Дясната ръка на Бога

Глава 6 Нови позиции

— Нямаме време за губене! Трябва да действаме още днес! — каза Перду.

Почти беше настъпило пладнето на деня на Струърската битка — както вече биваше наричана — и Компанията бе склонна да се вслуша в тези подтиквания — конкретно думите на Перду и останалите сходни слова. Всички бяха на мнение, че с победата всъщност позицията им е станала по-лоша. Наистина Деорк и синият огън бяха отблъснати, но никой не можеше да определи могъществото на противника и съответно колко бързо ще се възстанови той. И макар че сблъсъкът на огньовете беше предоставил в ръцете им голяма част от градската стража, все още имаше много войници, които в момента на битката не бяха дежурни или стояха скрити в Пиниона. Не толкова важен, но по-настоятелен, бе проблемът с тълпата. Малцинство бяха онези, които искаха да напуснат — хората предпочитаха увереността, която им даваха числеността и присъствието на Джугом Арк. Но храната беше малко. А не можеха да бъдат отпратени, защото кой тогава щеше да пази пленените войници? Нещо трябваше да се направи. И то бързо.

Не оставаше много време. Не разполагаха дори с дни, а само с часове. Макар употребяването на Джугом Арк да ги бе спасило от непосредствената опасност, то бе уведомило древния враг за откриването й. Елементът на изненада, на който така разчиташе Компанията, беше изгубен. Запитан за постъпката си, Лийт отчаяно бе обяснил на спътниците си, че не е могъл да стори друго. Трябвало да опита да спаси Стела. Нима искали от него да стои и да я гледа окована и безпомощна? Някои подкрепяха виждането му, но Фемандерак го предупреди, че прекалената емоционалност крие опасности. Кърр също споделяше това мнение.

— Дръж си главата бистра, момче — изръмжа фермерът. — Колкото и да съм привързан към девойката, щеше да е по-добре да не показваш Стрелата. Сега не успя да я спасиш, а ситуацията ни е влошена.

Чувствата на Лийт към нея все още бяха силни. За няколкото кратки мига, през които я беше видял, младежът бе разбрал, че за него тя значи много повече от всякакви огнени стрели и армии. Като малък бе слушал много приказки, където героите се влюбваха и рискуваха всичко едни за други. В тези истории подобно поведение биваше поощрявано. Но Лийт знаеше много добре как би било посрещнато евентуално негово обявяване, че изоставя бъдещето на Фалта, за да подири любимата си. Затова не каза нищо в отговор на онези, които критикуваха постъпката му. Сега имаше и по-важни неща от това да определя правотата на вече стореното. Имаше и още една причина, поради която мълчеше — това не беше приказка. Знаеше, че приятелите му са прави.

Геинор и жената от Ескейн бяха застанали на входа на навеса и почтително изчакваха. Възползвайки се от моментно затишие в разговора на Компанията, жената се приближи към масата.

— Отвън има хора, които искат да говорят с нас — рече тя. — Казват, че са били избрани от Джугом Арк. Някои от тях са много ядосани.

— Какво? — объркано попита Лийт. — Какви хора? Защо са ядосани? Как така избрани?

Кърр стисна рамото му.

— Нека видим какво искат.

— Все още не сме приключили — възрази младежът. — Още не сме говорили с Те Туахангата и Хал. Не могат ли онези хора да почакат? Най-вероятно искат отново да зърнат Стрелата.

— Не сме в позиция да отказваме, чиято и да е помощ. — Фермерът леко усили натиска си.

— Много добре — отстъпи Лийт, сетне се усмихна тъжно. — Още не мога да свикна! Чувствам, че трябва да върша каквото ми се казва. Но нали аз съм водачът? Затова се опитвам да се възпротивя на усещането. Но тогава ставам груб. Не мисля, че въобще ще свикна с това.

— Чакат ни отвън — рече Геинор. — Много са. Ако не се лъжа, сред тях има и такива, които снощи бяха посочени от Стрелата. Когато ти говореше за лозианите, помниш ли?

Членовете на Компанията излязоха навън. Действително на улицата, до вчера оживена, ги изчакваха няколко групи, които тихо разговаряха помежду си. Но при появата на приключенците разговорите секнаха.

Лийт огледа лицата им и забеляза един мъж, застанал малко встрани от останалите. Младежът го позна веднага и с радостно възклицание изтича пред него. Това беше островитянският пилот, мрачно кимнал в отговор на поздрава. Юношата объркано отстъпи назад.

— Не искам да се забърквам в това — каза навигаторът, гневно смръщил вежди. — Вчера се върнах в града, за да купя припаси за обратния път. Тогава попаднах на тълпа, струпана пред портата. Пламтящата ти стрела ме открои. Какво се очаква от мен? Народът ми се кани да се завърне в Астареа. Хората ми не могат да тръгнат без мен. С какво Първородните са заслужили помощта ми?

Все още разколебан, Лийт повика неколцина от останалите. Маендрага, Фемандерак, Кърр, Геинор, Грайг, Индретт и хауфутът се приближиха. Останалите от Компанията се смесиха с другите групици. След като магьосникът набързо обясни на останалите кой е смуглият островитянин и откъде го познават, Лийт седна срещу навигатора.

— Твоят народ би ли се съгласил на отлагане? — попита Фемандерак. — Ако Немохайм и Табул се съгласяха да отстъпят на Пей-ра принадлежащата им част от Астареа, ще се съгласите ли да ни помогнете?

— Не — и да. Повечето не биха се съгласили, но някои биха го сторили. В крайна сметка са длъжници на Лийт, защото той ни разкри, че древните ни земи са необитавани. — Островитянинът въздъхна. — Дори да дирим укритие в места, недокоснати от Първородните, непрекъснато биваме замесвани в делата им. Мнозина от нас ще се възпротивят, без значение колко хартии бъдат подписани.

Ала аз съм навигатор. Моят народ се доверява на умението ми да съзирам теченията, които инак биха ни отвели към рифовете. Мнозина от нас ще бъдат отнесени във войната ви. Аз самият повече от всичко друго бих искал да се завърна в Астареа, за да погреба името на прадядо си. Обаче слушах разговорите между теб и магьосника Маендрага, докато бяхте гости в кануто ми. И си прав — обитаваните от лозиани земи стават обект на желанието на Първородните. Страхувам се, че за кратко ще задържим Астареа, а после отново ще се пролее кръв.

