Дясната ръка на Бога

Глава 15 Падането на дъгата

Огромният пролом на Алениус се стесняваше дотолкова, че слънчевата светлина се затрудняваше да се процежда, освен ако не грееше право над главите им. И ако е безоблачно, разбира се, помисли си мъжът в сива роба, застанал начело на силите си. Тук никога не е безоблачно. Той си припомни дните, когато бе работил като водач по реката — дебелата търговска и пътническа артерия на Фалта. По нея неспирно шареха лодки, поели на изток и на запад; търговци, богатеещи от Фавония и Редана, понесли риба от Турту Дунижа и дори още по̀ на север; понякога дори пренасящи нелегални стоки, с които се бяха сдобили от уодранианците — алкохол или чудати прахове. Виковете на лодкарите се бяха отразявали от скалите, понастоящем сковани от зимно мълчание. Над това място неизменно се издигаха облаци, довявани откъм планините. Понякога изглежда, че реката издишва мъгла, припомни си той. Малко по-напред има стръмна скала, приютила разнообразни мъхове по склона си.

Това щеше да е мястото, където фалтанците ще направят последния си опит да го спрат. Надолу по течението долината се разширяваше, а на около ден път на запад се издигаше мост, легнал над реката. Те няма да искат да ни допуснат до моста. Край мъхестата скала долината е около двеста ярда широка, ще сложат блокадата си именно там. Може би трябва да се приближим по-бавно, за да им дадем време да я довършат? Или това би било прекалено съмнително? Не, Повелителят на Брудуо знаеше, че нищо не би изглеждало прекалено съмнително за онези, които бяха начело на фалтанската армия. С Конал не беше така. Той беше хитър, умен и търпелив. Неумиращият тихо се изсмя. Само че е мъртъв от деветстотин и петдесет години. Вече не заплашва никого.

… огромната фигура закрива слънцето… тълпата на Площада на дъгата възкликва… стрелата просъсква, докато полита към него… пробожда китката му, отсичайки я, и се забожда в камъка. Но всички тези усещания са притъпени пред обгарянето на Водата, плъзваща по гърлото му. Обгарянето! Каква агония, когато бе докоснала въглените на Огнедара — агония, разпростряла се по тялото му…

Тези спомени го спохождаха в съня му в продължение на две хиляди години. Две хиляди години без нито миг празнота! Винаги един и същи сън! Но през последните два месеца имаше промяна. Рушителят би сринал цитаделата на самия Най-възвишен — стига тя да бе достъпна за един, който не умираше — ако в замяна получеше една нощ без сънища. А два месеца! Никаква цена не беше прекалено висока.

Той погледна към носилката и четирите затлъстели фигури, които я носеха. Момичето, което се намираше вътре в нея, бе станало причина за промяната. Само един поглед към паланкина беше достатъчен, за да му напомни за кошмарите, най-сетне отминали. Трудно беше да не изпитва благодарност.

Тя го бе заплюла в лицето, а за отплата бе получила инстинктивен удар, съдържащ цялата сила и ярост на Рушителя. Ударът я беше запратил надолу. Той, а не падането, едва не я бе убил, макар че и търкалянето беше нанесло известни щети. Ако изобщо може да се говори за увреждане при човек, намиращ се тъй близо до смъртта. Побеснял, Неумиращият я беше отнесъл в палатката си, решен да й вдъхне живот, пък макар и за да я убие отново, този път бавно.

Девойката се беше оказала предизвикателство, на което той не можа да устои. Животът й беше почти угаснал. Съвсем дребна искрица бе останала, премигваща подигравателно. Идеално предизвикателство за безграничната му сила. Можеше ли да я издърпа обратно от забравата? Можеше ли да й позволи да се измъкне толкова лесно?

Неумиращият бе опитал всичко, което знаеше, служейки си със стъкленици и субстанции, които рядко бе използвал извън Андратан. Но дори и най-добрите сред тях само съумяваха да задържат момичето на прага. Това го бе принудило да си послужи с последната, най-крайна мярка. И, изненадвайки го, тя беше проработила. Но цената за девойката щеше да бъде огромна.

Неумиращият бе присъствал, когато момичето дойде на себе си — не през сетивата на глупавия си слуга, а пряко, от плът и кръв. Бе стоял в сенките на шатрата си, докато тя се мяташе и стенеше; когато най-сетне бе намерила сила да прокара ръце по многобройните си рани; когато се бе надигнала от кревата и съзряла новата си същина в огледалото.

Писъците й можеха да направят чест на Андратан. Душа, която знаеше, че е безвъзвратно изгубена, отдадена на орис, по-лоша от смъртта, завинаги обвързана с един, който не ще умре. Евнухът я бе предупредил, заради което беше изгубил езика на умоляващата си паст. Значи тя знаеше какво е станало. Знаеше какво би могло да й бъде причинено.

Но девойката страдаше и от друга, още по-голяма агония, за която никой от слугите му не можеше да знае. За разлика от тях, те бе приела Огнедара. И сега, заради стореното от Неумиращия, тя щеше да изпитва неспирна болка до края на живота си.

