Дясната ръка на Бога

Глава 10 Залата на Конал Безстрашни

Брудуонската армия крачеше на запад, отвеждайки и Стела със себе си. Някъде напред лежеше границата на Фалта, а отвъд нея се гушеха стотици градове и села, обитавани от хора, които нямаха представа каква участ се е отправила към тях.

Понесена в белия си пашкул, девойката потръпваше. На самата нея участта й беше известна. Бе я съзряла в обгръщащото я безмилостно насилие. Тя се взираше навън към пустошта, но виждаше единствено пламъците, които щяха да обгърнат Лулеа, и сякаш вече можеше да чуе писъците на горящите. Не можеше да стори нищо, за да прокуди ужаса — този ужас, надвишаващ дори страха й от мъжа, държащ я в плен.

Преди седмица Стела се беше събудила от кошмарите си, за да открие надвесения над нея евнух, разтърсващ рамото й. Очите му бяха сведени до белота, а тлъстото му тяло бе сковано по начина, указващ, че е преминало под контрола на господаря му.

— Събуди се, бижу на Фалта! — изхриптя подигравателният глас. — Събуди се, моя Зорнице! Имам нещо да ти покажа!

Както винаги, силата на гласа бе достатъчна, за да я вдигне на крака и да я накара да пристъпи навън, облечена в омразната копринена нощница.

Пред тях се бе разгръщало село, свито в долина — очевидно предлагаща защита срещу северните вихри. Къщите бяха съзирали и по-добри дни. Старите каменни стени бяха подсилвани с кожи, дъски и клони. Не повече от тридесетина постройки се бяха скупчили, притиснати като в уплах.

Стела беше принудена да гледа как местните биват извличани на сила от домовете си и събирани на утъпканата пътечка, изпълняваща функцията на главна улица. Мъжете, жените и децата бяха облечени в окърпени дрехи. Много от невръстните бяха боси. Всички изглеждаха уплашени, присвили рамене в страх. Може би знаеха какво им предстои.

Стела знаеше. Това беше селото, отказало да предостави провизии на армията. Предишния следобед войската беше поела на изток, отклонявайки се от досегашния си път, за да поеме по рядко използвана пътека, отвеждаща към сковани от лед хълмове. Бяха дошли тук, за да накажат селото, да затвърдят безскрупулността на бойците. И да дадат пример и на самата Стела. Може би Рушителят опустошава това село, за да демонстрира силата си? Тя се бе опитала да помръдне скованите си крайници, макар да знаеше какво наказание ще последва, ако се опита да избяга. Преди да успее да направи и крачка, ръце бяха притиснали раменете й надолу, пробождайки я с вълни на болка. По-добре това… по-добре това, отколкото да изтърпя последващата гледка…

Когато бе дошла на себе си, жените биваха отвеждани. Стела бе видяла как последната от тях се обръща, подтиквана от наконечника на копие, към близките си, които никога вече нямаше да види. Две парцаливи, кървави форми лежаха на земята пред децата и мъжете. Откъм едната все още долитаха скимтящи звуци. Някой се бе възпротивил.

Войниците бяха започнали да подпалват къщите, а Стела гледаше. Бяха започнали да секат ръцете и краката на невръстните, а Стела пак гледаше, обезчувствена от гледката. Бе видяла как войниците донасят парчета дърво — врати, маси, стени — от горящите къщи, хвърлят ги на земята и приковават мъжете с гвоздеи. Бе слушала ревящия пукот на пламъците и срутването на домовете. Бе чула как децата пищят, а мъжете крещят от болка и безсилие, как войниците ликуват и се смеят с нечовешко злорадство. От недалеч долитаха и други писъци, но тях тя се стараеше да не чува.

Гласът, долитал от пухкавото лице на евнуха, бе й изреждал подробно описание, а тя трябваше да го слуша. Бе изричал коментари за точността на стрелците си, получили възможност да се упражняват в стрелба по живи мишени. Бе описвал в подробности агонията, изпитвана от селяните, и времето, което щеше да им е нужно да умрат. С всяка дума бе подчертавал като с игла безпомощността й.

Дългите часове се бяха слели в картина на кръв и страдание, сбито предизвестение на бъдещето, което очакваше Фалта. Този ден сред погиващото село показа пред Стела същинската злина на живота — далеч по-ясно и конкретно от мъките на пленничеството й първо на Деорк, после и на господаря му. Някога тя бе смятала, че светът е красиво място. Каква безумна наивност! Сега Стела виждаше нещата по-ясно. Светът беше място на сила и безсилие: малцината, които притежаваха сила, имаха властта да превърнат съществуването на останалите в жестока мизерия. Опитът да вижда нещата по различен начин би бил опит да отрече истината. Опит, подтикнат от нежеланието да осъзнае собственото си безсилие. Могъщите можеха да сторят всичко на безсилните.

Всичко.

Фалтанската армия на Лийт продължаваше похода на изток. Два дни след потеглянето бойците бяха достигнали Мерциум, а след още пет дни вече достигаха Сивитар, голям град, разположен на южния бряг на река Алениус. Тук спряха, за да попълнят запасите си, голяма част от които бяха пристигнали по вода от Инструър. Лийт все повече и повече се убеждаваше в мъдростта на своите генерали, които единодушно твърдяха, че успехът в настоящата война зависи колкото от тактиката, която биваше обсъждана всяка вечер, толкова и от провизиите.

Самата армия не бе допусната в града, за да се предотвратят пиянства, дезертирания и прочие воински изкушения. Но Кърр настоя Компанията да отседне в странноприемница. Час преди залез той ги развеждаше из града, където се беше родил и отраснал и където се бе сражавал в бунтовете преди почти половин век. Завръщането му донесе смесени чувства. През годините, в които бе отсъствал, много от познатите му места се бяха променили до неузнаваемост. Той призна, че някои от щетите са последици от самото въстание, но най го изненада състоянието на фонтаните, някога прославяли Сивитар. Голяма част от тях лежаха занемарени, други вече ги нямаше — например на мястото на прословутия Диамантен фонтан сега се издигаше моряшка квартира. Градът бе запазил част от красотата си, но за Лийт и останалите дори миризмата му говореше за лека немара.

Същата нощ младежът седеше на неудобен дървен стол, надвесил се над подробна карта на Алениус. Бе открил малък склад в задната част на странноприемницата, запълнен единствено с два-три прашни матрака, и се възползваше от възможността да прекара малко време насаме, встрани от гълчавата на войската и вечното присъствие. Пред вратата остави слуга, заръчвайки му да не допуска никого.

Река Алениус пресичаше голяма площ от Средните полета. Основното й тяло се виждаше ясно, по-широко и по-право от потоците, макар че дори и то беше принудено да лъкатуши като червей. Дълги виещи се езера, канали, отвеждащи до блата и потоци, които ту се сливаха, ту се разделяха, допълваха сложната картина. Генералите му бяха обяснили как армията ще марширува на запад до Виндикеър, далеч от реката, за да избегне затрудненията на този труден терен.

