Дясната ръка на Бога

Глава 14 В търсене на визия

Нова студена, сивкава зора. Нова купа яхния, която да бъде очаквана — сякаш можеше да засити за повече от час глада, гризящ вътрешностите му. Нова среща в раираната шатра, ново спокойно изреждане на загубите от предния ден. Нов гроб, който да бъде посетен, приютил пореден герой. Пореден от дните в месеца, който бе изминал от началото на сблъсъка. Различното днес беше, че гробът, който щяха да посетят, беше този на Джетарт.

Героят от Инч Чантър бе причакан в засада, докато провеждаше ежедневния си преглед. Маршрутът му беше променян всеки ден именно с цел предотвратяването на подобно събитие, което означаваше, че старецът или е извадил необичайно лош късмет, или е станал жертва на предателство. Брудуонците бяха избили придружителите му веднага, а сетне бяха измъчвали стареца пред очите на фалтанската армия, хвърляйки презрително осквернените му останки.

Тогава Манум бе толкова побеснял от гледката, че щеше с голи ръце да се нахвърли върху цялата брудуонска армия, ако не го бяха задържали. През остатъка от деня Търговецът се бе сражавал на предната линия и никой от враговете не бе съумял да се противопостави на нажежената му ярост. Мълвата за делата му вече биваше превръщана в песни.

Лийт въздъхна, потри наболяващия го гръб и повдигна Джугом Арк. Изглежда главното преимущество на Стрелата се състоеше в отоплението, което тя предлагаше. Всички останали бяха в една или друга степен измъчвани от студа.

Юношата отметна платнището и пристъпи сред снега.

Месец на ужас и безсилие. През онзи първи следобед, когато той и Фемандерак бяха спасени на косъм от ноктите на Махди Дащ, цялата война можеше да е свършила. Рушителят бе хвърлил най-силните си войници срещу тях — жестоки, непоколебими хора, които бяха посекли хиляди фалтанци. За момент всичко бе изглеждало загубено. Едва падането на мрака бе спасило защитниците.

Ала бойците на Фалта демонстрираха храброст, далеч надминаваща и най-дръзновените очаквания на Лийт. Може би те знаеха, че единственият начин да се махнат от това проклето плато се крие в разгрома на брудуонската армия, а може би имаха ясна представа какво щеше да сполети родните им места, ако се проваляха. Във всеки случай те се сражаваха с упорита решителност, удържайки дори и най-елитните воини на Неумиращия, макар и на цената на страховити загуби. През цялата първа седмица ратниците на Лийт бяха изтласквани бавно назад през сивкавия камък на Нагорж, отстъпващи с неохота и само под най-суровите заповеди, изтъкващи липсата на алтернатива.

В края на тази седмица фалтанската армия беше изгубила три левги и се сражаваше на далеч по-разгърнат фронт. Загубите възлизаха на седемнадесет хиляди — ужасяваща бройка. Дори и когато на Лийт бе изтъкнато, че тя включва не само убитите, а и ранените, негодни за сражаване поради състоянието си, това не му донесе успокоение. Брудуонците бяха изгубили около една трета от тази бройка, несъмнено най-слабите и неподготвени бойци.

Тогава бяха дошли снеговете. Близо две седмици конфликтите почти отсъстваха, защото двете армии се бяха съсредоточили над оцеляването си. Сух сняг, спускащ се със съскане ден подир ден, вливащ ледените си води във вече натрупаните преспи; стараещ се да стъжни живота — а в някои случаи и да го направи невъзможен — на животните, съпровождащи бойците на Фалта. Само урусите, които върховният вожд на фенните до този момент бе щадил, изглежда нямаха нищо против студа.

Лийт прекара две седмици край палатките на лазарета, използвайки Стрелата си за сгряване и лекуване. Джугом Арк нямаше влияние върху лозианите. Юношата можеше да помага на съюзниците единствено като повдига духа им. Макар да се опитваше да свикне с ужасните гледки, които можеха да бъдат съзрени тук, Лийт не можеше да си изработи безразличие към стотиците мъже и момчета и неколцината жени, понесли ужасяващите си рани заради него. Искаше да ги помоли за прошка, да подири оправданието им. Удивляваше го това, че почти всички от тях на свой ред искаха да изразят подкрепата и вярата си в него, а отношението към Джугом Арк се доближаваше едва ли не до обожествяване. За младежа щеше да е много по-лесно, ако се отнасяха към него с презрение.

През цялото това време Лийт не видя брат си. Бе предположил, че Хал ще е при болните заедно с родителите му, само че лагерът беше обширен и нито веднъж не се срещна с близките си. Макар да му липсваха, не му оставаше време да ги подири — винаги имаше още болни, които да лекува, още срещи, на които да се яви.

Той помнеше момента от първия ден, когато Повелителите на страха бяха напуснали бойното поле, а малцината фалтански магьосници му се бяха притекли на помощ. Това така го бе изненадало! Изглежда майка му, баща му и дядо му също притежаваха известна магическа способност, подобно на брат му. Имаше и други, на които дължеше живота си — дори Фемандерак бе спомогнал за отслабването на атаката на Махди Дащ, макар че стройният философ отричаше. Несъмнено някакъв могъщ маг бе протегнал закрилата си, когато групата бе поела да го спаси, макар че никой от тях не беше сигурен кой е бил въпросният. Лийт и Фемандерак бяха прегърнали всеки от спасителите си, благодарейки горещо. Бе настъпил и един неловък момент с Хал.

