Дясната ръка на Бога

Глава 7 Битката при четирите палати

Сблъсъкът беше кратък. Никой не пострада сериозно, което беше малко чудо. Аркосът на Немохайм бе разпознат веднага от четирима свои колеги — посланиците на Хаурн, Плоня, Деювър и новия Аркос на Немохайм. Останалите двама също не закъсняха да стигнат до заключение, съдържащо изтегляне на мечове. Придружаващите ги стражници се присъединиха. За момент изглеждаше, че дебелият ще бъде убит. Някой се хвърли в атака. Нямаше значение кой, защото ударът пропусна. В следващия миг изникна и Ахтал, въоръжен само с тояга, който започна да защитава Аркоса. Самият мъж с наднормено тегло не правеше никакви усилия да се защити. След няколко мига светкавично движение половин дузина посланици държаха ръцете си, а оръжията им лежаха на земята. Въздухът се изпълни с проклятия.

— Какво става? — провикна се Лийт в настъпилата тишина. Всички глави се обърнаха към него.

Изненадващо, отговорът дойде от дебелия Аркос, чиито очи блестяха лудешки.

— Някой не е дообмислил нещата — каза той, пробождайки юношата с погледа си. — Някой си е поканил членове на Съвета, без да се досети, че е възможно да се натъкнат на предишния им предводител, оставен да се разхожда свободно.

— Грубо, но точно казано — обади се Кърр. — Лийт, ако ни беше уведомил, че Съветът е дошъл, щяхме да се погрижим да не се срещат с Аркоса на Немохайм.

— Защо този човек е тук? — процеди Аркосът на Плоня, стиснал посивели от гняв устни. — Той трябва да отговаря за постъпките си.

— Не си в позицията да отправяш искания — тихо му напомни Манум. — Тук си, за да се предадеш, ако Лийт е обяснил правилно.

— Не точно — каза Аркосът на Деруйс. — Настоящата ситуация е много деликатна. Неколцина от моите колеги са виновни в редица престъпления, сред които и измяна. Те биха им коствали най-малко свободата, а може би дори главите — зависи от милостта на новите властители. Самият аз също нося вина според закона, макар действията ми да произтичаха в изпълнение на дадено ми нареждане и да останах верен на Фалта. Предаваме ви града, не нас самите. Разбирате ли разликата? Някои от колегите ми биха искали да се завърнат в родните си кралства колкото се може по-бързо. Други никога повече не биха поискали да стъпят там. Но никой от тях не иска да се озове в Пиниона.

— И какво ни пречи да ви заловим и въздадем справедливост? — пожела да узнае Маендрага.

— Честта. А ако не тя, бих предположил, че изгодата, която ще ви предостави спазването на споразумението, е достатъчен мотиватор. Тя се изразява в ключовете за четирите знакови за града постройки и верността на градската стража.

Маендрага кимна.

— Моля недоглеждането ми да бъде извинено. Лийт не е единственият, прибързващ днес. Пътувахме дълго, а след пристигането си в града почти не сме съзирали почивка.

Юношата искаше да протестира, да каже нещо, с което да си върне контрола, но ситуацията му беше избягала. Той хвърли кратък поглед към Хал, който го наблюдаваше с изражение, близко до състрадание. Лийт много пъти бе виждал този поглед. Например, когато несправедливо го бяха обвинили, че е строшил капаците на прозореца на Малос. Хал беше седял насреща му сред бащините укори, а ликът му бе изразявал ясно послание. Разбирам какво изживяваш. Незаслужено е. Не беше точно състрадание, по-скоро съчувствие и разбиране. Надали имаше нещо друго, което можеше да ядоса Лийт повече. Част от гнева явно се бе изразила върху чертите му, защото Хал извърна глава.

Геинор и жената от Ескейн сервираха. А дискусията продължаваше. Хал изразяваше малцинствено мнение: както Лийт очакваше, брат му подкрепяше идеята да приемат предложението на Съвета.

— Ако преди четири месеца ни беше предложено това, щяхме да приемем веднага — каза сакатият.

Манум и Перду не бяха на това мнение, разтревожени от вероятността за ново предателство. Но, както Кърр им напомни, победата им над оставащите стражници далеч не беше сигурна. А дори и да я постигнеха, цената й щеше да бъде много кръв.

— Щяхме да свършим работата на Рушителя. — Така старият фермер обобщи последиците от отказа на предложението.

Жената от Ескейн се обади:

— Ами останалите членове на Съвета? Вие сте шестнадесет, какво стана с другите?

Стройната, кръглолика жена не говореше много след завръщането им в Инструър. Семейството й бе останало в Ескейн и очевидно й липсваше. Макар и близо до тях, тя не можеше да се свърже с близките си, защото обичайните входове бяха запечатани.

Но сегашните й думи накараха членовете на Компанията да се сепнат.

— Как можахме да допуснем такава глупост! — вайкаше се хауфутът. — Шестима не могат да говорят от името на шестнадесет!

— Няма вече шестнадесет — каза Аркосът на Немохайм. — Нямаше още преди да напусна. А сега ще са още по-малко. Общуването с хора като Деорк оставя само най-безскрупулните — или най-големите късметлии. Впрочем как е моят стар приятел? Пита ли за мен? Какво смята за предложението ви? — Свинските очички се обърнаха към останалите Аркоси.

— Дебелакът е прав — каза Аркосът на Плоня, поглеждайки злобно към бившия председател. — Много неща се промениха, откакто измяната му ни поведе встрани от праведния път. Нека изброя. — Той повдигна двете си ръце, разперил пръсти, сетне поде: — Двадесетима преминаха в служба на Съвета, откакто преди две години немохаймецът нае онези, които наричаше „патриоти“. Аркосът на Сариста бе убит с все семейството и слугите си. После идва Аркосът на Асгоуан, който също погина по заповед на Аркоса на Немохайм, макар Деорк да беше този, който го уби с мъчения — заслужена, но неприятна за гледане смърт. Четиримата оставащи лоялисти бяха изгорени на клада. Тяхната гибел също може да бъде вписана на сметката на тлъстия. Това са Аркосите на Деруйс, Редана, Сна Вацта и Пискасия. Тяхната смърт беше по-лека от тази на колегата им от Асгоуан, но няма да почиват в мир. Аркосът на Немохайм оскверни пепелта им, заповядвайки да бъде изхвърлена в отходните канали. После той самият бе прогонен от града след провала с Ескейн. Повтарям — прогонен — колкото и да твърди, че е напуснал сам.