До края? Този израз бе неподходящ за вечността. Скоро тя щеше да узнае истината за божието проклятие на Живота. Точно както я знаеше Неумиращият.

Стела се напрегна, усетила близостта на Рушителя. Сред нещата, които той й бе причинил, бе да ги привърже един към друг. Сякаш между тях беше установена някаква постоянна връзка. За хиляден път тя се отчайваше от съдбата си. Защо той не ме остави да умра? За коя своя постъпка съм заслужила подобно наказание? Дори избягването от Компанията не оправдава подобна мъка!

От кошмарните сънища Стела бе преминала в ужаса на реалността. Разкъсана кожа, сгърчена от разруха дясна половина на тялото. Едва бе съумяла да направи няколкото крачки от леглото до огледалото, където да съзре новата Стела, пресъздадена по образа на своя тъмен повелител. Бледното лице, което се беше взирало насреща й, беше изкривено. Устните бяха отпуснати, кожата на инак стройната й шия беше увиснала. Дясната й ръка приличаше повече на щипка и бе престанала да й се подчинява. Неспирен огън измъчваше вътрешностите й. На няколко пъти след събуждането си тя се бе оглеждала, очаквайки да види как пламъците пробиват.

През последвалите седмици тя разбра какво й е причинено. Някои от парчетата, необходими за пъзела, й бе предоставил самият Рушител, който не се свенеше да описва изчерпателно какво е направил, за да я задържи жива. Неумиращият й беше казал, че тя е получила нови дарове — сякаш очакваше благодарност за мъчението, в което се беше превърнал животът й.

— Двамата с теб сме единствените в света, които носят даровете и на Огъня, и на Водата — беше рекъл той. — Знаеш какво означава това, нали?

Той й бе влял от водата на Фонтана в Дона Михст, заради отливането от която бе прокълнат от Бога и отречен от Първородните. Това вливане можеше да бъде получено само от един източник.

Последната отчаяна мярка на Рушителя се бе състояла във вливането на кръв.

Стела го усети да се приближава. Бялата завеса се раздипли, пропускайки Неумиращия. Тя извърна обезобразеното си лице, а Рушителят се изсмя.

— Ще имаш повече от достатъчно време да свикнеш с новия си облик. Нима ще проявяваш суетност след всичко, което сторих за теб? След всичко, от което те отървах?

Не е суета. Не ме интересува как изглеждам. Омръзна ми да бъда спасявана. Просто ме остави. Остави ме да пропълзя някъде и да умра.

— Ела с мен, Перло на севера, за да наблюдаваш гибелта на фалтанската армия — рече весело Неумиращият, като че я канеше на пикник.

— Покана, която отправи още преди месеци, а още не си изпълнил. Нима е възможно силите ти да са толкова ограничени?

За момент очите му заблестяха, но после изкуствените му черти бяха разкривени от усмивка. Стела знаеше какво се крие под тях. Съзря го в деня, когато синият пламък я беше засмукал. Съсухреният лик на две хилядолетия. Девойката бе запечатала този образ в ума си, за да й е по-лесно да помни същината на своя мъчител.

— Все още се съпротивляваш? Ти си същата като глупавите си фалтански приятели. Те продължават да се борят, когато отдавна би трябвало да пълзят в прахта и да молят за мир. Ами ти, Стела? Ти кога ще се предадеш?

— Да се предам? — Думата бе изплюта като храчка. — Защо толкова държиш на това?

Повелителят на Брудуо протегна ръка, а с нея и принуда. Тя взе ръката му — о, не по своя воля — и се остави да бъде изведена навън, където фалтанското слънце надникна сред облаците за миг, за да огрее скалите и земята. Сърцето на Стела едва не се пръсна при вида на тази красота. Светът извън носилката й беше толкова по-хубав…

— Ето защо — Рушителят протегна сакатата си ръка на запад. Долината се разгръщаше пред тях, обгърната от високи планини. Река Алениус се стичаше наляво, следвайки южните склонове: над нея тясна пътека бе всечена в скалата. Върху нея Стела със страх забеляза брудуонски роти. — Фалтанците смятат, че брудуонците не са достатъчно умни, за да се сдобият с лодки по пътя си. О, не, глупавите нашественици никога не биха си помислили да разделят силата си и да вклещят врага на позицията, в която той си въобразява, че има предимство. Те смятат, че брудуонците са диваци. И затова очакват да използваме груба сила! — Рушителят тежко стовари ботуша си върху земята. — Но ги очаква изненада!

В далечината беше разстлан фалтанският лагер. Стела отбеляза, че навсякъде около палатките кипи дейност. Дребни фигури пренасяха неща, други копаеха ровове, а трети строяха стени от подръчни материали.

— Не искам да ги унищожа, не и изцяло — продължи гласът до нея. — Не искам да властвам над пуста земя. Затова си поставих по-трудната задача да ги убедя да се предадат.

— Никога! — простена момичето сред неугасващата болка. — Те никога няма да се предадат!

