Дясната ръка на Бога

Глава 16 Двубой

Вдишвайки дълбоко и жадно, Стела се опитваше да се изправи, без да се налага да прибягва до помощта на осакатените си ръце. Кожата по пръстите й сякаш кипеше. Ала той бе онзи, който извика от болка. Необясним импулс, отчаяна реакция на съзираното клане, опустошило и последната й надежда — опитът й да блъсне Рушителя в пропастта почти бе успял! Тя бе изчакала, докато той се вглъби изцяло в сражението, сетне беше скочила към него, влагайки цялата тежест на осакатената си снага. Бе се надявала да го повали — и отнесе и себе си в бездната. Забвението беше всичко, за което тя можеше да се надява.

Ала изглеждаше, че боговете не бяха се наситили да я наказват. Ако разбирането й бе правилно, тя беше единствената, която можеше да го докосва, дори и против волята му. Но той я бе изгорил. Огромната му сила едва не я бе обгърнала. За един благословен момент Рушителят беше залитнал, събаряйки камък, който беше полетял надолу. Но самият Неумиращ не бе последвал полета му. Вместо това се беше обърнал и я беше блъснал назад. Стела се бе опитала да се повдигне, за да открие, че е прилепнала към земята, макар привидно около нея да нямаше нищо.

В ума си тя проследи полета на отронения камък, понесъл се към реката. Склон, небе, земя, река — всичко това прехвърчаше в мисълта й по време на въображаемия летеж. Ръцете й се разперват, жадуващи окончателност. Мигновение болка, сетне блаженство…

С помощта на колене и лакти Стела успя да седне. Болезнено одра кожата на дясната си ръка. Когато най-сетне успя да повдигне глава, за да види какво е станало, Неумиращият бе застанал пред нея.

Стела се приготви за болката…

— Ти продължаваш да ме удивяваш — каза Рушителят небрежно, като че обсъждаше пакостливостта на дете. — Силата ти е обградена така, че не би могла да я използваш, дори и да знаеше как. Привързана си толкова силно към мен, че би трябвало да разчитам всяка твоя мисъл. Изпитваш тъй силна болка, че не би трябвало да мислиш за нищо друго, а въпреки това ти успя да ме изненадаш. Знаеш ли, момиче, че в този миг се озовах по-близо до падението за пръв път от момента, в който отпих победа от Водата на живота?

Неумиращият изви ръка. Стела бе дръпната на крака. Очите му бяха съвсем близо до нейните.

— У теб има нещо, Стела, което остава мистерия. Не съм ти ядосан. Как бих могъл да ти се гневя, след като ти ме дари с толкова много — и тепърва ми предстои да откривам още дарове? В крайна сметка може да внеса промени в плановете си за теб, особено ако момчето със стрелата продължи да попада в капаните ми. Той може да управлява Фалта от мое име, а ти ще бъдеш кралица в Андратан, до трона на своя вечен владетел!

Тогава той стисна юмрук — умът й се разпиля на многоцветни късчета болка.

— Но не смей да ме докосваш отново — просъска той. — Не и докато не открия как успяваш да се противиш на волята ми.

Стела отърси глава, изпълнила поглед със същински страх. Неумиращият кимна доволно.

— Сега ще се завърнем при армията си, кралице — каза той. — Фалтанската армия е сразена. Предстои им да признаят поражението си. Момчето ще постави Стрелата в ръцете на моята представителка. Стига ръцете й да не са прекалено скривени от болка, разбира се — додаде Рушителят смеешком. — Ела! — Волята му я тласна напред. — Предстои ни да споделим триумф.

— Половината от бойците са живи? — усъмни се Лийт. — Как така? От скалата видях цялата битка. Никой не можа да избяга. Всички загинаха. Къде е армията? Как така е скрита?

— Жива и незаловена — отговори майка му. В момента тримата внимателно слизаха надолу. — Видяхме, че силите от Деруйс и Мъглата са обкръжени, както и множество бойци от Строукс и Деювър, но не можехме да сторим нищо за тях. Бяха отрязани от прекалено много брудуонци.

— Бойците от Деруйс и Мъглата бяха унищожени — каза с горчилка младежът. — Гледахме ги как умират. Уизаго и Туа бяха там. Видях как знамето на принца пада. Трябва да са мъртви.

— Но някои са оцелели — добави меко Фемандерак. — Погледни. Брудуонците са заловили хиляди.

Наистина, под светлината на умиращото слънце Лийт можа да види кафявата орда, наобиколила около пет хиляди от бойците му.

— Предимно от Строукс и Деювър — додаде философът, съзрял цветовете им с острия си взор. — Несъмнено те са се предали.

Всеки жив е победа, каза си Лийт. Ала умът му не бе спрял с отброяването. Петнадесет хиляди бяха изгубени в днешната битка. Общата бройка… общата бройка бе немислима. Колко деца никога нямаше да видят баща си или майка си? Колко ли семейства скоро щяха да бъдат тъй съкрушени от вестите, че щеше да им е безразлично кой е начело на Фалта? Лийт знаеше отговора, но не искаше да мисли за него.

— Ами останалите? Татко и дядо? Компанията? Кой е останал?

— Семейството е в безопасност. Ахтал ни проправи път. Бяхме се събрали да се възпротивим на певците. По някакъв начин Хал оформи съпротивата ни в оръжие срещу неестествената буря, която създаваха. После Ахтал ни помогна да избягаме, макар че беше ранен. — Индретт бавно въздъхна. — В младостта си съм гледала множество дуели, където резултатът донасяше размяна на заложеното. Подобни неща са напълно обичайни за фирейнския кралски двор. Но нито веднъж не бях съзирала някой да се сражава като брудуонеца. Сякаш… сякаш той инстинктивно знаеше в какво темпо да се сражава, бързо или бавно, за да надвие противника си. Както и да е. — Индретт се отърси от унеса на впечатлението. — Какво можеше да ни причини той по пътя, ако Хал не се бе сприятелил с него!