Трима патриоти — Аркосите на Фирейнс, Фавония и Вертензия — погинаха, когато синият огън излезе от контрол преди няколко часа, изпепелявайки Деорк. Остават десет. — Той стисна пестници, сетне отново ги разтвори. — Не зная какво е сторил Деорк, за да обиди брудуонските си господари. Аз самият не разбирам синия огън. Но подобна тъмна магия не бива да бъде използвана. Онези, които си играят с подобни сили, заслужават съдбата си. Гибелта на Деорк бе заслужена.

Аркосът на Немохайм рязко си пое дъх. Отново разпалва пламъка на амбицията си, осъзна Лийт.

— Някои неща трябваше да бъдат премълчани — каза със съжаление Кърр. — Изглежда днес е ден за неразумност.

— Нека той стои под охрана, докато решим какво ще правим с него — обърна се хауфутът към началника на стражата, който кимна и се приближи към някогашния си господар. — Не се знае какво може да му хрумне с оглед на това, което току-що чу.

Аркосът на Плоня сви рамене в отговор на грешката си, сетне продължи.

— Бях стигнал до десет. Ще включа и Деорк в бройката, защото той също беше част от Съвета, макар и неназначен. Стават единадесет. От останалите девет само трима от първоначалните предатели останаха в Съвета. Те избраха да не се присъединят към нас. Това са Аркосите на Трейка, Строукс и Табул. В момента те биват отвеждани в тъмницата. А що се отнася до нас, останалите шестима, трима бяха постъпили като замени за екзекутираните по-рано, а другите трима се бяха присъединили към „патриотите“ по принуда. Когато осъзнахме позицията си и узнахме повече за вашата Компания, в частност нещата, касаещи Джугом Арк, решихме, че няма смисъл да продължим да заемаме настоящите си постове.

— Пропуснахте един човек, новоназначения Аркос на Сна Вацта — изтъкна Индретт. Лицето на седящия до нея Манум се изопна.

— Да, наистина — каза Аркосът на Деруйс, леко развеселен. — Появата му беше толкова тържествена, а документите му бяха безупречни. Мисля, че неговото присъствие подтикна Деорк към прибързани действия, които той при други обстоятелства не би предприел. Несъмнено възнамеряваше да се изправи срещу вашата Компания, но по-късно. А той поде атаката си преждевременно, почти веднага след последното появяване на Аркоса на Сна Вацта. Впрочем къде е Модал? Той показа голяма храброст. Бих искал да стисна ръката на една легенда.

— Напусна, заедно с други от нас. — Кърр не възнамеряваше да казва повече.

Аркосът на Плоня се раздвижи:

— А Джугом Арк е в ръката на внука му! Предполагам онази стрела, която младежът държи, действително е Стрелата на единението? Има доказателства?

— Имаше — мрачно отвърна хауфутът. — А ако останете с нас, ще видите и още. Сега ни оставете, докато обсъдим предложението ви.

Когато шестимата излязоха, Фемандерак се приведе към хауфута.

— Ще приемем ли?

— Несъмнено — отвърна Кърр, а кметът кимна. — Говорителят им беше прав. Това е най-евтиният и бърз начин да постигнем желаното.

— Но приемането означава, че определени неща се подразбират — каза Хал. Останалите се обърнаха към него. Бяха отвикнали да чуват предложения от негова страна. — Ще трябва да вземем Аркоса на Немохайм и шестимата му колеги с нас. Ако не го сторим, това ще означава, че оставяме хора в Инструър, които, дори и да не желаят да поемат организацията му, може да бъдат посочени.

— Добре се сети — кимна фермерът. — Но има и други начини да се погрижим за тях.

— И ти би си послужил с тях? — Това беше някогашният Хал, когото помнеха от пътуването към Инструър.

— Не — призна Кърр. — Никой от нас не е привърженик на екзекуциите, но не бива да разкриваме това. В града има мнозина, които бързо биха посегнали към властта, ако сметнеха, че може да им се размине. Трябва да утвърдим влиянието си над Инструър, преди още някой да е осъзнал какво се случва.

— Ще помогне ли, ако провъзгласим, че се ползваме с благословията на Съвета? — попита Беладона.

— Това е добър въпрос — замислено каза хауфутът. — На някои може да вдъхне увереност, но други ще настрои срещу нас.

— Но пък е въпрос, над който трябва да размишляваме, след като поемем контрол. — Очите на Фемандерак блестяха с настойчивост. — Нека не се размотаваме. Ще приемем ли?

— Какво смята Носителят? — попита Грайг леко вдървено. — Все още щяхме да се молим за помощ, ако не беше той.

Лийт благодарно се усмихна към младия боец.

— Не смятам, че ги е грижа — каза му той, неспособен да скрие обидата в гласа си. — Аз съм само свещник, под чиято светлина останалите вършат делата си.

Останалите от Компанията го чуха, както и беше възнамерявал.

— Лийт, много неща се промениха за времето, през което те познавам. — За свое облекчение юношата не откри състрадание в сините очи на Фемандерак. Не би могъл да понесе още състрадание. — Ти си важна част от Компанията. Кога не сме се вслушвали в думите ти?

— Нямаме време за това — изръмжа Кърр. — Ако Лийт има да каже нещо, ще го изслушаме. Ако не, да решаваме.

— На мен ми се струва, че вече е решено — обади се Манум, може би за да прикрие посрамването на сина си. — Някой смята ли, че трябва да откажем? — Никой не се обади, а неколцина поклатиха глави. — Тогава да повикаме посланиците обратно и да започваме.

— Толкова бързо? — попита Беладона.

— Срещу ни крачи огромна армия — отговори Търговецът. — Колкото и бързо да действаме, боя се, че може вече да сме закъснели.

Напрежението на последните дни лиши Компанията от сносна почивка. Събитията, започнали да се развиват стремглаво, впоследствие ускориха хода си още повече. Подготвяното с месеци се разгърна само в рамките на часове.

Бе решено, че трябва да установят присъствие в четирите ключови за града постройки. В контрола над тях се криеше влиянието над града. Дори и с наличието на Джугом Арк щеше да е трудно, ако не и невъзможно, да получат подкрепата на останалата част от града, ако останат в периферията му. Първоначално смятаха да се преместят там изцяло, но Хал ги посъветва да оставят неколцина. Самият той, заедно с Ахтал, хауфутът, Манум, Индретт и началникът на стражата, който охраняваше Аркоса на Немохайм, останаха. Аркосът на Плоня предостави четирите ключа на Кърр. Сетне шестимата посланици вдигнаха качулките на плащовете си — донякъде нелепо в есенната горещина — и поведоха остатъка от Компанията през оживените улици. Над града започваха да се събират облаци, обещаващи дъжд, макар все още да беше ранна утрин.