— О, значи ще бъдат точно като теб, така ли? Ще се противят, макар всеки техен дъх да е мъчение? — Неумиращият погледна към нея и за пръв път позволи на цялата си сила да надникне през очите му. Взорът я ослепи. Нито частица от съпротивата й не остана. — Ти се предаде отдавна! Беше моя още в момента, когато ме видя. Мнимото ти бягство потвърди това. Единствено заради гордостта си продължаваш да се противиш на думи. Притежавам те по-цялостно от когото и да било!

Но от дясната ми страна има място за още един. Ще имам оръжието на Бога за свой собствен талисман. Ще ми го донесе момчето от твоето село. Само как вони на божество този простоват замисъл, от който всички вие сте част! Колко глупаво от негова страна да повери волята си на такива като вас! Момчето е Дясната ръка на Най-възвишения. Джугом Арк потвърждава това. Скоро кръгът ще се затвори. Скоро той ще ми принадлежи.

— Как? — прошепна Стела, когато огромната воля я остави. — Как ще сториш това?

Рушителят се усмихна. Предаване, без значение дали тя го осъзнаваше, или не.

— Ела с мен, предстои ни изкачване. От върха на хълма ще видиш.

Брудуонските сили се намираха на около два часа път от укрепленията. Лийт би трябвало да язди сред войниците си, напомняйки им за обещанието на Бога, като ги залива с пламъка на Стрелата, с което да им предаде поне малко храброст. Но той се бе замислил за семейството си. Краката му сами го отнасяха към мястото, където близките му бяха събрани. Подходящият момент беше отминал. Лийт бе отлагал прекалено дълго заради обидата и неразбирането. Но сега вече не оставаше време.

Всички членове на Компанията обядваха в зелената палатка, увенчана с флага на Джугом Арк. Разговорите бяха тихи, а движенията — бавни. Очевидно събраните искаха да се насладят до последно на храната и присъствието.

Кърр му кимна, сетне дръпна хауфута за ръката. За момент едрият мъж хвърли тъжен поглед към храната. В Лулеа цялата тази трапеза не би му стигнала и за закуска, помисли си Лийт, докато също оглеждаше оскъдните блюда. Но не попита как се е стигнало до това, защото така само щеше да изтъкне неприятното положение. Кърр и хауфутът излязоха навън, оставяйки Лийт насаме със семейството му.

Тримата търпеливо го изчакваха да се приближи към масата.

— Какво ще искаш, синко? — попита Манум, посочвайки към храната.

— Искам между нас да има разбиране — каза Лийт, стараейки се да сдържа мъката си. — Разбиране и взаимопочит, дори и ако нещата не могат да бъдат както преди.

— Ще се изненадаш какво може да бъде възстановено от пепелта на неразбирателството — каза тихо Модал, отпускайки ръка върху рамото на Манум. Модал? Само допреди миг Лийт можеше да се закълне, че човекът край родителите му е бил Хал, а не дядо му.

— Какво ще искаш, синко? — попита майка му. Когато чу гласа й, Лийт не можа да сдържи сълзите си.

— Искам ти да бъдеш моя майка, а не командир на фалтанската армия — изхлипа той в прегръдката й. — Искам Манум да бъде мой баща, а не Търговец от Фирейнс, готов да изостави семейството си заради дълга към краля. Искам Модал да бъде мой дядо, а не прословутият Аркос на Сна Вацта.

Лийт пое въздух на пресекулки и обърса лице в ръкава си.

— Искам Хал да бъде мой брат, а не някакъв тайнствен магьосник с още по-тайнствени сили, който може да ни предаде във всеки един момент. А аз искам да бъда Лийт, не Стрелоносител! Иска ми се да бях у дома, а не да очаквам клането, което ще настъпи днес, без значение коя страна ще спечели! Нима и вие не искате същото?

Близките му се бяха събрали около него и го прегръщаха. Той не можеше да чуе думите им, защото сърцето му биеше оглушително.

— Върви и намери Хал — прошепна майка му. — Сподели тези думи и с него.

— Къде е той? — попита Лийт.

Те не знаеха — брат му бил излязъл преди известно време.

— Хал прекарва много време насаме, откакто… — Баща му не довърши, но Лийт знаеше за какво щеше да стане въпрос.

— Ще го намеря — отвърна юношата и напусна палатката — с далеч по-леко бреме от преди.

По някакъв начин знаеше къде ще открие брат си. Фалтанската армия се бе разположила да станува почти на същото място, където се беше възстановявала от бурята. Долчинката в средата на лагера и сега беше незаета. Сакатият му брат беше там, седнал неподвижно в дъното. Не помръдна, когато Лийт произнесе името му. Най-сетне Хал повдигна глава и погледна към брат си със зачервени очи.

— Хал… — поде Лийт. Устата му беше пресъхнала, а сърцето му пламтеше. Бе видял много неща по време на пътешествието. Бе съзрял как брат му се превръща в насекомо, хвърляйки болест върху невинен. Бе чувал гласа му, предлагащ напътствие — не откакто бяха напуснали Лулеа, а през целия си живот. — Хал, защо винаги аз съм този, който се извинява?

Това не беше въпросът, който Лийт искаше да зададе. Лицето на сакатия се промени веднага. На по-малкия брат му се искаше да не бе изричал думите, но те бяха полетели като стрела, разкъсали мишената.

