Дясната ръка на Бога

Глава 8 Владелец на Инструър

Новините за оттеглянето на Съвета се разпространиха из града по-бързо и от неотдавнашния пожар. Още по време на битката се беше събрала тълпа. Имаше стотици свидетели, които се кълняха във внезапната поява на Джугом Арк, изникнала, за да сложи край на сражението. Историята за стрелите, изстреляни към момчето, но вместо това погълнати от огъня, се разчу бързо. Слуховете прерастваха в истории, на сънища биваше придавано значение. Еклесията подчертаваше свръхестественото, Ескейн говореше за героичното. Скоро всички граждани знаеха за Джугом Арк, реликвата на вековете, и дойдоха да съгледат славата й.

Затова целият град присъства на обявяването на новите предводители на града, състояло се две седмици след Битката при четирите палати. Обширното открито пространство пред Съвещателната зала, неотдавна станало свидетел на битка, сега бе заето от стотици ликуващи граждани, облечени в ярки цветове и съответстващо настроение. Нямаше значение, че новите предводители не бяха представители на шестнадесетте кралства. Хората все така се радваха. Всъщност дори по-гръмко от обичайното. Старият Съвет бе мразен в рамките на най-малко поколение. С високи данъци, спиращи търговията и разрастването на бизнеса (поне така говореха търговците), с постепенното занемаряване на пътища и канали, с полицейските часове и побоищата, с оправдано страховитата репутация на Пиниона и откритото преследване на Часовоите, принудени да минат в нелегалност и да образуват Ескейн, Съветът не даваше поводи да е обичан. Но с оглед на безскрупулните мерки, които бяха посрещали гласния израз на каквото и да е недоволство, това отношение, макар и повсеместно, биваше споделяно само с най-близките и зад затворени врати. За мнозина от местните Инструър се бе превърнал в сиво и опасно място.

Поради тези причини обявяването се проведе сред тържествена атмосфера. Дори болните се бяха надигнали от креватите си, за да съзрат мъжете и жените от севера, които бяха дошли, за да спасят Инструър от Съвета. Възрастните лежаха на носилки, деца стискаха здраво ръцете на родителите си, бебетата бяха заели привилегировани позиции върху гърбовете на майките си, а за ранените в битката бе запазено специално място в предните редици на тълпата. В ъглите на площада изникнаха импровизирани пазари, макар че единствено продавачите на цветя и реликви се радваха на известен интерес. Всичко друго бледнееше пред Джугом Арк. Сред тълпата се движеха търговци на храна и напитки, предлагащи стоката си на онези, които бяха забравили да се подкрепят. А вътре в сградата имаше набързо издигната сцена, където градските първенци и хиляда специално подбрани гости с нетърпение очакваха началото на церемонията.

Лийт също беше нервен, оглеждайки събраната тълпа. Все още съществуваха неща, които можеха да се объркат. Последните две седмици се бяха слели в светкавична поредица събития, която не му бе оставила време да си почине. А и не всичко се беше развило добре. Още помнеше вечерта преди шест дни, когато самият крал на Строукс се беше срещнал с Компанията. Владетелят беше ядосан, че е принуден да напусне Мерциум и да дойде при тях като някакъв молител. Той бе заявил верността си към Фалта и, без да се вслушва в съветите на Компанията, бе заповядал на съветниците си да проверят истинността на Стрелата. Тази проверка доведе до няколко изгорени ръце, които Лийт бе излекувал. По-точно Джугом Арк бе излекувала. Кралят бе побързал да заяви, че е убеден, бе изразил готовността си да съдейства (макар и да не призна властта им), бе обещал десет хиляди бойци за армията и предостави списък с имена, от които да изберат следващия строукски Аркос. Защо кралете са тъй упорити до глупост, чудеше се Лийт.

— Не се доверявам на този човек — бе казал хауфутът.

— И с право — рече Манум. — Той заемаше челно място сред изменниците, които ми изброи Рушителят. Каквото и да беше казал кралят сега, нямаше да ме убеди.

— Но той се е покаял — тихо бе казал Хал. — Докога ще отказваме прошка на онези, които молят за нея?

Този братов коментар беше вбесил Лийт. Кралят на Строукс беше наивен и горд мъж, с типично аристократични поведение и морал, който показваше, че ги смята за селяни. Макар те да бяха точно това. Кралят не се бе извинил, не беше признал за предателството си, не бе показал и частица скромност. Къде беше покаянието, което съзираше Хал?

Това беше типично за сакатия. Неговата доброта се застъпваше с наивност. Готовност да съзира само добрите черти и да вярва, че всеки може да се промени, стига да му бъдат обяснени грешките. Бе се отнасял по такъв начин с Аркоса на Немохайм, а сега и с краля на Строукс — хора, необратимо обгърнати от зло. Бе се отнасял така и с Ахтал, в дните преди брудуонецът да се е доказал. Какво следваше? И към самия Рушител ли щеше да проявява снизхождение?

