Господарка на Империята

22. Предизвикателство

Мара отвори очи.

Последният й спомен за джунгла и стражи чо-джа не се съчетаваше със сегашното й обкръжение: тясна шестоъгълна стая с голи стени без прозорци. Подът беше от излъскан камък, таванът — изработен от огледално вещество, което отразяваше светлината на единствения глобус, който висеше без опора в центъра на помещението.

Мара се надигна на лакти, след това на колене, и видя, че Люджан стои зад нея, буден и очевидно изнервен.

— Къде сме? — попита Господарката на Акома.

— Не знам. Но явно сме задържани като врагове в града държава Чака-а.

— Врагове? — Мара се изправи. Забеляза, че ножницата му е празна, което отчасти обясняваше раздразнението му. — Значи са ни пренесли тук с магия?

— Да. И явно само магия може да ни освободи. Ако се огледаш, ще видиш, че няма никаква врата, господарке.

И наистина, стените бяха съвсем гладки и еднакви, без никакви очертания на врата. А и след като нямаше обяснение за свежия въздух, Мара заключи, че стаята трябва изцяло да е сътворена от чародейството на чо-джа.

Това заключение я накара да потръпне.

Вече не беше сред човешки същества, които можеха по силата на своята природа да проявят някакво съчувствие. Изтръпнала от мрачно предчувствие осъзна, че двамата с Люджан са затворени в неведомия кошерен ум. Беше изправена пред непонятността на един чужд вид, чиято памет и опит обхващаха хилядолетия и чиято мисловна рамка се преценяваше единствено според колективното благополучие и оцеляване. Още по-лошо, за разлика от кошера, с който бе общувала в границите на империята, тези чо-джа никога не бяха принуждавани да съществуват съвместно с хората, освен по избрани от тях условия. Нямаше да го има дори несъвършеното разбиране, което споделяше с царицата в общото им приятелство през годините.

Люджан долови отчаянието на господарката си.

— Не сме съвсем лишени от надежда, лейди. Това са цивилизовани същества, които ни държат в плен. Едва ли искат да ни убият, иначе щяхме вече да сме мъртви.

Мара въздъхна и премълча следващата си мисъл: ако ги бяха осъдили като врагове, не беше заради личните им действия, а заради действията на всички цурани през всеки век от историята. Старите записи за искрени мирни договори, нарушавани от кървави измени, бяха твърде многобройни, а и през живота на самата Мара принципите на Играта на Съвета много пъти бяха тласкали синове да убиват бащи и кланови родственици да влизат в раздори. Собствените й ръце също не бяха чисти.

Ритуалното самоубийство на първия й съпруг беше манипулирано от нея. Тъй че дори кошерният ум да я оценеше според собствените й дела, пак щяха да се открият много противоречия — между клетвите, които беше дала при брака си, и омразата, която бе изпитвала в сърцето си към брата на Джиро. Също и в предателството й към Кевин, варварина, когото обичаше, а след това го бе отпратила въпреки волята му, без да му каже, че носи детето му. Сети се и че на чо-джа не е присъщо да се учат от грешките, тъй като всички грешки, направени от предците им, се пазеха в живата памет. Бяха раса, чието минало не угасваше. Прощаването за тях нямаше как да е онзи вечно обновяващ се ресурс, каквото беше за човечеството — неприязънта можеше да се съхрани за хилядолетия.

— Люджан? — Гласът на Мара прокънтя кухо и изпълнен със страх. — Каквото и да ни сполети, трябва да намерим начин да ни чуят!

— Как? Да блъскам по стените с юмруци ли?

Мара долови отчаянието му зад външната дързост. Прав беше. Откакто бяха слезли от Коалтека, нищо от обучението му като воин не му беше служило. Нямаше войска, която да командва. В деня, в който турилците за първи път ги бяха пленили, му беше забранила да я защитава. В Лосо беше търпял обиди, заради които щеше да е готов да лее кръв, вместо да ги понася. Бяха го унизявали, връзвали го бяха като роб. А сега, отделен от воините си, сигурно страдаше неописуемо.

Люджан притежаваше хумор, ум и кураж. Но му липсваше непредубеденото възхищение на Аракаси към непознатото. Оценила трезво бремето, с което го бе натоварила, Мара го докосна по ръката.

— Прояви търпение, Люджан. Защото или сме близо до края си, или целта ни е на ръка разстояние.