През следващите тридесет минути навсякъде можеха да се видят белези от скорошните разрушения. Някои от постройките все още димяха, предимно онези, разположени в края на тесни улички, далеч от водоизточник. Те бяха оставени да доизгорят и угаснат сами. Отвъд жилищата, разположени от лявата им страна, лежаха опустошените житници и складове. Там също се издигаше дим. Опустошения имаше и сред близо една четвърт от жилищните постройки. Но дърводелци работеха усилено по възстановяването им, наобиколени от помагащи им граждани — включително много такива, работещи в складовете и за момента получили неочакван отпуск. Провикваха се уморени гласове — разменяха се материали, предлагаха или диреха помощ, викаха работниците да се подкрепят. Някои от тях помахаха на Компанията, разпознавайки Стрелата. Много скоро около приключенците се бяха насъбрали деца, които подскачаха весело. Поне те признаваха, че се случва нещо специално. Закъснението на възрастните се дължеше на умората от случилото се през последните дни — или на по-голямата сдържаност в по-бедната южна част на Инструър.

Пътят им ги отведе отвъд обичайните места, които посещаваха след завръщането си в града. Улиците започнаха да стават по-широки и по-чисти, понесли по-добре облечени хора. Членовете на Компанията започнаха да срещат мнозина, които не бяха съзирали Джугом Арк, и новините за преминаването им бързо се разпростряха. Гражданите наизлизаха по вратите си и се подредиха по пътя, ръкомахайки и разговаряйки оживено. Неколцина от струър ските деца все още играеха ролята на придружители и разказваха на хората за Компанията.

Започнаха да се изкачват към Съвещателната зала, най-голямата и най-значимата от четирите палати — огромна постройка, обгърната с паркове и градини. Тази сграда им беше позната до болка. Като молители многократно бяха извървявали пътя от дома на Фоилзи до нея и обратно.

Събраните останаха вън, а членовете на Компанията за втори път влязоха в колосалната Външна камера. Аркосът на Деруйс им показа мястото, където синият огън бе погълнал мраморна маса и разял пода. Не било останало нищо от Деорк или тримата посланици, каза той. Лийт си спомни гнусното лице, злорадстващо над окованата Стела. Стела! Дали Фемандерак бе видял истината? Дали и тя е била изпепелена от пламъците? И дали е боляло? Наистина ли я е изгубил завинаги?

Лийт погледна нагоре. Очите му бяха замъглени от сълзи, които още не бе имал време да пролее. Чувстваше някаква непоносима болка, която изглеждаше, че му заграбва контрола над тялото — задръства гърлото му, прогаря гърдите, отслабва крайниците. Знаеше, че това е мъка. Че скоро трябваше да й се отдаде — почти можеше да си представи как Хал му дава подобен съвет. Само че не още.

Сенките по сводестия таван трепнаха и се разбягаха под светлината на Джугом Арк. Лийт осъзна, че това място е построено в съобразяване със Стрелата, макар и съградено стотици години след Бюрей, ако си спомняше правилно. Възможно ли беше строителите да са знаели? Младежът въздъхна. Ако не друго, вече се бе научил да не прибързва с отхвърлянето на вероятности.

Един от връчените им ключове предоставяше достъп до Вътрешната камера.

— Няма да я използваме — изрекоха едновременно Лийт и Кърр. После се засмяха и фермерът разроши момчето. Върнаха се в обширната зала.

Аркосът на Плоня се опита да ги разубеди.

— В тази зала през по-голямата част от зимата е студено, а ехото погажда номера. Не е подходящо за съвещанията на малка група.

— Свикнали сме със студа — отговори Лийт, — а и не планираме да оставаме дълго. Само колкото градът да се успокои и да съберем армия. Тогава ще поемем на изток. Онези, които оставим начело, са свободни да се срещат където искат.

— А защо да не използваме някоя от другите палати? Залата на знанието например? — попита Беладона. Фемандерак се обърна към нея и кимна одобрително.

— Не, трябва да е тази — решително рече Кърр. — Това е палатата, която жителите на Инструър асоциират с властта. Затова ще останем тук.

Вратата се отвори и вътре нахълта младеж в ливрея.

— Трябва да дойдете — каза им той, без да е сигурен към кого точно да се обърне. Накрая се спря на Аркоса на Деруйс. — Голяма група се е събрала вън. Искат да видят Съвета и звучат много ядосани.

Компанията можа да види посетителите от мецанина на входното крило. Редиците се простираха встрани и се губеха от поглед.

— Заобикалят ни — промърмори Кърр.

— Какво искат? — попита Лийт.

— Нека да чуем. — Аркосът на Деруйс разтвори прозорците. Това не остана незабелязано от хората отдолу. Висок, русокос мъж в синя роба се обърна и посочи, извиквайки:

— Погледнете ги! Ето прогнилите съветници! Онези, докарали тъма в Града на светлината!

— На кладата! На кладата! — зарева тълпата.

Аркосът отново затвори прозореца.

— Кои са тези хора? — поинтересува се объркано той. — Какво искат?

— Мъжът в синьо е нашият стар приятел Отшелникът — каза Кърр кисело. — Основоположникът на Еклесията.

— А, будалата на Деорк. — Аркосът на Плоня се усмихна. — Каквото и да говорим за брудуонеца, не може да му се отрече умението да пренасочва чуждите усилия за своя полза.

Лийт разсъждаваше на глас:

— След като има шест-седем редици, които ни заобикалят, отвън трябва да са се събрали хиляди. Съмнявам се, че толкова много следовници все още са запленени от Отшелника след случилото се пред Залата на знанието.

— Прав си — рече фермерът, като отново отвори един от капаците, за да надникне. С все по-раздразнен глас се обърна към останалите и рече: — Долу, до Отшелника, е застанал старейшината на Ескейн. Изглежда са обединили сили. Трябваше да предвидим това.

— Тук сме в капан — каза нервно Лийт. — Ако поискат да ни задържат вътре, няма да можем да сторим нищо. Какви глупаци сме!

— Не виждам как бихте могли да го предвидите — изръмжа Маендрага. — Не си мисли, че ще успееш да разгадаеш всички тайни на западния свят. От това, което сте ми казвали, тези двамата са горди и амбициозни мъже, несклонни да поделят славата с друг. Този съюз е роден от отчаяние.

— Нестабилен и лесен за разрушаване, ако намерим слабото място. — Кърр се приведе напред, разтваряйки капаците още малко. — Познавам старейшината още откакто беше млад изменник. Убеден съм, че ще се справя с него.

— Ами ако успеят да нахлуят? — поинтересува се Лийт. Нелепо несправедливо му се струваше появата на подобна заплаха точно когато бяха постигнали целта, за която бе пожертвано толкова много.