— Хал ни поведе — бе казала Индретт с твърд, дирещ, изискващ глас. — Той ни събра и ни показа как да се борим с магията на Повелителите на страха. Без него сега щеше да си мъртъв.

— Несъмнено е имал причини да го стори — бе отвърнал Лийт и се беше отдалечил, без да обръща внимание на възклицанията зад себе си.

Може би дължеше извинение на брат си, само че Хал го нямаше никакъв. Единствено организирано дирене щеше да доведе до откриването му, но за такива неща време нямаше, защото бяха изникнали други, по-настоятелни проблеми с припасите. Колите от Адолина и Сна Вацта станаха много по-редки, защото дори примамливият блясък на инструърското злато не можеше да надвие преспите и замръзналите пътища, които превръщаха пътуването в опасно занимание. Малцината животни, сглупили да излязат сред снега, биваха поглъщани от войниците. Как ли се снабдяват брудуонците? Техният най-близък източник трябва да е много по-далече.

Докато се отправяше към раираната палатка, която до вчера представляваше владение на Джетарт, Лийт се мъчеше да не допуска отчаянието върху лицето си. Войниците не бива да си помислят, че губим надежда. Той им помаха весело, а те му отвърнаха с ликуване: всяко усмихнато лице бе пореден пирон в гърдите му. Щом той беше гладен, разполагащ с най-доброто от храната му, как ли страдаха обикновените войници? Той се намръщи към Джугом Арк, тихо проблясваща в десницата му: макар да умееш да лекуваш, не можеш да създадеш храна или да прогониш глада.

Лийт влезе в палатката и откри, че е последният пристигнал, затова се настани по-назад. Какво ще правим без Джетарт? Кого ли още ще изгубим в тази проклета война? И кой ще замести мъжа от Инч Чантър? Кой би могъл да принесе поне половината от мъдростта му?

Последният въпрос се сдоби с отговор почти веднага. Изглежда Лийт бе закъснял повече, отколкото бе очаквал — дискусията вече беше отминала, а новият командир се изправяше, за да се обърне към тях. Лийт присви очи в объркване, а сетне и в удивление. Жената, застанала пред всички тях, беше Индретт.

— Предстои ни много за обмисляне — поде тя в решителния и уверен глас, с който Лийт я бе чувал да говори в Лулеа и пазарите в Инструър. — Изгубихме велик човек. Трябва да се подсигурим да не изгубим и други. Брудуонците показаха, че се готвят да възобновят бойните действия. Но преди да се втурнем към ротите и да се приготвим за битка, трябва да помислим внимателно. Какво се надява да постигне Рушителят?

Ако се съдеше по мърморенето, съпровождало думите й, очевидно не всички генерали и стратези одобряваха да бъдат предвождани от жена, без значение колко умела и чия майка е тя. За момент те приеха, че последната реплика е била реторичен въпрос, но тъй като Индретт не продължи, а зачака, вперила пламенните си очи в тях, започнаха да долитат отговори.

— Пълното унищожение на армията ни — каза Ейксхафт.

— Не! Отново ще се опитат да се сдобият с Джугом Арк. На всяка цена трябва да защитаваме Стрелоносителя! — провикна се началникът на инструърската стража.

Дълбокият глас на Модал за момент заглуши останалите:

— Повече от всичко Рушителят иска едно: да стъпи в Инструър като владелец на Фалта.

Индретт кимна.

— Аз също мисля така — каза тя, усмихвайки се леко. — Той би загърбил армията ни, ако това означава, че ще получи Инструър. Ако сега беше лято, той вече би поел по снавацтанския път с намерението да прекоси Аматник, Перевал и Хаурн, а сетне Асгоуан и Деювър. Но сега пътят му е задръстен от сняг и лед, така че Рушителят няма избор. Ще мине през нас, но с колкото се може по-малко жертви, защото ще са му нужни много бойци, за да контролира Фалта. Всяко от шестнадесетте кралства ще му се противопостави, а той ще трябва да ги подчинява едно по…

— Но ще има и някои владетели, които ще го посрещнат — вметна Манум. Индретт кимна.

— Да. Но той не иска дълга война, в това съм убедена. Ще опита нещо веднага щом времето се проясни. Някаква измама или магия, а може би и двете.

Повечето от присъстващите изразиха съгласие. Разговорът премина към обсъждане на позициите. Дали бе по-добре да изоставят Нагорж по свое желание, или да останат тук, докато не бъдат изтласкани като скочило върху масата куче? Колко невинни щяха да погинат, ако войната се изместеше на запад? Съществуваше ли начин, по който да използват магия срещу Рушителя?

Лийт, който откриваше в тази дискусия същите въпроси, тормозили го нощем, не казваше нищо, но слушаше внимателно. Събраните не разполагаха с почти никаква информация, върху която да основават решенията си, и знаеха, че всяко погрешно решение носи със себе си гибелта на хиляди. Но въпреки това те диреха решение. Как могат да спят нощем? Не чуват ли затихващите викове в снега?

