Дясната ръка на Бога

Глава 12 Просеката

Генералите оставиха армията да марширува усилено в продължение на три дни, като всеки войник крачеше със своя бързина. Редиците се разгърнаха по пътя.

— В началото ги оставете на мира — бяха посъветвали те. — Нека почувстват, че наваксват изгубеното време.

На четвъртия ден ходът се забави значително. Генералите отново оформиха ротите, за да преброят силите.

Сега ще узнаем какви са загубите ни в действителност, помисли Лийт. Това предложение бе дошло от лозианските предводители, които от опит знаеха, че първоначалната оценка на загубите често се оказва невярна. Ранените и липсващите по различни причини първоначално биваха смятани за мъртви. Ако те се окажеха прави, ако бройката на погиналите беше по-малка, новините щяха да обнадеждят ратниците. И не само тях, каза си Лийт. Аз самият също не бих отказал малко добри новини.

Той се съмняваше, че в следващите дни ги очакват добри вести. Онези сред предводителите, които познаваха източните пътища, се отнасяха със силно съмнение към вероятността подобна армия да достигне до Просеката в указания срок. Лийт вече разбираше мнението им. Пътят, макар и притиснат колкото се може по-близо до Алениус, често трябваше да свива на изток, за да заобикаля стръмни скали или склонове. Вътрешността не предлагаше по-лесни пътища — с изключение на тясната ивица, обитавана от риболовци, неплодородните земи се издигаха във възвишения, където се разхождаха единствено вихри. Действително изминаваният от армията път се оказа по-дълъг от показанията на картата. И макар сега да се придвижваха с най-голяма бързина от началото на пътуването, напредъкът им беше по-бавен. Ковачите докладваха за изкъртени подкови. Лекарите говореха за разтягания и счупвания, мазолите и умората бяха всеобщо оплакване. След случилото се в Лешоядова гуша лозианската армия бе преустановила вечерните си забави (и с изключение на няколко бледи опита, не се и опита да ги поднови). Между залез и изгрев никакъв звук не долиташе откъм армията. Седлото измъчваше Лийт, а душата му беше обгърната в умората на неспокойствието, носено от отговорността. Знаеше, че преходът ще донесе страдания, но все не можеше да свикне.

Скоро резултатите започнаха да пристигат. Някои роти нямаха жертви, други бяха отброили стотици загинали. Чиновникът, нагърбил се със сумирането, непрекъснато съобщаваше обновения сбор. В началото бройката се изкачваше бавно: петстотин, осемстотин, хиляда, хиляда и двеста, хиляда и петстотин. В шатъра се зароди надежда, но по-трезвомислещите изтъкнаха, че все още предстои да пристигнат резултатите от по-големите единици, чието преброяване отнемаше повече време.

Настроението бързо спадна. Само за десет минути бройката достигна пет хиляди. Изкачването им породи мълчание. След шестхилядната граница темпото започна да спада. Лийт не откъсваше очи от платнището, което не бе помръднало вече от минути.

— Каква е общата бройка? — попита той, без да се осмелява да изпитва надежда.

Чиновникът напълни дробовете си с въздух:

— Шест хиляди седемстотин и…

Платнището бе отметнато от възрастен мъж — явно чиновник, защото беше прекалено стар, за да се сражава.

— Тук съм, за да докладвам загубите на деруйсианската армия — каза той с гробовен глас. — В снеговете на Лешоядовата гуша изгубихме осемдесет коли, над две хиляди коня и хиляда петстотин и дванадесет души, сред които целия ни контингент от обоза. Разполагаме с храна за по-малко от три дни…

— Небеса — простена Лийт, прекъсвайки изброяването на чиновника. — Бях забравил за Деруйс. Общо колко?

— Осем хиляди двеста и деветдесет, милорд — отвърна педантично водещият сметката. — Далеч по-малко от първоначалната ни преценка.

В палатката изникна вълнение. Усмихнати командири се тупаха по гърбовете. На Лийт му се повдигаше от тези поздравления.

— Бройката може и да е по-малка, но тези числа не ми носят радост. — Гневните му крачки отъпкваха пръстения под. — Как бих могъл да съобщя тази вест като че е някакъв триумф?

— Защото войниците ти искат да чуят — разпалено отвърна Фарр. — Това са почти две хиляди по-малко загинали. Не си ли струва да узнаят за това?

— Ако разрешите да предложа нещо? — Тези думи принадлежаха на възрастния мъж от Трейка, Джетарт. Най-близкото нещо до истински водач, осъзна Лийт. — Разполагаме с доклади за храбростта, проявена от оцелелите. Носят се слухове за войници, които успели да достигнат чак до Каскин по северния път. С ваше позволение ще взема със себе си онези, чиито истории могат да бъдат потвърдени, за да обиколим лагера. Именно тези истории ще повдигнат духа на другарите им.

Идеята му беше одобрена. Старецът получи помощници, които да издирят подобни герои.

Бедствието бе изчислено, но знанието за намалената бройка жертви не донесе облекчение на Лийт. По-добре беше, когато не знаех, осъзна той. Сега юношата имаше осем хиляди двеста и деветдесет причини да лежи буден под бледното платнище на палатката си.

Краят на поредния ден бяла самота бе ознаменуван с рязкото спиране на носилката. Стела протегна вкочанените си крайници и продължи да подклажда гнева си, разпален от жестоката игра на Рушителя. Девойката знаеше, че е безсилна пред волята на принудата му. Самата мисъл за това я караше да потръпва. Но защо той просто не се наложеше над нея? Защо настояваше да я изтощи? Упоритостта й беше единственото, което можеше да я изправи насреща му. Защо той искаше тя да се предаде?

Може да има само един отговор: имам нещо, което той иска. Но аз нямам нищо! Или поне нищо, за което да зная. А може би има нещо, което иска да сторя… Мислите й сами се насочиха към последния път, когато зърна Компанията, пък макар и само за мигове…

Деорк я беше извел в града, където се бе изправил срещу огромната тълпа, събрана на един от площадите. Стела виждаше ясно сцената в ума си. Край хората се промъкваха стражите, готови да се нахвърлят изненадващо. Окована и със запушена уста, тя бе принудена да следва Деорк. Тълпата се бе разтворила пред тях като море… За да разкрие приятелите й, застанали начело на сбирането.