Колко още препятствия щяха да изникнат на пътя им?

Фемандерак се почеса по главата.

— Нека говорим с тях. Възможно е да определим на какво се дължи недоволството им и да загладим нещата.

Беладона се съгласи:

— Никому не мислим злото. Ако им покажем Джугом Арк и обясним плановете си, те ще бъдат привлечени към каузата ни.

Баща й се изсмя.

— Зная, че си отгледана в саксия, дъще — меко каза той. — Но преживяното от нас през последните три месеца би трябвало да ти е показало, че нещата рядко са толкова прости. Тези двамата искат власт, не мир. И двамата вярват, че могат да управляват Инструър по-добре от нас. И двамата вярват, че наследството на Бюрей им се пада по право и че само тяхната ръка трябва да го обгърне.

— Маендрага е прав — каза Кърр. — Ще ми се хауфутът да беше тук. Той е прекарал най-много време с Отшелника и познава мотивацията му. Хал ни предупреди, когато го срещнахме за пръв път, помните ли?

Лийт помнеше. Хал беше посрамил Отшелника, осмивайки го пред гостите му, а по-късно същата нощ почти го беше убил. Лийт помнеше черните криле, насекомоидната форма, надвесена над леглото на Отшелника, изречените думи… Може би постъпката на Хал е направила Отшелника това, което е сега. Ако Хал го бе оставил на мира, възможно бе Отшелникът да стане важна част от Компанията. Синеробият умееше да вижда в бъдещето. Беше предрекъл Лийтовото падане в студена локва, знанието му за тайната на Уайра, скрития път в Адунлок. А също така, че Лийт ще бъде водител, макар че тогава звучеше нелепо.

Отшелникът го бе придърпал встрани и бе предрекъл въздигната съдба. Точно за него, не за спътниците му. Други също бяха изричали подобни слова, включително легендарният му дядо, обявил го за Десницата. Носител на Джугом Арк, единствената ръка, която можеше да я носи, без да бъде обгорена. Докоснат от огъня, дочуващ гласове. Син на Търговец, внук на най-прословутия от това поприще. Целител и чудодеец. В центъра на всичко. Той се видя върху престол във Външната камера, стиснал Стрелата, а около подиума му насъбрани хиляди хора. Отрупани с храна маси, съпровод на менестрели, пратеници на чужди земи се покланят. И Лийт мъдро раздава справедливост, съчетана с милост. А всички очи са насочени към него, изпълнени с обич.

<Хубава картина>, изрече познат глас в ума му. <Нима в кралския двор носят подобни дрехи?> В гласа се долавяше леко веселие.

Къде беше?Лийт не споделяше веселието — чувстваше се, сякаш е бил шпиониран.

<Изчаквах да достигнеш този момент>, лаконично отвърна гласът. <Всъщност трябва да кажа, че съм впечатлен. Младежът, когото призовах преди хиляда години, се смяташе за владетел на света. Нищо, което казвах или вършех, не можеше да промени това. Така и намери смъртта си той, смятайки се за неуязвим, поемайки да се катери сам по водопада. Бе оставил останалите зад себе си, а понеже избра погрешната страна, се озова пленен на недостъпен ръб. Беше прекалено горд, за да извика за помощ. Костите му и днес лежат там. Беше обикновен коняр, но в рамките на няколко месеца стана прекалено самоуверен. Не като теб, Лийт. Макар да си узрял, на теб още ти липсва увереност.>

Възнамеряваш да ме мъмриш?

<Не, просто да ти предложа съвет. Търси баланс. Не позволявай чуждите хвалби да те замайват, но и не се преструвай, че все още си обикновено селянче от севера. Стой свързан с реалността. Научи се да се смееш, това е ключът!>

Лийт изсумтя. Проповед от гласа на Стрелата? Най-голямата сила в света помага, като дава съвети?

Сега в гласа се долавяше гняв. <Нима мислиш, че има нещо по-могъщо от разумността? А може би с твоя хилядолетен опит имаш друго разбиране?>

Не, сопна се юношата. Само че разумността не те измъква от периферията на цивилизацията, за да те изправи срещу Рушителя. Ако бях използвал разумност, все още щях да си играя край езерото в Аулеа.

Гневът изчезна. На Лийт му се струваше, че долавя усмивка в гласа. <Прав си. Ти пое много рискове, всеки от които оправдан от тогавашното ти знание. Но съветът ми си остава. Разсъждавай трезво. Старай се да не вземаш решения, повлияни от настоящите ти емоции.>

Този тон беше познат на Лийт. Той показваше, че гласът е приключил.

Почакай! Исках да те попитам за Стела! Тя добре ли е?

Но мълчанието беше единственият отговор, който получи.

Разстроен и ядосан, Лийт се обърна към спътниците си. Струваше му се, че не е изминало време. Кърр разказваше това, което бе научил от Манум и Индретт: как Отшелникът наложил волята си над Еклесията, смятайки себе си за избраника на Бога. Опиянен от това си виждане, той се бе заобиколил със следовници, захвърлили самостоятелната си мисъл. Това беше довело до напускането на Компанията, а впоследствие и до кръвопролитието, организирано от коварния Тангин.

Аркосът на Плоня разтвори широко капаците и се провикна:

— Какво искате от Съвета на Фалта?

— Убийте ги! Изгорете ги! Стъпчете ги! — ревнаха гърла. По-културен глас добави:

— Предайте ни съветниците, с което ще предоставите града на Посочения от Бога!

А друг, по-възрастен мъж се провикна:

— Предайте града на Часовоите! Време е Ескейн да поеме властта!

— Предводителите не са от значение — тихо каза Кърр. — Тук долу се развива нещо опасно. Виждал съм го и преди като млад, в сивитарските бунтове. Хората са разгневени, защото мнозина от приятелите им са намерили смъртта си през последните дни. Те няма да се разотидат просто така, помнете ми думите! Нужно е само някой да направи нещо глупаво…

— Като например това? — посочи Лийт.

— Небеса, какви ги върши той? Явно животът му е омръзнал. — Гласът на фермера издаваше вцепенение.

Аркосът на Деруйс се бе отделил от тях с явното намерение да разговаря с тълпата. Сега той изникна от входа и пое към събраните, които искаха кръвта му — животински вой оповести съзирането му. Аркосът повдигна ръка, но думите му останаха нечути. Само след миг той изчезна под няколко десетки люде — мъже и жени. Когато Лийт го зърна отново, посланикът бе сграбчен и със запушена уста.

Продължаваха да дотичват хора. Лийт осъзна, че е възможно да избягат през задния вход, ако такъв имаше. Да, би трябвало да има вход за прислугата. Но макар да знаеше какво е вероятно да последва сега, той беше като прикован.

