Дясната ръка на Бога

Глава 5 Сблъсъкът на огньовете

Отшелникът се бе превил над масата, отпуснал глава в ръцете си. Насреща му седяха водителите на различните клонове на Еклесията и разговаряха оживено — понякога един след друг, понякога едновременно. Мъжът в синя роба не показваше, че слуша думите им.

Новините за предателството на Тангин му бяха нанесли покъртителен удар. В продължение на двадесет години Отшелникът бе превърнал мрака на Бандитската пещера в свой дом, готвейки се за нужното време. В безчетни видения бе го предвиждал. Явяването на Десницата, онзи, който щеше да носи в ръката си огъня Божи, който щеше да поведе могъща армия, за да спаси Фалта от пастта на враговете и да я поведе към златна епоха. Може би дори лично да я оглави. Имаше време, в което смяташе, че онова момче е избраникът, но след пристигането му в Инструър бе станало ясно, че това не е така. Заради скромността си, която му пречеше да постигне призванието си през всичките тези години, Отшелникът смяташе, че указваният във виденията му е някой, различен от него самия. Къде беше онова момче? Къде бяха наперените северняци? Те бяха загърбили Еклесията, което показваше слепотата им. А къде беше той, обичаният от Бога Отшелник? В Инструър, готов да посрещне развитието на събитията.

Появата на двуличния Тангин, несъмнено мотивиран от завист, желаещ да разруши онова, което бе неспособен да владее, несъмнено представляваше изпитание за вярата на Отшелника. Всички онези приказки от останалите предводители за обединяване с Ескейн или тайнствената група чужденци, изникнала в южната част на града, показваха слабост. А Тангин не можеше да бъде надвит със слабост. Останалите предводители не бяха достойни да носят пламъка. Тангин също. Време беше да поеме бремето изцяло върху плещите си. Дотук със съюзяванията.

Отшелникът стовари пестници върху масата, карайки следовниците си стреснато да замълчат. Да, те са точно това. Следовници, а не предводители. Те ще ми служат. Всички те ще ми служат. Огънят няма да бъде погасен от страхливостта на страхливите. Затова той им каза какво се очаква от тях.

Синият огън проблясваше слабо в отговор на нечистите думи, които нараняваха слуха на Стела. Движейки ръце около купата, Деорк изтегляше пламъка нагоре, докато студената светлина не се стабилизира и от нея не зазвуча познат глас. Момичето от Лулеа потръпна при самия му звук. Повече от всичко й се искаше да запуши уши с длани, но се насили да слуша — възможно беше да научи нещо, което да й бъде от полза. Слушайки, тя усещаше противното влияние на пламъците. Деорк й беше обяснил, че синият огън извлича сила от всички около него. Всеки път, когато биваше употребен, беше рекъл гордо той, пламъците му отнемаха може би месец, а може би дори година от живота на онези, от които се подхранваше — в зависимост от продължителността на пламтенето му. Беше й казал, че пламъкът може да сломи и най-голямата сила. Противният мъж изглежда смяташе слугинската си позиция за голяма чест.

— Докладвай — нареди гнусният глас. Деорк се сви като бито псе.

— Велики Господарю, налага ми се да спомена наличието на временна спънка в плановете ви — заговори той, облизвайки безкръвните си устни. — Сваленият Аркос на Немохайм е събрал сила срещу мен и успя да попречи на опита ми да унищожа Еклесията.

— Как е възможно това? — прогърмя гласът. На Стела й се стори, че гневът, съдържан в тези думи, е способен да изкърти сърцето й от гърдите.

— Повелителю, привлякъл е могъщ магьосник да му помага. Този маг изпрати илюзорните сенки на погиналите срещу градските стражи. Наложи ми се да си послужа с цялата си сила, за да разваля магията му. И това не е всичко. На негова служба е поне един от бойците на Махди Дащ.

— Невъзможно! — Този път Стела беше сигурна, че сърцето й спря за момент. — Сам познаваш бройката им: тринадесет тринадесетици, сто шестдесет и девет, нито повече, нито по-малко. Известно ми е разположението на всички от тези мои най-верни служители. Остават слуховете за четиримата ренегати. Но за тях мислех, че са убити?

— Господарю, доверявам се на думите на онези, които изпратихте да изследват историите за Махди Дащ в западната част на Фалта — внимателно отвърна Деорк. — Вестоносците, които изпратих във Фирейнс и Плоня, откриха тела, чието описание несъмнено съвпада. Споходило ги е някакво бедствие, защото са били открити на дъното на пролом, в подножието на мост, който изглежда не е издържал преминаването им. Но е имало и следи от голяма битка, с над стотица мъртви, недалеч от мястото, където ренегатите са били открити. Ще желаете ли да разпитате пратениците? За поне двама от тях съм сигурен, че в момента се намират в Инструър.

— Ще ми ги доведеш утре по същото време. Но първо ще претърся ума ти. Искам да науча повече за магьосника, наплашил те така. Приближи се към огъня!

Стискайки зъби, председателят на фалтанския съвет се приближи до пламъка, който моментално го обгърна. Писъкът на Стела отекна едновременно с този на Деорк. Рушителят обстойно проучваше слугата си, дирейки нещо, което да му помогне да разбере причината за отлагането на победата му. Пламъкът се отдръпна след около минута. Деорк рухна на колене и повърна в агония. Гласът продължи, отдавайки нулево внимание на страданието на слугата.

— В ума ти съзрях нещо, което ме кара да се замисля. Нямаш повод да се страхуваш! — добави гласът, когато Деорк се отдръпна от пламъка. Впрочем студенината на думите не беше окуражаваща.