Пръстът му проследи реката до Виндикеър. Тук тя изглеждаше послушна, течаща в един канал. Дисциплинирана. Лийт тихо се засмя. Точно както родителите му искаха той да бъде.

На вратата се почука. Без да чака разрешение, майка му я отвори и пристъпи вътре.

— Здравей, Лийт — каза тя. — Липсваше ни през последната седмица. Как си?

Младежът се подразни от думите й. Как съм бил? Канеше се да ме попиташ къде съм бил. Но не каза нищо, а стана и й предложи стола си.

— Бях зает.

— Има ли нещо, с което бихме могли да помогнем? — Майка му все още се усмихваше, но очите й се бяха присвили по познатия начин.

— Не, освен ако не можеш да разчиташ карти. Но ти благодаря за предложението.

Недвусмислено отпращане, преждевременно и малко грубо. Но пък с такова нетърпение бе очаквал усамотението си.

Очите на Индретт се присвиха още повече.

— Може да не искаш помощ, синко, но ти е нужна. Компанията иска да бъде сигурна, че знаеш как да използваш Джугом Арк. А аз искам да бъда сигурна, че ще се извиниш на Хал за нещата, които му наговори.

— Седнала си да наставляваш предводителя на фалтанската армия как да се отнася с брат си? — Лийт бе решен да не избухне.

— Може да носиш Стрелата, но все още си мое дете. — Тя моментално съжали за думите си.

— Дете? Майко, не става така. В един момент ми казваш да порасна, а миг след това ме наричаш дете? И за Хал ли разсъждаваш по същия начин?

— Той не е дете — Индретт повиши глас, — но това не значи, че не може да бъде наранен. Обещай ми, че ще го потърсиш и поне ще поговориш с него. Моля те, Лийт.

— Ще го сторя — отвърна той. Жената си отдъхна. — Ще го сторя — повтори, — когато ти отидеш при него и му кажеш същото. — Лийт указателно застана до вратата. — А сега ще ти бъда благодарен, ако ми предоставиш малко време да се усамотя. Има много неща, над които трябва да разсъждавам.

На Индретт не й оставаше нищо друго, освен да излезе. С право й казах това. Лийт затвори вратата след нея. Ако сега отстъпя и се разхленча пред Хал, всички ще забравят въпросите, които повдигнах.

Той се върна на стола, но този път не взе картата. Не съм дете. Но тя е отчасти права — трябва да потърся Фемандерак и да науча повече за Стрелата.

Може би за стотен път си помисли дали да не се обърне към гласа на Джугом Арк. Но не знаеше кое ще бъде по-лошо: самодоволен отговор, целящ да го отведе още по-далеч от собствената му воля, или мълчание.

Лийт въздъхна. През последните няколко дни Фемандерак се държеше странно. Защо всичко трябваше да бъде толкова усложнено?

Фарр не можеше да заспи и се въртеше в калпавия сламеник. Бе отстъпил по-доброто ложе на хауфута, гръмко хъркащ до него. Известно време винкулчанинът се опитваше да си представи, че лежи под гъсти клони, но в тясната таванска стаичка отсъстваше онова успокоение, което му носеше мъхът на леса. В един момент той отметна одеялото и излезе.

Макар да стъпваше внимателно и да беше без ботуши, дъските заскърцаха под краката му. Беше тихо. Нямаше представа колко е часът, но дочу някакъв шум откъм стълбите. Явно още някой не можеше да заспи. Звучеше, сякаш някой е ранен. Фарр се стрелна напред. Не, това бяха ридания.

Индретт бе приседнала на най-горното стъпало и плачеше с наведена глава. Сълзите й се стичаха в скута. От отворената вдясно от нея врата се процеждаше светлина, открояваща силуета й. Тя забеляза Фарр едва когато младежът се доближи съвсем до нея.

— Индретт? — прошепна Фарр, сетне повтори малко по-високо. — Индретт? Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя повдигна зачервени от плач очи.

— Не. Не и ако не умееш да правиш магии, за да накараш Стрелоносителя да изостави упоритостта си.

И гордата жена бавно разкри мъката си пред този неочакван изповедник. Фарр се затрудняваше да разбере как момче като Лийт би могло да се противи на съдба, твърде вероятно предоставена му от самия бог. Удивлението на винкулчанина нарастваше непрекъснато. Не беше свикнал с отбягването на дълга с хитровати оправдания. Де подобна чест да се беше паднала на Уайра — или на него самия. Фарр не би се поколебал нито за миг! Би грабнал Джугом Арк и би се изправил лице в лице с Рушителя, ако се налагаше.

— Индретт, трябва да говорим с Компанията за това — каза й той. — Лийт трябва да се вразуми или да отстъпи мястото си на по-достоен. — Гласът му бе станал хрипкав от гняв. — Това, което ми каза сега, е прекалено важно, за да го премълчаваш. Ще организирам срещата при първа възможност.

Индретт кимна. Фарр я потупа по рамото и пое обратно към стаята си.

Рано на следващата сутрин Компанията зае обичайната си позиция начело на войската. Лийт се обърна назад и погледна към редиците, повдигайки високо ръка. Пламтящата Стрела изтръгна хилядогласен рев от следващите го бойци, оповестяващ началото на днешния поход. Юношата отново се обърна напред. Армията му вече бе претърпяла първите си загуби. Преди два дни един кон бе хвърлил ездача си и войникът трябваше да поеме обратно към Инструър заради счупената си китка. Лийт бе видял напускането му: ратникът се опитваше да си придава тъжно изражение заради случилото се, ала седмица с армията му бе показала какво предстои, затова облекчението му беше видно. Неговият командир бе разговарял с Лийт, възползвайки се от повода да огледа Джугом Арк отблизо, и се беше оплакал, че му е трудно да поддържа дисциплината сред младите бойци. Думите му, макар и отправени към юношеско лице, не съдържаха ирония. А самият Лийт бе отправил след поемащия обратно към дома поглед, съдържащ значителна завист.

Бяха изникнали и други злополуки, най-значителната от която се изразяваше в пиянския побой, в който двама закоравели войници от околностите на Мерциум бяха пребити до несвяст от все още неоткрити противници. Говореше се, че виновниците трябва да бъдат търсени сред редиците на лозианската армия, но Лийт се съмняваше в това, предполагайки, че обвинението бе отправено натам заради привидно по-слабата дисциплина на съюзниците. Може би трябваше да говори пред войниците си по този въпрос.