Островитянинът въздъхна, а после седна на пети и погледна към Фемандерак.

— Донеси ми карта.

— Карта? На какво? — Лийт никога не бе проявявал особен интерес към този тип документи. Линиите и имената го объркваха. Философът също изглеждаше объркан от искането.

— Южна Фалта — обади се Грайг зад Лийтовото рамо. — Надали в Инструър има недостиг на карти.

— Но несъмнено те са в ръцете на властите — отбеляза Фемандерак. — Отминаха дните, в които можехме да посещаваме свободно Залата на знанието, за да претърсваме архивите. Което е много жалко — в библиотеката има безценни книги, които бих искал да проуча.

— Дайте тогава някакъв пергамент — изръмжа къдравокосият навигатор. — Ще скицирам.

Това вече Фемандерак беше в състояние да предостави, заедно с перо и мастило. Също така изглежда разбра замисъла на асламанеца. С няколко решителни движения островитянинът очерта крайбрежието на югозапад от устието на Алениус към Немохайм, сетне на изток край Табул, Вертензия и Сариста. Знанието му не се простираше по-натам. Под ръката му изникваха реки, планини и граници. За пръв път Лийт можа да разбере връзката между същинската земя и нейното изразяване. Там върху пергамента се простираше Деруйс, ясно отбелязан, земята на Мъглата несъмнено се отличаваше, а онази линия, напомняща рана върху пергамента, можеше да бъде само Долината на хилядата огъня. Струваше му се, че ако се вгледа по-внимателно, ще може да съзре себе си и спътниците си, изкачващи склона, отправени към Астареа, заемаща средата на картата.

От джоба си навигаторът измъкна пръчица с назъбен край.

— Това е каи-нан, използваме го за хранене — обясни мъжът на малката група, събрана около него. Той постави предмета върху картата, над мястото, където беше очертал Астареа. По-широкият, зъбест край обърна на североизток, над Долината на хилядата огъня, а дръжката остана да сочи югозапад, едва докосвайки морето. Сетне взе перодръжката, потопи я в мастило и очерта затворена линия около пръчицата, преди отново да си я прибере.

— Това е земята, която желаем — изрече островитянинът решително. Увереността на думите бе почти магическа. — От северните огньове до Качоейра, от Алмукантара на изток до Стръмнината на запад. Тази земя сочим като наша до края на времето. Никой от Табул не ще прекоси Кървена без наше разрешение. Никой от Немохайм не ще пристъпи в Нюм, освен ако ние не го разрешим. Тази земя ще бъде цената на участието ни във войната срещу вашите врагове. Срещу тази цена ще получите хиляда бойци от народа на Пей-ра, които ще се сражават до смърт. Съгласни ли сте?

За момент Лийт се отдръпна, за да се посъветва с останалите от Компанията. Когато се завърна до търпеливо изчакващия островитянин, юношата каза:

— Това предложение е точно за каквото се надявах. За мен звучи справедливо, без значение дали ще се биете редом с нас. Аз самият не откривам причини да оспорвам искането, но може да има други, от Табул или Немохайм, а може би и от твоя народ, които да проявят претенции към тези граници. Нека този документ остане на съхранение във временния фалтански Съвет за година. Копия ще бъдат изпратени на кралствата на Немохайм и Табул, а също и на санусите и до Аслама. Ако до дванадесет месеца, броени от днес, всички възражения бъдат разрешени, отбелязаните граници ще влязат в сила. Тогава ще получите и представителство в Съвета, ако желаете.

— Тогава нека заякчим спогодбата с пир — рече островитянинът. — Жителите на Аслама ще дойдат отвъд стените и ще се хранят с Първородните. Разбира се — добави сухо, — това е само началото. Не се съмнявам, че мнозина от народа ми ще се възпротивят, но това не обезсилва споразумението. Ние не сме кралство, където всички са принудени да се подчиняват на думата на един. Всеки върши онова, което смята за правилно. Така че не бъдете изненадани, ако не всички от хората ми се съгласят да споделят масата с вас. Но някои ще дойдат.

Лийт се усмихна и помаха, докато навигаторът гордо се отдалечаваше през останките на Струърската порта.

Същия следобед Компанията разговаря и с останалите, които Стрелата бе посочила като лозиани и истински фалтанци. Джугом Арк се бе оказала по-великодушна, отколкото на приключенците им се искаше. Един от посочените се оказа бандит, бивш рицар, изоставил въздигнатото си призвание, за да граби керваните на Гадир Масаб. Тогава Кърр се бе намръщил, припомнил си засадата при Адрар. Рошавият бандит не изглеждаше особено склонен да отговаря на въпроси защо е изоставил рицарството, но им каза, че е родом от народа на уодранианците, усамотени люде, живеещи в хълмовете северно от Фавония. Единствено Модал бе чувал за тях, но дори и той не бе посещавал земите им.

— Има и други като мен — рече мъжът. Акцентът му го правеше труден за разбиране. — Други, напуснали родните земи и отишли да живеят във Фалта. Аз тръгнах с рицарите. Щом търсите бойци, не бива да ги пропускате.

Оказа се, че клетникът на име Лесип смяташе, че може да привлече рицарите на страната на Компанията.

— Много говорят за Стрелата — обясни той. — Изрисувана е в залата. Много рисунки по тавана.

Кърр оставаше скептичен, макар да имаше доверие на Джугом Арк.

Лесип не беше единственият уодранианец, докоснат от Огъня. Другият техен представител беше жена, толкова възрастна, че лицето й приличаше на забравен под слънцето мях. Тя каза, че произхождала от древен род. По-точно, казаха го синовете й, защото тя не говореше общия език.

— Ние ще се върнем в Старата земя — рекоха те. — Сред нас има мнозина, които искат да се бият срещу пари.

— Наемници! — процеди бившият началник на стражата, изразявайки професионална неприязън. — Не можем да разчитаме на такива като тях! Около себе си виждам само слаби и необучени хора. Хора, които само ще ни бъдат в тежест на бойното поле. Това не е задача за обикновени люде. Трябват ни воини, могъщи бойци, всеки от които да струва колкото половин стотица от тези…

И той разпери ръце, указвайки околните тълпи.