До този момент Стела не се беше връщала към спомена — той бе прекалено болезнен, за да го съживява отново. Но сега тя позволи на гледките и звуците отново да обземат сетивата й, за да може да потърси решение. Върху десницата си отново усещаше вкопчването на Деорк. Ноздрите й можеха да подушат яростта му. Точно пред нея пламва синият огън, готов да погълне света. Около нея тълпата мърмори и пищи в ужас. Местните осъзнават, че се случва нещо ужасно. Недалеч стои Компанията — мисли! Не извръщай поглед! — Манум и Индретт, Фемандерак, Кърр и хауфутът, Хал, някак размазан, сякаш стои на две места едновременно — или може би протегнат над тях. Лийт, хванал някакъв сияен предмет, който сигурно е Джугом Арк. Как й се искаше… как… Желанията нямат значение.

Гласът на синия огън изревава към събраните, които потъват в ужас. Сетне блясва ослепителна светлина, принудила всички наоколо да закрият очи. Само Стела не можа да закрие очите си, защото нейните ръце бяха вързани. И тя видя Лийт да скача върху кутия и да се провиква към нея:

— Стела!

Викът беше необичайно настойчив, обгърнал раздираща емоция. Тази интензивност я бе разкъсала далеч по-силно от всичко, изпитвано в присъствието на Деорк. Чувството на Лийт беше много дълбоко… бе усетила и някакво друго присъствие, пламтящо…

… пламтящо като огнения стълб, отнесъл я от мазето на Фоилзи в Лулеа, за да й покаже някогашните приятели… пламъкът, който се бе влял в ръката й…

… а Кърр им бе разказвал истории сред снега, легендите на Първородните… за децата от Дона Михст, дирещи огъня на Най-възвишения, поемащи по Огнепътя с пламък в себе си…

… студен мраморен под в мрака, вие й се свят. Ужасно възрастен мъж, приличащ на жив труп, се самоизцелява. Студеният му и жесток глас претърсва ума й — търси Десницата, която държи Джугом Арк… и насред агонията й спира, за да се взре в нещо дълбоко в нея. В същия пламък.

Джугом Арк, Огънят от съня й в мазето, Фуирфадът на Дона Михст. Пламъкът е същият. Тя знаеше тайната.

И ако Рушителят отново надникнеше в ума й, той също щеше да узнае. И всичко щеше да бъде изгубено.

Сякаш призован от мисълта, копринените завеси на паланкина бяха отметнати от гнусното му лице. Стела изпищя, а Рушителят се усмихна.

— Нима съм толкова неприятен? В Брудуо има жени, които убиват съпрузите си след една нощ, прекарана с мен, вярвайки, че с това получават по-голям шанс да станат мои спътници. Всички жени ще ти завиждат. — Усмивката напусна лицето му като разядена. — А сега ела. Има нещо, което искам да чуеш.

В сумрака неколцина люде се бяха събрали около познатия син пламък. Вероятно дори не подозират, че му предоставят от силата си, мрачно помисли Стела.

— Направете път за кралицата на Брудуо! — обяви Неумиращият. Мъжете се изправиха и се поклониха дълбоко, докато тя биваше довличана по-близо до гладния пламък. — Говори! — заповяда повелителят.

— Нося ви добри новини, господарю! — долетя далечен глас. — Примамихме тъй наречената фалтанска армия в капан. Двадесет хиляди от тях изпратихме на смърт!

Стела стисна очите си, но един от мъжете я бе сграбчил за раменете, така че тя не можеше да затули и уши.

— Колко остават? — попита Неумиращият, а сричките му бяха като ледени игли.

— Хората ми прецениха, че оцелелите са не повече от тридесет хиляди, болшинството от които са в лошо състояние. Продължиха към Каскин. Наблюдавахме ги, докато навлязат в Редана.

Лицето се обърна към нея.

— Чу ли, Стела? Двадесет хиляди погинали! Въобще не се налага да отделяме мисли за Фалта. Нашите съюзници вършат всичко сами! Каква награда ще искаш, кралю на Фавония?

— Шанс да ви служа още по-усърдно — отвърна покорно гласът. Огънят леко почервеня. — И моля да ми разрешите да изпратя хора към Инструър, за да довърша делото, в което предишните ви слуги са се провалили.

Неумиращият протегна напред ръката си. Пламъкът се сгърчи като от болка.

— Не се ли надценяваш? Нима мислиш да се превърнеш във владетел на Фалта?

Сега в отвръщащия глас се долавяше болка, сякаш вкопчен в огромен пестник.

— Простете ми, господарю! Желанието ми е единствено да служа под властта ви!

Рушителят разтвори пръсти, а гласът се превърна в писък, несвършващ писък.

— Това място е запазено за друг — обяви Рушителят, без да обръща внимание на долитащото откъм пламъка страдание. — Властта над Фавония ще ти бъде достатъчна. Скоро ще прекрача Иннската порта като победител. Сам видях образа.

Той отдръпна ръка. Пламъците се оттеглиха в отговор, смалявайки се до въгленчета. Писъците замлъкнаха. Потискаща тишина се разстла над лагера.

— Видя ли? — обърна се Рушителят към Стела, докато я повеждаше обратно към носилката. — Разбираш ли най-сетне? Армията, предвождана от селския ти приятел, е осакатена още преди да се е сблъскала с моята. Плановете ми са изготвяни и усъвършенствани в продължение на хилядолетия — а благодарение на теб, зная какво възнамерява да направи моят Враг. Неговият план вече е в действие. Трудно е да бъде променян, защото замислите му винаги се опират на слабоволеви смъртни. Докато моите планове са гъвкави. Сега имам теб, сега съм готов да заловя Десницата на Най-възвишения за себе си. Ще имам ръка, която ще носи Джугом Арк! А ти — тези думи сведоха гласа във фамилиарен тон, — ти ще си тази, която ще ми го доведе.