Отговорът му улучи сърцевината на мислите й:

— Чувствам се крайно неподходящ, господарке. Щеше да е по-добре да вземеш Аракаси или поне Сарик.

Мара се опита да се пошегува.

— Какво? Да търпя въпросите на Сарик, когато дори самите богове налагат мълчание? И Аракаси? Люджан, допускаш ли, че той щеше да гледа как отвеждат Камльо, без да се хвърли с голи ръце срещу въоръжените стражи? А и тя щеше да му издере очите още на Коалтека. Не, не бих искала Сарик или Аракаси да са с мен сега. Боговете действат по своя воля. Трябва да вярвам, че съдбата те е довела тук неслучайно.

Последното беше лъжливо уверение. Всъщност Мара изпитваше само мрачно предчувствие. Все пак усилието й докара лека усмивка на лицето на офицера й и пръстите му престанаха да барабанят нервно по празната му ножница.

— Дано да си права, господарке — каза той кисело.

Заточиха се тягостни часове, без никаква светлина, която да покаже прехода от ден към нощ, и без звук, който да наруши монотонността. Люджан крачеше из малкото помещение, а Мара седеше и неуспешно се опитваше да медитира. Спокойната мисъл й убягваше, пронизвана непрекъснато от копнежа за децата и съпруга й. Терзаеше се, че никога няма да има възможността да се сдобри с Хокану. Глождеха я неразумни тревоги: че ако не успее да се върне у дома, той ще се ожени и ще си има синове и малката Касума може изобщо да не наследи онова, което й се полага. Че Джъстин може да бъде убит преди пълнолетието си и че родът Акома ще прекъсне. Че Джиро, с подкрепата на Събранието, ще събори новия ред на Ичиндар и на трона отново ще седи роб на религиозни церемонии. Че постът на Военачалник ще се възстанови и Играта на Съвета ще се възобнови с всичките си убийствени вражди и кръвопролития. И най-сетне, че чо-джа в империята завинаги ще останат принудени на покорство от един несправедлив договор.

Хрумна й една мисъл и сърцето й се разтуптя. Тези чо-джа можеше да не се трогнат от нея — тя бе техен заклет враг. Но щяха ли да обърнат гръб на сродниците си в плен в империята? Трябваше да ги накара да разберат, че тя, като единствен противник на Събранието с ранг и влияние да го застраши, предлага на чо-джа в Цурануани първата им надежда за промяна.

— Трябва да намерим начин да ни чуят! — измърмори Мара.

Часовете минаваха. Освен глада ги измъчваха и дълго отричаните спешни телесни нужди.

Люджан подхвърли кисело:

— Можеха поне да сложат нужник в килията ни. Май ще се наложи да посрамя възпитанието си и да се облекча на пода.

Но преди да се стигне до този кризисен момент, блесна светлина, Мара примигна и стените изчезнаха. Тя се зачуди дали затворът им не е бил само изкусна илюзия.

Дневна светлина падаше през висок прозрачен купол, обагрен в мек пурпур. Двамата с Люджан стояха в центъра на под с пъстри плочки, изработени от стъкло или скъпоценни камъни и подредени със секващо дъха майсторство. Мозайките, които беше виждала в залата на императора на Цурануани, изглеждаха недодялани като детски драскулки в сравнение с това.

Поведоха я нанякъде. Тя се озърна в паника за Люджан. Нямаше го! Къде беше? Бутнаха я да не спира.

Пред нея вървеше чо-джа с жълти знаци. Ако се съдеше по нещата, които носеше, като че ли беше писар. А пред него вървеше друг, висок, и след него се точеше нещо, което Мара в първия момент помисли за някаква ефирна мантия, но след по-внимателен поглед видя, че са криле, събрани на изкусни гънки, като одежди на дворцова дама. Плъзгаха се с едва доловимо шумолене по лъскавия под и хвърляха отблясъци, които танцуваха и гаснеха във въздуха. По осезаемото усещане за сила, от която я полазиха тръпки, Мара разбра, че е магьосник чо-джа.