— Вече подготвят стълба и дървата — каза Кърр. — Канят се… канят се да го изгорят жив! — Той се приведе през прозореца. — Ей, вие долу! Чуйте ме! — ревна настойчиво фермерът. — Трябва да поговорим!

— Трябва да изгорите! — отвърнаха стотици гърла.

— Не можеш ли да направиш нещо със Стрелата си? — попита Аркосът на Плоня, обърнат с ръце на хълбоците към Лийт. — Те ще го убият.

— Изглежда не става така — промълви юношата. — Много вероятно е да изпепели тълпата.

С намесата си Маендрага спаси Лийт от допълнително посрамване:

— Би било глупост да излизаш. Аркосът не може да бъде спасен. Бих могъл да създам илюзия, но от такова разстояние ще има ефект само ако им покажа нещо, което очакват.

— Забиха кола в земята… вързаха Аркоса и вече натрупват дърва около него, а той се мята. — Кърр гледаше навън. — Сега чакат нещо. Никой не може да намери огън! Може би има надежда! Не, една жена носи факла… Отшелникът стои наблизо и гледа със скръстени ръце, а Фийрик ги насърчава с цяло гърло… как го мразя! Сега запалиха кладата… Обърнаха гръб на Аркоса и гледат насам…

— Елате да се сгреете на пламъците! — Това беше гласът на ескейнския старейшина, назъбен от лудост. — Елате да пламнете! Елате да пламнете! Или ние сами ще ви доведем!

Кърр затръшна кепенците, но през процепите долиташе танцуваща светлина.

— Той гори… гори… — простена старият фермер, надничайки през пролуките. — А някои от тълпата вече идват насам.

Думите му бяха съпроводени от удари по вратата под тях. Сега Лийт можеше да чуе рева на тълпата — див, изоставен звук на стадно опиянение. Не можеха да бъдат различени отделни думи, но посланието им беше ясно. Наистина бяха споходени от огън, ала не от този на Бога, а от огъня на треската.

— Трябва да се махаме — каза Аркосът на Плоня. Обичайно спокоен, сега гласът му трепереше. — Скоро ще разбият вратата. Тя не е проектирана да устоява на обсади.

Сякаш в потвърждение на думите му, от стълбището изникна прислужник с почервеняло лице.

— Търсихме ви навсякъде! Отвън има тълпа…

— Знаем! — тросна се Аркосът на Плоня. — Как да се махнем оттук?

— Не зная, милорд! Галън опита да се измъкне през задния вход, но те го видяха и… и… Разкъсаха го, милорд. Всички сме ужасени.

— Колцина сте? — попита Кърр.

— Обичайният брой на персонала възлиза на петдесет и двама, милорд — бързо отвърна слугата. — Макар че поради непълния състав на Съвета, точ…

— Добре, добре — прекъсна го фермерът. — Ами другите?

— Милорд?

— Молителите! — Нетърпението на Кърр бе видимо за всички.

— Да, цял коридор — небрежно рече слугата. — Но…

— Значи колко е общият брой?

— Към сто и петдесет, милорд. Но молителите няма да са от полза…

— Когато тълпата нахлуе, няма да прави разлика между съветници, слуги и молители, а ще избие всички. Тези молители, за които ти очевидно смяташ, че са без значение, са наша отговорност. В това проклето място има ли някакви оръжия?

Лакеят ги отведе обратно във Външната камера, където се беше събрал персоналът. На пода бе струпана купчина стари мечове.

— Церемониални оръжия — рече ужасеният мъж. — Взехме ги от стените и хранилището на горния етаж. Ще стигнат за половината от нас.

Откъм Желязната врата долетя трополене.

— Нима вече са влезли? — възкликна Лийт.

— Не, това са молителите — отвърна слугата.

— Тогава ги пуснете, за бога!

— Но, господарю, правилата…

— Върви в нужника с правилата! Отваряй вратата или ще те хвърля на сганта!

— Но механизмът…

— ОТВОРИ ВРАТАТА!

Без да каже нищо повече, прислужникът направи знак на още двама от персонала и те задърпаха веригите. Бавно, на тласъци, Желязната врата започна да се издига, сипейки дъжд от зъбчати колела, пружини и прочие елементи. Веднага щом пролуката стана достатъчно голяма, изпод вратата започнаха да пропълзяват хора. Лийт се радваше да види изплашени, а не побъркани лица. На два фута от земята вратата застина, прикована от повредения механизъм. Няколко мига по-късно всички молители вече стояха в залата.

— Затворете! — викна Аркосът на Плоня.

— Механизмът е повреден! Опитах се да ви кажа, но вие не ме доизслушахте!

— Трябва да я спуснем — обърна се Аркосът към останалите. — Елате, животите ни зависят от това!

Десет чифта ръце опънаха веригата. В продължение на минута единственият резултат беше стърженето на зъбци. Сетне долетя друг звук — и от друго място. Разцепи се врата, тръшнала се на земята. Откъм коридора на молителите долетя рев.

— Идват! — ужасиха се неколцина от залата.

— Бързо, въоръжете се! — обърна се Фемандерак към персонала. Напразно.

Желязната врата започна да се спуска сред стържене, ала прекалено бавно. Още ръце сграбчиха веригата. Потни длани се изплъзваха от брънките, заменени от други. Откъм коридора вече долиташе тропот на нозе. Металната преграда се спускаше инч по инч, ала бе прекосила само половината от разстоянието до пода, когато първите нашественици изникнаха. Тяло се промуши под вратата, последвано от още едно. И двамата нахлули бяха посечени от слугите, преди да са успели да се изправят. Останалите от тълпата спряха за миг. Разнесоха се крясъци, сетне двадесетина нахлуха едновременно. Желязната врата простена. Кърр изкрещя победоносно, когато преградата внезапно полетя надолу, смазвайки десетина под тежестта си. Късметлиите след тях умряха веднага.

Неколцината от тълпата, успели да преминат отвъд, се оглеждаха страхливо. Само стоновете на премазаните им другари нарушаваха тишината. Насреща си метежниците имаха поне шестдесет души, решително грабнали мечове. Някои от заговорниците се обърнаха назад — напразно, защото пътят бе запречен от вратата и премазаните тела.

Внезапно старият фермер изрева страховито, втурна се напред и сграбчи за туниката един от нахлулите.

— Фийрик! — изръмжа той. — За теб е типично да командваш от сенките! Значи накрая реши да даваш личен пример?

Старейшината на Ескейн се бе скрил сред малката групица. Той напразно се огледа. Птичето му лице беше пребледняло. Фермерът извади меч.