— Значи мислиш, че това е задача единствено за герои? — попита Индретт. — Мислиш, че Богът е допуснал грешка, връчвайки Стрелата на такива като нас?

— Може и да носите Стрелата, но не се напъвайте да похващате меч — отвърна началникът с тона на професионален войник. — Вашата задача е приключена. Време е други да поемат бремето. Силата ще ни защити, не тайнствеността.

Индретт се навъси, но не каза нищо.

Останалите лозиани, събрани от Стрелата, идваха от различни малоизвестни части на Фалта. Никой от тях не изглеждаше особено обещаващ. Със сигурност не бяха от типа хора, които бившият началник на стражата би одобрил. Имаше едно младо семейство от селце южно от Редана, някъде из покрайнините на Керсос. Те бяха потомци на санусите — което се потвърждаваше от приликата им с робите, които Кърр бе срещнал само преди няколко седмици — но не бяха навлизали в пустинята с поколения. Имаше неколцина от стръмните долини в планините между Деювър, Асгоуан и Трейка — представители на кланове, свързани от столетия история. Присъстваше и семейство от Инструър — тези граждани не разбираха защо са избрани и протестираха, че са истински Първородни. Но в крайна сметка се оказа, че може да имат връзка със северняшко племе, обитаващо земите в близост до прословутия Белозъби проход.

По-късно следобед Кърр събра всички тях от името на Носителя, сломен от умора.

— Младежът е заслужил малко почивка — обясни фермерът. — Сега аз ще говоря от негово лице.

Не всички посрещнаха новините с радост. Изглеждаше, че Стрелата поражда повече лоялност от пазителите си. Но Кърр не беше от търпеливите и не остави време за противоречия.

— Не можем да си позволим да се помайваме — рече им той. — Ако възнамеряваме да съберем армия, трябва да ви изпратим по родните места, за да започнете набирането. В най-добрия случай армията ни ще напусне Инструър след три месеца. До Просеката са още три месеца. Значи най-рано можем да се надяваме да се изправим срещу Рушителя през късната пролет. Това означава, че ще трябва да пътуваме през зимата. Затова някои от вас ще бъдат изпратени напред, за да подготвят пътя — ще се нуждаем от припаси и места за разквартируване. Ще разчитаме на помощта на хора от Фавония, Редана, Пискасия и Сна Вацта, както и на онези от вас, които са родом от източните земи.

Други ще бъдете изпратени у дома, за да съберете бойци. От нашата Компания това са Те Туахангата от Хинепукохуранги, принц Уизаго от Деруйс, Геинор от Немохайм, Модал от Сна Вацта и Перду от народа на фенните. Те също ще се отправят на път, за да помолят владетелите си за помощ. В случай че това им отнеме повече от три месеца, те ще се отправят директно към Просеката, готови да присъединят подкрепленията си.

Онези от нас, които останат, също няма да стоят без работа. Никой не иска да оставяме Инструър в ръцете на предатели — няма полза да сразим армиите на Брудуо, само за да открием, че враговете са се укрепили тук или са унищожили града. Затова си даваме три месеца, за да спечелим Инструър от остатъка на градската стража. В последния ден на септември ще напуснем града, без значение дали е в наши ръце, или не.

Посочените членове на Компанията пристъпиха напред, кимнаха на Кърр и излязоха. Просто така, помисли си фермерът, без церемонии. Трудно щеше да им бъде без тях. Всички се бяха показали като верни приятели и добри съветници. Липсата на Перду щеше да бъде особено тежка — макар Кърр да беше разговарял малко с него, бе почитал откровеността и смирението му. Перду внасяше равновесие между стария фермер и Фарр. Липсата му щеше да бъде усещана дори и при отсъствието на последния.

Перду щеше да се отправи на север, за част от пътя си придружаван от Модал, двете уодраниански семейства и тримата от планините. След няколко дни феннито щеше да продължи пътя си на запад. Дори и яхнал Уайзънт, който изненадващо бяха открили в добро състояние, пътуването щеше да му отнеме много седмици. Пътят на Модал до далечния изток на Фалта щеше да е дори още по-дълъг.

Друга група щеше да напусне Инструър през руините на Струърската порта, за да се възползва от кануто на асламанците. Уизаго и Туа (последният приел участието на народа си) щяха да бъдат оставени в Брунхавен, а Геинор и синът му, чиято задача беше може би най-сложната от всички, щяха да продължат към Бюрей. Островитяните щяха да се завърнат в плаващия си дом. И други, предимно лозиани, също щяха да напуснат града през разрушената порта, за да поемат на юг и изток в дирене на подкрепления.

За три славни дни Компанията бе стояла в пълен състав, без Стела, осъзна Кърр. Сега щяха да се пръснат из цяла Фалта, за да се съберат отново — ако изобщо това станеше — единствено когато се изправеха срещу врага.

Деорк нетърпеливо крачеше по шумния коридор, отвеждащ към Желязната врата. Ръцете на десетина молители се протегнаха към него, докато ги подминаваше. Разгневен, той ги блъсна с остатъка от силата, която още пламтеше в него. Масивната врата бавно се издигаше, очаквайки появата му. Прекалено бавно. С властен жест той я тласна нагоре. Председателят влетя в залата сред рушащ се механизъм — спомен от по-ранна и по-велика епоха, неизбежно осъден да погине в настоящата.

Съветниците го чакаха, начело с Аркосите на Хаурн и Деруйс, които бяха съзрели провала му и сега се канеха да задават въпроси. Но Деорк не беше в настроение за подобни неща. Озъбено разпери ръце, лишавайки ги от дар слово. Нужно бе само да присвие показалец, за да изникне гълголещия Фуроман. Секретарят се гърчеше като удушаван.

— Приготви синия огън — нареди Деорк. Фуроман се опита да изпълни заповедта, макар невидимите пръсти около гърлото му да приготвяха син цвят върху лицето му. Той съумя да постави купа върху масата, но рухна, преди да е налял маслото.

— Ти — просъска Деорк, сочейки към Аркоса на Фавония. — Довърши подготовката.

Аркосът никога не го беше правил, макар да бе наблюдавал с прикрита отврата как новият председател прибягва до фокусничества в опита си да сплаши останалите, като призовава глас от пламъците. Това беше работа за прислужник, само че фавонианецът не беше толкова глупав, че да се противопоставя на пряко нареждане.