Онемя от страхопочитание. Съществото беше високо, с тънки крайници и се движеше с изящество, което й напомни описанието на Кевин на елфите, обитаващи неговия свят Мидкемия. Но в това чуждо същество имаше нещо повече от красота. Гладката му широка глава бе увенчана с антени, които от време на време излъчваха сияние. Пръстите на предните му крайници бяха стегнати с пръстени от рядък метал — сребро, мед и желязо. Онова, което отдалече й бе заприличало на ивици, всъщност се оказа сложна плетеница от тънки като нишки линии, които почти сякаш имаха смисъл, като храмови руни или текст, непонятен за човешкия ум. Любопитството се забори със страха й и само несигурността за съдбата й я принуди да замълчи. На нея сега се опираше бъдещето на империята и също като предшествениците си, провъзгласени за Слуги от предишни императори, тя усещаше бремето на отговорността на плещите си.

Поведоха я по някакъв коридор и излязоха на пътека със зашеметяваща височина — минаваше на дъга между две кули и предлагаше изумителна гледка към стъкления град, обкръжаващата го джунгла и зъберите на планинските вериги около долината. Пътеката нямаше никакви перила, беше покрита със странно някак лепкаво вещество, вероятно за по-сигурно стъпване, и водеше към портала на друга огромна зала.

А в залата в полукръг бяха наклякали още чо-джа, със същите шарки на гърдите като този, когото беше взела за писар. Цветовете им бяха изумителни. Отведоха я в центъра и там високият магьосник се обърна и впи в нея рубинените си очи.

— Цурани-човек, коя си ти?

Мара си пое дълбоко дъх.

— Аз съм Мара, Господарка на Акома и Слуга на империята. Дойдох тук, за да помоля за…

— Цурани-човек — прекъсна я със звучен кънтящ глас магьосникът. — Тези пред теб са съдиите, които вече са те осъдили. Не си доведена тук, за да молиш, тъй като съдбата ти вече е отредена.

Мара се вцепени все едно, че я бяха ударили през лицето.

— Вече съм осъдена? За какво престъпление?

— Престъплението на твоята природа. За това, че си каквото си. Действията на твоите предци са свидетелството ти.

— Трябва ли да умра за това, което са направили предците ми преди векове?

Магьосникът чо-джа пренебрегна въпроса.

— Преди да бъде прочетена присъдата ти и заради Цурануани, човешкия кошер-дом, който те е родил, според обичая ни ще ти бъде дадено правото на свидетелстване, за да не бъде лишена твоята раса от мъдростта ни. Дават ти се часовете до стъмване да говориш. Нашите писари ще запишат каквото кажеш и техните записи ще бъдат пратени до твоя кошер-дом чрез турилските търговци.

Мара се ядоса. Също като Люджан имаше отчаяна нужда да удовлетвори естествените си телесни нужди. Не можеше да мисли с пълен мехур и не можеше да приеме това, което намекваше краткото слово на магьосника — че е просто член на кошер и че личността й няма никакво значение.

Рубинените дълбини на погледа на мага не издаваха никаква милост. Мара разбра, че всякакъв спор ще е напразен. Дързостта, която й беше помогнала на срещата с турилския съвет, тук нямаше да й спечели нищо. Унизена от чувството, че пред тази цивилизация постиженията на империята изглеждат по-нищожни от усилията на дете да издигне кула от пясък, тя потисна желанието си да извика от отчаяние заради отредената й съдба. В очите на съществата от тази раса тя беше тъкмо като дете: опасно дете, но все пак дете. Е, все пак щеше поне да угоди на любопитството, което я глождеше! Мара преглътна, изостави тревогата си за семейство и страна и се предаде на инстинктите на детето.

— Не съм наследила велика мъдрост — заяви тя дръзко. — Вместо да предложа знание, искам да попитам. В родните ми земи има един договор, който държи в плен народа на тамошните чо-джа. В моята страна да се говори за него или да се знае за войната, породила налагането му, е забранено. Ако споменът за тази велика битка и условията на сключени след нея мир се помнят в Чака-а, желая да ми се разкаже за тези събития. Моля да узная истината за миналото, което ме е осъдило.

Сред трибунала се разнесе бръмчене и възбудено съскане. Писарят, който стоеше до магьосника, трепна. Сякаш разколебан от нещо. Самият магьосник за миг остана неподвижен, а после изведнъж вдигна крилете си. Ефирните гънки се изпънаха с плющене, което мигновено усмири залата. Мара зяпна: крилете по някакъв начин бяха свързани с предните и долните крайници на съществото, нежни като паяжина и огромни като корабни платна. Предните крайници — бяха многоставни — се изпънаха високо нагоре, докато почти не докоснаха тавана.

