Дясната ръка на Бога

Глава 13 Обсадата на Черепната скала

Брудуонската войска напредваше сред почти пълно мълчание. Никакви крясъци, никакви опити за сплашване на фалтанския противник. Армията на Рушителя се отличаваше с неестествено спокойствие, като че месеци наред бе упражнявала тази си поява, изчерпваща най-голямото им усилие — победата щеше да бъде тяхна. Тази тишина оказа далеч по-силно влияние и от най-кръвожадните ревове.

Измамени, осъзна Лийт. Примамени сме тук като мишки в капан. По някакъв начин брудуонците бяха наясно, че ще пристигнат първи. Колко дълго бяха наблюдавали усилията на Лийт да сформира армия? Нима шпиони са докладвали напредъка й още от напускането на Инструър? И врагът от Брудуо е разчел появата си, за да нанесе най-силно отчаяние на изтощените фалтанци? Ако знаехме, че ще изгубим надпреварата, щяхме да се придвижваме много по-внимателно. Тежестта на осем хиляди мъртъвци притисна още по-силно раменете на Лийт — те бяха умрели напразно. Дали грешният съвет на водача от Фавония бе случайност, както смятаха генералите, или криеше нещо по-коварно?

— Трябва да се отдръпнем назад! — кресна глас в ухото му. Но за Лийт думите бяха престанали да носят смисъл. — Те ще ни засипят с камъни! Да се отдръпнем към равнината!

— Не искам да отстъпвам — промълви Лийт. Крайниците му бяха като вкочанени. Шокираният му разсъдък също бе като потопен в лед.

— Отведете назад коня на Стрелоносителя! Не бива да оставаме тук!

Други гласове, също тъй трескави, се вляха в крещенето.

— Свирете сигнал за отдръпване!

— Уведомете колите!

— Не! Трябва да се изкачим!

— Погрижете се за Стрелодържеца!

Стърженето на камъчета придърпа вниманието на Лийт към сипея. Най-близкият брудуонец вече се намираше на не повече от минута бяг от тях, а зад него извираха още войници. Всичко това му се струваше нереално. Младежът се загледа в кафявите бойци и осъзна, че всичко това действително се случва. Пътуването им беше толкова дълго, че той бе забравил за свършека, който рано или късно щеше да настъпи. Брудуонците бяха истински, мечовете им също. И те се бяха укрепили в Просеката.

— Погледни — рече Рушителят, стискайки рамото на Стела. Пръстите му болезнено потъваха в плътта. — Виж как се разгръща планът ми.

— Виждам два пъти повече фалтанци — изсъска тя, без да я е грижа за наказанието, което щеше да последва. — Те също може да са ти подготвили капан.

Неумиращият се изсмя в отговор на думите й.

— Може да са изкарали сто хиляди глупци на бойното поле, но всички те са необучени и изтощени от забързаното пътуване. И са обезкуражени, защото бързането им е било напразно. Моите воини са гладни за победа, докато техните отчаяно се надяват да избегнат поражение. Но не ще го избегнат, тъй предричам аз. А ти, моя малка тигрице, ще ги гледаш как умират.

Той отдръпна ръка от рамото й. Стела почувства леко облекчение — както би се почувствала пленената муха, когато паякът насочи вниманието си към друга жертва.

— Пригответе синия огън — нареди Неумиращият на слугите си. — Трябва да имам връзка с Махди Дащ.

Стела се приведе от скалата, опитвайки се да види по-ясно случващото се долу. Фалтанци вече отстъпваха, отдръпваха се от настъплението на врага още преди да са били разменени удари. Но въпреки това разстоянието между двете армии се топеше. От наблюдателната й позиция армията на Фалта изглеждаше объркана — опашката още пристъпваше напред, докато авангардът тичаше обратно. А брудуонците напредваха, без да бързат.

Всичко може да се реши тук и днес. Тази смразяваща мисъл я накара да осъзнае колко много зависеше от фалтанската победа.

Лийт се опомни. Това беше неговата армия. Не всичко беше изгубено. Може би една победа, спечелена днес, щеше да донесе покой на осемте хиляди трупа. Отстъпването почти ги беше отвело далеч от коварната земя в основата на склона. Пред тях се беше разкрила широка равнина, покрита с фалтански войници. Някои от тях изваждаха мечове, а други приготвяха лъковете си за стрелба. Конници, копиеносци, пехотинци — умели и готови за битка. Гледката успокои нервите му. Лийт повдигна Джугом Арк високо и бойците му изреваха в отговор на пламъка.

— Обърни се! — долетя недалечен вик. — Обърни се и посрещни!

Джетарт. Лийт обърна коня си, за да се изправи с лице срещу брудуонците. Обзе го вълнение. Смърт. Смъртта крачи насреща ни. Сърцето му биеше ускорено. За миг той посегна към меча си, копнеещ да нанесе удар, сетне се сети за Стрелата. Никой не ще се изправи насреща ми, докато тя е у мен!

Първите брудуонци вече изскачаха на равното. Точно тогава залп стрели изникна иззад гърбовете им и полетя към фалтанци, които се прикриха с щитовете си. В много случаи това се оказа фатално, защото ги остави уязвими за копията и мечовете на настъпващите врагове. Пронизваща смърт от небето и насреща им.

Лийт изтърпя отвратителни тридесет секунди, през които бойците пред него поглъщаха първия брудуонски удар. Надеждата му, че първата линия ще издържи, се топеше едновременно с погиващите под металната вихрушка.

Докато правеха прехода бе обсъждана позицията на Лийт по време на битка. Някои от генералите му бяха защитавали тезата, че той е прекалено ценен, за да бъде излаган на риск, а други, несъмнено възхитени от Стрелата, изтъкваха важността му за духа на войниците като надвишаваща всеки риск. Но през последната седмица не бяха обсъждали това, защото се надяваха да пристигнат първи. И сега Лийт се чувстваше объркан. Не знаеше къде би трябвало да бъде. Той се огледа, но не видя приятелите си — никой от Компанията, никой от семейството, само неколцина генерали. Какво трябваше да стори сега? Къде трябваше да иде?

Брудуонците се приближаваха. Близо до Лийт един фалтански войник рухна крещейки, със стърчаща от окото стрела. С пламнал отново гняв, той издигна Стрелата и се отправи напред. Войниците му се отдръпваха пред горещината на пламъка, разкривайки път към брудуонските редове. Някой отзад извика името му, но Лийт не обърна внимание. Време е полезността на това оръжие да бъде преценена.

Нов залп изкънтя по фалтанските щитове. Онези, които не носеха такива, извикаха болезнено. Но нито една стрела не можа да преодолее пламъка на Лийт и дори да го докосне. Стволовете се сронваха на пепел, а наконечниците безсилно падаха на земята. Брудуонците започнаха да отстъпват — по-бързо, отколкото бяха напредвали. Въодушевени, фалтанците отново започнаха да настъпват зад Лийт.

— След тях! — провикна се той. — Смърт на враговете!