Както обичайно, генералите яздеха близо до тях, за да предадат по-важните вести за случилото се с хората им. Лийт знаеше, че това е единствено проява на учтивост. Решителните командири, които щяха да поведат в битка силите на лозианските народи, Деруйс, Инструър и Строукс, бяха много близо до снизхождението. Началникът на инструърската стража беше най-младият в тази група и най-склонен да се вслушва в думите на Компанията, но също така и най-ниско в йерархията. С изключение на лозианските предводители, които бяха третирани с любезно безразличие. Ейксхафт бе изтъкнал пред Компанията, че от военния съвет единствено той, уайдузът Кула и феннският боец Нутагвал притежават истински боен опит. Гражданската война в Инструър лозианите не смятаха за истинско сражение. Според фодрамеца единствено войниците на Деруйс разполагаха с нужния опит.

Въпросното утро нямаше много за обсъждане. Припасите ги очакваха на пристанището, което накара Кърр да отбележи, че е било възможно армията да поеме същия път, спестявайки ценно време. Но генералите не се съгласиха, за радост на Лийт, вместо това изтъквайки разумността на потеглянето към Мерциум. Младежът се бе опитал да скрие усмивката си, породена от недоволството на стария фермер, но ако можеше да се съди по мръщенията, които си спечели, очевидно опитът се беше оказал неуспешен.

Армията остави Сивитар и Алениус зад себе си и пое на изток към Виндикеър, най-големия град в източната провинция на Строукс. На север от пътя им обширните поля внезапно потъваха в зловонни блата, през които огромната река неспирно лъкатушеше. На юг, ставащи все по-големи, се издигаха върховете на Веридия. Тази планина част от Компанията бе прекосила на път от Гадир Масаб. На четвъртия ден от тръгването Кърр отбеляза, че сега войската вървяла по същия път, който самите те били използвали. Вдясно, в далечината, фермерът посочи към древна скала, по която се виеше хамадабадският път, увенчана с рицарска крепост.

В южната част на Строукс армията напредваше с отлично темпо: четиринадесет левги на ден.

— Всичко опира до разстоянието, изминавано дневно — казваха генералите. — По десет левги в продължение на сто дни — и ще пристигнем при Просеката.

Но Лийт забелязваше, че напоследък лицата им не изразяваха същата увереност. Как щяха да поддържат същото темпо в по-труден терен? Той си спомни затрудненията, които бяха изпитали заедно със спътниците си в Брейданската пустош. Но на въпросите му за подобни трудни места биваше отговаряно с неспокойно размърдване и реплики от рода на „Нагорж на места е труден“ или „лошо става, ако те завари сняг в Лешоядова гуша“. Тези коментари биваха повтаряни, което още повече усилваше неспокойствието на Лийт.

Накрая той ги накара да му покажат целия път на картата. Напредването им на изток от Инструър, малка точка близо до брега в левия край, беше проследено от червена линия. С кръстче бяха отбелязани местата, където армията бе спирала за нощувка. Виндикеър все още се намираше на повече от седемдесет левги на изток, на брега на Алениус, която, както Лийт помнеше от собствената си карта, се извиваше на север между Сивитар и Виндикеър. Възнамеряваният им маршрут беше отбелязан с черно, като на изток от Виндикеър той се придържаше към реката.

— Това е защото от Виндикеър ще продължим по Алениус — казаха генералите и стратезите. — Вече сме говорили за това, забрави ли? Именно по тази причина изпратихме напред всички с плавателни умения.

Лийт кимна, без да си прави труда да поправя впечатлението им, че е забравил. От бележките върху картата можа да види, че пренасянето на армията по Алениус ще спести много дни. Командирите бяха много горди с този си замисъл.

За първата фаза от пътуването, обхващаща почти три четвърти от него, бяха заделени петдесет дни. Още толкова дни бяха отделени за оставащата четвъртина.

— Тогава ще бъде по-студено — казаха му генералите. — Трябва да предвидим по-трудните условия.

При Лешоядова гуша Алениус ставаше непроходима. Там армията щеше да срещне трудности. Уодранианските планини, разположени на север, не бяха подходящи за прекосяване, не предлагаха и храна. Същото се отнасяше и за Коренливите хълмове на юг. Височината им бе непроходима през зимата.

Стратезите твърдяха, че пътят отвъд Лешоядова гуша ще бъде труден, но не и невъзможен за прекосяване. Източно от Каскин, столицата на Редана, която според картата щяха да достигнат след шестдесет дни; войската щеше да последва северния бряг на Алениус през Пискасия до град Адолина, намиращ се в стръмния пролом Сивера Аленскя. Този малък градец в източната периферия на обитаваните земи щеше да бъде достигнат на осемдесет и петия ден от началото на пътуването, оставяйки на армията петнадесет дни да преодолеят Стръмнината и да стигнат Нагорж. Оттам щяха да се отправят към Просеката, притисната между огромното туловище на Алдраските планини и сухите от студ игловати върхове на Арматура. Именно на това място щяха да очакват брудуонската армия.

Общо сто дни, от които оставаха осемдесет и осем. Лийт яздеше, пресмятайки наум, а междувременно излезлите на полето спираха работата си, за да поздравят минаващата армия и момчето с пламтящата стрела. Лийт не отговори на поздравите им. Изчисленията не му излизаха от ума. Петдесет хиляди войници, хиляда левги, сто дни — и един непредсказуем враг, който може би точно в този момент изливаше пълчищата си скакалци през Просеката, дошли да опразнят фалтанския килер.

Стела не разполагаше с карти, по които да определи местоположението си. Дните монотонно се нижеха в компанията на нейния пазител, който през всеки един момент можеше да се превърне в посланик на Рушителя. Той неизменно яздеше край носилката й — която, каза й евнухът, пътуваше в края на брудуонската армия, заедно с каретата на Неумиращия: позиция на голяма чест. Понякога тлъстият пътуваше вътре с нея. В началото тя просто се извръщаше от него, изплашена от внезапна трансформация, и през прозореца се взираше към сивите хълмове, за които изглеждаше, че ги следват на запад. Евнухът не казваше нищо, а само я поглеждаше с воднистите си очи. Запазваше мълчание дори и когато тя плачеше.

Преди той ме нараняваше, когато плачех, осъзна един следобед Стела. Щипеше ме по рамото. Вече не прави така. Защо? Може би тя вече бе придобила нужното поведение и не прекрачваше невидимата линия на допустимото. Не, надали беше това. Защо преди я бе спирал? Може би му е жал за мен. Надали някое сърце може да е толкова кораво, че да не изпита съжаление пред съдбата ми.

Тя извърна глава от завесата и се взря в лицето на надзирателя. Обръсната коса, пухкави, голобради бузи, малка уста — освен когато биваше сгърчена от Рушителя — и големи кафяви очи, напомнящи й за селските кучета, с които обичаше да си играе. Точно като опитомено куче, покорно на господаря си, лишено от свобода — също като мен. И той е в същото положение, Стела се опита да разгадае лицето му. Откриваше ли споделено страдание в погледа му?

— Откъде си? — попита тя с приглушен глас, подканящ отговор. — Къде е домът ти?