— Така избягахме — продължи Индретт. — Удивихме се на дъгата, изникнала в небето над нас. Струваше ни се, че това е краят. Макар да не ми е ясно защо смятахме така, след като брудуонската армия все още не беше сразена, значителна част от войската ни беше отрязана, Махди Дащ още не бяха надвити, а Рушителят стоеше високо над нас. Но въпреки това празнувахме. Тогава осъзнахме, че мнозина от войниците трябва да са били изплашени от бурята. Започнахме да ги събираме, за да помогнем на пленените им другари. Но преди да сме отбелязали някакъв сериозен напредък, пеенето зазвуча отново и тогава в небето изникна огромната ръка. След това… За известно време никой от нас не можеше да разсъждава трезво, толкова голяма беше мъката ни. Отново не зная защо се чувствахме така: още не бяхме надвити, Джугом Арк не беше попаднала в ръцете на Рушителя, а с малко усилия можехме да запазим голяма част от воините си. Но въпреки това се отчайвахме. Хал се провикна, че това е магия, че Рушителят бил отравял надеждата ни, но известно време не осъзнавахме думите му.

Когато се опомнихме, брудуонската армия вече бе подсилена от завръщането на бойците, разпръснати от стихията. Кърр ни увещаваше да спасим обградените от брудуонците, но Хал посъветва друго. Брат ти говори с някои от магьосниците сред нас — оказа се, че са много повече, отколкото мислехме, някои до днес дори не знаеха за силите си — и заедно те изплетоха магическа мрежа, която ни скри от очите на брудуонците.

Фемандерак направи крачка напред, втренчен:

— Мрежа на стаяване? Били сте скрити под Мрежа на стаяване? Хаутий пише за подобно нещо, ала никой в Даурия не приема думите му за истина. — Тогава той присви очи. — Но… подобна мрежа би била видима за Рушителя. Неговите очи биха съзрели всяка илюзия, подготвена от Вода или Огън.

Индретт се засмя — красив звук на свежест.

— Прав си. Хал също каза това. Само че магьосниците, с които той говори, бяха фенни, фодрами и уайдузи. Тяхната магия съдържа Земя и Въздух. Очевидно Рушителят не може да я вижда. Нищо чудно Хал да ни е предоставил ключа към победата. Това можеше да се случи много по-рано, ако съветът му бе потърсен. — Индретт умишлено не поглеждаше към сина си.

— А къде са войниците в момента? — попита Лийт, по-рязко, отколкото бе възнамерявал. Нищо не го е спирало да дойде и да сподели предложението си. Колко ли животи са щели да бъдат спасени? Колко много изненадващи атаки бихме могли да нанесем…

Подозрението му към Хал припламна наново: защо другите отказваха да разберат?

— Все още са под мрежата и изчакват да премислим следващата си стратегия — отвърна майка му. — Ще те отведа при тях. По пътя ще помислим как най-добре да се възползваме от новото си преимущество.

Сто шестдесет и девет глави се сведоха като една, когато Повелителят на Брудуо, придружен от слугинята си, пристъпи сред тях. Пълно мълчание се разстла над бранното поле, докато черните ботуши тъпчеха земята. Пленените фалтанци биха взели чувството, обгърнало армията му за почтителност — но те бяха прекалено заети да изпитват ужас. Всъщност то бе отчасти възхита от мащаба на силата, която бяха съзрели, и отчасти страх от това, което можеше да се случи. Слугинята вървеше зад него с чудати стъпки — очевидно беше саката.

Неумиращият повдигна ръка към командира на Махди Дащ, показвайки с този поздрав, че е оценил усилията им. Тогава войниците изреваха името му, а той си позволи да се усмихне тънко.

— Подмазвачи — просъска глас зад него. — Просто ги е страх от теб!

Той се засмя дълбоко, а после рече:

— Все повече се убеждавам, че съм взел правилното решение с теб, Перло на севера. Ти прибавяш щипка пикантност към всичко.

Но въпреки това Рушителят стисна ръка. Момичето рухна и започна да се гърчи в калта.

Неумиращият се обърна към бойците си, поздравявайки ги за проявената храброст в неблагоприятни условия. Отдели известно време да опише западните земи, обяснявайки, че ще могат да придобият за себе си земите на всички, които са се изправяли срещу им до този момент — и занапред. Сега щели да напуснат долината, за да поемат към Инструър — градът щял да бъде изцяло брудуонски от мига, в който портите му се разтворели. Но първо щели да се заемат с малко екзекуции и фалтанската капитулация.

Под спускащата се нощ брудуонците преместиха лагера си в центъра на бойното поле. Войници се заеха да погребват брудуонските мъртви, оставяйки хълмовете покрити с фалтански трупове. Шест далеч по-зловещи ями бяха издълбани непосредствено край стана. В тях бяха забити шест кола. Бяха насечени и клони — от дъба, издигащ се в центъра на долчинка, намираща се недалеч от лагера.

Същата вечер, след оскъдна вечеря, скалъпена от малкото налични припаси, малко над двадесет хиляди фалтански бойци поеха на запад. Те бяха изникнали от малка долина, разположена на около левга от скалата, върху която бе стоял Лийт.

Ратниците се движеха бавно, много бавно, защото знаеха, че разгърнатата над тях мрежа не спира звуците. През цялата нощ те пристъпваха напред, редици инструърски войници, поведени от объркания началник, следвани от лозианската армия — тя наброяваше над пет хиляди бойци, а урусите им също бяха оцелели. В края на процесията крачеха оставащите воини на Сна Вацта. Случваше се фалтанците да се натъкнат на брудуонски патрул, който биваше унищожен с безмилостна ефикасност: не биваше да допуснат вражеските командири да чуят слухове за невидима армия.