Армията на Лийт прекоси Алениус още един, последен път — при Турту Дунижа, столицата на Пискасия. Местните наизлизаха от домовете си и се събраха върху насечената на тераси земя, за да гледат как войниците прекосяват тесния въжен мост. Това забавление продължи целия ден — последните коли прекосиха нестабилното съоръжение точно преди лъчите на залеза да напуснат обширната долина.

Фалтанските предводители прекосиха моста едва на следващата сутрин. Благодарение на Манум знаеха, че владетелят на Пискасия е сред предателите, затова очакваха да срещнат съпротива или някаква измама, целяща да ги забави. Но до този момент не се бяха натъкнали на нищо такова. Доколкото можеха да видят, наблюдаваха ги единствено фермери и рибари. Дори в самия град не срещнаха противници. Възнамеряващ да въздаде малко справедливост, да отмъсти мъченическата смърт на Аркоса на Пискасия — останал верен на Фалта дори и след измяната на своя владетел — Лийт поведе малка група конни стражи към двореца. Той се оказа празен, видимо напуснат прибързано. Изглежда кралят бе узнал за пристигането им и беше избягал.

Пълководците останаха да нощуват в замъка, възползвайки се от запасите в кралските килери. На сутринта ги събудиха звуците на сбрана тълпа.

Пет хиляди бяха изпълнили градския площад, награбили всевъзможни сечива, изживяващи се като оръжия. Те посрещнаха Компанията със слаби възгласи. Един, който щеше да говори от името на импровизираната армия, пристъпи напред с видима неохота. Членовете на Компанията стояха нащрек, защото това можеше да крие някакъв номер.

Говорителят с омазана коса прочисти гърло и хвърли нервен поглед към Джугом Арк.

— Чухме за армията ви — чепато изрече той, като че слаб във фалтанската лингва франка. — Хората казват, че отивате да се борите с брудуонците. Нам те не са неизвестни. Те често преминават през Пискасия на път за пазарите на роби в Хамадабат. Те лъжат, крадат, отнасят се с нас като към скотове. Кралят не прави нищо, за да ни защити, затова го прогонихме. Искаме да дойдем с вас и да се сражаваме с брудуонците, за да не нападат повече земите ни.

Изрекъл речта си, мъжът бързо пристъпи обратно сред редиците на тълпата.

Лийт се обърна към генералите си. Попълненията никога не бяха излишни — събраните тук до голяма степен щяха да компенсират загубите, понесени при прекосяването на Лешоядова гуша — само че видът им не пораждаше увереност. Фалтанските предводители се посъветваха, сетне Джетарт пристъпи напред.

Мъжът от Инч Чантър говореше тихо, но гласът му се разнесе из всички кътчета на площада. Някой трябваше да подсилва думите му. По навик Лийт се огледа за Хал, ала брат му не го беше придружил до замъка. Както впрочем и родителите му. Юношата напрегна паметта си: къде беше ги видял за последно?

— Ако поемете да се сражавате срещу брудуонците, шепа от вас може и да доживеят да се завърнат у дома — рече прямо той. — Останалите ще погинат. Дори и да ви раздадем хубави оръжия, тази орис е неизбежна.

От тълпата започна да долита недоволно мърморене.

— Не подлагам храбростта ви на съмнение. Как бих могъл, след като вие сте се събрали тук, готови за саможертва. Но за вас би било по-добре да останете тук, да защитавате семействата си и да се готвите за зимата. Така че ако брудуонци пробият редиците ни, вие ще бъдете готови да ги посрещнете.

Недоволството сред тълпата се усили. Ясно беше, че събраните не възнамеряват да се вслушват в подобни съвети, пък били те и разумни. Тъй като не искаха да се стига до сблъсък — съмняваха се, че биха се измъкнали невредими — предводителите на фалтанската армия се качиха на конете си и поеха към моста.

Ден след напускането на Турту Дунижа стана ясно, че фалтанската войска е следвана. Група пискасианци, далеч по-многобройна от събраните на площада, ги следваше пеш и на коне.

— Ще трябва да ги храним — бе казано на Лийт. — Те ще ни забавят. Същинско бедствие.

Но излезе, че няма пискасиански водачи, с които да разговарят. Нямаше и време да разговарят с всеки пискасианец поотделно.

Оставаха двадесет и три дни. Сега Алениус се бе стеснила, а земята от двете й страни изглеждаше пуста — както от растителност, така и от обитатели. Само на места се издигаше някое и друго дърво. На втория ден след Турту Дунижа започна да вали — слаб дъждец, но подпомаган от упорит източен вятър. Водата носеше със себе си впечатление за застоялост, като че бе престоявала с месеци в облаците. Двадесет и два дни. По бреговете на Алениус личаха следи от наводнението, което, според срещнатите местни, беше връхлетяло местността миналата пролет. Грамадни стволове, избелели от слънцето, лежаха като изтървани подпалки. Високо над реката личаха дири от водата й. В продължение на дни войниците трябваше да си проправят път през довличаните останки. Това породи напрежение у предводителите. Осемнадесет дни. Дъждовете спряха в същия ден, в който на отсрещния бряг на реката изникна малък градец. Някой каза на Лийт, че това поселище се нарича Саумон, само че младежът беше прекалено изморен, за да се грижи за подобни детайли. Всяка сутрин ставаше още със зората, закусваше набързо, за да язди до здрач, през което време непрекъснато слушаше, обсъждаше и планираше, докато не му се завиеше свят. Шестнадесет дни. „Армията“ на Пискасия бе останала някъде назад. По съвет на генералите Лийт забрани на колите да спират за тях. Надяваха се, че така пискасианците ще бъдат принудени да се върнат вкъщи. Загърнатите със сняг Уодраниански планини, наблюдавали целия им преход през рибарските земи, сега потънаха отляво. Тринадесет дни. Малка група зле екипирани наемници се спусна от планината, за да предложи услугите си на войската. Лийт прие, макар че генералите му го посъветваха противното, но в крайна сметка Стрелата бе посочила и уодранианци. Всичко опираше до единството.