И Стела се приведе към него.

Устата на евнуха потрепна, когато си пое дъх, за да й отговори. Но миг след това той се усети. Лицето му стана празно и безизразно, а очите се превърнаха в прозорците на необитавана къща.

Почти успях, каза си Стела. Почти.

На шестото утро след Сивитар рицарите напуснаха скалистия си замък, за да се срещнат с фалтанската армия. Те бяха сто и девет на брой, облечени в церемониални брони със старомоден дизайн. Всеки яхнал черен кон, придружаван от флагодържец и оръженосец. Следваха ги местни люде, облечени в пъстри дрехи.

За момент Лийт изпита тревога. Боеше се, че страховитите рицари възнамеряват да се нахвърлят върху армията му. Но около себе си чу смях. Когато проследи погледите и сочещите пръсти на развеселените си генерали, разбра причината. Някои от рицарите изпитваха видими затруднения да се задържат на седлото, а други залитаха под тежестта на броните. Причината за това стана ясна, когато свалиха шлемовете си. Всички те бяха стари. Старостта не беше подминала и конете им, почернени с боя, както и голяма част от екипировката им.

Но смехът затихна, когато, с достойно излъчване, най-предният от редиците на рицарите се приближи до Лийт, слезе от коня и коленичи. Боецът излъчваше благородство, което се намираше извън времето. Той продължаваше да стои на колене, без да помръдва. Лийт неловко се огледа.

— Не го оставяйте да седи така, сър — каза оръженосецът на рицаря, широко усмихнат. Говореше със силен диалект. — Подканете го да се изправи.

— Изправете се, рицарю — произнесе Лийт със същия глас, който бе използвал в Лулеа, когато с останалите деца си играеха с мечове. Под удивения му поглед мъжът се изправи и му кимна почтително. Удивлението му не свършваше тук, защото разпозна ухиления оръженосец. — Лесип! — изненадано възкликна юношата. — Значи все пак доведе рицарите.

— Казах ви, че ги познавам! — доволно заяви мъжът. — Не ми повярвахте, ама се оказа така.

— Вече ти вярвам — усмихна му се Лийт. Настъпи кратко мълчание, в което можеха да бъдат чути думите на един от генералите:

— Но каква полза ще имаме от тях?

Рицарят пристъпи напред, леко смръщен.

— Аз не съдя според вида — рече той с чист и рязък глас. — Би ми било интересно да премеря сили с човека, помислил си, че с един поглед е преценил умението ми.

Рицарят насочи изпепеляващ поглед към деруйсианския генерал, който се бе обадил. Сетне се обърна към Лийт:

— Разрешавате ли, Стрелоносителю?

Лийт знаеше, че най-разумно би било да откаже. Но сега събитията бяха поели по коловоз, утъпкан от вековете. Затова той кимна. Генералът — казваше се Рийф — слезе от коня си и изтегли оръжие. Преди някой да е успял да каже нещо, двамата противници вече се покланяха един на друг. Рийф беше едър мъж на около петдесет години, който изглеждаше развеселен, че едно негово подмятане бе породило такава реакция.

Внезапна мисъл вледени ума на Лийт. Дали боят е до смърт? Юношата вече се канеше да прекрати дуела, когато рицарят пристъпи напред и с невероятно бързо движение изби меча от ръката на Рийф. Оръжието полетя във въздуха. Докато потъне в тревата край пътя, рицарят бе прибрал собствения си меч в ножницата и протягаше ръка към деруйсианеца.

— Стойката ти е добра — каза възрастният боец, кимвайки одобрително.

Лийт въздъхна дълбоко, а Джугом Арк проблесна в отговор на облекчението му. Привлечен от светлината, рицарят се обърна към младия предводител и се поклони.

— Нашето братство на верността възлиза на сто четиридесет и четирима — каза той. — Но не всички от редиците ни бяха достатъчно крепки, за да ви посрещнат. Казвам се Чалкис. Аз съм пряк потомък на Конал Безстрашни — онзи, който прогонил брудуонците от Фалта преди хилядолетие.

Рицарят се усмихна, свали ръкавицата от лявата си ръка и разроши косата на оръженосеца си.

— Немирният ми син ми каза, че ще дойдете, но неговият глас далеч не бе от първите, предизвестили появата ви. В продължение на много години знаехме, че брудуонските орди ще се завърнат във Фалта и че Джугом Арк ще бъде издигната насреща им. Сред нас имаме и ясновидец. Той беше този, който ни подбуди да се подготвим. В продължение на дванадесет години се подготвяхме за предстоящото. — Чалкис отново се усмихна и кимна на унизения деруйсианец, който се беше върнал на седлото и смучеше убодената си ръка. — От каква полза бихме били? Засега сме приготвили банкет, където да се подкрепите с музика и пища. А утре, когато продължите, ние ще ви придружим, за да се изправим срещу враговете си. Заповядайте.

Замъкът изглеждаше заплашителен, но подобно на своите обитатели беше малко западнал и огризан от времето. Лийт все не можеше да си състави крайно мнение за рицарите.

А те се бяха подредили около Компанията и генералите и ги съпровождаха по ставащия все по-тесен път. Входът на замъка ги отведе в широк двор с ъгловата, висока постройка, която по нищо не отстъпваше на сградите в Инструър. Тук вече камъкът изглеждаше добре поддържан. Един от рицарите — бе представен от Чалкис като сър Пилорус — разтвори вратите, за да разкрие пред гостите удивителна гледка.

Лийт дочу зад себе си сподавено възклицание, което много напомняше за гласа на брат му. Не беше виждал Хал повече от седмица. От онази нощ. Ако това е бил той, значи започва да губи контрол. Старият Хал никога не би… Погледът му бе привлечен от вътрешността на открилата се зала — младежът трябваше да положи усилия, за да не изрази гласно удивлението си на свой ред.

Уамбакалвен. Това беше първата дума, споходила ума му. Архитектът, създал това място, беше уловил същината на подземна пещера: проблясващото преплитане на светлина и сянка; златист пясък, разпръснат по пода, контрапунктиращ колоните с канелюри, които се издигаха към тавана като стотица сталагмити. Ами таванът! Сто вихрени сцени се вливаха една в друга по сводестото небе. И всяка насочваше окото към централната сцена, изобразяваща дъга, разпростряла се над бранно поле.

В средата на помещението имаше маса, отрупана с храна, около която рицарите започваха да се настаняват. Първоначално трапезата се бе сторила на Лийт прекалено дребна, за да побере всички им, но с приближаването си той разбра, че очите са го заблудили — всичко с обичаен размер, включително и най-голямата маса, която бе съзирал, щеше да изглежда дребно в тази изкуствена пещера.

— Бъдете наши гости. — Гласът на сър Чалкис бе усилен по начин, различен от илюзиите, с които умееха да си служат Фемандерак и магьосниците. На ухото се струваше, че думите долитат едновременно от всички ъгли на залата.