Точно преди зазоряване Лийт и пълководците излязоха изпод прикритието на Мрежата.

— Ще се приближим към брудуонците под предлог, че идваме да обявим капитулацията си — обясни Индретт. — Те ще приемат, че ние сме всичко, което е останало. Може да изпитат съмнения, особено ако са наблюдавали бойното поле внимателно, но е малко вероятно да очакват замисъл като нашия.

След минути вече бяха съзрени. Смугъл офицер препусна до тях, последван от група стрелци с готови лъкове.

— Ние сме армията на Фалта — обяви Лийт, протягайки Стрелата напред. Тесните очи на офицера се разшириха значително. — Тук сме, за да обсъдим условията на предаването си с твоя господар.

Сред групата се намери преводач. Офицерът изпрати друг от хората си към разположените в далечината палатки. Скритата зад Лийт армия изчакваше: напрегната, но напълно тиха. За да прикрият евентуален неволен шум, младежът и спътниците му пееха тихо, привидно за да се утешат.

Скоро към тях крачеше висок мъж в черна роба. Можеше ли това да е Рушителят? Не, мъжът имаше две ръце.

— Повелителят на Фалта и Брудуо ще приеме капитулацията ви — изхриптя той. — Няма да има условия, различни от неговите. Приемете това или ще бъдете посечени на място.

Очите му внезапно се присвиха. Той се огледа. Лийт не бе чул нищо, което да оправдава подозрение, но може би този мъж притежаваше някаква специална сетивност… А може би скритите фалтанци се бяха издали по друг начин… Само че високият не можеше да си позволи да кара господаря да чака.

— Ще изслушаме господаря ти — внимателно отвърна Лийт. Отговорът се състоеше в рязък жест, указващ, че трябва да го последват.

Сега настъпваше най-големият риск. Ако някой се опиташе да последва малкия отряд на Лийт, замисълът щеше да бъде разкрит.

Фалтанската армия трябваше да се прокрадва напред. Колите бяха смазани, около муцуните на животните бяха омотали парцали, някои от бойците дори стъпваха боси. И въпреки това мнозина ратници се страхуваха. Някои се опасяваха, че биенето на сърцата им може да бъде чуто. Ръмжаха стомаси, една-две кихавици бяха потиснати. Близо до края на редиците един войник рухна, ранен предишния ден, но прекалено горд, за да признае раната си. Други двама се спънаха в тялото му — последвалият звук им се стори оглушителен сред утринния покой, но водачът не се обърна.

Най-сетне Лийт и придружаващите го се изправиха в центъра на долината. Брудуонският лагер заемаше изненадващо малко място, но съдържаше предостатъчно бойци, за да залее малката група командири. Една голяма палатка бе разпъната пред останалите, а точно пред нея се издигаха шест клади — три от лявата й страна, три от дясната. Фалтанците изчакваха, съзнавайки, че армията им е спряла на няколкостотин крачки зад тях, точно извън обсега на вражеските лъкове.

Сенките бавно се отдръпнаха от тях с издигането на слънцето. Чакането продължаваше. Брудуонските войници наизлизаха от палатките и започнаха да раздигат лагера. Войници с кафяви наметала и пъстроцветни нагръдници се строиха зад голямата палатка. Те се подреждаха по цветове и зачакаха търпеливо. Сутрешната мъгла се отдръпна от долината и Индретт можа да усети топлите лъчи на слънцето върху гърба си. Милувката им я радваше, макар краката вече да започваха да я болят. Най-сетне, помисли си тя с ирония, дните във фирейнския царски двор донасяха някаква полза. Неподвижното чакане трябва да беше далеч по-мъчително за скритите войници. Тя се надяваше изчакването скоро да приключи. Дали просто не трябва да атакуваме, без да ни е грижа какво ще каже Рушителят? Тази мисъл едва бе споходила ума й, когато платнището на палатката се разгърна и шест оковани фигури бяха отведени към кладите.

— Прояден от злоба човек — просъска тя в ухото на съпруга си. Зад нея Модал отвърна:

— Прави това, за да ни пречупи. Нека не разкриваме силата си преждевременно. По-късно ще плачем за тях.

Шестимата мъже бяха непознати за Индретт. По облеклото им личеше, че са от Деювър и Строукс. Тя прехапа устна — с тази си постъпка Рушителят искаше да подчертае безсилието им. Жената искрено се надяваше, че кралят на Строукс, принуден да остане със скритата армия, няма да реагира на това, което предстоеше да се случи.

Платнището бе отметнато отново, този път от далеч по-внушителна фигура, следвана от слуга, по-дребен. Всички погледи се насочиха към изникналия. Не беше нужно да поглеждат към ръката без китка, за да знаят кой е.

Лицето му беше по-удължено от обичайния фалтански лик, елегантно, без да е наистина красиво, с добре оформена брадичка и тънки устни. Напомня ми на Фемандерак, помисли си Индретт и в следващия миг се сети, че Рушителят идваше от родния град на философа. Прилича на него, но е по-студен… като глетчер, надвиснал над село, което се кани да смаже.

Една ръка. Липсващата китка бе откъсната от същата стрела, която синът й държеше. Дали Джугом Арк щеше да реагира на присъствието на някогашната си жертва? Тя все още пламтеше, обвита в огън, но не изглеждаше да разпознава Рушителя.

— Добре дошли, мъже и жени от Фалта — произнесе мъжът с дълбок, изискан глас. Обогатен със словоплетство, разбира се, осъзна Индретт. Но Модал ги бе посъветвал как да се защитят. Не се съпротивлявайте директно на влиянието. Оставете го да мине край вас. — След миг ще ми предоставите стрелата си, която от този ден ще символизира триумфа ми над замислите на Най-възвишения. Ще бъдете взети в плен, където съизмерността ви спрямо условията на новата Фалта ще бъде преценена. Повечето от вас, сигурен съм, ще съумеят да ме убедят, че ще отговарят на дребните ми изисквания.