А може би това не беше наивност. Може би изпитваше неутолима нужда да парадира с добротата си пред всички, във всеки един удобен момент. Разновидност на цинизма, ограничила интерес до признаването на собствената му доброта. Никаква мисъл относно последиците, които подобно сляпо доверие щеше да има. Да окуражава хората да мислят позитивно, дори и когато отвъд портите се събират врагове. Да не признава вина, дори и когато му бъде показано, че неговите действия са предизвикали появата на тези армии…

— Време е, момче — изрече груб глас. Допирът на старческа ръка го изтръгна от мислите. — Чакат.

Лийт въздъхна и оправи одеждите си. Искаше да носи старите си дрехи, онези, които Кроптър им бе дал в началото на пътуването. Само че те бяха прекалено топли за слънцето на късната есен по тези места. Пък и майка му настоя да се облече подобаващо.

Той неохотно пое по стълбите към Външната камера. Лилавата му роба се стелеше назад, а лъскавите черни ботуши затрополиха по стълбите, привличайки стотици очи отгоре му. По-точно не към него, а към Стрелата, проблясваща в дясната му ръка. Лийт оправи жилетката си и рюша, който неприятно дразнеше кожата му. Представи си как пропуска да уцели някое стъпало и прелита остатъка от стълбището, за да рухне в подножието му пред очите на всички събрани.

Членовете на Компанията и слугите, по-голямата част от които служители на предишните съветници, го последваха през залата. Хал бе настоял, че от прислугата ще има полза. Макар не всички от лакеите да бяха без вина, никой друг в града не познаваше бюрократичните тънкости и табиети. Невинността и вината щяха да бъдат определяни по-късно, като виновните щяха да получат втори шанс.

Хал с неговото неизменно опрощение!

Лийт залитна, настъпвайки крайчеца на робата си. За един ужасяващ момент помисли, че ще падне, но успя да възстанови равновесие, без някой да го е забелязал. А може би всички са видели, призна си Лийт, но никой не каза нищо. Като че биха посмели! Страх ги е от Стрелата.

Никой от групата не носеше тежки ботуши. Само неговите крачки отекваха из залата. Естествено, това бе сторено умишлено, за да насочи цялото внимание към него. И има ефект, отбеляза си Лийт, докато внимателно се изкачваше по стълбите на дървения подиум, кимвайки на първенците от двете му страни, както му бяха казали. Младежът спря на уреченото място и видя, че някой е указал точната му позиция, очертавайки стъпалата на ботушите. Ядосан, той умишлено застана малко встрани. Това означаваше, че следващите го изпитваха известни затруднения, докато достигнат местата си, но него вече не го беше грижа. Пак нарочно остана на място няколко секунди по-дълго от указаното — един кос поглед към Кърр показа, че фермерът го пронизва с режещ поглед — и едва тогава седна на единствения празен стол.

Церемонията започна, но Лийт беше прекалено вбесен, за да обръща внимание. Аз съм дете. Облечи това, облечи онова, застани тук, направи това, носи стрелата, спаси Фалта. Отнасят се с мен като с дете. Води ни, води ни, бяха казали, а после, когато сам бе решил да се сдобие с верността на Аркоса на Немохайм и когато бе приел посланиците, всички го бяха критикували. И отново бяха започнали да вземат решения, без дори да се посъветват с него. И сега ще бъде същото. Тълпата също умоляваше да бъде водена. Личеше в очите на събраните. Всички са се вторачили в Джугом Арк. Но щом им кажа какво да сторят, те ще намерят причина да не го направят и ще си вършат каквото са си намислили. Е, какъв е смисълът?

— Лийт! Лийт! — Гласът на майка му го изтръгна от вглъбеността. Едва сега Лийт забеляза мърморенето из залата. Той се извърна и видя, че всички са се отдръпнали от него и че седи сам. Погледна надолу към ръката си — Стрелата блестеше като слънце, обгаряйки пода. Всеки момент можеше да избухне пожар.

Аркосът на Плоня предпазливо се приближи напред и се обърна към нервната публика.

— Както казвах, не съществува никакво съмнение в силата на Джугом Арк! Виждате сами как тя блести в отговор на нуждата ни! Бившият Съвет предава водителството на Инструър на Лийт Манумсен и неговата Компания следовници. Говорих ви за измяна. Обясних ви как самият фалтански Съвет бе започнал да изпълнява волята на Рушителя. Разказах ви историята за пристигането на Стрелата. Верен на дълга си предупредих колко близо до разрухата се намира Фалта. Вие сами съзирате колко тежко е положението ни: Джугом Арк не би изникнала след две хилядолетия, ако не беше така.

Затова нека се изправим като един, обединени от присъствието на Стрелата, докато Лийт Манумсен се намята с предводителската мантия.

Аркосът се обърна към северния младеж, чието по принцип дружелюбно излъчване сега бе станало някак заплашително, и каза:

— Лийт Манумсен, ще ни поведеш ли?

Ако Джугом Арк бе блестяла силно преди, то това, което стори сега, не можеше да се опише. Огънят се разгърна нагоре и настрани. Представителите на Инструър се разбягаха от сцената. Лийт се изправи на крака: в ръката си държеше огън, а зад гърба му се издигаше сянка. Той пристъпи напред, сякаш стъпквайки враговете на Фалта под подметките си, без да обръща внимание на обгърналия го пламък.