— Каква съвършена акустика! — възкликна Фемандерак с очи, в които се четеше удивление. Той извади арфата си. — Разрешавате ли? — обърна се той към сър Чалкис.

— Сър Пилорус е пазителят на тази зала. Нему се пада да разрешава или забранява.

Философът се обърна със същото питане към въпросния рицар и получи утвърдително кимване. Пръстите на мъжа от Даурия веднага докоснаха струните.

Лийт тъкмо бе седнал, когато музиката започна. Звуците накараха останалите от Компанията да останат застинали — край местата си или замръзнали над тях. Сега беше ред на рицарите да се удивляват. Поток леещи се ноти се сля с втори, сетне и с трети. Басова нота бе вплетена, присъединила се към настойчивата мелодия. Последната се раздвои и се сдоби с ехо — колко ръце имаше Фемандерак, зачуди се Лийт. Настъпи пауза: тогава философът събра несъизмеримите ноти в сплав от чист звук, който пулсираше с ритъма на живота, докато танцуваше с веселост из самите им съзнания. Джугом Арк засия ярко в ръката на Лийт. Вдълбаните в залата легенди погълнаха лъчите, превръщайки ги в слава. Светлина и музика обгърнаха всички в прегръдката си.

Още дълго Лийт не можа да се отърси от удивлението, което пораждаше у него тази зала, така че изпитваше затруднения да се съсредоточи върху гласа на домакина. Младежът отново се загледа към декорацията по тавана. Тук беше въплътено онова усещане за мощ, което Съвещателната зала в Инструър се бе опитала да улови, но не беше успяла изцяло. Лийт усещаше, че тук занаятчиите са се опитали да предадат израз на нещо повече от обикновена сила. Делото им отдаваше почит на въздигнатост, величие и удивление — в степен, недостижима за колегите им от Инструър. Той отметна глава, за да разгледа по-добре дъгата, изобразена над него. Тя се разливаше от скалите, обгърнали битката от две страни — многоцветен банер на надежда, протегнат над поле отчаяние. Изображението пораждаше смесени чувства с острота. А там, на преден план…

Дъхът на Лийт застина, съумявайки да задръсти гърлото му с буца.

На преден план, застанала на една скала, наблюдавайки битката, стоеше фигура с факла в ръка. Не, не факла. Стрела, несъмнено стрела, пламтяща с огъня на Бога.

— Това е пророчество — каза глас. Лийт откъсна погледа си от образа и отново го насочи към сътрапезниците си.

— Моля?

— Това е пророчество — повтори сър Чалкис. — Цялата зала е пророчество.

Кърр, който седеше от лявата страна на младежа, погледна нагоре, объркан за момент. Сетне очите му се разшириха.

— Пророчество на какво? — попита тихо Лийт.

— По-добре се обърнете към сър Амасиан. Това е негов проект. — Рицарят се приведе наляво. — Сър Амасиан? Стрелоносителят проявява интерес към работата ви. Ще споделите ли с него видението си?

Седнал срещу Лийт, Фемандерак отново започна да свири, затворил очи като в молитва, докосващ струните едва доловимо. Един възрастен мъж внимателно се надигна и се приближи към Лийт. Старецът беше прегърбен, облечен в червена роба. Ореол бяла коса обгръщаше плешивото му теме. Той отпусна мазолестата си ръка върху рамото на Лийт, а младежът отмести Стрелата встрани, за да не застрашава рицаря с пламъка си.

— Остави я — каза старецът с глас, мек като на дете. — Не се притеснявай, тя няма да обгори никого в тази зала.

Лийт кимна и постави Джугом Арк на масата. Различните разговори затихнаха. Всички сътрапезници се обърнаха към тях, за да слушат.

— Имали сте видение, сър Амасиан? — попита учтиво юношата, едва съумявайки да сдържа вълнението си. Може би този човек щеше да му каже всичко, което трябваше да знае.

— Стоях в тази зала преди двадесет лета — поде старецът с тънък глас, а очите му се затвориха, като че изживяваха всичко отново.

— Тогава дванадесетте дванадесетици — колоните, които поддържат покрива — служеха единствено да крепят имената на онези, погинали след дните на Конал. Залата нямаше никаква украса, но дори и така беше достойно място. По онова време на мен беше възложено да паля факлите преди вечеря. Точно се бях върнал от малкия параклис, където бях разтворил душата си в агония пред Бога, дирейки неговата наръка — вече бях прекалено стар, за да яздя с братята от ордена. Обмислях оттеглянето си, та да заживея с братята си в Сивитар. Когато прекрачих прага на залата, фитилът в ръката ми внезапно заблестя със сиянието на хиляди слънца, прекалено ярък за очите, прекалено свят, за да бъде съзиран. За момент си помислих, че е избухнал пожар, ала разбрах, че не е така, защото светлината се изпълни с образ — бурно полесражение, където две армии си оспорваха надмощието. Гледах как войници падат под враговете си, как ратници биват събаряни от седлата и пълзят в бягство от смъртта, как храбреци се сражават в достойно отчаяние. Виковете долитаха до мен съвсем слабо, но дори и това бе достатъчно да разпали ужаса ми от гледката. Тогава видях обгърната в сиво фигура, с една ръка, застанала на хълм високо над една от армиите. Насреща му видях друга фигура, момче в бяла роба, застанало на скала, издигаща се над другата армия. Едноръкият повдигна единствената си ръка. Огромен пестник се надигна иззад хълмовете, готвещ се да смаже армията на момчето. Мъжът разтвори пръсти. Пестникът повтори движението му. Но момчето повдигна десница. В нея имаше стрела, а тя сияеше и прогаряше — тя прогони разтворилия се юмрук. Тогава сред тъмните облаци на войната се разгърна дъга, възрадвала изтормозеното ми сърце. Момчето със стрелата извика победоносно. А стрелата запламтя толкова ярко, че сложи край на видението ми.

Старецът вдиша дълбоко, отвори очи и пристъпи напред, за да погледне към удивеното лице на Лийт.

— Знаех, че това видение е предричащо. Дарен съм със способността да надзървам в предстоящото. Не за пръв път виждах. Милорд, видях Рушителя и неговите следовници. Видях армията на Фалта. А начело й, с Джугом Арк като победен талисман, видях… вас.

Сър Амасиан направи крачка назад и заговори с гръмък глас:

— Съзрях онзи, който ще надвие Рушителя. Днес той е в моята зала, седи в светилището, което създадох преди много години да очаква появата му. Каква чест! Каква слава! Да видя със собствените си очи Дясната ръка на Бога! Да предрека появата му! Двадесет години труд в тази зала не ще бъдат достатъчни да платя дълга, който дължа на Най-възвишения.