С треперещи ръце той повдигна каната с масло, която беше паднала на пода и бавно капеше мазна течност по мрамора. Веднага щом започна да налива, някаква страховита мощ започна да изтегля силата му. Струваше му се, че излива в съда самата си душа. Не можеше да изкрещи, не можеше да помръдне, не можеше да прекрати наливането. Можеше единствено да умре.

На останалите им се струваше, че Аркосът на Фавония бавно се разгражда пред очите им — първо плътта, после и костите. Съветниците извикаха в един глас.

— Какво правиш?

— Нужна е кръв за огъня — отвърна брудуонецът. — Някой друг желае ли да бъде доброволец?

— Но ние сме твои съюзници! — изпищя Аркосът на Вертензия. — Ние сме на твоя страна!

— Вие сте без значение — отвърна Деорк. — Вие сте слама, сред която ще посея огън. Сега мълчете, освен ако не искате да изгорите преждевременно.

Той се обърна към огъня, забравяйки полезните идиоти. Съзнание, гладно като самия пламък, се протегна към него.

Рушителят се извисяваше като лавина над момичето, което едва сега бе започнало да помръдва. Той я бе изстискал като парцал, извличайки цялото й знание. А то не беше много — или поне онова, което тя знаеше съзнателно. Простовато момиче от северните земи, недостойно да отнема от времето му. Пореден къс месо за тъмниците. Ала той бе надникнал дълбоко, припомняйки си първия досег с нея през синия огън — тогава бе усетил белега на врага си върху нея.

Никой не можеше да му се възпротиви, когато се изправеше лице в лице с него. И Рушителят бе намерил скритото, наподобяващо искрица, плаваща в тъмнина. Съвсем дребно зрънце на Огнебитието, бижу в обков от шлака. В обкова на тъй нищожен животец с още по-нищожни страхове — безличен дух без надежда за величие. Робиня, а не властителка. Какво толкова бе намерил Деорк в нея?

Неумиращият можеше и сам да си отговори на последното питане. По някакъв начин — тя го отдаваше на сън — девойката бе получила Огъня на живота. Този намек за сила, обвит в красива и уязвима опаковка, би бил неустоим за човек като Деорк. Девойката не знаеше за силата си и не можеше да заплаши плановете му. Затова Рушителят щеше да я остави жива, докато разреши мистерията. С каква цел тя беше получила Огъня?

Той заключи, че това момиче трябва да е примамка. Най-възвишеният не би поверил закрилата на Фалта на подобна като нея. Макар че самата девойка се виждаше сред плановете на бога, това беше само заблуждение. Трябва да беше получила Огъня случайно, единственото й достойнство представляващо принадлежността й към група. Ако и останалите от тази група бяха като нея, Рушителят нямаше за какво да се тревожи. Но той знаеше, че това е малко вероятно. Спътниците й трябваше да са по-могъщи от нея — със собствените си очи бе съзрял Джугом Арк, бе почувствал силата на Стрелата, легнала умело в ръката на дръзновен младеж. Него Рушителят можеше да разбере, защото той самият бе представлявал именно това, преди две хилядолетия в Дона Михст. Този дързък младеж беше търсената Десница.

И сега, благодарение на знанието, което бе извлякъл от ума на треперещото пред него момиче, мистерията започваше да се прояснява. Преди почти две години в Андратан бе разпитал фирейнски шпионин, изпратен да дири брудуонските тайни. Този мъж не знаеше нищо за Дясната ръка. Според Деорк, Пазител по онова време, шпионинът бил убит. Само че това не се беше случило. По някакъв начин фалтанският шпионин бе съумял да се завърне във Фирейнс, преследван от четирима от бойците на Махди Дащ, изпратени, смяташе Рушителят, от самия Деорк, опитващ се да поправи грешката си. Повелителите на страха бяха настигнали шпионина, което би трябвало да докара гибелта му. Но тук идваше удивителното — те не го бяха убили, за да сложат край на знанието. Наместо това го бяха пленили и повлекли обратно към Брудуо. Глупци! А може би зад това се криеше не грешка, а нещо по-коварно? Някой, желаещ да заеме позицията на Деорк, спечелвайки благоразположението на Неумиращия? А може би — изглеждаше почти невъзможно, защото Рушителят познаваше ума на Деорк като петте си пръста — най-верният му служещ таеше амбиции?

Не можеше да бъде. И все пак… в ума си той се върна в Малаю. При пристигането си там преди няколко месеца бе разговарял с Деорк през синия пламък. Слугата му бе отрекъл да е изпращал четиримата бойци на запад. Били изпратени хора, за да разберат какво е станало с тях, бе казал Деорк. Рушителят си спомни, че е усетил резонанс през огъня…

Сега, благодарение на спомените на девойката, все още потрепваща на пода, той знаеше какво се е случило с четиримата Махди Дащ. Трима от тях са били убити, а пленниците им — спасени не от велики воини, а от някакви си селяни. Това девойче също беше сред тях! Оставащият воин е бил пленен и опитомен. И, което тревожеше Рушителя най-много, шпионинът на име Манум, мъжът, когото беше разпитвал, се бе оказал баща на Десницата. Относно това спомените на момичето бяха категорични. Тя бе зърнала младежа със Стрелата само за миг, но веднага го бе разпознала. Неумиращият усърдно бе претърсил ума й, за да научи повече за Стрелодържеца. Бе открил обичта й към него, макар и скрита и от нея самата. Обичният й си имаше име, мълвяно от мислите й. Лийт Манумсен.

Тази информация пораждаше множество въпроси. На първо място относно ролята на Деорк. Пазителят на Андратан или е бил излъган за смъртта на фирейнския Търговец, или бе излъгал господаря си. Не можеше да се отрече, че Деорк бе увъртал, когато ставаше дума за делата и съдбата на четиримата бойци. Трябва да е лъгал. Рушителят вече разполагаше с достатъчно доказателства, налагащи отстраняването му. В ума на момичето бе открил и още. Група пресни спомени отпреди два дни, когато Деорк я е държал пленена в някаква кула. Спомените й показваха, че той я бе докосвал и измъчвал, нарушавайки недвусмислено изявената заповед на своя господар. Образите бяха полуоформени, сякаш вложени в ума й мимо нейната воля. И по-лошо, в тях Деорк се хвалеше как Неумиращият никога нямало да разбере за това.