Ледно и вцепенено, момичето лежеше върху сламеника, а подкованите с желязо ботуши нанасяха удари по красивия килим. В потрошеното тяло трептеше живот, блед въглен, намиращ се на границата на угасването. Мъжът с ботушите бе разполагал с две хиляди години, през които да се упражнява в изкуството на поддържането на осакатени тела, които иначе не биха се задържали в живота. Само чрез най-крайните приложения на това си изкуство бе задържал момичето извън смъртта.

Девойката страдаше неописуемо от мерките, които беше принуден да предприеме. Няма да позволя да избяга така. Трябва да поддържам живота й, за да я изучавам. Трябва да узная откъде е получила Огъня.

Той можеше да съзира сърцевината й. Сънищата й бяха изпълнени с цвят, но този цвят не се отличаваше с пъстротата на пролетта, а съдържаше бледата призрачност на зимата; жестокото сиво и кафяво, което я привикваше чрез болка, отдалечавайки я от съня на вечността. Но в най-дълбоката същност на тези й сънища блестеше малък пламък. Понякога той й говореше, казвайки й да остане будна, напомняйки й, че тя все още има нещо ценно, което да сподели. В тези моменти пламъкът пламтеше със синкав оттенък и на момичето гласът се харесваше, ала същевременно знаеше, че той я лъже, защото я обгръщаше с болка — страховита болка, пред която агонията изглеждаше като отдих. Понякога той й нашепваше звуци, прекалено извечни, за да бъдат изразени в думи — звуци, които напомняха за нечленоразделната радост на майка към детето си. Тогава пламъкът заблестяваше в жълто — момичето се страхуваше, но знаеше, че този глас й позволява да издържа на болката, която иначе би я тласнала в необратима чернота.

Настъпи денят, в който девойката можеше да диша чисто, без да се дави от собствената си кръв. Ботушите най-сетне се успокоиха. Носителят им изникна от палатката за пръв път от месец — налудна фигура на старец, която издаде заповеди на обърканите командири, сметнали го за луд или мъртъв. Битката за живота на момичето бе приключила. Сега беше ред на тази за Фалта.

Фалтанските съгледвачи щяха да съобщят за вражеското раздвижване, само че бяха избити до един от опитните следотърсачи, които ги бяха проследили буквално от покрайнините на лагера им. Затова командирите узнаха за атаката едва когато далечните крясъци достигнаха до палатката им.

Индретт моментално скочи на крака, изоставяйки картата, която обсъждаха.

— Всички навън! — провикна се тя. — Заемете местата си! Няма да оцелеем дълго в подобна неизгодна ситуация! Поведете хората си назад при първа възможност! Ще се прегрупираме в равнината край Адолина!

В този първи час лагерът беше почти превзет. Брудуонските воини достигнаха чак до съвещателната шатра, опразнена само преди минути. Те насякоха неразбираемите карти, които с нищо не издаваха фалтанските планове. Някои от колите на обоза също бяха заловени, но храната в тях отдавна бе негодна за ядене.

Настоящите сражения бяха съвсем различни от онези, провели се преди месец. Брудуонците бяха изненадали противниците си в такава степен, че сблъсъци имаше сред цялото поле — бойците на Фалта не бяха успели да оформят защитна линия. Колкото и да им се искаше да останат и да се бият, колкото и да се ядосваха, че трябва да отстъпят Нагорж, за чиято защита толкова техни другари бяха погинали, фалтанските пълководци осъзнаваха, че единствената им надежда е да отстъпят и да се прегрупират. Как така тази жена го беше разбрала веднага? Явно цялото фирейнско семейство беше необикновено. А може би Джугом Арк й бе казала какво да стори. Жена начело на армията противоречеше на възгледите им, но ако по някакъв начин можеше да ги спаси, полът й нямаше да е от значение.

Бойците на Деруйс и Хинепукохуранги толкова дълго се бяха сражавали редом, че вече никой не мислеше за тях като за отделни сили. Предводителите им рядко биваха съзирани отделени. Тази сутрин също се биеха гръб до гръб, способни да се изправят срещу всеки. Туа отново не носеше наметало, дори и в този вцепеняващ мраз. Мускулите му се движеха като змии, докато отскачаше с лекота от удара на копие и премазваше глупавия си противник. Принц Уизаго ругаеше през зъби. Насреща им идваха червени нагръдници — част от добре обучените сили, срещу които се бяха сражавали в първия ден. Мъжът, с който се сражаваше в момента, разчиташе повече на груба сила, но притежаваше достатъчно техника, за да отбива ударите на принца. Ругатните му се усилиха. Скоро трябваше да моли Туа за помощ — отново.

Долетял иззад гърба на Уизаго стон го уведоми за това как се справя приятелят му. Миг по-късно непредпазливият брудуонец насреща му се дръпна от профучалата към него огромна тояга — движение, оголило гърдите му за острието на принца.

— За пореден път ми помагаш, приятелю — усмихна се кисело Уизаго, отмятайки кичур от очите си. — Скоро няма да съм в състояние да ти платя дълга.

— Вас, брегаджиите, не бива да ви пускат да прекрачвате прага без придружител — отвърна Те Туахангата.

