Дясната ръка на Бога

Глава 20 Церемония

Отново беше настъпил Средозимникът. Из целия северен мраз хората се събираха, за да отбележат най-краткия ден и обещанието за пролет. Тук в Инструър времето беше меко, макар че лек дъждец се опитваше да развали настроението. Онези, които имаха щастието да присъстват на голямото събитие, държаха пъстроцветни слънчобрани над главите си. Редиците им се стичаха по Витулианската алея, поели към Съвещателната зала. А там Лийт Манумсен, владетел на Инструър, нервно докосваше сребърните закопчалки на ботушите си, докато изчакваше началото на церемонията.

Девет месеца бяха изминали от капитулацията на брудуонската армия. Девет дълги месеца, през които Инструър се беше преродил. Увредените от пожари сгради бяха сринати и издигнати отново — възстановяването беше финансирано с малкото злато, оставащо в градската хазна, а също и с щедри заеми. Така всички щети, причинени от налудните еклесианти, бяха поправени. Но за да не бъдат запомнени всички следовници на Еклесията като фанатици, Лийт нареди моравата пред Залата на знанието да бъде засадена с фиданки от северните гори, които да напомнят за хората, предадени от Тангин и посечени от стражите. Бяха повикани майстори от столицата на Строукс, които да построят наново Струърската порта. В тяхна чест наименованието й бе променено в Мерциумска. Така подозренията и горчилката на строукския владетел бяха поне отчасти успокоени. Единствената неприятна задача се оказа разрушаването на Пиниона, чиито подземия бяха отводнени и затрупани. Лийт възнамеряваше да построи паметник на загиналите, но впоследствие реши, че за определени неща на града не бива да бъде напомняно.

Днес Съвещателната зала беше пълна до пръсване. Лийт се беше погрижил не само заможните да намерят места — цял сектор от залата бе запазен за онези, които идваха от по-бедните части на града. В тази категория попадаха и жителите на квартала с хамбарите, все още невъзстановен след ескейнските саботажи. Тези граждани седяха с блеснали очи. Някои от тях бяха чакали от снощи, за да влязат — макар и в коридора на молителите. Без да се съобразяват със съветите на служителите, обсебени от протокола, Лийт и Компанията уредиха чакащите отдавна да получат супа.

Самият Лийт седеше на стол, положен в основата на мраморното стълбище, издигнато специално за церемонията. На върха на стълбището се издигаше друг стол, далеч по-внушителен. Трон от злато и червено кадифе, удивително украсен, изработен като дар от хората на Инструър. Зад стола се намираше празната Вътрешна камера. Бе решено тя да бъде зазидана, за да бъде забравен напълно старият Съвет.

Бяха направени и други промени в залата. С безвъзвратно повреден механизъм, Желязната врата бе отнесена. Металът й беше послужил да укрепява складовете. На нейно място се издигаха великолепни дървени врати, украсени от Мъгливите с фантастични мотиви — в почит на погиналите им воини. Масата, над която Рушителят бе изгубил и другата си ръка, бе отнесена точно под барелефите на западната стена.

Самите барелефи не бяха променени. Лийт разреши да бъде издигнато скеле, за да могат да бъдат изучавани по-лесно. Неотдавна Фемандерак се беше завърнал от Даурия, довел със себе си най-добрите учени на родината си. Спътниците му, двама мъже и три жени, бяха странни и потайни хора, шокирани от много неща, които съзираха край себе си. Но никой от тях не бе могъл да обясни лицето на Бога, приличащо толкова много на чертите на Хал, или липсващата стрела от лъка му. Вчера скелето бе махнато. С обичайното си търпение образите поглеждаха към събраните.

Настъпи развълнувано мълчание. Лийт остави ботушите си на мира и повдигна глава към музикантския балкон. Хералд разтвори прозорец. Един тромпетист пристъпи напред, допря инструмента до устните си и изсвири зов, който веселеше сърцето с призива си за радост. Звукът ехтя двадесетина секунди, преди да затихне, сякаш още отекващ в ушите. Бе заменен от звука на тимпан, тихо повтарящ наложения от тромпета ритъм. Той също лееше ноти в продължение на няколко секунди, а последвалата тишина беше изместена от усилващия се звън на струни.