В този момент, изпълнен с размишления за немислимата измяна, Рушителят видя, че оставащото масло в купата започва да дими. Деорк се опитваше да се свърже с него. Гневът на Рушителя припламна в отговор, издигайки високи пламъци от съда. На ръба на припадъка, Стела бе отхвърлена в другия край на помещението. Макар умът й все още да гореше от агонията, причинена й от мъжа в тъмна роба, възприятията й работеха.

Огънят в залата се разгърна с рев. Аркосите на Вертензия и Фирейнс изчезнаха в пламъка с все масата. Останалите съветници бяха разхвърляни от силата на взрива. Само Деорк успя да устои на горещината, започнала да разяжда мраморния под. Изчакваше реакцията на своя господар за провала си.

От пламъците не изникна глас. Червената паст изплю син пламък, протегнал се като гнила ръка, за да сграбчи Деорк за гърлото и да го дръпне към огъня. Преди да е могъл да протестира, председателят бе откъснат от Инструър и през тунел раздираща агония се озова в нозете на Неумиращия.

— Аз властвам над душата ти — изрече гласът. Беше остър, като кинжалите в ръцете на андратанските мъчители. Деорк дори не можеше да си поеме дъх, още по-малко да отговори. Още не разбираше основанията за случилото се току-що. — Ти криеше тайни от мен. Заговорничеше срещу мен. Прояви неподчинение, вземайки момичето за себе си.

Доказателствата биваха излагани пред Деорк, който се сви и повърна върху студения мрамор.

— Поверих ти силата си. Сила, достатъчна да сразиш противящите се в Инструър. А ти я разпиля. Узнай сега каква е ориста на онези, осмелили се да ме заблудят.

Стела се изправи на колене. Не можеше да повярва, че пред очите й се случва онова, за което бе мечтала така яростно. Помнеше как виси на веригите в кулата, преповтаряйки отново и отново въображаемата сцена в ума си — онази, в която омразният Деорк я измъчва и самодоволно се хвали. Помнеше как отчаяно се бе опитвала да прогори измислените спомени в съзнанието си, та когато Рушителят я разпитва — а в това тя не се съмняваше — той да се натъкне на тях. Дори не бе посмяла да се надява, но бе проработило. Часът на отмъщението й настъпи.

Фарр Сторрсен крачеше напред с гневни движения. Ако някой го бе запитал къде отива, в яростта си винкулчанинът нямаше да е в състояние да предостави отговор — дори и ако изобщо бе склонил да отговори.

Чувстваше, че има право да се гневи. Беше замесен в нечувано приключение. За пръв път в живота си се беше озовал в центъра на събитията, беше станал свидетел на намирането и издигането на Джугом Арк. Намираше се до самия й Носител! И внезапно, напълно неочаквано, всичко се беше объркало. Другите бяха отказали да се вслушат в съветите му. Бяха избрали да вземат за съюзници омразните лозиани. И когато той се беше оттеглил, никой не се затича подире му, умолявайки го да се върне. Много добре. Щеше да се завърне вкъщи, спирайки единствено да вземе пепелта на брат си, за да я разпилее сред тревистите хълмове на Винкулен. Сред свободна широта, където никой не ти казва какво да правиш и не те принуждава да се сприятеляваш с получовеци. Където хладните ветрове карат душата ти да потръпва.

Денем и нощем крачеше той, черпещ сила от гнева и горчивината. С решителните крачки на планинджия прекосяваше много мили между изгрев и залез — и също толкова през тъмата. В раницата си имаше запаси и не му се налагаше да търси храна или да се запасява от странноприемниците, които подминаваше. А из северните друмища на Деювър вода не липсваше. Плитки, бързи реки често кръстосваха пътя, втурнали се от планините, издигащи се на северозапад. Фарр спираше само, за да подремне, не говореше с никого, не се отклоняваше от пътя. За няма и седмица вече наближаваше границата на Трейка, оставил Деювър, цивилизацията и Джугом Арк зад себе си.

Луната, почти с пълно лице, незакривано от облаци, бе надвиснала ниско над Западния път. Фарр прекоси един тревист хребет, обграден от двете страни със сенчестите руини на замъци. Възможно беше градителите на тези крепости да са враждували, разделени единствено от долината, в която сега Фарр се спускаше — естествена граница, откъсваща хората. Изравнявайки се със стените, той си представи детския смях, долитащ от тях във времена на мир, а сетне и виковете, долитащи по време на обсада. Тези му мисли преляха към Инструър — как ли щеше да изглежда градът след няколко години? Може би от него също щяха да останат само руини, край които един ден да минават хора и да се чудят за някогашните обитатели.

Във всеки случай заслужена орис. Как можеше приятелството с лозианите да бъде по волята на бога? Фарр сви рамене и продължи, но не можеше да прогони заплашителния образ на разрушени стени. Вече не чуваше детския смях. Кафявите пълчища няма да достигнат Винкулен. Но и тази му мисъл не спомогна за оправяне на настроението.

Сред сребристото небе луната се бе втренчила обвинително. Фарр сведе глава, за да се отърве от нея. Така в първия момент не забеляза стотици светлини, разстлани пред него, идващи насреща му с леко поклащане. Звукът на песен най-накрая го накара да вдигне глава. В момент, който никога нямаше да забрави, Фарр Сторрсен съзря северната армия да поема към Инструър, окъпана в лунни лъчи и обгърната в тъмнина.

Начело крачеха десетки уруси — не толкова могъщи, колкото Уайзънт, но въпреки това заплашителни, с блестяща козина. Други воини от авангарда бяха яхнали едри бойни коне. След тях идваха пешите бойци, ред подир ред крачещи върху и около пътя. Всеки от тях носеше факла в ръката си, острие на бедрото, тояга на гърба и колчан на рамото. Начело на тази армия вървеше дребна, набита фигура, която, като се приближи до удивения Фарр, се провикна. Смях последва вика. Три други силуета изникнаха от предните редици, за да затичат към него.

На винкулчанина му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от радост, когато четиримата го заобиколиха, тупайки го по гърба или с оживени жестове имитирайки носенето на бали и спускането сред бързеи. И всичко това сред неизменен смях. От очите му потекоха сълзи, които той не скри. Тази нощ на Западния път сред смеха на фодрамите от него се отрони сянка, която никога нямаше да се завърне.