Магьосникът се завъртя на тънките си като кокили крака, огледа затихналия трибунал и след като направи пълен кръг, погледът му отново се впи в Мара.

— Ти си любопитно същество — каза съществото.

Мара се поклони, въпреки че коленете й заплашваха да поддадат.

— Да, велики.

Дъхът на магьосника чо-джа излезе на пронизителен съсък.

— Не ми приписвай титлата, която вашият вид дава на онези извършители на вероломство, вашето Събрание.

— Добре, няма — отговори Мара. — Поднасям смирената си почит, защото и аз страдам от потисничеството на Събранието.

Това предизвика възбудено цвърчене, което след миг затихна. Погледът на магьосника сякаш прониза Мара и стигна до сърцевината на мислите й. Поразена от усещане за насилие и миг на болка като от докосване на пламък, тя се присви. После усещането премина и остави след себе си замайване.

— Тя казва истината — каза магьосникът на събралите се чо-джа. Тонът му стана мелодичен, може би от изненада. — Тази цуранка няма никакво знание за делата на своите предци! Как е възможно това?

Мара събра колкото достойнство й беше останало и отговори:

— Защото моят вид няма кошерен ум, нито колективна памет. Знаем това, което изпитваме сами или научаваме от други през дните на своя живот. Библиотеки съхраняват миналата ни история и това са само записи, подложени на опустошенията на времето и ограниченията, наложени от онези, които са написали книгите. Нашите спомени са несъвършени. Ние нямаме… — Помъчи се да уподоби цъкащо-щракащите звуци, с които царицата в нейната земя обозначаваше кошерното съзнание.

— Млъкни! — Магьосникът изпърха с огромните си криле и от тях се пръснаха блестящи искри. — Ние не сме деца. Човеците нямат кошерен ум, това го знаем. Представата е странна и трудно се вмества в нашите мисловни процеси. И знаем, че използвате библиотеки и учители, за да предавате мъдростта на вашите кошери-народи през поколенията.

— Една от вашия вид веднъж ми каза, че кошерният ум на чо-джа пребивава в царицата. Това, което знае царицата, го изпитват всички. Но аз питам: какво става, ако царицата умре без наследница? Какво става с нейните работници и мъжки, и с всички индивиди, които съставят кошерното общество?

Магьосникът щракна с челюсти.

— Нейните поданици нямат ум. В случай, че нещастие убие царица, избраните от нея слуги в раждането ще обезглавят оцелелите й поданици от милост, защото след като са лишени от ум, те ще се пръснат безцелно и ще умрат. — Изрече го без чувство за вина: явно понятието за убийство на чо-джа се различаваше от човешкото.

— Значи — разсъди смело Мара — няма да събират храна или да се мъчат да оцелеят?

— Не могат. — Блесна метал, щом магьосникът махна отсечено с единия си преден крайник. — Те нямат никаква друга цел, освен кошера. Аз не съм по-различен. Царицата, която ме роди, е единственото ми упование и опора. Аз съм нейните очи, нейните ръце и нейните уши. Аз съм неин инструмент, също както този трибунал е нейната ръка на правосъдието. Част от мен е съзнателна и мога да действам независимо, ако е за благото на кошера, но всичко, което съм, всичко, което знам, ще остане с кошера, когато това тяло престане да функционира.

— Е, ние човеците не сме като чо-джа. Също като вашите царици всеки от нас притежава свой ум и своя лична цел. Ако убиете нашите владетели и лордове, всеки от нас ще продължи със собствените си дела. Дори да оставите живо само едно дете, то ще продължи да живее дните си според собствените си желания.

Магьосникът чо-джа изглеждаше озадачен.

— Винаги сме мислили, че цуранският кошер е безумен. Вече знаем защо — защото е съставен от милиони гъмжащи умове!

— Казва се индивидуалност — каза Мара. — Аз съм една отделна, индивидуална личност и нямам нищо важно, което да кажа за цуранския народ. Но повтарям молбата си да науча за действията на предците ми, действията, които са дали основание на вашия трибунал да ме осъди, без да бъда изслушана.

Подобното на писар същество до магьосника погледна Мара и за първи път проговори.

— Говоренето може да продължи до вечерта. Това е всичкото отредено ти време.