— Ще ви поведа — отговори той. Всяка дума беше пламък, който ревешком разтърси залата. От тавана се отрониха прашинки.

— Сега ще поставя мантията на раменете ти — храбро каза Аркосът на Плоня. Той пристъпи напред, понесъл кървавочервената одежда, но не можеше да се приближи на по-малко от три крачки.

— Остави я — каза Лийт. Някъде в задната част на обширното помещение декоративна броня се срути с метален грохот.

— Но церемонията изисква… да, милорд — каза Аркосът, остави мантията на пода и бързо се отдръпна към един от ъглите на платформата.

Лийт стоеше изправен. Някак — никой не можеше да каже по какъв начин, дали заради магия, или защото блясъкът на Джугом Арк беше прекалено ярък за смъртните очи — мантията бе обгърнала раменете му само след миг.

— Ще ви поведа — повтори той. Един от столовете падна от подиума. Неколцина, прекалено изнервени, избягаха от залата.

— Ще ви поведа — изрече Лийт за трети път. — Не защото искам, а защото трябва. Не ми е предоставен избор. Задачата ни може да е безнадеждна. Мнозина от вас ще погинат, преди тя да е съзряла края си. Аз самият очаквам да умра. Един от най-близките ми хора вече погина!

Помещението се разтърси отново. Голямо парче мазилка се отрони от тавана, като падна досами хората.

Овладявайки се, обгърнатият в огън Носител продължи.

— Също като мен, през задаващите се дни на ужас вие не ще бъдете способни да вършите желаното. Ще отнема синовете и дъщерите ви, за да нахраня с тях ненаситния бог на войната. Ще увелича данъците ви, за да укрепя стените. Ще се опитам да бъда справедлив, няма да фаворизирам никого. Собственото ми семейство ще бъде на предната линия. Но няма да проявявам търпение към онези, които застават насреща ми. Не изисквам мълчаливо съгласие. Кажете ми в лицето, че не одобрявате вършеното от мен. Но не ми пречете. Задачата ми е да ви спася, не да ви унищожавам. Не искам да бъда рушител.

Лийт отстъпи назад. Сиянието на Стрелата избледня, пламъкът изчезна. Скоро тя проблясваше съвсем леко в ръката му. Следващата част от церемонията, поне така му бяха обяснили, беше символичното предаване на ключовете. Това официално превръщаше членовете на Компанията във временен Съвет. Само че никой не помръдваше. Хиляда души стояха неподвижни, втрещени от повелителното могъщество на гласа, който току-що бяха чули.

Най-сетне някакъв възрастен мъж от предната редица се изправи на крака, покланяйки се към платформата. Кланя се на мен, осъзна втрещено Лийт. Сетне мъжът се обърна и напусна залата. Последва го друг. После се изправи жена и направи реверанс. Само след мигове примерът им бе подет и от оставащите присъстващи. И всичко това ставаше сред пълно мълчание.

Когато във Външната камера останаха само членовете на Компанията и техните слуги, хауфутът се изкачи на подиума и отиде при Лийт.

— Защо беше всичко това, синко? Бяхме говорили за нещо съвсем различно! Искаме да ги окуражим да застанат зад нас, не да ги изплашим до смърт. С какво постъпката ти се различаваше от методите на Деорк? И освен това не бяхме официално обявени за Съвет. Ще трябва да назначим нова церемония.

Междувременно Кърр също се бе приближил.

— Не смятам, че това има някакво значение, друже. Нима наистина мислиш, след това, което видяхме, че някой ще си мисли за Съвета? Самият Бог не би могъл да бъде по-впечатляващ, момче! Ако в онзи момент ми беше заповядал нещо, каквото и да е, щях да го изпълня.

— Това… това не бях аз. Не бях аз! — промърмори Лийт, като не поглеждаше спътниците си в очите. — Зная, че не трябваше да казвам такива неща. Не зная какво стана.

— Стига с тези глупости за Стрелата, обземала ума ти — изръмжа хауфутът. — Това е само стрела, която пламти, нищо повече. — Но докато говореше, погледна към дясната ръка на Лийт, сетне погледна към собствената си десница.

— Който и да е бил, каквото и да се е случило, не мисля, че навреди — усмихна се Фемандерак. — Никой не очаква от теб да я контролираш. На Първородните са им били необходими години, за да овладеят Огъня на живота у тях самите. Струва ми се, че това е същото. Но ти трябва да научиш за Огъня, Лийт. Трябва да научиш за Фуирфада, неговия път. Мога да те науча. Убеден съм, че присъствието ми тук се дължи именно на това.

— Не е навредило? — Манум изглеждаше ядосан. — Току-що заплашихме гражданите на Инструър със Стрелата. Нима би имало нещо, което ще затрудни отношенията ни повече?

— Аз пък си мисля, че няма да има толкова затруднения — тросна се Кърр. — И не съм сигурен, че Лийт е заплашвал някого. Той каза само, че ни предстоят пожертвователни дни. Някой смята ли, че това не е така? Знаех си. Просто го каза по-властно.

Фермерът погледна към десницата на Лийт, който повдигна Стрелата в отговор.