Онова върху плочите не можеше да е живо, обаче беше. Стела се молеше наказанието да спре. Онова, което някога беше човек, макар и жив, да получи милост. Ала грухтенето и потрепването продължаваха. Така Стела узна, че дори отмъщението има граници.

— Вярвам, че ще извлечеш съответните поуки — каза й гласът. — Помни добре какво се случва с онези, които си мислят, че могат да скрият нещо от мен. Този предател не ще умре. Той ще бъде отведен в крепостта, чийто Пазител някога беше. Там ще бъде затворен в най-мрачната тъмница, край инструментите, които познава тъй добре. Сред бившите му подчинени ще се намерят такива, които много ще се зарадват на новата му позиция. И не се залъгвай — съществуват дори по-лоши неща, които ще ти се случат, ако дори си помислиш да ме излъжеш.

Но аз вече го сторих, изрече тя в ума си, в скритото упорство. Вече го сторих.

Вечерта на деня, в който се проведе Струърската битка, започна с мрачен залез. Алените лъчи надничаха иззад одеяло от облаци, заливайки сивите стени със светлика си, преди да изчезнат в тъмно. Върху Кулата на почитта слънцето се задържа малко по-дълго, защото това беше най-високата постройка в Инструър, построена от Първородните в почит към Дона Михст. Това предназначение споделяха и четирите палати в центъра на града.

Високо в неукрасената кула, в стая с четири прозореца, указващи посоките на света, деветима мъже гледаха как слънцето потъва зад върховете на Веридия далеч на югозапад.

Аркосът на Деруйс се обърна към колегите си.

— Ето края на един противен ден — рече той. — И, ако последвате съвета ми, края и на Съвета.

Треперливият Аркос на Хаурн добави колебливо:

— Деорк го няма, Аркосът на Немохайм го няма, половината стражи ги няма. Само ние останахме срещу гнева на Инструър. Нямам намерение да бъда екзекутиран, та да утоля глада на тълпата!

Той не правеше опит да скрие страха в гласа си.

— Репутацията ти е оправдана! — викна Аркосът на Трейка, застанал до източния прозорец. — Градът все още е в наши ръце. Или поне частите, които имат значение.

— Стотици верни войници само чакат заповедите ни — добави Аркосът на Строукс. — Не са ни притрябвали разни новопристигнали — тук той погледна към Аркоса на Деруйс, — за да ни казват как да уреждаме делата си. Ако никой друг не се осмелява да се придържа към съдружието ни, то тогава тримата оставащи от първоначалния му състав с радост ще поемем нещата в свои ръце. — Аркосът кимна към колегите си от Трейка и Табул, които стояха от двете му страни.

— Колко самопожертвователно — промърмори Аркосът на Деювър към своя приятел от Плоня. Гласът му беше неразумно, а може би умишлено висок. — Поради липсата на Деорк, дължеотдаденият Аркос на Строукс ще поеме организирането на отбраната.

— Ако не аз, то някой от останалите, които първи потърсихме благосклонността на господаря на Брудуо. В никакъв случай няма да е някой зелен! — Злостен гняв, подхранван от страх и зле прикрит с учтивост, се съдържаше в отговора на мъжа от Строукс, но биваше чувстван от всички. Аркосът на Деювър сведе глава и промърмори извинение с половин уста. Макар да се бяха споразумели да не носят оръжия на обсъждането, глупаво беше да се създават врагове при тези условия. Все пак тук се бяха събрали хора, които можеха да отнемат живот и със заповед.

Но Аркосът на Деруйс изглежда не споделяше подобни притеснения.

— Значи твоят съвет е да останем и да се бием. Не съм съгласен. Време е да изоставим родените от глупост единения и да признаем реалността. Няма причина да се доверяваме на човек, който е заслепен от лоялността си към изгубена кауза. Всъщност — продължи той, докато Аркосът на Строукс правеше крачка към него — подобен човек не трябва да бъде повишаван, а по-скоро премахнат от настоящата си длъжност.

— Значи така било? — изръмжа Аркосът на Строукс. Ръката му изчезна под туниката, за да изникне отново, хванала кинжал с тънко острие. — Тогава, в името на Неумиращия, ти ще бъдеш отстранен! — Заедно с посланиците на Табул и Трейка, той пристъпи уверено към невъоръжения си деруйсиански колега.

Впрочем последният не се оказа невъоръжен. Същото се отнасяше за още двама Аркоси, които бързо пристъпиха, за да го подкрепят. Къси мечове и ножове изникнаха и заблестяха.

— Изменници! — процеди Аркосът на Строукс. — Планирали сте това още от самото начало!

— Вие също! — изсмя се Аркосът на Деруйс. — Проблемът е, че вашият план има далеч по-малко привърженици! — Той отиде до вратата и почука с дръжката на камата си. Изникна слуга, свел глава почтително. — Оковите? — попита деруйсианецът.

— Носят ги, милорд — отвърна прислужникът. — Моля да извините мудността ни. На стълбите изникнаха известни затруднения със слугите на тези Аркоси — той посочи към тримата, стоящи пред южния прозорец. — Със съжаления трябва да ви съобщя, че двама от слугите ви погинаха, докато техните биваха избити.

Скоро веригите бяха донесени. Аркосите на Строукс, Трейка и Табул на бърза ръка бяха обезоръжени и се озоваха приковани за стената.

Аркосът на Деруйс се приближи до колегата си от Строукс, чиито нозе почти докосваха земята.

— От това място се вижда голяма част от града — небрежно каза деруйсианецът. — Може би тази гледка ще те накара да се замислиш как би могъл да се погрижиш по-добре за интереса на местните жители. — И добави с глас, който само окованият му събеседник можа да чуе. — Нима никога не си се замислял за лекотата, с която се присъединих към изменническата ви кауза? Моят крал никога не би изпратил човек, който да се остави да бъде покварен от такива като вас.

— Но аз видях как се държа в Пиниона! Видях какво стори! Останалите знаят ли за това?

— Не, разбира се. И не биха повярвали, ако ти им кажеше. Платих цената, която моят владетел реши, че трябва да платя. Всяка нощ сънувам кошмари. А ти?