— Изгори ги! Смърт на враговете! — Викът се понесе из Просеката. Лийт насочи Джугом Арк и усили пламъка напред — огнена струя погълна разстоянието между него и бягащите брудуонци, поглъщайки десетина кафяви наметала. Радостен рев изригна от гърлата на следващите фалтански войници.

Но възторгът им мигновено се превърна в ужас при отдръпването на пламъка, оставил брудуонците недокоснати. Едва сега Лийт осъзна, че предупреждението на Беладона е съдържало истина. Джугом Арк не беше оръжие и не можеше да убива. По-точно: не можеше да убива брудуонци, не можеше да наранява онези, които не носеха Огъня. Със Стрелата Лийт можеше да наранява собствените си бойци, но не и вражеските.

За момент брудуонците останаха застинали от удивление, а след това с викове на подигравателно злорадство се нахвърлиха отново върху вцепенените фалтанци: пощадени от огъня, закипели от жажда за кръв. Само най-храбрите бойци останаха зад Лийт.

Викове и метално звънтене изпълваха долината. До този момент само малка част от двете войски се беше сблъскала. Равната земя беше около половин левга широка, като една трета от нея на север бе заета от Алениус. Фемандерак откри огромна канара, отронила се от склоновете. Приликата й с човешки череп беше неестествена. Философът се покатери отгоре й, за да наблюдава по-добре сражението. Въпреки писанията на неговия духовен наставник Хаутий, заклеймяващи войната, мъжът от Даурия се чувстваше развълнуван. Знанието за тази битка несъмнено щеше да му заслужи почест в Дона Михст.

Ето там! Остър блясък край мястото, където се сблъскваха двете сили. Нямаше смисъл да се заблуждава. Фемандерак не се беше изкачил тук, за да наблюдава битката. Бе заел тази позиция, за да намери Лийт. От онази вечер край Сивитар преди почти три месеца, Фемандерак се страхуваше да говори с носителя на Джугом Арк заради изгарящата привързаност, която изпитваше към него. Джетарт от Инч Чантър бе говорил с философа, насърчавайки го да обясни на Лийт всичко, което момчето трябваше да знае за Стрелата. Но Фемандерак не можа да го стори. И сега Лийт не подозираше за опасността.

Или знаеше? Несъмнено би трябвало да е разбрал. Но Фемандерак бързо отхвърли тези напразни надежди — надали упоритият му северен приятел се бе замислял над това. Високият философ бързо свали арфата си, остави я върху канарата и скочи долу.

Сблъсъкът на армиите разтърси Фарр. Той стоеше на предната линия с фодрамите — почетно място, предоставено от смеещите се негови другари. Заеха позиция право срещу брудуонците, спускащи се по сипея. Настъпващите бойци, отличаващи се с червени шарфове и нагръдници, носеха и мечове, и копия. Точно преди да достигнат фалтанските редици, те ги засипаха с копията си. Но фодрамите бяха готови — отбиха хвърлените оръжия с дългите си брадви и започнаха да секат ръцете и краката на противниците си. Фарр стисна меча си и със страховит вик се хвърли в битката.

Насреща му веднага се изправи дребен боец, който непрекъснато размахваше крив меч пред себе си. Фарр направи крачка назад, увличайки врага си, после нанесе удар върху въоръжената му ръка, избивайки меча. Преди противникът му да е успял да реагира, винкулчанинът го прободе във врата. Брудуонецът рухна със стон и остана да лежи на земята.

Огромно облекчение заля мъжа от планината. Страхуваше се до смърт, че в решителния час няма да прояви достатъчно храброст. Страхуваше се, че умението му няма да бъде достатъчно, че ръката му ще се окаже неспособна да нанесе завършващия удар. Въодушевен, той изкрещя:

— Винкулен! За Винкулен и Уайра Сторрсен!

Неколцина фодрами притичаха до възторжения чужденец, подеха вика му и започнаха да посичат всичко край себе си, смеейки се.

В сърцето на битката Фарр бе намерил своя дом.

Лийт стоеше застинал, изправен срещу настъпващите брудуонци. Конят му лежеше мъртъв зад него, поразен от заблудена фалтанска стрела. Стиснал меч в треперещата си ръка, младежът се подготвяше да се сражава и умре. Знаеше, че не е умел фехтовчик. Всичко зависеше от проклетата Стрела.

— Защо не ми каза? — кресна той към безполезния предмет в ръката си, но Джугом Арк не отговори.

Всичко около него се движеше ужасно бавно. Десетки брудуонци напредваха, повдигнали мечове, готови да запратят копия — предпазливи, но вече без страх. Странно приглушение обгърна света около Лийт. Звуците на битката останаха на заден план, ограничени до гарванов грак в някакъв далечен лес. Светът около юношата имаше радиус няколко крачки.

Изревавайки, петима фалтански войници изтичаха край него и се хвърлиха към брудуонците. Металният ехтеж беше оглушителен. Един фалтанец падна, пронизан от остриетата на трима брудуонци — враговете продължиха да секат и мушкат далеч след като клетникът беше мъртъв. Останалите четирима се подредиха около Лийт, за да го защитават и да спечелят време. Един от тях простена, когато ръбът на копие разсече въоръжената му ръка.

Тези хора умират заради мен! Ако искаш някога да ти обърна отново внимание, говори!

<Не си губи времето да мислиш какво не може да направи Стрелата>, отвърна спокойният глас. <Мисли какво може да направиш.>

Това ли е всичко? Длъжен си дами кажеш повече!

Още един от хората на Лийт рухна, прободен от копие. Въпреки това боецът не спря да предупреждава другарите си. Покъртен от проявата на храброст, младежът понечи отново да си послужи със Стрелата. Може би бих могъл да разтопя копията и мечовете им. Само че неговите хора бяха прекалено близо и също щяха да пострадат.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! — извика им Лийт. Не мога да нараня брудуонците — поне не директно. Но е възможно те още да си мислят, че притежавам сила. Значи може и да повярват, че оръжията им са станали прекалено горещи, за да ги държат. С рев Лийт изскочи пред бойците си. Почувствания гняв той остави да се влива в Стрелата, която веднага запламтя.

— Вие може и да не изгаряте, но оръжията ви ще го сторят! — кресна Лийт, докато отбиваше удар. В ума си видя как остриетата се стопяват, а дръжките се нажежават. Стана точно така, както си беше представял. Илюзия.

<Да. По-мощна от реалността.> Гласът звучеше самодоволен. Лийт гледаше как брудуонците захвърлят оръжията си и побягват.

Младежът не можа да се овладее.

— Огледай се! — кресна той към гласа. — Умряха хора, за да ме защитят! Защо не ми каза по-рано?

Отговор не последва, което не беше изненадващо. Почти можеше да си представи отговора, предоставен във вбесяващия стил на Хал: мога да работя само чрез хора. Изпратих ти наставници, а ти ги отхвърли до един. Исках да ти кажа, но ти не искаше да слушаш. Затова сега погиват хора.