— Трябва да се махнем бързо. Виж — в битката встъпват още брудуонци. Не сме достатъчно, за да ги задържим.

— Ние сме двойно повече от тях. Как така не можем да ги спрем? Трябва да останем!

— Много добре. Ще се върна утре и ще те спася, както много пъти досега. Още един път няма да е от значение. — Уизаго се засмя, показвайки, че думите му не носят острота.

— Значи да побегнем и доведем брудуонците по-близо до домовете си. Това е разумността на Първородните. — Туахангата направи на хората си знак да започнат да отстъпват.

— Не е от значение колко пъти отстъпваме, стари друже, стига накрая да преминем в настъпление — отбеляза Уизаго, преди също да даде на войниците сигнал да изоставят бойното поле. — И стига да доживеем рухването на Рушителя.

По здрач ядрото на фалтанската армия се намираше в северна Пискасия, макар че хора и коли все още не спираха да се спускат откъм платото. Бе наредено преброяване. На сутринта щъкащите служители бяха определили, че край Адолина са разположени по-малко от петдесет хиляди фалтанци.

— И какво ще правим? — питаха се генералите. — Къде ще ги задържим?

Бяха повикани селяни, които им казаха, че сред предпланините на запад има множество проходи, които биха позволили на брудуонците да заобиколят. Последва оживена и прибързана дискусия, неспокойствието й породено от малкото време преди следващата атака. Недалеч войниците бяха направили барикада, знаейки, че това е напразно дело, но и че не им остава друго, което да сторят. Мечовете бяха почистени, счупените дръжки на копията бяха сменени с резервни, но тъй като запасите от колите се оказаха недостатъчни, на мнозина се наложи да дирят клони край реката, за да могат да се защитават поне за още ден.

— Позицията ни е незавидна — каза Индретт. — Това място не може да бъде защитавано, а долината зад нас е широка. Не ми е известно място преди Редана, където бихме могли да се укрепим.

— Има едно място. — Слаб, търпелив глас прекъсна мърморенето, последвало думите на жената. — Освен ако брудуонците не са решили да чакат до лятото, всеки, който иска да поеме към полята на Строукс и Деювър, и съответно към Инструър, трябва да прекоси Лешоядова гуша. Видях сблъсъка! Там ще се реши всичко. Там Джугом Арк ще бъде издигната срещу Рушителя!

Лийт се изправи, събаряйки стола си. Сър Амасиан! Младежът бе сметнал, че възрастният рицар е останал в замъка. Имаше толкова много неща, за които да го разпитва!

— Видял? Що за глупости?!

Мнозина от пълководците бяха изчерпали търпението си, изнервени от месец несигурност и страх. Осъзнаваха, че губят ценни мигове, а решение така и не бива взето.

— Не са глупости — отсече глас. Сър Чалкис пристъпи напред.

— Ние сме наследниците на Конал Безстрашни, прогонил Рушителя преди хиляда години. Нам често биват поверявани образи от бъдещето. Кой друг би отнесъл по-добре волята на Бога?

Тези му думи породиха още спорове, на които бе сложен край от Фемандерак, разперил ръце.

— Не бързайте да отхвърляте подобни неща с такава лекота. Аз съм Фемандерак от Даурия. Дона Михст е мой дом. Достатъчно от вас ме познават, за да потвърдят истинността на думите ми. Бях член на Компанията и спътник на Стрелодържеца още преди да пристигнем в Инструър. Бях един от онези, намерили Джугом Арк. В тези дни фактите се преплитат с легендите. Нима вие, изказващи съмнение във виденията на сър Амасиан — които аз съзрях в залата на рицарския замък — също така ще се усъмните и в чудото на Стрелата, пламтяща под носовете ви? Сър Амасиан бе предрекъл атаката на Повелителите на страха — аз бях там и видях предричането му да се сбъдва, макар да го осъзнах едва впоследствие. Мисля, че трябва да го изслушаме и сега.

Индретт се приближи до възрастния рицар, който се изправи.

— Какво желаете да ни кажете, сър Амасиан? Какво сте видели?

— Съзрях прекалено много, за да го описвам в подобен момент — рече той. — Но видях образи, свързани с Джугом Арк. Дванадесет души са били призовани от Бога да върнат Стрелата на истинските фалтанци. Видях възможните пътища за дванадесетте верни — онези, които щяха да ги отведат до мястото на сблъсъка. Тези пътища изобразих в залата на Конал. Една след друга тези души изоставяха пътя си, повечето от тях не успяваха дори да преминат границите на собствените си земи. Техните крачки са избледнели от ума ми. Лийт Манумсен бе този, който заедно със спътниците си разгада загадката, откри Джугом Арк и сега ни поведе в отбрана. Стоях в мрака и го наблюдавах как разглежда пророчеството. Той знае, че думите ми са истина. Не е ли така, Стрелоносителю?

Всички погледи се насочиха към Лийт и топлия блясък на Джугом Арк.

