Дясната ръка на Бога

Глава 9 Фалтанската армия

Фемандерак намери Лийт на следващото утро да седи на каменна пейка, потръпващ от хлада на ранната зима и загледан в струите на реката. По врата на младежа се стичаха капки от листата на голямо дъбово дърво, останали незабелязани. Той изръмжа в отговор на поздрава на философа. Трябваше да разтрие вкочанените си крака, преди да може да се изправи.

— Време е да започнем уроците ти, Лийт — каза меко Фемандерак. — Време е да научиш за Огнепътя.

— Не се интересувам от нищо, свързано с огъня — рязко отвърна юношата. До него Джугом Арк бе оставила бразда в пейката.

— Изслушай ме, Лийт. Скоро ще напуснем града, за да се отправим на битка със самия Рушител. Ако се изправиш срещу мощта на магията му неподготвен, дори няма да ти остане време да съжалиш, че не си се възползвал от предоставената ти възможност. Нима от упоритостта ти ще има полза, когато той се привежда, за да вземе Джугом Арк от вкочаняващите ти се пръсти?

Тези думи бяха посрещнати с груб смях.

— Колко мелодраматично! Защо направо не използваш и словоплетство, като си започнал? Или това е специалитет на Хал?

— Наистина говорих с брат ти — отвърна Фемандерак. Начинът, по който наблегна на края на изречението, не можеше да бъде пропуснат. — Подобно на останалите от Компанията, аз също бях изненадан от снощните разкрития. Хал призна, че е прибавил част от силата си към моята, когато се изправяхме срещу пазителите. Но моето знание за Фуирфада все така остава ключово за надвиването на Маендрага и дъщеря му. Останалите от Аркимм спомогнаха за успеха ни в Кантара. Хал е самоук магьосник, нищо повече. Лийт, не всичко, добро или лошо, се случва заради брат ти.

Лийт изсумтя.

— Но така изглежда, Фемандерак. Знаеш ли, че Стрелата ми говори с неговия глас?

— Снощи ти спомена нещо подобно, което ме накара да се замисля. А ти замислял ли си се, че може би си представяш, че чуваш неговия глас, защото го асоциираш с мъдрост? Убеден съм, че в действителност не чуваш Хал, иначе защо му е на Най-възвишения да ни отвежда чак до Кантара? От нас щеше да се иска само да се вслушваме във всичко, което брат ти ни каже.

Лийт мълчеше, размишлявайки над това. След известно време се размърда, а мъката в гласа му бе покъртителна:

— Фемандерак, всичко се свежда до това. Чувствам, че губя контрол. Всичките ми приятели правят каквото си поискат, а аз трябва да се съобразявам с десетки люде, преди да направя каквото и да било. Ако се отдам на Стрелата, нещата ще се влошат още повече. Страхувам се, че ще изгубя себе си, ще се разтворя. Не искам да бъда нечия марионетка.

Джугом Арк проблесна леко, едва ли не засрамено.

— Тогава ще трябва да се научиш да бъдеш този, който контролира — тържествено изрече Фемандерак.

— Не искам да имам нищо общо с това.

— Тогава просто се откажи — каза философът. — Но ти няма да направиш това. Зная го, Лийт. Трябва да разбереш, че всеки час, прекаран в Инструър, е един час по-малко, през който бихме могли да напредваме към Просеката. Не е нужно да скачаш от ентусиазъм за това, което вършиш. Просто продължи напред. Рано или късно чувствата ти ще се успокоят.

Лийт изсумтя неопределено, протегна се и се отправи към Иннската порта.

Разтревожен, Фемандерак се опита да продължи разговора с приятеля си, докато вървяха през града, но в отговор получаваше единствено намусеност. Точно като Мауфус. Философът си припомни своя безгрижен другар от детинство и промяната, настъпила у него след назначаването му в даурианския съвет. Той също беше прекалено млад за онова, което искаха от него.

С приближаването към Залата на знанието Лийт се оказа наобиколен от симпатизанти, очевидно незабелязващи мрачното му настроение. Около сградата кипеше активност — през нощта бяха изникнали шатри, край които шареха хора с кошници и ръчни колички.

— Какво става?

— Провизии — отвърна лаконично Фемандерак. — Армията ще се нуждае от храна и припаси. Ще бъдат пренесени по реката, докъдето е възможно плаването.

— Кой го реши?

— Ти. По-точно твоите съветници, след като се консултираха с Компанията. Естествено, биха се допитали до теб, но никой не можеше да те намери.

— Мислех, че аз съм председател на Съвета!

— Не може да притежаваш взаимоизключващото се — каза философът и се засмя, за да не прозвучат думите му като укор. — Ако не искаш отговорността, просто остави Стрелата. И ще потърсим друг, който да я вземе. Иначе…

Появата на Кърр, хауфута, Перду и мрачния Фарр спести на Лийт нуждата от отговор. Селският водител и фермерът поздравиха младежа по съвсем обичаен начин. Двамата го хванаха за ръцете и го поведоха, внимателно, но решително, към палатка, над която се вееше голям жълто-оранжев флаг.

— Какво е това? — Лийт кимна към знамето. То изобразяваше…

— Огнена стрела — каза Кърр. — Или поне каквото можаха да създадат най-добрите шивачки в града. Това ще бъде нашият символ, символът на обединена Фалта.

— Още едно решение, което съм взел? — младежът повдигна вежда към Фемандерак. Високият мъж сви рамене с пресилен жест, а Лийт не можа да сдържи усмивката си.

— Жителите на Инструър са готови за война — каза хауфутът, като повдигаше платнището за Лийт. В палатката имаше няколко маси, отрупани с карти и купчини хартия. Около тях имаше хора — някои бяха познати на младежа, други не — потънали в оживено обсъждане. Баща му помаха. Индретт също повдигна глава към него, преди да продължи разговора си. На Лийт му се стори, че погледът й е особен.