Най-сетне достигнаха края на дългата пискасианска долина, простираща се от югозапад на североизток в продължение на почти двеста левги. Пред тях лежеше сгушено дребното поселище Адолина — куп дребни хижи с високи комини, разположен на около левга от Алениус. Армията на Лийт беше изтощена, а оставаха още единадесет дни преход.

Загърнати в тежки роби, които да ги предпазват от зимния студ, тримата заговорници се срещнаха в изоставен склад в средата на житниците. Част от покрива липсваше, открила изглед към сивото небе. Студените плочки още носеха белезите на пламтящите греди, отронвали се от тавана. Тримата мъже обикаляха около масичката в средата на помещението, като че държаха оръжия в ръцете си и изчакваха подходящ момент да нанесат удар. Столове липсваха — а и да имаше, никой нямаше да седне в тях.

— Дължиш ми вярност — изхриптя дебелият, като насочи тлъстичък пръст към по-възрастния и по-слаб от събеседниците си. — Аз те измъкнах от онази тъмница, където иначе щеше да изгниеш. Ти си мой. Твоите хора ми принадлежат.

Възрастният с птичи черти настръхна и понечи да отвърне.

— Не се притеснявай — засмя се дебелият. — Това не ще бъде трудно. Твоите желания съвпадат с моите: да се отървем от проклетите северняци и да въведем този измъчен град в нова Златна ера. Сега тях вече ги няма и Инструър е узрял плод, очакващ ръцете ни.

Третият, до този момент мълчал, повдигна ръка. Той се отличаваше от останалите двама по това, че имаше красиво и спокойно лице. Това спокойствие се преливаше и в думите му, придавайки допълнителна сила на умелата му реч.

— И двамата признаваме превъзходството ти — каза третият и се приведе напред, при което русата му коса трепна. — Относно това няма да има спор. Нито ескейнчанинът, нито аз искаме да ни тежи това, което трябва да бъде направено. Бог ми каза, че огънят ще дойде в Инструър. Макар да се вслушвам напрегнато, усамотявайки се така, че да чуя и най-тихия шепот, Той вече не ми говори. Това може да означава само едно: че се е случило нещо, което не е по волята Му, затова Той запазва мълчание, изчаквайки нещата да бъдат върнати в руслото на правотата. Северняците и измамникът Тангин бяха грешка. Макар че Тангин изгоря, северните селяни са още живи. Те също трябва да пламнат.

Обикалянето около масата продължи.

— Така и ще бъде! — възкликна яростно едрият мъж. От очите му надничаше черна празнота. — И те няма да бъдат единствените! Всички, които се противопоставят на властта ни, ще си платят!

Лицето му изрази страховит глад, достижим само за онзи клетник, съзрял пищна трапеза след дни лишение.

— Съберете остатъците от следовниците си — изрече той, спирайки да обикаля, за да прониже събеседниците си с гнусния си поглед. — Не са ни нужни мнозина, затова говорете само с онези, чиято вярност не подлежи на никакво съмнение. Доведете ги тук — ще се срещнем след две нощи. Тогава ще ви кажа какво ще правим.

— И Инструър ще бъде наш? — попита слабоватият, изпълнен с надежда.

— Не просто Инструър. — Отговорът бе задъхан от желание. — Кой знае колко от Фалта ще бъде предадена в ръцете ни!

Припомняйки си времето, през което бе пленена от Деорк, и осъзнавайки, че макар условията да са различни, двете пленничества са обединени от една и съща безпомощност, Стела възобнови подсилването си. Наложи си да проявява интерес към земите, из които пътуваха, към хората, които виждаше, към малцината, с които общуваше — с изключение на Рушителя, разбира се. Опитваше се да се сдобие с някаква информация относно фалтанската армия. И си наложи да поддържа добра форма — седмицата на напразното й бягство недвусмислено бе изтъкнала слабостта й. Също така търсеше някакъв начин да забави прогреса на брудуонците, макар да не очакваше да й се открие подобна възможност.

Понастоящем евнухът споделяше носилката й. Беше й донесъл от гнусната, пълна с бучки каша. След като се бе нахранила, Стела му бе предложила остатъка, който той изяде с охота. Не беше казал нищо след залавянето й, но беше очевидно, че е понесъл някакво наказание: погледът му се стрелкаше неспокойно, а бузите на тъжното му лице бяха хлътнали. Може би приемаше остатъците й, защото бе лишен от храна.

— Защо не говориш за себе си? — каза му тя с подтикващ глас. — Ти не си инструмент на господаря си. Къде си роден?

Нещастното излъчване стана по-силно. Стела усети, че събеседникът й иска да заговори, ала същевременно се страхува. Известно време той бе потънал във видима борба, накрая въздъхна, сви рамене и каза:

— Не ми е разрешено да говоря извън нужното за изпълняването на задълженията ми — рече той с несвойствено напевния си глас. — Не ми е разрешено да говоря за себе си.

В думите му ясно се долавяше съжаление.

— Част от задълженията ти е да ми говориш за себе си — отговори Стела, търсейки оправдание. — Ще бъда по-склонна да се доверя на господаря ти, след като вече съм те опознала.

— Желаеш да научиш повече за мен?

Думите бяха тихи, човечни, изпълнени с нужда. Що за страховити неща му бяха причинени?

— Искам да разговаряме. Красиво ли беше родното ти място?

Евнухът кимна едва забележимо. Сетне, одръзновен от постъпката си, кимна отново.

— Да — прошепна. — Красиво беше.

Стела наблюдаваше очите му, гледайки за следи за внезапната поява на Рушителя, но такива нямаше.

— Как по-точно?

— Морето има омаен пастелен цвят. Слънцето си играе с топлите му води като щастливо дете. Ако можех да пожелая нещо, бих искал да се завърна да го видя още веднъж, преди да умра.

— Кога за последно си бил там?

— Преди много години. — За момент очите му се замъглиха. Стела изпита зачатъците на паника, но евнухът само се бе върнал в спомените си. — Тогава Джена и аз плувахме пред дома й. Помня как се смеехме… помня как я прегръщах… Същото лято бях избран от набиращите, които ме отведоха със себе си на север в Малаю. — Сега очите му бяха затворени, а лицето му бе придобило болезнено изражение, измъчвано от спомените.