— Вижте какво е пропълзяло под вратата ни! Змия! Само че без отрова, а много скоро няма да има и глава!

— Не, Кърр, не го прави! — викна Лийт. — Не го убивай! Той може да ни е от полза в преговорите. Иначе не се знае какво ще последва.

— Нямах намерение да го убивам, макар това да е единствената съдба, която той заслужава — отговори Кърр, очевидно затрудняващ се да се владее. — Просто възнамерявам да го отделя от безценния му Ескейн.

По вратата отново затропаха пестници — тълпата продължаваше да настоява да получи Съвета.

— Говори с тях — изръмжа Кърр в ухото на отдавнашния си враг. — Кажи им да се разотидат.

Старейшината плю в лицето му.

Лийт зачака избухването, но такова не последва. Кърр небрежно измъкна носна кърпа от ръкава си, избърса се, а сетне поведе старейшината към една каменна пейка.

— Седни, стари друже — изрече той с необикновено спокойствие. — Предстои ни работа. По-късно двамата с теб ще поговорим.

Фермерът направи знак на неколцина от слугите да не изпускат от очи пленника.

— А междувременно — продължи Кърр, — трябва да избягаме. Бихме могли да проявим по-голямо търпение от това на тълпата, но имаме дела за вършене, които не търпят отлагане. Чакам предложения — рече с по-гръмък глас — относно как бихме могли да напуснем сградата незабелязано.

— А кои сте вие? — попита един от слугите. И с право, помисли си Лийт.

— Ние сме новите ви водители — отвърна Кърр. — Лийт, повдигни Джугом Арк. Предполагам това ви е познато? Ние сме пазителите на Стрелата, пристигнала сред нас в най-подходящото време. Фалтанският Съвет ни предостави контрола над града. Преди да продължим, ще направим предаването на властта официално.

И фермерът повика при себе си Лийт и Аркоса на Плоня. Под светлината на Стрелата и шума на сганта, под погледа на старейшината на Ескейн, неволен свидетел, остатъците от Съвета предоставиха властта си на Компанията.

Минути по-късно един възрастен лакей се приближи към Кърр и коленичи пред него.

— Ако разрешите, милорд, бих се осмелил да ви предложа идея. В южната част на сградата има врата, която отвежда…

— Нали тълпата ни е обградила? — раздразнено каза Аркосът на Плоня. — Защо ни губиш времето?

— Попитах за предложения, така че ще го изслушам! — остро каза Кърр. — Научи се да живееш без власт!

Аркосът на Плоня изненадано направи крачка назад, сетне кимна.

— Вратата е много близо до Пиниона, милорд — продължи възрастният прислужник. — На не повече от петдесет крачки. Един бързоног човек би могъл да прекоси това разстояние, преди онези навън да са успели да реагират.

— И тогава какво? — попита Кърр с известна грубост. — С какво ни помага това?

— Милорд, в продължение на петдесет години аз съм този, комуто е поверено да уведомява Пиниона за смяната на караула. А преди мен баща ми е вършил същото — и също тъй дълго. Разполагам с ключ към малка странична врата, която отвежда към камбанарията.

— Камбанария?

— Да, господарю. Смяната бива оповестявана с две иззвънявания. Нима не сте чували? Освен ако не живеете прекалено далеч, разбира се. Но думата ми беше за камбаните. Съществува сигнал за тревога, известен само на малцина, който се използва, за да бъдат призовани стражите в случай на опасност. Ако сигналът бъде даден, войниците ще ви се притекат на помощ.

— На чия? Тяхна или на Съвета? Чия власт биха припознали стражите? — попита Аркосът на Плоня, застанал разкрачен, със скръстени ръце и широка усмивка. — Може би малко прибързахме с церемонията. Изглежда още има нужда от Съвета.

Кърр не му обърна внимание.

— Значи искаш да ми кажеш, че бихме могли да изпратим някого през тази врата и да призовем стражите, които да разпръснат тълпата?

— Да, милорд — кимна възрастният мъж, доволен.

— Кой ще отиде? Нашият храбър посланик от Плоня несъмнено ще присъства, защото изтъкна нуждата си. Маендрага, в този случай една илюзия би ни била от полза. Можеш ли да направиш така, че да видят нещо, което не би ги изненадало? Също така някой умел с меча не би бил излишен, но всички те останаха в стария град или пътуват към владетелите си.

— Не всички — храбро отвърна Грайг. — Аз ще отида, за да пазя магьосника и Аркоса.

Кърр кимна.

— Много добре. Вървете тримата.

През целия път до тайната врата Аркосът на Плоня хленчеше и умоляваше да му бъде спестена честта, но никой не му обръщаше внимание. Възрастният прислужник им предаде ключа, сетне се поклони и се оттегли. Тримата смазаха резетата и пантите, сетне Грайг открехна вратата — отвън имаше малка група обикновени хора. Те разговаряха помежду си. Несъмнено обсъждаха случващото се вътре в сградата.

— Бог да е с вас — прошепна Кърр, потупвайки немохаймския младеж по рамото. Рязко отвори вратата и отново я залости, когато тримата изхвърчаха навън.

Камбанният звън на Пиниона обявяваше тревога. Началникът на стражата рязко повдигна глава — не бе очаквал, че някога ще чуе този звук. Край него се намираше Аркосът на Немохайм, провиснал туловището си от двете страни на стола, за който беше вързан. Дебелият бе повдигнал глава и с издадена брадичка се бе опитвал да убеди бившия си служител да го пусне. Но при звука на тревогата думите му бяха забравени. Началникът провери още веднъж вървите му, сетне с бърза крачка напусна стаята, оставяйки Аркоса на грижите на двама войници. Бившият председател на Съвета беше затворен в къща, която местно семейство бе отстъпило на Компанията. Този дом се намираше на няколкостотин крачки от навеса.

Началникът се затича към Струърската порта.

— Строй се! — нареди той. Войниците тичаха да се въоръжават. Съжаляваха, че тежките им брони се съхраняват в Пиниона. Само след минути над хиляда бойци очакваха заповедите на своя командир.

Настъпилото оживление не остана незабелязано от онези членове на Компанията, останали в Струър. Манум събуди хауфута, позволил си да дремне. Двамата поеха да търсят началника на стражата, но не откриха нито него, нито Аркоса на Немохайм — използваното за затвор помещение беше празно.

— Сигурно капитанът е взел Аркоса със себе си — отбеляза хауфутът, все още потривайки очи. Ако бъдеше събуден, преди да се е наспал, главата го заболяваше. Но пък разбираше защо Манум бе сметнал за необходимо да го разбуди.