— Не приемам това — промърмори Лийт. — Тебе не те е грижа колцина умират, стига ти и скъпоценните ти планове да сте в безопасност.

<Ще видим>, каза тихо гласът. За объркания ум на Лийт това прозвуча по-скоро като жалба, отколкото обещание.

Под погледа на Стела умираха хора. Кафявите наметала на брудуонците с разноцветни нагръдници заливаха сивото и тъмнозеленото на фалтанския авангард. Сред повалените имаше малцина брудуонци. Вляво от нея, в подножието на най-стръмната част от сипея, фалтанци се справяха малко по-добре — там брудуонците се бяха спускали по-внимателно, а защитниците се сражаваха яростно с брадви, лъкове, мечове и тояги. Стела с изненада забеляза сред тях голи до кръста тъмнокожи мъже. Но дори и тази част от войската на защитниците изпитваше затруднения заради неспирния дъжд от стрели, който изсипваха разположените на върха брудуонци. Най-отчайваща беше ситуацията в средата на бойното поле: повечето от отбраняващите редици падаха веднага, оставяйки само групици, които продължаваха да се сражават. Брудуонците се бяха вклинили в редовете на противника си, в стремежа си да напреднат колкото се може по-бързо, стъпквайки телата на убитите.

Погледът й бе привлечен от ярка светлина, блеснала откъм най-напредналите брудуонски редици. Стела се вгледа по-внимателно. Нов блясък. Мъж. Не, момче. Хванало сияеща факла.

Лийт! С Джугом Арк в ръка!

Тя не беше единствената, която го бе забелязала. Неколцина брудуонци, водени от мъж с гарвановочерно наметало, поеха към проблясващата светлина. Лийт! Внимавай! Стела осъзна, че е изрекла думите гласно едва когато стоящият до нея се изсмя.

— Не се притеснявай, момиче. Освен ако не е много глупав или с много лош късмет, няма да бъде убит. Махди Дащ са получили стриктни заповеди да заловят жив носителя на Джугом Арк. Скоро той ще бъде моя дясна ръка, обвързан с мен тъй плътно, както си и ти.

И той отново изрази веселието си — гладен звук, след който изглеждаше, че небето губи светлината си. Сравнена с гнусната му чернота, светлината на Джугом Арк изглеждаше много слаба и далечна.

Джетарт събра обезсърчените генерали.

— Време е да поемете контрол над хората си — каза им той със спокоен глас. — Така всеки от нас ще бъде далеч по-ефективен.

Без да изчаква да се увери, че препоръката му ще бъде последвана, той пришпори коня си, отправяйки го към лозианската армия, където битката бушуваше най-разпалено.

Мъжът от Инч Чантър изтегли меча си. Неохотно бе взел легендарното си оръжие. То му напомняше за горчивите времена, когато неговите сънародници и уайдузите се бяха сражавали неспирно; за смъртта на най-големия му син и за изчезването на единствената му дъщеря, за кръвта по ръцете му. За безразсъдната кървава жътва на незрял младеж, който не се бе замислял за призраците, които щяха да го тормозят, когато положеше оръжие впоследствие. Легендарният му меч и скъпата ножница бяха стояли окачени на стената на градската съвещателна зала: импровизирано светилище за младите мъже. Но Джетарт не бе го погледнал нито веднъж. И тогава севернякът Манум бе дошъл, бягайки от уайдузите, и му бе довел смятаната за мъртва дъщеря. Манум Модалсен бе познато име за онези, които следяха отблизо случващото се в западна Фалта. Синът на Модал бе взел меча на Джетарт и избягал от обсадения град през нощта, поел да търси сина си. Син, който сега притежаваше Джугом Арк и бе смятан за Дясната ръка на Най-възвишения.

Джетарт бе заплетен в най-значителната история, случвала се от стотици години насам — нещо, далеч надвишаващо пограничните конфликти, в които той беше придобил славата си. И когато на прага му бе изникнал пратеник от отдавнашния му приятел Кроптър, предлагайки му да организира лозиански съюз и да го поведе на изток, Джетарт не можеше да остане бездействащ.

Не можа да избегне мисълта колко нелепо трябва да изглежда украсената със скъпоценни камъни ножница край старческия му крак. Нима съм си изгубил ума, че да сторя всичко това? Без съмнение. В този момент можеше да седи край огъня с дъщеря си и внук си. Ала към него се обръщаха най-големите пълководци на Фалта, така че сега трябваше да поеме отговорност. Някой трябваше да спаси ситуацията, да изработи нови тактики, които да противодействат на вражеските. Този път нямаше да има обсъждания в удобна палатка. Джетарт щеше да поведе лозианската армия, сетне щеше да открие начин да обърне тази бъркотия в тяхна полза.

Лийт уморено тръсна глава. Бе се надявал да се прояви като могъщ боец, който обръща врага в бягство. В мечтите му Рушителят биваше покосен от пламъците на Стрелата, докато Манум и Индретт гледаха. Но действителността се оказа различна. В действителност бяха нужни големи усилия, само за да останеш жив.

Лийт съжаляваше за коня си — пеш смъртта го дебнеше от всички посоки. Копия, стрели, мечове, тояги, брадви. Той не можеше да държи Джугом Арк пламтяща непрекъснато — предлаганата от нея защита зависеше от собствената му енергия. Употребата й не само го изтощаваше, но и излагаше на риск фалтанските бойци. Младежът редуваше периоди на еуфория, в които не можеше да повярва, че е жив, с моменти на същински страх, в които изцяло инстинктивно отскачаше от удари. В даден момент от този трескав първи час Лийт се сражаваше редом с Перду. В периода на едно кратко затишие бе изпратил феннито да потърси кон и щит. Това се бе оказало грешка, защото след напускането на спътника му битката около юношата закипя двойно по-силно.

Този следобед на бойното поле се изявиха както фалтански, така и брудуонски герои. Известно време момъкът от Лулеа се сражава редом с група от Строукс, закоравели бойци, които не му задаваха въпроси за безсилната стрела. Те използваха тоягите и мечовете си с ловкостта на танцьори. Групата им ту се стрелваше наляво, за да покоси брудуонски копиеносци, ту надясно, та бойците да се нахвърлят върху шепа едри брудуонци, въоръжени с широки мечове. Бяха последвали минути на жестока сеч, отнели множество жертви и от двете страни.

Огромен брудуонец с червен шарф отсечено бе дал заповед за отстъпление. Един от враговете, по-дребен, чийто нагръдник също беше с червен цвят, не успя да отстъпи навреме и се оказа заобиколен от фалтанци. Опита се да разкъса кръга, но мечът бе избит от ръката му.

Изревавайки диво, огромният брудуонец с шарфа се хвърли върху враговете, поваляйки половин дузина фалтанци на земята. Другарят му се възползва от образувалата се пробойна и побягна. Сумтейки от усилие, едрият се изправи, макар че трима се бяха вкопчили в него, размахвайки ножове. Брудуонецът успя да се надигне в цял ръст, преди да се строполи отново.