— Що за оръжие е това? — замисли се на глас възрастният мъж. — Какво може да прави? Какво още не знаем за него? — Той премести погледа си към очите на Лийт. — Най-важното, което можеш да сториш през следващите седмици, момче, е да слушаш Фемандерак. Възможно е в ръката си да стискаш оръжието, което може да спаси Фалта.

Компанията прекоси коридора на просителите. Кърр бутна високата дървена врата, отвъд която ги посрещнаха лъчите на слънцето и гръмовното ликуване на тълпата. Оживлението се разстла, предизвикано от появата на новия Съвет. Фемандерак весело помаха, предизвиквайки нов рев. Останалите членове на Компанията — на Съвета, напомниха си — също се присъединиха към него. Тълпата им направи път, утихвайки само когато спряха при импровизирания паметник на погиналите в битките от последните три седмици. Сетне чужденците отново продължиха. Лийт видя как проходът зад тях се затваря — хората горяха от желание да ги зърнат. Всичко това е нелепо, помисли си той. Само преди месец никой от тези хора не би си направил труда да ни погледне.

Наслоявалата се с дни умора още не го беше напуснала. Дори в долината на Нюм и в Джорам не се беше затруднявал толкова. Тогава му се налагаше да се съсредоточава само над едно нещо. А тук имаше толкова много хора, с които трябваше да се среща, толкова много съветници и неща за четене — и за всичко трябваше да избира от няколко решения. Накрая най-уморителната част от делото им бе отминала: бяха насочили вниманието на Инструър — и голяма част от Фалта — към брудуонската заплаха. Лийт копнееше за почивка. Реши, че един следобед в квартирата им, където да прекара времето си на спокойствие в размишления — или по-скоро в дрямка — е нещо, от което отчаяно се нуждае.

В този миг от тълпата изскочи стражник, който се хвърли в краката им. Войникът дишаше тежко, беше тичал с все сили.

— Задава се армия… огромна армия… прекосява Дългия мост! Странни хора с коне и ужасяващи скотове! Трябва да съберем войската! — Мъжът се подпря на ръка, за да си поеме дъх.

— Бийте тревога! — ревна началникът на стражата. Моментално двама от хората му се завтекоха към Пиниона, намиращ се на няколкостотин ярда. Тълпата се пръсна, макар и не без неколцина съборени.

Армия пред портата. Мисълта се въртеше някъде около ума на Лийт, сякаш неспособна да си проправи път. Не я допускаше друга мисъл: всичко досега е било напразно.

Началникът на стражата изпрати група войници към Струърската порта. Те се затичаха с ясното съзнание, че може би отиват към смъртта си. Други бяха изпратени да приготвят коне, макар че вероятно беше късно да се изпращат конници. Въпреки това той се впускаше в изпълнението на всяка идея, която го споходеше. Капитанът намръщено погледна към Пиниона. Вече би трябвало камбаните да са зазвънели.

Пътуването до Инструър, после на юг към Кантара. Лийт си припомняше лицата на загиналите: Уайра, Парлевааг, Илион, Стела. Погинали напразно. Отвъд стените има армия, а ние сме пленени тук.

Тълпата бързо се пръскаше във всички посоки. Лийт нямаше представа какво са научили събраните, не се и замисляше за тях — до такава степен беше вцепенен от новините. Някой — Фемандерак — го сграбчи за ръката и го задърпа на север, към Иннската порта. Не чуваше думите на високия философ — навсякъде крещяха. Лийт прокле гласа, довел го тук, после седна на калдъръма и уморено отпусна глава в ръцете си.

— Лийт!

Това беше гласът на майка му, но звучеше приглушен, сякаш тя се бе омотала с одеяло.

— Всичко е наред!

Той отвори очи. От дясната му страна стоеше Иннската порта, залостена. Членовете на Компанията се бяха подредили около него. Някои от тях изглеждаха притеснени.

Посрамен, юношата се изправи.

— Какво стана?

— Ела, Лийт — меко каза Фемандерак. — Трябва да видиш нещо.

Младежът последва приятеля си, макар крачката му все още да беше несигурна. Двамата се отправиха към най-близкото стълбище и се изкачиха на върха на стената. Лийт тръсна глава и се загледа към полята на Деювър, ширнали се отвъд Алениус.

На отсрещния бряг действително се простираше армия. Но това, което привлече вниманието му, се намираше право под него: четири дребни фигури, които подскачаха и зовяха името му. Две от тях бяха обвили ръце около раменете на видимо пияния Фарр. Фемандерак се засмя топло, сочейки шокираното Лийтово изражение на останалите от Компанията, които също се присъединяваха към тях на стената.

— К-какво? — можа да промълви Лийт.

— Северната лозианска армия! — обяви звънко даурианският философ. Лийт се вгледа по-внимателно и можа да види урусите, кожите и многобройните цветове, които говореха за фодрами, фенни и уайдузи. Знаеше, че съзира чудо. Фемандерак се доближи до него и тихо добави: — Но те не се наричат така. Пристигат точно навреме, за да се присъединят към нас в похода ни на изток. А най-магичното от всичко е, че са били доведени тук от лозианомразец!

Отново се разнесе безгрижният му смях.