Преди никога не можех да го нараня, каквото и да кажех.

Хал въздъхна дълбоко, за да се овладее.

— Много пъти съм плакал заедно с теб, Лийт. Грижех се за теб, когато беше болен, защитавах те, когато останалите се опитваха да те наранят. Утешавах те и те подкрепях винаги, а получавах малко в отплата. За кое от стореното трябва да се извинявам?

Гласът на Хал бе някак по-слаб. Бузите му също бяха по-хлътнали. Но Лийт не откъсваше очи от него. Това беше единственият човек, оставал негова опора, когато баща му го нямаше, а майка му не го разбираше. Как съм могъл да изпитвам към него нещо различно от обич?

И все пак…

— Трябва да се извиниш за всички онези неща, които правеше! — провикна се Лийт, разкрил прикриваната част от себе си. — За това, че винаги си прав! За това, че винаги си гласът на разума! За вината, от която не мога да се освободя! Бъди проклет, Хал! Бройката на хората, които изгубих от началото на всичко това, прогаря ума ми. И най-първият си ТИ!

Хал повдигна сакатата си ръка с видимо усилие. Дали изобщо се беше хранил? Или обидата го бе засегнала тъй дълбоко, че бе отказвал храна?

Потънал в агонията на нерешителността, уравновесил нуждата си от облекчение срещу нуждите на брат си, Лийт също протегна ръка. Пръстите се приближиха и се докоснаха. Опрощение, разбиране, любов — всичко това се съдържаше в този допир.

Стотица тръби заляха долината със звука си. Братята притиснаха ръце към ушите си, когато ехото ги връхлетя. Тромпетите протръбиха отново. Без някой да му казва, Лийт разбра, че нападението е започнало. Ще довършим разговора си по-късно. Той се обърна и се затича нагоре, попадайки право сред централната сцена, изобразена върху тавана на рицарската зала.

Фалтанци знаеха, че тръбите ще оповестят началото на брудуонската атака, но сигналът бе прозвучал далеч по-рано от очакваното. Макар да бяха разположили ариергард, никой не очакваше, че брудуонците ще нападнат в гръб — а ето че ставаше точно така. Из цялата долина бушуваха сражения. За всички беше очевидно, че е настъпил решителният час. Победата щеше да бъде за онази армия, която съумееше да се спаси от унищожение.

Стрела профуча край Лийт и потъна в гърлото на войник до него, който я сграбчи и рухна в гърчове. Младежът трескаво вля сила в Джугом Арк, макар в почти същия миг да бе осъзнал, че вече е прекалено късно. Бранното поле бързо се превърна в какофония от крясък и стенание. Сякаш някакво проклятие неизменно забавяше Лийт и го караше да се явява със закъснение.

Някой дръпна ръкава му. Стрелоносителят гневно дръпна ръка, но жестът се повтори, този път придружен от глас:

— Милорд? Милорд! Време е! Пророчеството, милорд!

Това беше сър Амасиан. Лийт тръсна глава, макар това да не спомогна за проясняването й. Съсредоточението му умираше заедно с писъците на гинещите около него.

— Рицарите ще ни помогнат — продължи Амасиан, заблуден, че думите му са останали осмислени. — Те ще ви проправят път до мястото, където трябва да застанете. Те са готови — подготвяли са се за това още от времето, когато видението ме споходи.

Числа. Бройката шумолеше като листове, захвърляни един върху друг. Всеки убит боец се прибавяше към бройката. Попаднал в някакво подобие на лудост, притиснат от събитията, Лийт пое с намерението да се отдалечи от рицаря, но изглежда се бе отправил точно в искащата се от него посока. Рицарите яздеха пред него, без да се обръщат назад. Телохранителите на Лийт ги следваха объркано. Тежките бронирани фигури размахваха остриета наляво и надясно, разсичайки брудуонските линии. Разчистваха път за Стрелоносителя, който отиваше да изпълни съдбата си.

Скоро достигнаха тясна пътека и рицарите се разделиха, за да позволят на Лийт и ясновидеца да преминат.

— Нагоре по пътя — рече сър Амасиан, леко задъхан.

— Сигурен ли сте, че ще успеете да се изкачите? — попита Лийт. Скалата се извисяваше над тях. Върхът й се намираше на около хиляда фута от дъното на долината.

— Видях себе си, застанал до теб. Съзрях победата ти. Ще мога.

Телохранителите понечиха да последват, но пътят им бе запречен от рицарите.

Фемандерак тичаше из бойното поле, дирейки Лийт. Нещо не беше наред, определено не беше наред. Но не можеше да определи какво точно. Във всеки случай бе свързано с видението на стария рицар. Ученият от Даурия бе огледал внимателно образите от пророчеството. Знаеше, че това, което вижда в момента, е централното изображение. Макар по всичко сега да изглеждаше, че ги очаква загуба, пророчеството обещаваше победа. Умът на философа не можеше да открие нищо нередно, ала сърцето му изпитваше съмнение.

Сърцето му изпитваше огромно съмнение! И Фемандерак знаеше, че в тези объркани дни трябва да се довери именно нему. Но не можеше да намери Лийт, за да го предупреди.