Хауфутът не спираше да говори, с което не му оставяше възможност да разбере причината за странното поведение на Индретт.

— Предстои ни да вземем множество решения, преди да се отправим на изток — каза той, мушвайки грубо скицирана карта в лявата ръка на Лийт. — Ето тук е Инструър. Тази ивица е Алениус. Ей тук — хауфутът посочи най-горния десен ъгъл на пергамента — се намира Просеката. Виж как реката излиза от нея. Бихме могли да я следваме чак до Брудуо.

— Колко време ще отнеме този преход?

— Никой не знае със сигурност — каза началникът на стражата, застанал зад лявото рамо на Лийт. — Предполагаме около стотина дни, но много зависи от времето. Северната зима е… точно на вас не е нужно да обяснявам.

Манум се приближи към тях.

— Земята се вкочанява толкова здраво, че се превръща в мразовита непристъпност. От изток вее вятър, който изцежда силата ти, без значение колко дебело си облечен. От небето се сипе лед, наподобяващ късове натрошено стъкло. Нагорж е безмилостно място.

— Нагорж? — повтори Лийт, макар да виждаше думата изписана и на картата.

— Така наричат Просеката в Сна Вацта. Земите на запад от Просеката не са част от никое фалтанско кралство, защото климатът е тъй суров, че никой не може да живее там. Най-близо са Сна Вацта на север и Пискасия на югоизток.

— Звучи ми като виддата северно от Брейданската пустош — каза Перду. — А ние възнамеряваме да заведем там армия през зимата?

— Всъщност е по-лошо от виддата. И отиваме там, защото се налага — отвърна решително Манум. — Плановете на Рушителя разчитат на зимна инвазия. Той е обучил силите си да пътуват през мразовити условия, така че в това ще има предимство.

— Тогава защо да не изчакаме, докато не се приближат до Инструър? — попита Лийт. — Дотогава ще е дошла пролетта. Ще можем да се сражаваме на своя земя и няма да ни се налага да отиваме толкова далеч.

— Заради това, което ще се случи на фермите, селата и градовете на пътя на брудуонската армия — отвърна Манум, измъчван от стара болка. — Брудуонската армия ще премаже всичко по пътя си към Инструър. Погледни картата! Пискасия, Редана, Фавония, Строукс: всички ще рухнат. Дори и впоследствие да им нанесем поражение, ще бъде невъзможно да ги изчистим от сърцето на Фалта. Не, не можем да допуснем и едничък брудуонец да прекоси Просеката.

— Поемаме сериозен риск — долетя гласът на Джетарт. — Същината на успешното сражение се крие в избирането на позицията, която е най-благоприятна за твоите сили и затруднява врага. Все още не знаем дори собствената си численост и умения, за противника да не говорим. Една снежна буря би могла да прореди редиците ни. — Той въздъхна. — Може би никоя територия няма да крие преимущества за нас, а може би никоя не ще носи затруднения за Брудуо. Но въпреки това… трябва да се бием.

— Да, Джетарт, трябва — отвърна Манум, поглеждайки към възрастния мъж.

Помня как снощи в Залата на знанието говореха за този старец. Казваха, че Джетарт посетил земята на уайдузите и убедил воините на Адунлок да се присъединят към лозианската армия. Баща ми носи неговия меч, получен като отплата за спасяването на пленници от Инч Чантър. И говореха как Джетарт бил най-добрият фехтовчик на западните земи. Но това време очевидно бе отминало.

Неспирните обсъждания около Лийт го отвлякоха от мислите му. Младежът се озова въвлечен в планирането. Край една от масите обсъждаха най-добрия начин да пренесат припасите през Лешоядова гуша, прословутия пролом, където водите на Алениус ставаха невъзможни за плаване. На съседната маса, надвесени над най-добрата карта на Нагорж, която беше изнамерена, неколцина по-възрастни мъже слушаха един от събеседниците си, който говореше за тактика. Лийт се заслуша, но не разбираше почти нищо от казваното. Следващата групичка включваше неколцина от командирите на лозианската армия и, доколкото Лийт можа да разбере, обсъждаше йерархията. Край всяка маса присъствието му биваше любезно приветствано и биваха задавани въпроси относно неговото мнение, но юношата не можа да не забележи погледите, насочвани към пламтящата Джугом Арк в ръката му. Те бяха неспокойни, дори донякъде боязливи.

Утринта, прекарана в палатката, му донесе много информация. Призори бяха потеглили съгледвачи, които да определят най-подходящия маршрут на армията, да подирят евентуални препятствия и да преценят на каква подкрепа можеше да се надява войската по пътя. Други ездачи вече се бяха отправили на изток към Просеката, получили нареждания да открият брудуонската армия и да преценят силата й.

— Знанието, милорд, знанието е всичко — казваха всички.

Пратеници, чиято задача беше не по-малко рискована, бяха поели към владетелите на всяко от Шестнадесетте кралства. В някои случаи изпращаните съобщения бяха резки — предателството бе известно и щеше да бъде опростено единствено ако владетелят предоставеше цялата си армия под командването на новия Съвет. На други бяха изпратени по-дружелюбни, но не по-малко настойчиви съобщения, в които се разказваше накратко за случилото се в Инструър, обясняваше се задаващата се от изток заплаха и завръщането на Джугом Арк. Тези посланици на Стрелата щяха да молят за съдействие и щяха да приемат всичко — хора, припаси, злато. На тях бяха възлагани големи надежди, но не и очаквания.