Индретт направи крачка напред, с което накара Рушителя леко да се свъси. Той бе очаквал момчето да говори от името на фалтанците.

— А ако откажем? — попита тя. Думите едва се отрониха от гърлото й. Разговарям с Неумиращия! Откъде намирам сила? — Тогава какво?

Неумиращият се изсмя — а слугинята зад него захапа юмрука си. Това движение би накарало фалтанците да я разпознаят мигновено — стига да гледаха нея, а не мъжа пред себе си.

— Тогава? След като съм ви стъпкал до осезание единствено на чиста болка, ще сторя същото с цяла Фалта — процеди ледно, с променен глас. — Не се лъжете! — ревна внезапно Рушителят. — Мога да избера да насъскам такава разруха, че бъдещите пътешественици няма и да подозират някогашната обитаемост на тези земи! Или — продължи той, отново овладял гласа си — мога да поставя фалтанци да управляват от мое име и да се завърна в Брудуо, доволен от демонстрацията си пред два континента, че аз, а не Най-възвишеният, съм най-голямата сила в света. Коя от тези алтернативи ще избера силно зависи от степента на сътрудничеството, което ще получа днес. Е, предавате ли Джугом Арк, а с нея и властта над Фалта?

Индретт направи крачка напред. Беше трудно. Сякаш пристъпваше срещу огромна вълна.

— А можем и да се бием за нея — каза тихо тя.

В този миг мрежата изчезна. Четиридесет хиляди фалтански войници изникнаха насред долината. Лозианските магьосници бяха създали илюзия, удвоила бройката на войската. Надяваха се, че тя ще заблуди дори острия взор на врага им. Удивени и разтревожени възклицания се отрониха откъм хилядите брудуонци — до вчера смятали, че са излезли победители от сражението, днес отново се изправяха пред превъзхождаща ги армия. Фалтанските пленници шумно изразиха радостта си от неочакваната поява.

Докато бе изричала думите си, Индретт бе вперила очи в тези на Рушителя. Лицето му не показваше никаква промяна. Не би ли трябвало той също да се изненада? Освен ако не е знаел за измамата им и не е подготвен. Или… нова мисъл изникна в ума й. Може би ние не сме единствените, които сега си служим с илюзия. Това може да не е истинското му лице.

— Както виждаш, още не сме готови да се предадем — изрече тя със специфичния диалект на северна селянка, за да го вбеси още повече. — Може би си склонен да отправиш ново предложение. В противен случай ще се подготвим за нов сблъсък с армията ти, чийто изход далеч не е толкова сигурен, колкото би ти се искало. — Индретт се усмихна, а после, сякаш това й бе хрумнало току-що, добави: — И ще сториш добре да махнеш тези глупави клади. Никого не впечатляваш с нелепите си прояви на жестокост.

Тя скръсти ръце, приключила с мъмренето си.

Все още нищо не трепваше по лицето — явно самоконтролът му беше забележителен. Но пък е разполагал с две хилядолетия, през които да се упражнява.

— Безизходно положение — рече Неумиращият с каменен глас. Гласът му го издава, помисли Индретт. — Тогава какво ме спира да наредя на армията си да изтласка в реката жалките ви остатъци. Или — споходи го нова мисъл — да заплаша да убия шестте хиляди пленници, освен ако не се оттеглите? Несъмнено бихте искали да запазите поне частица от достойнството си?

Индретт му се усмихна, възнамеряваща да запази снизходителния тон и небрежността.

— Ако аз бях безмилостен и зъл предводител на дивашка орда, на първо място бих се погрижила да разполагам с достатъчно войници за опустошаването на Фалта — каза тя. — Нападнеш ли ни сега, съществува вероятност да победиш. Но няколкото стотици оцелели, които ще ти останат, ще паднат лесна жертва на следващата бойна част, срещу която се изправиш. Или си мислиш, че това е всичко, което можем да съберем срещу теб? Ние сме само първата вълна. Дори и в този момент още войници се приготвят да поемат на изток, а кораби от южните кралства спират край брега на Инструър. Помисли внимателно над думите ми. Единствената ти надежда за победа е да си тръгнеш от това място с цялата си войска, което ще откриеш, че е трудна задача, защото си човек, който не може да овладее гордостта си.

Индретт му се усмихна сияйно, все така наблюдавайки очите му. В тях блестеше неистова злоба. Иска му се да откъсне сърцето ми с голи ръце.

— Затова, хилядолетен мъдрецо, чуй съвета на една четиридесетилетна селянка. Събери изнурените останки от армията си, като не пропускаш и унизената си репутация, и поеми на изток. Бихме могли да те разтушим отново, когато обмислиш плана си по-обстойно.

Лекото изпъване на устните изчерпваше признаците, че думите й са му повлияли. Някой определено ще страда от гнева му, помисли Индретт с отврата. Само се надявам да не сме ние.

— Както казах, безизходно положение — рече Рушителят. — Аз отправих предложение, вие също. Обмислете думите ми. Няма да чакам дълго.

Подготвил е някакъв друг план, разбра Индретт. Колкото и да сме го смутили, силата е на негова страна и ще трябва да изчакаме следващия му ход.

Следващият ход не закъсня.

— Сине на Манум! Сине на Манум! — прогърмя глас, накарал фалтанските предводители да излязат от набързо издигнатата палатка. — Ела и се изправи срещу мен, сине Манумов!

Рушителят стоеше на далечния ръб на малка долчинка, намираща се на известно разстояние от шатрата му. Приближилите се фалтанци видяха, че той вече не е облечен в сива роба, а носи броня.

На главата си бе сложил шлем. На дясното бедро на Неумиращия висеше сребърна ножница, от която той изтегли меч със закривен връх.

— Какво прави той? — попита Лийт.

Манум отпусна ръка върху рамото му.