— Набиращи? — Стела знаеше, че трябва да бъде тактична, но прекалено много бе заложено на карта.

— Господарят ми винаги търси хора с превъзхождаща интелигентност, които да му служат в Андратан. Родителите ми бяха толкова горди, когато бях избран. — Той замълча, преглътна и каза: — Чудя се дали са още живи.

Стела поде нов въпрос, но евнухът не обърна внимание на думите й и продължи:

— В Андратан бяхме подлагани на тест. Само най-даровитите бяха пощадени. Това е място на неописуема жестокост, лейди, където прошката е нещо нечувано. Там ме скопиха и обръснаха, сетне ме отведоха при господаря, който ме привърза към себе си. — Той отвори очи. — Беше същинска агония. Той прогаря… Самоубий се, лейди. Не му позволявай да те плени!

Тези му слова я смразиха.

— Той вече ме е пленил. Огледай се! — Стела посочи коприната и дантелите.

— Не, той е пленил само тялото ти. В никакъв случай не му позволявай да плени и ума ти!

Втрещена, Стела се протегна и взе пухкавата му ръка.

— Толкова съжалявам. Има ли нещо, което мога да направя?

Евнухът се приведе към ухото й и с едва чут измъчен шепот рече:

— Убий ме. Отнеми живота ми! Сложи край на страданията ми. Той е поставил бариера в ума ми, която не ми позволява да посегна на себе си. Единствената ми надежда е да го разгневя дотолкова, че той да ме унищожи.

— Как би могъл да сториш това? — попита девойката, ужасена.

— Вече го направих. Говорих с теб.

— Ще те убие ли заради това?

— Виждал съм го да покосява слугите си за далеч по-незначителни провинения. Може би жизнената ми сила ще бъде предоставена на огъня. Бих приел болката, ако тя ми донесе покой от допира му.

Стела пусна ръката на евнуха.

— А сега той посяга да заграби света. Трябва да го спрем. — Тя се вгледа в насрещните очи, лишени от надежда. — Как се казваш?

За момент той замълча, а после заговори глухо и измъчено:

— З-зная името си, лейди, но не мога да ти го кажа. Ако то се отрони от устните ми, той ще узнае. Има много неща, които би могъл да ми стори, за да увеличи страданията ми, без да угаси живота ми. Изпитал съм всички тях. Искам да сложа край на агонията си, не да я удължа. Прости ми.

Тя кимна, а евнухът остави купата.

— Трябва да вървя — рече той. — Потърси ме вечерта. Ще поговорим пак, ако той не ни разкрие.

Мъжът се обърна и излезе от носилката.

— Довиждане — промълви тихо Стела към гърба му. И се върни скоро.

Адолина беше прекрасно място. Сгушен под платото на Нагорж, най-северният град на Пискасия бе приютил домове със стръмни покриви, разпръснати сред огради, дъбове и тополи. Чакълените пътища блестяха под скрежта. Докато навлизаше в поселището начело на стотина ездача, Лийт усещаше, че в гърлото му е застинала буца. Това място много силно му напомняше за дома.

Местните излязоха от къщите си, за да разгледат новодошлите. Лийт също се взираше в тях. Онази жена би могла да бъде Мерин, съпругата на хауфута — а мъжът до нея бе достатъчно едър, за да бъде самият хауфут, макар и да не му достигаше ръст. Онзи там можеше да е Раут от съвета. Недалеч от него стоеше Херца, майката на Стела. Играещите си хлапетии можеха да бъдат децата на Лулеа.

Лийт вдигна поглед нагоре, проследявайки дима на комините, виещ се високо в хладния въздух. Взорът му бе дръпнат от синкавите склонове, простиращи се към небето. Свод и скала бяха разделени от тънка сива линия.

Над тази сива линия щяха да се излеят брудуонците. Щяха да се спуснат надолу с крясъци, унищожавайки всичко, което не беше достатъчно бързо да се отдръпне от пътя им. Мерин, Раут и Херца щяха да умрат. Децата им също. Как пищят! Димът почернява, сгъстява се. Огън бушува под тъмните облаци. Камъкът на улиците аленее. И също тъй внезапно брудуонците продължават надолу. За момент е настъпила тишина, нарушавана само от риданията на децата. И огънят се разпростира, облизвайки покривите. Къщи рухват. Вече всичко е утихнало. Започва да вали сняг… опит на природата да затвори зейналата рана.

Докато Лийт изживяваше това видение, наслагващо се върху съзираното в действителност, Джетарт говореше на местните, предупреждавайки ги за наближаващата заплаха. А визията растеше. Черната вълна обгръщаше не само Адолина, но и стотици населени места в Лулеа.

Местните отвърнаха, че ще останат тук и ще се сражават. Нищо, което им биваше казвано, не бе в състояние да ги разубеди. Някои от по-младите мъже бяха изтичали да вземат ръждясали мечове и вече ги размахваха разпалено. Точно преди да ги смъмри, Лийт се сети как Компанията бе размахвала подобни оръжия в странноприемницата в Мьолкбридж. Само след няколко дни им се беше наложило да използват ръждивите мечове срещу нападателите от Уиндрайз.

Само че неколцина мърляви бандити не могат да бъдат сравнявани с брудуонските орди.

Фалтанци не разполагаха с време за пилеене: очакваше ги изкачването по Нагорж, последвано от трудния път към Просеката. Не можеха да си позволят да спорят с жителите на Адолина. Дано на последните никога не се наложеше да се отбраняват от брудуонците.

Хилядната армия продължи на запад, крачейки сред голи поля. След една левга войниците се събраха в подножието на очакващия ги склон. Колите отново бяха пълни с припаси. На Лийт много му се искаше да защити Адолина, ала не можеше да си позволи да отслабва армията си. Затова оставиха местните зад себе си — шепа заселници на грешното място.