Когато членовете на Компанията изскочиха през открехнатата порта и прегърнаха приятелите си от леса Уитвества, а после се присъединиха към техните песни и танци — за изненада и веселие на местните, които гледаха от стените — изглеждаше, че везните са се наклонили в тяхна полза и сразяването на Рушителя е само въпрос на време.

Празненствата едва бяха започнали, когато разтревоженият началник на стражата привика Лийт при себе си.

— Не исках да тревожа останалите — каза тихо капитанът. — Но нещо неприятно се случи в Пиниона.

След кратък размисъл Лийт взе със себе си Кърр и хауфута, който не се зарадва особено, защото бе забелязал раздаваното говеждо, и се върна в града. Пинионът се намираше на половин час път пеша, но за Носителя на Джугом Арк взеха кон, защото той все още се чувстваше отслабнал.

Докато наближаваха ниската, длъгнеста сграда, Лийт видя групички стражи, които нервно гледаха към него и Стрелата, сякаш изчакваха да видят каква ще бъде реакцията на новите предводители.

— Изглежда някой се е възползвал от церемонията по встъпването ви, за да нападне Пиниона — каза началникът на стражата. — Един от каналите е бил насочен към тъмницата.

Капитанът поспря край капака.

— По-добре се възползвайте — рече той, посочвайки към застанал наблизо войник, който държеше кърпи. Началникът на стражата взе една и я омота около долната част на лицето си. Тримата северняци последваха примера му и когато бяха готови, войникът повдигна капака.

Вонята беше невероятна. Лийт веднага почувства как очите му се насълзяват. Отвратен от гледката на отходните води, юношата стисна очи.

— Помня, че оковахме изменилите Аркоси долу — рече Аркосът на Плоня, който също се появи. — Предполагам последните им мигове са били особено неприятни. — Той се стараеше да потиска усмивката си.

— Колко затворници имаше в подземието? — попита Лийт, все така отвратен.

— Не сме сигурни — отговори началникът на стражата. — Аз се поинтересувах от същото и изпратих да проверят документите в Съвещателната зала. Пише, че подземието побира до двеста души.

— Това е убийство! — промърмори Лийт. — Колкото и да са заслужавали смърт тримата предатели, долу е имало и много други, които не са.

И той се обърна към Аркоса на Плоня. Двамата се гледаха в очите.

— Милорд, тази постъпка нашепва за Аркоса на Немохайм — каза капитанът в ухото на Лийт. — Несъмнено би поискал да отмъсти на Аркосите, които са посрещнали прогонването му с радост. На всички тях. — Той се обърна към Аркоса на Плоня, който сега изглеждаше разтревожен. — Трябва да е подготвил някакъв план. Но преди да го изпълни, ще иска да си отмъсти за всички обиди, които е понесъл. Сънят ми нямаше да е лек, ако бях представлявал част от Съвета по времето на Деорк.

— Искам да бъде намерен — каза Лийт. Разяждаше го гняв. — Искам да бъде открит преди да тръгнем за Просеката. Не бива да оставяме врагове в града, когато напуснем. В името на огъня, трябва да бъде намерен, преди да е причинил още смърт.

— Да, милорд — отвърна войникът.

— Но преди да направя каквото и да било, трябва да поговоря с един човек. Достатъчно дълго отлагах това.

Кърр и хауфутът се спогледаха объркано, но не им оставаше нищо друго, освен да последват младия си водител, който се отправяше обратно към портата на стара Инна.

Поне Стела не е била долу, каза си Лийт, докато поемаше на север по Витулианската алея, загърбвайки коня си. Поне бях достатъчно разумен да проверя Пиниона миналата седмица. Където и да е тя, каквото и да й се е случило, поне не е погинала в тази ужасна тъмница.

Стела премигна и се огледа. Току-що бе изникнала от дълбока, камениста пещера. Може би наоколо щеше да намери нещо, което да й е от полза, а може би наблизо живееше някой, който да й помогне… но не виждаше нищо от това. Пред нея се простираше обширна заснежена равнина, блестяща под лъчите на слънцето. В далечината хълмове се допираха със стоманата на небето. Зад нея, тласкащо я напред, се долавяше раздиращото присъствие на Неумиращия. Довел ме е тук, за да направи смъртта ми по-мъчителна. Бях готова за смърт сред мрака, но не и на открито!

Тя бе тласкана напред единствено от волята му. Очите й още не бяха привикнали със слънцето. Светлината изглеждаше някак различна. Причиняваше й болка. Дали пък проблемът не беше в нея самата? Предвид това, което бе изтърпяла, напълно вероятно.

Постепенно тъмното петно сред равнината придоби по-ясни очертания. Сърцето й се сви. Армия. За която девойката знаеше накъде е отправена.

Рушителят я отведе на скалиста платформа, откъдето се виждаше последното учение на бойците му преди потеглянето. Хиляди бяха събрани долу, пред двамата.

— Вдигни ръката ми — нареди той. Стела се подчини, без да мисли, потръпвайки при допира. В отговор войниците изреваха, сетне започнаха тренировката. Маршируваха наляво и надясно, разделяха се и отново се събираха със смразяваща прецизност, раздираха равнината с виковете си.