— Първата част от композицията изразява празник — гордо бе му казал Фемандерак. Музикантите бяха упражнявали композицията на философа седмици наред. Умението на петимата даурианци бе вляло нов живот на музиката.

Струните подеха спокойна мелодия — твърдение; че Фалта ще продължи да съществува; без значение какво се изправи насреща й.

Лийт беше запленен от музиката. Да, бяха спечелили, признаваше. Няколко дни след неуспешния му опит да спаси Стела, брудуонската армия неочаквано и необяснимо се беше предала. Разпитани от изненаданите фалтански пълководци, брудуонските военачалници разказаха за неспокойство и неподчинение, за липса на заповеди и отсъствието на Неумиращия и неговите Махди Дащ. Целият лагер бе претърсен, но действително не бяха намерени следи от Рушителя и свитата му. Може би сред разпитваните имаше човек, който знаеше къде е врагът на Лийт, но ако това беше така, то този човек бе избрал да запази мълчание. Ала повечето гледаха на брудуонската капитулация като на голяма победа, донесла края на войната.

Сега струните повтаряха темата, въведена от тромпетиста. Стела така и не бе открита, разбира се, и Лийт бе отказал да смята подобна загуба за победа. Но числата бяха започнали да избледняват от ума му по начин, който би бил невъзможен, ако беше я принудил да го последва до Инструър. Къде ли беше тя сега? Какви ли унижения понасяше? Каква храброст щеше да й е нужна, за да оцелее? Залата се изпълни с ликуващия звук на Фемандераковата композиция. Струните отново уловиха основната тема, този път под съпровода на тромпетиста. Кой не би бил разчувстван от подобна музика?

Шестнадесет души в богати одежди се отправяха по пътеката към стълбището, под което Лийт седеше. Всеки от тях носеше корона. Петнадесет мъже и една жена. Четирима от владетелите се бяха отрекли от измяната и наново се бяха заклели във вярност на Фалта. Други петима носеха короните си едва от няколко месеца, заменили монарси, които бяха предпочели смъртта пред покаянието. Кралят на Фавония се беше обесил, оставяйки писмо, в което обширно описваше радостта от успешното си предателство и изказваше съжаление за всеки фалтански живот, съумял да се измъкне от снежния гроб на Лешоядова гуша. Писмото бе ужасило фалтанските пълководци, ала Лийт се беше почувствал някак облекчен — вината не беше изцяло негова. Шестнадесетте монарси крачеха с бавно достойнство, а събраните се дивяха — това могъщество бе дошло, за да почете новия владетел.

Лийт отмести поглед от шестнадесетте и се загледа към първата редица места. Там седяха хората, известни като пълководците на Фалта: оцелелите членове на Компанията, предводителите на лозианската армия, военачалниците на кралствата.

Близо до подиума седяха родителите му. Очите на Индретт се бяха изяснили за пръв път от смъртта на големия й син. Ала дори под погледа на Лийт тя обърна очи надясно, към изсечената фигура на Хал, който ги гледаше.

Модал седеше до сина си. Изглежда Манум беше простил поне отчасти, защото вече разговаряше с възрастния Търговец и дори беше присъствал на сватбата му с кралицата на Сна Вацта. Бащата на Лийт изглеждаше горд, че и баща му, и синът му ще бъдат крале.

Музиката стана по-нежна и мека. Тромпетистите се отдръпнаха, за да бъдат заменени от флейтисти и звуците на новата даурианска арфа на Фемандерак.