Градските съветници закупуваха храна, оръжия и лекарства от цял Инструър. Градските счетоводители докладваха, че хазната се изпразвала заплашително бързо. Но в квартирите на някои от бившите Аркоси бяха намерени големи количества злато — включително и от брудуонски произход — които се оказаха изключително полезни. Хал се намираше извън града, организирайки събирането на припаси — трудна задача предвид неотдавнашното опожаряване на зърнените припаси. Из околностите пътуваха търговци, закупувайки продукцията както на поселища, така и директно от самите земеделци.

Лийт узна, че фалтанската армия ще потегли до три дни. Това беше срокът, който очевидно той бе поставил пред гражданите на Инструър, който ентусиазирано му бе повтарян от онези, които работеха за него. Така и не бе определил същинския източник на нареждането. Деювърска войска, предвождана от своя владетел, щеше да се влее в силите им на полята северно от Инструър. Сетне армията щеше да бъде пренесена по реката до Сивитар — тази маневра щеше да им спести прекосяването на блатистата Маремма. Сетне щяха да продължат през западната провинция на Строукс, докато достигнат Виндикеър. Там отново щяха да продължат по река Алениус до Лешоядова гуша. За да спазят графика, трябваше да пристигнат на това място до петдесет дни след напускането на Инструър. Дърводелците вече работеха над големите салове, които щяха да бъдат необходими за пътуването от Виндикеър.

— Ами Строукс? — попита Лийт, прекъсвайки длъжностното лице, обясняващо горния маршрут.

— Простете, милорд?

— Какво ще стане, когато армията ни напусне Инструър? Няма ли кралят на Строукс да завладее града? Известно ми е, че дълго време е точил лиги по него, смятайки го за част от кралството си.

— Милорд, той се срещна с вас само преди няколко дни и се съгласи…

— Той е предател. Нямам му доверие — рязко го прекъсна Лийт. Сведе поглед към картата, забивайки пръст в нея. — Ще напуснем от южната порта, ще прекосим Южния мост и ще се отправим към Мерциум. Ще поискаме да докаже лоялността си. Той ще ни предостави най-добрите си войници и ще ни придружи на изток — или ще бъде осъден на смърт за измяна.

— Но, милорд, споразумението…

— Споразумението налага той да подкрепя фалтанския Съвет в случай на война. Няма да бъде оставен да заплашва беззащитните граждани на Фалта — заяви Лийт. Зад него неколцина от присъстващите изразиха съгласието си, после подновиха съответните си дискусии.

— Подобно решение ще ни коства ценно време, момче — тихо каза Кърр. — Толкова ли си решен да вървиш против всичко, което брат ти съветваше?

Лийт се обърна към фермера. За момент Стрелата в ръката му просия ярко, протягайки пламъци в опасна близост до стареца, който стоеше със скръстени ръце и неразгадаемо изражение върху лицето си. След миг юношата се овладя и сиянието отслабна.

— Хал не е единственият Манумсен, който има идеи — отвърна Лийт. — Мисля, че това е правилният начин да постъпим. Само че не мога със сигурност да предричам чуждите реакции. Преди година бях обикновено селянче, а ти беше овцевъд. Можеш ли с абсолютна увереност да ми кажеш как ще постъпи кралят на Строукс?

Кърр прехапа устни, очевидно преглъщайки хаплив отговор, сетне кимна неохотно.

— Може и да си прав, момче. Може и да си прав. Досега сме поемали безброй рискове. Защо не и още един?

Следващите три дни изминаха в размита последователност срещи. Валеше неспирно. Хладните капки указваха края на топлото време, макар че за Лийт, свикнал на далеч по-големи студове, те не бяха нищо. Но тази промяна му напомни, че не бива да провлачват излишно, ако искат да имат шанс да извършат успешно прехода си. Младежът започна да поема контрол. Той беше единственият, който споделяше знанието, извлечено край различните маси, и постепенно си спечели уважението на командирите. Напускаше палатката само за да поспи в луксозната си стая, намираща се в Залата на знанието.

Лийт се чувстваше неудобно сред кадифени завеси, гоблени и дебели килими, сред наличието на слуги, изчакващи пред вратата му. Но в най-голяма степен го измъчваше самотата. Липсваше му присъствието на Хал, разговорите, които двамата водеха, сутрешните стъпки на брат му. А сега не го беше виждал от дни.

Отминаването на трите дни завари Лийт на гърба на едър бял кон. Младежът беше облечен в церемониална броня, хванал неловко меч в лявата си ръка и Стрелата в дясната. Още едно задължение, което да изпълни. Утрото беше мъгливо. Фалтанската армия — три хиляди стражници, придружени от десет хиляди зле обучени цивилни и лозианската войска — стоеше готова да потегли. Зад него членовете на Компанията стояха напрегнати. Сред тях беше и Индретт. Макар Лийт и Манум да я бяха умолявали да остане, тя щеше да ги придружи. Бившата придворна дама се бе оказала неочаквано умел тактик, способна да създава съчетания от традиционни и смайващо дръзновени решения. Тя бе обяснила, че това е наследство от интригантските сражения в кралския двор. Останалите генерали не бяха посрамени от превъзходството й, а бяха помолили Лийт да й разреши да дойде.

— Нейният тактически гений може да спаси много животи — бяха му казали те. И Лийт се беше съгласил привидно неохотно, макар че вътрешно изпитваше гордост.

В крайна сметка всички от Компанията щяха да дойдат, дори невръстната робиня, която бяха спасили от пазарите в Гадир Масаб. Тя не искаше да се отделя от Индретт, към която се бе привързала силно. Инструър бе поверен на комитет търговци, добре запознати с последиците от измяна. Освен това Лийт беше принуден да остави хиляда войници от градската стража, тъй като Аркосът на Немохайм все още не бе открит. Никой не искаше да се завърнат — без значение като победители или не — и да заварят града в негова власт.