— Така да бъде — отвърна Мара, вече по-уверена, след като бе успяла поне да започне разговор с тези чо-джа. По-непосредствен повод за притеснение бяха телесните й нужди, които й бяха отказани — и колко още щеше да е принудена да ги отлага.

Но чо-джа в края на краищата не бяха напълно безчувствени. Писарят на мага отново проговори:

— Желанието ти ще бъде удовлетворено, наред с удобствата, от които може би се нуждаеш, за да си облекчена през времето до залез-слънце.

Мара кимна благодарно и се поклони. Когато се изправи, магьосникът чо-джа беше изчезнал, без звук и без церемония, все едно се беше изпарил във въздуха. По знак на писаря дойдоха безлични работници, за да се погрижат за нуждите на Мара. Дори й донесоха храна.

А след това, докато следобедът разгръщаше пурпурни сенки през високите прозорци и небето над кристалния купол помръкваше към залез, Мара слушаше сказание за велика скръб, за кошери, подпалени от трещящи магически мълнии, и за хиляди и хиляди чо-джа, безмилостно избивани от рирари на убити царици. Слушаше сказание за жестокости, за откраднати яйца и за магьосници чо-джа, подложени на изтезания.

В онези времена чо-джа не били зле подготвени за реалностите на водена с магия война. Разполагали с чародейство за строене на чудеса, с вълшебство, което да дарява природата с красотата, сътворена от изкуството на разума, и с магия, която да носи богатство и благоприятно време. В онези мирни изкуства насекомоподобните магове разполагали с натрупаната от векове мъдрост и най-старите имали черупки, изрисувани и изпъстрени с шарките на милион заклинания.

— Искате да кажете, че шарките на вашите магове са знаци за опит? — попита Мара.

— Да. С времето са се превърнали в това. Всяко заклинание, което усвоят, се изписва с цветове върху телата им и колкото по-голяма е мощта им, толкова по-сложни са шарките им.

Ораторът продължи. Маговете чо-джа от ерата на Златния мост не познавали никакви заклинания за военно насилие. Можели да хвърлят благотворни прегради за защита, но не можели да се сравнят с нападателната магия на Събранието. Водените с магия войни не били битки, а касапници. Договорът, подчинил чо-джа в империята, бил приет под натиск и изцяло от необходимост за оцеляване.

— Условията бяха сурови — завърши ораторът. — Никакви магове не може да се излюпват в границите на Цурануани. На чо-джа там е забранено да носят знаци за възраст или ранг, а трябва да бъдат оцветени в черно в зрелия си живот, също както цуранските роби са ограничени до сиво облекло. Търговията с чо-джа извън границите ви не е разрешена, размяна на информация, новини или магическо знание са изрично забранени. Нашето подозрение, ако не и тъжната истина, е, че цариците във вашата държава са били принудени да заличат от кошерната памет всички записи за магията на чо-джа. Дори всички вие да загинете и едиктът на Събранието да остане само спомен, съмнително е дали родена в империята царица би могла да снесе яйце, от което да се излюпи маг. Така небесните градове на нашата раса са забравени, сведени от човешка повеля до влажни подземни лабиринти. Нашите горди събратя са принудени да се превърнат в копачи на пръст, а изкуството им да градят със заклинания е завинаги изгубено.

Вече се мръкваше. Трибуналът, който беше седял в абсолютна тишина, се надигна, а ораторът, подчинил се на някакъв неизречен сигнал, замълча. Страж чо-джа зад Мара я подкани да стане от възглавничките, а писарят на мага кривна глава към нея в жест, подсказващ съжаление.

— Човешка жено, времето ти за последно свидетелство свърши и дойде моментът за присъдата ти. Ако имаш някаква последна воля, подканена си да я заявиш сега.

— Последна воля? — попита Мара. — Какво значи това?

Отговори й най-високият от трибунала:

— Кажи последното си желание, Мара от Цурануани. Утре призори ще бъдеш екзекутирана.

— Екзекутирана?! — В очите на Мара блесна гняв. — Не ние, вие сте варвари. Как така осъждате на смърт пратеник, без да сте го изслушали? Царица от вашата раса ме прати тук, за да преговарям с вас. Тя храни надежда за пленения народ на чо-джа в границите на империята и видя в мен шанса човешките злини от миналото да се поправят. Нима ще ме екзекутирате просто ей така, след като съм противник на Събранието и съм дошла тук да помоля за помощ срещу тяхната тирания?