Лийт погледна към обичните си. Фарр щеше да замине утре сутринта — заедно с оставащите командири на лозианската армия. Бе заявил, че ще отиде до Мьолкбридж, за да съобщи за смъртта на брат си и че е била отмъстена, а после щял да отпътува за Виндстроп Хаус, където възнамерявал да се заеме с търговския пункт, чийто стопанин наскоро починал. Маендрага и дъщеря му Беладона се бяха настанили в стария Струър, насред бедняшкия квартал. Тяхна хазяйка беше Фоилзи, закупила си нов дом с парите, дадени й от ескейнския й приятел. Беладона не криеше привързаността си към Фемандерак и се затрудняваше да приеме, че той не отвръща на чувствата й. Но въпреки това смехът й често можеше да бъде чут в Залата на знанието, отговор на престореното му отчаяние от лудориите й. В момента тя бе издигнала лице към музикантския балкон, изписала ясно послание на обич към арфиста. А до нея седеше Перду със семейството си. Момичетата му се кискаха на някаква шега, а може би на ярките дрехи — тъй различни от простоватите, но удобни одежди на фенните — които неподвижните монарси бяха облекли.

Владетелите се обърнаха с лице към събраните люде. Музиката преля в мек валс. Сякаш сътворени с магия, тридесет и двама танцуващи изскочиха сред залата, шумолейки с рокли и плащове. Музиката отново започна да се оживява. Празненството наближаваше своя връх.

Лийт многократно бе слушал композицията на Фемандерак, дори бе изказвал известни предложения. Но днешното изпълнение беше съвсем различно. Танцьорите бяха погълнати от мелодията, живо въплъщение на нотите. А последните ставаха все по-възторжени, всяко съчетание звуци отвеждащо към онзи момент на триумф, когато — очаквано и същевременно съумяло да предизвика изненада — десет тромпета щяха да слеят призив за възрадване. Лийт знаеше, че този момент от изпълнението наближава, затова се изправи и започна да се изкачва по стълбите, издиган от музиката, крачещ едновременно с набиращото се напрежение. Допирът му с фалтанския трон съвпадна с победоносния мотив. Юношата вече не можеше да скрива сълзите си. Бяха го побили тръпки на вълнение и възхита. Достигнал връх, оркестърът премина към израза на скръб.

Нововстъпилият върховен владетел на Фалта огледа поданиците си. Зад пълководците можеше да види седналите островитяни. В ума му изникна историята им, може би най-чудата от всички. Забравени от Стрелодържеца, те все пак бяха довели бойци с надеждата, че споразумението ще бъде спазено, ала се бяха натъкнали на блокадата, издигната от Аркоса на Немохайм. Впоследствие бяха съумели да я разкъсат и след ден почивка да продължат по Алениус. Тогава, след здрач, буквално се сблъскали с малка флотилия гребни лодки, с която Неумиращият, придружаван от Махди Дащ, се връщал при армията си. Сражението било кратко, но кръвопролитно, с големи загуби и от двете страни. С отслабналата си магия и също тъй слаб господар, Повелителите на страха понесли най-голямото си поражение досега — над осемдесет бойци станали жертва на умението на Пей-ра. На северния бряг на реката сега се издигаше малко гробище, приютило костите на погиналите островитяни. Другарите им се бяха погрижили да погребат не само тях, но и Имената им. Обещаната от Лийт гощавка най-сетне се бе провела. Младежът се надяваше, че Астареа скоро отново ще бъде населена. Само че ако тамошният климат беше толкова дъждовен, както при единственото му посещение досега, визитите му щяха да бъдат редки.

Близо до островитяните седяха гъвкава жена с кафява кожа и нейният баща. Това бяха вождът и принцесата на Мъгливите. И двамата носеха траур. Телата на Туа и Уизаго бяха намерени едно до друго в Лешоядова гуша, обкръжени с купчини вражески трупове. Суровото лице на вожда не бе омекнало при новините за героизма на покойния му син. Той отказваше да говори с тях, преди да е извършил специфичните си ритуали. Лийт все още таеше надежда, че конфликтът между Деруйс и Мъглата може да бъде разрешен, макар че смъртта на двамата млади мъже значително бе смалила тази надежда. Сърцето на юношата се свиваше всеки път, когато си помислеше за тях. Липсваха му споровете им и тяхната разпаленост — двама мъже, опитващи се да разплетат сложностите, предадени от бащите им. Рушителят не биваше да се измъква безнаказано — бе причинил толкова мъка.

