Дясната ръка на Бога

Глава 18 Пожар в Инструър

Лийт беше сигурен, че самото време е спряло. Може би наистина беше така. Щом Хал се беше завърнал от мъртвите, за да надвие Рушителя, защо и това да не е по силите му?

<Вземи я.> Гласът гръмна в ума му.

Хал! Хал, това ти ли си? Хал, толкова съжалявам. Трябваше да говоря с теб.

<Не точно Хал, но засега достатъчно близо. По-късно ще разбереш случилото се. И ти се опита да говориш с мен, но аз не те улесних.>

Хал, какво стана?

<Както ти казах, за това ще говорим в бъдещето. Сега просто вземи Стрелата — освен ако не искаш да използваш този момент, за да проведем някой от дебатите си.>

Лийт се засмя. За смеха бе трудно да си проправи път през отвикналото гърло.

Добре, ще го оставим за после, рече той на гласа. Едва съумяваше да сдържа радостта си. А гласът също се засмя.

Лийт направи крачка напред, излизайки извън застиналостта. Навсякъде около него ехтяха викове и крясъци. Гръмовна експлозия разтърси залата в мига, в който сива фигура прелетя край погледа му. Юношата вече стоеше до масата и протегна ръка…

… и отново изглеждаше, че времето е спряло.

Избирам да взема Стрелата, защото искам, изтъкна Лийт решително и с частица самоирония. Не защото някой ме принуждава, или защото се чувствам длъжен. Това ясно ли е?

<Да>, сухо отвърна гласът. <Но ще бъдеш ли така добър да я вземеш по-бързо?>

Лийт бе държал Джугом Арк повече от половин година. Веднага можа да разбере, че това е същата стрела, която бе оставил в долчинката — точно както лицето, което бе видял върху стената, бе същото лице, което беше оставил да лежи до Стрелата. А на масата имаше и отсечена ръка. Древна и съсухрена, тя будеше по-скоро съжаление, отколкото страх. Хайде, вземи я, каза си Лийт и посегна, преди да е допуснал някакво съмнение дали е достоен. Джугом Арк легна в ръката му със същата лекота, с която гласът се беше завърнал.

— Съжалявам — изрече гласно Лийт. — Толкова съжалявам.

<Моите думи са пророчески>, рече гласът. <Те казват, че това няма да е последният път, в който ми се извиняваш.>

В това съм убеден, развеселено отвърна брат му. Е, сега какво?

<Това зависи от теб. Но бих прибавил две препоръки. Не се изненадвай, ако не всички присъстващи приемат твоята версия за случилото се. Малцина видяха това, което и ти. Никой друг не чува това, което ти чуваш. Също така не преследвай врага си до смъртта му. Помни, че неговото проклятие е да живее. Дори Джугом Арк не би могла да го развали.>

Има един човек…

<Разбира се. Това също зависи от теб — и нея. Подобно на твоето, нейното пътуване още не е приключило.>

И този момент приключи с внезапното нахлуване на звук и движение. Лийт се нуждаеше от няколко мига, за да се ориентира.

— Лийт! Лийт! Какво стана? — Върху лицето на майка му, хванала го за ръката, имаше смесица от шок и въодушевление.

— За това ще говорим по-късно — спокойно отвърна Стрелоносителят, несъзнателно повтаряйки думите на гласа. — Добре ли са всички?

— Не сме сигурни. Манум ги събира, но някои тръгнаха да преследват Рушителя.

— Рушителят? — Лийт почти го беше забравил. — Нима не си е послужил с магията си, за да избяга?

— Не мислим така. Загубата на ръката му трябва да го е ограничила. Не забравяй, че той си служеше с нея, за да създава магията си.

— Тогава къде е той? — Умът му започваше да се избистря. — И къде е Стела? Тя в безопасност ли е?

— Тя също изчезна след изстрела. Предполагаме, че още е пленница.

Манум положи ръка върху рамото на сина си.

— Трябва да се погрижим за оставащите врагове — каза той, разсъждавайки гласно. — Изглежда Рушителят има съюзници в Инструър. Не бих се изненадал да го укриват. Но ти трябва да се обърнеш към града. Жителите на Инструър са ужасени. Думите ти и Джугом Арк ще ги успокоят значително. Те са първата ти отговорност. Върви при тях, Лийт, остави Рушителя на другите.

Лийт кимна. Все още беше замаян, но можеше да оцени мъдростта на препоръката — дори и да идваше от баща, желаещ да запази сина си. Някои от командирите вече тичаха след враговете. Колкото и да му се искаше да намери Стела, Джугом Арк пламтеше в ръката му. Стрелата на единението. На отговорността.

Баща му се приведе към него.

— Но трябва да те попитам нещо, синко. Видях те да разговаряш с Джугом Арк и мога да се закълна, че почти дочувах отговорите й. Ще ми разкажеш ли за това? След всичко, което видяхме, съм склонен да повярвам на каквото и да е, така че не възпирай красноречието си.

Южната армия не очакваше да срещне съпротива още при достигането на брега, затова блокадата и кулите представляваха изненада. Трябваше да мине още една бавна, досадна седмица, през която противникът да бъде преценен и сломен. Саристанският адмирал отново демонстрира цветистата си реч, проклинайки тукашните земи заради липсата на подходящо пристанище. Хората му бяха измъчвани от флотилия малки лодки. Трябваше постоянно да бъдат нащрек и за зле екипираните, но за сметка на това изключително дръзновени нападатели. Неохотно — защото все пак насреща им стояха фалтанци — адмиралът разреши на пиратите сред екипажа си да се разправят с тази заплаха по обичайния им начин. Противниците бяха далеч по-малко склонни към набези, когато на палубата се полюшваше трупа на техен другар.

Накрая един от бандитите бе заловен жив и след известно убеждаване се съгласи да им покаже път, заобикалящ блокадата. Адмиралът знаеше, че тресавищата на делтата са непроходими за онези, които не ги познават, но въпреки това беше изпратил хора — никой от които не се бе завърнал. Затова сега се радваше на късмета си. Но първо пожертва още един скъпоценен ден, през който изпрати пленника заедно с трима от най-добрите си офицери — в случай че всичко това е било част от капан.