Съществата я гледаха равнодушно с твърдите си като скъпоценни камъни очи.

— Кажи последното си желание, ако имаш такова — прокънтя гласът на говорителя им.

Мара затвори очи. Нима всичките й усилия щяха да свършат тук, и животът й също? Нима беше станала Слуга на империята, Управляваща лейди на Акома и съветничка на императора само за да умре в позор на чужда земя? Стисна зъби. Нищо не й беше останало, освен достойнството на народа й. Не вярваше вече в своята чест, след като беше чула какво са направили предците й срещу една мирна цивилизация. Тъй че гласът й прокънтя странно спокоен, когато заяви:

— Ето последното ми желание: вземете това. — Вдигна вълшебния дар, даден й от Гитания, който трябваше да е нейното свидетелство пред тези враждебни и чужди същества, и продължи: — Вземете този запис и го внесете в кошерната памет заедно с подробностите от моята екзекуция, така че всички от вашата раса, които тепърва ще дойдат на този свят, да помнят, че не само хората са жестоки. Щом моят съпруг и децата ми — всъщност щом моята фамилия, която е като мой кошер, трябва да ме загуби в отмъщение за договора, наложен от Събранието, тогава поне намеренията на сърцето ми трябва да оцелеят в кошерния ум на моите убийци.

Заявлението й бе посрещнато с неспокойно бръмчене. Обзе я ледена решимост.

— Това е последното ми желание! Почетете го или боговете дано прокълнат вашата раса до края на времето за това, че извършвате същата несправедливост, за която осъждате нас!

— Тишина! — Заповедният глас разтърси залата и отекна от кристалния купол с оглушителна сила. Мара се присви под съкрушителната му мощ и след миг осъзна, че говори магьосник чо-джа, изникнал сякаш отникъде в центъра на залата. Крилете му бяха изпънати, а знаците по тялото му бяха толкова многобройни и сложно заплетени, че погледът се замайваше. Очите му бяха твърди като леда в далечните планини.

— Дай ми го — каза магьосникът.

В тона му имаше чародейство, на което не можеше да се противопостави дори да искаше.

Обгърна я светлина, а когато се съвзе от шока на заклинанието, видя, че пак е в шестоъгълната килия без прозорци и врати. Но сега каменният под беше осеян с цветни възглавнички и имаше две спални постелки. На едната седеше отчаяният Люджан.

Щом я видя, той скочи и се поклони. В очите му се бе затаила безнадеждност.

— Разбра ли какво ще стане с нас, господарке?

Мара въздъхна. Не искаше да повярва, че е дошла толкова далече само за да загине.

— Попитаха ли за последното ти желание? — продължи Люджан.

Тя кимна, после попита:

— А ти? За какво помоли като последно желание?

— Не помолих — отсече Люджан. — Настоях. Според воинското право поисках смърт в двубой.

Мара повдигна вежди. Правото на смърт в двубой беше цурански обичай. Защо чо-джа трябваше да зачетат такава традиция?

— И те съгласиха ли се?

— Да. Поне ще имам възможност да накълцам малко черупки, преди да ми отрежат главата.

— И срещу кого ще се биеш?

Люджан сви рамене.

— Има ли значение? Всички техни воини изглеждат еднакво и кошерният ум най-вероятно се старае да имат еднакви способности. Единственото удовлетворение, което бих могъл да получа, е, че ще бъда накълцан на парчета в двубой, преди палачът им да има шанс да ми отсече главата. — Засмя се горчиво. — Доскоро си мислех, че такава смърт е воинска чест и че химните, с които ще ме посрещнат в залите на Туракаму, са единствената ми желана награда, но…

Мара си позволи да довърши вместо него.

— Но понятието ти за чест се е променило. И сега воинската смърт изглежда безсмислена пред възможностите, предлагани от живота.

Люджан я погледна измъчено.

— Не бих могъл да го кажа по-точно. Кевин ми отвори очите за много нови неща. Видях как ти дръзна да се противопоставиш на посоката на цялата наша култура, както никой мъж не би направил от страх да не стане за посмешище. Ние сме променени, господарке, и цялата империя е на ръба на промяната с нас. — Огледа се бавно, сякаш да се наслади на малкото оставащ му живот. — Не се притеснявам за своя живот. Кого имам да скърби за мен, когато се провалим? — Поклати глава. — Лошото е, че губим възможност някак да… предадем онова, което сме научили, та тези прозрения да не загинат с нас.