Дребният боец, спасен от доблестната постъпка, изпищя, виждайки командира си да пада, след което затича обратно назад.

— Оставете го! — провикна се Лийт, осъзнал какво бе станало. — Не го закачайте!

Бойците от Строукс мълчаливо се отдръпнаха, поемайки да дирят друга битка. Дребният брудуонец — по-скоро момче — остана да тъжи край тялото на баща си.

Следобедът продължи. Лийт бе погледнал към бледото слънце и му се беше сторило, че то не е помръднало от мястото, където го бе зърнал предишния път. Когато обърна очи към него сега (сякаш бе изминал само миг), откри го надвиснало над хоризонта. Звуците и миризмите бяха отвратителни. Масово клане. Дори и ако се бяха предали, нямаше да е толкова зле. Дори завръщането на Перду, довел нов кон, не спомогна да отстрани ужаса на Лийт.

Вледеняващ кръвта напев се сля с шума на битката и накара младежа да потръпне. Гърленият звук не можеше да бъде изцяло определен като пеене. Младежът се огледа, дирейки източника му. Ето там! Напевът идваше от невъоръжения мъж в закачулена сива роба, застанал на няма и тридесет крачки от Лийт пред колона брудуонски бойци. Зад думите му се криеше сурова и страховита сила. Макар да биваха изричани на език, непознат за Лийт, смисълът им беше ясен. Това бяха слова на отчаяние, на загуба. Струваше му се, че не възприема думите със слуха си, а с кожата, където те се разливаха слузесто, преди да се вкаменят и да го забавят.

Някои фалтанци отпуснаха оръжия под тази странна атака. Един дори наведе глава, без да направи опит да се отдръпне от замахнатия насреща му боздуган. Металната топка смаза черепа му с хрущене. Боецът рухна на земята, където остана да потръпва.

Каквото и да е това, трябва да бъде спряно!

Стрелата в ръката му пулсираше едновременно със сърцето му слабо и ускорено. Точно когато изглеждаше, че щеше да е от най-голяма полза, тя бе останала безсилна. Къде беше изчезнал гневът, който чувстваше по време на битката? Вдясно от Лийт един пехотинец се срина, обвил ръце около проболото корема му копие. Вторачен, войникът погледна към врага, който го беше пробол, и леко повдигна една от ръцете си, като че умоляваше действието да бъде отмахнато. Брудуонецът се протегна, сграбчи дръжката на оръжието си и я разтърси със злобен замах. Последвалият писък затихна с клокочене. Ботуш се стовари върху гърдите на трупа, за да може копието да бъде изтеглено. Сетне ботушът срита тялото и се отдалечи. Мъж, който бе оставил пребиванието си в Инструър, за да се присъедини на този поход, който бе оцелял преминаването през Лешоядова гуша, току-що се бе превърнал в празна черупка.

Качулатата фигура спря на няколко крачки. Заклинанието продължаваше да се излива от езика му. Той повдигна ръка и хвана ръба на гуглата, канещ се да я отметне. Усещането за заплаха се усили.

В този момент някой се озова зад седлото на Лийт. Сепнат, младежът се обърна, за да види Фемандерак.

— Трябва да се махнем веднага! — викна философът в ухото му, докато се пресягаше, за да сграбчи юздите.

— Защо? Какво има? — попита Лийт, разтриващ ръцете си. Двамата препускаха назад през редиците на фалтанската армия. — Трябва да бъда на мястото, където сраженията са най-разпалени.

— Не, Лийт. — Гласът на философа показваше похвално спокойствие, което не издаваше нищо. — Мислиш си, че в ръката си държиш някакво непобедимо оръжие, но не е така. Да, то може да те предпази от удар с меч или от полета на стрела, но не може да ти послужи срещу брудуонците.

— Зная, Фемандерак — отвърна Лийт. — Зная!

Защо ми го казваш чак сега?

Фемандерак спря край една голяма канара, помогна на Лийт да се покатери, сетне продължи да говори.

— Водата е елементът на брудуонците. Джугом Арк няма да ти послужи срещу тях.

— И не възнамерявах да го правя, макар Маендрага да каза, че Рушителят…

Философът продължаваше да говори с настойчива разпаленост, която се отразяваше и в очите му.

— Ценността на Стрелата се крие в способността й да обединява. Не са й нужни някакви специални сили, за да прави това. Тя е просто символ. Без нея никога не бихме събрали тази войска.

— Която се разпада под унищожение точно в този миг! — провикна се Лийт. Какво ти става, Фемандерак? Дори не виждам срам в очите ти! — Очакваш от мен да седя на този камък и да не правя нищо?

— Нямаш друг избор. Ти си единственият, на когото Стрелата…

— Зная и това! Само че може да съм единственият оцелял, ако нещата продължат така!

Лийт изтерзано разтърси Джугом Арк. Фемандерак бе принуден да отскочи назад, за да не бъде изгорен от пламъка.

— Бъди по-внимателен — оплака се философът, докато отново се настаняваше върху камъка. — Може да не съм от Шестнадесетте кралства, но също съм от стихията на Огъня. Джугом Арк ще ме изпепели, ако съм прекалено близо по време на изблиците ти.

— Ти трябваше да ми разкажеш повече за Стрелата. — Лийт размаха юмрук пред лицето на спътника си, при което Джугом Арк припламна отново, този път по-слабо. Но Фемандерак все така направи крачка назад. — Какво прави през последните няколко седмици?

Младежът от Фирейнс и даурианскиятучен стояха един срещу друг върху камъка, забравили за миг бушуващата около тях битка. Фалтанските войници от всички краища на бойното поле видяха блясъка на Стрелата и почерпиха храброст, за да се хвърлят по-разпалено в битка. По това време само най-интензивно тренираните и опитни бойци не се бяха поддали на изтощението, така че повечето единоборства, ако не биваха разрешени до първите няколко удара, се превръщаха в счепквания. А през цялото това време зорки очи наблюдаваха битката, изчакващи подходящия момент да задействат внимателно изготвени планове.

В един момент от битката Фарр захвърли безнадеждно нащърбения меч. Сега бе стиснал брадва с дълга дръжка, с която посичаше врагове. През последните три месеца приятелите му сред веселие го бяха обучили да се сражава и с това оръжие, макар че така и не бе успял да привикне. Но сега нямаше избор. Подел винкулчанска песен, боецът притичваше от сражение на сражение, придружаван от растяща група фодрами, фенни и уайдузи. Те го следваха възхитени, защото съзираха в негово лице типа човек, когото смятаха за най-свят: онзи, който току-що е открил призванието си.

— Скегокс! Скегокс! — крещяха одобрително те, а Фарр посече един брониран конник, като едва не го разцепи на две. Ейксхафт бе наредил на трима от хората си да защитават обхванатия от плам северняк от брудуонските копия. Присъствието им беше нужно: добре премерен удар с копие можеше да се вклини в брадвата и да я изтръгне от ръцете на боеца.