— Ако не се лъжа, майка ти е изпълнила задачата си далеч по-ефективно, отколкото можехме да очакваме.

— Това добре ли е? — попита Лийт, объркан. Баща му го погледна за момент, после стисна рамото му.

— Не, Лийт — бавно каза Търговецът. — Не е добре.

— Сине Манумов! — провикна се отново Рушителят, подавайки шлема си на слугинята, която бързо го остави на земята. — Сине на Манум! Отзови се на предизвикателството ми или остани вовеки помнен като страхливец!

— Върви и виж какво иска — прошепна му Кърр. — Но бъди внимателен. Магьосниците ни са готови, но намесата им ще ни коства мнимата армия.

Лийт излезе напред. Коленете му трепереха, а пламъкът в ръката му пулсираше с туптежа на сърцето му.

— Какво искаш? — Гласът на юношата звучеше леко пресипнал: заради страха.

— Ето какво предлагам, за да запазим честта си и доведем войната до край. Слушай добре, защитнико на Фалта, защото ще отправя предложението само веднъж. — Неумиращият извиси глас, отнасяйки с магия думите си до двете армии: брудуонците и техните фалтански пленници, до самите фалтанци и лозиани. — Чуй! Аз, Неумиращият, Повелител на Брудуо, предизвиквам сина на Манум, фалтанския Търговец и понякога гост в Андратан. Нека нашият двубой разреши бранния спор! Ще бъде изречена Истинна магия, която ще обвързва двете армии с резултата от сблъсъка ни. Ако победата бъде на страната на Манумовия отрок, силите на Брудуо ще отдръпнат желанието си за фалтанските земи, сега и завинаги, и ще поемат на изток още преди да се е стъмнило. Декларация за оттегляне ще бъде подписана между предводителя на Махди Дащ и Стрелоносителя, така Истинната магия ще бъде скрепена. Но ако Повелителят на Брудуо се докаже като по-силен, фалтанските бойци ще се разотидат по домовете си — с изключение на командирите им, които ще останат в плен. Тогава магията ще бъде скрепена с Декларация за предаване, подписана от Неумиращия и командира на фалтанската армия. Неумиращият ще получи власт над Инструър. Ще получи и правото да събира данък от онези земи, чиито бойци присъстват тук. Така ще се реши войната ни!

Магията затихна. Рушителят насочи цялата сила на погледа си към фалтанците.

— Ако те надвия, сине на Манум, ще взема жената, която тази сутрин говори от твое име, и ще я направя своя лична слугиня. Нейната предшественица вече изчерпа полезността си.

Отново захапването на юмрук. Този път хауфутът разпозна стоящата зад Рушителя девойка, разбра и какво й е било причинено, но с огромни усилия съумя да потисне изтерзания си вик.

Омразната фигура се изправи в цял ръст.

— Можеш да използваш каквото оръжие пожелаеш, включително стрелата, която държиш в ръката си. Същото важи и за мен. — Неумиращият замълча. Лийт отново усети магия да се раздипля във въздуха. — Е, приемаш ли? Или и от това предизвикателство ще избягаш, както избяга от армията ми? Какво решаваш, сине Манумов?

— Аз…

Заекващият му отговор се разнесе над долината. Един гарван, кацнал на дървото между тях, сепнато разпери криле. Над четиридесет хиляди уши очакваха отговора му.

— Ще обмисля предизвикателството ти — отвърна накрая Лийт. — Ще имаш отговора ми до час.

— Добре — отвърна Рушителят, поръбил думата със смях. — Давам ти съвет като един воин на друг. Не изчаквай прекалено дълго, за да дадеш отговора си: отлагането ще те лиши и от малкото храброст, която притежаваш.

И той се смя дълго, подплашвайки гарвана, който полетя и изчезна зад хълмовете.

Лийт проследи полета му с копнеж. Нему също се искаше да избяга тъй лесно.

— Ще се поразтъпча, за да помисля — изтъкна Стрелоносителят сред бурята протести.

— Това е капан — настояваше Фарр. — Нима мислиш, че Рушителят би предложил предизвикателство, което има вероятност да изгуби?

— Не е типично за теб да отбягваш битка — мрачно отговори Лийт. — Що за съвет ми отправяш сега?

Героят от Просеката се навъси.

— Никога не бих се впуснал в невъзможна битка… — Той замълча сред нервен смях, защото в първата битка срещу брудуонците бе сторил точно това.

— Трябва да се бие — каза Кърр. — Защо иначе неговата ръка донесе Джугом Арк?

— Да не казваш, че трябва да се уповаваме на Бога? — остро рече хауфутът. — До този момент не съм видял доказателства за помощта му, само доказателства за противното. — Той прехапа устна, защото за малко щеше да се изтърве за видяното.

— Трябва да бъдем реалисти. Възможно е да правим избор между една жертва и всички ни. — Началникът на стражата прокара уморена ръка по лицето си. — Виждал съм момчето да върши чудни дела. Разделянето на Алениус, намирането на Стрелата, битката за четирите палати. Склонен съм да се доверя на поверената ни сила.

— Какво смята Хал? — каза Фемандерак. — Той е от членовете на първоначалната Компания и препоръките му често са мъдри. Сега съветът му би ни бил от голяма полза.

— Няма го — отвърна разтревожено Индретт. — И не знаем къде е. — Тя въздъхна. — Страхувам се, че моите думи ни докараха до това положение. Ако нечии други ръце държаха Стрелата, щях да ги посъветвам да рискуват. Но тези ръце носят моята кръв, затова не искам да правят това.

— Благодаря ви, че споделихте мислите си с мен — учтиво каза Лийт, с бледно лице. — Но бих искал сам да взема решението си. Възнамерявам да се усамотя, за да помисля. Джугом Арк ще ми бъде достатъчна защита.