Гледката от върха на скалата пораждаше съсипваща мъка. За пръв път от началото на кампанията двете армии се бяха вкопчили изцяло. Двата месеца почивка от сражения означаваха, че двете войски имаха повече енергия да се убиват по-ефективно. Минутите минаваха, а Лийт броеше посечените. Те вече наброяваха хиляди.

Той повдигна очи от металната смърт. От тази позиция можеше да види цялото протежение на долината. Погледът му бе свободен да се отправи към далечината, към плодната сърцевина на Фалта. Вдясно от него се издигаха каменистите склонове на Уодранианските планини, заболи рамене в облаците. От другата страна на клисурата също се издигаха подобни възвишения — Коренливите хълмове на Редана. Лийт ги беше виждал и преди — те бяха включени в образа от видението. Сър Амасиан стоеше до него, разтворил широко очи.

Срещу тяхната скала се издигаше друга, с подобна височина, а на върха й Лийт можеше да различи някакъв човек. Всъщност двама. Добре. Същото бе изобразено върху тавана на залата.

Младежът отново се съсредоточи върху битката. Докато започваше да се чуди за отредената му роля и как точно ще си послужи със Стрелата, пеенето започна.

То беше грубо, злобно, мелодично, омайващо. Отекна из долината, усилено неестествено, самоумножаващо се, докато накрая на Лийт не започна да му се струва, че звукът идва от десет хиляди гърла. Несъмнено носеше магия и не беше фалтанско по произход.

Тогава се появиха и самите певци, изникващи отляво. Лийт несъзнателно ги преброи. Тринадесет тринадесетици, сто шестдесет и девет Повелители на страха, разгърнали мощта си. Всеки от тях беше магьосник, разполагащ с голяма част от силата на своя господар. Това не бяха неопитни новаци — всеки от тях бе магьосник, учен, боец, безмилостно обучен и презиращ болката. Те продължаваха да крачат, без да отдават никакво внимание на битката. Песента им разтърсваше долината, защото бе усилена до немислимост. Над Лийт самото небе простена от болка.

Рицарят до него отпусна немощно ръце и зина.

— Не — прошепна той. — Не може да бъде.

Ахтал се сражаваше край колите, колкото се може по-близо до Хал. Когато песента на Махди Дащ достигна до него, лицето му пребледня, а мечът се отрони от захвата му.

Стела се гърчеше върху хълма. Песента докосна болката, заключена вътре в нея, разпращайки я из цялото й тяло. Струваше й се, че бива одирана жива. До нея Неумиращият разливаше още повече от силата си. Магията, скриваща грозотата му, се отдръпна. Той знаеше това, но продължаваше да извлича волята на следовниците си от скалистия котел под себе си, запращайки я в облаците.

— Вода, която да угаси Огъня! — кресна Рушителят с грозен глас, замахвайки надолу.

Само допреди няколко мига облаците представляваха неподвижен слой сиво. Сега те се въртяха като Водовъртежа на Клюфа. Мълнии започнаха да се стрелват към земята, сразявайки и брудуонци, и фалтанци. Миг по-късно изникна и дъждът, излял ледени струи върху долината. Изви се внезапен източен вятър, запращащ водата в лицата на войниците.

Хал се намираше на ръба на долчинката, на около сто крачки от редиците на Махди Дащ. Тяхната песен заглушаваше дори звука на стихиите. Този път заклинанието им не целеше обездвижване. Този път създаваха нещо — нещо повече от илюзия. Тази сила излизаше от Повелителите на страха, които доброволно я предоставяха на своя господар, изцеждайки животите си. Тя не можеше да бъде използвана директно срещу фалтанците, но можеше да послужи за оформянето на оръжие, което да донесе победата на Рушителя. Хал усещаше натрупването на магията. Приготви се да й се противопостави.

Други вършеха същото. Повелителите на страха продължаваха смразяващата си песен, а докато го правеха, много фалтанци се приближаваха насам, към същината на съпротивата. Всички онези, които преди това се бяха възправили срещу Махди Дащ, сега стояха до Хал — всички без Джетарт, чиято смърт бе покъртила всинца им. Липсата му биваше чувствана осезаемо: само неговият опит би съзрял опасността от позиционирането в място, където има само един път за бягство. Без значение от съществуването на пророчества.

И други бяха привлечени насам. Обикновени войници, които нямаха никакво понятие от магия, но изпитваха яростен гняв срещу песента, се подчиниха на инстинкта си и се приближаваха, за да се изправят срещу певците. Дойдоха и лозиани, макар повечето от тях все още да бяха ангажирани в западната част на полесражението. Дори неколцина от слугите и коларите се намериха редом с Хал, изправени срещу Повелителите на страха, чудейки се на собствената си наивност.

Лийт погледна към сиво-синята смесица от дъжд и вихър. Сред нея притичваха бойци, блясваха захвърлени копия. Това не е видяното от мен! Сър Амасиан се бе отпуснал на колене, повдигнал лице към бурята, вторачен в нещо, което само той можеше да види.

— Ходът е обратен! — изкрещя той.