Цял ден армията демонстрираше умения пред своя господар. Стела държа ръката на мъжа в тъмна роба, докато нейната собствена ръка не можеше да издържа повече и девойката се отпусна върху студения камък, измъчвана от главоболие. Но не й бе позволено да почива. Силата му я накара да се изправи и отново да издигне ръката му. В агония на изтощение, тя намери сила да продължи да се подчинява. Не се осмеляваше да мисли откъде идва тя, какво щеше да й причини. Деорк подробно й бе разказвал как Рушителят събира сила, за да използва магията си.

Когато слънцето се скри и мразът на тукашния климат започна да се усеща болезнено, Неумиращият най-сетне й позволи да отпусне ръката му. Той се смя, докато тя се свличаше на земята, сетне я издърпа права с единствената си ръка.

— Ето моята работна ръка! — провикна се той. — Ето бъдещата ми съпруга!

Стела усети погледите на всички войници върху себе си. Под приветствието на петдесет хиляди гласа девойката от Лулеа потъна в несвяст.

Фарр действително беше пиян, за пръв път в живота си. Две седмици в присъствието на фодрамите бяха го накарали да изостави резервите си и сега също надигаше пенливите им халби. Той весело приветства приятелите си от Компанията. На лицето му имаше неизменна усмивка, а гневът му беше изчезнал.

Непрекъснато разказваше на Компанията как срещнал лозианската армия северно от Деювър, като не се уморяваше възторжено да описва пеенето под лунна светлина. Говореше за приятелите си сред фодрамите и за онези сред фенните и уайдузите, с които се беше сприятелил. За собствената си роля винаги говореше със смях, сякаш се бил изгубил, преди да попадне на тях, а четиримата фодрами се смееха с него всеки път, когато разказваше това.

— Бих искал да попитам нещо — каза му Перду, но Фарр не го слушаше. — Как така врагове крачат заедно? — Феннито не се отказваше. — Как така уайдузи и фодрами спят в един лагер? — Братовчед му само се засмя и му предложи халбата си. Накрая Перду се отказа и възкликна: — Ще говоря с вожда си. Къде е той?

— На другия бряг, заедно с останалите предводители, чака покана да влезе в града — изрече женски глас зад него, омаен глас, говорещ език, който Перду не бе чувал от месеци. — Ще говориш ли с мен?

— Халдемар! — Перду вихрено се извъртя и прегърна съпругата си. — Ти тук! А момчетата…

— У дома във виддата, където и трябва да бъдат. Където и ти трябваше да бъдеш. Ела и говори с мен, съпруже, и ми кажи не ти ли се полага наказание, задето стоя далеч от мен.

Думите й бяха остри, но и игриви. Не можа да каже нищо повече, защото Перду я притисна към гърдите си.

Лийт ги подмина, насочил ума си само към един човек. Той отиде до брат си, който тихо разговаряше с родителите си и Ахтал, и го сграбчи за рамото. Докато сакатият се обръщаше, през ума на Лийт пробяга мисъл. Кога го докоснах за последно?

— Лийт! Точно говорехме…

— Ти друго не правиш! — тросна се младежът, придърпвайки брат си встрани. Ахтал навъсено ги гледаше как се отдалечават, сетне се обърна и каза нещо на Манум. Търговецът кимна и отиде да търси Кърр и хауфута.

— Лийт, какво… — поде отново Хал, но брат му пак не му даде възможност да се изкаже, а го остави да седне на една бъчва, поставена близо до реката.

— Какво е станало ли? — процеди той. — Нищо особено, само двеста мъртви, убити по унизително гнусен начин от Аркоса на Немохайм. — Не поглеждай в лицето му, не се отвличай в спорове. — Това е човекът, с когото ти имаше споразумение, Хал. Ти знаеше, че той е предател и убиец, който не ще се поколебае да ни предаде при първа изникнала възможност. Защо не го уби в пустинята, както е заслужавал?

— Лийт, няма значение какво е правил преди, той заслужаваше…

— И не започвай с приказките за чест, прошка и жертва! — изръмжа Лийт. — Ти винаги си намираш оправдание за въздигнатите си дела. Двеста души са мъртви, Хал.

По лицето на сакатия пробяга измъчено изражение, може би породено от някакви съмнения. Лийт се опиваше от гледката.

— Не мислех, че би сторил подобно нещо. Но дори и така, беше правилно да му дадем шанс. — Но Лийт беше убеден, че зад тези думи на Хал е съзрял несигурност.

— Не е било правилно. Не е заслужавал шанс. Никога не може да е правилно да предоставяш някому възможност да убива още невинни. Ти дори не ме попита как са умрели. Не те ли е грижа?

— Мислех, че говориш за Битката при четирите палати — отвърна Хал. — Нещо друго… нещо друго ли има?

— Току-що — отвърна уморено Лийт. — По някакъв начин е наводнил Пиниона, избивайки останалите предатели и кой знае още колко. Хал, те са умрели, задавени от екскрементите на Инструър. Нагълтали са се с фекалии, защото ти си предоставил шанс на Аркоса на Немохайм. Защото си искал да покажеш на всички колко си непокварен и чист.

