Дясната ръка на Бога

Глава 17 Дясната ръка на бога

Церемонията по предаването, която предоставяше на Рушителя контрола над фалтанската армия, се проведе точно преди залез. Лийт Манумсен не се яви. Никой не коментира отсъствието му. Баща му също липсваше. По време на кратката церемония Индретт се опираше тежко върху ръката на Модал от Сна Вацта. Около четиридесет фалтански командира стояха пред брудуонските палатки — те представляваха загубилата страна. Пълководците напразно се стараеха да скрият отчаянието от лицата си. Отвъд долчинката стоеше остатъкът от фалтанската армия — в същинска бройка, илюзорните бойци бяха премахнати.

Пълководците бяха обяснили на войниците си условията на капитулацията. Заради магията, обвързала двубоя между сина на Манум и Рушителя, губещата армия не можеше да се съпротивлява на врага си. Когато бъдеше подписана Декларацията, магията щеше да бъде скрепена завинаги.

— Всяко от Шестнадесетте кралства ще се съпротивлява, всяко — каза войник от Инструър на съседа си, негов сънародник. — Все още има надежда. — Той се беше втренчил към мястото пред брудуонския лагер, където се провеждаше церемонията.

— Да, има — изръмжа събеседникът му. — Обаче е малка. Сам си чувал слуховете, че половината кралства вече са негови. — Другият закима. Винаги бе обръщал внимание на слухове. — Истина са. За всеки, който ще се изправи срещу него, ще се намери друг, който да го посрещне с отворени обятия.

— Да не искаш да кажеш, че познаваш стражници, които биха предали Фалта? Тогава ти самият също си предател! — втрещено просъска войникът.

— Нищо подобно не казвам — рече стражът. — Само че с какво брудуонците ще са по-лоши от Аркосите, които досега управляваха Инструър? — Виждайки съмнението по лицето на събеседника си той продължи. — Служил съм в Залата на знанието и съм виждал неща, от които може да ти се доповръща.

— Ами изгарянията този следобед? Тези войници се бяха предали. Не трябваше да бъдат екзекутирани за това.

— Това й трябва на една армия, дисциплина. — Стражникът облиза устни. — Как иначе петдесет хиляди от тях можаха да надвият двойно повече от нашите? Фалта е прогнила, помни ми думите. Прогнила и изнежена. Войната покоси слабите, оставяйки само силните като нас. Несъмнено ще бъдем търсени впоследствие.

Войникът поклати глава и замълча, опитвайки се да вижда церемонията по-добре. Но думите на стражника останаха в главата му.

Прогърмяха тръби и Рушителят — Неумиращият, вече така ще трябва да го наричаме, спомни си с горчилка Кърр — пристъпи напред, облечен в черна роба, сложил сребърна корона над челото си. Фалтанските командири се отпуснаха на колене и докоснаха калта с чела, както им беше наредено. Лозианските пълководци бяха отказали да изпълнят тази част от церемонията. Някои от тях дори изтъкнаха, че предпочитат да се самоубият. Хауфутът бе предложил да бъдат заменени с Първородни. До този момент изглежда нямаше проблеми.

Кърр остана коленичил заедно с останалите, загледан с крайчеца на окото си в Индретт, която се изправи и се приближи към убиеца на сина си. Толкова е мъчително и несправедливо да искаме това от нея, помисли фермерът. Но тя се отпусна на едно коляно пред Неумиращия и изрече думите на капитулация с ясен и силен глас. И такава смелост.

Всички усетиха как влиянието на магията ги обгръща. Може би други хора в други времена щяха да могат да се изправят срещу Повелителя на Брудуо, но не и те, не сега, не и докато се запазваше магията. А когато Декларацията бъдеше подписана, магията щеше да остане вечна. Смразяваща съдба, но те бяха приели споразумението доброволно, бяха приели предизвикателството. Сами си бяха виновни.

Стела стоеше до Рушителя, пламнала от обичайната болка. Но волята му я държеше застинала, така че тя не можеше да помръдне и мускулче, освен ако жестокият й мъчител не поискаше — а той никога не го правеше. Аз съм пленена, също като Фалта. Стела се замисли над иронията, но дори мисленето й причиняваше болка. Цялата й същина се изразяваше в болка.

Когато бе чула Рушителя да отправя предизвикателството, у нея се бе породила надежда — въпреки доказателствата за двуличието му. Когато Хал се бе явил вместо Лийт, надеждата й се беше изпарила. Но тогава сакатият я бе изненадал с удивителното си умение. По време на целия двубой Стела горещо се беше молила за победата му. От дъното на душата си се беше надявала момчето от родното й село да победи. Бе усетила и същото чувство, както в деня, когато Лийт бе нападнат от Махди Дащ. Той си служи със същия огън, който гори и в мен, бе осъзнала тя. Макар че Рушителят неспирно я дразнеше, казвайки й, че пламъкът е недостижим за нея. Стела се бе уповавала на всеки удар на Хал: един замах бе достатъчен, за да й донесе свободата! Вече почти я бе усещала. Но този удар така и не бе дошъл. И в един ужасяващ момент тя бе съзряла как Рушителят надвива Хал. Бе гледала как добрият младеж погива от злото острие. В онзи миг бе стиснала очи, заричайки се никога вече да не ги отваря, толкова дълбока беше мъката й.

Но въпреки това ги беше отворила, пък макар и за да избегне спъването си в калта, защото биваше придърпвана от непреодолима воля. Бе видяла как Лийт прегръща тялото на брат си, бе чула угнетените му викове и стенанията, понесли се над фалтанските войници, осъзнаващи, че войната е приключила, но не в тяхна полза. Бе съзряла усмивката върху лицето на своя господар и й се беше приискало да притежава силата да го заплюе, както бе сторила веднъж. Бе го наблюдавала как почиства меча си от кръвта на Хал: гнусота, отърваваща се от чистотата.

Непосредствено преди започването на церемонията Рушителят се беше задоволил да я вцепени и я беше забравил. Бе прекарал следобеда, разговаряйки през синия огън с различни фалтански предатели — Стела бе прекалено уморена и наранена, за да обърне внимание с кого говори той — а сетне изпразнените от живот тела на шестимата фалтанци, подхранили синия пламък, бяха изгорени на кладите. Неумиращият изглежда се бе ободрил от това. Скоро след изгарянето беше започнала и самата церемония.