Най-сетне пътят бе определен. Наемникът им бе показал съществуването и на южен път, от който адмиралът реши да се възползва. Саристанецът раздели хората си: девет десети от бойците щяха да прекосят северната делта и да се отправят към Инструър откъм Деювър, а същевременно далеч по-малоброен отряд, наброяващ триста души, щеше да поеме по южния път и да влезе в града през Струърската порта. Щяха да оставят корабите празни. Това беше много рисковано решение, но тъй като нямаше как да знаят дали Рушителят вече не се намира в града — а присъствието на блокадата говореше, че това може да е точно така и че са очаквани — адмиралът реши, че няма избор.

На разсъмване двете групи бяха напреднали дълбоко в блатата. Два дни крачене помогнаха на Грайг да привикне отново към твърда земя. Точно преди залеза на втория ден той и останалите можаха да видят стените на Инструър да се издигат на юг. Видяха и друго: че от десетина места зад стените се издига пушек. Несъмнено в града се водеше битка.

Предпазливият адмирал — най-добър тактик според краля му — изпрати съгледвачи. И не просто към Инструър — разпрати ги на север и на юг, за да дирят следите, оставени от преминаващата войска, за да прецени числеността на противника си. След няма и половин час един от шпионите дотича с новините, че голяма брудуонска войска била разположила лагера си на по-малко от левга.

— Предполагам са около петдесет хиляди — задъхано рече съгледвачът. — Щяхме да се натъкнем право на тях, ако бяхме продължили.

Грайг въздъхна тежко. Ако подобна сила бе оставена извън града, колко ли бойци бяха скрити вътре?

— Може би николко — отвърна му адмиралът. Младият немохаймец осъзна, че е изрекъл мисълта си гласно. — Според докладите, получени от моя крал, първоначалната брудуонска армия не е надхвърляла тази численост. Следователно — саристанецът започна да отброява възможностите върху пръстите си с добре оформени нокти — брудуонците може насилствено да са привлекли бойци. — Той се обърна към съгледвача. — Забеляза ли фалтанци сред тях?

— Сър, може би две трети от армията седяха на земята. Не съм се вглеждал, но е възможно да са били пленници.

Адмиралът се върна към пръстите си.

— Възможно ли е цялата фалтанска армия да се е предала? Това е друга вероятност, макар според мен малка. По-вероятно е, че брудуонците още не са започнали същинската обсада на града, а тези пожари са резултат от първоначалния им обстрел.

За момент саристанецът се разхождаше замислен, сетне спря и стъпи разкрачен, сякаш се намира върху палуба. Първо се обърна към съгледвача:

— Утре сутринта ще се върнеш в брудуонския лагер и ще го огледаш обстойно. Ще очаквам доклада ти час след изгрев. — Сетне извърна поглед към Грайг и Геинор, които стояха редом с офицерите. — А междувременно ще изпратя неколцина да почукат на вратата на този град. Нека видим точно в какво състояние се намира и кой го управлява, преди да решим какво ще правим. Грайг, искам призори да вземеш баща си и десет хиляди от хората ми. Върви и почукай гръмко.

Дори Повелителите на страха не можаха да реагират веднага, когато Стрелата на Най-възвишения удари господаря им. Всички те усетиха огромна мощ да разсича душите им. Потръпнаха от пламъка на Джугом Арк, забила се край отсечената ръка. Смазващата сила отслабна, когато фалтанското момче я взе, но и тогава не можаха да използват магията си. За щастие те притежаваха и други умения, които не можеха да бъдат повлияни от магическия пламък на стрела.

Изтеглили мечове, те събраха цялата си изработена мъчително дисциплина, за да затворят болката зад железните стени на волята. На това ги бе научило древното умение мул. Сигнал на предводителя им изпрати всички окопитили се към задната част на залата, където техният господар бе подирил укритието на едно съседно помещение. Когато всичко свършеше, бройката им щеше да е по-малка от тринадесет тринадесетици, но пък подобни загуби бяха допустими, стига да се оправдаеха със спасяването на господаря.

Те се движеха бързо, с неестествена плавност, но откриха, че пътят им е препречен.

— Ну Ахтал енач тупик! — провикна се предводителят им към онзи, застанал пред тях. — Ну Ахтал тупик!

Но мъжът не помръдна, а вместо това бавно издигна меча си, който бе изнамерил отнякъде и сега се канеше да използва срещу тях.

Този човек беше техен брат. Бяха чули слуховете. Деорк от Андратан също се бе обучавал, за да стане част от ордена. Макар впоследствие да бе отхвърлен, Деорк все пак бе съумял да постъпи на служба при Неумиращия и бе заповядал на четирима Махди да последват един беглец във Фалта. Смяташе се, че той е изпълнявал волята на своя господар, но се оказа, че не е било така: Деорк бе искал информацията за Дясната ръка лично за себе си. Бе прието, че четиримата са посрещнали недостойна смърт от ръцете на обикновени селяци, проваляйки се в задачата си. Но явно един от тях беше оцелял. Заради позора си щеше завинаги да бъде заклеймен като енач, прокуденик от ордена. Ето че сега той се възправяше срещу им.

Нямаше да оцелее, разбира се. Той бе все още послушник, все още не бе станал един от тринадесетте тринадесетици. Освен това личеше, че този меч не е неговият. Но тъй като Махди Дащ много рядко се изправяха едни срещу други в истинска борба, сблъсъкът щеше да е интересен. Правото да убие се падаше на предводителя на ордена — мнозина от обучаващите се бяха получили първите си белези от него. Той извади меча си и направи знак на останалите да се отдръпнат, за да не затрудняват движенията му.

Двамата се нахвърлиха един върху друг с трясък, който звучеше като експлозия. За Ахтал срещата беше същинска радост: гледаше как предводителят на Махди Дащ напразно дири страх в очите му. Ахтал се стрелваше наляво и надясно, ту блокирайки, ту атакувайки с бързината на змия. Осъзнаваше неизгодното си положение, защото не искаше да се отдръпне от входа и да позволи на братята си да помогнат на техния господар.

Те не са ми братя, каза си той. Хал е мой брат. Бе чул гласа му, когато пламтящата стрела се беше забила в масата, и не се бе изненадал.

Противникът му яростно замахна към изнесения му напред крак. Вместо да се дръпне, Ахтал се раздвижи само отчасти, сетне последва острието със своето, притискайки го към каменната стена. То изскочи от захвата на притежателя си и издрънча на пода. Ренегатът допря върха на меча си до гърлото на Повелителя на страха.

— Хал умря, но все още чувам гласа му. Когато умра, ще го срещна отново — каза Ахтал на предводителя. — Кого ще срещнеш ти?