Двамата се намираха на около крачка един от друг. Думите на Лийт излитаха като стрели, а яростта им беше толкова силна, че свеждаше до незначителност околния свят.

— Ръцете ти са омърсени. Все едно ти си натиснал главите им в мръсотията. Двеста живота секнаха заради гордостта ти.

Той не можеше да повярва на очите си — мълчаливи сълзи започнаха да се стичат по лицето на брат му. Частица от Лийт се радваше на гледката.

Нечий глас разкъса мига им на болка.

— Лийт! Лийт! Какво правиш? — Гласът на майка му.

— Не се мотай, момче — долетя друг глас, глас, който някога го бе ужасявал, но сега нямаше власт над него. — Трябва да се срещаш с предводители, да преглеждаш армия. Нямаш време за подобни неща.

Без да се обръща, Лийт махна с ръка по посока на гласовете зад себе си. Не видя синкавия пламък, бликнал от Стрелата и накарал родителите и съселяните му да се отдръпнат.

— Не прави това, Лийт — предупреди го гласът на баща му.

— Щом искате да останете, нека бъде така — каза Лийт. — Това, което имам да кажа, трябва да бъде изречено пред свидетели.

Сега той се обърна към тях и забеляза, че хауфутът отупва прегорената си роба.

— Обвинявам Хал в заговорничене в името на Рушителя — изрече бавно и отчетливо младежът. Думите отново се сдобиха със собствен живот, отсичайки двамата от останалия свят. — Той не само бе сключил съюз с Аркоса на Немохайм, а и настояваше за приятелство с изменника начело на Строукс. Освен това направи пионка от брудуонския воин. С каква цел, Хал?

— Какво говориш, Лийт? — провикна се гневно Манум.

— Каквото и да е, трябва да бъде казано — изръмжа фермерът, изненадвайки останалите. — Лично аз бих искал да чуя отговора на този въпрос. По време на пътуването често се чудех за Хал Манумсен.

— Той е просто момче! — възкликна Индретт. — Не е наранил никого!

— Ти не можеш да го видиш — рече Кърр. — Ти си прекалено близка с него, прекалено привикнала. Но аз мога. Той знае прекалено много, за да е просто момче. — В гласа му се долавяше болка.

— Какво искаш да кажеш?

Лийт продължи:

— Кажи им за ускоряването си, Хал. Кажи им как ни повлия в Кантара. Ти можеш да правиш магия. Ти беше този, който надви Маендрага и Беладона, пазителите на Стрелата. Отричаш ли го?

— Не. Не, не го отричам. Умея да използвам Огнепътя, за да изменям начина, по който нещата се случват. — Думите на Хал бяха тихи, напрегнати, лишени от обичайната увереност на знанието. Индретт рязко си пое дъх. Кърр изръмжа.

— Да — рече фермерът. — В началото си мислех, че просто имаш вярата на някогашните хора, стояли по-близо до боговете. Но ти действително умееш да заклинаваш. Къде си се научил да правиш магия?

Хал преглътна, преди да отговори. Изглеждаше преследван.

— Прекарвах много време насаме, заради… Наблюдавах какво се случва в гората и на полето. По някакъв начин открих, че мога да изменям… да ускорявам много от нещата. Чувам гласа на Бога, Лийт. Ти искаш да кажа, че това не е така. Как бих могъл да направя нещо, което е, в нещо, което не е? Защо това е от такова значение?

— Защото искаме да узнаем какво си — каза Фемандерак с боязън в гласа. — Защото може да си брудуонски посредник, без да го осъзнаваш. Хал, бил си намерен изоставен. Впоследствие никой не е признавал чие дете си. Във всяко село се намират деца, родени извън брака. Някои момичета се чувстват толкова засрамени, че изоставят децата си. Може би на това дължиш произхода си. Но ако има някакво по-зловещо обяснение?

Още докато философът говореше, Кърр се бе опитал да се намеси. Сега избухна:

— Не! Ти отиваш прекалено далеч! Нямаш право да се бъркаш в личните истории на хора, принудени да вземат отвратителни решения, защото иначе люде като теб биха казали, че стореното е грешно! Не задълбавай повече в това, предупреждавам те — или може да узнаеш нещо, за което ще съжаляваш!

Индретт се взираше във фермера, внезапно пребледняла.

Без да е разбрал думите на Кърр, объркан от внезапната промяна на позицията му, Лийт продължи:

— Имало е и други случаи, когато Хал можеше да се намеси, за да помогне, но той не го правеше. Не е ли така, братко? Оставил си ръката на хауфута да зараства сама. Можел си да ускориш възстановяването й, но не си го сторил. Що за урок си се надявал да получи?

— Понякога болката може…

— Не искам да слушам подобни глупости! — тросна се Лийт. — Проповед за ползата от болката? С какво право?

Хауфутът леко пристъпи напред, потривайки ръката си.

Лийт бавно вдиша:

— Кажи им за пещерата на Отшелника, Хал. Хайде, кажи им. — Гласът му беше сух и повелителен.

— Лийт, моля те, не ме карай да говоря за това. Ще нанесе много вреда.

— И ти си този, който отсъжда какво причинява вреда? — изкрещя младежът. — Ти, който причини толкова много? Говори или ще бъдеш прогонен.