И сега всичко беше готово. Или поне дотолкова готово, колкото може да бъде постигнато за три дни. Лийт се изправи на седлото, издигна Джугом Арк високо над главата си и нареди:

— Напред!

Под виковете на хората, събрани на площада пред портата, наизлезли по прозорци, балкони и по стената, Струърската порта се отвори. Армията бавно започна да се проточва по отчасти поправения Южен мост, изгубвайки се в мъглата. Войската изчезна, а гражданите се разотидоха. Предстоеше им дълго чакане, изпълнено с неизвестност.

Членовете на Компанията и първенците на Инструър бяха размишлявали усилено и внимателно бяха планирали похода, извличайки максималното от опита си и от краткото време, с което разполагаха. Ала бяха забравили за един човек. Въпросният човек сега стоеше в сенките на Струърската порта, скрил русите си кичури под качулка. Достатъчно висок, за да вижда над главите на онези пред себе си, той гледаше неприязнено към юношата, възседнал кон. Не това бе наредил Богът. Думите, които мъжът бе чул от него, бяха подкопани от дирещата слава Компания. Но сега досадните северняци се оттегляха, а той можеше да превърне думите в действителност, преди те да са се завърнали. Извъртайки се рязко, при което синята му роба прошумоля, мъжът потъна обратно в дебрите на града. Ако имаше късмет, тази армия нямаше да се завърне.

Когато Стела дойде на себе си, струваше й се, че всичко около нея се движи. Обгръщаше я ярка белота. Объркана, за момент девойката си помисли, че се намира сред ледена пещера, макар че не чувстваше студ. Но постепенно осъзна, че обкръжението й не се състои от лед, а от възглавници, чаршафи, завеси и дантели, които бе помислила за сняг заради белотата им. Но усещането за движение остана. За няколкото мига преди отвратителните спомени да нахлуят тя си представи, че се намира в някакъв дворец, типа място, за което си бе мечтала да отседне по време на мизерните нощувки по пътя към Инструър.

Но сега отвратителните спомени нахлуха, карайки я да обгърне коленете си с ръце и да се свие. Сега тя беше друга, различна от онази Стела, която би се оплакала от лошите условия на нощувка в северните лесове. Мечтите й бяха разкъсани от мъж, неизмеримо по-зъл от хлапака Друин. Последният сега й се струваше далечен и дори приятен спомен — най-голямата злина, на която той бе способен, се изчерпваше със залавянето на насекоми, за да им къса крилете. Настоящата Стела беше само остатък с изчерпана същина, самоопределящ се чрез болката по изгубеното — и нетърпимия страх от бъдещето.

Завесата бе отметната от бузесто, плешиво лице, усмихнало се празновато насреща й.

— Готова ли е Сияйната?

Гласът му, топъл и необичайно писклив, съдържаше почтителност.

— Каква сияйна? Какво искаш? Какво става с мен?

Всеки неин въпрос бе по-трескав и нервен. Преди непознатият да е съумял да отговори, тя се отдръпна от него, ридаейки.

— Не, не! Без плач! Плачът не е позволен! — Пухкавата му ръка се протегна към нея и я ощипа по рамото. Допирът му породи неочаквана агония, която не угасна с минути, отмервани от накъсаното й дишане.

Гологлавият изчакваше търпеливо, без да се впечатлява от болката й. Когато Стела отново беше в състояние да говори, тя прошепна хрипкаво:

— Рушителят наблизо ли е? — Девойката се опита да надникне край туловището му, но откри, че не може да помръдне. — Можеш ли да ми помогнеш да избягам?

— Неумиращият наистина е наблизо — заяви глас, долетял от устата на мъжа. Дълбок глас, гласът на Рушителя. На Стела й се струваше, че под нея зейва бездна на отчаяние. Тя пищеше и пропадаше, а омразният глас продължаваше да се весели.

Стела опита всичко. Отказваше да яде, но плешивият я принуждаваше. Опитваше се да се възпротиви, но той я влачеше, без да обръща внимание на ударите й. Можеше да я потопи във вълни на болка само с едно докосване. Няколко пъти тя дори се изпускаше в дрехите, но личният й надзирател я почистваше и преобличаше като бебе. И тя неизменно биваше връщана в бялата носилка, носена от четирима евнуси, слуги на Неумиращия. Грижещият се за нея също беше скопец. Стела започна да се страхува от гласа му и от носилката. Мразеше безпомощността си. Но повече от всичко се страхуваше от онези мигове, в които едрото туловище на пазителя й се вцепеняваше, очите му се подбелваха, а гласът му се променяше. Това бе дори по-лошо от срещите очи в очи с Рушителя.

Брудуонската армия маршируваше. Стела си нямаше представа къде се намират, колко далеч са от границата на Фалта и колко време ще им е нужно, за да я достигнат. Но знаеше, че войската, чиято подготовка бе съзряла, е непобедима. Дори тя можеше да разбере това. По време на дългия преход на запад момичето узна същинската степен, в която тези бойци споделяха безскрупулността на своя Господар.

Някъде около седмица след началото на прехода — Стела бързо бе изгубила представа за времето, пък и то нямаше значение — армията спря в ранния следобед, макар обичайно спирането да ставаше едва при залез-слънце. На Стела бе разрешено да наблюдава случващото се, несъмнено като пореден урок, от който да си извлече съответните поуки. Но дори и да не беше допусната, пак щеше да чуе достатъчно, за да разбере.

По време на пътуването тя бе забелязала, че войниците биват разделени по цвят. Всеки войник, без значение дали кавалерист, пехотинец или резерва, носеше цветен нагръдник. Това деление не се отнасяше до йерархията, защото бе виждала генерали и пехотинци да споделят един и същи цвят. Затова тя предположи, че цветовете указват произхода. През последните три дни носилката й се бе озовала до част от армията, чийто цвят беше червеното. Тези бойци не отговаряха на очакванията й за кръвожадна и зла орда. Изглеждаха най-дружелюбни от всички, които бе съзирала досега.