— Ами ако същинският замисъл е точно такъв — да те подтикне да се разхождаш сам? — попита Ейксхафт. — Не е ли глупост да се разхождаш сам и беззащитен сред места, където може да патрулира врагът?

— Не съм беззащитен — отвърна Лийт. Джугом Арк усили пламъка си, карайки приятелите му да отстъпят встрани. — Добре, ще взема със себе си придружител. Лозиан, за да има кой да отнесе Стрелата, ако все пак ми се случи нещо.

Ейксхафт пристъпи напред.

— Аз ще дойда с теб — натърти той. — Ако някакви брудуонци стоят в засада, надявам се са се сетили да бронират и коленете си.

И той се засмя. Макар и за малко, живият звук прогони увисналото сред тях напрежение.

— Трудно е — отбеляза предводителят на уайдузите, когато Лийт и фодрамецът напуснаха палатката. — Месеци сражения, а после идва момент, в който сме принудени да изчакваме, без да можем да сторим нищо. — Всички около него кимнаха. — Той ще избере да се бие. Излезе, за да събере смелост. Ще се бие добре. Чувал съм как е оцелял в Уамбакалвен, познавам храбростта му. Ще се бие добре.

Краката на Лийт го отнасяха към върха на скалата. Тук се долавяше ветрец и беше далеч по-хладно — пролетната топлота бе останала долу.

За момент той затвори очи. Отново съзря дъгата, протегнала се над пролома. Отново чу стенанията на сър Амасиан. Отново видя как огромната ръка се протяга и сграбчва дъгата.

Врагът ни винаги намира начин да обезсмисли усилията ни, осъзна Лийт. Винаги ни надхитря. Може би е дошло време да рискуваме.

Младежът повдигна стрелата пред себе си. Само два фута дълга… Но нали фигурата на Бога се извисявала над Каннуор, отпиващ от Фонтана в Дона Михст. Защо тогава Джугом Арк беше толкова малка? Дали мащабът не е объркан?

Пламъците блестяха весело, без да обръщат внимание на мъката, която Лийт чувстваше. Какво бе казал Фемандерак? Дали Стрелата реагираше на емоциите му? Или той се подчиняваше на желанията й? За момент Лийт понечи да се обърне към гласа.

Дали това наистина беше решение, което е в негова власт? Или, подобно на всеки друг момент от началото на това нелепо приключение, пътят му вече беше очертан? За момент Лийт се възпротиви: ако гласът иска да се бия с Рушителя, значи ще бягам, бягам, бягам…

Но този път отвеждаше към лудостта. Да бяга от напътствията на глас, който никой не чува, който сега, в часа на неизмерима нужда, запазваше мълчание.

Не. Нуждаеше се от смелост, не от напътствия. Не можеше да отрече досегашния си живот. Не можеше да избегне настоящия момент. Може би ако успея, ще вземам решенията сам. Тогава Лийт се изсмя. Ако успея? Нямаше намерение да се заблуждава: твърде вероятно днес беше последният ден от живота му.

Щеше да се бие.

Хрущенето на чакъл го изтръгна от мислите му — някой се приближаваше по пътя. Ейксхафт също беше чул и бе сграбчил оръжието си. Лийт осъзна колко дълбока благодарност изпитва към всички онези, които го бяха защитавали.

— Аз съм, хауфутът — долетя познато задъхан глас. — Лийт, ще ми отделиш ли малко време?

— Ако си дошъл да ме съветваш за предизвикателството на Рушителя, закъснял си — каза младежът. — Вече взех решение.

Хауфутът преодоля и последните няколко крачки от пътеката и седна на земята.

— Зная — меко каза той. — Но има нещо, което трябва да ти кажа сега, защото се страхувам, че Рушителят възнамерява да го използва в своя полза по време на сблъсъка ви.

Лийт погледна към едрия, състрадателен мъж.

— Какво е то?

Хауфутът му каза какво бе видял — кого бе видял — и яркото сияние, последвало изпълнените с болка думи, за момент скри светлината на слънцето.

Лийт дойде на себе си миг по-късно. Единствените му мисли се свеждаха до факта, че Стела е жива, но е пленница на Рушителя. А докато обмисляше това, погледът му бе привлечен към бойното поле. Ако можеше да съди по долитащите звуци, започваше някаква церемония. Юношата обърса очи, за да вижда по-ясно. Когато най-сетне осъзна какво съзира, Джугом Арк за втори път заплаши да изпепели света.

Сред ослепяващия блясък полетя дума, подета от склоновете и невидимия капак на небето.

— ХАААААААЛ!

Рушителят стоеше на ръба на долчинката, опрял върха на меча между ботушите си. Изчакваше търпеливо, защото знаеше, че Дясната ръка ще се отзове на предизвикателството. Каква друга причина обясняваше съществуването му?

Имаше неща, които северните селяци не знаеха за подобни двубои. Неумиращият помнеше първите сто години от властването си над Брудуо, когато бяха го предизвиквали най-могъщите магьосници от въпросната земя. Той бе надвил и най-добрите сред тях, помнеше всеки урок, който бе извлякъл. Тогава бяха съумели да го изненадат, но сега обширната му памет носеше триковете и стратегиите на над двадесет мага. Никой от противниците му дори не се бе доближавал до победата. И това необучено хлапе нямаше да се доближи. Да, то разполагаше с Джугом Арк, но тя бе опасна само в ръцете на самия Бог. Беше рисковано, но заради думите на онази проклета жена не бе могъл да изостави бойното поле. Това беше единственият начин да постигне целта си.

Аз съм безсмъртен, напомни си той. Дарен съм с живот. Не може да вкуся смърт. Заплатих за това с дясната си ръка.