Той се сражава безразсъдно, дивеше се Ейксхафт, докато наблюдаваше как Фарр Сторрсен посича поредния си противник с поредица бързи удари. А ръцете му не знаят умора. Четири замаха бяха достатъчни да обезсърчат новия враг, млад брудуонец. Два удара по-късно момъкът лежеше в локва кръв, покосен като дърво. Брадвата винаги е била оръжие на страстите. Фарр Сторрсен е бил призван за нея. Предводителят на фодрамите повдигна собствената си брадва, за да посрещне следващия си противник. Но пак е мрачно дело.

— Скегокс, скегокс! — Виковете съпровождаха замахванията на Фарр. Частица от ума му бе в шок, съзираща нанасяните от него опустошения.

— Скегокс!

Приятелите му се сражаваха до него, а той се сражаваше за тях. Всеки удар го правеше по-достоен за възхвалата им.

— Скегокс!

Насреща му се изправи ловък брудуонец с меч в едната ръка и нож в другата. Фарр разчете намерението му още преди първия замах. Врагът възнамеряваше да отвлече вниманието му, използвайки меча, а същинският удар щеше да бъде нанесен с ножа. Винкулчанинът му позволи да изпълни първата част от плана си, но когато брудуонецът понечи да хвърли ножа, Фарр отсече ръката му.

Насреща му пристъпи огромен мъж с боздуган, който въртеше над главата си. Фарр разгада и неговата атака по начина, по който брудуонската канара държеше оръжието си. Преди противникът му да е успял да се приближи, винкулчанинът блъсна дръжката на брадвата си към веригата на боздугана и събори мъжа на земята. Фарр разсече гърдите му, оставяйки сразения враг да хъхри в безсилие.

Беше ред на група по-възрастни бойци. Фодрамите изтъниха редиците им с хвърлени брадви, преди да оставят приятеля си да ги посече като житни класове. Последва нова атака. Нови редици изникваха на мястото на покосените. Ръцете на Фарр пулсираха от болка, но той не обръщаше внимание, защото знаеше, че не може да си позволи и миг разсейване. С напредването на следобеда умората му също растеше, прибавяйки острота — съзнаване за смъртност — към въодушевлението му.

В средата на следобеда, два, може би три часа след началото на битката, хауфутът успя да намери Джетарт, който бе разпънал палатката си край колите. Без да чака разрешение, мъжът от Лулеа влезе направо.

— Какво става? — обърна се той към трейканския генерал. — Стотици — не, хиляди — хора погинаха днес. Прегракнах в опит да организирам сбирщината, която командвам, а те продължават да се хвърлят към брудуонските копия, като че единственият начин да спрат Рушителя е да построят стена от труповете си. Вече не издържам! Правилно ли постъпваме?

Джетарт вдигна поглед от набързо начертана карта на бойното поле. Очите му бяха тъжни и изпълнени със състрадание.

— За момента се справяме добре — каза тихо той. — Но досега едва незначителна бройка от двете войски е влязла в сражение. Погледни. — Джетарт направи на хауфута знак да се приближи към масата. — Просеката не позволява повече от няколко хиляди да се сражават. Останалите изчакват реда си.

— Ами загубите, които търпим? Не искам да гледам как момчета рухват пронизани, без да съм сигурен, че няма да победим!

— Това не може да бъде определено. Преброителите ми казват, че за всеки техен войник ние губим по двама, което означава, че в момента единствено удържаме позиции.

Старецът се извърна и хвана ръката на хауфута с грубата си длан.

— Не загубите ме притесняват, макар болезнено да осъзнавам, че всеки погинал мъж е трагедия. Тревожи ме това, че Рушителят може да устройва демонстрация на силата си. Къде са най-верните му бойци? Къде са страховитите Махди Дащ? Зная, че те съществуват, защото съм чувал за умението на брудуонския боец от вашата група. Къде са магьосниците, къде е магията? Не разбирам какво се случва. За неуспеха си да завземем Просеката би трябвало да сме заплатили с двадесет хиляди избити, а пък бройката на жертвите ни е далеч по-голяма. Какво подготвя Рушителят? Какво ще хвърли срещу ни? — Джетарт удари с пестник по масата, заливайки ъгъла на картата със съдържанието на полупълната мастилница. — Върви и разбери. Сетне ще можем да изградим план.

В началото на битката Манум осъзна, че мястото му не е сред предните редици. Едва бе съумял да опази живота си в началната размяна на удари, успявайки да срази висок и широкоплещест брудуонец, когато онзи бе стъпил накриво. Защо не се подреждат във формация? — непрекъснато се питаше Търговецът. Защо прахосват хората си така небрежно?

При първа възможност той се отдръпна от фронта и пое обратно към обоза, намиращ се почти на левга от полесражението. Там бе организиран импровизиран лазарет, където се грижеха за ранените. Лийт е трябвало да се погрижи за повече лекарства, помисли си ядосано Манум, докато оглеждаше мизерните условия. Още една причина, изискваща намесата на Хал. Търговецът започна да търси сред палатките, защото знаеше, че сред страдащите щеше да открие съпругата си и големия си син. За момента това е моето място. Лийт, защо загърби семейството си?

Повелителят на Брудуо повдигна Стела на крака, сетне хвана брадичката й в ръката си.

— Време е да осъзнаеш истинското значение на страха — обяви той. Устните му потрепнаха със сладострастна лакомия. — Войската на селското ти другарче е готова. Сега ще я премажа. А както подобава на жена, която е изоставила приятелите си, ти ще дадеш сигнала.

Принудата му преви волята на Стела. Девойката не можа да се възпротиви дори и за миг. Тя взе ръката му и я повдигна високо. Тръбачите, разположени по протежение на склона, изсвириха сигнал, откъртил камъни от сипея. Неумиращият затвори очи, съсредоточавайки огромната си сила. Зад него синият пламък припламна високо и още по-високо, а гладните му сетива лееха червено.

В първите няколко мига нищо не се случи. Притеснено стиснала устни и юмруци, Стела наблюдаваше продължаващото клане. Накрая можа да види промяна в предните редици. На две места сред фалтанските редове изникнаха сиви фигури. Новите бойци разсичаха дълбоки проломи сред защитниците, които се топяха като сняг. Пробойните бавно се изпълваха с брудуонски бойци, вървящи след сивите. Фигурите продължаваха все по-дълбоко сред обединената армия, повели две дълги колони. Нищо не беше в състояние да спре кървавия им напредък.

Каква беше целта им? Стела напразно оглеждаше бойното поле, докато в един момент взорът й не попадна върху малка скала, разположена на известно разстояние от предната линия. Двете колони се бяха насочили към нея, обграждайки я в пръстен брудуонска стомана. Двама бяха застанали върху скалата. Единият от тях държеше Джугом Арк в ръката си.

Фемандерак говори дълго, излагайки мислите си с яснота, която бе смятал за недостижима. Яснота, породена от отчаяние, призна мрачно. Ако искаме отново да видим домовете си, това момче ще трябва да се научи да владее огъня в ръката си.