Към Сна Вацта, най-голямото и най-изолирано от Шестнадесетте кралства, отвеждаха само два пътя. Планините и ледът го правеха по-недостъпно дори от пустинната Сариста, разположена хиляда левги на юг. Пътят, по който вървеше войската, се виеше по стръмния склон, пораждайки асоциации за лиана. По време на обедната почивка ратниците можаха да видят смайваща гледка — предоставена както от височината, така и от хладния, чист въздух. Вляво от тях Алениус излизаше от чернотата на Сивера Аленскя, а пред и под тях се ширеше долината на Пискасия, умален модел на света. Светлина и сянка очертаваха ивиците на земята. Ако напрегнеше очи, Лийт можеше да съзре ивицата на Алениус, виеща се към хоризонта.

Изкачването продължи цял следобед. Пътниците се виеха като дим. Ако погледнеше надолу, младежът от Лулеа, който вървеше начело на войската, можеше да зърне хората си, прострели се по целия път назад. От тази позиция Адолина не се отличаваше от точица в подножието на склона. Изкачваха се неспирно. Здрачът ги завари изминали седем тежки левги. А склонът над тях не свършваше.

Оставаха десет дни. Утрото бе смразяващо и донесе зефир, който започна да се вихри около тях. Палатките бяха раздигнати в мълчание — породено от удивление към обгръщащата ги гледка, а може би и от отвращение към предстоящия тежък проход. Предводителите наложиха бърза крачка, решени да не прекарат втора нощ на склона. След няма и час петдесет хиляди души пъхтяха като новобранци на първи марш.

— Заради височината е — обясниха генералите на Лийт. — Тук въздухът е по-рядък. Затова не бива да ги изморяваме прекадено.

Но Лийт разреши единствено кратката почивка за обяд. Най-сетне, към края на следобеда, точно когато притежателят на Джугом Арк бе започнал да се отчайва и се канеше да даде знак за спиране, пътят се изравни, за да ги изведе в Нагорж.

На обширното плато западният вятър се нахвърли върху тях с вой. Фалтанци опитаха да разположат стана си, но след като първите три палатки бяха ответи, бе взето решение да се върнат назад и да спрат за нощувка непосредствено под ръба на платото. Последвалата нощ беше неприятна. Неспирният вой на стихията се погрижи само най-изтощените да успеят да заспят. Повечето войници будуваха върху сламениците си, копнеейки за удобството на нощувката в Адолина.

Оставаха девет дни. Графикът, който си бяха наложили, може би беше грешен, но преди да се завърнат други от разузнавачите им, това бе единствената налична информация. Стратезите изпратиха още разузнавачи — в случай че брудуонците вече са преминали отвъд Просеката. Деветдесет и един дни бяха изминали. Времето, спечелено по Алениус, бе изгубено в Лешоядова гуша, но бързият преход през Пискасия беше смекчил забавянето. Като цяло войската се движеше по планирания в Инструър график. Скоро щеше да стане ясно дали стодневният преход е бил успешен — или се е провалил.

Евнухът не се появи вечерта — нито следващата вечер. Храната бе мушната между завесите от слуги, които Стела не беше виждала преди. Макар да се оглеждаше за него, нямаше и следа от новия й приятел.

Сега брудуонската армия маршируваше сред напълно чуждоземен пейзаж. Всеки път, когато Стела надникнеше от носилката, пред погледа й се разстилаше камениста, сивкава равнина. Някъде вдясно се виеше малък поток, бързайки да отнесе струите си далеч от вятъра. Разсечените от него скали показваха отровни оттенъци на червено и охра, наподобяващи разрез на гнил лук. Подобна основа обясняваше липсата на растителност — нито дървета, нито дори трева. Бодливите храсталаци, опитващи се да компенсират еднообразието си с различие в ръста, не можеха да бъдат наречени флора. Техните кафяво-зелени цветове предоставяха единствения отдих за окото сред сивотата. С шиповете си сякаш се заканваха да пробият желязното небе, та да потече вода. На някои места те отстъпваха на някакви хълмове, които Стела първоначално взе за пясък, но впоследствие, когато можа да допре ръката си до един от тях, разбра, че те всъщност са изградени от частиците на някаква бледа субстанция, чиято миризма й напомняше на сярата от склоновете на Щефл. Тя тъкмо се канеше да обърне шепата си, когато сред песъчинките изникна дебел паяк. Стела веднага тръсна ръка, захвърляйки го на земята, при което посипа и вътрешността на паланкина с пясък.

Някъде пред тях виеше вятър, раздигащ щипещи очите облаци. Скоро войската напредваше съвсем бавно, а носилката на Стела се клатеше заплашително. Девойката започна да се тревожи, а сетне леко гузно осъзна, че положението на четиримата й носачи е далеч по-лошо. Но когато се опита да надникне, вихрите я блъснаха грубо. Северното момиче придърпа плътно завесите и започна да се моли за четиримата носачи, за които бе почти сигурна, че също са жертви на злината на Рушителя. Молеше се вихрите да се усилят. Вече не вярваше в Бога, не и след фалша на Тангин и Еклесията, но въпреки това се молеше.

На Лийт му се струваше, че на гърба му е опряна голяма ръка, която го тласка напред. Конете бяха нервни, изтормозени от виещия вятър, който днес се бе явил далеч по-силен от предшестващите четири дни. Генералите твърдяха, че армията е прекосявала над петнадесет левги дневно за последните три дни. Нещо лесно обяснимо, предвид вятъра, който духаше в гърбовете им. Това би трябвало да улеснява нещата, но не е така, смяташе Лийт. Силният вятър напрягаше всички. Караше ги да се свиват като нападнати от зъл скот.

Нагорж изцеждаше силата на армията му. Може би лете бе красиво място, макар и със сурова, минималистична красота, ала през зимата се превръщаше в жестока и безсърдечна земя, където единственото напомняне за човешко присъствие се свеждаше до пътя пред тях. Впрочем дори и друмът, изработен от строшени черупки, приличаше на чудат артефакт, изпънал се право пред очите им. Откъде ли строителите са вземали тези черупки, след като в радиус от петстотин левги няма океан? Някъде през последния ден пътят незабелязано бе завил към Сна Вацта, намираща се на дни разстояние. Земята от двете страни бе лишена от всякакъв цвят. Само някакви дребни зеленикави храсти нарушаваха надгробната сивота, сякаш гребната от небето. Нищо чудно, че местните наричат това място Бродеядец.