Неумиращият си спомняше годините на младостта си в Дона Михст — и неудовлетворението от начина, по който Първородните се придържаха към всяка повеля на закона. Защо ни е даден Огънят на живота, заедно с цялата прилежаща му мъдрост, ако не да си създаваме сами закони? Никой не бе могъл да му отговори задоволително на това питане. Тогава бяха дошли годините дирене, през които обхождаше света в напразно търсене на отговори. В крайна сметка ги беше открил в самия себе си. Копнежът му по знание му бе коствал десницата.

В последно време се питаше дали самият той не е започнал да изпада в същото самодоволство, за което бе презирал съгражданите си от Дона Михст. Щеше ли да дойде ден, в който някой млад рискуващ ще го прогони от Андратан и ще го остави да си ближе раните и да си спомня за дните на отминала слава, захвърлен в някоя пещера?

Не, беше време да рискува. Но за да бъде сигурен в успеха, Неумиращият започна да се обгръща в заклинания, изричайки думите едва доловимо…

… и заради това не чу приближаващите се стъпки, докато от другата страна на долчинката не се провикна глас.

— Желаеш да се изправиш срещу сина на Манум, Неумиращи?

Гордата глава на Рушителя се повдигна — насреща му стоеше самотник.

— Какво искаш? — изръмжа той, ядосан, че е бил прекъснат. Възнамеряваше да убие досадника, но в следващия миг премисли и реши да изчака. Може би това беше пратеник.

— Попитах те дали си готов да се изправиш срещу сина на Манум. Аз съм Хал Манумсен, по-голям брат на Стрелодържеца. По закон аз съм този, комуто се пада да се отзове на предизвикателството ти. Древният закон за първородството налага, че не можеш да се сражаваш с Лийт, освен ако първо не си надвил мен. Зная магиите, с които си послужи в оформянето на предизвикателството. Зная, че то не може да бъде оттеглено или променяно, а само отхвърлено. И, както виждаш, не го отхвърлям.

Що за номер беше това? Но тогава Рушителят си припомни в каква форма бе отправил предизвикателството и какви обвързващи думи бе изрекъл. Младежът беше прав.

— Но ние не сме равностойни — гладко изрече Неумиращият. — Аз имам само една ръка, а ти имаш две.

— Брат ми също има две ръце, но ти възнамеряваше да се сражаваш с него. А в този момент използваш силата си, за да ме прецениш. Изненадва ли те това, което виждаш?

Хал зачака. Очите на Неумиращия действително се разшириха от изненада.

— Силен в Огъня и във Водата — промълви Рушителят. Тънки нишки съмнение започнаха да обвиват душата му. Как е възможно това? Но той не допусна съмнението. — Обаче ти си сакат.

— Да. Двубоят ще бъде равностоен.

Гласът на младежа беше силен, нетрепващ, без следа от страх. Нямаше място, където магията на Рушителя да се вклини. Той бе разгърнал заклинанията си из долината, готови да впримчат всеки, изразяващ и най-малкото съмнение или страх.

— Така да бъде. Ще се сражаваме, а после аз ще взема брат ти и ще го направя своя дясна ръка, както е орисано от хилядолетие. Изучавал съм пророчествата — изглежда по-внимателно от мъдреците на Фалта, ако съдя по снощното обявяване на победа. Ще го превърна в мой слуга, който ще ми служи вярно. Спътниците ти ще дойдат ли да гледат как умираш — или те изобщо не знаят, че се явяваш? — Тогава Рушителят се засмя, разпознавайки последния отчаян гамбит на почти сразена армия. Това бе достатъчно да прогони съмненията му. — Ще умреш сам и неоплакван, а мършата ти ще нахрани птиците!

— Приемам предизвикателството ти — изрече Хал и използва магията си, за да обвърже думите. — Като най-голям син на Манум и негов наследник, приемам предизвикателството, отправено от Неумиращия, включително и условията, които го съпровождаха. Тази Истинна магия обвързва казаното!

Щом изрече тези думи, младежът пристъпи в долчинката. Рушителят също пое надолу, синхронизирал крачките си с неговите.

— Не вървиш като сакат — отбеляза Неумиращият, докато двамата се приближаваха.

— Не и днес — мрачно отвърна Хал.

Някъде иззад него прозвуча крясък — Ахтал бе открил заблудата на господаря си, но вече беше прекалено късно. Никой не можеше да се намеси.

Тема на разговора във фалтанската палатка бе станало прекалено дългото време, необходимо на Лийт да вземе решение. Хауфутът бе излязъл, за да му каже, че часът е почти изтекъл и че Скоро ще трябва да даде отговора си. Останалите също ставаха нетърпеливи, измъчвани от напрежение.

Внезапно нещо се удари в една от стените на палатката и дълбок глас с акцент извика:

— Хал! Хал се бие с Рушителя!

Ахтал се измъкна от плетеницата плат и животинска кожа, сетне повтори вика си пред смаяната група.

— Елате! Елате бързо! Той ще умре!

Само след секунди фалтанските предводители стояха на ръба на долчинката. Над нея се бе разстлал сияещ слой сини и жълти нишки светлина. Ахтал вече два пъти бе опитал да го разкъса с тялото си, но биваше отхвърлен.

— Това е Истинната магия — каза Фемандерак. — Халконис пише, че тя запечатва сражаващите се против външна намеса и остава до края на предизвикателството. В този случай той ще настъпи със смъртта на единия от бойците. — Той въздъхна и тъжно се обърна към Ахтал. — Смятам, че Рушителят би приел, ако Лийт се предаде. Но мисля, че ще убие Хал.

Манум и Индретт стояха прегърнати наблизо.

— Твърдоглав Хал! С това иска да се поправи в очите на Лийт. — Манум поклати глава.

— Не е само това — отвърна съпругата му. — Той иска да…

Гласът й затихна. Около долчинката се възцари тишина. Хал и Рушителят стояха лице в лица, изтеглили оръжия.

