на фамилията си.

Колко странно беше, че в хода на живота, даден й от боговете, бе започнала да гледа на целия народ на държавата като на свое семейство и че синът й, дете от варварски роб, бе взел върховния трон и титлата Небесна светлина.

Любопитството на лорд Кеда по отношение на загадъчния мъж, облечен в бронята на Имперски бял, не бе удовлетворено до следобеда, когато младият император свика закрит съвет в личната си приемна.

Помещението само по себе си бе голяма зала, искряща с позлатените си паравани и украсена с платна древна живопис. Джъстин беше свалил имперската си броня и бе облякъл обшит със злато халат, зает от гардероба на предшественика му.

Лорд Кеда се поклони пред ниския подиум на Небесната светлина, после огледа с интерес другите събрани особи.

Лейди Мара още носеше траурното червено. С нея беше загадъчният телохранител: косата му още бе мокра от скорошната баня и мършавото му тяло вече не бе скрито в бялата броня. Сега носеше обикновен халат, деликатно обшит в зелено. Лицето му беше предпазливо сдържано. Очите му обаче явно не пропускаха нищо. Лорд Кеда веднага прецени, че този човек има дарба да преценява хората и ще реагира добре в криза. Само че точно сега излъчваше някаква отчужденост, сякаш бе отделен на стъпка от останалите присъстващи.

Мара забеляза острия поглед на лорд Кеда и каза:

— Позволи ми да ти представя Аракаси, ценен слуга на Акома, който се радва на най-дълбокото ни уважение.

Интересът на лорд Кеда се изостри. Този невзрачен мъж с почти нечовешката му съсредоточеност: възможно ли беше това да е прочутият шпионин, благодарение на когото Акома бяха така удивително добре осведомени?

Отговори му самият Аракаси, сякаш по някакъв свръхестествен начин бе разчел мислите му:

— Оттеглих се от предишния си пост — каза с глас като кадифе, плъзгащо се по камък. — Бях доскоро Началник на шпионите за Акома. Но открих, че животът и природата таят тайни по-дълбоки от интригите, сътворени от хора.

Лорд Кеда се замисли над това забележително твърдение, възхитен от мъжа, който го изказа.

Но императорът, на когото гостуваха всички, все още беше твърде млад за фини нюанси. Завъртя се нетърпеливо на позлатените си възглавнички, плесна с ръце и нареди:

— Доведете пленника.

Влязоха двама Имперски бели, придружаващи слаб мъж с изгризани нокти и хитри очи. Лорд Кеда го познаваше — беше Чумака, който бе служил на покойния лорд Джиро като Първи съветник. Имперският канцлер се намръщи, зачуден защо са го повикали на този частен съвет, след като постът му не беше съдебен. Длъжността му беше повече административна и той нямаше съдийската власт да потвърди обвинение в държавна измяна.

Лорд Джиро със сигурност беше стоял зад убийството на император Ичиндар. Омечан бяха наследили обсадните машини, а войските им бяха около града, за да подкрепят заговора на Анасати да заграбят трона. Чумака не можеше да не е замесен. Най-вероятно убийственият план бе замислен от него самия.

Мара отговори на безпокойството на лорд Кеда.

— Призован си като свидетел — обясни му спокойно.

Чумака удостои императора с дълбок поклон, а след това се поклони доземи на Мара и промълви:

— Велика лейди, чувал съм за доброто ти сърце. Предавам се на твоята милост и моля за пощада.

Лорд Кеда се намръщи. Този човек беше личният съветник на лорд Джиро. Със сигурност имаше пръст в убийството на бащата на Хокану, както и в отравянето на самата лейди Мара.

Това, че Мара го знае, се виждаше на лицето й. Гънките покрай устата й говореха за затаена болка. Ако не беше намесата на този човек и разминалото се на косъм покушение над живота й, навярно все още щеше да може да ражда деца. Съпругът, с когото бе принудена да се раздели, все още можеше да е до нея.

Чумака лежеше проснат на пода, с леко разтреперани ръце. Нямаше арогантност в него. Смирението му изглеждаше дълбоко искрено.

— Джъстин — промълви дрезгаво Мара.

Момчето й отвърна с поглед, издаващ вътрешен бунт.

Мара се стегна и понечи да каже нещо, но Аракаси я изпревари.