— Не си се опитал да ме заблудиш, което до този момент е спасило живота ти. Знай, служещи, че първата неистина, която ми изречеш, ще бъде изсечена върху надгробния ти камък. Притеснява ме нещо, което си видял, сияйната светлина… Тя ми напомни за нещо, което съзрях преди много време. Ще помисля по-обширно над нея…

А междувременно ти нанеси своя удар — бързо и без колебание. Погаси бунта по същия начин, както се справи с отегченията в Джасуея. Когато навлизам в Инструър, искам да бъда посрещнат от окълваната глава на Аркоса, красяща стените редом с тези на следовниците му. Използвай цялата си сила. Отмина времето за предпазливост. Намери онзи магьосник и предателя от Махди Дащ. Намери ги и ги унищожи!

Сега легни и отвори душата си! Ще ти дам силата, от която се нуждаеш, за да не ми донесеш нов провал!

Под ужасения поглед на Стела пламъкът повали Деорк на пода. Червени ивици запулсираха сред синьото, разливайки се върху потрепващото тяло. Младата жена бе ужасена от близостта на злото излъчване. В един момент тя изгуби съзнание, сломена от излъчващата се от плама сила.

Нощта изсветляваше, а Лийт все така седеше на масата под платнището, чувствайки потрепването на Стрелата върху клепачите си — подобно на притиснато животинче, криещо се от факлата на ловеца. По някое време останалите се разбудиха и се оттеглиха по стаите, но Лийт остана. Бе си казал, че предпочита да остане тук, защото в помещенията бе неприятно тясно заради повишената им бройка. А имаше толкова много неща, над които да размишлява. Стела бе изгубена, а те не можеха да се отправят в търсене — не и докато не решаха как да постъпят с Джугом Арк. Проклета Стрела! Артефактът проблесна в отговор на гневната му мисъл. Изгубих Стела, която обичах. Вместо нея имам Стрела и омразен глас, които не обичам. Опитах се да постъпя правилно, изричайки това, което Джугом Арк искаше да бъде изречено. Но никой не иска да застане зад мен. Вече не мога да направя нищо повече. Защо не искат да се вслушат в мен? Защо отказват да разберат, че за победата трябва да бъде платена цена? Как очакват да получат помощ от лозианите, а после нещата да продължат постарому? Иска ми се кралят на Фирейнс да не беше пращал баща ми в Брудуо! Така поне щях да поживея една година в приятно невежество, преди да умра. Още една година, през която да се катеря по дърветата и да плувам в езерото!

Лийт удари с юмрук по масата и отвори очи. Светлината пред него трепна за миг. Приятелите му седяха около масата. В първия момент той си помисли, че това е илюзия, но тогава осъзна, че трябва да са се върнали, докато е спал. Но аз не съм заспивал! Убеден съм! Моментен оглед показа, че греши: баща му го нямаше, заменен от Модал, който по-рано беше напуснал навеса. По лицата им младежът разбра, че неволно е изрекъл мислите си на глас. Засрамено сведе глава.

Хауфутът се изправи.

— Зазорява се — рече той. — Известна ни е мъката ти, Лийт. Ако можехме да сторим нещо, за да ти я спестим, щяхме да го направим. Докато ти стоеше тук, ние се посъветвахме. Сред Компанията има мнозина, които са по-силни и по-мъдри от теб, но никой от нас не може дори да докосне Стрелата, да не говорим да укроти криещата се в нея магия и да я впрегне в наша полза. Никой не е посегнал към Джугом Арк. Тя е там, където ти я заби вчера. Вземи я, Лийт. Петимата от Ръката може и да са напуснали Лулеа заедно, но има само една ръка, способна да ни поведе към победа.

Седнал през три места вдясно от него, Фемандерак тихо започна да свири. Три ноти, повторени, сетне изсвирени в различна тоналност. Нали ти казах, сякаш изричаха те. Нали ти казах…

Кърр се изправи и застана до хауфута.

— Не ми се вижда разбираемо, но всички парчета от пъзела сочат към теб, момче. Баща ти беше този, който разкри брудуонския замисъл, а дядо ти изникна в най-неочаквания момент, за да ни помогне. Семейството ти е част от тази мистерия. Когато протягаш ръка и вземаш Стрелата, правиш го от името на семейството си, Аркимм, Компанията. Може би дори от името на всички фалтанци.

— Всички фалтанци? — натърти Лийт. — Или само онези като нас?

— Знаеш отговора — тихо рече принц Уизаго. — Ние от Компанията бяхме събрани от Петимата. Ние представляваме цяла Фалта. Затова трябва да пристъпим към делото си, мислейки за цяла Фалта. Но като кралски син трябва да добавя, че тази твоя идея е пълна с опасност. Може да се озовем с армия, която се нахвърля в себераздор далеч преди да се е изправила срещу същинския враг. Един истински войник би посъветвал, че е по-добре да имаш малка армия с единна мисъл, отколкото голяма армия с множество умове. Но пък не виждам да имаме избор. Нека бъде волята на Стрелата, ако действително си разчел волята й. Когато войната свърши, онези от нас, които са останали, ще обсъдят какво да се прави.

Фемандерак придаде настойчивост на музиката си.

Модал тласна стола си назад и се изправи срещу внука си.

— Костите ми са стари, а умът ми далеч не е тъй остър — поде той с дълбокия си глас. — Но тази гатанка не ме затруднява. Без значение дали щях да видя Джугом Арк в ръката на невръстно дете или умираща старица, щях да следвам тази ръка с цялото си останало умение.