Ранното спиране беше предизвикано от техен генерал, херцога на Рудос, получил съобщение от конен пратеник. Въпросният разузнавач бе сред онези, на които бе възложено да не допускат разпръскването на армията, да следят за правилната посока, да улавят дезертьори и да се грижат за набирането на допълнителни припаси. Тъй като в момента прекосяваха суха хълмиста земя, Стела предполагаше, че именно последната задача ще ангажира по-голямата част от времето на разузнавачите.

Така и се оказа. Докладът на разузнавача говореше за село, намиращо се на половин ден път на юг, отказало да предостави провизии за армията. Селските първенци се били оправдали с неотдавнашна чума и слаба реколта, но имаше подозрение, че същинската им цел е получаването на повече пари.

В този момент към тях се приближи облечен в черно конник. Стела бе научила, че тези тъмни ездачи са личните слуги на Рушителя, ползващи се с власт, надвишаваща дори тази на генералите. Той чу последната част от доклада. За момент очите му се изпразниха. Стела знаеше какво ще последва, затова побърза да се извърне, борейки се с поредна вълна от страха, започнал да въплъщава съществуването й.

— Ще се позабавляваме с жените им, а после ще опожарим всичко — обяви черният ездач.

— Милорд? — Херцогът на Рудос се взираше в говорещия, зяпнал.

— Щастливи са онези, избрани да бъдат острието на славната ни инвазия — продължи слугата, сякаш не е бил прекъсван. — Червеният херцог и хората му ще бъдат първите, които ще се насладят на плодовете от плановете на Господаря.

— Изпитание на лоялността ни! — изръмжа херцогът, а суровата красота на лицето му побледня. — Твоят господар знае неприязънта ми към подобни „забавления“ и иска да ме обвърже, за да се сдобие с безпрекословното ми подчинение. Знаех, че рано или късно ще се стигне до това.

Херцогът отметна глава назад и издаде брадичка.

— Готов съм да нападна варварската земя и да пролея кръвта на войниците й в служба на моя повелител — продължи гордо той. — Но няма да насилвам жени. Никой от хората ми не ще го стори. Няма да повдигна ръка срещу онези, живеещи под властта на моя господар. И няма да позволим жени да бъдат изгаряни.

— Моят Господар предвиждаше подобен отговор от твоя страна — рече самодоволно слугата, сякаш той самият бе създал този замисъл, а не беше прост изпълнител. — Той те предупреждава, че отказът ще ти струва живота. Ако не се подчиниш на волята му, ще бъдеш изгорен като предупреждение каква е ориста на онези, които смятат, че нещо е по-важно от заповедите на Повелителя на Андратан.

— Хитър план — рече Червеният херцог с горчилка. — Моят род винаги е бил трън в очите на андратанските машинации. Твоят повелител ще се сдобие с още земя и власт, без това да му коства нищо. Но как бих могъл да изгарям живи жени? Предпочитам да умра.

Херцогът се изпъна още повече.

— Отказвам да изпълня нареждането му, както той е предвидил — гордо заяви той. — Предпочитам да погина от огън, отколкото да го използвам, за да откупя жалък живот.

Облеченият в черно пратеник го зашлеви през устата. Повечето от околните войници не бяха чули думите, но разбраха значението им.

— Така да бъде — заяви слугата. — Всеки от рода ти, който храни подобни предателски виждания, да пристъпи напред, за да погине редом със слабоумния си първенец. Иначе поемате призори, за да дадете урок на онези селяни. Има ли други, които ще пламнат край глупавия си херцог?

Двадесетима мъже пристъпиха напред. Херцогът се усмихна широко — не очакваше някой да се присъедини към смъртта му. Сетне още неколцина се присъединиха към тях, както и един боец със зелен нагръдник, указващ потекло от Биринж.

— Ти не си преценяван тук! — кресна му слугата.

— Така е — гордо отвърна старият боец. Гласът му носеше силен акцент. — Ти и твоят господар бивате съдени, ти, той и всички ние. Делото, което искаш от рода Рудос, е противно на истинския войник. Не мога да стоя безучастно.

— Тогава изгори редом с тях, изкуфял глупако! — кресна раздразнено слугата.

— Избирам да умра с чест! — провикна се възрастният мъж, докато биваше привързван към набързо струпаната клада. Алените следовници на херцога подкрепиха думите му с вик. Сетне те също бяха вързани, а в краката им бяха струпани клони. Стела се възхищаваше на храбростта им, но знаеше, че няма да може да понесе гледката, затова подири укритието на паланкина. Час по-късно, когато и последните писъци бяха затихнали, тя бе започнала да изпитва съмнение от мъдростта на постъпката си — надали същинската гледка е била по-лоша от това, което бе породило въображението й. Но пък знаеше, че пред ориста, която й готви Рушителят, изгарянето на клада би било за предпочитане. Ужасяващо знание.

Лийт си мислеше, че няма начин кралят на Строукс да знае, че армията на Фалта ще го посети. Но когато наближиха портите на Мерциум, в късния следобед на втория ден след заминаването, той ги очакваше, притиснал русите си коси с корона, заобиколен от гвардейци. Сред хората ми има шпионин.

Кралят си придаваше храбър вид, но нямаше как да не остане потресен от силата, изправена срещу него. Мерциум бе многолюден град — някои говореха, че е втори по населеност във Фалта, отстъпващ единствено на Инструър — а Строукс беше най-населеното от всички фалтански кралства. Макар че щеше да е нужно време за събирането на армия, която да се противопостави на войската, спряла край града, кралят на Строукс разполагаше с достатъчно сили, за да причини сериозни загуби на силите на Лийт.