Мара заговори настойчиво, за да прикрие страха си.

— Хокану ще остане, и нашите деца, за да продължат след нас. Те все някак ще преоткрият това, което открихме ние, и ще намерят начин да действат, без да влязат в този капан на чо-джа. — Въздъхна. — Моето най-голямо съжаление, колкото и да е странно, е на съпруга и жена. Безкрайно съжалявам, че не мога да се върна, за да се помирим с Хокану. Той винаги е бил чувствителен и разумен. Значи нещо важно трябва да е предизвикало поведението му спрямо Касума. Обидих го нечестно, мисля, като го обвиних в предразсъдък, какъвто същността му не би трябвало да допуска. Вече е твърде късно, за да е от значение. Ще умра с незададения въпрос, който би могъл да възстанови разбирателството ни. Защо, след като лесно бих могла да родя друго дете, което да е мъжко, Хокану толкова се натъжи, когато научи, че първородното му е момиче?

Погледна умолително Люджан.

— Ти си мъж и разбираш отношенията между мъжете и жените. Така поне съм чувала от кухненските клюки. На миячите не им омръзва да описват слугинчетата и дамите от Тръстиковия живот, които жадуват за компанията ти. — Усмихна се лукаво. — Всъщност, ако може да им се вярва, има тълпи такива жени. Кажи ми: защо един съпруг, толкова разумен като Хокану, не би се зарадвал от раждането на здрава и красива дъщеря?

Изражението на Люджан омекна почти до жалост.

— Господарке, Хокану изобщо ли не ти е казал?

— Какво да ми каже? — попита рязко Мара. — Бях груба със съпруга си и му наговорих горчиви неща. Толкова дълбоко вярвах, че поведението му е погрешно, че го отчуждих от себе си. Но сега съжалявам за коравосърдечието си. Може би Камльо ме научи да слушам по-внимателно. Защото също като тези чо-джа тук осъдих съпруга си, без изобщо да го попитам защо се държи така.

Люджан я гледаше мълчаливо. След това, взел сякаш решение, коленичи пред нея.

— Боговете дано ми простят — промълви тихо. — Не е в правото ми да разбивам доверието между лорд и съпругата му. Но утре ще умрем, а винаги съм бил твой верен офицер. Лейди Мара, не бива да напуснеш този живот, без да знаеш. Хокану беше сломен от скръб, но никога нямаше да ти каже причината за нея, дори да можеше да се върнеш и да го помолиш да я чуеш. Но аз я знам. Бях в стаята, когато лечителят на Хантукама уведоми съпруга ти за това, което той в добротата си се закле никога да не ти разкрива: че след отравянето ти, чиято цена беше нероденото ви бебе, ще можеш да родиш само още едно дете. Касума е последната ти рожба. Хокану запази тайната, защото искаше ти да запазиш надеждата за нова бременност. Дъщеря му е радост за него, изобщо не се съмнявай, и той я посвети за наследничка на мантията на Шинцаваи. Но той знае, и е натъжен, че никога няма да му дадеш сина, за който копнее в сърцето си.

Мара го гледаше смаяно.

— Бездетна съм? И той го знае?

Пълният смисъл на храбрата решимост на Хокану я прониза като нож. Съпругът й беше отраснал без майка, а баща му беше взет от Събранието на магьосниците. Целият свят на Хокану бе съставен от мъжко приятелство — с чичо му, станал негов приемен баща, и братовчед му, станал негов брат. Това беше в корена на копнежа му за син.

Но също така той бе човек с рядка чувствителност и усет и обичаше интелектуалните умове. Докато друг лорд щеше да си е взел куртизанки като негово дадено от боговете мъжко право, Хокану я беше обикнал заради ума й. Копнежът му за равенство в приятелството се бе реализирал в брак за жена, с която можеше да споделя най-вдъхновените си идеи. Отхвърляше прибягването до конкубинки, компанията на жени от Тръстиковия живот, удоволствията, които можеше да се намерят с купени същества като Камльо.

Сега Мара разбираше как се е изправил пред избор, който му е бил противен: да вземе в леглото си друга жена, която не означава нищо извън способността си да зачене и роди, или да продължи без син — да забрави мъжкото приятелство, което бе споделял с приемния си баща, с брат си и с Джъстин, когото беше върнал на Мара заради продължението на Акома.