Ламентацията на Фемандерак бе обгърнала всички събрани. Струните пееха бавно, с меланхолична мелодия. Лийт си припомни всички онези, които бяха положили живота си в това приключение. Уайра, Парлевааг, безименният ескейнчанин, Сйенда, Джетарт, Парцаливко — и Хал.

Не можеше да увеличи списъка с още едно име. Не искаше. Тя не беше мъртва. За другите щеше да тъжи, но не и за нея.

И други имена изплуваха в съзнанието му. Отшелникът в синя роба бе умрял с размътен разсъдък, ала за известно време бе помагал на Компанията. Еклесията му беше разпусната. Почти всички подпалвачи бяха заловени и наказани според закона — далеч по-меко от наказанията, наложени от побеснялата тълпа на онези техни другари, които успяла да залови собственоръчно в нощта на пожарите. Напоследък Лийт чуваше тревожни слухове, че фанатиците отново започват да проявяват активност, този път от името на Хал Манумсен. Трябваше да направи нещо по въпроса.

Старейшината на Ескейн бе получил съдбата, която заслужаваха постъпките му: премазан под нозете на презираните от него граждани. За него Лийт не чувстваше жалост. Юношата бе положил големи усилия да интегрира оцеляващите ескейнчани в обществото на Инструър. Вярната Фоилзи и плешивият й приятел тук му бяха от голяма помощ.

Никой не тъгуваше за някогашния им съюзник, Аркоса на Немохайм, който дори и след смъртта си продължаваше да тормози онези, опитващи се да поправят нанесените от него щети. Градската стража бе подложена на изчерпателна чистка. Неколцина бяха прогонени от града. Двама мъже, проявявали особена жестокост срещу невъоръжените еклесианти, бяха обесени, а други съмнителни бяха оставени на пробен период. Началникът на стражата бе докладвал, че все още съществува известна враждебност срещу тъй наречените узурпатори. Предстоеше му още работа.

Погребалната мелодия продължи, минорно ехо на ликуването, напомнящо на събраните, че победата и загубата бяха неразделно свързани. Този момент пораждаше смесени чувства. Загубата на приятел приличаше на загубата на крайник — оставаше нещо живо, което да чувства загубата. Радост и мъка едновременно ги раняваха и лекуваха, обгърнати от музиката като носещи утешение другарски ръце.

Струни и тромпети подеха последен фанфар. Бесният крал на Деруйс се отдели от останалите монарси, понесъл златна корона по стълбите. Като никога мълчалив, със сълзи, стичащи се по страните му, той застана край трона и зачака мелодията да достигне края си, за да короняса Лийт за първия крал на Фалта.

Моментът наближи. Бесният крал снижи короната — и точно преди сияйният ореол злато и диаманти да обгърне челото на Лийт, ивица светлина легна в подножието на трона, привличайки вниманието на юношата. Светлината се бе разгърнала между открехнатите дървени врати. Едновременно с последните, тръпнещи ноти, дребна фигура пристъпи в залата, подпирайки се на бастун.

— Две развалени сьомги и пет резена корав хляб — изрече нервно оцапаният с тревни петна. — Само това дадоха селяните. Лятото беше лошо, господарю, реколтата ще бъде слаба — рече той на езика на Андратан.

Гнусното лице се обърна към него.

— Нахрани ме — каза устата.

Гласът изискваше незабавно подчинение. Слугата откъсна парче хляб, постави го в собствената си уста и задъвка енергично, преди да го изплюе и да го постави в устата на противния мъж. Поне вода имаше в изобилие. Те продължаваха да пият от потоците, макар че един от спътниците им, боецът Ухтана, бе умрял от болки в корема. Есента беше влажна, поне за брудуонските стандарти. Вода и хляб се редуваха. Нервните пръсти повдигаха чашата към лицето на онзи, който нямаше с какво да я хване. Най-сетне измъченият лик изрази задоволство и отново изпадна в унеса си.