— Предполагам — промърмори Търговецът. — Но щеше да е добре да ни уведоми. Все още не ми се струва удачно да му поверяваме бившия му господар.

Върнаха се при навеса, където Индретт и жената от Ескейн раздаваха остатъците от припасите, предоставени от дарители. Беше се наложило да изхвърлят част от храната, защото се беше развалила. А нуждаещите се не секваха. Впрочем, кисело забеляза Манум, голяма част от тях щяха да се зарадват на даренията дори и да нямаше пожар. Жителите на тази част от Инструър не бяха процъфтявали под ръководството на Съвета.

— Чухте ли камбаните? — попита хауфутът.

— Мислехме, че бият за пладне — каза Индретт.

— Видяхме събирането на войниците. Може би е нещо по-сериозно. Никога не съм чувал камбаните да бият по такъв начин, а ти? — Едрият мъж се обърна към Манум, който поклати глава.

Четиримата се отправиха към Струърската порта, която все още лежеше разбита. Редици стражи заемаха откритото пространство пред нея. Капитанът издаваше отсечени нареждания, готвейки се да потегли.

— Какъв беше този звън? — попита Манум, малко по-сурово, отколкото бе възнамерявал.

— Тревога — напрегнато отвърна капитанът.

— И какво означава това?

— Че Съветът на Фалта по някакъв начин е застрашен. Когато камбаната удари три пъти, трябва да се отправим към Пиниона и да изчакваме заповеди. — Тонът му сякаш цитираше наръчник.

— Но вече няма Съвет. Ами ако това е някаква примамка?

— И кой ще я е устроил? — попита хауфутът. — Деорк го няма, Съветът ни предостави властта, а Аркосът на Немохайм е тук, наблюдаван от капитана.

Началникът на стражата се извъртя към хауфута.

— Не, не е тук. Аркосът е в килията си, охраняван от двама от най-доверените ми хора.

Търговецът бавно поклати глава, зинал.

— Аркосът не беше там.

— Значи е избягал — глухо изрече капитанът.

Индретт и съпругът й въздъхнаха дълбоко.

— Така изглежда. Инструър е в беда.

— Но законът налага инструърската градска стража да се събере при Пиниона, когато прозвучи тревогата. Ако не се явим, това ще бъде нарушение. Трябва да възстановим репутацията на стражата, не да я разваляме допълнително. Разрешавате ли ми да се подчиня на призива?

— Да, но ние също ще дойдем — отвърна от името на останалите Манум.

Забавянето бе не повече от петнадесет минути, но се оказа сериозно. По времето, когато началникът на стражата се отправяше с хората си към Пиниона, Аркосът на Немохайм вече беше подредил всичко спрямо желанията си. Само му се искаше да разполага с повече хора. Не би могъл да си мечтае за по-добри обстоятелства от тревогата, и то прозвучала толкова скоро сред отстраняването на главния му противник.

И докато началникът на стражата имаше силен и дисциплиниран ум, с двамата му подчинени нещата стояха по различен начин. Аркосът се нуждаеше само от мигове, за да придобие контрол над единия и да го накара да пререже гърлото на другаря си, а сетне да хвърли трупа в канала. След няма и пет минути посланикът на Немохайм вече беше свободен и се смееше над глупостта на противниците си, които не бяха преценили бъдещото развитие на събитията. Търпението, каза си той, е единствената добродетел, която си струва да бъде развивана.

Когато се наложеше, Аркосът на Немохайм можеше да се движи много бързо и умело. Бе го доказал на селските идиоти при изкатерването си към водопада. Те не бяха очаквали това! Нито биха очаквали да изтича до Пиниона, но той го стори. Атлет в ранните си години, Аркосът разполагаше със скрити ресурси, които можеше да използва при нужда, макар и не безнаказано.

— Привет, войници! — изрева той, докато крачеше към редиците им край Пиниона, без въобще да е задъхан. Петстотин елитни бойци отвърнаха като един:

— Привет, Аркосе!

Петстотин възхвални гърла. А в един момент си мислеше, че никога повече няма да чуе подобно нещо.

— Съветът беше предаден! — кресна Аркосът на Немохайм. — Инфилтраторът Деорк е мъртъв. Неколцина страхливи съветници предадоха ключовете от четирите палати на шепа северни селяци! Това не бива да бъде допускано!

— Ами Джугом Арк? — долетя глас откъм задните редици.

— Намажи стрела с катран, запали я и ето ти реликва — презрително отвърна Аркосът. Още преди години бе научил, че няма значение какво казва, а как го казва. Войниците черпеха увереност от своите предводители.

— Как можеш да държиш подобна стрела, без да си изгориш ръката?

— Това е последният ти анонимен въпрос! — Времето беше тъй малко. Аркосът не можеше да си позволи да го прахосва в спорове. Но тази размяна на реплики му предоставяше възможност да подсили влиянието си. — Ако знаехме как става, щяхме веднага да разобличим мошеника. Ако беше всеизвестно, всяка година щяха да бъдат откривани стотици Стрели. Сега! Тревогата прозвуча, предстои ни да защитим града. С мен ли сте?

Отговорът беше оглушителен.

Лийт настойчиво се провикна към Кърр и останалите. Бяха се заели да преглеждат купчината оръжия, отделяйки най-добрите. Аз — оръжейник, присмя се Лийт. Собственият му меч почиваше на бедрото, напомняйки му за хората, които Лийт бе убил — безименния мъж от Уиндрайз и брудуонския Повелител на страха. Тогава някакъв нов звук привлече вниманието му. Юношата отиде до прозореца, където веднага разпозна тлъстата фигура, застанала пред Пиниона и издаваща заповеди към редиците стражи. Дъхът му секна.

— Къде са останалите? — възкликна младежът. — Защо Аркосът е сам?

Кърр ядно стисна зъби и посочи надясно, където друга сила се задаваше по Витулианската алея.

— Защото по някакъв начин е избягал. Вижте! Началникът на стражата наближава, водейки онези от войниците, които преминаха на наша страна. Какво е станало? Защо Аркосът на Плоня не е поел контрол над стражите? Тук има някаква измяна.

— Не виждам как — отговори юношата. — Грайг не би го допуснал.

Фермерът се изсмя.

— Не би. Той боготвори земята, по която крачиш.

— Не искам да бъда боготворен — изръмжа Лийт. И за момент се зачуди: дали Грайг чуваше неговия глас в главата си?