Знайте, че мнозина ще разсъждават като мен, включително и хора на влиятелни позиции. Те не ще се поколебаят да изпратят подчинените си да се присъединят към нас, щом узнаят за откриването на Стрелата. Нужно е само да изпратя вест на своята кралица — и десет хиляди войници ще поемат към нас. Или пък дори още по-голяма войска ще се отправи към Просеката, за да я задържи срещу брудуонските сили. Това и ще сторя, без значение какво решение вземе Компанията, защото Сна Вацта не би допуснала, чиято и да било армия да прекоси южните й граници. Прекосяването на Просеката ще коства много животи на брудуонците, особено ако сглупят да опитат зиме. Познавам те едва от часове, Лийт, но вече подозирам, че Стрелата добре е подбрала своя Носител. Не унивай! На своя страна имаш силни мишци и мъдри чела.

— Трябва да ни поведеш, Лийт — каза хауфутът. На Лийт му се стори, че думите на селския първенец криеха облекчение. — Снощи ти ни предостави ултиматум: да приемем условията ти или да забравим за Джугом Арк. Това бе постъпка на водител. Ние взехме решение. Ще те следваме.

Хауфутът отново седна. Никога от началото на пътуването широкото му лице не беше излъчвало такова спокойствие.

— Слънцето изгрява — напомни Модал. — Скоро хората ще се съберат, готови да чуят какво им повелява Стрелата. Всички ние изчакваме думите ти. А междувременно аз трябва да се погрижа за неотложна работа. Разрешено ли ми е да се оттегля за известно време?

Никой не възрази, затова възрастният мъж бързо напусна навеса.

Сега Фемандерак свиреше едва доловимо.

Лийт се обърна към останалите:

— Виждам четири празни места — рече той, подбирайки внимателно думите, предоставяни от трескавата му мисъл. — Компанията не е пълна. Къде е баща ми? Защо не иска да сподели една маса с новопоявилия се мой дядо? — Обръщайки се към Кърр, той продължи. — Ти намекна, че моето семейство е специално. Може би е така, не зная. Никой не ми е казвал нищо за дядо ми. Но във всеки случай то е разделено. Как може едно семейство, където липсва единност, да е свързано със Стрелата на единението?

Юношата посочи към друг празен стол.

— Къде е Хал? Собственият ми брат крие тайни, за които никой от вас не знае. Бих могъл да ви разкрия неща, които ще променят мнението ви за семейството ми. Дори ти, майко, не знаеш всичко, което Хал е сторил, откакто напуснахме Лулеа. Той не е каквото изглежда. Нима никому не е направило впечатление мълчанието му? Защо той вече не казва нищо? Никой ли не помни острите му думи в пещерата на Отшелника? Противенето му да си проправим път до Съвета с подкуп? Или готовите му съвети в дома на хауфута, когато пътешествието дори не беше започнало? Той вечно ни напътства и се старае да ни влияе. Но сега не казва нищо. Не е казал нищо, откакто Джугом Арк бе намерена. Никому ли това не се вижда странно?

— Лийт, Хал е специален, всички знаем това — разпери ръце Индретт. — Може би мълчи, за да ти даде възможност сам да вземаш решения. Когато приключи с правенето на закуска, можеш лично да го попиташ.

Лийт изръмжа раздразнено — Хал отново се беше сдобил с моралното превъзходство.

— Виждам и друго празно място в редиците на Компанията — продължи той. — Къде е Фарр? Изостави ли ни?

— Не сме го виждали от снощи — отговори Перду. — Не бих казал, че е голяма загуба.

— Не е така — обади се Кърр, изненадвайки всички, включително и себе си. — Той показа повече дух от мнозина. Кой от нас би могъл да каже как би постъпил, ако беше на негово място? Аз самият не съм гледал как майка ми, баща ми и брат ми умират, докато съм съвсем млад. Надявам се, че е подирил усамотение, за да размисли.

— Дори и така да е, за момента е все едно изгубен — заключи Лийт. — Както и още един от нас. Преди по-малко от два дни навлязох в Инструър, за да узная, че Стела е изчезнала. Все още не всичко ми е ясно. — Той се обърна към Индретт. — Значи се е влюбила в мъж от Еклесията, но не е получила разрешение да сключи брак с него? Как е възможно това? Та аз отсъствах толкова малко!

— Лийт, Стела е жена. Или поне пътуването преждевременно я накара да узрее. Може би трябваше да й позволим да последва сърцето си, разчитайки, че то не би й позволило да встъпи в рушителен брак — какъвто би се оказал подобен съюз, тъй като тя желае от брака нещо, което никой брак не е в състояние да предложи. Но ние ще продължим да я търсим. — Майка му кимна, за да подсили думите си.

— Искам всички да бъдем заедно — рече Лийт. — Не ми харесва да виждам празни столове.

— А аз не искам да ставам досаден, но вън става все по-светло — напомни им Фемандерак с усмивка. — Е, какво ще правим? Приемаш ли да понесеш бремето на Джугом Арк, Лийт?

Последният акорд на арфата бавно потъна в тишината. Мълчанието бе натоварено с предбурно напрежение. В пещерата под Джорам Лийт беше взел Стрелата, без да осъзнава какво означава това, обвивайки пръсти около пламтящия ствол в покорство на глас, който бе смятал за приятел. Сега беше различно. Знаеше, че Стрелата няма да го изгори, поне не телесно. Но чувстваше, че огънят е в състояние да го изпепели вътрешно. Същият пламък го бе посетил онази нощ в мазето на Фоилзи. Същият глас бе говорил през него в онази нощ сред леденото езеро със Стела. Бе говорил за обич, но диреше да обгражда. Предлагаше свобода за Фалта, но окови за него. Лийт търсеше гласа, а не искаше да има нищо общо с него. Този път, ако протегнеше ръка, нямаше да се раздели с него и с Джугом Арк, докато всичко не бъдеше спечелено — или изгубено. И дори и ако войната бъдеше спечелена, какво щеше да пожертва Лийт?

