Господарка на Империята

5. Машинации

Минаха две години.

Не последваха никакви нови опити за покушение над лейди Мара и макар всички да оставаха бдителни, усещането за непосредствена заплаха бе намаляло.

Толкова по-драгоценно беше спокойствието, загърнало къщата на имението, докато предутринната светлина обагряше спалнята. Натискът, причинен от наскорошния неблагоприятен развой в търговията, и търканията между политическите фракции носеха все повече напрежение за ресурсите на дома Акома.

Но сега навън шумоляха само стъпките на патрулите, а дневните пратеници все още не бяха пристигнали с вестите си. Птица от брега отправи зов към езерото. Хокану прегърна любимата си. Дланите му докоснаха гладката кожа над корема й и едва доловимата изпъкналост там го стресна. Изведнъж сутрините, в които се беше затваряла от него и дори от най-доверените си съветници, добиха смисъл. Очевидният извод бе последван от възбудено изчервяване. Хокану се усмихна и притисна лице в сладките вълни на косата й.

— Казаха ли ти акушерките дали новият наследник на Акома ще е момче или момиче?

Мара се изви в ръцете му, разширила очи от възмущение.

— Не съм ти казала, че съм бременна! Коя от слугините ми ме издаде?

Хокану не отвърна нищо. Само усмивката му се разшири.

Господарката посегна надолу, хвана китките му, стегнати около нея, и заключи:

— Разбирам. Всичките ми слугини са верни и въпреки това не мога да крия никакви тайни от теб, съпруже.

Но можеше. Колкото и чиста да беше хармонията между тях, в душата й имаше дълбини, които дори Хокану не можеше да си въобрази, особено след смъртта на първородния й, сякаш скръбта бе хвърлила сянка над нея. Макар топлината, щом извърна лице към съпруга си, да беше искрена и задоволството й също толкова, когато му прошепна официално в ухото, че скоро ще стане баща и по кръв, както по осиновяване, Хокану долови по-мрачна нотка. Мара беше обезпокоена от нещо, този път несвързано със загубата на Аяки или с намесата на Събранието; в опита й да отмъсти на Джиро. Също така усети, че сега не е моментът да се рови в личните й дела.

— Обичам те — промълви той. — Няма да е зле да свикнеш с, вниманието ми, защото ще те глезя безсрамно всеки ден до момента, в който родиш. — Обърна я в прегръдката си и я целуна. — А след това може да открием, че съм придобил твърде хубав навик, за да го прекратявам.

Мара се сгуши до него и пръстите й пробягаха по гърдите му.

— Ти си най-добрият съпруг в империята, скъпи — много по-добър, отколкото заслужавам.

Беше спорно, но Хокану си замълча. Знаеше, че Мара го обича дълбоко и му дава толкова обич и удовлетворение, колкото е способна. Дълбоко усещаната сигурност, че нещо неопределимо, липсва от нейната страна на връзката им, беше чувство, което се бе уморил да се опитва да си обясни. Защото тя никога не го лъжеше, никога не криеше чувствата си. И все пак имаше моменти, когато мислите й сякаш бяха някъде другаде, в място, до което той никога не можеше да достигне. Имаше нужда от нещо, за което инстинктите му подсказваха, че не е в състояние да й предложи.

Хокану беше прагматичен човек и не се опитваше да постига невъзможното, а с годините им заедно трупаше задоволство и мир, които бяха трайни и стабилни като монумент. Беше успял да й дава щастие, докато стрелата не порази коня, който премаза сина й.

Тя се притисна към него, тъмните й очи се взираха към цветната градина отвъд отворения параван. Лекият полъх на вятъра караше любимите й цветя кекали да кимат и тежкият им аромат кръжеше из стаята. По-отдалече се чуваше как хлебарят хока помощника си заради мързела му. Звуците от товаренето на баржа, вързана на кейовете, стигаше дотук странно усилен от спокойната вода и загърнатата от мъгли утринна тишина.

Хокану хвана пръстите на Мара и ги погали.

— Пак ли Събранието ти е на ума? — Знаеше, че не е това, но също така беше наясно, че въпросът му ще разбие хладината, обкръжила мислите й, и ще я отпусне.

Мара стисна ръката му.

— Сестрата на баща ти има две момчета и имаш втори братовчед с пет деца, три от които синове.