— Богове — почти проплака Мара. — Защо не знаех?! Колко съм коравосърдечна!

Люджан мигновено се озова до нея и силните му ръце хванаха раменете й. Мара се отпусна на гърдите му.

— Лейди — промълви той в ухото й, — точно ти от всички жени не си коравосърдечна. Хокану разбира защо реагира така.

Задържа я до себе си, както щеше да го направи брат, с разбираща обич, докато тя прехвърляше в ума си всички подробности, до полуболезненото и полуобнадеждаващо заключение, че ако умре тук, нейният любим ще има Касума за своя наследница и свободата да вземе друга жена, която да му роди сина, за когото копнее. Вкопчи се в тази мисъл. А после, за да се измъкне от собствената си горест, каза:

— Ами ти, Люджан? Сигурна съм, че няма да напуснеш този живот без съжаления.

Пръстите му погалиха рамото й с груба нежност.

— Имам едно.

Сви рамене и след кратко мълчание продължи:

— Странно как животът показва глупостите ни. Винаги съм се радвал на благоволението на много жени, но никога не съм искал да се оженя и да съм доволен с една. — Погледът му стана съсредоточен, смутен, но и странно освободен от притеснението от това, че на разсъмване ще се изправи пред края на живота и мечтите си. Близостта на предстоящия отчет пред Туракаму даваше и на двамата утехата на искреността. — Знаеш ли, до голяма степен вятърничавото ми поведение бе резултат от възхищението ми към теб. — Погледна я с искрено обожание. — Толкова много има у теб, на което един мъж да се възхити, и твърдост пред която другите жени изглеждат… не робини, но поне по-нискостоящи. — Махна безсилно с ръка в знак, че не може да намери подходящите думи. — Идването ни в Турил ми отвори очите за много неща… но и ми отне спокойствието.

Мара повдигна вежди.

— Люджан, ти винаги си бил изключителен воин. Заради теб всъщност Кейоке преодоля недоверието си към сивите воини и те избра за свой заместник. Знаеш ли, мисля, че си спечелил толкова място в сърцето му, колкото и Папевайо.

— Виж, това вече е похвала. — Устните на Люджан се извиха в усмивка и после застинаха. — Но сега, когато духът ми е близо до равносметката, разбирам, че не съм бил честен със себе си. Съжалявам, че така и не намерих жена, която да сподели моето огнище и дом.

Мара го погледна, разбра, че той иска по някакъв начин да смъкне някакво бреме от себе си, и го попита тихо:

— Какво те спря да създадеш семейство и да отгледаш деца?

— Надживях господаря си Тускай — призна той. — Нещастието на един сив воин не може да се опише, защото животът му е извън обществото. Бях млад, силен и ловък с оръжията. И все пак имаше моменти, когато бях на косъм от смъртта. Как ще се справи едно дете или жена, ако останат бездомни? Виждах жените и децата на мои приятели, отвеждани като роби, да носят завинаги сивото и да угаждат на прищевките на господар, който изобщо не се интересува за добруването им. — Гласът му спадна почти до шепот. — Сега разбирам, че съм се страхувал, че някой ден децата, моите деца и моята жена, ще станат собственост на друг и той ще ги използва както намери за добре.

Погледна господарката си. Очите му бяха затрогващо дълбоки.

— Много по-просто беше да ти се възхищавам отдалече, лейди, и да браня живота ти като свой, вместо да преживявам възможността да се сбъдне кошмарът, който все още ме кара да се будя целият в пот.

Мара хвана ръцете му и каза тихо:

— Нито ти, нито някое твое неродено дете в този кръг на Колелото на живота няма да остане бездомно. Защото много се съмнявам, че някой от двама ни ще се измъкне жив от този затвор.

Люджан се усмихна със странна ведрост.

— За мен беше гордост да ти служа, лейди Мара. Но ако оцелеем, моля за едно благодеяние: да ми заповядаш да си намеря жена и да се оженя!

Мара го погледна и се усмихна с искрена обич.

— Люджан, познавам те достатъчно добре и се съмнявам, че ще трябва да ти заповядам нещо, което явно е на сърцето ти. Но първо трябва да оцелеем. — Загърна се с ръце като да се опази от студа и добави: — Сега да поспим, Люджан. За да сме готови за утре.