Острието потъна в гърлото. Предводителят на Махди Дащ рухна с хриптене.

Побеснял, друг черен боец се хвърли към предателя. Скоро четири тела лежаха в краката на Ахтал, но всички знаеха, че поне в два от сблъсъците той бе извадил късмет. Повелителите на страха виждаха, че противникът им започва да се уморява, но все така атакуваха един по един.

Фарр сграбчи ръката на Ейксхафт, привличайки вниманието му към сражението в другия край на залата.

— Изглежда Рушителят е избягал във Вътрешната камера. Брудуонецът на Хал е обсаден от Махди Дащ. Някога чудил ли си се какво би било да се изправиш срещу тях?

— Откакто един от тях отряза ръката на Мълбери заради разказана смешка, не съм искал нищо друго — мрачно отвърна дребният мъж. — Само че нямаме оръжия.

— Така е, но виждам четирима Повелители на страха, които вече няма да се нуждаят от своите. Ако внимаваме, ще успеем да ги сграбчим, преди другарите им да са се усетили, че сме там. Тогава Ахтал ще има шанс.

— Четири меча? Тогава защо не намерим още два чифта ръце? Зная и точно към кого да се обърна! — викна Ейксхафт и затича към Желязната врата.

След мигове той се върна, повел трима други. Двама от тях бяха уайдузи, а третият беше огромен фенни — Фарр никога досега не беше съзирал толкова едър човек — с лекота понесъл тежък кол. Зажаднели за битка, без да ги е грижа за изхода, петимата внимателно се отправиха към събраните Махди Дащ.

Простоватата й рокля бе почервеняла от кръв, но притисналите я чукани не я пускаха. Рушителят стоеше зад нея, притиснал осакатените си ръце — с една стара и с една прясна рана — от двете страни на главата й. Допирът му я изгаряше по обичайния начин и Стела се мяташе.

— Стой мирна, мизернице! — просъска той. Всеки негов дъх изглеждаше много болезнен, придърпващ връзка ножове по-дълбоко в гърлото му. Изглежда извличаше от нейната енергия, възползвайки се от връзката, която бе установил помежду им с кръвта си. Трябва да е изгубил магията си, осъзна Стела, но все така беше безсилна да се освободи. Познатият бяс отново я обзе — тя се намираше съвсем близо до останалите, почти се бе освободила от принудата му в миговете, след като благословената Стрела го бе ударила — защо, защо, защо не го уцели в гърдите! — само за да бъде повлечена насила през залата, край ужасени хора, които не правеха нищо, за да й помогнат. Бе се озовала във Вътрешната камера, където Компанията се бе явила пред Съвета.

Той бе започнал да извлича енергията й веднага щом бе блъснал вратата. Несъмнено някаква магия, за да запечата входа. Сега Рушителят се бе заел със спуснатите капаци на прозореца.

— Това е просто прозорец! — изръмжа в един момент Неумиращият, раздразнен от немощта си. Потта му капеше по врата й. Отново и отново той насочваше волята си, и нейната, към преградите, докато накрая не отстъпи доволно назад.

— Стела — меко рече той, обърнал гнусното си лице към нейното. — Какво щях да правя без теб?

Без предупреждение той я блъсна към прозореца, политнал навън и надолу. Стела изгуби съзнание още преди да се озове върху слънчевата морава.

Трясъкът долетя отвъд залостената врата. Ахтал не успя да избегне поредния жесток удар на шестия си противник и бе ранен в лявото рамо. Рев се изтръгна от гърлата на събраните.

В този момент четирима притичаха сред тях и се хвърлиха към сразените бойци, за да вземат мечовете им. Един от новоизникналите, посечен от по-внимателен Повелител на страха, се стовари на пода и не мръдна. Останалите трима се изправиха срещу оставащите най-елитни бойци на Брудуо. Фарр вече не намираше идеята си за особено примамлива.

Боецът, който току-що бе нанесъл първата рана на Ахтал, повдигна ръка и изкрещя нещо на непознат език. Цялата група реагира като един, стрелвайки се към изхода. Ахтал се отпусна на пода, изцеден, притиснал широката си длан над раната.

Фарр се обърна към спътниците си.

— Някой от вас да се погрижи за този мъж. Той е герой. — Сетне той указа на едрия фенни да строши вратата, което исполинът стори с лекота.

— Затварящата магия я няма — промърмори брудуонецът. — Повелителя на Брудуо също. Махди Дащ го търсят.

— Тогава да се погрижим да не го намерят — каза Фарр и нахлу във Вътрешната камера. — Насам! — провикна се той. — Не може да е стигнал далече.

С цялото си сърце Лийт искаше да открие Стела. Изгубих прекалено много, плачеше душата му, готова да приведе бройка. Достатъчно! Ала ръцете на дълга тежко притискаха плещите му. Джугом Арк отново беше завзела живота му. Той прескочи останките на Желязната врата, стрелна се в коридора и изскочи навън.

Хиляди объркани и ужасени хора се бяха събрали там. Още повече хора в този момент щяха да търсят изход от града. Лийт можеше да си представи хаоса при доковете и Струърската порта. Ала събраните тук бяха останали, за да видят каква ще е съдбата на града им. Младежът беше прекалено изтощен, за да държи речи. Вместо това той закрачи сред тях и издигна високо Джугом Арк.

— Чуйте! — провикна се той, а Стрелата усили гласа му. — Рушителят е надвит! Капитулацията не е подписана, той вече не ни обвързва!

Думите му бяха посрещнати с радост, но не тъй всеобща, както бе очаквал. Сред тях може би има от хората, които посрещаха Рушителя, а другите трябва да са прекалено втрещени, за да осъзнаят новините.

— Рушителят е още жив и се крие някъде в града — предупреди Лийт. — Но ние ще го намерим и ще го прогоним! Върнете се по домовете си и не излизайте до сутринта. Чуйте още нещо: ако сте от онези, които избраха да се радват на появата на най-големия ни враг, помислете добре. За вас няма да има място в този град, освен ако не станете верни. Или си мислите, че можете да се скриете от всепоглъщащата стрела?

Умът му извика сцената на предишното обръщение към тълпата. Тогава също имаше страх, но той бе потискан от оптимизма: предстоящата битка щеше да се води далеч. Присъствието на Джугом Арк също ги беше успокоявало. Но сега реалността се бе стоварила отгоре им. Ужас и сковаване бяха заменили надеждата. Фалтанската армия бе изгубила. Те още не знаеха какво се е случило с войниците. Очевидно дори огнената Стрела не можеше да ги ободри.