— Истина е — отвърна момъкът, изправяйки се. — Но, сър Амасиан, ако сте знаели, че сблъсъкът, както го нарекохте, е щял да се състои в Лешоядова гуша, защо не казахте? Защо ни позволихте да я подминем, поемайки към Просеката? Колко погинали щяха да са живи днес, ако бяхме останали на правилното място…

Лийт изчакваше отговор, стаил срамна надежда: може би ако вината е негова, тежестта ще напусне раменете ми…

— Разпознах мястото едва по-късно, когато го бяхме подминали. Никога не бях го посещавал преди. — В думите на рицаря се долавяше искрено разкаяние. — Нима трябваше да те потърся веднага, ако изобщо можех да те намеря в снега, и да ти кажа, че сме пропуснали мястото, където е трябвало да бъдем? Нима има по-кратък път към победата от онзи, показан ми от Бога?

Лийт кимна тъжно. Бе подозирал, че нещата няма да се окажат толкова лесни.

— Значи предлагате да се отправим към Лешоядова гуша?

— Изглежда смислено от тактична гледна точка — каза Индретт. — Ще можем да изберем позицията си, а мястото е дори по-тясно от Просеката. Това означава, че ще можем да удържаме позиции с по-малко бойци — останалите ще разполагат с повече време за почивка и възстановяване.

— Първо е необходимо да… — поде главнокомандващият на деювърските сили, но бе прекъснат от поредица протръбявания, долетели от различни посоки.

— Да вървим! — викна Лийт, изпълнен с гняв и умора. — Да си извоюваме време да се оттеглим.

Взели решение, предводителите на фалтанската армия изтичаха към конете си.

По-късно същия ден Лийт яздеше на юг. Конят му се препъваше от умора, а Джугом Арк проблясваше съвсем слабо. Денят бе изпълнен с неприятни изненади. Брудуонците бяха променили тактиката си: вместо да се разгърнат в широк фронт срещу противниците си, бяха започнали да изпращат най-силните си воини срещу малка част от фалтанските редици, вклинявайки се под ъгъл. Една десета от силите на Лийт се бе оказала пленена. Макар войниците му да бяха направили опит да спасят другарите си, опитът се беше оказал неуспешен. Никой не знаеше каква съдба е сполетяла пленените. Умът на Лийт отбеляза още пет хиляди, прибавящи се към бройката на страдалите заради него.

После бяха дошли запалените стрели. Десетки стрелци се бяха приближили до фалтанските линии, точно до мястото, което бе най-близо до обоза и палатките на пълководците, и бяха започнали да изстрелват стрела след стрела, продължавайки дори и след като бяха заобиколени. Всъщност стрелците дори не бяха направили опит да се защитят. Въоръжени само с лъкове, те бяха продължили обстрела си. Лийт искаше да бъдат заловени живи, но не успя да достигне навреме.

Беше принуден да гледа как побеснелите му сънародници насичат стрелците, отмъщавайки за изпозастреляните си другари. Огньовете бяха трудни за погасяване, тъй като реката се намираше почти на левга разстояние от тях. Според главния чиновник на Инструър, почти половината коли на обоза бяха унищожени.

А бройката на брудуонците си изглеждаше същата. Стратезите на Лийт го увериха, че това не било така, че те също понасяли загуби и вече били намалели с една трета. Умът на младежа сякаш по своя воля обработваше бройката: може би бяха останали тридесет и пет хиляди брудуонци — стига да не бяха получили подкрепления, това го тревожеше непрекъснато.

От своя страна фалтанците не бяха получили подкрепления, надали и щяха да получат скоро. Бойците на Сариста щяха да пристигнат — Лийт бе получил уверения — само че те или трябваше да прекосят Дълбоката пустиня, или да плават до Инструър. Дори и ако саристанският владетел бе започнал да събира армия веднага, щяха да минат много месеци, преди бойците му да бъдат съзрени на бойното поле. Немохайм нямаше да изпрати войска, същото се отнасяше и за Фирейнс. Но пък и двете кралства бяха тъй далече, че помощта им така или иначе не би била от полза. Същото важеше и за Плоня, откъдето имаше по-голям шанс да пристигнат подкрепления. Лозианите? Дали уодранианците щяха да се спуснат върху брудуонската армия, стрелвайки се от хълмовете си като лавина? Онези, които ги познаваха, казваха, че тези диваци са прекалено малобройни и не проявяват интерес към делата на Първородните. Кои други? Може би народът на Пей-ра…

Тук Лийт стисна юздите. След бавното изкачване в продължение на няколко минути, пътят сега поемаше рязко надолу. За момент конят се възпротиви, сетне се подчини. Небеса! Островитянският навигатор му бе обещал хиляда бойци в замяна на Астареа, а Лийт се бе съгласил сделката да бъде скрепена на трапезата. Което така и не се състоя. Как бе могъл да допусне подобно недоглеждане? Вече можеше да си го представи — търпеливо изчакващия островитянин, лишен от достъп до Инструър, докато накрая му е било казано, че Лийт е заминал. А може би мъжът дори е стоял сред тълпата, изпращала Стрелоносителя? Хилядата бойци щяха да останат на островите си, а народът на Пей-ра никога нямаше да се завърне в Астареа.

В този момент край него започнаха да се процеждат рицарите, понастоящем наброяващи не повече от осемдесетина и около петдесет оръженосци. Конете им изглеждаха измършавели. Лийт им даде знак да спрат.