И той се поклони дълбоко пред Лийт, толкова дълбоко, че плешивият череп почти докосна пода. А наоколо се носеха възхваляй възгласи.

Лийт отново се събуди в легло, с което не беше свикнал — разположено в богата стая със слуги, но пак непознато. Някаква чернота бе обгърнала сърцето му и не му бе позволила да спи спокойно. Вести като тези, които му бе съобщил сър Амасиан, би трябвало да успокоят съмненията му — в крайна сметка такъв ефект имаха с всички останали. Но юношата не можеше да се отърси от неспокойството. На страх от смъртта ли се дължеше? Не — с този страх се беше срещал многократно от началото на пътуването и го познаваше ясно. Сравнен със сегашното му усещане, страхът от смъртта бе нещо чисто, нещо, за което никой не можеше да го държи отговорен. Но какво изпитва тогава? Дали това е тежестта на отговорностите? Хауфутът бе говорил с него за това след потеглянето от Инструър. Но дори отговорността не би го измъчвала така. Лийт беше наясно, че хора щяха да умират каквито и решения да вземеше.

Да, усещането се дължеше отчасти на отговорността. Но и нещо друго се гърчеше в стомаха му, лишавайки го от покой и сън. То се беше настанило у него тази вечер, след като Лийт бе принуден да се изправи и приеме възхвалата на рицарите, последвала думите на техния ясновидец. Това го беше накарало да се почувства като измамник. Не той трябваше да бъде на онзи хълм, изправен срещу Рушителя. Заради несигурността си нямаше право да повежда армията. Трябваше да отстъпи и позволи другиму да застане начело, иначе армията на Фалта щеше да бъде сполетяна от разруха… гигантският юмрук на Рушителя щеше да се стовари отгоре им, премазвайки всички под мощта си.

Пестникът полита. Пада бавно, но за приятелите му пак е невъзможно да избягат от смъртта… Кърр пада премазан, като не спира да съветва Лийт, крещейки… Родителите на Лийт изчезват под сянката, зинали в безмълвен крясък на ужас… Хал търпеливо изчаква удара, изразил обич и търпение на лицето си… Лийт крещи, но ударът се стоварва, изтръгвайки сърцето му под натиска…

И Рушителят се обръща към него:

— Не бих успял без теб — казва с подигравателен глас. Той се привежда напред и поставя ръка върху рамото на Лийт. Допирът му е леден. — Заради твоите думи, заради твоите! — Той започва да се смее, поваляйки камъни с гръмкия си глас. И отново заговаря победителят: — Сега ще бъдеш моята дясна ръка!

Юмрукът се разтваря, издига се, надвисва над Лийт за миг, а после го повдига и го поставя на хълма до Мъчителя на Фалта… Лийт не може да диша. Някаква тежест притиска гърдите му, премазвайки го както бе премазана армията му. Не може да диша, не може да диша…

Крясъкът, с който Лийт се събуди, отекна само в ума му. Боже, какво направих?

Облечен само в нощна риза, Лийт отвори вратата и откачи факла. Пред стаята му стоеше на пост рицар, който се обърна при шума и кимна. Макар младежът да му направи знак, че не желае да бъде следван, боецът взе меча си и пое подире му.

Лийт помнеше пътя. Само след минути вече отваряше вратата към залата на Конал Безстрашни, в която все още пламтяха няколко факли. Младежът бе оставил Джугом Арк върху перваза в стаята си. След като помисли за миг, реши, че постъпката му е била умишлена. Може би пророчеството щеше да изглежда по различен начин под светлината на обикновена главня.

Картината отново се разгърна над главата му. Дъгата, изградена от плочки, създаващи впечатлението, че преливат цветовете си, под светлината на факлата изглеждаше по-скоро като вестител на гибел, отколкото на победа. Изглеждаше, че двете армии се сражават сред здрач, а жертвите им остават незабелязани. Върху хълмовете от двете страни се бяха възправили двама. Или това беше само един човек с умело отражение?

Лийт подири лицата на приятелите си, родителите и брат си, но тях ги нямаше. Било е просто кошмар. Докато се обръщаше, за да си иде, погледът му бе привлечен от детайл в едно от другите изображения. Той го проследи до края на тавана, сетне пое обратно към средата, следвайки разгръщането на трети образ. Дванадесет пътя, дванадесет души водеха до образа на победата.

<Казах ти.>

Колко са? Колцина си призовавал?

<Ти не беше първият. Но си единственият, успял да стигне толкова далеч.>

Значи трябва да бъда тук?

Ако гласът можеше да въздъхва, щеше да го стори. <Защо хората си мислят, че най-важният въпрос е къде са? Като че е по-важно къде живееш, а не как.>

И все пак не би ли трябвало да зная, ако в този момент трябва да бъда другаде и да върша нещо друго?

<Лийт, има стотици начини, по които задача може да бъде изпълнена. Има стотици хора, които биха могли да я изпълнят. Рицарят бе получил образ на истината. Върху тавана на тази зала той се опита да го изрази, представяйки множество начини, отвеждащи до същото място. Бъди внимателен, Лийт. Образът се оказа прекалено силен за ума му. Той не го е изобразил изцяло по начина, по който му беше показан. Не се уповавай на образа.>

Тогава защо изобщо си му го показвал? И защо го показваш на мен?

<Надценяваш силата ми в света на хората. Показах видението на Амасиан, но нему се падаше да го изтълкува. Аз мога само да посочвам пътя. Никого не мога да задължа да тръгне по него. Макар и неохотно, ти пое по пътя, по който друг не искаше да върви. Ти вече си взел решения, направили този път по-труден за преход. Тепърва ще го усложниш допълнително.>

Къде е грешката ми?

<Трудно ти е да се доверяваш. Отдръпнал си се от хората, които ти помагат най-много. Може би за човек като теб това е единственият начин.>

Макар този глас да отекваше в ума му, Лийт беше сигурен, че дочува топлота, примесена с вековна умора. Може би самата земя говореше с него.

Кой си ти? Кажи ми!

<Един ден ще научиш името ми.>

Моля те, кажи ми!

Но гласът бе утихнал. Лийт понечи да погледне към Стрелата, може би за да подкани с поглед още реплики — и осъзна, че я бе оставил в стаята си.

На сутринта приятелите му го откриха в залата, седнал сам на масата, с дремещ рицар зад стола му. Лийт се смееше тихо.

Сто и дванадесет рицари, придружени от оръженосци и хералди, се присъединиха към фалтанската армия, която изчакваше потеглянето си в равнината. Хералдите нададоха тръбен призив. Блестящата под лъчите на слънцето войска заликува в отговор. Ликуването се усили, когато рицарите се разделиха и извадиха мечовете си. През този метален шпалир преминаха Компанията и генералите, предвождани от Стрелоносителя. Онези от войниците, които се намираха достатъчно близо, можаха да видят странна усмивка, огънала устните на последния.