Стела се чудеше дали фалтанците осъзнават колко близо до загубата е бил Рушителят. Неговата кръв прогаряше вените й. Така тя бе могла да усети напрежението му. Илюзорната му кожа бе изчезнала заради усилието да удържа меча на Хал. За няколко мига всички бяха зърнали същинското му тяло — черупка, измъчвана от противоположните сили, протичащи през нея. Но може би останалите бяха сметнали, че това е илюзия, целяща да сплаши Хал. За малко… Рушителят нямаше да умре, разбира се, но щеше да бъде лишен от силите си, освобождавайки нея и мнозина други, роби на волята му. За момент тя си помисли за мъжа с отрязан език. За малко…

Безпомощна, безнадеждна, Стела наблюдаваше протичането на церемонията. Думите на капитулация бяха изречени от жена от обичната й Лулеа. Стела стоеше на няколко крачки от приятелите си, но не се изненадваше, че никой от тях не бе в състояние да разпознае осакатената й снага. Всъщност почти никой — хауфуът често поглеждаше към нея. Но тъй като челото му бе притиснато към земята, бе трудно да се определи какво точно си мисли.

Очевидно имаше някакъв документ, който да бъде подписан, но Рушителят не възнамеряваше да стори това в Лешоядова гуша.

— Искам предводителите на Фалта да треперят пред мен в Съвещателната зала на Инструър — заяви той, предвкусващ унижението им и своята слава. Стела усещаше огромното му нетърпение, неутолимото желание да отмъсти на всеки, по някакъв начин свързан с Бога. За него истинският момент на капитулация щеше да настъпи, когато Шестнадесетте кралства се проснеха пред него. Затова бе склонен да изчаква — въпреки копнежа.

Церемонията приключи и фалтанците се разотидоха. Всеки командир бе придружен от един Повелител на страха, за да е сигурно покорството. Стела наблюдаваше оттеглянето им, без да изпитва очакваната самота. Вместо това тя осъзна, че всеки от тях е придобил нейната съдба, сдобивайки се с черна сянка. А може би самите те бяха станали сенки на обгърнатата в черно реалност. Знаеше, че това не би трябвало да й донася успокоение, но въпреки това беше така.

Дойдоха да вземат Лийт след здрач. Фемандерак слизаше в долината, следван от двама Махди Дащ. Изглежда брудуонците бяха идентифицирали онези, които умееха да си служат с Огнебитието, и бяха им назначили пазители. В случая на Лийт, комуто бе придаден самият предводител на Повелителите на страха, отстъпващ по мощ единствено на самия Рушител, това беше излишно. Мъката вече беше пленила момчето, мислеше си Фемандерак.

Самият Фемандерак също тъжеше, макар и над нещо, което на останалите би се сторило нелепо. Брудуонците бяха строшили арфата му — разчупването на палисандъра сякаш бе скършило нещо в него самия. Този музикален инструмент представляваше последно напомняне за величието на отминали времена. Дело на самия Мандарамус, вероятно последна порода си. Тук философът не скри сълзите си. Те падаха, както бяха паднали Хал, Уизаго и Те Туахангата, както мнозина други. Фемандерак плачеше за всички тях.

— Ела, Лийт — тихо каза философът. Знаеше, че ако младежът не реагира, ще бъде принуден със сила. — Време е.

Ръката на момчето се отдръпна от студените братови пръсти. Фемандерак се вгледа в лицето на сакатия — то изразяваше единствено лека изненада. Мечът бе отнесен от тялото, но раната още се виждаше, точно под сърцето. Лицето и ръцете бяха бели като алабастър — строшена статуя. Строшен като арфа. Ще липсва на всички ни.

— Фемандерак? В какво допуснахме грешка? — Гласът беше глух, измъчен.

Даурианският учен се извърна от трупа и срещна измъчените братски очи.

— Грешка? — повтори той, объркан, изненадан, че Лийт задава този въпрос толкова скоро.

— Да. Тактическа ли е била? Трябвало е да изчакаме да съберем по-голяма армия? Или е защото се доверявахме на магия, а не на силата си? Че се доверявахме на стрелата на единението повече, отколкото на силата, която единението ще донесе?

Очите бяха трескави, лицето бе почервеняло.

— Лийт, сега не е моментът…

— Или бяха думите на Кроптър? Аз причиних всичко това, защото не обичах брат си, когато трябваше?

— Достатъчно приказки! — остро каза глас. Фемандерак и Лийт бяха отнесени от долчинката, метнати върху широки плещи.

— Ами Джугом Арк? — обърна се Фемандерак към брудуонците.

— Вече е обикновена стрела — грубо отвърна единият. — Остави я там.

— Ами Хал? Нима умението и храбростта му не заслужават достойно погребение?

— Мърша. Ще нахрани птиците. — Двамата Махди Дащ наложиха волята си с магия, така че Лийт и Фемандерак нямаха възможност да задават повече въпроси.

През следващите няколко седмици зимата преля в пролет. Но малцина от сразените имаха желание да се възхищават на разцъфващите цветове, изпълненото с криле небе над централна Фалта или на вълните зеленина. Вместо това се учеха да се подчиняват на строгата дисциплина на новите си господари, да живеят сред студ и глад, тъй като най-добрите припаси биваха заделяни за победителите, а също и да се примиряват с ежедневните унижения. Дори онези от фалтанците, които преди изразяваха недоволство, бяха притеснени от жестокото своеволие на брудуонците. Последните изпитваха голяма наслада да наказват поверениците си и за най-малкото отклонение от правилата — като преди това бяха подминавали тези нарушения с дни. Или пък понякога от двама сходни прегрешители наказваха само единия. А наказанията бяха брутални. Един пленник, грохнал от изтощение, бе изгубил ръката си, задето бе ударил брудуонски офицер. Друг бе сполетян от същата съдба, защото учтиво бе помолил за повтарянето на заповед, която не бе чул ясно. Отсичането на ръка изглежда беше стандартното брудуонско наказание. И неизменно биваше извършвано публично. Суровата справедливост на Махди Дащ трябваше да има свидетели, които да се поучат.

И те се поучаваха — научиха се да мразят.

Грайг и баща му Геинор вървяха сред хаос — нямаше друга дума, с която това да се опише. Грайг много бе държал да бъде край Лийт — край Стрелоносителя, който се бе отнесъл към него така почтително при първата им среща. Но макар в началото да бе умолявал да му бъде разрешено да го придружава, впоследствие бе разбрал, че ще е най-разумно да пътува на юг с баща си и останалите пратеници, за да търсят подкрепа в задаващата се война срещу Брудуо.