Не зная защо се колебая. Реално не ми е останал избор. Никога не съм разполагал с избор.

Той разтвори пръсти. Стрелата припламна, отскочи от масата и влетя в ръката му.

— Приемам водителството на Компанията — обяви Лийт, — докато се намери по-достоен от мен.

Джугом Арк припламна, сякаш изразявайки задоволството си със ситуацията.

— Вие ме направихте предводител, но това не означава, че вече няма да търся съвета ви. — Той им направи знак да се съберат. — Бих искал да споделя една идея, която ми се струва добра. Но желая да чуя и вашето мнение по въпроса.

И Лийт заговори бързо, а докато говореше, членовете на Компанията започнаха да кимат.

Когато Аркосът на Сна Вацта достигна Желязната врата, секретарят на Съвета го уведоми, че днешното заседание вече е започнало. Многоуважаемият Аркос можел да влезе единствено след сутрешната част — и то само ако Деорк даде разрешение.

Коридорът на просителите все още беше празен. Модал изтегли меча си и повторно отправи настояването си. Много добре знаеше какво го очаква от другата страна на вратата. Не се надяваше, че ще си тръгне жив. Но кралицата бе издала нареждането си, така че той щеше да се подчини.

— По тази причина не можем да позволим настоящата ситуация да продължава — казваше красивият магьосник, докато Модал се доближаваше към полуотворената врата на Вътрешната камера. — Докато човек като него вилнее из града, дори и ако силите му не отговарят на мълвяните легенди, ще бъде като магнит за цялото неподчинение, което в момента ни тормози. Новините, които е донесъл на северняците, са още една причина да действаме моментално.

Модал понечи да бутне докрай вратата. В същия миг говорещият го усети. Търговецът също усещаше председателя съвсем ясно.

— Влез — изрече гласът. Аркосът на Сна Вацта бе принуден да се подчини. Около съвещателната маса бяха насядали предателите, удивени от дързостта на завърналия се. Точно срещу вратата стоеше Деорк, комуто принадлежеше гласът.

— Седни — нареди властно председателят. Модал отново не се възпротиви. Възнамеряваше да си запази силата.

Разположеното насреща му не беше изцяло човек. Нещо се бе случило на Деорк във времето между двете посещения на Модал. Страховито и мъчително присъствие се взираше от очите. За пръв път Търговецът се вглеждаше в лицето на обладан.

— С идването си ми спестяваш много усилия — изрече гласът. Устата се кривеше неестествено и несъответстващо на думите — пародия на нормалната реч. — Точно се канех да издам заповед за залавянето ти. Възнамерявам да ти задам няколко въпроса, Аркосе.

Болеше невероятно, но Модал се възпротиви по начина, който бе научил сред народа на хаукъл — не се изправяше директно срещу силата, а отстъпвайки с духа си встрани, пропускаше злобата на гласа край себе си. Не можеше да го нападне, защото това противоречеше на учението им. Но съгради защита.

— Нося ти съобщение от своята кралица — поде Модал.

— Мълчи! — просъска гласът. Повелята на думата го проряза като замаха на жив камшик. Почти бе невъзможно да се противопостави, но Търговецът беше подготвен.

— Имам право да говоря — продължи Аркосът на Сна Вацта, преглъщайки мъчително. Очите на противното лице се присвиха и изненадано. — Кралицата ми подозираше измяна в Съвета на Фалта. Употребата на тъмна магия в залите на Първородните потвърждава подозренията й. Тя ми нареди да кажа, че Сна Вацта се оттегля от неистинския Съвет и го счита за разпуснат. Тя ще потърси единомислещи монарси, с които да организира нов Съвет. От настоящия момент тя преустановява връзките си с тази група и оттегля своя представител.

— Оттегля го, а? — кресна Деорк. Но макар гласът му да пламтеше от кървава злоба, беше безсилен да плени Аркоса. Вбесен, председателят се изправи и сграбчи ръба на масата, който започна да дими под захвата му. — Не ще избегнеш мощта на Господаря, селяндурино! Аз сам избирам да те пусна, защото моят Повелител ми повери могъществото да изпепеля жалката ти шайчица! Пази се!

Сега на Модал му се струваше, че от устата на магьосника изхвърчат същински пламъци.

— Скоро всички ще погинете! Събирайте безполезните си сили. Неумиращият ще извлече наслада от удължената ви агония! Върви! Постарай се старите ти нозе да надтичат градската стража, отпратена срещу приятелите ти дори в този миг!

Силата на магьосника се стовари върху Модал като удара на гигантска ръка. Търговецът отхвърча през отворената врата и се приземи по гръб във Външната камера. Но бързо се изправи на крака и затича отчаяно, за да изпревари гибелта, връхлитаща Компанията.