Долу в равното се събираше малка група, която да се противопостави на Махди Дащ. Погледът на Лийт бе привлечен към нея. В този момент му се стори, че очертанията на сбраните фалтанци трепват и започват слабо да сияят. Същевременно Повелителите на страха изглеждаха по-масивни.

Вдигни Стрелата, изрече глас в ума му. Вдигни Стрелата!

За момент Лийт се поколеба. Това ли беше гласът, който познаваше? Затрудняваше се да мисли сред вилнеещите стихии. Под него фалтанската група пулсираше в жълто и оранжево.

Вдигни Стрелата!

Нещо в него се противеше на гласа. Защо да му се подчинява? Но пък с упорството си бе причинил хиляди жертви. Време беше да престане да се съмнява. Лийт повдигна Джугом Арк.

Струя сурова енергия бликна от сияещата група в подножието, стрелвайки се нагоре по склона. Преди Лийт да е успял да реагира, Стрелата засия в бяло. Пламъците се сляха и прободоха небето, като се взривиха сред вихрещите се облаци. За момент небето стана бяло, сетне почерня от сблъсъка на двете сили. Експлозията беше страховита, накарала Лийт да очаква гибелта на мира.

Екотът продължи да се носи из Лешоядова гуша цяла минута, преди да утихне. Младежът отвори очи и видя, че небесният водовъртеж е изчезнал. Облаците бяха разкъсани и парцаливи, тласкани от надигащия се западен вятър. Край него сър Амасиан лежеше на земята, прилепил длани над очите си, и стенеше като умиращ:

— Не, не, не…

Дали не съм го обгорил със Стрелата?Лийт понечи да се приведе над рицаря, но цветен проблясък привлече вниманието му. Юношата се изправи и погледна над долината.

Ето.

Пред него се разгръщаше образът, красящ залата на Конал Безстрашни. Бурята на Рушителя отстъпваше на изток, прогонена от силата на Стрелата. Долу хора и животни се надигаха. Откъм фалтанските редици вече долитаха радостни възгласи. Погледи бяха вторачени в небесата, ръце сочеха нагоре.

Над Лешоядова гуша се бе разпростряла огромна дъга, израстваща от склоновете. Изглеждаше толкова близо, че Лийт почти можеше да я докосне. Цветовете излъчваха ярка радост, образуваха победа. Брудуонците бягаха към западната част на бойното поле. Сърцето на Лийт се възрадва. Струваше си! Хилядите не бяха погинали напразно!

— Погледнете! — провикна се той. Гласът му се понесе над долината, усилен от магията, която все още изпълваше въздуха. Всички очи се извърнаха към небосклона, всички бойци видяха силуета, повдигнал блестящата Стрела. — Съзрете победата на Бога!

И фалтанци ликуваха.

Накъсан глас наруши тишината, последвала радостните викове.

— Какво… стана… с юмрука?

Фемандерак не обърна внимание на ликуванията. Неспокойното му чувство се бе усилвало цял ден. В началото смяташе, че причината за това е Лийт, който не се беше обръщал за напътствия към него от обсадата на скалата, ала напрежението продължаваше да се натрупва в душата му, в онази частица от нея, на чиито усещания бе свикнал да има доверие. Макар да нямаше представа на какво точно се дължи тревогата и да се съмняваше, че Стрелодържецът ще се вслуша в съветите му, философът бе тръгнал да дири Лийт — но не бе могъл да го намери.

Погледът му се извърна към дъгата. За момент Фемандерак се ободри — може би е грешал! Но тогава чу победоносния крясък на Лийт и в този миг разбра. Много ясно беше запомнил изобразеното пророчество и знаеше.

Пътят към скалата бе охраняван от рицарските мечове. Фемандерак трескаво ги умоляваше, но те не обръщаха внимание на аргументите му. Тъй като не разполагаше с излишно време, философът се съсредоточи и създаде най-ужасяващата илюзия, която можеше да си спомни. Змиевидното чудовище се хвърли срещу рицарите, които се пръснаха объркано. Фемандерак умело се хвърли между две от бронираните фигури и затича нагоре. Остра болка разсече рамото му, но философът не спря. Ала дори не бе прекосил половината път, когато разбра, че е прекалено късно.

Знамето от светлина се бе опънало в небето. Тогава, подобно на сквернение, пеенето започна отново.

Погледът на Лийт моментално се насочи към бойното поле, но тринадесетте редици Махди Дащ вече не се виждаха, защото бяха пръснати из цялата долина. А песента се усилваше. Не! Тихо! Ние спечелихме!

Хрипкав смях долетя до ушите му. Застаналият от другата страна на реката се издигаше на фона на небето, а дясната му ръка бе държана издигната от друга, по-дребна фигура. Двамата противници се намираха на повече от левга разстояние, ала смехът продължаваше да отеква в главата на Лийт.

Ужасени възгласи долетяха откъм долината, създавайки гарванов дисонанс в песента. В продължение на още един миг Лийт остана втрещен от смеха на Рушителя, сетне се откъсна и отмести поглед…

… за да види огромния юмрук, който се сгъстяваше в небето.