— Радвам се да ви видя, милорд — изрече кралят с мазен глас, видимо признаващ превъзхождащите сили на Лийт — и също тъй видимо недоволен от принудата да го стори. — А къде е вашият съветник? Сакатият младеж? Надявам се, че той също е добре?

Погледът на владетеля се плъзна по лицата на онези, застанали начело на войската, но не откри този, за когото питаше.

— Брат ми е добре — отвърна Лийт, — но днес лично ще говоря от свое име. И в името на споразумението, копие от което ти нося сега като напомняне за вричането ти.

Един слуга повдигна запечатан документ и препусна напред, за да го постави в ръката на краля.

— Дойдох да поискам помощта ти във време на война. Ще ни предадеш командването над армията си. Можеш да запазиш малка част от силите си в Мерциум, която да защитава града по време на отсъствието ти.

— Но, милорд, срещу кого ще се сражаваме? Не ми е известен враг, който да смърсява земите на Строукс. — Тогава владетелят осъзна смисъла на думите. — По време на отсъствието ми? Не искате да кажете, че…

— Искам — отвърна Лийт. — И преди да си се унизил в по-голяма степен пред хората си, каним те да обсъдим нещата в шатрата ни.

Там кралят на Строукс оживено се опитваше да разубеди Лийт и Компанията, но в крайна сметка не му оставаше избор. Носителят на Джугом Арк със задоволство разбра, че макар кралят да е узнал за приближаването на армията едва снощи, за един ден съумял да събере четири хиляди бойци, като утре по залез броят им можел да се удвои. Това щеше да улесни нещата. Кралят щеше да придружи войниците си на изток, за да е сигурна лоялността им, а най-големият му син щеше да управлява в негово отсъствие.

— Ако се завърна — горчиво каза владетелят, — ще очаквам много в замяна на този ден.

— Ако беше избирал съюзниците си по-внимателно, този ден никога нямаше да настъпи — отговори му Лийт.

По време на вечерята, която кралят неохотно сподели с Компанията, един от войниците му нахлу в палатката, макар и задържан от двама от хората на Лийт.

— Кралю! — промълви той, останал без дъх, и се вкопчи в ръба на масата, за да запази равновесие. Дори изостави обичайните формалности. — От юг се задава армия!

— Що за мошеничества! — ревна кралят, скачайки на крака. — Храните се с мен, а в същото време изпращате сили към града ми!

Лийт също се изправи.

— Не сме сторили нищо подобно. Остави вестоносеца си да продължи. Под какъв флаг марширува тази армия?

Войникът погледна към краля.

— Това е новият владетел на Инструър, Фринвалд. В ръката си държи Джугом Арк. Можеш да говориш пред него.

Очите на мъжа се разшириха, но той се овладя и продължи:

— Знамето им носи жълт лъв с шутовска шапка върху зелен фон. Известно ми е знаме с лъв на такъв фон, но…

— Шапката трябва да е скорошно допълнение. Подходящо на Бесния крал на Деруйс — намръщи се строукският владетел.

На Лийт му бяха нужни големи усилия да скрие радостта си.

— Тази армия не е неочаквана — рече уверено той, сякаш нещата се развиваха точно по негово нареждане. — Деруйс идва в подкрепа на каузата ни. Още една причина за присъединяването на Строукс.

Кралят на Строукс кимна учтиво, но макар да наведе глава, уж заинтересуван от блюдото си, не можа да скрие гнева си.

На следващия ден Лийт, придружен от Компанията, лозианските пълководци и краля на Строукс, отиде да посрещне деруйсианската армия. Бесния крал ги поздрави многословно. Край него стоеше принц Уизаго, ухилен като резен диня.

— Пет хиляди елитни бойци маршируват зад нас — каза принцът, докато яздеха към армията. — И още пет хиляди ни чакат на северната граница на Деруйс. Аз ще поема към тях и ще ги поведа на изток. Към тях ще се присъединят децата на Мъглата.

Лийт пресметна наум. Никой не знаеше точната численост на лозианската армия. Най-вероятно бойците й възлизаха на двадесет хиляди. Значи, общата бройка на фалтанската му армия, включително войниците, изчакващи на деруйсианската граница, достигаше петдесет хиляди. Той се навъси. Най-оптимистичните предвиждания за бройката на брудуонците сочеха двойно по-голямо число.

— Не се притеснявай — рече Уизаго, отгатнал мислите му. — Бойците на Деруйс и Хинепукохуранги са калени в бран. Един от бойците на Мъглата струва колкото десетима от твоите стражи.

Но тези думи не успокоиха Лийт. Брудуонските воини също щяха да бъдат калени, може би дори в още по-голяма степен, ако можеше да се съди по Ахтал.

Следващите няколко дни установиха известен ритъм. Армията пое почти право на изток от Мерциум, прекосявайки плодородните поля на Строукс. Кралят неохотно им бе предоставил разрешение да набавят провизии, от което бойците на Лийт се възползваха. Снабдителите внимаваха да заплащат стриктно и да не вземат прекалено много, за да не настройват населението против себе си. Всеки ден една десета от войската се грижеше с набавянето на храна за останалите девет, така че запасите, които все още се точеха от Инструър, оставаха недокоснати. Армията потегляше час след изгрев-слънце, като спираше за почивка след четири часа. Сетне следваха още шест часа маршировка, последвани от спирането за лагеруване точно по залез. Тогава биваха запалвани огньове, правеха се проверки, хора и екипировки биваха привеждани в оптимално състояние, сетне опитните войници лягаха да спят.

Но не всички се оттегляха рано. Много от по-младите се задържаха край огньовете, където се лееха песни и алкохол, къде закупен, къде взет назаем от някой фермер — макар пиенето да беше забранено и да се наказваше строго. Някои се оправдаваха с нервност, а другарите им ги съветваха да си пазят силите, защото щяло да дойде време да ги използват.