Изгряващото слънце открояваше силуета на момче, възкачено върху дървена платформа. То повдигна ръката си. Лъчите на слънцето и на Стрелата се сляха, опънали дълги сенки зад събралите се пред Струърската порта. Хората бяха дошли тук по много причини. Страх и колебание, отчаяние и мъка тласкаха едни, а други бяха движени от гняв и омраза. Имаше и такива, които бяха дошли само заради магията, сякаш ставаше дума за пътуваща група актьори. Но повечето усещаха настъпващата промяна. Появата на Джугом Арк. Легендарният Търговец Модал се беше надигнал от гроба. В Инструър цареше хаос. Някои казваха, че е настъпил краят на една епоха, други говореха за всеобщия свършек. Говореше се, че самият Рушител се намирал на няколко дни път, повел след себе си армия, с която да заличи Инструър от лицето на света.

Силуетът заговори с младежки глас, усилен от някаква магия, която позволяваше дори на най-далечните да го чуват и разбират. А докато говореше, Стрелата проблясваше в ръката му, сякаш за да подчертае думите му.

— Търговецът Модал, назначен за Аркос на Сна Вацта, казва, че Съветът се състои изцяло от предатели, ръководени от брудуонски магьосник. Затова аз, Носителят на Джугом Арк, обявявам Съвета на Фалта за разпуснат и го проклинам. Ако заловите бивш съветник, не го убивайте, макар с постъпките си изменниците да са заслужили това, а ми го доведете.

Ще бъде организиран нов Съвет, съставен от всички народи на Фалта, които ще излъчат свои представители. А междувременно назначавам Компанията на Стрелата като временен Съвет.

Фигурата посочи наляво и надясно, където стояха хората, раздавали храна и дрехи след пожарите. Неколцина от събраните заликуваха.

— Но ние нямаме намерение да заменяме една тирания с друга. Затова обявявам, че всички заседания на временния Съвет ще бъдат открити. Всеки, който желае да присъства, ще бъде свободен да го стори. Нямаме тайни от вас. Никакви интереси — само спасяването на Фалта.

Освен това сме наясно, че временният Съвет не е пълен. Уповаваме се на Стрелата да привлече представители от земите, които понастоящем нямат такива.

Гласът продължи в звънкия си, почти срамежлив маниер, обяснявайки образуването на голяма армия. Тази армия щяла да се изправи срещу Рушителя, като поеме на изток и заварди Просеката. Този път нямаха намерение да изчакат кафявите орди да обсадят Инструър, както се бе случило преди хилядолетие. Армията щяла да бъде съставена от обучени бойци, каза им гласът, но всеки, който желаел да защитава Фалта, също можел да се присъедини.

— Ние се отправяме в отбрана на нещо много повече от Шестнадесетте кралства — заяви гласът. — Затова ще призовем бойци от много други земи да се присъединят към нас.

И той продължи, обяснявайки как лозианите ще се притекат на помощ.

— Някога чувал ли си за война, където те питат дали искаш да се биеш? — обърна се един мъж към стоящия до него.

— Не че нямам желание — отвърна запитаният. — Немислимо е какво биха сторили брудуонците, ако нахлуят в града. Само че още не съм разчистил руините на дома си. Ще са ми нужни седмици.

— Както и за събирането на армия — обади се един старец. — Той иска да се съберат хора отвсякъде. Ще минат месеци, преди да успеят да поемат на изток, ще видите.

— Никак не ми харесва завръщането на този Рушител. — Тези думи принадлежаха на жена на средна възраст, изразила страховете им. — Имам трима синове. Двама от тях са семейни. Колко ще имам, когато всичко свърши, без значение дали ще се присъединят към войската?

— Мен ме интересува откъде ще вземат оръжие — рече първият мъж, оглеждайки околните. — Мечовете не се изработват ей така, особено хубавите. Чиракувал съм в ковачница, та зная. Един зле насочен удар — и отиват дни труд.

В този момент събраните извърнаха глави — нещо се случваше близо до платформата. Току-що бе пристигнал мъж в бяла роба. Изглежда беше тичал здравата. Двама от приятелите му го подкрепяха, докато той говореше със Стрелодържеца. Младежът слезе от платформата, с което изчезна от погледите на мнозина. Събраните се разшумяха развълнувано. Какво ставаше?

Бившият ковач бе блъснат по гърба. Той се обърна, готов да се скара със собственика на непредпазливия лакът. Но готовата ругатня така и не напусна устните му. Зад тълпата се простираше редица стражи, простряла се край стената. Точно зад него група войници си проправяха път напред с дръжките на мечовете и копията си.

— Отдръпнете се! Направете път, за да не усетите другия край. На няколко места избухнаха стълкновения, разнесоха се викове, но като цяло събраните отстъпваха.

Лийт разтревожено гледаше задъхания си дядо.

— Съветът… идва! — простена Модал. — Решили са… да ни унищожат!

Манум и Индретт едва го държаха на краката му.

Някаква суматоха накара по-младия Търговец да повдигне глава. Тълпата се разделяше, разкривайки Струърската порта — откъм която се изливаха стотици стражи, водени към Компанията от фалтанския Съвет. А начело на Съвета яздеше Тангин.

Сред присъстващите имаше оцелели еклесианти, които веднага познаха предателя. Без да откъсва поглед от приближаващите стражи, Манум слушаше Модал да обяснява, че Тангин в действителност е Деорк, председателят на Съвета. За момент той смяташе, че баща му греши, но когато съветниците се приближиха, осъзнаването раздра духа му. Тангин и Деорк действително бяха един и същи човек. Човекът, напътстващ злината в Инструър.

Някой избута Манум. Аркосът на Немохайм, който се взираше с омраза в настоящия председател. Дъхът му излизаше със съсък.

— И това е мъжът, с когото Стела щеше да сключи брак — тихо каза Манум. — Били сме толкова слепи!