— Твое величество — заговори той с тон, който застърга като стара ръжда, — има моменти, в които човек да отприщи гнева си, и други, в които да прояви снизходителност. Съветвам те да избереш като мъж и император. Прецени мъдро. Този мъж, който се хвърля в нозете ви и моли за милост, е най-гениалният противник, когото съм познавал. Ти вече прости на всеки друг враг в държавата, но за този трябва да вземеш специално решение. Или заповядай да го екзекутират, или го задължи да се закълне да служи и му възложи работа. Твърде опасен е, за да се остави да ходи на свобода из империята.

Рижите вежди на Джъстин се сбраха. Младият император мисли дълго и накрая заяви:

— Не мога да реша. Майко, този човек е отговорен за повече нанесена болка от всеки друг. Оставям на теб да решиш какво да правим с живота му.

Дамата в траурно червено изгледа оредялата коса на присвития в нозете й мъж. Отне й дълго време, докато проговори:

— Стани, Чумака.

Затворникът се подчини. В очите му нямаше и помен от доскорошната хитрост. Погледна господарката, чийто избор щеше да предопредели съдбата му, и по дълбокото смирение в очите му всички в залата разбраха: той не знаеше нито една причина на този свят тя да му прости.

— Каквато е волята на милейди — промълви Чумака с глас на смъртник.

Погледът на Мара се впи в него.

— Отговори ми с доблест. Закълни се в своя дух, който ще бъде вързан на Колелото на живота, след като това съществуване свърши. Защо го направи?

Не уточни за кое престъпление трябва да отговаря. Може би назоваването им едно по едно бе твърде болезнено за нея. По-вероятно беше твърде изтръпнала от сполетелите я събития, за да държи на едно или друго. Или беше хитрост, за да остави избора на Чумака и да прецени по него по-дълбоките мотиви.

Бързият ум на Чумака се затрудни. Той въздъхна победен и за първи път в дългия си нечестен живот изрече простата истина.

— В служба на своя господар, отчасти. Но главно от любов към Великата игра, милейди. В това служех на себе си, не на Джиро или Текума преди него. Верен бях на дома Анасати, да, но също така — и не. Правех каквото ми заповяда господарят, но радостта от играта на политика си беше нещо мое, лично. Ти беше най-добрата, която боговете са поставили на земята и под слънцето, и да те надвия… — сви рамене — щеше да е най-славният триумф в историята на Великата игра.

Аракаси ахна смаяно. Твърде ясно беше разбрал думите на противника, достигнал по-близо от всеки друг жив човек до това да го надиграе в тактика и хитрост, убийства и коварства.

— Това беше грешката ми — промълви той все едно бяха само двамата с Чумака. — Предположих, че действаш за честта на господаря си. Точно с това за малко щеше да ме надиграеш: мотивът ти винаги е бил твой личен, а честта на Джиро да върви по дяволите.

Чумака наведе глава.

— Целта винаги беше да спечеля, да. Честта на господаря е в победата. — Отново се обърна към Мара. — Никой не разбира това по-добре от теб, господарке. Защото победителят решава какво е чест и какво — не. — Замълча и зачака присъдата си.

Господарката на империята стисна ръце в скута си, погледна го и попита:

— Би ли служил на империята, Чумака?

Огнена светлина блесна в очите на бившия съветник на Анасати.

— С радост, господарке. Въпреки клетвите за покорство и вярност много от тези, които пируваха на снощното празненство, от утре ще започнат заговори да ви свалят. Поддържането на тази нова империя да не рухне, е най-великото предизвикателство, пред което би могъл да се изправи който и да е човек.

Мара се обърна към Аракаси.

— Би ли поверил мрежата си на този човек?

Началникът на шпионите на Акома присви очи и отвърна без никакво колебание.

— Да. Той ще ръководи агентите ми по-добре от мен. Гордостта му от работата ще ги пази повече, отколкото ги пазех аз дори преди да загубя усета си.

Мара кимна.

— Така си и помислих. Ти не беше открил сърцето си. Не е нужно да се боим, че това може да се случи с Чумака. Той няма сърце, освен за работата си.

Обърна се към Чумака.

— Ще се закълнеш да служиш на своя император като Главен шпионин. За наказание за миналите ти престъпления срещу империята и за изкупление ще служиш на Небесната светлина до сетния си дъх. Лорд Кеда е свидетел.

Взрян в тази изключителна жена, чието сърце бе толкова голямо, че да му прости за най-големите скърби в живота си, докато неверието отстъпваше място на радостта, Чумака пропусна възможността да й благодари. Тя го освободи безцеремонно, за да положи клетвата си за вярност и после свидетелят лорд Кеда да я подпечата с имперския печат.