Лийт им разказа за битките при Просеката и Лешоядова гуша, като накрая обясни къде се намира войската сега. Някои от слушателите бяха окуражени от новините, но те бяха малцина. Повечето осъзнаваха, че вероятността да видят близките си е малка.

Тълпата постепенно се пръсна — много от хората се отправиха към северните стени с надеждата да зърнат армията. Лийт се обърна, за да влезе обратно в палатата, когато с изненада зърна фалтанските предводители, застанали зад него. Преди да е могъл да си отвори устата, въпросите вече го засипваха, все вариации на питането: какво ще правим сега?

— Предстоят ни много неща — каза остро Лийт. — Врагът ни е незнайно къде в Инструър, може би вече е избягал…

— Нима не искаме точно това? — попита началникът на градската стража.

— Не и докато Стела е при него! — рече младежът. Хауфутът изрази подкрепата си с вик. — Трябва да го намерим и да го принудим да я освободи!

Някои от съюзниците му не знаеха за кого става въпрос.

— Трябва да го прогоним, а още по-добре — да го убием — заяви ледената кралица на Сна Вацта. — Не печелим нищо, ако той остане жив.

Стрелоносителят уморено се обърна към Кърр.

— Стари приятелю, ще организираш ли група, която да го потърси?

За негова изненада фермерът поклати глава.

— Фарр Сторрсен вече го стори. Той ще го открие, ако това е възможно. Но аз бих искал да говоря с теб, Лийт — продължи Кърр с най-топлия глас, който момчето го бе чувало да използва. — Моля те… Не съм ти казал цялата истина за себе си. Има неща, които трябва да чуеш, за да разбереш какво се случи.

Лийт внимателно се вгледа в стареца. Посивял и уморен, сега възрастта му личеше по-силно от когато и да било.

— Да, разбира се — отвърна юношата. — Веднага щом намерим Рушителя…

— Губиш си времето, ако мислиш, че ще можеш да го притиснеш и убиеш — продължи Кърр. Думите му бяха толкова тихи, че дори онези около него трябваше да се напрягат. — Чу гласа. Чу как казва, че Рушителят не може да бъде убит.

— Това не означава, че не… — Лийт внезапно замълча и се втренчи в стария фермер. — Откъде знаеш? Как така си чул гласа? Знаеш ли кой е? — Устата му остана зяпнала.

— Отне ми известно време — тъжно отвърна старецът. — Но да, зная кой е. В известен смисъл аз бях негов баща.

Махди Дащ откриха господаря си да залита край открит канал, метнал слугинята си на рамо, очевидно на края на силите си. Толкова силна бе властта му над тях, че на нито един от бойците не му мина през ума да се възползва от момента и да го измести. Вместо това те изникнаха от сенките и заобиколиха своя господар.

Дузина от тях коленичиха и предложиха животите си. Господарят им знаеше магии, които да го поддържат, може би дори да го освободят от връхлетялото отгоре му Истинно заклинание и да му позволят да си върне предишната сила. Но за тези магии щеше да е нужна сила. Рушителят се замисли за момент, сетне кимна. Насред тясната инструърска улица абсорбира енергията на трима от най-верните си слуги и остави труповете им до канала.

Не можа да разруши Истинната магия, както и бе предполагал — в крайна сметка самият той я бе изградил — ала получената сила беше достатъчна, за да създаде илюзия за невидимост, с която покри себе си и Повелителите на страха. Един от бойците понечи да го отмени в носенето на товара, но Неумиращият само поклати глава и още по-силно притисна краката й със сакатата си ръка, макар това да му костваше видими усилия.

— Никой освен мен няма да я докосва!

Воините се отдръпнаха, възхитени от яростната му гордост.

— Отведете ме до най-близката стена — нареди той. Махди Дащ бавно поеха по улицата, отправяйки се на изток. — Можете да се движите и по-бързо! — просъска им той. Те затичаха. Залитащ и превит, но не победен, Повелителят на Брудуо се бореше да не изостава. Не беше победен.

Улица подир тясна улица. Надпревара със спускащата се нощ. Провлачване през последния площад преди стената. Умора, прекалено голяма, за да бъде поддържана илюзията за невидимост. Нагоре по стълбите, отвеждащи към върха. Поглед към Алениус.

— Сега протегнете силата си — каза Рушителят. — Чух, че Стрелоносителят накарал реката да пресъхне. Ние можем повече. Когато я прекосим, ще започнем да подготвяме отмъщението си!

Фарр и спътниците му притичаха през площада. Силуетите на преследваните от тях се бяха очертали върху стената. Малко по-рано Ахтал също се беше присъединил към преследвачите, довеждайки лозианските предводители. Раната му се беше затворила, но наметалото му все още стоеше разкъсано. На Фарр му се струваше, че брудуонският воин е отпочивал с дни — по нищо не личеше, че неотдавна се е сражавал с най-страховитите бойци в света. Зървайки предишния си повелител, Ахтал изкрещя — ловджийско куче, попаднало на лисичата диря.

С жест мъжът от Винкулен раздели хората си на две — едната група отпрати да нападне противниците в гръб, а той поведе останалите надясно, решен да изникне на пътя на преследваните. Не знаеше дали появата им е била забелязана, но предполагаше, че е било така. Това нямаше да бъде изненадваща атака. Несъмнено мнозина от тях щяха да погинат в битката.

Те се втурнаха нагоре по стълбите и сетне по стената. Но къде беше изчезнал врагът? Оставаше само един черен силует: пред очите им той скочи от стената. Фарр затича към най-близката бойница и видя как силуетът забавя падането си и меко стъпва на тревата.

— Магия — задъхано изрече глас зад него.

— Да — каза Ахтал, захвърляйки тялото, което влачеше, в нозете на Фарр. — Магията им коства много.

Удивен, винкулчанинът се взираше в трупа, приличащ на съсухрен мях, от който някой бе изсмукал плътта и костите. Очите изглеждаха празни.

Стоящите на брега Махди Дащ подеха напев. Бойците на стената бяха принудени да наблюдават, защото не можеха да скочат от толкова високо, а най-близката порта се намираше прекалено далеч. И под погледите им ивица от реката започна да се втвърдява, съединявайки двата бряга.

— Правят мост от вода — отбеляза Ахтал, вслушвайки се в песента. — Замразяват водата, за да преминат по леда.