— Джугом Арк е свързана с емоциите ти — повтори търпеливо. — Когато чувстваш силно, тя избухва в пламъци, както вече си открил. Но, позволи ми да кажа, че в последно време емоциите ти са били главно свързани с гнева. Още не знаем как Огънят реагира на другите емоции: надежда, радост, любов.

За момент философът замълча, сетне продължи:

— Все още не зная защо можеш да носиш Стрелата. — Той докосна главата си, опитвайки се да избистри мислите си. — От прочетеното зная, че никой фалтанец не може да докосва Джугом Арк, освен ако преди това не е получил Огнения дар. А този Дар не е бил даряван от падането на Дона Михст преди две хилядолетия. Оттеглянето на Огъня е част от Божието наказание за Първородните. Така твърдят архивите.

Фемандерак отново замлъкна, умислен.

— В Домаз Скреуд са записани думите, с които Богът се обърнал към Първородните. Тъй губите правата си над водата от този фонтан, а Огънят на живота във вас ще угасва, за да бъде предаден на друго поколение. Ще бъдете прокудени от Долината и много години ще оцелявате сами в света, преди отново да ви посетя с Присъствието Си. Така че освен ако нямаш брудуонска или лозианска кръв, ти също би трябвало да си уязвим от горещината й.

Философът се обърна към момчето от Лулеа, носещо Стрелата.

— Лийт, откъде знаеше, че няма да бъдеш наранен от Джугом Арк? — Лицето на Фемандерак изразяваше объркване. — Как така посегна към нея, особено след като видя как хауфутът си изгори ръката?

— Почакай малко — остро отвърна юношата. — Тези божии думи са ми познати. Кърр ни е разказвал за Домаз Скреуд. Там не се ли казва, че ще дойде време, когато Огънят ще бъде върнат на Първородните?

— Повечето теолози смятат, че с това се визира задгробният живот, където онези, които са останали верни, ще бъдат с Него. Да не искаш да кажеш… Смяташ, че думите трябва да бъдат тълкувани буквално?

— Възможно ли е Огнедарът по някакъв начин… да разговаря? В мислите на човека?

Питането бе зададено с нескрито напрежение, привлякло вниманието на високия мъж.

— Какво имаш предвид?

— Например глас, който да каже къде е скрита Стрелата? И че тя е безопасна, стига да бъде сграбчена здраво? Би ли могъл Огънят да каже подобни неща? Или това са по-скоро признаци на… на зараждаща се лудост?

В лицето на юношата се четеше смесица от надежда и страх. След тези думи на Фемандерак, учен от Дона Михст, му стана ясно, че Огненият Дар действително се е завърнал. Самият той бе станал свидетел, макар и в сън. Явно поне един от хората в мазето бе разгърнал духа си, за да получи Дара. Значи Джугом Арк се бе свързала с Огъня, намиращ се в Лийт. Възможно беше и други от Компанията да го носят. А дали самият той, Фемандерак от Даурия, също го притежаваше? Можеше ли да се протегне и да вземе Джугом Арк в собствената си ръка?

— Фемандерак? Фемандерак! — младежът го задърпа за ръкава. — Какво става там? Погледни!

Високият учен се огледа и прекалено късно забеляза двете колони бойци, отправили се към скалата, на която се намираше той.

За пръв път Фемандерак се изправяше лице в лице с ужаса на Даурия, Махди Дащ, Повелителите на страха. И когато осъзна какво ще се случи, страхът вледени гръбнака му.

Тръбите ехтяха над полето, оповестявайки онова, от което Джетарт се страхуваше. Изоставяйки картата, той изтича навън към коня си, за да разбере какво правят брудуонците. Краката никога не са ме болели така! На помощниците му им бяха нужни големи усилия, за да не изостават от галопиращия старец.

Едновременно със звука на тръбите, Манум усети как въздухът се сгъстява. В началото реши, че това се дължи на времето — може би се задаваше снежна буря, определено беше достатъчно студено. Той дори подаде глава от палатката, но небето беше ясно, дори по-ясно от преди. А въздухът продължаваше да се сгъстява, затруднявайки движения и мисли. Заедно с тази трудност се зараждаше и страх, неопределен, но настойчив и усилен.

Маендрага и дъщеря му Беладона бяха заели позиция в южния край на предната линия, обикаляйки сред бойците на Деруйс — понесли страховити щети въпреки храбростта си — и лозианите, които се справяха по-добре. Чувайки тръбите, магьосникът рязко вдигна глава, сякаш надушил нещо. Миг по-късно Беладона също застана нащрек. Двамата изоставиха магиите си. Цяла рота илюзорни ратници изчезна, оставяйки объркани брудуонци. Бившите пазители на Стрелата се спогледаха и се втурнаха към конете си. А тръбите продължаваха зова си.

Те Туахангата не обръщаше внимание на новия звук, защото беше потънал в шемета на битката. Редом с Уизаго и Перду той се втурваше към местата, където фалтанските редици изтъняваха. Множество воини ги следваха. Бързината и безразсъдството на Туа вече бяха сразили десетки. С удовлетворение боецът от Мъглата забелязваше, че вражеските войници започват да бягат от него. Нямаше как да знае, че окървавеното лице под черната коса го кара да изглежда като небесен мъстител. Повечето от кръвта бе негова собствена, процеждаща се от плитка рана на лявото слепоочие. И също така не осъзнаваше, че съпровожда ударите си с безрадостен смях, достатъчен да стопи храбростта на противниците му. Дори Уизаго и Перду, свикнали да убиват, го гледаха подозрително.

Чуха тръбите, усетиха въздуха да се сгъстява, а сърцата им започнаха да се свиват, измъчвани от съмнения. Но Те Туахангата изглеждаше неуязвим и продължаваше да посича врагове, та онези около него почерпиха от куража му. Ала те бяха малцинство. Почти всички глави се обърнаха към средата на бойното поле, притеглени от някакво необяснимо чувство, предвещаващо случването на нещо отвратително.

Хал бързо се спогледа с Ахтал. Нямаше нужда от думи. Двамата очакваха нещо подобно и търпеливо бяха стояли скрити на известно разстояние от предната линия. Никой не би разбрал несклонността им да се бият, особено след като Ахтал представляваше такава ценност. Освен това към Хал бе гледано с известно подозрение след онази нощ, в която Лийт го бе обвинил в сътрудничество с врага.

Сакатият младеж от Фирейнс и брудуонецът изскочиха иззад скалите — Хал беше необичайно пъргав за човек в неговото състояние — и се затичаха към мястото, откъдето долиташе магията.

Бяха прекосили половината път, когато тръбите прозвучаха отново.