— Лийт, ще ми отделиш ли момент? — Любезният, но твърд глас го откъсна от мислите му.

— Какво има, Фарр? И как са нещата с армията на лозианите? Те смятат ли, че ще успеем да стигнем навреме?

Винкулчанинът се изсмя, макар в гласа му да се долавяше напрежение.

— Фодрамите са изтощени, но не са готови да си признаят. Иначе всичко друго е наред — доколкото това е възможно на толкова отвратително място. Но не съм дошъл да говорим за лозианите, Лийт.

— А за какво тогава?

— За брат ти. — Фарр леко издаде брадичката си, несъзнателно, но за Лийт изглеждаше като прелюдия към повдигане на пестници. — Всички са на мнение, че си се отнесъл прекалено сурово към него. Вечер той се усамотява — никой не знае къде — и често на сутринта леглото му е непокътнато. Очите му са червени, отбягва хората. Лийт… не мога да го кажа по-прямо от това. Ти подслуша мен и Уайра, когато спорехме за проблема му с пиенето. Не, не отричай. Зная, че беше ти. Но това не е от значение. Ти чу какво си казахме. Когато той умря, голяма тежест притисна раменете ми, бреме, от което не мога да се отърся. Всеки ден ми се иска да можех да поговоря с него, макар и за няколко мига. Да му кажа, че го обичам, макар и да не разбирам защо си причинява това.

— Не е нужно да продължаваш, зная какво ще кажеш — каза кисело Лийт. — Кой те изпрати? Кърр? Или хауфутът?

Фарр тръсна юздите на коня си, направил няколко крачки назад. Прахът скриваше чертите на планинджията, скосявайки го до силует.

— Лъжеш се, ако смяташ, че ще тръгна да изпълнявам нечии нареждания — сопна се той. — Дойдох по своя воля. Мислех, че си достатъчно зрял, за да чуеш истината, но явно съм сбъркал. Нима мислиш, че ми е било лесно да ти кажа това?

Фарр рязко дръпна юздите, отвеждайки коня си далеч от Лийт.

— Почакай! Фарр, почакай! Защо той не дойде при мен? Защо аз трябва да го правя?

Но младият мъж вече си беше отишъл. Дори и на самия Лийт му се стори, че гласът му е прозвучал капризно.

Джетарт му бе казал за самотността на водителството. Но Лийт не си беше представял, че то ще означава да изгуби приятелите си. Липсваха му някогашните дни на Компанията, вечерите край огъня в леса, разговорите по Западния път. Толкова много бе изгубил, а толкова много бе заложено.

Оставаха пет дни. Лийт се взираше напред в мрачината, сякаш можеше да зърне Просеката, ако се напрегнеше достатъчно. Няколко храста, няколко скали. Не, това не са скали, а ездачи! Стрелоносителят нададе вик и спря коня си. Зад него фалтанската армия поде бавния процес на спирането.

Лийт повдигна Джугом Арк, но дори нейната светлина не можа да разпръсне праха. Конниците се приближаваха. Не са достатъчно, за да бъдат армия, освен ако армията не е била скрита. Защото с този прахоляк не бихме ги видели, дори и да бяха на минута път от нас.

— Стрелоносителю! Лийт Манумсен! Слава на Бога! — Водачът на конниците спря, приведе се напред в седлото и протегна ръка към младежа, хванал Джугом Арк, който на свой ред се провикна.

— Модал! Дядо! Чудех се дали си успял!

Предводителите на фалтанската армия бързо се събраха. Онези, които не бяха от Инструър, бяха разбрали, че Модал се е завърнал от отвъдното. Всички се дивяха на появата му в Нагорж. Също така бяха чули, че той е баща на Лийтовия баща. Сега, когато двамата мъже можеха да бъдат видени един до друг, приликата бе неоспорима. Очите, формата на брадичките, упоритият начин, по който държаха устните си. Трябваше да е истина! И ако Модал наистина беше жив, може би също беше истина и това, че е довел със себе си армията на Сна Вацта.

— Водите ли войници? — Уизаго попита направо. Останалите командири изостриха внимание.

— Зад мен е цялата армия на Сна Вацта — отвърна възрастният мъж. — Наброяваме тридесет хиляди.

Тридесет хиляди! Възможно ли е това? Сборът на числата проблесна през ума на Лийт: почти сто хиляди войници!

— Поднасям извинения, че не можахме да тръгнем по-рано, но срещнахме известни затруднения — продължи дълбокият глас на Модал. — Изглежда Рушителят е очаквал подобно действие, защото беше предприел мерки да попречи на тръгването ни или поне да го забави. Неколцина царедворци, които смятахме за лоялни, се простиха с живота си. Но те отчасти успяха — ако не бяха те, вече щяхме да сме заели позиция на Просеката.

— Но нали сега сте тук! — провикна се сияещият Лийт, грабвайки ръката на дядо си. — Все още ще можем да се укрепим в Просеката!

Старецът присви устни, загледан във внука си.

— Що се отнася до това, получихме доклади, че брудуонската армия се намира на няколко дни път от Просеката. Заради бурята не знаем точно колко. Два дни, може би три. Има вероятност да не стигнем навреме.

— Тогава да не се помайваме. — Лийт скръцна със зъби. — Да продължим.

— Първо трябва да се срещнеш с моята владетелка — отвърна бавно и с достойнство Модал. — Тя не може просто да се присъедини към войската. На Сна Вацта трябва да бъде отдадено полагащото се зачитане.

От задната част на събраните водители долетя наскърбен глас:

— А за Строукс? Моята армия ми беше отнета от моя сеньор — тази дума бе изречена злостно, — а аз по нищо не се отличавам от затворник! — Кралят на Строукс разбута генералите и съветниците. Озлобеното му лице рязко контрастираше със спокойствието на снавацтанския генерал.

— Моята кралица не е предавала Фалта — отвърна Модал. — Благодари се, че не си бил владетел на Сна Вацта, защото тогава царствените ти вътрешности щяха да красят портата на Инменност.