— Откъде намират такава сила, след като господарят им е слаб? — попита го Фарр.

— Това е тяхната стихия, така че е по-лесно. Обаче виж! Все още умират, за да захранят моста.

Един след друг бойците на Махди Дащ рухваха, падайки в реката от крехкия мост, който бяха създали. Когато Рушителят най-сетне стъпи на южния бряг, бяха останали по-малко от сто.

Тогава той се обърна и повдигна ръцете си, загледан в града, който отново го беше надвил. В тъмнината проблясваха огньове, каращи водата да блести.

— Проклинам те, граде фалтански! — провикна се Неумиращият, вливайки две хилядолетия омраза в думите си. — Нека владетелите ти никога не намират покой! Нека хората ти умират недоволни!

Тогава Повелителят на Брудуо, все така нарамил Стела, се обърна и закрачи, несъмнено за да потърси остатъците от армията си.

Отшелникът от Бандитската пещера седна върху кутия с надпис „Фурми/Сариста/17 дни“ и се замъчи да си поеме дъх. В доковете преследванията не бяха толкова усилени — изглежда хората се бяха разотишли, а преследвачите му се бяха задоволили да прогонят него и следовниците му далеч от домовете на Инструър.

Ще горят! Всички те ще горят! Словото ще бъде изпълнено!

<И беше, само че ти не го видя.>

Не! Отшелникът падна върху дъсчения под, стиснал главата си. Не! Махни се от главата ми!

<Помниш ли кога за пръв път ти престана да слушаш гласа ми, а твърдеше, че чуваш мен? Защо не се вслуша в предупреждението ми, когато те посетих в пещерата?>

Мъжът в синя роба трепна, раздиран от вътрешната борба. Кога си идвал?

<Тогава не прие укора ми, не го приемаш и сега. Затова ще бъдеш унищожен от онова, което щеше да те спаси.>

Ти не си идвал! Махай се от главата ми! Никога не съм те виждал! Не ме оставяй!

Отшелникът се затъркаля, опитвайки се да прогони гласа. Блъсна се в малка маса със счетоводни документи, събаряйки факлата, с която бе подпалил всички онези къщи…

Той и малцината му оставащи следовници бяха избягали след падението на Рушителя, бяха грабнали главни и бяха започнали да търсят места, които да подпалят, та така да бъде изпълнено предвещаното. Инструър трябваше да бъде пречистен — прогнилите първенци и злодеи трябваше да бъдат прогонени. В един момент от бягството им се бе събрала тълпа, опитваща се да попречи на фанатичното им дело. Неспособен да тича достатъчно бързо, старейшината на Ескейн бе стъпкан от преследвачите. Еклесиантите бяха тичали из града, поели към доковете, възползвайки се от всяко изоставане на преследващите, за да подпалят още сгради. Виковете на пленените от пламъците в техните уши се превръщаха в стенания на грешници, а димът и пламъците въплъщаваха възмездие.

Един след друг последователите му бяха сразени от подивялата тълпа, докато накрая не бе останал само той. Отшелникът бе притичал сред доковете, понесъл факла във всяка ръка. Пред него се бе изправил лабиринт от дребни постройки и задънени улички, но той не можеше да спре, за да премисли пътя си. Не можеше да спре… пътят ми отдавна е предначертан. Бе се изсмял задъхано, а после се беше обърнал и запратил една от факлите сред тълпата, извличайки още писъци от гърлата на нечестивите. Още веднъж бе съзрял как яркият, чист пламък разцъфва като цвете в прясно разорана земя…

За момент той дойде на себе си. Проклетият глас го беше оставил слаб и треперещ. Отшелникът стисна очи, докато онези думи не изчезнаха от ума му. Претърколи се и седна, после погледна. Веднага затули поглед, защото бе обграден от проблясъци.

Следвах вярата! — беснееше той. Изричах само думите, които чувах! Стотици идваха да ме чуят как изричам словата на Бога. Но малцина се вслушаха в предупреждението ми, така че ги сполетя справедливо наказание. Аз съм Огнеизбраният! Мен слуша огънят!

Зад него се разнесе пукот на дърво — бараката започваше да се срутва, разяждана от огъня на факлата му. Очите на Отшелника се разшириха. Той осъзна положението си. Робата му се запали, пламъци капеха отгоре му от сламения покрив… косата му вече пламтеше…

Жадните за мъст граждани на Инструър, преследващи подпалвачите — несъмнено брудуонци, смятаха те — бяха привлечени от писъците, първоначално решавайки, че огънят е взел поредната си невинна жертва. Горящо тяло залитна към прага на барачката, разперило ръце, зинало. Тогава те познаха мъчителя си и спряха, мълчаливо загледани в налудния му ритуал по себеизгаряне. Той стискаше рамката на вратата с отслабващи пръсти, докато накрая постройката не се срути отгоре му.

Фалтанските командири изгаряха от нетърпение да оставят града и да отидат на север, където все още се намираше армията им — доколкото можеха да знаят — пленена от брудуонците. Може би Повелителите на страха се бяха отправили към войската. При такива възможности да прекосяват реката, това бе напълно възможно. Може би точно в този момент фалтанските войници биваха екзекутирани. Пълководците бяха длъжни да идат при тях.

Но не можеха. В цялата западна част на града бяха избухнали пожари, а Стрелоносителят беше наредил да помогнат за потушаването им. Никой не си помисли да не се подчини. В крайна сметка той бе измамил и надвил Неумиращия, нему дължаха свободата си. Малко хора бяха наясно какво точно се бе случило следобеда — това беше главната тема на обсъждане.

— Видях Джугом Арк да блясва сред залата и да пронизва Рушителя — рече началникът на инструърската стража. — Стрелодържецът е удивителен маг! Със собствените си очи го видях как пресушава Алениус, за да избяга от Инструър.

— Но тогава защо изчаква толкова дълго? — попита един от фодрамите. — Ако е имал силата да надвие Рушителя, защо не я е използвал по-рано? Защо отказа предложения му двубой?

— Да! — съгласи се един инструърчанин, спирайки за момент, за да подаде кофата на човек, който се стрелна в горящата сграда. — Видях стотици от хората ми да измират. Защо той не направи нищо по въпроса?

Перду го потупа по рамото, което му движение беше и наполовина извъртане.

— Все едно да те попитам защо тази сграда се е запалила. Защо не си попречил да пламне?

— Защото бях прекалено зает с друг пожар! — възмутено отвърна мъжът. — Как бих могъл да го предотвратя, след като не съм бил тук?