Всеки ден той отделяше време да се упражнява с меч, помнейки подмятанията на Аркоса. Беше твърдо решен да стане част от свитата на Стрелодържеца. Геинор се опитваше да му разяснява дипломация и тънкостите на кралския двор, знаейки, че това би било от по-голяма полза на сина му. Но Грайг беше видял битката при четирите палати — а също и онази противна нощ, когато Еклесията бе предадена, а шеметът на битката го бе завладял. Той копнееше за славата на фехтовчик.

След четири седмици усилена езда те достигнаха Бюрейския залив, където завариха кралството в хаос. Унизеният немохаймски владетел бе слязъл от трона само дни след посещението на Лийт. И сега различни фракции си оспорваха престола. Това означаваше, че повечето войници на кралството бяха ангажирани, а Геинор и Грайг нямаха крал, към когото да се обърнат.

Двамата прекараха безплодни седмици в опит да съберат подкрепа за война на изток, само че нещо подобно далеч не можеше да се мери с войната за трона. И това продължи до деня, когато в залива внезапно изникна флотилия, съумяла да привлече всеобщо внимание. Петдесет кораба, всеки побрал петстотин смугли южняци, мъже с дълга черна коса и мустаци — те идваха от пристанища като Силсилеси, Каума, Джардин и пиратския остров Коригия. Сариста и Вертензия бяха застанали зад Джугом Арк: всеки съд, който бяха успели да приготвят, се бе отправил към Инструър през рискованото зимно море.

Геинор и синът му тръгнаха към кейовете да ги посрещнат. Адмиралът на флотата, дребен мъж, който леко заекваше, далеч не отговаряше на северната представа за пират. Само че умът му бе остър, беше и много опитен.

— Утре продължаваме на север с колкото местни се присъединят — заяви адмиралът. — Очаквах кралят да ни посрещне. Нима в Немохайм са тъй привикнали към присъствието на южни кораби, че появата ни, изпълнила пристанището, изглежда незначителна?

Геинор му обясни ситуацията, а адмиралът изруга шумно, подплашвайки околните чайки.

— Що за място е това? — беснееше той. Сетне се извини, като видя, че възрастният царедворец се е наскърбил.

— Позволявате ли да попитам кога поехте на път? — попита почтително Грайг.

— Първите кораби напуснаха Морншейд, два дни източно от Каума, преди месец. Спирахме във всички пристанища по пътя, за да наберем хора.

— Преди месец? — повтори Геинор, като същевременно осъзнаваше, че синът му все пак е усвоил нещо от уроците. — Това означава, че не сте отплавали заради нашите пратеници.

— Не. А защо му е на Немохайм да изпраща хора до Сариста?

Челото на Геинор се сбърчи за момент.

— Не Немохайм, а Инструър. Аз съм един от хората на Стрелодържеца. Изпратен съм на юг, за да събера армия против брудуонците, настъпващи на запад.

Вече широко усмихнат, адмиралът ги покани на борда. Там опитаха легендарната саристанска кухня и му разказаха всичко за Лийт Манумсен, Джугом Арк и как самите те се озовали в центъра на събитията.

— Моят владетел бе чул за инвазията от своя верен Аркос, покосен от злото, вилнеещо в Инструър — заяви адмиралът. — Идваме на север, за да прочистим Града.

— В такъв случай сте пътували напразно — каза Грайг. — Лийт вече прочисти Инструър с Джугом Арк. Но това не пречи да продължите — ако брудуонската армия е достигнала Просеката преди фалтанската. — Той съобщи на адмирала датата, около която войската бе напуснала Инструър, и приблизителната численост.

— Войската на приятеля ви ще закъснее — отсече саристанецът. — Изпратихме шпионите си на север преди месеци, през почти неизвестен път, прекосяващ източния край на Идеан Кахал — вие я наричате Дълбоката пустиня. Те докладваха на краля за голяма брудуонска сила, която видели в Биринж и която в този момент би трябвало да е стигнала Просеката.

— Значи в този момент се сражават? — попита Грайг с блеснали очи.

— Точно така — изръмжа дребният мъж, подръпвайки нервно мустака си. — Ще се сражават и ще умират като мухи през зимата. Не бих очаквал да остане повече от една четвърт от победоносната армия. Помислете си: вероятност три от четири, че ще останеш да лежиш непогребан върху някакво каменисто поле, жертва на недообмислена война.

Адмиралът не стана особено симпатичен на Грайг, но той и баща му събраха колкото се може повече сънародници, с които се качиха на борда на един от галеоните. Флотата пое на север през тъмни, студени води, спирайки веднъж в Линдхолм, най-западния град на Деруйс, за да се запаси. Тук към тях се присъединиха неколцина деруйсианци, оставени от армията. Някъде на север от Те Оне-тахуа, остров от архипелага на Пей-ра, флотилията бе връхлетяна от мощен зимен вятър, дошъл откъм Уодаитическо море. Огромните кораби бяха пръснати като семена, тласнати към Дернинген. Един от по-малките кораби потъна, преди останалите да са успели да се притекат на помощ, а два други бяха пострадали дотолкова, че бяха принудени да се отправят към малкото пристанище в Брунхавен.

Иначе спокойният адмирал не спря да обсипва морето и вятъра с ругатни — спря едва когато всичките му кораби бяха в безопасност. Сетне, движена от отслабващ вятър, южната армия пое на изток. Най-накрая дочакаха и деня, в който огромната делта на Алениус изникна пред тях: кафяво петно сред синевата на вълните.

Шокиращите новини за разгрома на възхваляваната фалтанска армия се разпръснаха бързо из централните земи, както е обичайно за лошите вести. Нашепваше се, че Джугом Арк е изгубена, а също и че Най-възвишеният е отдръпнал закрилата си, защото Стрелодържецът отказал предизвикателство от Рушителя. Това изглеждаше невероятно, затова мнозина се изложиха на риск, за да узнаят лично. В началото местните се събираха около пътя, по който минаваха пленници и победители, идващи откъм Лешоядова гуша. Някои от събраните ругаеха войниците си, замеряйки с обиди и понякога с камъни онези, чийто провал бе тласнал цяла Фалта в ръцете на брудуонците. Пленниците с гняв си спомняха как същите тези хора бяха хвърляли на пътя им цветя. С типичното си непостоянство кафявите бойци не наказваха всяка подобна проява. Само понякога извличаха някой побледнял селянин, за да го порицаят със стандартното наказание. Ръката биваше оставена на пътя, като на местните се забраняваше да я преместват.