След това Имперските бели и канцлерът излязоха и Мара и Джъстин останаха сами с Аракаси. Господарката погледна замислено забележително талантливия мъж, който се беше крил под всевъзможни външности, от най-низшия крастав просяк в канавките до бляскавата позлатена броня на елитен воин в свитата на Джъстин. Всичко, което бе постигнала, го дължеше отчасти на него. Острата му и лишена от предразсъдъци проницателност й беше служила повече от вярност, повече от дълг, повече от съкровища или богатство.

— Само един пост остана незает — каза тя с едва сдържана усмивка. — Ще приемеш ли мантията на Първи имперски съветник? Много се съмнявам, че би се намерил друг жив човек с достатъчно бърз ум, за да попречи на Джъстин да направи някоя пакост.

Аракаси се отзова с широка усмивка, изумителна със своята искреност.

— Какво мисли Джъстин?

Мара и бившият шпионин се обърнаха към момчето, чието лице беше съвсем посърнало.

— Мисли, че ще загуби в хитруванията си — заключи Мара със смях. — Което решава проблема. Ще приемеш ли, Аракаси?

— Би било висока чест — отвърна той сериозно. А след това задоволството пропука строгата фасада. — Нещо повече — бих се радвал.

— Тогава се приготви да поемеш задълженията си от утре — завърши Мара. — Нощта е твоя, да потърсиш своята лейди Камльо.

Аракаси кривна вежда в изражение, което Мара не бе виждала никога.

— Какво има? — попита го с нежност. — Да не би Камльо да е отхвърлила домогванията ти?

Аракаси се смути.

— Не е. Всъщност се съгласи, че мога да я ухажвам — като за бивша куртизанка, изведнъж започна да държи на голямо благоприличие. Настроенията й още са променливи, но вече не е нацупеното дете, което взе със себе си в Турил. — Поклати глава малко объркано. — След като намери личното си достойнство, остава да се разбере дали аз съм подходящ за нея.

— Подходящ си — увери го Мара. — Уверила съм се. Не се съмнявай. — После се вгледа внимателно в мъжа, чиито мисли бяха вдъхновявали нейните към нови висоти на прозрение. — Искаш да помолиш за услуга, нали?

Аракаси изглеждаше нетипично притеснен.

— Всъщност да, искам.

— Назови я — каза Мара. — Ако е по силите ми, вече я имаш.

Мъжът в невзрачния обшит в зелено халат, който скоро щеше да понесе белозлатното на имперската служба, се усмихна свенливо.

— Моля да назначиш Камльо на служба при Исашани от Ксакатекас.

Мара се разсмя.

— Гениално! Разбира се! Никой, мъж или жена, никога не е успявал да се измъкне от чара на лейди Ксакатекас. Камльо ще е добре при нея, а ти ще спечелиш превъзходно обучена съпруга.

Очите на Аракаси блеснаха.

— Със сигурност ще стане по-веща манипулаторка и от мен.

Мара му махна пренебрежително, но каза с обич:

— Трябва ти жена с ум, която да поддържа проницателността ти. Сега иди и кажи на лейди Исашани, че най-трудният брак в империята е кълбото възли, което тя трябва да разплете. С радост ще се подчини, сигурна съм.

— Защо? — попита искрено Джъстин, щом Аракаси напусна безшумно. — Всички жени ли се забавляват така?

Господарката на империята въздъхна и погледна с обич сина си, чиято откровеност често можеше да е притеснителна. Способността му да облича в думи истини, които нарушаваха приличието, твърде често водеше до изчервени уши.

— Посети някой ден харема на предшественика си — отвърна тя. Но щом видя нечестиво палавия блясък в очите му, добави припряно: — От друга страна, тази част от възпитанието ти може и да поизчака още някоя година. Твърде много приличаш на баща ти, за да те пуснем между съперничещи си жени на твоята крехка възраст.

— Какво имаш предвид? — попита Джъстин настойчиво.

Мара се усмихна.

— Като пораснеш и аз вече няма да съм регент, ще разбереш.

Градината бе усамотена, зелен сенчест рай с цветя и фонтани. Мара крачеше бавно по пътечките и търсеше покой. Хокану вървеше до нея, проговаряше от време на време и отново се загръщаше в мълчание.

— Ще ми липсваш — призна той.

Думите му пронизаха сърцето й.

— И ти на мен — каза бързо Мара, преди да е изгубила дар слово. — Повече, отколкото мога да изразя.