— Именно — рече феннито. — Лийт е млад мъж, а не бог. Не би могъл да предвиди какво ще направи Рушителят.

— Но той отказа двубоя — рече деруйсиански офицер. — Бях там. Не можеш да ме убедиш в противното. Рушителят го предизвика, а Стрелоносителят просто се отдалечи.

Перду разпери ръце. Съпругата му и децата бяха някъде в града, заедно с останалите фенни, които не бяха поели на изток, ала той още не ги беше намерил. Биха могли да са навсякъде, включително и в тази горяща постройка.

— Не зная защо отказа! — рече раздразнено той. — Може би храбростта го е напуснала. Във всеки случай сега той успя!

— Брат ми беше сред бойците, заобиколени на двата хълма — изръмжа един младеж от Строукс. — Не зная дали е мъртъв или пленен. Но толкова много погинаха. Нима той ще може да ги съживи със стрелата си?

Феннито остави кофата си на земята и се взря в юношата.

— Съжалявам за брат ти — каза меко той. — Но видях как момчето, против което говориш, страда под тежестта на очакванията ни. По-добре се моли един ден да не бъдеш избран за роля, подобна на неговата. Съмнявам се, че би се справил като Лийт!

Перду ритна кофата и се отдалечи.

— Какво му има? — рече младежът от Строукс, обръщайки се към околните. — Защо го прие така лично? Просто задавах въпроси.

— Защото той е един от Компанията — отговори началникът на стражата. — През последната година той е видял повече, отколкото ти ще видиш за целия си живот. На твое място бих внимавал с приказките. На подобна критика може да не се гледа с добро око в нова Фалта.

Момчето изсумтя и вдигна съборената кофа. Около него градът блестеше в оранжево, което постепенно гаснеше, защото огньовете биваха потушавани.

Едва часове преди зората стотиците огнеборци можаха да си поемат дъх. Лийт, чиято Стрела по изключение имаше компания сред пламъците, разпрати вестоносци да съберат командирите му. Трябваше да измине повече от час, преди и последният от пълководците да пристигне в Съвещателната зала, залитащ от умора.

— Пожарите още не са угасени изцяло, но вече няма хора в опасност — рече чиновникът с уморен глас. — Градът бе претърсен из основи. Няма следи от подпалвачите, с изключение на двадесетина тела.

— Ами Махди Дащ? — попита Модал. — Забелязвани ли са сред стените?

— Не, милорд. Изглежда всички са избягали отвъд реката, както ни беше казано. — Тук той погледна Фарр, изсумтял заради скептичния тон на чиновника.

— Чухме, че те са били причинители на пожарите — каза сър Чалкис. — Претърсихме улиците, но не открихме доказателства за това.

Гласът му беше по-мек от обичайното. Беше видял много. Един от неговите рицари бе предоставил грешно изтълкувано видение. Смъртта на толкова много рицари и неуспехът на ордена да защити славата на своя основател силно го гнетяха.

— Не — рече хауфутът. — Били са следовниците на един от бившите ни спътници. Този човек, с когото се бяхме сприятелили, твърдеше, че чува думите на Най-възвишения. Може би наистина е било така. Поне аз отчасти му вярвах. Той оформи Еклесията. За известно време изглеждаше, че той и последователите допринасят…

Някой от събраните изсумтя презрително. Звукът отекна в огромната зала.

— Каквито и да са били намеренията му — продължи хауфутът, — по някакъв начин те са били покварени, движени от разбиране за добро и зло, което, ако бъдеше изпълнено, щеше да доведе до гибелта на много хора. Той се е съюзил с останките от Ескейн, а после и с Аркоса на Немохайм.

Най-малко четирима от присъстващите потръпнаха, припомняйки си предишното познанство с предателя. Само те от бившите Аркоси разбираха, че са извадили късмет да се отърват живи — много от колегите им бяха погинали. Те погледнаха към групата, която стоеше на предните пейки. Върху платформата все още се издигаше масата за подписване, но някой беше махнал ръката. Какво ли щеше да стане с тях, ако Рушителят бе получил власт над Инструър?

— Колко души изгубихме днес? — попита Лийт, стараейки се да потисне безстрастния глас, който вече започваше да изброява.

— Спасихме много граждани от пламъците, милорд, но някъде около стотина бяха злощастно погълнати, преди…

Фарр Сторрсен бе чул достатъчно.

— С бройката ще се занимаваме по-късно. Но въпросите не могат да чакат, а аз имам два. Първо, какво стана вчера следобед? И второ, как ще освободим войниците си край града?

Беше късно — или рано в зависимост от гледната точка — и имаше неща, над които Лийт не искаше да се замисля. Още не. Не и когато не можеше да мисли ясно. Но пък въпросите на Фарр бяха подкрепяни и от останалите. Под настояванията Стрелоносителят кимна, но преди да е започнал, Модал се изправи и с жест призова към мълчание.

— Съществува едно объркване, което трябва да бъде разяснено — властно заяви той. — Чух да се говори, че моят внук, Стрелоносителят, е отказал да се изправи срещу Рушителя. Също така чух, че сме били предадени от брат му, приел предизвикателството от името на Стрелодържеца, без да има шанс да победи. Хал Манумсен не може да се защити, защото е мъртъв, а Лийт Манумсен няма да го стори, защото не счита подобни невежи обвинения достойни за отговор. Затова аз ще говоря от тяхно име.

Предизвикателство като това, което бе отправено към Лийт, несъмнено би пречупило мнозина от вас само с тежестта на очакванията. Някои от вас може би не познават магията на словоплетството, с която Рушителят подсилва думите си. С това предизвикателство Неумиращият се обвърза и ако Лийт го беше приел, без да помисли, щеше да обвърже и нас. Но той поиска отсрочка, за да го обмисли. Да отдели делото от клопката. Какво е срамното в това? — Той огледа околните, много от които все още изглеждаха объркани.

Лийт се изправи на крака.

— Не, дядо, истината трябва да бъде казана — рече той. — Държах Джугом Арк в ръката си много месеци, но не исках да открия истината за нея. Страхувах се — призна юношата, сдържащ сълзите на срам. — Смятах, че съдбата, в която бях тласкан, открадва живота ми. Не се вслушвах достатъчно в онези, които се опитваха да ме научат на това, което знаеха за Стрелата. И когато Рушителят ме предизвика, аз не можех да разбера с какво тя би могла да ми помогне да го надвия.