Петте месеца неспирно криене, молене за хляб и откази от хора, които бе тръгнал да подчини, бяха превърнали Повелителя на Брудуо в лигаво, хленчещо животно. Почти никаква разумност не му беше останала. Загубата на голяма част от силата го беше лишила и от фасадата, която си беше налагал пред слугите. Сега гневът му бе капризен и озлобен и хората му бяха принудени да го крият, докато се срещаха с жителите на съответната земя. Макар че Рушителят се бе превърнал в бледо свое подобие, слугите бяха запазили неизменната си вярност. Седем Повелители на страха и четирима слуги — включително евнуха с отрязан език — съпровождаха Стела и Неумиращия в мъчителното пътуване през Фалта.

През първите няколко седмици от пътуването Господарят на Брудуо като цяло изглеждаше непроменен, поне външно — с изключение на новия чукан, разбира се. Силата му бе намаляла, всички усещаха това, ала все тъй притискащата ги принуда свидетелстваше за наличната му магия. Тази принуда ги беше събудила късно през нощта след Инструърския провал, беше запечатала устите им, но им беше дала точни нареждания, беше ги обгърнала в невидимост и ги беше отвела далеч от лагера. Никой от свитата, с изключение на фалтанското момиче, не разбираше защо господарят изоставя този лагер. Двамата, осмелили се да попитат, бяха платили с главите си.

В продължение на много дни бяха вървели на североизток през нивята на Деювър, крадейки и изтръгвайки храна от местните. Бяха оставили диря от мъка и смърт след себе си. Тогава господарят им бе рухнал. Само Стела се беше досетила, че той е изчерпал магическата си сила. Лицето му ставаше все по-старо и немощно, също като в двубоя с Хал. Само за един следобед Неумиращият се беше превърнал в жив труп, с кожа, опъната като пергамент над костите, ала увиснала около подпухналите от болка очи.

Рушителят не можеше да поддържа илюзорното си тяло, но все още притежаваше достатъчна мощ, за да държи слугите си в подчинение. За един трепетен момент Стела си беше помислила, че шансът й е настъпил, че тя и евнухът ще успеят да избягат от отслабения си мъчител, ала връзката между нея и противния човек бе останала, макар и напрегната. По-точно бе усещала как връзката между тях я лишава от сила, предоставяйки му достъп до кладенеца на духа й.

Още четири месеца бяха продължили на изток. При Баратеа бяха прекосили дълбоката Бранка, фалтанската река, отстъпваща единствено на Алениус. Сетне се бяха отправили към град Бис, лежащ отвъд пусти поля и обичащ да се хвали, че не принадлежи към никое от Шестнадесетте кралства, макар в действителност да лежеше на границата между Асгоуан и Фавония. Най-накрая бяха стигнали в Бис, по пътя изгубили само трима — двама Повелители на страха и един слуга, което се дължеше главно на късмет, а не на умения за оцеляване. В тревистите степи храната беше оскъдна — нямаше дървета, а откъм планините се спускаха свирепи вихри. От Баратеа чак до Еренмал брудуонците се бяха прехранвали с корени и конско месо. В последното място едно семейство се бе съжалило над тях. След като бяха изхвърлили телата на милосърдните в реката, Рушителят и спътниците му бяха прекосили Алениус с лодка, за да продължат на изток по южния бряг.

И сега те се бяха свили, гладни и изморени, в единствената здрава палатка, вперили поглед на изток, към огромните скали, обградили Алениус, върховете им обгърнати в буреносни облаци. Под скалите можеше да бъде съзряно нещо не по-малко заплашително: група бронирани мъже в инструърски цветове.

Естествено, че ще са тук, помисли си Стела. Нека Рушителят сам си намери пътя сред равнините на централна Фалта, няма смисъл да го дирят там. Просто трябва да изчакат на входа на Лешоядова гуша, откъдето всички пътуващи на изток рано или късно трябва да минат.

— Вървете… и ги пребройте — изклокочи Неумиращият сред лигата си. — Открийте начин… да ги заобиколим.

Повелителите на страха се поклониха и напуснаха палатката.

— Стела… — каза нежно той, когато воините излязоха. — Какво щях… да правя без теб?

В отговор тя не каза нищо, никога не отговаряше, но, както винаги, той можеше да я разчете.

— Ти мислиш… че съм отвратителен. Такъв съм! Но и преди… съм бил в такова състояние. Проклетата Стрела… ми повлия така и преди.