Мъжът с красиво лице и жестоки очи повдигна ръка. Стражниците спряха. Той остана на няколко ярда от Компанията, наложил си презрително изражение.

— Тазсутрешните речи бяха много слаби — рече той с почти небрежен тон, обръщайки се към Аркоса на Немохайм. Очевидно смяташе, че той е предводителят. — Блудкави. Колебливи. Повече от ясно е, че ти и пасмината ти си нямате никакво понятие от власт и манипулация, нито някога ще имате. С право те отстраних! Защо новите ти приятели не са ти препоръчали Тангин от Еклесията за оратор? Той с радост щеше да държи реч за теб!

Думите на Деорк изхвърчаха като остриета.

— Пазете се от словоплетството! — настойчиво изрече Фемандерак, който също стоеше до Манум. — Не позволявайте мислите ви да бъдат размесвани! Нито за миг не забравяйте, че този човек е лъжец и разрушител на животи!

Деорк хвърли изпепеляващ поглед към високия философ, който от своя страна го гледаше, без да трепва.

— Чух опита ви да подтикнете тези мъже и жени на бунт против законните им владетели — рече мъжът с лицето като маска. Неговият глас също биваше чуван от всички. — Тук съм от името на Съвета, за да потисна този бунт и отведа организаторите му. Ако те се предадат доброволно, останалите са свободни да си идат.

Тълпата шумно изрази облекчението си. Повечето от хората вече бяха попаднали под влиянието му.

Манум направи крачка напред. Значи това беше Пазителят на Андратан? Търговецът все още не бе забравил това гнусно място. Може би ако отнемеше живота на злодееца, щеше да спи по-спокойно. И той постави ръка върху дръжката на Джетартовия меч.

Деорк видя жеста му и се изсмя. Повдигна ръка. Дръжката тутакси се нажежи. Манум рязко дръпна ръката си, преди да е изгоряла.

— Илюзия! — просъска Фемандерак.

— Не мисля така — рече Модал. — Погледни очите му. Виж как блестят. Виж и китките му! Този пулс не е неговият. Този човек носи силата на друг. Само каква цена плаща!

— Каквато и да е, малка е — отвърна Манум, за момент забравяйки несклонността да разговаря с баща си. — Само че ние ще бъдем тези, които ще си платим днес. В капан сме.

— Е, какво решихме? — попита нечистото създание пред тях.

— Няма какво да решаваме — отговори Манум. — Няма фалтански закон, който да налага подчинението ни на Брудуо.

Врагът им се изсмя. Гърлото му пламтеше червено — отвод към яростна пещ.

— Точно както Господарят ми предрече! Много добре. Стотици честни граждани ще платят за гордостта ви. Остават ви само мигове живот — времето, което е нужно за подготовката на синия огън. Всевластният би искал да гледа триумфа си.

Председателят се извърна встрани, за да заповяда да му бъде донесено нещо. В този момент магията му отслабна. Те Туахангата скочи напред със страховит вик, размахвайки бойната си тояга. Но преди ударът да попадне в главата на нападнатия, тоягата се сблъска с невидима бариера. Туа извика от болка, отдръпвайки ръката си.

Деорк — Тангин — който и да беше този — отново се обърна с лице към тях, без да показва, че е забелязал нападението. Постави на земята пред себе си купа с някаква мазна течност, сетне отново погледна към Компанията.

— Смятате се за велики — подигра им се той. — Сред вас има учени, които четат дебели книги и почти ги разбират. Деца, които повалят стражи само с един страхлив удар на кана. Магьосници, които са способни да създадат магия, оставаща да съществува цяла минута. Но сред вас има и такива, които представляват известен интерес. Преди да умрете, Господарят ще разбере всичко.

Деорк разпери ръце над купата. От течността бавно започна да се надига син пламък. Той отново заговори:

— Дъното на чашата ви отчаяние още не е достигнато. Кажете ми: в пълен състав ли е малката ви групица? Или някой не ви достига? — Без да дочака отговор, той направи жест на един войник, който се обърна и пое към Струърската порта. — Досетихте ли се вече? Съвсем скоро ще видите!

Той повдигна ръце над главата си. Синият пламък с рев се заби в небето.

— Съзрете Неумиращия, съзрете Всевластния!

Нещо започна да се оформя сред синьото на пламъците — три червени петна: уста и две очи. Заговори глас, разтърсил площада:

— Поклонете се пред моя верен служител!

Огромна тежест ги притисна на колене. Смях се разнесе над приведените гърбове на тълпата, накарал мнозина да запушат уши. Всички усещаха ужаса.

— Изправете се, поклонници! — нареди гласът. Тежестта се отдръпна, така че можеха отново да се изправят. И членовете на Компанията с ужас видяха дребна парцалива фигура, овързана с вериги, да стои между тях и пламъците, които непрекъснато се разстилаха встрани, сякаш диреха нещо.

— Заловил е Стела… — каза хауфутът.

Следващите няколко секунди се проточиха във вечност. Хал изникна до Лийт, макар че само допреди мигове въобще не бе стоял сред Компанията. Той постави ръка върху рамото на брат си и прошепна:

— Почакай! Още недей да правиш нищо!

Думите му имаха противоположен ефект. Изревавайки яростно, Лийт скочи на платформата. Джугом Арк засия с непоносима светлина.

— Стела! — провикна се той. Слабата фигура обърна лице към него. За момент очите им се срещнаха. Неговите бяха изпълнени с гняв и страх, а нейните с отчаяние и безнадеждност — и още нещо, скрито дълбоко: непокорство.