Стела скърцаше със зъби от безсилие. Двете брудуонски колони вече се бяха срещнали отвъд скалата, на която бе пленен Лийт. Сега облечените в сиво бойци се разгръщаха наляво и надясно, с което освобождаваха място за още бойци. Към пет хиляди фалтански войници се оказаха пленени в кръга. За момент Стела се надяваше, че те ще окажат съпротива, ала ратниците изглеждаха застинали и биваха жестоко посичани, без да се съпротивляват. Тя ридаеше, трепереща от безсилие — свободна от парализа, а също толкова безпомощна. Гнусната фигура до нея дишаше дълбоко и се опиваше от гледката. Само как копнееше да нарани и него, както бе наранила Деорк, пък дори и ако това щеше да й коства вечност агония.

Фемандерак приключи броенето си: тринадесет тринадесетици. Знаеше какво означава това. Би могъл да им даде название дори и ако не усещаше магията им. Това бяха Махди Дащ, следовниците на ордена, нахлул в Даурия преди хилядолетие и отстъпил едва когато бяха пристигнали вестите за сразяването на господаря им, когото Конал Безстрашни надвил в Инструър. Подобно на всички дауриански учени, Фемандерак познаваше на какво са способни тези бойци.

Какво ме е прихванало — да се разположа на тази скала пред очите на враговете? Защо не осъзнах опасността по-рано?

Той знаеше отговора, но не искаше да мисли над него.

Втори тръбен зов прогърмя откъм склона. Повелителите на страха се отдръпнаха, пропускайки войници, въоръжени с мечове. Брудуонците се отправиха към вцепенените от магията фалтански бойци. Последните можеха само да наблюдават безсилно връхлитащата ги смърт.

Лийт изкрещя ядно. Значи неговата Стрела не беше оръжие? Пламъкът й се извиси високо, достигайки самите облаци, а горещината беше толкова силна, че Фемандерак извика от болка, обгорен по лицето и ръцете.

— Лийт! Спри! Ще ме убиеш! — викна философът.

Напевът продължаваше да звучи — раздиращ звук, който встъргваше съзнанията на всички фалтанци. Лийт не беше засегнат. Може би Джугом Арк предлагаше защита срещу брудуонска магия, а може би — което беше по-вероятно — Повелителите на страха още не бяха разкрили пълната си мощ. Младежът от Лулеа бавно се обърна, но погледът му съзираше едно и също навсякъде. Неговите бойци стояха като вкаменени. Впечатлението за статуи се задържаше само докато не рухнеха под безжалостните удари — редици метални класове. Умираха един след друг. Един подир друг. Умът му продължаваше да отброява числа, усилвайки бремето върху раменете. Един след друг. Съсъкът на мечовете и напевът на сто шестдесет и девет гърла бяха погребална песен, съпровождаща гибелта им. Нови числа.

— Направете място! — провикна се Хал. — Каквото и да правите, разчистете място!

Объркани, втрещени от неестествен страх, околните фалтански войници откриха, че почерпват храброст от думите му. Те отново можеха да се движат свободно и се заеха да отблъскват брудуонците. След секунди Хал и Ахтал стояха в средата на празно място с диаметър двадесет крачки. Сакатият се усмихна в отговор на въпросителния поглед на брудуонеца и каза:

— Ще дойдат.

След мигове до тях изникна кон.

— Рушителят не възнамерява да ни надвие! — извика ездачът, скачайки на земята с младежка ловкост. — Просто ни задържа, докато…

— Докато се сдобие с Джугом Арк — довърши Хал.

— Кой си ти? — попита Джетарт. — Прости грубостта ми, но сега не е моментът за любезности.

— Хал Манумсен, син на Манум и брат на Стрелоносителя. Лийт е в беда. Рушителят е изпратил Махди Дащ да го заловят.

Възрастният мъж кимна рязко.

— Прости ми, че не те познах. Помощта на всеки потомък на Манум е добре дошла. Кажи ми, откъде знаеш за Махди Дащ?

— Знанието ми за тяхното съществуване е по-маловажно от знанието ми за това, което правят в момента — отсече Хал. — Опитват се да го обездвижат със заклинание. Ако си тук…

Маендрага и Беладона изникнаха като с магия, следвани от Модал и висока жена, която не бяха виждали преди. Няколко мига по-късно Манум също дотича, видимо останал без дъх. Върху ръката си бе получил рана, която кървеше. Той се огледа, усмихна се към сина си, но направи крачка назад, когато видя баща си. Появи се и Индретт, изглеждаща замаяна. Скоро около дузина люде стояха в празното поле, което бе защитавано от ставащите все по-тромави движения на фалтанските бойци.

— Всички вие сте тук, защото нещо ви призова — каза им Хал. Индретт никога не бе чувала такава настойчивост в гласа му. — В продължение на сто дни очаквахме сблъсък на мишци, но ето че не това е същинското сражение, което ще се води. Несъмнено усещате силата, която притежават слугите на Рушителя. Но за разлика от останалите около вас, вие сте съумели да се противопоставите. Днес вие сте същинските бойци.

Онзи Хал, когото майка му познаваше, детето с неземно спокойствие, бе пречупено от обвиненията, получени от брата. Оставащото изглеждаше по-уязвимо, по-човешко, но все така съдържаше и стомана.

— У вас има нещо, което реагира на призива, което се сражава с магията на Махди Дащ.

Индретт тръсна глава и започна да разтрива слепоочията си, за да се отърве от лепкавата умора, обгръщаща я като сняг.

— Какво става? — попита Модал с напрегнат глас.

— Повелителите на страха заобикалят Лийт и Джугом Арк — отвърна Джетарт, сочейки на север, където звукът на напев продължаваше да долита над полето. Хал му кимна, сетне добави:

— Фемандерак от Дона Михст е с него. Неговия призив усещате.

— Достатъчно приказки — намеси се Индретт. — Какво ще правим?

Рушителят се извъртя наляво към момичето, за което смяташе, че е изцяло под контрола му.

— Какво правиш? — изкрещя той. — Усещам сила в теб!

Стела се усмихна през стиснати зъби. Не можеше да обърше потта от лицето си, не можеше да овладее треперенето на тялото си, но можа да обърне глава достатъчно, за да погледне лицето на врага си.

— Боря се с теб, глупако — процеди момичето.

Трети зов прозвуча над долината, призовал промяна в заклинанието, чието впечатление омотаваше Лийт и Фемандерак в стоманени нишки. Отпуснат на колене, философът произнесе със слаб глас:

— Не мога… да дишам…

Лийт коленичи до него, вземайки лицето му в ръце.

— Фемандерак! След като елементът на брудуонците е Водата, как така могат да ни влияят с магията си? Не би трябвало, нали?

— Това е илюзия — каза им Хал, — но много силна.

— Значи може да бъде надвита — уверено заяви Беладона. — Макар никога преди да не съм срещала подобна.

— Тръбите бяха ключът — рече баща й. — Те ни накараха да очакваме, че ще се случи нещо. Така по своя воля се включихме в илюзията.

— Да, може да бъде надвита — потвърди сакатият. — Дори някъде на бойното поле има могъщ магьосник, който се противи на Рушителя.