И Хал разказа на възмутените си спътници за онази нощ. Разказа им как се е промъкнал в стаята на Отшелника, как разпознал началните стадии на ухапване от черна муха и ускорил действието на отровата. Тук Лийт го прекъсна, предоставяйки подробно описание на промяната във формата на Хал, надвиснал над безпомощния Отшелник с черните си криле. Индретт захлипа, но Лийт не й обърна внимание.

— Ти ми каза, че си искал да дадеш цел на хауфута, така че си го убедил да остане да лекува Отшелника. Но какво ти дава правото да нараняваш един, за да помагаш на друг?

— Лийт. — На по-младият брат му се стори, че гласът звучи сразен. — Лийт, не мога да обясня как зная какво да направя. Чувам думите на Бога и им се подчинявам. Струваше ми се правилно Отшелникът да получи време да размишлява над неправилната употреба на даровете си. А хауфутът получи възможност да възвърне увереността си. Да не казваш, че съм постъпил грешно?

— Да! Точно това казвам! Толкова си прав, че чак грешиш! — Лийт вече не мислеше какво казва. Всичко в него се изливаше. — Отшелникът дойде в Инструър и поведе хиляди хора по кривите пътища на проклетата си Еклесия. Може би ако ти не се беше замесвал в живота му, той нямаше да стане толкова свят, фанатичен и приличащ на теб. Може би изобщо нямаше да идва на юг. Може би децата, които видях да умират пред Залата на знанието, още щяха да са живи. Може би Стела никога нямаше да срещне Тангин! Може би тя все още щеше да е с нас, ако не беше злата ти добрина.

— Лийт, изслушай ме…

— Не, няма да слушам! — изрева младежът. — Уморих се да те слушам. Цял живот те слушам! Винаги си се смятал за по-добър от мен! Но не си!

— Лийт…

— Мълчи! Повдига ми се от гласа ти. Чувам го непрекъснато. В началото си мислех, че това е Стрелата, но сега осъзнавам, че всеки път, когато се замисля над нещо, чувам твоя глас в главата си. Дотук! Няма да те слушам повече! Няма да бъда твоя сянка, твое безполезно ехо. Искам да бъда повече от слабостта, която подсилва увереността ти! Искам да бъда себе си!

Лийт бавно осъзна обгърналото го мълчание. Приглушено, сякаш много отдалеч, чуваше как лозианската армия се приготвя да нощува извън стените, но мълчанието бе замразило всичко край него като пряспа. Никой не се осмели да последва изречените току-що думи. Хал не каза нищо в своя защита, само се вглеждаше в брат си с поглед, изпълнен с болка.

— Ти си причината да се намираме в сегашното положение, Хал — тихо каза Лийт. — Не искам да чувам как ти се е струвало, че вършиш правилното дело. Не искам да ни разказваш за гласа на Бога или каквото си представяш, че чуваш. Искам да признаеш, че сгреши. Просто ми кажи, че не си съвършен.

Хал продължи да мълчи с каменно лице. Лийт се отдалечи, оставяйки родителите си и приятелите си да осмислят чутото. Той гореше от болка и срам и му бяха нужни много усилия да не се обърне и започне да моли за прошка.

Същата вечер водителите на лозианската армия прекосиха Дългия мост и бяха отведени в Залата на знанието, където бяха приветствани в Инструър от името на Джугом Арк. Лийт не обърна внимание на формалностите. Умът му все още преповтаряше и размишляваше над разговора с Хал. Думите на стария фермер — на които не бе обърнал внимание тогава — повдигаха въпроси, които оставаха неразгадани. Лийт най-сетне бе успял да постави на мястото му гордия си, вечно прав брат. И това би трябвало да го е направило щастлив, но не беше. Чувстваше се така, сякаш собственоръчно е убил ранено агне.

Водачът на фодрамите, Ейксхафт от Фернтикет, представи останалите предводители пред Компанията. Лийт хвърли кратък поглед към вожда на фенните — това не беше онзи предводител, когото бяха срещнали във виддата, а водачът на всички кланове — и неговия жрец. Малко по-дълго задържа очи над предводителите на уайдузите, но техните лица също му бяха непознати, не бяха онези, присмивали се над смъртта на Парлевааг, а имената им не му говореха нищо. Всъщност останаха почти нечути. Можеше да мисли единствено за скорошната си постъпка, с която бе блъснал брат си в яма подозрение и недоверие. Предводителите обсъждаха усложнените действия, довели до формирането на лозианската армия. Кърр и хауфутът задаваха множество въпроси, а Лийт просто седеше, нахлузил неразгадаема фасада на лицето си, зад което се въртяха мислите. В един момент от сенките пристъпи възрастен мъж и заговори. Гласът му звучеше като този на самия Бог. Лийт се откъсна от унеса си достатъчно дълго, за да разпознае Джетарт от Инч Чантър, когото всички възхваляваха като отговорен за сбирането на армията. Лицето на този мъж съдържаше нещо, което новият владетел на Инструър не можеше да гледа. Лийт се изправи, извини се и напусна Залата на знанието почти тичешком, за да избяга от очите, съдържащи въпрос, пред който не можеше да се изправи.