Рушителят прочисти гърло, сетне бе задавен от пристъп на кашлица, оттеглил се едва когато нещо в него изглеждаше на път да се прекърши. Стела отново усети извличането от душата си.

— Тогава… Тогава никой не ми помагаше. Сега… имам теб.

Неумиращият се усмихна — същински череп, породил отврата в стомаха й и странно съжаление в гръдта.

— Милата ми Стела…

Той отпусна глава и затвори очи, изтощен от думите и раздиращата кашлица.

— Вече няма да я имаш — изрече глас.

Главата рязко се повдигна, очите се отвориха, за да видят евнуха, застанал до слугинята му, любимата му, живота му… Още една халюцинация. Той не може да говори. Отрязах му езика.

— Може да си отрязал езика му, но аз дадох на сърцето му глас — каза евнухът. Празната му уста се движеше съответстващо на думите. — Сега си достатъчно слаб, за да може той да се откъсне от теб и да отведе момичето със себе си. Време е да заживееш живота, който си избрал за себе си, без да крадеш от чуждите животи.

Неумиращият скочи на крака.

— Ти! — изрева. — Ти отне и двете ми ръце! Няма да ми отнемеш любимата! Вземи него, той е мърша, но ми остави момичето!

— Тя сама ще реши — рече гласът.

Гласът на Хал? Как е възможно това? Видях го да умира!

— Е, Стела? Ще тръгнеш ли на запад с мъжа, когото спаси от смърт с грижата си, или ще останеш с онзи, който твърди, че те обича, а те изсмуква? — Устата на евнуха се затвори, ала очите му все така блестяха с невъобразима яркота.

Изборът беше лесен. Дори не трябва да избирам! — каза си тя. Ала връзката между нея и ужасната останка от човек не бе променила здравината си. И част от тази връзка, осъзна с ужас Стела, бе изработена от нея самата.

— Кралица на Брудуо! — изпищя Рушителят, протегнал ръце към нея: чуканите безмълвно изразяваха нуждата му. — Ще живееш вечно! Ела и живей с единствения, който никога няма да те изостави!

<Огънят на живота гори в теб> прозвуча гласът в ума й. <Използвай го и прогори нишките, които те оплитат. Тогава ще бъдеш свободна да избереш.>

Аз не изоставих евнуха, когато той се нуждаеше от мен. Да изоставя ли Рушителя? Той също се нуждае от мен.

<Изборът принадлежи на теб. Ще ти кажа само това: трудно е да не предложиш помощ на онези в нужда, ала понякога това е единственият начин, по който можеш да им помогнеш. Много пъти имах възможност да помогна на Компанията, но ако го бях сторил, никой от приключенците не би придобил сегашната си отговорност. Решавай бързо: Повелителите на страха се връщат.>

Лийт ми каза за възгледите ти. Той не ги харесваше, аз също. Да изоставиш онези в нужда и да наречеш това добрина? Има твърде много себични люде, които биха се възползвали от този начин на мислене, за да оправдаят бездействието си.

<Но ти не си от тях, Стела, което е причината подобно мислене да е възможно. Моля те, вземи Огъня и прогори вървите си. Остават секунди.>

Тя премести погледа си между двамата мъже и направи избор.

Седмината Повелители на страха се върнаха в палатката няколко мига по-късно, заварвайки своя Господар застанал на четири крака и крещящ отчаяно в хрипкав, разкъсващ душата глас. Слугинята и евнухът ги нямаше. Нямаше и следа от тях, без значение колко упорито Махди Дащ ги търсиха — а те дириха дълго, за да се отдалечат от писъците, продължили с часове.

По време на дългото пътуване на запад евнухът нито веднъж не проговори с езика на мъртвия брат на Лийт. Стела също не чу гласа в ума си. Навсякъде сакатата и евнухът бяха посрещани с милост и доброта. Още по-голямо щастие се оказа срещата с рота войници един ден източно от Еренмал. Ратниците казаха, че отиват в Инструър, където щял да бъде коронясан новият крал на Фалта — удивително храбър и мъдър мъж, комуто Шестнадесетте кралства се заклели във вярност. Някои от войниците изразяваха резерви относно връзките му с лозианите — в крайна сметка бяха прекарали дълги години в сражения с тях — но други казваха, че лозианите се били доказали във Великата война.