Несигурен накъде може да води това начало, но в същото време уловил мисълта й, Хокану кимна.

— Да. Ако нещо се случи на Джъстин, преди да се роди детето, баща ми може да избере между няколко братовчеди и роднини, за да намери наследник след мен за мантията на Шинцаваи. Но не бива да се притесняваш, моя любов. Твърдо съм решен да остана жив и да те пазя.

Мара се намръщи, беше наистина разтревожена, повече, отколкото бе предположил.

— Не. Това сме го обсъждали. Няма да допусна името Акома да се слее с това на Шинцаваи.

Хокану я придърпа към себе си, вече осъзнал какво се крие под напрегнатостта й.

— Боиш се за името Акома, разбирам. Докато се роди детето ни, ти си последната в родословната ви линия.

Напрежението, с което кимна, издаде дълбините на страха, който се беше борила да опази скрит цели две години. А след всичко, през което беше преминала, за да гарантира продължението на рода си само за да понесе след това загубата на сина си, Хокану не можеше да я упрекне.

— За разлика от баща ти и теб, аз нямам братовчеди и никаква друга възможност. — Пое си бързо дъх и мина към същината на проблема.

— Искам Джъстин да се закълне пред натамито на Акома.

— Мара! — каза Хокану стъписано. — Стореното — сторено! Момчето е на почти пет години и вече е заклето на Шинцаваи!

Изглеждаше покрусена. Очите й бяха много разширени, а скулите изпъкнали на излинялото от скръб и сутрешното гадене лице.

— Освободи го.

Излъчваше отчаяна, твърда решимост, каквато беше виждал у нея само пред врагове. А боговете знаеха, той не беше враг. Потисна първоначалното си стъписване и отново я притегли към себе си. Тя трепереше, въпреки че кожата й не беше студена. Търпеливо и много внимателно Хокану обмисли нейната позиция. Постара се да прецени мотивите й, за да постигнат разбиране. Не биваше да променя домовата обвързаност на Джъстин. Детето вече беше достатъчно голямо, за да започне да разбира важността на фамилното име.

Смъртта на по-големия брат вече бе достатъчно тежък удар за малкия, за да не бъде превръщан и в пионка в политиката. Колкото и да обичаше Мара, Хокану също така съзнаваше, че враждебността на Джиро е достатъчно голяма заплаха, за да я прехвърли на плещите на невинно дете.

Хармонията между двамата беше двупосочна — Мара също имаше дарбата да чете мислите му.

— Много по-трудно е да бъде убито момче, което може да ходи, говори и различава непознати, от бебе в люлка. Като наследник на Шинцаваи бебето ни ще е в безопасност. Дом, цяла родословна линия няма да свършат от една смърт.

Хокану не можеше да опровергае логиката й. Това, което го възпираше да се съгласи, беше обичта му към Джъстин, да не говорим за пастрока му Камацу, който обичаше момчето безумно. Какво да направи? Да вземе едно достатъчно пораснало и вкусило вече житейските радости дете и да го изложи на гибелна опасност? Или да изложи на риск невинно бебе?

— Ако умра — прошепна Мара, — няма да има нищо. Никакво дете. Нито Акома. Предците ми ще загубят местата си на Колелото на живота и няма да остане никой, който да пази честта на Акома в очите на боговете. — Не добави, че всичко, което бе постигнала сама, щеше да отиде на вятъра.

Хокану погали черната й коса.

— Ще помисля над това, което каза.

Мара се изви и се измъкна от прегръдката му. Красива, решителна и гневна. Извърна лице към него.

— Не Трябва да мислиш. Трябва да решиш. Освободи Джъстин от клетвите му, защото Акома не могат да продължат нито ден без наследник след мен.

Беше на ръба на истерията. Хокану проникна по-надълбоко в мислите й и стигна до друга тревога, за която все още не беше споменала и която му беше убягнала в смута.

— Разтревожена си, защото Аракаси се забави твърде много със задачата, която му възложи.

Вятърът сякаш напусна платната на Мара.

— Да. Може би поисках твърде много от него или предприех по-опасен курс, отколкото си давах сметка, когато го пратих да се опита да проникне в делата на Събранието. — И в рядък миг на самосъмнение призна: — Бях разпалена и ядосана. Всъщност нещата тръгнаха по-гладко, отколкото си мислех. Справихме се с надигащата се традиционалистка офанзива без трудностите, които предвиждах.