В Еренмал, втория по големина фавониански град, Рушителят и неговата свита бяха приветствани от краля, който помоли за разрешение да придружи новия си господар до Инструър. Разрешение бе дадено, но Инструър щеше да бъде даден не нему, а на друг. Тъй като кралят се забавил да благодари за оказаната му милост, също бил наказан по стандартния начин. Поне такива слухове се носеха из фалтанския лагер.

На Лийт и Фемандерак не беше разрешено да се присъединят към останалите, но двамата се страхуваха да попитат за причината. Бяха държани в малка палатка, където двамата им пазители не се отделяха от тях нито за миг. Понякога брудуонците им позволяваха да разговарят помежду си — дългите дни и седмици отчаяние бяха разтушавани с незначителни теми: дърветата, растящи по хълмовете на Дона Михст и какви животни се срещали сред тях, за ловците от Северния лес, някои от които се случвало да се отбият в Лулеа, за песните в свещената палата, където даурианците се събирали, за да възхваляват Бога, за вълните край сивите брегове на Северните покрайнини. Неща, които можеха да бъдат оценени, без мисъл за бъдещето. И които може би никога нямаше да види отново.

— Амасиан беше почти прав, Лийт — каза философът един следобед, когато наближаваха Сивитар. Момчето го погледна неразбиращо.

— Кой?

— Нима си забравил пророчеството от залата на Конал Безстрашни? — Фемандерак говореше тихо, защото знаеше, че изричането на това име може да бъде посрещнато от наказание.

Видимо неспокоен, Лийт отново извърна глава напред.

Фемандерак изостави темата за деня, но на следващия ден я поде отново.

— Видението на сър Амасиан е било истинно, Лийт. Само че умът му се е разбунтувал срещу видяното. Не се съмнявам, че е съзрял как дъгата бива смазана от ръката на Рушителя. Дъгата бе последица от буреносната песен на Махди Дащ. Амасиан не е могъл да понесе пророчество за гибел, затова го е превърнал в победа, разменяйки двете части.

— Той наистина спомена, че ходът бил обратен — призна юношата. — Но защо му е било пратено видение, предсказващо сразяването ни?

— Може би е било предупреждение, целящо да предотврати тази битка. — Високият философ можеше само да гадае. Толкова много от случилото се във войната срещу Брудуо представляваше мистерия. Дълго време те вървяха мълчаливо, следвани от сивите си сенки.

— Главата ми е пълна с числа — обади се внезапно Лийт. Едрият му пазител изсумтя. Младежът повтори думите, този път далеч по-тихо, сетне добави: — Над седемдесет хиляди фалтанци са мъртви. Тридесет хиляди брудуонци посечени. Сто хиляди души вече ги няма, болшинството от които са били добри хора и не са заслужавали да умрат. Три или четири хиляди ще скърбят. Уизаго и Те Туахангата убити. Джетарт заловен и измъчван. Стотици погинали в борбата за Инструър. Уайра убит! Стела пленена! Хал мъртъв! Вече няма място в ума ми. Хиляди нозе крачат из главата им, хиляди гласове плачат за покой или мъст! Искам да те попитам нещо, Фемандерак. До каква степен съм отговорен за тази бройка? Щеше ли тя да бъде по-малка, ако просто си бях останал в Лулеа?

Приятелят му със състрадание се вгледа в измъченото лице.

Оформи ту един, ту друг отговор, но ги отхвърли всичките. И каза истината, поне така, както я разбираше.

— Ти си отговорен за всеки един погинал — каза тихо философът, потръпвайки заради начина, по който Лийт си пое дъх. — Но — додаде — бройката щеше да бъде далеч по-голяма, ако си беше останал у дома. Опитай се да броиш онези, които си спасил, а не онези, които са умрели. Обещай ми, че ще опиташ!

Момчето кимна, заравяйки насълзеното си лице в ръкава. Фемандерак с обич се вгледа в младежа, съкрушен от готовността си да последва Най-възвишения. Откри, че в сърцето си таи непризнаван досега гняв.

Не трябваше нещата да се развият така, помисли си философът.

Фемандерак имаше много поводи да си повтаря тази мисъл през седмиците унизително пътуване — удължен разгром. По пътя им към Инструър, където щеше да бъде скрепено върховенството на Неумиращия, тълпите изникнаха отново. Този път брудуонците оставяха гаврите им ненаказани. В градовете беше дори още по-лошо — там местните биваха поощрявани да посрещат възторжено брудуонците и да хвърлят цветя пред ботушите им. Мъже крещяха приветствия, а жени предлагаха телата си.

Не трябваше да бъде така…

Произволните наказания продължаваха. Един следобед, скоро след като бяха поели по северния бряг на Алениус, всички войници спряха, за да наблюдават три екзекуции. Беше избухнал малък бунт в напрегнатия лозиански лагер — двама фодрами и един уайдуз щяха да бъдат изгорени на клада. Самият Рушител запали пламъците, сини, облизващи гладно крайниците на жертвите. Един от екзекутираните приличаше на Парцаливия — един от четиримата, придружавали Компанията по южния маршрут. Само че Лийт не показваше да е познал някой от изгаряните.

Не трябваше да става така.

Фемандерак бе принуден да признае, че приятелят му беше посърнал и угаснал. Живото любопитство, бързото разбиране и наивната, всеобгръщаща любов бяха заменени от празнота, която бавно се изпълваше с вина и себеобвинения. Толкова много му бе отнето: брат му, стрелата, гордостта. Може би момчето си представяше, че е изгубило много повече. Може би смяташе, че всички го презират и винят за провала на Джугом Арк, за факта, че Рушителят се намираше на по-малко от седмица път от Инструър.

Има вероятност действително да винят него, призна философът. Може би наистина отговорността и вината са негови.

Всичко това беше толкова несправедливо. Как можа да се стигне до това?

Рушителят щеше да се озове пред настръхнал срещу него град, ако не беше моята намеса, размишляваше Аркосът на Немохайм, докато закопчаваше червената си роба. По-едър от когато и да било, той бе принуден да се сдобие с нова одежда. Това, а също и необяснимото изчезване на любимия му стол, го дразнеше, но пък много малко неща можеха да го ядосат в тези вълнуващи дни. Неумиращият разбираемо се бе изненадал да намери стария си съюзник начело на Инструър и бе подкрепил плана му за справяне с фалтанските привърженици. Господарят бе загатнал за някакво голямо възнаграждение. Освен това мимоходом беше споменал, че може да остави регент начело. Точно както Аркосът бе очаквал. Деорк! — зави черният глас в него. Къде си сега?