Аркосът на Деруйс обърна гръб на окования и пое към вратата.

Преди да я затвори и заключи, той отново надникна и добави тихо:

— Но за твоята съдба няма да ме тормозят кошмари.

По същото време слугите на оставащите съветници се сражаваха и умираха по стълбите на кулата. Членовете на градската стража, заловени от Компанията, слушаха думите на бившия си началник. Обезоръжени, посрамени, заобиколени от обикновени граждани, отнели им оръжията, войниците слушаха със свити сърца за позора си.

Началникът на стражата умееше да убеждава. Аркосът на Немохайм дължеше голяма част от някогашното си влияние в града на обичта, която войниците бяха изпитвали към високия, чернокос капитан. Той никога не издаваше заповед, която не би склонил да изпълни сам. Бе постъпил в стражата още преди установената възраст, във времето, когато неговите връстници се шляеха със струърските банди. Младият войник бързо се бе откроил с уменията си. Така го беше заварил Аркосът на Немохайм, който го бе направил най-младия началник на стражата до този момент. Окован от лоялността си, капитанът не бе могъл да се противопостави на своя господар, чиято същина бе съзрял отдавна. Това би означавало да наруши воинските си морални повели.

Той обясни това на хората си. Разказа им за пътуването си на юг заедно с Аркоса. Говореше с голяма почит за момчето от север, Носителя на Джугом Арк. Описа как го видял да протяга ръка и призовава водите на Алениус. Разказа за намирането на Стрелата и случилото се в Джорам.

Сетне им разказа за Рушителя и предателството, замисляно от Съвета. Мърморенето сред войниците се усилваше, докато слушаха как посланиците възнамерявали да разтворят портите на Инструър пред вражите орди. Беше им болезнено ясно, че те, като войници, щяха да бъдат първите пожертвани. Но освен това и презираха липсата на лоялност, нещо, което самите те ценяха.

Сега думите на капитана бяха придружени от гневни викове, усилили се, когато им бе казано, че хората, нападнати пред Залата на знанието, не са били заговорници от Ескейн, а необучени граждани. За градските стражи, заклети да защитават Инструър, тези новини бяха шокиращи.

Началникът на стражата се възползва от момента.

— Съветът на Фалта е прогнил. Постъпките на посланиците анулират клетвите, които сме дали към тях — рече той. — Но клетвата ни да поддържаме реда в Инструър остава. Предлагам да се закълнем във вярност на Джугом Арк и човека, който я носи. Избирайте бързо! Слънцето вече залязва! — Той посочи на североизток, където горната част на кулата червенееше над покривите. — Когато и последният слънчев лъч напусне кулата, ще очаквам да се закълнете. Ще сторите това, като излезете напред и застанете пред мен. Тогава ще получите обратно оръжията си и ще ви бъдат дадени нареждания. Онези, които изберат да не се закълнат, ще бъдат държани в плен, докато заплахата не бъде отстранена. Решавайте!

След по-малко от минута само няколко десетки стражници останаха седнали край Струърската порта. Неколцина от тях се бяха опитали да се присъединят, но останалите ги бяха спрели, защото имаха основания да ги подозират в прекалено дълбока лоялност към стария Съвет. Други пък не губеха надежда за обещаната награда и се уповаваха на незаловените си колеги, които дори и в този момент се канеха да нападнат тези чужденци. Върхът на кулата блесна, след което сянката я обгърна цялата.

Хауфутът стисна ръката на капитана.

— Благодаря ти — рече той. — Думите ти спасиха стотици животи.

— Но хиляди ще погинат, преди всичко да свърши — тъжно отвърна началникът на стражата. — Ала така трябва да бъде. Няма да търпим хората ни да бъдат избивани в измяна. — Той се обърна и прониза с поглед едрата фигура на Аркоса на Немохайм, сетне се изплю на земята и отиде да говори с войниците си.

— Красноречив е — каза одобрително Кърр. — Особено последният му жест. Повдига уместен въпрос: какво ще правим с Аркоса?

Въпросът остана без отговор, когато Кърр и хауфутът влязоха под навеса, за да уведомят Лийт за случилото се. Младежът току-що се беше събудил от заслужената си дрямка. Трите напрегнати дни си бяха казали думата. Вече достатъчно се бе вживявал в ролята на водител. Още му се струваше странно, че мъжът, представлявал първенец на селото му — и който продължаваше да бъде това — и фермерът, от когото само преди няколко месеца бе изпитвал неизразим ужас, сега почтително му докладваха.

— Нека бъдат нахранени добре — рече Лийт, а те кимнаха. — Трябва да ни е останало нещичко. Нека и онези от тълпата, които остават, да донесат храна.

Мъдри думи, но те не бяха негови. По-рано днес Хал бе разговарял с него — сакатият бе предвидил присъединяването на войниците.

— И доведете Аркоса на Немохайм — добави Лийт. Тази идея вече си беше негова. В крайна сметка Хал не беше единственият, който можеше да мисли.

— Това разумно ли е? — попита хауфутът, повдигнал вежди. — Вземи поне един пазач.

— Няма да е необходимо. Върху дясната си ръка той носи причината, поради която няма да ме нападне.

— Но…

— Казах, че няма да е необходимо. — Гласът на Лийт съдържаше категоричност, която дори Кърр не оспори.

Не след дълго немохаймският посланик влезе под тристранния навес и се настани на пейка, проскърцала под теглото му.

— Решил си да се отървеш от мен, нали — поде той, изпреварвайки думите на Лийт. В очите му блестеше мрачен глад, който би посрещнал утвърдителния отговор с радост.

— Не — отвърна младежът от Лулеа. — Ти ще решиш това.

— Как така? — Очите на Аркоса се присвиха, доколкото това изобщо беше възможно.

Лийт положи Джугом Арк на масата между тях. Макар и успокоена след битката със синия огън, Стрелата започна да прогаря дървения плот.

— Вземи я — каза Лийт. — Ако можеш. Тогава застани начело на Компанията и прави каквото искаш с нас. — Той се облегна назад и внимателно се вгледа в очите на събеседника си.

За миг те потъмняха, разкривайки проход към кухина. Тогава отново се промениха, стаиха се, а Аркосът се изсмя.

— Узряваш бързо — призна той. — Знаеш, че не мога да я докосна. Знаеш, че искам. — Хриптящият глас бе натежал от горчивина.