Лозианите също не си лягаха рано — и млади, и стари танцуваха и пееха до късно през нощта, а на другия ден съумяваха да станат редом с останалите войници и да не изостават от тях. Някои от фалтанските войници недоволстваха, но командирите им оставаха непреклонни, така че първите бяха принудени да лежат в палатките си и да слушат долитащото веселие.

На третата нощ от напускането на Мерциум (пета от потеглянето) Лийт посети лагера на лозианите. Там край огромен огън се срещна с Ейксхафт, Танама от народа на уайдузите, върховния вожд на фенните и тревожещата го фигура на Джетарт, седнал в сенките като тъмен облак. С тях бяха Перду и Фарр, като последният се пошегува, че е променил народността си.

— Разчетохме изникването ви по звездите — каза върховният вожд чрез посредничеството на Перду. — Пет небесни коня, възправящи се срещу синия огън от изтока. Сблъсъкът на огньовете наближава. Ние бяхме призовани да подкрепим Първородните с даровете, дадени ни от боговете — тайните дарове на виддата, които са известни само на нас.

— Какви са тези дарове? — попита Лийт. Когато въпросът бе преведен, вождът отвърна съвсем кратко.

Перду объркано сви рамене.

— Той отказва да сподели. Самият аз не зная нищо за тях. Зная, че жителите на виддата използват огън, но не го боготворят. Те гледат на себе си като на хора на Въздуха: от него долита снегът, сред него се реят орлите. Макар да ме приеха сред себе си, има много тайни, които фенните отказват да споделят с мен, защото ме наричат дете на Огъня. Преди не разбирах какво имат предвид. — Той погледна към Стрелата в ръката на Лийт. — Сега мисля, че разбирам.

Лийт благодари на фенните, че са се отправили на това пътуване.

— Трябва да сте тръгнали скоро след като напуснахме земите ви — рече той.

— Напуснахме веднага щом жреците ни се срещнаха — отговори вождът. — Вашето пристигане потвърди виденията им. Поехме на изток, за да видим спускането на огъня.

Тези тайнствени думи изчерпаха отговора.

Ейксхафт и Танама седяха един до друг като съюзници, но Лийт усещаше напрежението между тях.

— Не беше моя идея да се съюзим с враговете си — каза предводителят на фодрамите. — Този бисер е дело на приятеля ни от Инч Чантър, който е седнал встрани, сякаш няма нищо общо с нас.

Ейксхафт се засмя. Звукът напомни на Лийт на боров мирис и гъстините на леса; на водата, пенеща се около носа на кану.

— Една вечер той изникна, доволен като мечка, намерила мед, сякаш не бе изоставил земите ни за повече от двадесет години.

Отново смехът, смекчил думите.

— По петите му вървяха уайдузките водачи — или каквото беше останало от тях. Изглежда те се отнасят към него със същото уважение, както и ние. И не ни оставаше нищо друго, освен да приемем. — Той кимна към уайдузкия вожд, седнал до него. — Едва се бяхме завърнали от Хелиг Холт, но Джетарт ни подбра и още преди да е свършило лятото, поехме на път. Армия от фенни, фодрами и уайдузи. Кой би си помислил подобно нещо?

И той отново се изсмя на думите си.

— Какво? — промълви Лийт. — Джетарт ви е казал да тръгнете — и вие сте тръгнали? — Той хвърли боязлив поглед към сенките, но прегърбената фигура не показваше да обръща внимание на разговора.

— Той ни обясни значението на скритите знаци — каза уайдузкият предводител. — Разказа на нас, тези от Земята, за поражението на Огъня. Думите му носеха увереността на жрец. Той ни изведе от Адунлок, от Фрерлок, от Уфлок, от крепостите ни и от местата, на които извършваме свещените си танци. Обеща ни, че ще доживеем деня на свободата си. Каза ни какво ще видим в ръката ти.

Преди някой да е успял да го предупреди, мъжът се приведе напред, протегна ръка и, без да откъсва очи от лицето на Лийт, докосна Джугом Арк.

Лийт извика задавено и се втрещи, защото предводителят на уайдузите остана невредим. Зад него останалите от Компанията също бяха вцепенени.

— Но… Как така можеш да я докосваш? — промълви юношата. — Да не би Стрелата да се полага на теб?

— Не — долетя дълбок глас откъм сенките. — Не. Още ли не разбираш, младежо? Стрелата е Огън. Тя има власт само над тези, които са Огън. Той е уайдуз и може да я докосва, но не и да я контролира. За него тя е просто стрела. Как така не знаеш това?

Старецът се изправи и пристъпи по-близо до огъня, обръщайки се с лице към Компанията. Макар и възрастен, все още в стойката му личеше сила, а очите му пламтяха. Погледът му се спря на Фемандерак, към когото Джетарт насочи и следващите си думи.

— Защо не си му казал, потомъко на Стейн? Защо иначе си бил призован отвъд пустинята, ако не, за да го наставляваш?

В гласа се долавяше сила. Лийт усети влиянието на словоплетството — сега вече бе разбрал названието на странната мощ, която бе усещал многократно от началото на това приключение.

— Ще започна да го наставлявам, когато той се съгласи да бъде наставляван — рече Фемандерак. — Макар да ми се струва, че така дори е по-добре.

Мъжът от Инч Чантър повдигна рунтавите си вежди, сетне се засмя.

— Не е бил готов. Все още не е готов. Не иска да бъде готов. Но трябва да се научи! — Той се вторачи в Лийт, който от своя страна се опита да не трепне под бухаловия взор. — Трябва да разшириш знанието си, и то бързо. И да започнеш да се вслушваш в онези, предвидени да те учат.