— Наистина ли всичко свърши? — питаше тя, а те се смееха. — Наистина е свършило?

— Да! — отвръщаха те. — Вече няма врагове във Фалта!

Настъпваше време на дълготраен мир, бяха рекли войниците, и цяла Фалта щяла да разцъфти. Те предложиха на Стела и мълчаливия й спътник да ги отведат до Виндикеър с лодката си.

— Трябва да бъдете в Инструър за коронацията на новия владетел! — казаха те.

— Бих се радвала — отвърна им Стела.

Тя виждаше погледите, които те й хвърляха, когато си мислеха, че не ги вижда — съжалителни, но без похотливостта, която би очаквала от войници. Те оценяваха остроумието й, но не гледаха на нея като на жена. Известно време Стела не можеше да понесе да се погледне в огледалото. Срамуваше се от изгубената си красота.

Той каза, че съм красива, припомни си девойката, ала имаше и моменти, в които не можеше да си спомни кой бе изрекъл думите: Лийт или Рушителят.

Докато зимата обгръщаше света в студената си прегръдка, те прекосиха полята на Строукс, оставиха зад себе си замъка на ордена на Конал Безстрашни и неспирно стопяваха разстоянието до Инструър — и до момента, от който Стела бе започнала да изпитва ужас. Дали приятелите й щяха да погледнат на нея като на предателка, служила на врага? Какво щяха да й кажат? Имаше ли шанс да я приемат отново? Тревогата пробождаше сърцето й, а евнухът не можеше да й предложи думи на утеха.

Най-сетне настъпи денят, в който войниците пристъпиха отвъд стените на Инструър и с усмивка се сбогуваха с нея. Командирът им дори я покани да сподели трапезата им в казармата. Стела се усмихна и им благодари, стараейки се да не показва, че състраданието им я наранява. Тя остана насред улицата и гледаше как войниците се отдалечават. Опомни се едва когато те изчезнаха.

Улиците бяха странно пусти. Градът беше необичайно тих. Единственият звук идваше от трополенето на дъжда върху камъните. Какво ставаше? По време на пътуването си би трябвало да е научила за евентуално бедствие, сполетяло града. Стела хвана ръката на спътника си и бавно пое надолу по пътя. Все някой щеше да знае къде е Лийт.

Увреденият й крак се огъна от болка. Без да чака молбата й, евнухът спря край едно пазарче и измоли тояга. Стела се обърна към собственика на сергията, който й обясни, че градът бил пуст заради днешната коронация. Той дори изрази учудване от неинформираността й. Самият той не отишъл, защото в Съвещателната зала имало място само за хиляда поканени души, сред които той не бил, а не искал да стои пред палатата, където вече се били събрали повечето граждани. Стела задъхано му благодари и пое отново.

Ето я: палатата, заобиколена от хиляди хора. От нея долиташе музика: печална, покъртваща издъно душата. Дали трябваше да изчака? Изобщо щеше ли някога да настъпи момент, в който тя да се осмели да се яви пред онези, които бе изоставила в себичността си?

Не чакай, прошепна нещо в ума й: ти се покая.

Стела влезе в сградата и бавно пое по коридора на молителите. Тоягата й потропваше по мраморния под.

Евнухът спря на няколко крачки от дървените врати, сключил ръце над стомаха си.

Върви, казаха й очите му. Отвори вратата. Върви при приятелите си.

Стела опря длан до вратата, а в този миг музиката достигна триумфалния си връх. Поне никой няма да ме забележи, помисли си тя и натисна.

Хиляда глави се обърнаха към нея, ала тя виждаше само една. Стела се усмихна, когато момчето на трона извика и скочи под ехото на последните ноти. В пълна тишина то се изправи, слезе по стълбите и пое към нея.

— Стела — задавено каза току-що коронясаният крал на Фалта. — Знаех си, че ще се върнеш.

— Лъжец — отвърна тя и взе дясната му ръка.