Същия следобед времето се затопли. От юг долетя топъл вятър, прекосил пустинята, скрита зад планините на Веридия. Скоро войниците се бяха изпотили под наметалата, конете се бяха покрили с пяна, а пехотинците се затрудняваха да вървят. Над склоновете от дясната страна на маршируващата армия се появиха малки облачета, уголемили се с течение на деня — извлекли сила от хладния въздух на равнините и нестабилност от топлината на пустинята. Те продължаваха да се издигат. Скоро от черните им дъна започнаха да проблясват мълнии.

Времето се развали на следващия ден. Ветровете дотласкаха буря откъм Веридия, която се изправи пред армията. Макар маршируващите да заемаха повече от две левги, от Компанията и Джугом Арк начело до последната кола на обоза, облакът покри всичко. Навсякъде около тях проблясваха светкавици, а после започна дъждът, излял се с ярост, стараеща се да натика войниците в калта. Лийт бе принуден да даде знак за спиране, макар до края на деня да имаше още няколко часа. Рисковано щеше да е да продължат в такова време. Съобщението се предаваше бавно по редиците, макар някои от по-опитните войници вече да бяха започнали да опъват палатки в очакване на заповедта.

Бурята нямаше никакво намерение да бърза, пълзейки бавно над тях. На моменти дъждът отслабваше, сякаш уморен. Но скоро след това облакът подновяваше усилията си, бомбардирайки палатки и щитове. Лозианската армия понасяше градушката със стоическо мълчание — войниците й не разполагаха с много палатки и нямаха намерение — или не бяха поканени — да споделят подслона на Първородните си съюзници.

В разгара на бурята изникна галопиращ кон, поел сред облаци пръски към шатрата на генералите. Ездачът скочи от седлото и връхлетя вътре. Това беше един от хералдите, които всяка сутрин биваха изпращани да оповестят пристигането на фалтанската армия и да поведат евентуални желаещи да се присъединят.

— На по-малко от левга на пътя ни има многохилядна армия — каза той. — В момента са спрели заради бурята, но ще продължат на запад, когато времето се оправи.

— Знамената им, човече! — ревна един от строукските генерали. — Какви бяха знамената им?

— Зелен фон, милорд — заекна хералдът, — със сини ивици и кафяво дърво.

Неколцина от генералите въздъхнаха облекчено, а онзи от Строукс плесна с ръце.

— Ти си от Деруйс, нали? Не ви ли учат да разпознавате знамето на северната равнина? Това е армията на Деювър, идва да се присъедини към нас!

Добрите новини бързо се разчуха, отчасти компенсирали всеобщото подгизване. Привечер бурята се оттегли, отивайки да тормози други люде, продължавайки пътя си на север. Бойците от Деювър се присъединиха към най-голямата армия, събирана някога в историята на Фалта — поне така твърдеше старият Джетарт, когото Лийт често виждаше край баща си.

Бележката дойде, когато Лийт слушаше подробен отчет за оставащите запаси на армията. Чувстваше се недостатък от оси, последица от неравната земя. Лийт смяташе за важно да е запознат със случващото се, макар че очевидно имаше кой да се занимава с тези проблеми. Настоящата тема не му беше особено интересна, а когато забеляза и почерка на майка си върху пергамента, разбра, че става въпрос за нещо по-важно от оси за колите. Затова той се сбогува с чиновника и последва младата жена, която бе донесла бележката. Половин миля по-късно през утъпканото поле той вече наближаваше бяла шатра, над която се издигаше неговият флаг.

Клопка. Тази дума изникна в ума му, когато отметна платнището. Слугите вече раздигаха остатъците от обяда — обяд, на който Лийт не беше поканен и несъмнено е бил обсъждан. Дрънченето на дървените съдове заглушаваше тихите думи на близки и приятели, които седяха на пейки от двете страни на масата. Когато младежът се приближи, те се обърнаха към него и утихнаха, насочили погледи като обвинение.

И без да му казват, Лийт се досещаше за какво щеше да става въпрос. Манум и Индретт седяха в средата на едната пейка. По подпухналото лице на майка му личеше, че е плакала. Фарр се надигна, а Лийт започна да се разгневява.

В ума му изникна неочакван образ. Масивна форма, разгръщаща се в спомена. Тя идваше от съня в мазето на Фоилзи, когато Огънят се бе спуснал върху Компанията.

<Казах ти, че ще ти напомня за това.>

Не съм забравил, отвърна Лийт. Чувствата от тогавашния сън разтвориха гнева му, оставяйки го спокоен. Онази нощ бе съзрял огромен куб, изразяващ обичта, която останалите изпитваха към него. А видението беше придружено от глас, изрекъл, че никакво дело на Лийт не би изчерпало любовта на близките и приятелите му към него.

Все още помня.

<Скъпите на сърцето ти ще говорят заради обич, но думите им ще те наскърбят. Те не разбират трудностите, които ти носи Джугом Арк.>

Аз самият не ги разбирам. Мога ли да говоря с теб за това?

<Разбира се, но не сега. Те искат да говорят именно за същото.>

Както обичайно, тази размяна се проведе извън времето. Фарр се изправи на крака, прочисти гърло и приветства Лийт на срещата.

— Тук сме, за да говорим за ролята ти в задаващата се война. Събрах Компанията, защото се притесняваме за способността ти да ни поведеш.

— Думите на Фарр бяха малко резки, но отразяват същината — каза Манум. — Не можем да продължим, без да сме се убедили. Разговаряхме с лозианските водители, по-точно с Джетарт. Той обясни как онези, които не са от Огъня, не биват наранявани от Джугом Арк. Тази информация носи притеснение, Лийт.

Лийт понечи да отговори, но бе изпреварен от Кърр.

— Така е, момче. Каква полза от оръжие, което не може да бъде вдигнато срещу враговете ни. Играеш си с бъдещето на Фалта. Как може да си толкова глупав?

— Хора загинаха, за да бъде намерена тази стрела — каза тих глас отдясно. Жената от Ескейн.

Хауфутът също искаше да каже нещо, само че Лийт го изпревари.

— Прави сте — изрече той.

Трябваше да бъде предпазлив. Не искаше да бъде заличен от гласа на Джугом Арк. Повече от всичко желаеше да избегне съдбата на Хал. Мистичният съюз на брат му с Бога, без значение дали въображаем, беше унищожил самоличността му. Със следващите думи Лийт трябваше да си остави свобода, като същевременно си запази доверието на Компанията.

— Всички вие сте прави — повтори той. — Не зная какво да правя със Стрелата. Трябваше да съм узнал по-рано. Фемандерак говори с мен преди седмица, но оттогава не съм го виждал. Забелязвам, че той не е сред нас. Беше ли поканен?

Фарр се намръщи:

— Има ли значение? В моето родно място от младите мъже се очаква много. Да не си изпълнил дълга си до този момент е признак на страхливост. Как може да се отнасяш с такава небрежност към саможертвите на онези, които погинаха, за да можеш ти да стигнеш тук?