Неумиращият държеше меча си с увереността на опитен боец, макар да знаеше, че стойката му, предназначена да впечатли умел противник, е напразна пред сегашния му опонент. Разпределянето на тежестта, прекалено издигнат къс меч — нима във Фалта нямаха по-добри оръжия? — всичко това говореше за неопитност.

За момент Рушителят остана неподвижен, подсилвайки връзката си между воля и оръжие. Това беше всичко, което имаше значение. Стойката и бронята бяха само за показност. Тогава той отвори уста и нанесе натежал удар. Той трябваше да е достатъчен, ала фалтанецът изпълни идеален блок. За момент лишен от равновесие, Неумиращият едва успя да се дръпне от профучалия към лицето му ответен замах.

Това го накара да бъде по-внимателен. Отсъстваше придружаващата ударите магия, защото цялата концентрация на противниците бе съсредоточена върху остриетата. Но въпреки това и двамата се движеха далеч по-бързо от възможното, незасегнати от страха и съмнението, забавящи простосмъртните бойци. Те танцуваха по дъното, разменяйки търпеливи комбинации, напрегнато изчакващи удобен момент.

Накрая двамата се отдръпнаха.

— Кой те е учил да се биеш, момче? — изхриптя Рушителят, стараейки се да държи умората далеч от лицето си. — Стилът ти ми напомня за фехтовчиците от Биринж. Откъде си родом?

Хал се изсмя.

— Учителят ми е Махди Дащ, родом от високото плато.

— Невъзможно!

— Нужни са повече от две хилядолетия, за да събереш цялото знание за случващото се в дори и един момент във владението ти. Какво те кара да се уповаваш в такава степен на знанието си, след като то е доказано непълно?

Той владее магия, припомни си Неумиращият. Опитва се да посее съмнение. В отговор той се нахвърли върху фалтанеца, обсипвайки го с удари от всички страни. Противникът му започна да се затруднява.

— Знанието не е всичко, младенецо — задъхано изрече той. — Понякога единствено силата и желанието са от значение.

Двете армии се приближиха до долчинката, в която се решаваше съдбата им. Всяко малко предимство биваше посрещано с ликуване, всяка стъпка назад биваше съпровождана с притеснени стонове.

— Как го прави? — обърна се Модал към Индретт и Манум. — Откъде черпи тази сила? Как така може да се изправи срещу Рушителя?

— Има много неща за Хал, които никой не знае — отговори Кърр. Мнозина чуха думите му. — Не на мен се пада да го разкривам, но Най-възвишеният не е сбъркал, избирайки го за един от Аркимм.

— Мисля, че това е храбър, но глупав жест! — удивено отбеляза Фарр. Ударите на Хал бяха тъй изчистени, тъй бързи, тъй красиви.

— Ако се беше сражавал така при Просеката, да сме ги прогонили отдавна!

— Не мисля, че би могъл — отвърна ледената кралица на Сна Вацта. — Той изчерпва силата на живота си, за да се сражава така.

— Бие се като наставника си — отбеляза Кърр, кимвайки към Ахтал, който стоеше с угаснал поглед. — Но трябва да има и нещо друго, защото дори Ахтал не можеше да се изправи срещу най-добрите бойци на Махди Дащ, а те са само сенки пред господаря си.

— Тук долу има достатъчно сила за преобразяването на света — удиви се Фемандерак. — Рушителят използва енергията, трупана с хилядолетия. Но откъде черпи сила Хал?

Двамата съперници отново се сблъскаха. Внезапно ослепителна светлина припламна над тях. Сетне, точно когато очите им отново умееха да виждат, сиянието избухна отново, този път придружено от крясък.

— ХАЛ!

Първият проблясък заслепи и двамата, но те се възстановиха веднага. Рушителят атакува, уповавайки се на различни от зрението сетива. Хал беше готов и го посрещна с удар, отворил рана с дължина една педя. Но тя се затвори веднага.

— Рани илюзия — подигра се Рушителят. — Може би две хиляди години не са достатъчни, за да узнаеш всичко. Но двадесет не са достатъчни дори да се научиш да стоиш прав.

— Но тялото ти е там — задъхано изрече Хал, намиращ се на ръба на изтощението.

— Обгърнато в илюзия. Може и да ме раниш, но само ако имаш късмет. Ти, от друга страна, ще бъдеш…

Светлината блесна отново. И двамата разбраха, че това е Джугом Арк. Хал чу името си, изкрещяно в мъка. За миг се обърна в посоката на призовалия го, усещайки изгарящата нужда.

Разсейването бе мигновено, но достатъчно. Макар че бе полуослепен от светлината, макар че бе по-изморен от когато и да било, Неумиращият все още разполагаше с достатъчно сила да прободе гръдта на противника си.

Хал извика. Гласът му затихна с клокочене и той рухна на земята.

Лийт тичаше надолу по пътеката.

— Хал! Хал! Какво правиш? — крещеше той, докато блъскаше клони и камъни, за да слезе по-бързо. — Какво правиш?

<Каквото трябва>, рече глас в ума му. А сетне: <Сбогом>.

Стрелоносителят достигна подножието и се хвърли към долчинката.

— Не, Хал! Не! НЕ!

Двете армии стояха мълчаливо една срещу друга. Бяха се подредили около долчинката, в която бе видял брат си. Над нея се издигаше бариера светлина, която бавно се стопяваше. На дъното й имаше две фигури, една просната и една с триумфално издигната ръка. Лийт се втурна долу, без да съумява да контролира крайниците си.

— Хал! ХАЛ! Не, Хал!

Той се хвърли върху тялото на брат си, обгърнат от лудост, потопила го в бездънна яма отчаяние. Кръв, кръвта на брат му, попи в робата му.

— Моля те, Хал — прошепна той. — Моля те, не умирай.

Но брат му не можеше да го чуе.

— Обичам те, Хал — промълви задавено Лийт. Със закъснение.

Захвърлена до него, Джугом Арк блесна един последен път, преди да угасне.