— Лийт, не е нужно да правиш това — каза му Индретт и дръпна наметалото му, но той бутна ръката й.

— Някои от вас знаят, че бях много сърдит на брат си Хал. Той винаги бе притежавал магия и умение да надзърта дълбоко в света на невидяното. Толкова е трудно да се живее с такъв човек: съветът му винаги се оказваше правилен, край него аз изглеждах излишен. В гнева ми ми се струваше, че той непрекъснато подкопава усилията ми да спася Фалта от Рушителя… и затова аз… аз му обърнах гръб.

Сълзите вече течаха, не можеше да направи нищо, за да ги спре.

— Нараних го дълбоко, по-дълбоко, отколкото някой бе осъзнавал. Затова когато предизвикателството беше отправено и аз се поколебах, той се яви вместо мен, за да не позволи да намеря смъртта си от ръката на Рушителя. Аз трябваше да лежа на земята с пробита гръд. Това, мисля, е била съдбата, определена за Стрелодържеца. Ако бях приел съдбата си, може би мнозина други са щели да оживеят. Хал със сигурност щеше да е жив, а аз щях да бъда мъртъв, без тази непоносима вина, която да ми тежи.

Отчаян, Лийт говореше като самотник, отделен на голямо разстояние от останалите като него.

Кърр се надигна от стола си и прекрачи пред тях, изваял лицето си в каменна решителност.

— Седни, момче, и ме изслушай. Когато го сториш, ще решиш дали ти си виновен за случилото се.

Той въздъхна дълбоко и направи крачка назад, опирайки възрастното си тяло на платформата.

— Бих предпочел единствено ушите на Лийт да чуят тази история, но явно е дошло времето да платя за някогашните си грехове. — Той нервно прочисти гърло. — Преди почти петдесет години напуснах тези места и се озовах на север във Фирейнс, опитвайки се да избягам от миналото си. По време на битките извърших много неща, за които се срамувам, но тогава се борехме за оцеляването си. Видях прекалено много близки и приятели да погиват в сраженията на Сивитар, а въпреки ранга си на Часовой вече не исках да имам нищо общо с политиката на Фалта.

В продължение на много години живях в малка колиба в Суил Даун, недалеч от Лулеа — родното село на Стрелоносителя. Тогава, преди около двадесет години, в околността започнаха да се случват странни неща. Здрави хора се разболяваха без причина и умираха за една нощ, а други бяха откривани мъртви, обсипани със страховити рани. В рамките на година долината Лулеа се превърна в място на страх. Сега малцина люде си спомнят тези времена.

В онези дни срещнах млада жена и двамата се обикнахме. Тя живееше във Вапнатак, поселище на около ден път западно от Лулеа, и аз с радост изминавах този път, за да я ухажвам. При един от преходите си заварих тъмен силует, приведен над нещо край пътя. Изкрещях и го прогоних с тоягата си. Когато достигнах мястото, където той бе стоял, открих две разкъсани тела.

От този ден знаех, че нещо нечисто се е настанило в Лулеа. Ала още помнех трудностите и ужасите, които бях принуден да търпя и върша в Сивитар, злодеяния в името на доброто, затова не казах нищо. Да не привличам вниманието беше по-важно за мен от това да предупредя долината. Нека Бог ми прости!

— Мини на въпроса, старче! Обясни какво общо има това с победата над Рушителя!

Възрастният фермер се изсмя.

— Фарр, толкова силно ми напомняш на един младеж. Той трябваше да е умрял в Сивитар преди години, а сега стои пред вас. Ще обясня всичко, бъди търпелив.

Много седмици и смърт по-късно, при поредното си посещение във Вапнатак, заварих родителите на моята Тинеи да плачат. Нещо — или някой — я отвлякло през нощта. Месеци я търсих, но не открих нищо.

Тогава един ден зърнах жена да крачи към колибата ми. Вгледах се по-внимателно и видях, че това е Тинеи, моята обична. Изглеждаше, че ужасни неща са й били причинявани през тези месеци. Лицето й беше изпито и наплашено, освен това тя куцаше, осакатена. И също така беше бременна.

Умолявам ви да слушате, без да ме прекъсвате с въпроси, не и преди да съм приключил. В продължение на дни тя запазваше мълчание, но когато най-сетне проговори, Тинеи ми каза, че е била робиня на Рушителя, на самия Неумиращ. Аз не й повярвах, разбира се. Как би могъл Рушителят да бъде във Фирейнс, след като домът му се намира на остров Андратан, на другия край на света? Ала очевидно нещо я беше наранило. Всеки, притежаващ храброст, би потърсил това нещо и би се изправил срещу него. Аз не го сторих. Казах на родителите й, че съм я намерил да се щура, а за детето рекох, че е мое. Съмнявам се, че ми повярваха, но те така или иначе не искаха да ме виждат повече, обвинявайки ме, че аз самият съм я отвлякъл.

Накрая тя роди. Детето беше уродливо, със саката дясна половина на тялото. Тинеи не искаше да има нищо общо с него. Изпищя, когато се опитах да го сложа в ръцете й. Опитах се да го отгледам сам, но знаех, че от мен няма да излезе добър баща. А Тинеи отказваше дори да седи в една стая с детето. Затова аз го отнесох до селото, където го оставих на пътя на една бездетна двойка.

Пребледнял, Лийт се обърна към родителите си. Те седяха вдървено, вкопчени един в друг, сякаш ги връхлиташе бурен вятър.

— Тинеи така и не се възстанови от причиненото й. Не се сдобихме със собствени деца. И миналия Средозимник тя умря. Помислих си, че тази глава от срамния ми живот е затворена.

Ала се оказа, че не е. Научих, че мъжът и жената, отглеждащи детето на жена ми, са били отвлечени от брудуонци. Тогава истината започна да си проправя път в сърцето ми. Защо брудуонците биха се интересували от Манум и Индретт? Да, Манум разполагаше със знание, което Рушителят искаше да остане скрито, но дали това знание би било достатъчно да попречи на планираната инвазия? Както видяхме, не. Не, трябваше да има някаква друга причина за интереса му. Единствената причина, за която можех да се сетя, беше деформираният син на Тинеи, Хал Манумсен. Аз, хауфутът на селото, Хал и брат му тръгнахме да спасяваме отвлечените. Но, както знаете, скоро се превърнахме в част от нещо далеч по-голямо.

Индретт се изправи. Тресеше се цялата.