Смаяни, фалтанците гледаха как огромната ръка се разтваря, протягайки чепати и ноктести пръсти. Възклицанията преляха във викове на ужас, защото за момент изглеждаше, че ръката ще се протегне надолу и ще загребе всички им. Но вместо това тя се премести над долината, където увисна до дъгата.

Пеенето стана по-плътно. Земята се разтресе. С подчертана бавност ръката започна да обгръща дъгата, стискайки. Сетне, придружена от съкрушителен крясък, ръката откърти дъгата от хребетите и я смачка като пергамент. Отломки светлина и цвят полетяха към обърнатите лица.

Пеенето спря, пестникът изчезна. Късовете дъга останаха да висят още миг, преди също да се стопят във въздуха.

Няколко секунди по-късно Фемандерак се добра до върха на хълма. Там Лийт бе коленичил, бледен, и дишаше тежко. Край него лежеше тялото на ясновидеца, погинал от мъката на грешното си тълкуване. Нечестив кикот се носеше около тях.

— Погледнете! — избоботи глас, изпълнен с нечовешко злорадство. — Съзрете победата на Неумиращия!

Лийт се изправи на крака — сърцето му още биеше, умът му още работеше. Не беше сигурен защо Рушителят не е отнел живота му. Фемандерак отпусна ръка върху рамото му — колкото в символ, толкова и за да задържи замаяния младеж. Напълно възможно беше юношата да полети от скалата в объркването си.

Долу, на бойното поле, всичко се беше променило. Мнозина фалтанци бяха захвърлили оръжията си и стояха с наведени глави, без да ги е грижа за съдбата. Други тичаха сляпо, обхванати от паника. Някои от тях се озоваха в реката. Брудуонците се опомниха по-бързо и връхлетяха отново.

— Всичко е изгубено — прошепна Лийт. Отчаянието в гласа му блъсна Фемандерак като удар. — Армията ми е унищожена. Пътят към Инструър е открит. Победени сме.

— Не е така! — оспори философът. Хвана ръката на Лийт, а с другата си ръка посочи. Там, върху два ниски хълма, около десет хиляди фалтански воини се сражаваха с ядрото на брудуонската армия. — Те все още се бият! Не унивай!

Но Лийт можеше да мисли единствено за рухналото видение.

— Какво се обърка? — простена юношата. — Какво стана с пророчеството? Защо ни бе нанесен такъв удар?

Фемандерак прокара ръце през косата си. Точно сега се нуждаеше от успокояващите звуци на арфата си, но не я носеше със себе си. Сигурно вече беше изгубена.

— Лийт, видението на сър Амасиан не е било изцяло истинно. Видял е правилно до…

— Сине на Манум! — долетя гласът на Рушителя. — Сине на Манум! Положи Стрелата! Предай ми се и ти гарантирам, че войниците ти ще бъдат в безопасност! На приятелите и роднините ти ще бъде позволено да си идат!

Думите носеха със себе си чуковен удар. Словоплетство. Използва силата си, за да задълбочи отчаянието ми. И макар да знаеше това, Лийт се затрудняваше да им се съпротивлява. Толкова лесно би било просто да оставя Джугом Арк. През цялото време исках да сторя именно това — и сега никой не би ме упрекнал, ако го направя…

— Гледаш ли, сине Манумов? Виждаш ли какво се случва долу? Всеки момент отлагане на неизбежното прибавя още мъртъвци към гинещите по твоя вина. Можеш ли да броиш до десет хиляди? А до двадесет?

Фалтанските войници върху хълмовете бяха обградени от врагове. Повелителите на страха също се бяха включили в битката — и всеки от тях се равняваше на сто ратници. Лийт можа да различи група голи до кръста бойци. Сърцето му се сви от осъзнаването, че децата на Мъглата са в капан. Където е Туа, Уизаго също е наблизо. Наистина, там се вееше и знамето на Деруйс, зелена капка сред море кафяво.

— Фемандерак! — простена Лийт. — Не може това да са всички оставащи! Къде са войниците от Инструър, къде са лозианите? Дали са избягали? Или са унищожени? Дали още се сражават?

В отговор философът отново стисна ръката му, до болка.

Двамата наблюдаваха вилнеещата върху хълмовете битка, стараещи се да не обръщат внимание на подигравките, долитащи от отсрещната скала. В един момент изглеждаше, че фалтанците ще успеят да се измъкнат: няколко двадесетици бяха разкъсали брудуонските редове в място, където нямаше Повелители на страха. И щяха да имат успех, ако не ги очакваше рота брудуонци, разположена да спира точно такива бегълци. Войниците бяха посечени за минути, а предсмъртните им викове пронизваха слуха на Стрелодържеца и неговия приятел.

Гласът от отсрещната скала утихна. Лийт погледна натам. Изглежда на върха се провеждаше някаква битка между двамата застанали. Но нима това беше възможно? Нима Неумиращият би довел със себе си враг, за да наблюдава битката заедно с него — и то враг, притежаващ достатъчно сила, за да му се опълчи? Яркото южно небе превръщаше фигурите в силуети, затруднявайки съзирането им.