— Как така аз съм единственият, който не знае какво трябва да правя, а пък всички останали знаят?

— Как така все още не знаеш какво трябва да правиш? — отвърна Джетарт.

— А ти знаеш ли? Питам те учтиво. — Начинът, по който Лийт натъртваше сричките, обезсмисляше последните думи.

— Не аз съм определеният да те уча.

Лийт скочи на крака, при което издърпа Джугом Арк от пръстите на уайдуза.

— Защото не знаеш.

— Може би е така — отвърна му Джетарт.

— Тогава сам ще открия отговорите. — Лийт се отдалечи от огъня.

Фемандерак го последва. Без значение колко бързо вървеше младежът или в каква посока поемеше, философът не изоставаше. Гневните стъпки на Лийт го отведоха далеч от лагера; край часовоите, които не се осмелиха да се обърнат към младежа с огнената Стрела; сред полята на Строукс — и Фемандерак продължаваше да го следва. Скоро юношата от Лулеа започна да тича, отново разгневен от нелепостта на постъпката си и от това какво щяха да си помислят лозианите за него. Спря едва когато преследвачът му го хвана за рамото.

— Седни, Лийт. — Лицето на философа беше скрито в мрака. Допирът на ръката му и гласът му бяха единственото нещо, указващо присъствието му. — Седни и ме изслушай.

Лийт приклекна на земята, а Фемандерак продължи.

— Трябваше да ти кажа. В началото само го подозирах. Едва когато ти изпрати Огъня, за да посочи лозианите в тълпата, осъзнах какво означава това. Трябва да ти се извиня.

— Кое си подозирал? За какво говориш? Защо уайдузът не бе изгорен?

— Ще обясня всичко, Лийт. Моля те, не ме прекъсвай. Онези фалтанци, които са потомци на Първородните, носят Огъня в себе си. Това е същината на завета, който Богът им е поверил. Но не всички хора са въплъщение на Огъня. Някои от фалтанците произхождат от елемента на Земята, като уайдузите и децата на Мъглата. Други водят произхода си от Въздуха, като например фенните. Има и следовници на Водата.

— Но те са лозиани! — възкликна объркано Лийт. — Те са избягали от Долината, от Огъня — и са изгубени. Как е възможно да имат друг обет?

— Защото лозианите, за които споменават Първородните, са само мит — заяви Фемандерак решително. — В Долината е имало хора, които отричали Най-възвишения, но се съмнявам, че някой от тях е прекосил пустинята. Хората, живеещи във Фалта преди появата на Първородните, не са били бегълци от Долината на младостта. Притежавали са собствени разбирания за отношенията си с боговете. Когато Първородните пристигнали, те си създали история, която да обяснява присъствието на тъй наречените лозиани и да оправдава отнемането на земите им. Не разбираш ли? Огънят е стихията на Първородните, последните, дошли в тази земя. Преди идването на Огъня, тук са властвали Земята, Водата и Въздухът. Първородните са донесли смърт и разруха, страховит пожар, опустошил онази Фалта, позната на лозианите.

Лийт слушаше гласа, идващ от мрака. Хладен вятър долиташе от север, шумолейки сред класовете. Той донесе миризмата на лагера — познатото ухание на инструърски гозби, примесено с екзотична храна.

— Но ако Джугом Арк е оръжие единствено срещу онези, които са потомци на Първородните, защо гледаме на нея като на наша главна надежда в задаващата се война? — бавно рече Лийт, размишлявайки. — Брудуонците не са Огън.

— Не, не са. Тяхната стихия е Водата. Но помни, че Рушителят някога е бил Каннуор, познаващ добре Фуирфада. Знаем, че може да бъде засегнат от Джугом Арк. Заради нея той сега има само една ръка.

— Но тогава как е успял да подчини брудуонците на волята си?

— Това е голямата загадка — изрече гласът на приятеля му. — Хаутий смята, че когато Рушителят отпил от фонтана, той сключил втори обет, без да нарушава първия. Така Рушителят носи в себе си и Огън, и Вода. Смесвайки се, те го държат жив — по същия начин, по който пръските на фонтана дарявали легендарното безсмъртие на жителите на Долината. Този втори обет му е дал силата над брудуонците. Той единствен в света може да владее Фалта и Брудуо. Такава е амбицията, му.

Лийт нервно се размърда. Струваше му се, че Стрелата е започнала да гори по-силно, макар светлината й да си бе останала същата.

— Само онези, които не са Огън, могат да докосват Стрелата — каза той. — Тогава защо аз мога да я нося?

Известно време мракът мълчеше.

— Този отговор не ми е известен, Лийт. Но по някакъв начин ти и Стрелата сте свързани: тя отговаря на мислите и емоциите ти; лекува, където съзираш болка; пламти, когато си ядосан. Тя е допълнение на сърцето ти. Всеки, който поглежда към Стрелата, вижда теб, красотата и силата на огъня в теб.

Гласът на философа звучеше някак колеблив и несигурен, сякаш доближаваше мисъл, която не възнамеряваше да изрече. Но това остана неуловено от Лийт.

— Моето сърце? Или това на Стрелата? Фемандерак, по-скоро се чувствам така, сякаш аз съм нейно допълнение. Колчан, където да изчака истинския си носител. Понякога тя ме кара да изпълнявам волята й. Нямаш представа колко пъти съм искал просто да ме остави на мира.

Юношата рязко се изправи и закрачи отново, в невъзможност да понесе бремето на онова, което биваше искано от него. Стрелата блестеше като призив в ръката му: ярка, чиста, подканяща. Зовяща.

Този път Фемандерак не го последва. Вместо това отпусна глава между ръцете си и прошепна:

— Виждам сърцето ти, Лийт.

Сетне, неспособен да изрече думите, отпечатани в собственото му сърце, заплака.