Сетне очите му я изгубиха, защото синият пламък избухна в отговор. Безтелесният глас изрева думи, които Лийт не можа да разбере, слова на омраза и отврата. Синият огън се сблъска с бялото сияние на Стрелата. Сякаш земята се изправяше срещу небето в гръмко треперене. За момент светът притъмня, сетне премигна и се изчисти. Отново беше утрин. Синият огън го нямаше. Счупена купа лежеше на земята.

Лийт тръсна глава. Глас като острие разсече тишината.

— Ще си платиш за това — изрече гневен глас. Деорк стоеше под Струърската порта, заканвайки се с юмрук. — Ще си платиш! Ще гориш вечно, молейки за пощада, която не ще получиш! Точно както ще моли Стела!

Озъбвайки се, той се обърна и изчезна.

Лийт отчаяно се огледа, търсейки Стела. Напразно. Всички събрани лежаха на земята — може би мъртви, може би просто в безсъзнание. Не знаеше. И не го беше грижа. Градските стражи също бяха сполетени от същата орис, повалени от сблъсъка на двете могъщи сили. Дори членовете на Компанията лежаха около него. Струваше му се, че той е единственият оцелял.

Край него някой простена. Фемандерак бавно се изправи на крака, хванал главата си. Един по един и останалите приключенци се размърдаха.

— Видях — прошепна философът с ужасѐн глас, като че отново преживяваше някакъв ужас. — Видях как пламъкът се пресяга и я сграбчва! Боже! Пъхна я право в пастта си. Надявам се да е още жива, но се страхувам… страхувам се…

Тогава Фемандерак се опомни и видя застаналия до него младеж.

— Лийт, сигурен съм, че тя е добре… — Той замълча. — Съжалявам. Няма как да е добре. Аз съм глупак.

Без да му обръща внимание, Лийт изтича сред тълпата, зовейки името й. Никой от войниците не се беше надигнал, но неколцина от събралите се вече се бяха изправили, опирайки се едни на други. Повечето още бяха в безсъзнание.

И никаква следа от Стела.

Лийт погледна към Компанията — вече всички представители стояха на крака. Видя Хал да се приближава към тях, уж току-що пристигнал. Индретт го прегърна.

— Хал! Къде беше?

— Приготвях обяда — рече той. — Какво е станало?

— Много неща — отвърна Манум. — Но преди да говорим за това, има някои неща, за които трябва да се погрижим. Лийт? — Той се обърна към по-малкия си син.

Лийт кимна. Моментът на лудост беше отминал. Изблъсквайки мъката и гнева, той отново застана на платформата. Вече повече от половината събрани се бяха свестили, а войниците все така лежаха.

— Днес врагът ни се яви — каза им Лийт. — Той насочи тъмната си магия срещу Джугом Арк, но се провали. Лакеят му бе принуден да побегне, а армията му лежи в нозете ви. Първата битка във Фалтанската война се проведе тук, в Инструър, и вие сте победителите!

Радостта на тълпата не беше особено убедителна. Тук се бяха сблъскали неразбираеми за тях сили, оставили ги живи само по някаква случайност. Стотици ужасени хора бързо се отдръпваха, проклинайки любопитството си. Беше се оказало, че магията далеч не е веселието, което бяха очаквали. Утешаваха се с това, че поне са останали живи.

Лийт продължи да говори, решавайки да не обръща внимание на оттеглящите се.

— Сега Рушителят знае за намирането на Джугом Арк. Видя я как бива издигната срещу него. Заради това ще ускори подготовката си. Вече ще знае, че ще ни завари подготвени.

Затова нека наистина се подготвим! Да не протакаме повече! Нека онези от вас, които притежават храброст и силни мишци, се въоръжат от стражите. Ще има заседание на новия Съвет и преди денят да е изтекъл, наши пратеници ще пътуват към всички земи на Фалта. Нека Джугом Арк ни донесе единство, както е предречено!

Само след минути градските стражи на Инструър се оказаха пленени от същите хора, които бяха изпратени да изпосекат. Намериха се и глупаци, които опитаха да избягат и които погинаха под градушка удари. Колкото и неопитно да бяха държани мечовете, числеността на хората гарантираше, че никой не може да се измъкне. А останалите бяха отведени до мястото, което самите те бяха разчистили, и бяха принудени да седнат, сключили ръце върху тила. Стотици ентусиазирани граждани ги бяха наобиколили, зорко дебнейки опит за бягство.

Лийт слезе от омразната платформа. Надяваше се никога вече да не му се налага да стъпва отгоре й. Отдалечи се в сенките, отпусна се на колене и заплака.

Стела се опита да изпищи, но в дробовете й не бе останал въздух. Искаше да се мята, но не можеше да помръдне. Намираше се вътре в пламъка, едновременно обгръщаща и обгръщана, сведена до въглен сред синя студенина. Намираше се на място, където не можеше да се надява на помощ и изкупление, а болката би представлявала приветстван спасител. Тя не се движеше нито напред, нито назад; нито нагоре, нито надолу. Не можеше да определи нито колко време е стояла сред пламъка, нито кога (и дали) агонията ще има край. Тя умоляваше за смърт, но пламъкът не й обръщаше внимание, обърнат към някаква друга цел.