Младежът от Лулеа отново погледна към бойното поле и бе втрещен да види колко бързо са се стопили силите на Фалта. Съпротивляващите се бяха намалели наполовина, без никаква надежда за бягство или спасяване.

— Не мога да гледам това — каза Лийт, но не помръдна. От лявата му страна слънцето се призна за победено и потъна иззад Коренливите хълмове. А в долината и последните остатъци от фалтанската войска биваха систематично унищожавани.

Принц Уизаго отпусна изморената си ръка, хванала щита. Само за момент, рече си той, опитвайки да си поеме дъх. Следващият му противник се нуждаеше от няколко секунди, за да преодолее труповете пред принца, което предостави на деруйсианския престолонаследник достатъчно време, за да се огледа.

— Ние и децата на Мъглата сме последните, които оставаме, Туа — рече той на мъжа зад себе си. — Никъде другаде вече не се сражават.

Те Туахангата размаха бойната си тояга, без да показва умора, стоварвайки я зад коляното на брудуонски воин.

— Подобаващо е — отвърна той. — Може да умрем, но няма да бъдем опозорени.

— Надвити единствено заради численост — съгласи се Уизаго, без да може да сдържи смеха си. — Радвам се, че се сражавам редом с теб, Туа. Горд съм да те наричам мой приятел.

Следващият противник най-сетне достигна принца. През следващите няколко секунди Уизаго трябваше да положи усилия да остане жив — врагът не му отстъпваше по умелост, а беше по-отпочинал. Не беше Повелител на страха, тъй като никой от бойците на Махди Дащ не се бе изправил срещу им — за голямо разочарование на Туа, копнеещ за такива съперници. Единственото преимущество на Уизаго бе коствало на принца голяма умора — противникът трябва да внимава къде стъпва, за да не се подхлъзне върху мъртвите си другари. Оказваше се, че той наистина е много опитен, с ловка стъпка и с меч, който се стрелкаше прекалено бързо за принца.

— Приятелю Туа, ще ми е нужна малко помощ за този.

— Приятел, тъй ли? — изръмжа детето на Мъглата иззад него. — Приятел? — повтори той, сякаш въртеше думата върху езика си, та да опита вкуса й. — Щях да съм ти по-голям приятел, ако ти беше по-добър боец.

Уизаго отново се изсмя — нещо толкова неочаквано за подобна ситуация, че противникът му се сепна и бе поразен от иначе неточния удар на принца.

— Още късмет! — обяви Туа. — Само че това няма да трае вечно. Тук ще намерим смъртта си.

— Да — тъжно отвърна деруйсианецът. — Тук ще умрем. Но още не!

Макар да говореше храбро, принцът простена мислено. Враговете им бяха прекалено многобройни — или, по-точно, самите те бяха прекалено малко. Сега насреща му се изкачваха двама противници.

— Ти не си приятел — каза гласът иззад рамото му. За пръв път Уизаго долови в него умора. — Ти си брат. Ти си мой брат! Ти си съпруг на сестра ми. Един ден тримата ще крачим заедно по Поляната на правдозрението и ще разговаряме с предците си.

Може би беше заради сълзите, изпълнили очите му, или заради изтормозеното дишане, показващо, че Те Туахангата е бил ранен, принцът не можа да избегне удара, внезапно долетял от лявата му страна. Острието се плъзна по щита и разсече ръката му, отваряйки страховита рана. Последен, напразен опит за париране… Принц Уизаго не видя разсичащия удар, отделил главата от тялото му.

Туа изрева мъчително, изблъска тримата, които го бяха наобиколили, и се обърна към убийците на брат си — но движението му беше прекалено бързо и той залитна за един фатален миг, след който три остриета разсякоха врата му. Един от брудуонците повдигна забралото си и произнесе на общия език:

— Отдаваме ти почит. Ти си могъщ боец! — Ръката му се повдигна за последния удар.

Те Туахангата затвори очи, спокоен.

— Надвити са… и последният падна. Знамето е пленено. Всичко свърши. — Гласът на философа звучеше безжизнен. — Свърши…

Отсреща Рушителят учтиво предложи да им заеме част от бойците си, тъй като техните се били оказали толкова калпави.

— Сега какво? — тихо каза Лийт, без да обръща внимание на подигравките. — Да опитаме ли да избягаме, да се скрием и впоследствие да съберем нова армия, с която да прогоним Рушителя? Или просто да се предадем?

Не можеше да си представи как връчва Джугом Арк на притежателя на онзи самодоволен глас. По-скоро би избрал смъртта.

— Няма да се предаваме! — обяви глас — глас, който беше много познат на Лийт. Младежът рязко се обърна. На върха на пътеката стоеше майка му.

— Изгубихме днешната битка — заяви Индретт, а в думите й се долавяше решителност, — но не сме победени. Случиха се определени неща, за които дори Рушителят не знае.

Юношата не позволяваше на надеждата си да покълне, не още.

— Какви неща?

— Ще говорим по пътя — отвърна Индретт. — Тук не сме в безопасност. Ще ти кажа само, че повече от половината ни бойци са живи и са останали скрити и от най-острите вражески очи.