Правилно предрекъл, че неопитните и консервативни Сариста, Табул и Вертензия ще предложат подкрепата си на Стрелодържеца, Аркосът на Немохайм съсредоточи защитата си няколко мили надолу по течението, където реката се разделяше на множество плавателни ръкави. Тук той построи две гигантски кули, които да обстрелват със стрели и камъни всеки кораб, сглупил да поеме по реката. Откъм морето организира блокада, привличайки наемници и опитни в абордажа моряци. Към тях бе включил и онези, останали без препитание заради прекратеното речно търгуване.

И, точно както беше предвидил, съюзниците на Стрелоносителя бяха изникнали. Какво ли щеше да прави Рушителят, ако не бях аз? Първият опит за разкъсване на блокадата бе дошъл от шепа канута, натоварени с чудати островитяни. Те бяха отблъснати. Сега към тях се бяха присъединили южни кораби.

— Не мога да ги унищожа, господарю — бе докладвал Аркосът през синия огън. — Прекалено много са, а не би било разумно да оставям стените неохранявани, за да хвърля хората си към тях. Но съм в състояние да ги удържа. Ще бъде ли това угодно на волята ви?

Да, бе отвърнал синият огън. Задръж ги, докато дойда, сетне двамата ще ги блъснем в морето.

Двамата, припомни си Аркосът, докато закопчаваше и последното копче на робата си. Харесваше му как звучи.

Отшелникът и старейшината на Ескейн изчакваха нервно в коридора. И двамата го поздравиха многословно.

— Последните доклади сочат, че се намират на два часа път от Дългия мост — уведоми го с формалността на секретар тънковратият старейшина.

— Тогава да се подготвим — изръмжа Аркосът. — Приемам, че последователите ви са в подходяща форма и знаят какво се иска от тях?

— Определено — отвърна Отшелникът. — На този ден Огънят най-сетне ще връхлети греховния град, за да го прочисти от злина. — Гласът му звучеше разумен, ала в очите му пламтеше лудост. — Неговият избраник ще снижи мъдрите и ще издигне смирените. Видението ми ще бъде потвърдено, когато огънят излита от ръката на богослужителя!

Някакво особено усещане се породи у Аркоса, докато слушаше тези думи. Бе изпитал нещо подобно при последното си посещение в Андратан, само че там беше очаквал магия. Суеверие, каза си той. Този глупак няма как да знае тайните на словоплетството.

— Да, да — раздразнено отвърна посланикът на Немохайм, правейки знак с ръка да го последват. — И преди сме чували това.

Но скоро няма да ни се налага повече.

Тримата мъже изникнаха от Залата на знанието, за да бъдат посрещнати от ликуванията на събраната тълпа. Мислят си, че им предстои да видят триумфалното завръщане на армията им. Аркосът едва потисна смеха си. Само каква изненада ги очаква.

На хората бе казано, че днес фалтанската армия се завръща в Инструър. Нетърпеливи да посрещнат героите си, те се бяха подредили от двете страни на Витулианската алея, облечени в най-празничните си дрехи. Богати бяха застанали редом с бедни. Бебета и прабаби, споделящи еднакво неразбиране за значимостта на деня, също бяха изведени. Ярки знамена очакваха да бъдат разгърнати, а онези без знамена бяха надонесли ивици жълт и оранжев плат, за да почетат Носителя на Джугом Арк.

Скриването на изхода от войната се бе оказало почти невъзможна задача, но в крайна сметка бе постигнато чрез строг пропускателен контрол и периодичното пускане на умишлени слухове. Имаше и такива, съумели да се промъкнат през цедилката, ала Аркосът знаеше откъде могат да бъдат наети убийци. След като в бедната част на града бе започнало да се разчува, че Стрелоносителят е убит, Аркосът на Немохайм бе задействал втората част от плана: неговите подставени лица бяха започнали да преувеличават слуха до невъзможност, докато и най-лековерните граждани не погледнаха с присмех идеята за поражение. След дни слухът беше изчезнал. Вече всички вярваха, че на изток е била спечелена голяма победа, макар и не безкръвна. И сега мнозина от тълпата изчакваха притеснено, страхувайки се, че техните обични няма да бъдат сред героите, които ще прекосят Иннската порта.

Средата на утрото дойде и отмина, мърморенето се усили. Точно преди обед долетя вик: някой от стената бе съзрял облак прах. Ала скоро бе изтъкнато, че зоркоокият се е намирал на западната стена, така че няма как да е видял армията.

Обед мина, а неспокойната тълпа все така чакаше.

Войниците, които Аркосът на Немохайм беше обещал на защитниците на Алениус, така и не пристигаха, а отишлият до града молител се върна с пореден отказ. Южняците бяха подновили атаката си, разкъсвайки блокадата. Врагът още не беше преодолял кулите, ала оставащите инструърски войници знаеха, че не им остава да живеят дълго. Из лагера започна да се разпростира гняв. Защо да жертват животите си в служба на човек, който отказва да им предостави нужните хора и оръжия?

Защитниците не се нуждаеха от много време, за да преценят, че полагането на оръжие е най-мъдрото решение. Един след друг те се спуснаха по дългите стълби и поеха сред обсипания с тръстика бряг, повдигнали високо ръце в надежда за милост. Спряха при блокадата. Стотица рибарски лодки, половината от които вече потънали, бяха подредени по протежение на единствения плавателен канал, за да го затворят. Лодките бяха празни — изпълвалите ги наемници бяха или избити, или пленени, или избягали — най-вероятно последното. Не се виждаха трупове, почти нямаше кръв.

Нямаше защитници, ала нямаше и нападатели. Не бе останало кому да се предадат. Корабите стояха закотвени, а на брега се виждаха лодките им. Нима южняците бяха рискували да дирят път сред мочурищата на делтата? Или може би бяха намерили водач — доброволен или не — който можеше да ги преведе до Инструър?

— Значи нищо не ни е пречело да останем в кулите, момчета — заяви командирът. — Изглежда южните ни приятели са намерили друг път към целта си. Някой от вас има ли роднини в Инструър?

Болшинството от наемниците на Аркоса бяха от Мерциум, но се намериха неколцина, повдигнали нервно ръце.

— Тогава вземайте конете и вървете — каза им командирът. — Ние ще ви последваме по-дискретно.

Това не беше техният град. Току-що бе изчезнала вероятността да им бъде платено. Затова нямаха причина да бързат на изток, особено след като имаше вероятност да се натъкнат на южняшката армия. Войниците се настаниха да се нахранят на спокойствие.