Хокану не се заблуди да повярва, че тя смята въпроса за приключен. Ако не друго, то спокойните времена и дребните затруднения в търговските сделки бяха предвестници, че става нещо подмолно. Цуранските лордове бяха коварни. Самата култура в течение на хиляди години бе възхвалявала владетеля, който може да бъде потаен, който може да прилага заплетени интриги, за да постигне победа години по-късно. Най-вероятно лорд Джиро бавно и търпеливо трупаше сили и се подготвяше да удари. Не беше Минванаби, за да решава конфликтите си на бойното поле. Едиктът на Събранието по същество му беше дал неограничено време и свободата да заговорничи срещу Акома чрез интриги, за което имаше дарба.

Нито Мара, нито Хокану желаеха да обсъждат този проблем, от който и двамата се бояха. Мълчанието между двамата се проточи, изпълнено със звуците на събуждащото се имение.

Неизречено остана и разбирането, че Анасати можеше всъщност да са жертва на фалшивата улика, носена от тонга. Джиро и консервативните традиционалиста желаеха смъртта на Мара, което правеше враждебността му логична. Но имаше вероятност и трета фракция да заговорничи невидима, за да предизвика този разкол в съюза между Акома и Анасати, който бе подпечатан с живота на Аяки. Покушението беше насочено срещу Мара. Ако тя беше загинала според замисъла, синът й щеше да е наследил властта. Хокану, в уязвимата му позиция на регент, щеше да е принуден да се справи със сигурен сблъсък между Акома в усилие да съхрани независимостта им и Анасати, които щяха да се стремят да анексират този дом по силата на кръвната си връзка с момчето.

Но ако договорът с тонга, причинил смъртта на Аяки, не беше с Джиро, то всичко, разиграло се след това, можеше да се окаже игра на някоя трета страна, може би на същия лорд, чиято шпионска мрежа беше пробила системата за сигурност на Аракаси.

— Мисля — заговори със спокойна твърдост Хокану, — че не бива да решаваме този проблем, преди да сме получили вест от Аракаси или някой от агентите му. Ако е напреднал в опита си да проникне в плановете на Великите, мрежата му ще ни извести. Никаква новина е най-добрата новина, засега.

Пребледняла и напрегната, и смразена също така, Мара кимна безмълвно. Неудобствата на бременността й бездруго скоро щяха да затруднят разговора. Отпусна се в ръцете на съпруга си, а той щракна с пръсти, за да повика слугините й. Част от изключителната му преданост се изразяваше в това да остане до нея в ранните й часове на неразположение. Когато му възрази, че със сигурност може да прекара времето си в правене на по-добри неща, той само се усмихна.

Камбанката звънна. Мара избута влажен кичур коса от челото си и въздъхна. Затвори за миг очи, за да облекчи дългото напрежение от преглеждането на докладите на търговските представители от Сулан-Ку. Но мигът на отдих продължи само няколко секунди.

Влезе слугиня с поднос и започна да подрежда лек обяд на масичката до Мара. Беше с дреха, обшита в синьо, цвета на Шинцаваи.

— Милейди, господарят ме прати да ти донеса обяд. Каза, че си много отслабнала и че бебето няма да расте достатъчно, ако не се храниш.

Мара сложи ръка на издутия си корем. Детето — момче, както я бяха уверили акушерките — като че ли се развиваше съвсем добре. Ако самата тя изглеждаше отслабнала, то причината по-вероятно беше в нетърпението и нервите, отколкото в браненето. Бременността я изтощаваше, а освен нея и нетърпението да свърши и въпросът с наследството да се реши. Не беше осъзнала колко много е започнала да разчита на Хокану, докато напрежението не се беше отразило и на него. Желанието й да обяви Джъстин за наследник на Акома беше наложило висока цена и тя копнееше детето да се роди, за да загърби спора със съпруга си.

Но месеците до датата на раждането сякаш се точеха безкрайно. Мара се загледа замислено през прозореца: лозите ака си цъфтяха и робите усърдно ги подрязваха. Тежкият аромат й напомни за друг кабинет, в старото й имение, и за един ден в миналото, когато червенокос варварски роб беше объркал представата й за цуранската култура. Сега Хокану като че ли беше единственият човек в империята, който споделяше напредничавите й мечти и идеи. Напоследък беше трудно да се говори с него без да възникне въпросът за децата.