Хокану й отвърна с храбра усмивка, прикривайки грижливо тъгата си.

— Несъмнено си съживила светските клюки и си дала на лейди Исашани повод за размисъл. Ще пише енергично писма и ще се наложи да отклонявам резултатите от сватовството й.

Мара се помъчи да се усмихне.

— Ти си най-добрият, когото една жена би могла да пожелае за съпруг. Даваше ми любов без условия. Никога не си ме възпирал от предопределението ми.

— Никой не би могъл — призна Хокану с горчивина. Неизречен зад думите остана гневът от деянието на убиеца, нает от Джиро: ако не беше мръсната отрова на тонга, той нямаше да изгуби единствената жена, която му беше близка по дух.

Мара откъсна бяло цвете и Хокану нежно го взе от ръката й. Затъкна го в косата й както някога. Имаше вече бели кичури между черните, бели като цветето.

— Даде ми красива дъщеря, която да продължи след мен — каза Мара. — Един ден тя ще има братя, които ще са твои синове.

Хокану можа само да кимне. След малко каза:

— Има определено изящество в това, че ще си наследена от Касума като Управляваща господарка. — Усмивката му бе горчиво-сладка. — Нашата дъщеря. Баща ми щеше да е доволен, ако знаеше, че децата ни ще управляват два Велики дома.

— Знае — отвърна му нечий глас.

Двамата се обърнаха изненадано. Загърнатият в черния си халат Фумита ги удостои с поклон.

— Повече, отколкото подозираш… синко. — Признанието в родство не бе изтръгнато насила, беше радостно заявление, което промененият статут на Събранието вече правеше възможно. Строгото лице на магьосника грейна в удивително ярка усмивка.

— Лейди Мара, винаги мисля за теб като за своя дъщеря. — След това стана сериозен и поднесе официалното си послание. — Помолих аз да съм този, който ще уведоми Великата господарка, че Събранието е гласувало. Решението бе взето с неохота, но магьосниците отстъпват пред исканията ти. Нашият орден ще съблюдава новия закон, както е наложен от император Джъстин.

Мара наведе почтително глава. Почти очакваше Фумита да си отиде веднага по обичайния магьоснически начин, след като бе донесъл съобщението.

Но родственото признание към сина му сякаш бе отворило шлюзовете на промяната, защото този път Фумита се задържа.

— Мой сине, моя дъще, искам и двамата да знаете, че храбрите ви действия бяха одобрени. Вие донесохте чест за Акома и Шинцаваи. Съжалявам само, че моят брат — пастрокът на Хокану — вече не е жив, за да види.

За миг Хокану запази сдържаната си физиономия, но Мара усещаше огромната му гордост. Най-сетне усмивка пропука воинската му фасада, почти отразила усмивката на лицето на Фумита.

— Май никой от потомците на дома Шинцаваи не е склонен да спазва традицията — отбеляза магьосникът. Обърна се към Мара. — Може би никога няма да разбереш колко трудно е за нас да се откажем от живота, който познаваме, когато силата ни се разкрие. Още по-тежко е за такива като мен, вече пораснали, мъже със семейства. Тайните на Събранието са осакатили чувствата ни, често си мисля така. Това беше трагична грешка. Принудени бяхме да крием чувствата си зад стени и в резултат на това актовете на жестокост изглеждаха отдалечени от нас. Но промяната ни обновява и човечността в нас ще се пробуди. Мисля, че накрая ние от Събранието ще израснем и вероятно дори ще ти благодарим, лейди Мара.

Господарката на империята прегърна магьосника с фамилиарност, на каквато преди изобщо нямаше да се осмели.

— Посещавай често имперския двор, Фумита. Внучката ти трябва да расте с радостта от това, че познава дядо си.

Почувствал се сякаш неловко от прилива на чувства, Фумита се поклони непохватно. Миг след това изчезна и остави Мара и Хокану да споделят един последен миг на близост.

Фонтаните пееха, цветята пръскаха уханията си в помръкващата вечер. Един млад слуга прекъсна мига с поклон и с думите:

— Милейди, Небесната светлина моли за присъствието на баща си и на Господарката на империята на съвет.

— Политика — отрони с въздишка Мара. — Тя или ние сме господарите?

— Тя господства, разбира се — усмихна се Хокану. — Иначе никога нямаше да те оставя, любима.

А после предложи ръката си на бившата си съпруга. С достойнство, породено от дълбок кураж и непоколебим вътрешен мир, я придружи към имперските покои и новата й роля на регент и Господарка на империята.