Хилядите пленени фалтанци бяха спрени на една левга северно от Дългия мост, за да им бъдат оковани ръцете и краката. Онези сред тях, родом от Инструър, вече съзираха стената на града си и се чудеха дали някога ще зърнат отново близките си. Някои от пленниците смятаха, че биват връзвани като прелюдия към избиването им, затова започнаха да крещят ужасено. Виковете им достигнаха до техните пълководци — самите те също пленници.

Рушителят яздеше бял жребец, който нервно отмяташе глава и биеше копито — може би ездачът му го правеше неспокоен. Фалтанските командири бяха накарани да се подредят в две колони зад него, заедно с придружаващите ги Повелители на страха. Така започна бавното приближаване към Инструър.

Лийт бе поставен начело на фалтанците, редом с Фемандерак. Индретт беше част от следващата двойка. Майка и син можаха да се прегърнат за няколко мига, след като с нервни погледи прецениха страданието си. Мъката им накара философа да се насълзи. Той забеляза, че лицето на Индретт изглежда състарено от тревога. Но поне ръцете й не са отрязани, видя с облекчение. И изглежда не е пострадала. След тези си думи Фемандерак мислено се присмя на себе си. Не била пострадала? С очите си бе видяла как синът й бива посечен от рискованата стратегия, която тя самата бе подела. Двама опустошени от вина, дирещи утеха от присъствието на другия. Фемандерак не можа да чуе бързо прошепнатите думи, които двамата си размениха. Но острите думи на един от Повелителите ги разделиха.

Този момент, в който две силни и горди личности побързаха да се подчинят на врага си, донесе на даурианеца убеждението, че Фалта е надвита.

Редиците им крачеха напред. Махди Дащ започнаха да пеят. Думите бяха неразбираеми — несъмнено специфичен брудуонски, използван за церемонии — но чувството беше ясно доловимо. Това беше победна песен, подета от вятъра, който я понесе към най-големия град на Фалта.

Процесията пое по Дългия мост и събраните там хора зяпнаха при осъзнаването, че предполагащите се победители биват предвождани от човек, когото никога не бяха виждали. Неколцина се гмурнаха във водата, за да избегнат камшичните удари, които вече биваха раздавани, за да разчистят път за авангарда на триумфалния марш.

Облечената в сиво фигура спря в южния край на моста. Настъпи гробна тишина. Той стои само на няколко крачки от мястото, където падна Парлевааг, осъзна Фемандерак. Трудно сдържаният гняв отново припламна у него. Трябва да бъда внимателен… мнозина невинни ще платят за една глупава постъпка. В този момент тишината бе раздробена от звуците на бронзови тръби, а портата започна бавно да се разтваря.

Рушителят премина през Иннската порта, приветстван с радостни викове. Той се изправи в стремената, повдигна меча си и изрева победоносно. Следващите го Махди Дащ повториха вика му. Развяваха се знамена, парчета плат летяха във въздуха. За няколко мига Инструър празнуваше завръщането на своите герои.

Сред тълпата има внимателно подготвени люде, каза си Фемандерак. Повечето от събраните тук дори не осъзнават, че са измамени, че приветстват онзи, който ще направи от живота им агония. Те просто не осъзнават. Ала обясненията, които си даваше, не можеха да смекчат гнетението, връхлетяло иначе несломимата му душа.

Скоро хилядите хора, събрани от двете страни на пътя, започнаха да осъзнават, че нещо не е наред.

— Къде е Стрелата? — питаха някои. — Кой е мъжът в сиво?

Сетне, когато вратата се затвори след последните фалтански пленници и съпровождащите ги Повелители, хората питаха:

— Къде е армията, която изпратихме?

Ликуването постепенно затихна, преминавайки в неспокоен шум.

— Възхвалете Господаря на Фалта и Брудуо! — провикна се Рушителят. Сто шестдесет и девет гърла повториха:

— Възхвалете го!

Тези думи, съдържащи мощна магия, плениха волята на събраните, разтвориха устите им и изтръгнаха неволен възглас:

— Слава!

Възглас, произнесен под натиска на волята, за която си бяха мислили, че никога не ще ги докосне. Имаше и такива, които успяха да се възпротивят на словоплетството. Тези силни или даровити люде се обърнаха и побягнаха. Но други бяха напълно превити от мощта и рухнаха на земята, сграбчили глави.

— Аз съм новият господар на Инструър! — провикна се сивият мъж върху белия кон, а тълпата потръпна. — След хиляда години отсъствие се завръщам, за да властвам по право!

Вече нямаше съмнение кой се обръща към тях. Мнозина започнаха да плачат — заради това, че са били заблудени, заради това, което са изгубили, заради това, което скоро щеше да им се случи.

— Вие сте мои поданици! — продължи той. — Ще демонстрирате абсолютна лоялност — или ще умрете като нея! — С меча си Рушителят посочи към тълпата. Жена, съумяла отнякъде да намери лък и стрели, бе повдигната във въздуха, все по-високо и по-високо, крещейки… вече бе на едно ниво с най-високата сграда… И тогава, пусната от Неумиращия, тя полетя надолу. Възклик на ужас се откъсна от събраните, когато клетницата се размаза върху камъка. Те извърнаха очи, но бяха безсилни да си идат.

— Моите служители усещат неподчинението със същата яснота като мен. И ще използват същата суровост. Подчинявайте се безпрекословно — и ще живеете. Поколебайте се за миг — и ще познаете смърт. И знайте: тя не ще бъде бърза като тази, която съзряхте току-що.

Настъпи смаяно мълчание. Единственият звук бе плачът на децата, които разбираха само, че нещо в празненството се е объркало.

— А сега елате с мен в Съвещателната зала, за да съгледате момента на подписването. Момент, който ще ми предостави властта не само във факт, но и по закон!

Неумиращият дръпна юздите на коня си, който бавно пристъпи напред. Сега събраните можеха да видят пленниците — някои разпознаха северняците, помагали им след пожара. Мнозина други разпознаха лицето на Стрелодържеца. И всички тези хора осъзнаха, че Джугом Арк не е оправдала доверието им. Отново се разнесе ропот.