Слугинята се измъкна ненатрапчиво от стаята. Мара поглед на подноса с плодове, хляб и сирена без особено въодушевление. Все пак се насили да яде, колкото и безвкусна да й се струваше храната. Опитът я беше научил, че Хокану ще се отбие, за да я нагледа, и тя не искаше да понесе умолителната нежност в очите му, ако оставеше храната недокосната.

Докладът, който бе ангажирал ума й, беше много по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Един склад до реката беше изгорял и пожарът бе повредил кожите, складирани за пролетния пазар. Този сезон цените не бяха стигнали стандартните си нива и вместо да продаде кожите на такава малка печалба, Джикан ги беше заделил за по-късна доставка за сарача. Мара се намръщи. Макар да не беше тайна, че от всички домове в империята само нейният осигуряваше сандали за своите роби носачи и работници на полето, досега това само я превръщаше в прицел за клюки. Блюстителите на стария ред, традиционалистите, се смееха и твърдяха, че робите управлявали домакинството. Един старши жрец, служещ в храма на Чочокан, Добрия бог, дори й беше изпратил язвително писмо, в което я предупреждаваше, че прекалено доброто отношение към робите е оскърбление на божествената воля. Ако животът им се облекчавал прекалено, предупреждаваше жрецът, наказанието им, че са загубили благоволението на боговете, нямало да се изпълни. Можело да се върнат на Колелото на живота като мишки или други низши животни заради това, че не са донесли страдание в настоящия си живот. Спестяването на раните и отоците по краката им определено било във вреда на вечните им духове.

Мара беше отвърнала с писмо, пълно с успокоителни банални фрази, и беше продължила снабдяването със сандали.

Но сегашният доклад, с подписа на пълномощника и подпечатан с очукания печат, използван за ежеседмичните инвентаризации, беше друга работа. За първи път вражеска фракция се беше опитала да използва слабостта й да проявява доброта в ущърб на дома Акома. Сигурна беше, че повредата на кожите ще бъде последвана от непроследим слух в робските спални, че тя тайно е уредила пожара като повод да си спести цената за допълнителни сандали. След като сандалите носеха не само удобство, но и значително по-висок статут за робите на служба на Акома в очите на равните им в други домове, привилегията беше силно желана. Въпреки че никой цурански роб нямаше изобщо да помисли за бунт, тъй като неподчинението на господар или господарка беше против волята на боговете, самата мисъл, че ежегодното получаване на сандали може да бъде отменено, щеше да предизвика недоволство, което нямаше да излезе на повърхността, но щеше да се отрази в небрежна работа на полето или пък някои други задачи щяха да се провалят. Това щеше да се отрази дискретно, но осезаемо на доходите на Акома. Саботажът на склада можеше да се окаже коварен заговор, защото за да се справи с недостига на кожи, Мара можеше да привлече вниманието не само на някой стар фанатик в храма, склонен да й пише възражение. В определени среди можеше да се възприеме като знак, че е уязвима, и някои храмове, по принцип дружелюбни към нея, можеше изведнъж да станат неутрални до степен, граничеща с враждебност.

Не можеше да си позволи затруднения от страна на жреческата каста точно в този момент, когато както враговете на императора, така и нейните се съюзяваха, за да я унищожат.

Подносът с храна беше забравен. Мара взе чист лист и перо и написа пълномощно за представителя си в Сулан-Ку да закупи нови кожи, които да бъдат доставени в работилницата на сарача. След това прати роба си бегач да доведе Джикан, на когото нареди да постави роби и надзиратели да внимават за слухове, тъй че проблемът с осигуряването на сандали изобщо да не възникне.

Докато приключи с това, плодът на подноса вече плуваше в локвичка сок, а сирената на блюдото се стапяха във влажния следобеден въздух. Увлечена със следващия доклад в папката, този път свързан с търговска сделка в ущърб на Анасати, Мара едва чу стъпките зад паравана.

— Приключих с храната — измърмори тя, без да вдига глава.

Очакваше слугата да изнесе остатъците с обичайното мълчание, тъй че умът й се задържа на текущия проблем. Но колкото и кервани да бяха ограбени, колкото и ниви с хуает на Анасати да бяха изгорени, колкото и топове плат да бяха отклонени от пътя им за пазара или кораби да бяха пратени към погрешни пристанища, Мара не намираше много удовлетворение. Главоболието й не намаляваше. Стисна по-здраво листовете и затърси в изписаните редове някакъв начин врагът й да почувства омразата й там, където най-много щеше да го заболи.