И тогава синият огън започна да крещи от гняв към някакъв разбуден спомен. Стела разбра, че е на път да бъде погълната — и се предаде. Парадоксално, това я спаси. Тя пое нагоре като почти угаснала искра. Ако беше запазила волята си за живот, пламъкът щеше да я изпепели. Под нея червената паст ревеше, ставайки все по-голяма, с вероятно намерение да погълне света. Но дори и в това си състояние Стела можеше да види, че подобна хапка би се оказала прекалено голяма. Последва страховита експлозия, сблъсък на светло и тъма, на огън и вода, толкова огромна, че заплашваше да разруши всичко. Но по времето, когато достигна до нея, силата на взрива бе отслабнала, така че тя единствено прогони съзнанието й — за което Стела беше благодарна.

Тя се събуди сред тъмнина. Възприятията й нахлуха обратно, изострени от пламъка. Откри, че лежи върху грубовати плочи, чийто допир създаваше впечатлението, че са изсечени от лед. Въздухът беше влажен. Отнякъде долиташе нечие накъсано дишане.

Объркана, Стела първоначално реши, че отново е отведена в Пиниона. В неговите подземия бе прекарала едно мъчително денонощие, прикована сред гледки, миризми и звуци, в които просто бе отказвала да повярва. Това също беше някаква тъмница, само че, осъзна тя изненадано, тук не беше окована. Някъде в тъмното дишането стана по-спокойно и по-дълбоко. Стела почувства, че я обзема безумен ужас.

— Кой е там?

Гласът й бе не по-силен от шепот, но бе чут. Сред нищото изникна пламък, малък, но стабилен. Той извади от мрака очертанията на силует. Огънят се усили, изпълвайки помещението със синя светлина. Тогава Стела го видя.

Той беше висок, широкоплещест и облечен в сива одежда — толкова мрачна, че убиваше светлината около него. Сребърна корона красеше челото му. А лицето му — лицето беше сбръчкано, белязано от старост, безводна от векове пуста. Лице отвъд гроба. Пред очите й то започна да се променя. Белезите изчезнаха, бръчките се загладиха. Целението му докара лика на крал.

Рушителят.

Той я погледна и я позна. Това беше северното момиче, девойката, която Деорк пазеше за него. Онази, в която беше усетил ехото на яркия пламък. Яркият пламък… пламъкът… споменът за скорошната загуба сгърчи благодарните му черти. А впрочем беше ли наистина поражение? Бе рискувал шепа безполезни войници и умел, но заменим слуга. В замяна на това се беше сдобил със знание, което бе дирил през изминалите години. Кой и къде е Десницата? Този въпрос го беше тормозил в продължение на две десетилетия — откакто бе изтръгнал предсмъртно признание от даурианския шпионин. Сега питането беше получило отговор. И не само това. Недостатъкът в плановете му най-сетне бе изтъкнат. И то достатъчно рано, за да бъдат предприети мерки. Грешката му се състоеше в това, че не беше задал тъй логичния въпрос: какво би държала тази Дясна ръка? Сега вече знаеше. Проклетата Стрела.

Неумиращият си бе изградил правило да не насочва спомените си към онзи ден преди две хилядолетия, когато край фонтана се бе изправил срещу Бога. Но сега си наложи да преживее отново момента, в който пламтящата Стрела проблясва край очите му и пробожда китката. Когато в шокирана агония бе погледнал към силуета на смъртния си враг. Каквото и да стореше Най-възвишеният, не можеше да го лиши от въздигнатия екстаз, разливащ се по тялото му в този момент. Отпитата глътка беше накарала кръвта му да кипне. Помнеше усещането ясно. И все още го усещаше — живот, непознат за смъртните, който гори… Водата от Фонтана на вечния живот. За подобно нещо си струваше да заплатиш с една ръка. Но Джугом Арк символизираше гнева на Бога и заплахата, която той все още представляваше за плановете на Неумиращия. Не само това — тя символизираше и предпочитанията му към Първородните. Рушителят току-що бе разбрал, че Стрелата не е само прост символ, а сама съдържа сила. В един момент щеше да се изправи срещу Джугом Арк и носещата я Десница. Но още не.

Сега трябваше да се занимае със северното момиче, треперещо на колене. Две хиляди години бяха много време, но винаги имаше нови неща за научаване. До този момент не знаеше, че синият огън може да се използва като средство за придвижване. Дори не се бе замислял над тази възможност. Разбира се, беше възможно това да е страничен ефект от сблъсъка на силите — уникална проява, чиито условия да са много трудни или направо невъзможни за пресъздаване.

От по-голяма важност беше връзката между тази девойка и Десницата. Първата бе получила Огъня — в това нямаше никакво съмнение. Това пораждаше у него притеснение, защото бе смятал със сигурност, че Най-възвишеният никога вече няма да дари Фуирфада на потомците на Първородните. Момичето представляваше загадка. Той не усещаше някакъв талант у нея. Отсъстваха тъй забележимите следи от употребата на онази сила, която Рушителят помнеше много добре. Значи или девойката беше слаба, или притежаваше надвишаващо неговото умение да се прикрива. Имаше начини да узнае, разбира се, някои от които щяха да я увредят сравнително малко. Възможно беше да се нуждае от нея сравнително невредима — в ума му вече се оформяха определени идеи. Нито за момент не му хрумна, че тя не осъзнава наличието на силата си.

— Е, Стела — поде той с изненадващо мек глас, привиквайки името й на повърхността на ума си. — Ти дойде при мен. Има много неща, които бих искал да зная — за теб и за приятелите ти.

Тя се опита да се противопостави на въпросите, но гласът, който до този момент бе чувала само през синия огън, на живо се оказа безкрайно по-могъщ. Усилията й бяха напразни. Макар думите да бяха изричани спокойно, те носеха силата на буря. С ужас, презирайки се, но неспособна да се спре, Стела отвори уста и му разказа всичко… всичко…