— Тогава ми се закълни във вярност. Закълни се в Стрелата. Служи на Инструър, на тази земя. Това ще оправдае част от нещата, които си сторил.

— А каква е алтернативата?

— Ако няма да се изправиш в защита на Фалта, ще бъдеш изправен на съд за делата си — рече Лийт. — Никой друг не знае за предложението, което ти отправям сега. Ще се закълнеш ли?

Аркосът на Немохайм се втренчи в него, без да казва нищо. Върху тлъстото лице бавно изникна лукавост. Лийт изчакваше, леко притеснен. Струваше му се, че продължаващото мълчание подкопава позицията му.

Дебелият се усмихна.

— Започвам да разбирам. От проявата на милост, сторена от по-големия ти брат, е имало полза, макар и тогава постъпката му да ви е изглеждала нелепа. Той се е сприятелил с брудуонския Повелител на страха, спечелвайки сърцето му. Други биха го използвали, а после биха го убили, за да са сигурни. Аз например бих постъпил така. Сега твоят по-голям брат разполага с могъщо оръжие. А ти искаш да последваш примера му.

— Защо говорим за брат ми? — гневно каза Лийт. — И защо непрекъснато подчертаваш, че е по-голям?

— Не е ли? Прости, ако съм се объркал. — Усмивката стана още по-широка.

— Не виждам какво общо има това? Ще ми служиш ли — или не?

— Нима това е същинският въпрос? — Аркосът видимо се затрудняваше да сдържа веселието си. — Не трябва ли да се запиташ защо желаеш да не останеш по-назад от сакатия си по-голям брат?

— Не искам нищо подобно! Какво изпитвам, си е моя работа!

Но макар да не я докосваше, Стрелата леко блесна, с което го издаде.

— Така ли е? Тогава защо си тук, ако не за да докажеш, че не му отстъпваш по интелигентност, състрадание, мъдрост и мощ? Тогава защо аз съм тук, ако не за да ме превърнеш в свой слуга, както той е постъпил с брудуонеца?

Той ме предизвиква. Той ме предизвиква. Лийт знаеше това, но не можеше да отрече думите му. В ръката си можеше да държи неизразимо могъщество, а бе напълно безсилен пред дебелия.

Защото дебелият говореше истината.

— Сега нещата между нас са ясни — продължи Аркосът на Немохайм. — Аз те познавам по-добре, отколкото ти познаваш себе си. И ще продължиш да отричаш казаното от мен. Но да минем към предложението ти. Никога няма да стана твой питомец, та да убедиш приятели и близки в ценността си. Не мога да съм ти от полза.

— Няма да те умолявам, но и няма да те убия — каза Лийт. Гласът му беше напрегнат от усилието да го запази спокоен. — Нужни са ми напътствия. Ти можеш да ми помогнеш. Помисли над предложеното ти. Ако утре по същото време продължаваш да отказваш, ще те изправя пред съд.

Бавно, нагло, Аркосът на Немохайм се изправи, оттласквайки се от масата, без да откъсва очи от Стрелодържеца.

— Притежаването на мощ не те прави могъщ — прошепна той, преди да излезе.

Лийт го съпровождаше с поглед. Чувстваше се много незрял. Отчаяно искаше да се обърне за помощ към гласа на Стрелата, но се страхуваше.

Грайг нахлу вътре, заварвайки го отпуснал глава в ръце.

— Ела бързо, господарю! — настойчиво рече той, сепвайки младежа. — Дошли са хора да те видят.

— Доведи ги тук — уморено отвърна Лийт. Грайг се отдалечи, преди Носителят да се сети, че не е попитал кои са тези хора.

Скоро узна сам. Бяха шестима с плащове и качулки, придружени от двама стражи.

— Грайг! — провикна се той, осъзнавайки внезапно, че стражите са въоръжени, а не би трябвало.

— Не е нужно — рече един от новодошлите, отмятайки гугла над сива коса и кафяви очи. — Не сме тук, за да те нараним. А дори и да бяхме, съмнявам се, че бихме могли да го сторим, ако всичко, което се чува из града, е вярно.

— Помня те! — удивено каза младежът. — Ти седеше до мен на пиршеството в Деруйс. Но какво правиш тук?

Мъжът бавно кимна.

— Тук съм по заповед на своя крал. Той ме изпрати в Инструър да заменя предишния Аркос на Деруйс, убит от Деорк. Заблудих брудуонеца, че съм предател. — Тогава той се усмихна. Гледката смрази кръвта на Лийт, защото мимиката таеше заплаха за всички врагове на деруйсианския владетел. — С мен са петима други Аркоси, които вярват, че предателството отиде прекалено далеч. Тук сме, за да предоставим властта над града и оставащите войници на теб и твоята Компания. Не всички посланици са изцяло невинни, но опрощението е цената, която ще трябва да заплатиш в замяна на ключовете на четирите палати. Единствено тази цена ще ти позволи да постигнеш контрол над града, без да се пролива кръв.

— А заедно и с това възможността да потеглим към границата дори по-рано от планираното! — възкликна Грайг. — Затова ги пуснах, шансът беше прекалено добър.

По навик Лийт оформи въпрос в ума си и беше готов да запита гласа, но се спря навреме. Какво значение има той. Самостоятелното ми решение ще бъде несъмнено доказателство, че съм достоен да нося Стрелата. Знаеше, че тази мисъл е неправилна, но все още се намираше под влияние на гнева, породен от разговора с Аркоса на Немохайм.

— Така да бъде — рече Лийт. — Ще се закълнете във вярност на Джугом Арк. Несъмнено сте чували истории за сполетялото онези, които са се опитали да я заблудят.

Всъщност досега тя само е помагала и лекувала, помисли си младежът. Но не каза нищо повече. А шестимата Аркоси коленичиха и се заклеха.

Точно тогава спътниците му започнаха да влизат под навеса, за да вечерят. Лийт се опита да обясни кои са непознатите, какво е сторил и каква полза им носи това, но дори и на него самия чутото се струваше прибързано и недообмислено.

Докато приключваше обяснението си, пристигна и Аркосът на Немохайм. Шестимата посланици застинаха.

— Лийт — каза майка му, миг преди крясъците да започнат. — Какво си направил?