— Фемандерак не искаше да присъства — каза Индретт. — Обидил ли си го с нещо, Лийт?

Неизказаното в гласа й говореше за Хал, който също отсъстваше. Каквото и да кажат, няма да изчерпят любовта ми към тях. Тази перифраза на видението позволи на Лийт да успокои изнервянето си.

— Майко, не зная какво му е. Нужно ми е знанието му, но всеки път, когато го повикам, той се оправдава. Или е зает, или е болен…

— Тогава трябва да потърсиш друг наставник. Никой от нас не знае нищо за Стрелата. Намери Фемандерак и го накарай да говори с теб. Ако не иска, опитай с Джетарт или Маендрага. Или Хал. Но, синко, моля те да се погрижиш да узнаеш всичко възможно за Стрелата, преди да сме се изправили срещу брудуонците.

Хауфутът намести туловището си.

— Лийт, на твое място аз бих се тревожил за Рушителя. Очакваме го да придружава армията си. В ръката си ти носиш единственото оръжие, което може да го нарани. Не се ли страхуваш, че цялото това пътуване отвежда към сблъсък между теб и Неумиращия?

— Хауфуте! — просъска Индретт. — Съгласихме се да не споменаваме тревогите ти!

— Така е. Но искаме от Лийт да се заеме с отговорностите си. Ние също трябва да се нагърбим със своите. Не можем да го оставяме да разрешава загадката сам.

Благодаря ти, хауфуте. Лийт не очакваше да се изправи лице в лице с Рушителя — несъмнено брудуонският предводител си имаше по-важни хора, с които да се занимава. Важното беше, че селският предводител е разкъсал досегашната тенденция, изричайки първите думи на застъпване.

— Научих някои неща за Стрелата — уверено каза Лийт. — Тя реагира на емоциите ми, макар да не съм сигурен с какво може да ни помогне това. Приемам всякакви съвети. — Нека те се замислят. — С нея мога да лекувам. Не съм се опитвал да я използвам като оръжие.

Притеснявам се, че ще причиня щети, които не желая.

— Трябва да си намериш подходящо място и да се упражняваш — предложи Фарр.

— Как да се упражнява? — тихо попита Маендрага. — Ще набираме доброволци, които да бъдат убити от Джугом Арк?

— А ти какво предлагаш, магьоснико? — Винкулчанинът се приведе към пазителя, като че по-голямата близост щеше да означава по-голяма вероятност за отговор.

— Защо просто не й се доверим? — Беладона се изправи и с елегантната си походка се приближи до Лийт, в чиято ръка блестеше Джугом Арк. — От думите ви излиза, че Лийт насочва Стрелата чрез волята си. От това, което съм видяла, реалността е далеч по-сложна. Понякога Стрелата отразява чувствата на Лийт, но друг път насочва действията му. Как иначе бихме могли да обясним начина, по който Лийт отблъсна нечистия огън на Деорк?

За момент Лийт обмисляше да каже на Компанията за гласа, който чуваше. Стрелата разговаря с мен, но иначе нищо ми няма. Не съм си изгубил ума, честно. Вече можеше да си представи реакцията им. Той им казва за гласа, а те единодушно решават, че е побъркан, и го принуждават да остави Стрелата. И Лийт се подчинява, отстъпвайки делото на друг, по-достоен.

Не, вече беше направил избора си. Два пъти бе повдигал Стрелата — веднъж в Джорам, а после при съгласието си да поведе Компанията. Не можеше да избяга. Сега той беше техен предводител — време беше да ги поведе. Иронично, първото му дело като водач бе да изслуша как следовниците му го корят.

Следващият час му се стори цяла вечност. През цялото това време бе наставляван от Кърр и — по-меко, но пак обидно — от хауфута, чието оттегляне в Уитвества изглежда беше забравено. Баща му повдигна въпроса за Хал, докато майка му кимаше. Отново никой не спомена за трудностите на Манум със собствения му баща, Модал. Всичко беше толкова несправедливо.

В съзнанието на Лийт изникнаха думи. Точно както аз бях справедлив към вас и признах вината си, така и вие трябва да бъдете справедливи към мен. Докато Хал не обясни защо толкова голяма част от заръките му са в ущърб на интереса ни, той трябва да бъде наблюдаван внимателно. Повикахте мен, за да отговарям за постъпките си. По същия начин трябва да повикате и него.

Но юношата стисна зъби и не изрече думите. Съзряното в мазето на Фоилзи му позволяваше да изтърпи срещата, без да каже нещо, за което щеше да съжалява. Само два гласа се отличаваха от всеобщото мнение. Маендрага и дъщеря му продължаваха да твърдят, че нямало повод за притеснение, но Лийт не смяташе така. Нужно му беше знание. Поне знаеше откъде щеше да се сдобие с него.

Стела се събуди малко по-рано от обичайното, плъзна се по копринените чаршафи и отдръпна завесата на носилката. Брудуонската армия бе прекарала последната седмица в бавно изкачване на стръмнини, поела към земя, издигаща се по-високо дори и от платото на Биринж. Снощи войниците бяха спрели на широка скална площадка точно над дърветата. В сумрака на зората земята около Стела приличаше досущ на северен Фирейнс, околностите на Уиндрайз, да речем, или долината Траелл. Само мисълта за тези места беше достатъчна да прободе сърцето й. Сълзите, които й се струваше, че пролива непрекъснато, отново й навлажниха очите. Във въображението си тя изпълни околностите с обитатели — смеещи се фодрами — и няколко села, от които се издигаше ленив дим. Представи си Компанията да крачи в сенчестото дефиле отдясно. Фермерът Кърр начело, Лийт и брат му Хал отзад, потънали в дълбок разговор. Погледът на Стела се премести по-надолу. Струваше й се, че вижда себе си, забила поглед в каменистата земя, а пред нея вървят Фарр и Уайра — тук сърцето й се сви — следвани от Перду и хауфута, които се шегуваха. Въобразената гледка я прониза като нож. Тя стисна очи, но образът остана запечатан в ума й.

На няколко крачки вляво четиримата й пазачи се бяха скупчили около малък огън, ядейки от същата каша, която й даваха за закуска. Един от тях започна да пее. Пронизителният, жаловит напев звучеше напълно в синхрон с отчаянието й. След няколко минути пеещият се изправи, остави купата си край огъня и пое към носилката на Стела. Несъмнено идваше да я събуди за поредния ден на страх, безнадеждност и мрак.

Внезапно тя не можеше да издържа повече. В тази горчива утрин смъртта сред пустошта й се струваше далеч по-пленителна пред съществуването в робство, пък било то и в кафез сред скъпа коприна. Девойката се стрелна, отблъсквайки се високо от земята. Само след мигове сенките я погълнаха.