— Сър Амасиан сред вас ли е? — провикна се той. Хубав завършек на противния ден щеше да бъде възрастният боец също да се намира сред убитите.

— Да — отвърна глас. Един конник се отдели от групата.

— Бих искал да разговарям с вас, ясновидецо — каза Лийт любезно. Сър Чалкис кимна и стисна обвитата в ръкавица ръка на другаря си. След миг рицарите вече продължаваха надолу.

— Ще ги настигна по-късно — тихо каза рицарят. Изглеждаше неимоверно изтощен.

— Как протича битката? — поинтересува се юношата, все още огорчен от грешката, която бе допуснал.

— Битката е ужасяващо място — отвърна старецът, повдигнал забрало, за да улесни поне малко напрегнатото си дишане. — Всяка смърт ме покъртва и разстройва, без значение от чия страна е погиналият. Понякога ми е трудно да повярвам, че това е волята на Най-възвишения. Мисля си, че би било по-добре да оставим брудуонците. Но пък и зная, че това не е така, че множество героични дела биват изпълнявани ежедневно. Стрелоносителю, това не е за мен! Трябваше да остана в замъка си, дирейки напътствието на Бога!

— Ала сте тук и можете да ми бъдете от полза. — Лийт замлъкна и се обърна на север, следвайки примера на рицаря. От високата позиция, на която се намираха, можеха да съзрат обширната долина. Може би половин левга обхващаше видимостта. Гаснещото слънце отправи последните си лъчи към поселището. Младежът и рицарят се удивиха едновременно. И двамата знаеха какво виждат.

От селото се издигаше дим. Склонът зад него бе почернял от брудуонци. В основата на димните стълбове блестяха пламъци. Тъмни фигури се движеха сред тях, понесли факли. Огънят се протегна към чернеещото небе. Двамата можаха да чуят писъци.

— Не мислех, че ще си правят труда да нападат такова малко поселище — прошепна Лийт. — Ние ги предупредихме. Умолявахме ги да напуснат.

— Може би са го сторили — отвърна възрастният мъж. — Може би чуваме брудуонците, умиращи в заложените им капани.

Но гласът му беше колеблив, изпълнен със съмнение.

— Това също бе изобразено върху тавана. До Черепната скала. Едно от вашите видения.

— Да — отвърна сър Амасиан, занесен.

— Но защо пътят ми трябва да съдържа и това? — провикна се Лийт. — Защо трябва да съзирам и причинявам толкова много страдание? Защо всичко става по моя вина?

Старият рицар не отговори, но присъствието му успокояваше Лийт. Двамата продължиха да стоят, обърнали гръб на залязващото слънце, гледайки как долу беснеят огньове. Заваля лек снежец — напразен опит да потули сквернението. Авангардът на брудуонската армия се приближи към тях — сивкава, безформена маса насекоми, връхлитащи върху трупа на Фалта. Лийт и сър Амасиан останаха до последния възможен момент, сетне обърнаха конете си и препуснаха надолу.

— Останете с мен — помоли Лийт. — Може би ключът към победата ни се крие в мистичното ви зрение.

— Разбира се, милорд — отвърна рицарят. — Разбира се.

И се усмихна на момчето: тъй младо, тъй храбро, с тъй малко вяра. Крехък съд за волята на Бога.

Фалтанци започнаха да прилагат измамна стратегия, за да прикрият отстъплението си. Всеки ден излагаха на преден план отпочинали войници, които изправяха срещу брудуонците. Два пъти успяваха да увлекат напред вражески сили, които впоследствие унищожиха до крак — номер, научен от самите брудуонци — но тази мрачна жътва им носеше само стотици, а не хиляди жертви. Стараеха се да отведат кафявата армия далеч от населените места, затова понякога напускаха пътя. В тези случаи разкопаваха нов път и го ограждаха с огради, пренесени от околните ферми. Гражданите на Саумон, които бяха в безопасност, защото се намираха на другия бряг на реката, окуражаваха фалтанските бойци. Но когато брудуонците се доближаваха на разстояние един изстрел с лък, те се изпокриваха, защото бяха чули за случилото се с Адолина. По-надолу по пътя първенците на Турту Дунижа срутиха моста си. Индретт и останалите пълководци проклинаха страхливостта им — бяха възнамерявали да сринат моста, след като преминат с войската, за да забавят врага. Но Лийт разбираше. В Лулеа бихме направили същото. Това означаваше, че за момента отвратителната бройка ще остане без промени.

Така седмиците минаваха, а фалтанци водеха брудуонската армия на юг през Пискасия, сетне на запад край Каскин. Обмисляха да прекосят моста и да поемат по по-тесния (и следователно по-лесен за защита) южен път през Гушата. Само че столицата на Редана имаше население от близо двадесет хиляди. И Лийт не беше единственият, възпротивил се на жертването им.

Някъде в монотонното пътуване армията — или поне онези от нея, чиито домове се намираха в северните земи — празнува Средозимника. Всичко това започна преди една година, припомни си Лийт. Бе участвал в Пиесата заедно със Стела, а същата вечер родителите му бяха отвлечени. Сега те бяха спасени, а Стела бе изгубена. Лийт се присъедини към празнуващите близки и приятели, но, подобно на тях, на него също не му беше до празнуване.