С появата на началника на стражата ситуацията стана неимоверно объркана. Лийт и останалите бяха затворени в Съвещателната зала, заобиколени от следовниците на Ескейн и Еклесията — първите още не можеха да проумеят, че са останали без предводител. Тези две групи, наброяващи общо към три хиляди, на свой ред бяха заобиколени от войниците, наброяващи половината от тази бройка. За пръв път от клането пред Залата на знанието стражниците се събираха. Но не бяха единни — Аркосът на Немохайм нареди на петстотинте си войници да нападнат останалите стражи. Бойците неохотно се вкопчиха едни в други. Само че началникът на стражата нареди на хората си да се оттеглят и ги хвърли срещу обградилите палатата граждани. Няколко мига напрегната мисъл го бяха довели до заключението, че именно Съвещателната зала е целта му. Изникналите от Пиниона стражници не бяха обявили тревога, а само се бяха явили в неин отговор. Опортюнистът от Немохайм само се бе възползвал от ситуацията. Значи тревогата беше дадена в отговор на заплахата от онези, обградили сградата, в която бяха отишли бившите съветници и северняците. За доброто на реда, града и Фалта, момчето със Стрелата трябваше да бъде защитавано.

Опитният капитан постави ариергард копиеносци, които да защитават гърба на хората му от силите на Аркоса. Знаеше, че тези отбранители няма да издържат дълго, може би само минути. Останалите си хора хвърли във вихрена атака. Войниците се забиха като клин в редиците на най-близките врагове, които се случиха от Ескейн — и които сега знаеха, че водачът им се намира вътре в сградата.

За заговорниците от Ескейн следващите няколко минути бяха изпълнени с объркване и страх. Тримата оставащи старейшини настояваха за различни действия. Двама от тях започнаха да си крещят насред бойното поле, докато край тях техните приятели, синове на хората, с които бяха израснали, умираха. Бройката на погиналите растеше за секунди. Десет, двадесет, петдесет. Къде беше председателстващият старейшина? Защо всичко се развиваше толкова различно от очакванията на градени с години планове? Как можеше да се сгромолясва тъй бързо?

С Еклесията нещата стояха дори още по-зле. Макар и визионер, Отшелникът осъзна, че в голяма степен бе разчитал на ескейнския старейшина да организира хората. Но той неразумно бе изчезнал вътре в сградата. Някои казваха, че бил премазан от Желязната врата, други — че бил пленен. Първоначалният замисъл целеше да завладеят четирите палати преди някой да е осъзнал какво се случва, само че не очакваха северняците да ги изпреварят. Старейшината на Ескейн се бе опитал да ги примами навън. Изгарянето на Аркоса бе породило известна вина у Отшелника, но той се бе успокоил с мисълта, че понякога нечия смърт е наложима, за да спаси други животи. И жертвата щеше да е оправдана, ако северняците бяха излезли.

Но те не го сториха, така че Отшелникът се беше озовал начело на объркана и разделена сила, пленена между сградата и градските стражи. И войниците се приближаваха право към него. Пророкът бе заобиколен от група от най-добрите бойци на Еклесията, които бързо се топяха пред него. Ревът на битката се сведе до викове, ругатни и предсмъртните писъци на хора, с които бе споделял мисли и трапеза. Които сега умираха пред очите му. Войниците напредваха със сурови лица, размахвайки мечове с бързи и ефикасни движения. Един от тях впери поглед право в него. Намираше се на не повече от десет крачки, които прекосяваше бързо. В този миг мъжът със синя роба осъзна, че не е въоръжен. Някъде от лявата му страна долетя съскане. Остра болка в левицата го повали на земята — стрела се бе забила над лакътя му. Агонията се усили десетократно. Болката от раняването го изтръгна от мистичния му свят на видения и грубо го блъсна обратно в реалността. Той събра полите на робата си и затича, без да обръща внимание на виковете на следовниците, които оставяше да измират на бойното поле.

Това, което най-силно отвращаваше Лийт, наблюдаващ безпомощно отвисоко, беше миризмата. Още от съвсем малък играеше с приятелите си на войници. И винаги мечтаеше за слава. Как покосява вражеските редици, сразява предводителя им, как хората скандират името му. Но никога не си беше представял противната миризма на битка. Телата не би трябвало да смърдят така, но те го правеха. Обезобразени, кървящи, сипещи вътрешности; стенещи, пищящи, умиращи. И всичко това сред поразителна воня.

В това няма никаква слава.

Без да каже нищо, той загърби прозореца и пое по коридора към малката странична врата. Отвори я, без да обръща внимание на протестите на Кърр и останалите, които не можеха да сторят нищо, за да го спрат. Сякаш думите им въобще не достигаха до него, не игнорирани, а несъществуващи. Младежът излезе под лъчите на слънцето, сред сражението, сред миризмата, сред крясъците, пищенето и риданията. А Джугом Арк започна да усилва блясъка си, докато не изпълни всички очи. Онези от сражаващите се, онези, които впоследствие бяха останали живи, разказваха за призрачен силует, изпълнен със светлина, който крачел сред битката, сякаш дошъл да събере душите на погиналите, за да ги отнесе в отвъдното. Той крачеше край бягащи следовници на Еклесията. Те спираха и се обръщаха, загледани, а някои от тях си спомняха първия път, когато го бяха зърнали.

Сега на бойното поле прехвърчаха и стрели, излитащи от стрелците на Аркоса на Немохайм. Бойците на капитана носеха леки брони и бяха беззащитни. Един от залповете надхвърли целта си и прониза редиците на Еклесията. Очи се обърнаха към небесната заплаха. Сражаващите се и от двете страни следяха полета на стрела, насочена към сияйната фигура, понесла Джугом Арк. Изстреляната стрела не можа да стори нищо: перата и стволът й се разпаднаха на пепел, а обезформеният наконечник издрънча на земята. Един мъж бързо го повдигна с крайчеца на наметалото си — нова свещена реликва.

Лийт продължаваше да крачи сред бойното поле, сияен като мъстящ ангел, прекрачващ ранените, без да го е грижа за размахваните край него копия и мечове. Вървя, докато достигна малко възвишение, на което се покатери, стъпил здраво, сякаш да устои на невидима буря.

— Спрете! — извика с гръмовен глас, пронизал сърцето на битката. — СПРЕТЕ! — повтори, разперил широко ръце.

Всички гласове утихнаха.

Без един. Аркосът на Немохайм знаеше, че това е последният му шанс, затова кресна на хората си да продължат с атаката. Почти бяха разкъсали издигнатата срещу тях отбрана! Ала войниците му, до един суеверни люде, вече не го слушаха. Върху един нисък хълм насред битката стоеше омразното момче със Стрелата. Стрелата, която по право принадлежеше на Аркоса! Джугом Арк, немохаймската реликва, по право собственост на потомците на Бюрей!

Изревавайки вбесено, Аркосът на Немохайм напусна битката.