— Защо… защо… защо не каза? Ние искахме да знаем! Детето на Тинеи? Кой е бил бащата?

— Не открих кой е бащата, момиче — нежно каза той. — Но доказателствата сочат в една посока. Трябва да е притежавал магия, ако можем да съдим по Хал. И трябва да е бил зъл човек. Убеден съм, че той е отговорен за ужасните неща, които се случваха в Лулеа. Нима мислиш, че бих сринал живота ти с подобни новини?

— Да не искаш да кажеш… Мислиш, че баща му е брудуонец? — Манум също се изправи до съпругата си, стиснал пестници.

Кърр въздъхна.

— Брудуонците са хора като нас. Точно ти би трябвало да знаеш това, Търговецо, защото си живял сред тях. Не, не мисля, че баща му е бил обикновен брудуонец.

— Повелител на страха?

— Несъмнено — изстреля фермерът. — Кой знае колко дълго долината е била шпионирана? Колко дълго Рушителят е знаел, че от Лулеа ще дойде човек, от когото ще трябва да се страхува? Иначе защо му е да ни праща подобен шпионин?

— Почакай! — Фемандерак едва не скочи във въздуха. — Говориш нелепости. Да не твърдиш, че Рушителят е знаел, че Дясната ръка на бога ще дойде от долината Лулеа, и че е изпратил Махди Дащ който да го създаде? Защо му е на Неумиращия да иска отдавна предречен противник? Не, всички пропускаме нещо. Всичко се свежда до самоличността на Десницата. Кой е той?

— Може би това ще стане ясно, ако обмислим отчаяната постъпка на Рушителя в разгара на войната — отвърна Кърр. — След появата на небесната ръка той смята, че ни е надвил. Тогава открива, че ние разполагаме с още бойци — магията ни го кара да мисли, че са четиридесет хиляди. Той е притиснат и заплашен от загуба. Затова предлага двубой и приготвя обвързваща магия. Хал се изправя срещу него и удържа до… поне от това, което видях, той се остави да бъде убит. Не очаквам някой да се съгласи с мен, но това видях аз.

Вече сме обвързани от заклинанието. Предстои то да бъде запечатано в Съвещателната зала. За мен ключовият момент е дали Хал е знаел, че Истинната магия може да бъде разчупена, ако Рушителят не може да подпише. Никога не ще узнаем със сигурност, но нека ви запитам: кой сред нас познава магията по-добре от Хал? Ако някой е знаел, че все още имаме шанс, дори и да изгубим двубой, то това е бил той. Мисля, че е планирал това и е използвал силата на Рушителя срещу него. А сега за случилото се вчера.

Нека ви кажа какво видях аз. Командирът на армията ни и Стрелоносителят подписаха. Беше ред на Рушителя. Аз гледах с натежало сърце, но… осъзнавам колко лесно е да се каже… помислих си, че нещо ще се случи. Чух шум, погледнах нагоре и видях Стрелата да долита от тавана и да уцелва Рушителя. Магията се развали и избухна хаос, защото ние вече можехме да се изправим срещу завоевателите.

— Но кой е стрелял? — Въпросът бе зададен от дузина гърла. Лийт мълчеше: още не.

— Видях кой запрати Джугом Арк — рече хауфутът. — Тя долетя от барелефа. Погледнете! В лъка на Най-възвишения не трябва ли да има стрела?

Всички проследиха с погледи протегнатата му ръка. Там, високо над тях, изсечената фигура на Бога бе опънала тетивата на лъка си — но в него нямаше вложена стрела.

Лийт плесна с ръце, привличайки очите им. Той си пое дъх и в настъпилата тишина бавно им разказа за гласа. Манум и Индретт плачеха открито. Сълзите на майка му смесваха мъка и радост.

— Видях лицето на Хал, неговия глас чух — обобщи Лийт. — Мисля, че Кърр е прав. Хал е планирал това от самото начало.

— Значи сме били спасени от умишлената саможертва на брат ти — каза Фемандерак. — Изстрелването на Джугом Арк срещу Рушителя може да бъде видяно като последния удар на двубой. Хал е умрял със знанието, че по някакъв начин ще успее да се върне за достатъчно дълго време, за да изстреля Стрелата.

— За втори път — каза Лийт.

Даже даурианският учен не разбра думите му веднага:

— Искаш да каже, че Хал… че Хал и Най-възвишеният…

— Има ли значение? — отвърна младежът. — Но как иначе образът би носил лицето на брат ми. Вие, които го познавахте, погледнете. Не е ли това неговият лик?

Те се приближиха към стената и се взряха в бялото лице, което вече не беше празно. Не точно Хал, но лице, което той би носил в зрелостта си.

— Простете, млади господа — раздразнено каза сър Чалкис. — Да намеквате, че едно сакато момче е въплъщение на Бога, е само по себе си достатъчно зле, но да твърдите, че той е син на брудуонец! Тази дискусия е прекалено близка до богохулство, за да ми е по вкуса. — Той се изправи и надена ръкавиците си с отсечени движения. — Ако наистина си от Даурия — обърна се той към Фемандерак, — грешката, която допускаш, трябва да ти е известна. Моят орден повече няма да бъде част от този съюз и ще се завърне в замъка си. Видението на сър Амасиан още не е настъпило.

Той кимна веднъж, като че да подчертае думите си, сетне напусна залата.

Лийт сви рамене и огледа залата, дирещ някакво вдъхновение, но не намери нищо.

— Прав е относно мистерията за раждането на Хал — призна Фемандерак. — Само че това не оказва влияние върху сегашното ни положение. Все още трябва да спасим оставащото от армията си.

Лозианските предводители, за които тази богословска дискусия не представляваше интерес, се оживиха. Зората завари командирите да разговарят оживено, обсъждайки и отхвърляйки идея подир идея. Само понякога биваха хвърляни нервни или удивени погледи към фигурата на стената или Стрелата в ръката на младежа.

Някъде в далечината прозвуча тръба, умножила зова си. Събраните сепнато повдигнаха глави, учудени от поредното развитие. Малко след това в залата дотича пратеник.

— Пред Иннската порта има огромна армия! — викна той.

Едва изрекъл тези думи, в залата влетя друг вестител, с все коня си, който бе вкарал в сградата.

— На Струърската порта има събрана сила!

Объркани, фалтанските предводители се спогледаха. Постепенно шумотевицата утихна. Остана да се чува само нервния смях на Стрелоносителя.