Късно една нощ някакъв силует се приближаваше до палатката на Стрелодържеца. Пред входа й изчакваха слуги, готови да изпълнят всяко нареждане на своя повелител, но силуетът нямаше работа с тях.

Щеше да бъде лесно. Нямаше луна и звезди, долиташе само блясъкът на стражевите огньове край лагера. Тяхната светлина помогна на силуета да остане незабелязан. В никакъв случай нямаше да прибързва, защото от делото му зависеше успехът.

Някъде половин час по-късно той стоеше край палатката, към която тъй търпеливо се бе промъквал. През тънкото платнище можеше да види, че момчето е будно, четейки нещо под светлината на Джугом Арк, използвайки я като факла. Това беше добре. Силуетът не искаше да му се налага да го буди. Той повдигна платнището и се промъкна вътре.

Момчето чу шума и рязко се обърна, сграбчило Стрелата. Посетителят повдигна пръст до устните си и то кимна, сетне му направи знак да се настани. Мъжът приседна на ръба на сламеника.

— Изпратиха ме да поговоря с теб, синко — каза Кърр. — Дойдох късно през нощта и тайно, за да ти спестя срама.

— Срам? — объркано повтори Лийт. — Защо? Защо да ме е срам от посещението ти? — Тогава осъзна казаното преди това. — Какво имаш предвид с това, че си изпратен?

— Изглежда не искаш да прекарваш време с близките и приятелите си — остро каза възрастният мъж. Той повдигна ръце, предотвратявайки евентуалния отговор. — Просто ме слушай, момче. Разбери как ние виждаме нещата. Не си разговарял с брат си от нощта, в която го разпита. Не те критикувам за това, аз самият изпитвах същите притеснения. Отбягваш майка си и баща си. С майка си говориш само когато е неизбежно, макар че сега тя заема длъжност, където сътрудничеството ти е наложително. Не знаеш ли, че те са се побъркали от притеснение? Проблемът с теб, момче, е, че си пораснал прекалено бързо. Смяташ, че вече не трябва да имаш нищо общо с хората, от които някога си бил зависим. Знаем, че носиш непоносимо бреме. Сами не можем да вземем Стрелата, затова искаме да ти помогнем ти да я издигнеш срещу силите, които искат да те унищожат. Но не можем да го сторим, момче, ако не ни допускаш до себе си.

Лийт тръсна глава. Всичко беше толкова несправедливо. Не можа да скрие напрегнатостта в гласа си, докато обясняваше как се чувства. Отбягвал родителите си? Той се бе впускал да ги търси отново и отново, само за да бъде погълнат за пореден път от отговорностите на първенството. Отбягвал приятелите си? Фемандерак продължавал да го отбягва, а в редките случаи, когато Лийт успеел да го намери, философът със засрамен поглед намирал оправдание. Нищо не би го зарадвало повече от това да подири близостта им, но смятал, че те очакват от него самостоятелност. Как биха съумели да разберат бремето му? Нима те носели камък около врата си, който с всеки изминал ден ставал все по-тежък? Нима носели в ръка надеждата на Фалта, оръжие, което не е оръжие? Нима те носели изкуствени усмивки на лицата си, за да не обезкуражават ратниците?

Старецът изслуша оплакванията на момчето, сетне се изправи.

— В крайна сметка всичко се свежда до това. Ако изоставиш хората, които значат най-много за теб, в старанието си да ги защитиш, ще си изгубил, дори и ако си победил. Числата са измамни, момче. Петдесет хиляди здрави, петдесет хиляди мъртви или ранени — в крайна сметка те не се оказват толкова важни, колкото една Компания, група приятели, едно семейство. Един брат. Върви и се помири с него, Лийт, и всичко останало ще си дойде на мястото.

— Хал те изпрати, нали? — промърмори Лийт.

Кърр погледна към момчето, присвил очи. То не беше глупаво, напротив — беше далеч по-умно, отколкото изглеждаше. Достоен наследник на Манум.

— Да, сакатият ме изпрати. Той те предупреди за това. В подобни времена трябва да пазиш обичта на семейството си близо до сърцето си и неизменно в мислите. Ела и посети приятелите си, синко, ела да се видиш със семейството си. Никой няма да те укорява.

— Можеш да кажеш на Хал, че послушно си доставил съобщението му — отвърна Лийт, зарадван жестоко — и същевременно огорчен — да види, че обидата е подействала. — Остави ме да размисля над казаното от теб. И излез през вратата, край стражите. Не ме е срам от теб.

— Но мен ме е срам от теб — изръмжа старият фермер. — Момче, което иска да бъде мъж, а същевременно продължава да се държи като момче. Така да бъде, отивам си. Но помни, че едно момче се нуждае от приятелите си и от семейството, ако не иска да се превърне в самотен и сприхав старец. — Възрастните очи се впериха в тези на Лийт. След няколко мига младежът сведе глава.

Без да каже нищо повече, Кърр стана и излезе, здравата стряскайки пазачите. Дълго след като платнището беше престанало да трепти, Лийт лежа неподвижен, загледан в танцуващата върху тавана светлина. Накрая той отри очи и се извърна, дирейки съмнителната утеха на съня.