По-бързо да свършва тази гавра, помисли си с горчилка Фемандерак. Защо Рушителят просто не подписа документа в Лешоядова гуша? Благодарение на познанията си за Фуирфада, философът можа да си отговори сам. Защото Истинната магия ще бъде далеч по-силна, ако документът бъде подписан тук. Пък и не беше нужно да си мъдрец, за да се сетиш, че този парад през Инструър е бил мечтан от Рушителя в продължение на хилядолетие. Документът щеше да бъде подписан, а сетне…

… дали последващият живот щеше да им бъде разрешен? Рано или късно Повелителите на страха щяха да разпитат всички им, всички фалтански предводители, в търсене на нещо полезно. Щяха да разберат, че в ръцете им е попаднал даурианец — а тях Рушителят мразеше по-силно дори и от фалтанците. Фемандерак знаеше, че ще бъде затворен, измъчван, а впоследствие лишен от всичко: знание, спомени, личност. Тогава щеше да бъде убит, но след изтърпяното несъмнено би умолявал за смърт.

Дали някой от вървящите след него щеше да оцелее? Лийт — сърцето на философа изтръпна — може би щеше да бъде задържан като прислужник в свитата на Рушителя, но надали щеше да векува на тази длъжност. Неумиращият бе загатнал за ориста, очакваща Индретт. А що се отнася до другите, малцина от Компанията щяха да оцелеят. Малцина щяха да искат да оцелеят.

Ужасяващата истина беше, че малцина от пленниците и още по-малко люде от тълпата осъзнаваха колко лошо може да стане.

Неохотните граждани последваха Рушителя по обширната улица. В далечината вече се съзираше Съвещателната зала. Повелителите на страха отново започнаха да пеят. Този път словоплетството им целеше да сломи волята за съпротива на Инструър.

Фемандерак присви очи, опитвайки се да види по-ясно тримата, които изчакваха на входа на палатата, готови да посрещнат новия си господар. Огромен мъж в червено, русокоса фигура в синя роба и слабоват, лис мъж с кафяво наметало. Идентичностите на тримата поредни предатели изникнаха в ума му. Старейшината на Ескейн, Отшелникът от Еклесията и Аркосът на Немохайм.

Рушителят спря и слезе от коня си.

— Господарю — изхъхри Аркосът. — Предоставям града в твоите ръце и се оставям изцяло на волята ти. Твой покорен слуга.

И съветникът от Немохайм се поклони — удивително постижение за туловището му.

— Покорен? — заразмишлява на глас Неумиращият. — Покорен? Предстои да бъде подпечатано Истинно заклинание. Подбирай по-внимателно думите, с които се определяш.

— Нима с нещо съм те разочаровал, господарю? — В гласа на едрия мъж се долавяше страх.

Рушителят се обърна към слугите си и разстланите назад тълпи:

— Този човек искаше да заеме мястото на посочен от мен слуга, Деорк от Андратан — каза заплашително.

Аркосът на Немохайм направи неразумна крачка напред.

— Но Деорк беше некомпетентен…

— Той беше изменник, осмелил се да наруши думата ми, но ти е трябвало да му служиш с цялото си сърце. Мен също ли ще опиташ да премахнеш, дирейки начин да заграбиш властта, ако намериш заповедите ми за несъстоятелни?

Пръстите на самотната ръка се протегнаха, сетне се сключиха в юмрук. Ужасеният Аркос почувства как мрежата на истината прогаря кожата му. Той отвори уста да отрече…

— Да, ще го сторя — отвърна гласът му. — Искам власт над Инструър, а после и над цяла Фалта. — Черният му глас най-сетне го беше предал, виейки за смърт. — Искам да властвам над теб и всичките ти следовници! Искам да погълна света!

И докато собственият му глас го осъждаше на гибел, ботушите на Аркоса започнаха да димят.

— Похвална амбиция — изсмя се Рушителят. Пламъците плъзваха по краката на дебелия. — Само че ако човек не е способен да я осъществи, трябва да е готов да поеме последиците.

Синият огън бе обхванал цялото туловище, изкрещяло от болка и ярост.

Но дълбоко в него, нечут от никой, наблюдаващ гротескната сцена, черният глас изрева победоносно.

— Някой друг желае ли да изтъкне верността си? — попита ги мъжът в сиво и зачака, макар и на него, и на останалите да беше ясно, че никой няма да се отзове. Един поглед към димящите останки, някога представлявали Аркоса на Немохайм, бе достатъчен.

Най-сетне, след хиляда години търпение, Повелителят на Брудуо се бе изправил срещу Желязната врата. Очевидно я бе споходило някакво бедствие, а може би просто бе останала занемарена по подобие на прогнилата си земя. За няколко кратки години Аркосът бе властвал над този град. Тогава, преди хилядолетие, Инструър се бе намирал в зенита на могъществото и славата си. Сега, подобно на тази врата, Инструър изглеждаше на ръба на разпада. Как би могъл да извлече удоволствие от победата си, ако някога величественият Град се бе превърнал в подобна руина?

Нямаше значение. Желязната врата все още беше могъщ символ. Срутването й щеше да покаже на фалтанци, че никаква пречка не би могла да застане на пътя му. Той повдигна ръка, обърнал длан към внушителната врата, сетне изрече една-единствена дума.

Огромната метална маса започна да трепери и да се тресе. Някъде в стената простена и се счупи механизъм. Вратата полетя надолу и с грохот се стовари върху пода, вдигайки при падането си хилядолетна прах.

Рушителят пристъпи върху желязната руина и се обърна към фалтанските пленници.

— Тъй пада и последната ви преграда пред мен.

Гласът му прогони и последната частица от надеждата им. Неумиращият прихвана наметалото си, обърна се обратно и прекрачи във Външната камера. Кухото ехо на ботушите му звънеше оглушително.

Лийт пристъпи след него, следван от останалите фалтанци — пълководци и граждани. Онези клетници, извадили лошия късмет да се озоват в предните редици на тълпата, бяха принудени да влязат в залата. Сега те провлачваха нозе към редиците скамейки. Неволните зрители се взираха към празната платформа, стиснали усти, за да не привлекат внимание към себе си. Ясно личеше, че те биха дали всичко, за да се намират другаде, само не и тук. Цареше атмосфера на доловим страх.

Рушителят изчака всички да насядат, преди да поеме към платформата. Сред ударите на металните му подметки Лийт също се отправи натам, сред редиците пребледнели лица. Съпровождащият го Повелител рязко му показа къде да застане.

Времето сякаш се разгръщаше, за да се върне назад. На тази платформа Лийт бе стоял и преди няколко месеца, заедно с Компанията, за да бъде провъзгласен за владелец на Инструър. Върху този образ се наслагаше сегашният момент, в който Рушителят се канеше да му отнеме тази титла. И защо не? Той ми отне всичко останало: Стрелата, брат ми, Стела. Кухината в сърцето му нарастваше всеки път, когато си помислеше за тях. Не бе осъзнавал — дори не се бе замислял — че обича Хал, докато не го беше изгубил. Не! Не мисли за него!