— Съпротивлявайте се срещу магията, не срещу онези, които я създават — каза Ахтал, съсредоточавайки се дълбоко. — Ще нападнем най-слабото място в позицията им. — Посочи с мускулеста ръка. — Ето там.

— Ще ги надвием — заяви фигура, току-що присъединила се към тях. Захвърляйки наметалото си, ледената кралица на Сна Вацта прибави и своята воля към тази на групата. — С години съм се съпротивлявала на плановете на Рушителя.

— Съберете се по-близо — рече Хал. — Нека ви покажа.

— Проклета да си! — изпищя Рушителят. — Какво направи? Откъде черпиш тази сила?

Устата на Стела беше пресъхнала от усилие. По някакъв необясним начин бе разбрала, че трябва да се съсредоточи само върху неколцина от магьосниците. Или по-скоро върху това, което те правеха — вцепеняване, подобно на това, което Рушителят налагаше върху нея от началото на пленничеството й. Продължавай! Отслаби магията! Трупаните с месеци гняв, ужас и яд й придаваха сила, каквато Стела никога не бе подозирала, че е способна да загребе. И долу в равнината, точно до южната част на камъка, усилията й породиха резултат. Други — не можеше да види кои са — също насочиха съпротивата си към онези бойци, които тя бе избрала.

Устата на Стела беше пресъхнала, но винаги щеше да се намери достатъчно слюнка, за да заплюе Рушителя.

Изревавайки с неудържим бяс, Неумиращият я удари. Пестникът му я повали надолу по склона. Той изрева нещо подире й, но девойката не го чу.

Той не диша! Не диша! Лийт разтърси лежащия мъж пред себе си, чиито устни бяха посинели. Дишай!

<Използвай Стрелата.>

Хлипащ облекчено заради гласа, Лийт положи Джугом Арк върху гърдите на Фемандерак, сетне вля цялата си душа в огъня й. Дишай!

Радостта му от накъсания дъх на философа беше толкова голяма, че младежът не осъзна отслабването на обгръщалия го натиск.

— Напред! Сега! — Хал затича с рачешката си походка към пролуката в брудуонските редици. Ахтал извади меча си и се зае да разчиства път. Останалите тръгнаха подире им, без да знаят къде отиват, доверявайки се на сакателник, публично порицан от Стрелоносителя. Изглеждаше глупаво, но всички усещаха призива. Знаеха, че нямат друг изход.

Достигнаха Повелителите на страха. Сега Ахтал се усмихна. Двама от бойците се обърнаха, за да го посрещнат. Белязаните им лица изразяваха увереност, макар че губеха контрол над магията си. Увереността им намаля, когато видяха срещу кого се изправят, ала въпреки това изтеглиха мечове и застанаха рамо до рамо.

А натискът на въздуха продължаваше да отслабва.

Това ми е познато, осъзна Лийт със закъснение. Сцената върху тавана в залата на Конал Безстрашни. Пророчеството на сър Амасиан. Фемандерак се бе подпрял на ръце и кашляше, опитвайки се да изпълни дробовете си с въздух, но за момента юношата от Лулеа бе забравил за него. От двете страни на камъка Повелители на страха разгръщаха мрежа. В образа на тавана тя бе показана като нишки чернота. Лийт го помнеше ясно: едно от дванадесетте изображения, отвеждащи до образа в средата — победата над Рушителя. Всички дванадесет пътя се бяха запечатали в ума му. Дълго се бе взирал в тях, дирейки някакво напътстване. Сега трябваше отново да извика спомена на преден план. Какво друго си спомняше? Мисли! Двама, застанали върху камък във формата на череп, единият от тях държащ огнена Стрела, а около тях Махди Дащ. На върха на склон стои Рушителят, издигнал юмрук в привиден триумф. Лийт се огледа и му се стори, че съзира въпросната фигура сред едни скали, но не можеше да бъде сигурен. На преден план, срещу склона, отвеждащ към Просеката, бе стояла група фалтанци, разсичаща брудуонските редове, за да спаси Стрелата. Лийт рязко се обърна назад.

Рушителят запрати гневния си вик към небето. Как можа такава като нея да ме застраши, та било то и за миг? Той се загледа в неподвижното тяло. Какво си ти? Как можеш да притежаваш подобна сила, а да не я осъзнаваш? Ще те разпоря, ще те насека, ще те накълцам, ще те накарам да виеш, докато не разбера!

Неумиращият усещаше малката групица фалтански магьосници. Можеше да прецени силата им и вероятността им за успех. Достатъчно незначителни, но не бива да допускам и най-малката вероятност да бъда унижен. Концентрацията му бе нарушена само за миг, но северното момиче бе съумяло да разруши магията и отложи триумфа му. Да, да го отложи, не да ме лиши от него. Той замахна рязко пред гърдите си, което беше знак за тръбачите.

Фалтанските магове се сражаваха храбро, но поражението им изглеждаше все по-неизбежно. Все повече и повече брудуонски войници изскачаха иззад двата реда Махди Дащ, а Ахтал с големи усилия удържаше атаките на двамата си противници. В крайна сметка той е още послушник, припомни си Манум, докато брудуонският ренегат отбягваше на косъм пореден удар, който иначе би бил смъртоносен. Гледката на арогантните лица на двамата, сред които Ахтал сякаш танцуваше, породи у Търговеца спомени за страховитото пътуване в плен и предшествалото го бягство. Ако можех да убия дори и само един от тях, може би сънят ми ще бъде по-спокоен.

Тръбите се обадиха отново, раздирайки небето със зова си. Каква ли магия ще ни връхлети сега? Очакваше го не нова магия, а изненада — Повелителите на страха се обърнаха и под удивения поглед на Търговеца поеха обратно към сипея. Усещането за сгъстеност на въздуха изчезна почти веднага след това.

Надвихме ги!, ликуваше Манум. Не зная как го сторихме, но ги надвихме! С повдигнат дух мъжът се присъедини към спътниците си, които вече се нахвърляха върху оставащите брудуонци. Застанал върху канарата, синът му ги чакаше.

Яростта на Рушителя не можеше да бъде измерена или овладяна. Слугите му се бяха изпокрили; за да не са му пред очите, докато той крачи гневно по върха на скалата. Вече бе ударил двама от тях, като единият беше свършил в пламъците на синия огън, останал доволен от жертвата.

Най-сетне той спря и обърна лице към битката, която се водеше долу.

— Няма да им предоставя време да празнуват мнимата си победа — бе чут да казва. — Ще смажа армията им! Ще пътувам до Инструър по настилка от труповете им! Никой, който ми се е противопоставил, няма да остане жив! НИКОЙ!

Неумиращият отново даде знак. Този път тръбите изсвириха продължително, призовавайки скритите резерви елитни бойци, разположени в двата края на Просеката. Самотен слънчев лъч проби облаците. Брудуонците се обърнаха към мястото, което лъчът бе осветил.

Видяха как Повелителят на Брудуо хвърля поглед към потрошеното тяло на фалтанското момиче, лежащата надолу по склона играчка.

— Никой — чуха го да шепти неколцина от тях.