Над раменете й се протегнаха ръце, взеха доклада от дланите й и заразтриваха схванатия й врат.

— Готвачите ще помолят за разрешение да се самоубият, като видят колко малко ти е харесала храната — каза Хокану в ухото й. Придружи мъмренето си с целувка по тила и изчака докато Мара се изчерви от смущение, че погрешно го е взела за слуга.

Тя погледна унило неизядената храна.

— Прости ми. Толкова се бях увлякла, че забравих. — Въздъхна, прегърна съпруга си и го целуна.

— Какво беше този път, пак плесен в чувалите с тиза ли? — попита той с весело пламъче в очите.

Мара потърка уморено челото си.

— Не. Кожите за сарача. Ще ги заменим с нова покупка.

Хокану кимна. Беше един от малкото хора в империята, които нямаше да кажат, че сандалите за роби са безполезно пилеене на средства. Щастлива, че има такъв съпруг, Мара го прегърна и храбро посегна към храната на подноса.

Хокану хвана китката й с нетърпяща възражение твърдост.

— Тази храна е развалена. Ще поръчаме на слугите да донесат нов поднос и ще остана да го споделя с теб. Твърде малко време прекарваме заедно напоследък.

Заобиколи възглавничките. Изяществото му на майстор с меча придаваше на движенията му красота, зад която се криеха убийствени рефлекси. Носеше широка роба, стегната на кръста с наниз от раковини и тока, инкрустирана с лапис лазули. Косата му беше мокра, а това означаваше, че е излязъл от банята, която редовно си взимаше, след като привършеше работата си с офицерите.

— Може да не си гладна, но аз бих могъл да изям цял харулт. Люджан и Кемутали решиха да проверят дали бащинството не ме е направило прекалено самоуверен.

— И сега двамата киснат отоци във водата? — попита Мара с усмивка.

Хокану отвърна унило:

— Аз също, допреди няколко минути.

— А самоуверен ли си? — настоя Мара.

— Богове, не. — Хокану се засмя. — Никога в тази къща. Джъстин на два пъти ми устрои засада на път към банята и още веднъж на излизане. — Не искаше да се въвличат отново в темата за сина, която се беше превърнала в ябълката на раздора помежду им, затова побърза да попита какво задържа толкова трайно угрижената бръчка между очите й. — Освен ако не се мръщиш, за да провериш и ти самоувереността ми.

Мара се засмя.

— Не. Знам колко леко спиш, скъпи. Ще разбера, че си станал самоуверен, в нощта, когато престанеш да се стряскаш и да мяташ възглавници към ъглите и при най-малкия намек за странен шум.

Зарадван, че е видял макар и миг веселие у нея, Хокану плесна с ръце за слуга, който да изнесе подноса и да донесе нов от кухнята. После отново се обърна към Мара и по отчуждения поглед в очите й разбра, че пак се е унесла в мисли.

Догадката му скоро бе потвърдена от думите й.

— Чудя се докъде ли е стигнал Аракаси в опита си да се внедри в Града на магьосниците.

— Няма да обсъждаме този въпрос, преди да сме се нахранили — заяви Хокану с насмешлива закачливост. — Ако продължаваш да гладуваш така, нищо няма да остане от теб, освен един огромен корем.

— Пълен с твоя син и бъдещ наследник — отвърна Мара, но без обичайната си ведрост.

В същия момент Аракаси седеше в една шумна крайпътна пивница в северната част на провинция Нешска. Носеше пъстрия халат на свободен колар, вмирисан на нийдра за повече достоверност, а дясното му око изглеждаше късогледо. Лявото беше примижало, за да компенсира, а също така да прикрие склонността да се насълзява от изгарящия вкус на спирта, който тюните извличаха от растящи в тундрата грудки. Аракаси отново само близна ужасното питие и предложи шишето на водача на кервана, с когото беше прекарал последните няколко часа в опит да го упои.