Лийт погледна към тълпата. Там съзря стотици братови очи. Обичах те! Убих те!

За щастие мислите му бяха прекъснати от Рушителя, застанал до масата.

— Донесете декларацията! — провикна се той. Сакатата слугиня, която Лийт не беше виждал от деня, в който всичко беше рухнало, пристъпи напред от сенките, за да поеме бавно, болезнено бавно, по стълбите.

И тогава всяка частица дъх напусна тялото на Лийт, защото той знаеше коя е тази слугиня. В него започна да се заражда крясък.

Стъпка, провлачване. Лийт можеше да чуе дишането й, измъчено като на притиснато в ъгъла животно, ранено в страдание. Стъпка, провлачване. Помнеше лицето й, осветено от лунната светлина над езерото. Стъпка, провлачване. Сега то бе изкривено от някакво зловещо мъчение, увиснало наполовина. От левия ъгъл на устата се стичаше струйка лига. Все още е красива! Стъпка, провлачване. Очите й представляваха кладенци мъка. И когато се повдигнаха, за да срещнат неговите, Лийт бе сигурен, че надигащият се в него крясък просто ще го разкъса. Стела…! Той виждаше, че е бил разпознат от нея. Очите й обхождаха платформата, дирейки и другите, отбелязващи присъстващите и липсващите. Стъпка, провлачване. Тя достигна върха на стълбите и спря за момент, мъчейки се да поеме дъх. Какво ти е причинил? Рушителят я подкани с жест и тя залитна напред, видимо изтощена, но безсилна да се противопостави на мистичната принуда.

Цяла вечност й отне да прекоси десетте крачки до масата. Очите й се затвориха, когато протегна пергамента. Гнусната му ръка докосна нейната. Тя потръпна. Рушителят взе декларацията и я остави на масата. Стела рухна, забравена от брудуонците. Застанала до Лийт, Индретт не скриваше сълзите си. Сред присъстващите членове на Компанията нямаше такъв, чиито очи да не бяха зачервени, а сърцето — натежало.

— Сега така нареченият главнокомандващ на фалтанската армия ще подпише документа — обяви предводителят на Махди Дащ. Лийт почувства силата, съдържаща се в изречените думи, но майка му не се подчини веднага. Тя се изправи бавно, треперейки от усилие, отстъпила пред повелята постепенно. Приближаването й към масата беше насечено, придружено от съпротивата на упоритата й воля. Сърцето на изненадания Лийт се изпълни с гордост — самият той не би могъл да се възпротиви на магията.

Рушителят се изсмя, небрежно протегнал ръка към нея. Индретт изпищя и престана да се бори. Тя взе перодръжката и изписа името си. Стори го с достойнство, сякаш подписваше победа.

— А сега бившият повелител на Фалта и носител на Джугом Арк ще вложи името си в документа — изрече гласът. Лийт се почувства като изтръгнат от стола си и понесен сред платформата. Дори не можеше да си помисли за съпротива. Лицето му пламтеше от срам, докато полагаше подписа си под този на Индретт. Дали са видели как не можах да се възпротивя? Какво ли ще си помислят за мен? И си отговори сам: прекалено са заети да се тревожат за себе си.

Каннуор се приготви да впише и своето име, а вниманието на Лийт бе привлечено от тълпата. Техните безпомощни погледи бяха вперени в отговор на неговия. Той отказваше да гледа как перото се движи върху хартията. Не можеше да понесе да види мига на пълното си поражение, мига, в който същинският му живот щеше да приключи. Още нямаше да умре, знаеше. Но оставащият живот щеше да е мъчение. Достатъчно добре познаваше Рушителя, за да не таи илюзии за бърза гибел. Виждаше какво бе сполетяло Стела.

Гробовно мълчание бе изпълнило залата, в която Рушителят се наслаждаваше на триумфа си. Погледът на Лийт се насочи нагоре, по украсена колона, към барелефите, описващи Дона Михст. Бе ги съзирал много пъти от деня, в който за пръв път бе допуснат отвъд Желязната врата; в който поквареният Съвет бе отказал да се вслуша в предупрежденията на Манум, донесени с такава мъка. Сред образите Рушителят заемаше централно място — точно както го заемаше и в самата зала. Беше изобразен коленичил, за да отпие от забранения фонтан, изсечен от черен камък в момента на триумфа си. Там беше и Богът, готов да запрати стрелата — Джугом Арк, припомни си с болка Лийт — срещу човека, който в онзи миг още не бе назован Рушител. Лек ветрец подръпваше перата на Джугом Арк. Каменният й връх бе насочен към сивата фигура, канеща се да отпие, без да подозира за заплахата.

Рушителят потопи перодръжката и повдигна здравата си ръка.

И тогава Лийт застина, настръхнал от страх, удивление и възхита. Едва след момент бе осъзнал видяното.

Перата бяха потрепвали на вятъра…

… макар че перата бяха изсечени от камък.

Вцепенен, юношата се взираше в образа. За пръв път Богът имаше лице. Единствен от всички събрани Лийт знаеше чие е то. Това лице се беше запечатало в паметта му. Лице от алабастър, точно както го беше видял. Десницата на Бога.

Никаква магия не можеше да му повели мълчание.

— Хал! — изкрещя той с цяло гърло.

Събраните се обърнаха. Рушителят повдигна глава.

В този миг каменната фигура запрати стрелата с едно плавно, грациозно движение. Тя пламна в летежа си, немилостно намерила целта. Тя отсече единствената китка на Рушителя с наконечника си, заби се в масата и избухна в яркота.

— Не! — Воят на Рушителя разкъса шокираното мълчание. Смес от болка, страх и безсилие. — НЕ!

Пламна суматоха. Брудуонци и фалтанци се отърсиха от унеса, сепнати от виковете на повелителя. Настъпи объркване. Някои се втурнаха към масата. Други, които не бяха видели какво е станало, крещяха удивено. Паникьосаните Махди Дащ нанасяха безогледни удари. Рушителят продължаваше да вие като ранен скот.

Лийт не помръдна. Той остана смаян, загледан в Джугом Арк, забита в масата, пламтяща както винаги, с леко трепващи пера. Ръката му трепна от спомена, а Стрелата засия още по-силно.

Хал.