Повелителят на Брудуо разбираше враговете си и знаеше какво ги мотивира. Те непрекъснато го подценяваха, приравнявайки го с пореден смъртен като тях самите, смятайки, че той страда от техните ограничения. Как биха могли да знаят, че на няколко пъти през последното хилядолетие той бе навлизал във Фалта, бе крачил сред техните села и градове? Как биха могли да заподозрат, че планът му ще бъде тъй изчерпателен? Неумиращият научаваше много и не забравяше нищо. Тренираният му в дисциплина ум бе попил неизброима мъдрост. Затова той знаеше, че тяхно главно притеснение ще бъде бройката убити и ранени — в частност онези, които имаха нещастието да живеят на пътя на войските. Удивително късогледи или просто сантиментални, враговете му щяха да защитават тези хора дори и с риск да загубят войната. Неумиращият ги предизвикваше при всяка възможност, като изпращаше хора да унищожават населените места, които фалтанците се опитваха да запазят. В някои случаи дори уреждаше публични мъчения с местните.

И това не беше всичко. Той познаваше земята далеч по-добре от тях. Нима мислеха, че са го заблудили с тромавия си опит да го примамят към Лешоядова гуша? Това беше единственото лесно за защита място западно от Просеката. Те не подозираха, че въпросното място влиза в замисъла му. При един от престоите си във Фалта Неумиращият бе работил като речен гид, възползвайки се от възможността да изучи Алениус. Още тогава му беше хрумнало да си послужи с подходящите географски характеристики на това място и да го използва като полесражение за последната битка. Решението му се бе заякчило от наученото в последващите две години, които бе прекарал в далечния запад, дирещ смътно пророчество, изтръгнато от умиращия даурианец. Слепите фалтанци си бяха въобразявали, че ще могат да го шпионират безнаказано, а нито за момент не им бе хрумвало, че той би могъл да посети Фалта и научи необходимото. Оттогава всичко се развиваше според плана му.

Поглеждайки през очите на евнуха, той се усмихна към момичето, спящо в носилката си. Рушителят беше доволен.

След като нещата бяха организирани и на правилните хора бе платено, а други бяха заплашени или елиминирани, превземането на Инструър се оказа изненадващо лесно. Градът се бе озовал в ръцете му. Да, неговите ръце, макар че те не бяха ръцете, които обикновените граждани съзираха. Местните продължаваха да мислят, че градът се управлява от колектива първенци и търговци, посочен от северняците. Но само малцина избрани знаеха, че градската стража и складовите отговорници приемаха заповеди от него. Скоро двама от управниците щяха да претърпят нещастни случаи, което щеше да позволи на старейшината и мистика да заемат местата им. Те също щяха да следват заповедите му, макар че още не го осъзнаваха, и така щеше да се сдобие с контрол над следовниците им.

Аркосът на Немохайм се протегна лениво, поглеждайки треперещата фигура в ъгъла на стаята. Всъщност това беше старата му стая. Познатата симетрия му носеше удовлетворение. Но удоволствието щеше да почака. Аркосът сви устни. Взел стъкленицата в лявата си ръка — все още не можеше да си служи с десницата заради проклетите северняци! — той направи знак на слугите да приготвят синия огън. Старият му господар щеше да се изненада.

Лешоядова гуша бе потънала в дълбоки, но заледени преспи, така че армията на Фалта можа да си проправи път. Пъртината щеше да бъде използвана и от брудуонците, но за това нищо не можеше да се направи.

Бяха изминали два месеца от отстъплението от Нагорж. Силата и състоянието на бойците се бяха стабилизирали. Това им позволи да спринтират към най-тясната част на стръмно стенната долина. Поне атмосферните условия не ги затрудняваха.

Постепенно хълмовете ставаха познати на Лийт. Ето мястото, до което бяхме стигнали по южния път. Снегът тук беше най-дълбок. Бойците често се натъкваха на тъжни напомняния от сполетялото ги бедствие — захвърлени щитове, конски трупове, изоставени коли. Лийт се стараеше да не гледа замръзналите тела, но не можеше да запуши и уши — чуваше обсъжданията на войниците. Хората му бяха разстроени, но нямаше друг начин. Фалтанците продължаваха да напредват, може би с ден преднина пред врага си.

Настъпи утрото, когато предният отряд, сред който се намираха и Лийт и сър Амасиан, премина под надвиснала високо скала. Младежът от Лулеа осъзна, че на това място Сйенда и колите от обоза бяха пометени. Отвъд завоя долината се разтваряше, разкривайки мястото, където армията на Фалта се бе възстановявала след бурята.

— Разполагаме с един ден — каза Лийт на генералите. — Един ден, през който да подготвим защитата си. Няма да позволяваме на брудуонците да преминат отвъд скалата. Не бива да навлизат в тази долина.

Индретт се взираше в него. В последно време често правеше това. Тя можеше и да е главен стратег, но Лийт бе носителят на Джугом Арк. Нямаше да бъдат допуснати възражения, защото това беше мястото, което сър Амасиан бе зърнал във виденията си. Лийт се огледа и зърна друга скала, почти копие на онази, в чието подножие стояха. Да, помисли си той, извиквайки образа от тавана. Това е мястото.