Главата на керванджията беше корава като камък за спирта. Беше плешив, с внушителни мускули и гръмовен смях и имаше навика да тупа събеседниците си по гърба — вероятно затова пейките от двете му страни оставаха празни, помисли Аракаси. Вече имаше синини по гърдите от блъскането в ръба на масата при буйните тупвания. Би могъл да избере и по-добър обект, от когото да измъкне информация, прецени със закъснение. Но другите водачи на кервани обикновено седяха с хората си, а му трябваше някой, който да е сам. Да се промъкне в група и да отдели някого от приятелите му вероятно щеше да отнеме твърде много време. Имаше нужното търпение, много пъти беше прекарвал месеци, докато спечели доверието на набелязани индивиди, за да се сдобие с нужната за Мара информация. Но тук, в запустялата пивница на север, всеки с близки приятелства щеше да запомни чужденец, разпитващ за неща, които местен керванджия вече би трябвало да знае.

— Уф! — изрева събеседникът на Аракаси. — И как го пият това? — Вдигна шишето и примижа подозрително към съдържанието му. — Толкова е отровно, че ти изгаря езика. — И довърши тирадата си с нова огромна глътка.

Аракаси видя идващото поредно дружеско плясване и опря ръце на масата тъкмо навреме. Ударът го порази между плешките, а масата се разтърси и всичко по нея подскочи.

— Ей! — извика кръчмарят иззад тезгяха. — Не правете бели!

— Тъпак. — Керванджията се оригна. — Ако искаме да правим бели, щяхме да я вдигнем тая маса и да ти съборим вмирисаната кръчма като с таран. Бездруго е цялата в паяжини.

Аракаси погледна тежката маса и се съгласи, че ще свърши работа като таран.

— Достатъчно тежка е да разбие портите на Града на магьосниците — измърмори подканящо.

— Ха! — Мъжагата тресна шишето на масата толкова силно, че тя пак се разтресе. — Само глупак може да опита това. Чу ли за онова момче, дето се скрило в един фургон миналия месец? Е, значи слугите на магьосниците претърсили стоките и не го намерили. Обаче щом фургонът стигнал до моста, от арката светнал лъч светлина и опърлил балата вълна, дето се криело момчето. — Керванджията се разсмя, удари по масата и грънците по нея пак заподскачаха. — Седем ада! Сериозно ти говоря. И момчето значи ревнало така, че да го чуят чак в Достари, и хукнало назад по пътя и в гората все едно са му подпалили задника. Намерихме го в колибата на един въглищар. Нищо му нямаше, забележи, но рева още няколко дни. — Керванджията се почука по слепоочието и намигна многозначително. — Бръкнали са му в главата, разбираш ли. Мисли си, че го ядат огнени демони.

Удари нова яка глътка от шишето, избърса устни с косматата си китка и присви очи към Началника на шпионите на Мара. Гласът му стана тих и заплашителен.

— Никога не се опитвай да минеш през портата на магьосниците, даже да е на шега. Забъркаш ли се със Събранието, всички си губим работата. Нямам желание да свърша живота си като роб, ама хич.

— Но момчето, което се е опитало да се промъкне, не е изгубило свободата си изтъкна Аракаси.

— Все тая — рече мрачно керванджията и удари нова глътка. — Все тая. Не може да спи от кошмари, а денем ходи все едно че вече е умряло — още му е разбъркана главата.

Сниши глас и продължи:

— Те си имат начини да разберат какво се върти в ума на тия, дето се опитват да идат до острова. Щото беше само едно щуро дете, затова го оставиха да живее. Но съм чувал приказки, че ако искаш да им навредиш… — Поклати глава. — Свършваш на дъното на езерото. — И зашепна: — Дъното на езерото е покрито с трупове. Много е студено долу и не могат да се подуят и да изплуват. Просто си лежат там. — Кимна да потвърди казаното и довърши с нормален тон: — Магьосниците не обичат да им се бъркат в нещата, факт.

— Наздраве и да ги оставим тях. — Аракаси взе бутилката и пи, обзет от необичайно раздразнение. Проклетата задача, която му беше възложила Мара, беше почти невъзможна. Керваните стигаха само до портата към моста. Там водачите им връчваха юздите на слугите от вътрешния град и всеки товар се претърсваше щателно. Мостът всъщност не беше точно мост, а свършваше до кей, където товарите се разтоварваха и проверяваха за втори път. Оттам ги превозваха с лодки до Града на магьосниците.

Това беше третият мъж, разказал му за съдбата на натрапниците: никой не проникваше в Града на магьосниците, а който се опиташе, го давеха във водния му гроб или полудяваше.

Отчаян от това мрачно заключение, Аракаси удари здрава глътка от шишето, после го подаде на косматия си събеседник и се измъкна уж да иде до нужника.

Във вмирисания сумрак на нужника огледа грубите дървени стени, по които коларите на минаващите кервани бяха изписали или надраскали пъстра мешавица от инициали, подигравки за качеството на бирата в хана, имената на предпочитани дами от Тръстиковия живот, зарязани в бардаците на юг. Между тях се оказа и знакът, който търсеше, направен с въглен: изправена човешка фигурка. До коленете на рисунката имаше драсната странична линийка, сякаш ръката на художника се беше плъзнала. Но като я видя, Аракаси затвори уморени очи и въздъхна облекчено.

Агентът му — работеше като ратай на един въглищар — беше минал оттук и новината беше добра. Складът, където враговете за малко щяха да го заловят, беше изключен от куриерската мрежа от две години и половина, а бояджията от другата страна на улицата най-после бе повишил най-големия си чирак. Синът на търговеца, който кандидатстваше за вече освободеното място, щеше да е агент на Акома. Най-после Аракаси можеше да започне да преустройва мрежата си. Складът беше минал само на търговска дейност след провала, при който едва не го бяха хванали. Собственикът беше приел понижението си от шпионин в търговски представител с подобаващо примирение. Двамата с Аракаси горяха от желание да поставят на подходящи места различните работници и пристанищни хамали, но това не можеше да стане бързо. Хората бяха ценни, някои щяха да са по-полезни на по-отдалечени постове, но не и ако търговската къща все още се наблюдаваше от врага. А ако се съдеше по гладките действия на мрежата, от която едва бе успял да се измъкне, Аракаси не смееше да допусне друго. Един агент при бояджията, който да следи кой все още наблюдава склада, щеше да му каже много.

Изведнъж се сети, че не бива да се задържа прекалено дълго в нужника, така че извърши очакваното измиване и излезе през скърцащата дървена врата. Интуицията го наведе на неприятната мисъл, че освобождаването на мястото в бояджийската работилница в края на краищата може да не е толкова случайно. Ако самият той беше онзи умен враг, нямаше ли да се опита да постави свой агент на мястото? Какъв по-добър начин да се наблюдава складът, след като безделниците и просяците на ъглите бяха много по-подозрителни.

Смразен от тази мисъл, още повече че вярваше, че врагът му е умен колкото него, Аракаси изруга и бързо се обърна, все едно е забравил нещо, и забърза покрай някакво ратайче, запътило се през двора към нужника, пъхна се отново вътре и затръшна вратата.

— Ето го, слава на боговете — измърмори така, че да го чуят отвън, все едно оставянето на важни вещи във вмирисан нужник беше ежедневно събитие. Откъсна с лявата си ръка седефеното копче от десния си маншет, а с дясната изтри главата на фигурката от въглен и надраска до нея с нокът неприличен знак.

Бързо излезе и щом се озова срещу ядосания младеж, чиято работа беше прекъснал, вдигна рамене и показа седефа за извинение.

— Щастлив талисман от любимата ми. Ще ме убие, ако го загубя.

Ратаят го изгледа намръщено и бързо се мушна в нужника. Беше прекалил с бирата в гостилницата, ако се съдеше по вида му. Аракаси изчака, докато вратата се затръшна, и се шмугна в гората край пътя. Ако имаше късмет, чиракът на въглищаря щеше да намине до седмица. Щеше да види променената рисунка от въглен и неприличната драсканица, даваща знак да се прекъсне внедряването на агента като чирак на бояджията. Докато вървеше безшумно под дърветата, Аракаси си помисли, че може би наистина ще е по-изгодно да се наблюдава младокът, който накрая щеше да вземе чирачеството. Окажеше ли се невинен, нямаше да последва нищо лошо, но ако беше двоен агент, както му подсказваше интуицията, можеше да го отведе до началника му…

След няколко часа Аракаси лежеше по корем в мокрите храсти, разтреперан от студа в северните ширини, с който не беше привикнал. Лекият дъжд и вятърът откъм езерото правеха положението му още по-окаяно. И все пак беше прекарал тук часове, по няколко различни повода. От мястото си за наблюдение — на един издаден полуостров — можеше да гледа портата на моста и кея, където слуги, верни само на магьосниците, товареха докараните стоки на лодки и ги превозваха до града. Отдавна беше заключил, че промъкването чрез търговските фургони е обречено начинание. Разказът на водача на кервана само бе потвърдил подозрението му, че влизащите стоки се оглеждат за натрапници и с магически средства. Това, което търсеше сега, беше начин да се влезе в града, като се избегне привидно всевиждащата арка над моста.

Островът бе много далече, за да доплува до него. Оттук зданията изглеждаха слети в грамада от островърхи кули, една толкова висока, че пронизваше облаците. През далекогледа, който беше купил от един крайбрежен дюкян, можеше да различи високи къщи, свързани с мостове. Самият бряг беше гъсто застроен с каменни сгради с причудливо оформени прозорци и странни сводести входове. Нямаше крепостни стени и, доколкото можеше да види, никакви стражи. Това не изключваше магически защити. Но явно единственият начин да се проникне в града беше нощем с лодка, а след това да изкатери някоя стена или да потърси процеп, през който да се промуши.

Въздъхна. Беше работа за крадец и му трябваше лодка, а тук нямаше никакви рибарски селища. Това означаваше да докара скришом някоя, качена на фургон, нелека задача, след като всички в идващите насам кервани се познаваха. Също тъй щеше да му трябва опитен в промъкването крадешком човек, а такива не се намираха в честната търговия. Никой от двата проблема нямаше бързо и лесно решение. Мара дълго щеше да чака за информация, която, честно казано, можеше изобщо да не получи.

Аракаси се изправи, разтри схванатия си врат, изтръска дъжда от дрехата си и се запъти към гостилницата. Докато вървеше, се замисли не за непосредствения проблем, а за друг, който отначало не беше изглеждал толкова важен, но започваше да се превръща в повод за нарастващо раздразнение.

Колкото и да се опитваше, като че ли не можеше да започне внедряването на нови агенти в дома на Анасати. Активен оставаше само един, престарял довереник на бащата на Джиро, към когото младият лорд бе започнал да проявява неприязън. Слугата беше преместен на маловажна работа и новините, които чуваше, бяха съвсем малко по-съдържателни от уличните клюки. За първи път Аракаси се зачуди дали провалените му опити да замени този агент не са нещо повече от съвпадение.

Определено изглеждаха просто несполучили, всичките му седем опита, осуетени привидно от лош късмет или неподходящ избор на момента: Джиро разгневен; сърдит пълномощник, отказал да направи услуга на стар приятел. А най-наскоро — стомашно разстройство, попречило на доверен слуга да направи препоръка за наемане на новодошъл.

Аракаси изведнъж спря, без да обръща внимание на дъжда, който бе започнал да вали много по-силно. Не усещаше студа и капките, които се стичаха в яката му. Потръпна от вдъхновение.

Беше глупак. Как не се беше сетил досега? Този низ от привидно несвързани несполуки може да не се дължеше на случайността. Ами ако през цялото време усилията му да внедри агент в домакинството на Анасати бяха блокирани от ум, по-проницателен от неговия?

Тръсна глава и продължи напред. От много отдавна се възхищаваше на Първия съветник на врага, Чумака, чийто нюх към политиката беше облагодетелствал Анасати Още по време на бащата на Джиро. Сега се запита дали не се бори тъкмо с хитрината на Чумака, дали той не е неговият невидим противник.

И още: възможно ли беше в случая с копринения склад да са намесени Анасати? Елегантността на тази възможност му допадна. Един талантлив враг беше много по-логично решение от двама, несвързани помежду си.

Уф! Трябваше да си намери някое уютно кътче, където да може да мисли, без да го безпокоят. Защото всеки провален опит показваше, че е изправен срещу поне равен на него съперник. Обезпокоителна беше мисълта, че може да има връзка между такъв човек и най-опасния враг на Мара, да не говорим за възможността този съперник да надвишава дарбите му.

Вкарването на шпионин в Града на магьосниците беше невъзможно начинание, но неговата важност бледнееше пред заплахата за шпионската мрежа на Мара от страна на съветника на Джиро. Защото Аракаси не хранеше илюзии. Усетът му за Играта на Съвета беше остър. Тук се разиграваше нещо повече от вражда между две могъщи фамилии, Мара беше изтъкната фигура в двора на императора и падането й можеше да предизвика гражданска война.