— Защо трябва да имаме каквото и да било общо със снавацтанци? — не мирясваше кралят на Строукс. — Те нападнаха и опустошиха Хаурн, едно от Шестнадесетте кралства. Ако им предоставим възможност, биха заграбили цяла Фалта! Викаме мечка, за да прогоним плъх!

Бледа фигура пристъпи до Модал и свали качулката си.

— Мечката с радост би се погрижила за всеки плъх, който Носителят на Джугом Арк й посочи — изрече женски глас, отличаващ се с аристократична красота и необичайна ледност. — Не искаме нищо повече от това да защитим себе си и Фалта от брудуонците. — Под острия й взор монархът на Строукс се сви. — А ти какво си готов да защитаваш?

Последвалата тишина бе нарушена от Модал.

— Лийт Манумсен, Носителю на Джугом Арк, първенецо на Инструър, представям ти Ледената кралица на Сна Вацта, Северното копие, господарка на нашите сърца; диамант за своите поданици.

Лийт видя Модал и кралицата да се усмихват леко, но не можа да разгадае жеста. Кралицата повдигна ръка. Дядо му, застанал леко зад владетелката, му направи знак да я приеме. Младежът от Лулеа го стори, притискайки устни към предложената му ръка.

Златна диадема блестеше над овалното й лице, чиято бледност надминаваше всичко, съзирано досега от Лийт. Освен ако цветът не беше дело на грим, той създаваше впечатлението за пълна липса на кръв. Но устните бяха червени и чувствени, а в очите се съзираше топлота. Косата на кралицата бе оформена в къдрици, подредени да откриват врата й. Под пътническото й наметало се съзираше загатването на украсена роба. Лийт неволно се изчерви. Не трябваше ли снавацтанската кралица да е стара? Не се ли бе възкачила на трона преди най-малко двадесет години?

— Ваше Величество, приветствам ви сред армията на Фалта — каза той с цялата формалност, която като цяло бездействащият негов съветник по протокола би изискал. — Престоят ви сред нас е определен единствено от вашата воля. Моето притежание на Джугом Арк по никакъв начин не говори за предводителство над вас или вашата армия.

— Напротив — отвърна спокойно тя. — Както и трябва да бъде. Как би могла една обикновена кралица да изпреварва онзи, предричан в продължение на хилядолетие? — Тя се засмя на изненаданото му изражение — звънлива песен на ронещ се от клони лед. — Може да се намираме на месеци път от Инструър, но не сме забравили какво ни прави Първородни. Покланям се на Огъня на живота.

Кралицата действително придружи последните си слова с поклон. Бузите на Лийт се изчервиха отново.

— Ще желаете ли да яздите с нас? — попита Лийт с пламнали уши. — Все още ни предстои да изминем няколко левги, преди да спрем за деня.

— Много добре — отвърна тя с усмивка. — Трябва да напуснем пътя и да се отправим на изток. Ще позволите ли на моите разузнавачи да ви посъветват? Те са отраснали в Нагорж и го познават отлично.

Хора са раснали тук? Лийт огледа виещия се около него прах, стелещ се по скалите. Къде живеят? И как оцеляват?

Той й кимна по начина, по който владетел би се обърнал към съюзник — почтително, но с елемент на благоволение. Това породи ново споглеждане между кралицата и нейния пълководец. Той е точно какъвто ти каза, че ще бъде, представи си Лийт. А изражението на дядо му сякаш отговаряше: но ще се справи добре.

Брудуонската армия спря да станува сред обширно каменисто поле. На много места камъните изглеждаха подредени в определена формация, макар че Стела не можеше да си представи какви усилия би коствало това. А и каква полза?

Земята излъчваше студ. Въпреки луксозния уют на бялата клетка, той съумя да се промъкне вътре.

Но Стела не получи възможност да размишлява над камъните или студа. Бе отведена в палатката на Рушителя. По пътя девойката бе вцепенена от мисълта за евентуалната съдба, която можеше да я очаква там. Не таеше илюзии относно ориста си, но до този момент бе съумявала да държи ужаса ограничен до близкото неопределено бъдеще. Но ето че това бъдеще бе настъпило.

— Заповядай, Стела — рече любезно Неумиращият — с тон, удачен за обръщение към съсед, приел поканата му за чай. — Заповядай, седни.

Той посочи покрит с кожа диван — несъмнено довлечен от някой лакей, напомни си тя. Не се поддавай на номерата му. Противи се!

Но това беше изключително трудно. След ужасяващата жестокост, която бе демонстрирал, Стела неволно се чувстваше облекчена и при най-малката проява на снизхождение. Затова тя прие предложената й топла манерка и отхапа от някаква сладка, преди да е съумяла да усили решението си.

Дребен, обрулен войник влезе в палатката. Не бе помолил за разрешение, значи появата му бе очаквана. Той промърмори няколко думи към Рушителя, който кимна. Сетне мъжът се оттегли.

— Извини ме за момент, красавице моя — каза повелителят на Брудуо, разпервайки ръце. — Трябва да се заема с известна работа. Изчакай ме в другата стая.

Някак замаяна, Стела се подчини. Отметна платнището към съседното импровизирано помещение, където се настани на ратанов стол. Малък сламеник и скъп килим изчерпваха мебелировката. След няколко мига девойката осъзна, че това е спалнята на Рушителя.

Странни звуци долитаха откъм главния дял на палатката. Котка? Не, звучеше по-скоро като ранена птица. Стела открехна платнището.

Беше мъж — не, по-скоро момче. То лежеше на пода, извило гръб, а крайниците му се гърчеха в неестествени ъгли. Сплъстената му червена коса отчасти скриваше множеството рани по лицето и скалпа му. Именно от момчето долитаха звуците, привлекли вниманието й.

— Силите ви на снавацтанския път ли бяха, когато ги остави? — попита Рушителят със същия глас, с който бе разговарял преди малко с нея. В думите се долавяше ясна принуда. Момчето стисна очи и зарови ръце в килима, стиснало зъби, но в крайна сметка процеди:

— Да… да… все още… на пътя…

Облеченият в сиво се приведе над жертвата си.

— Ти си ни шпионирал и преди. Съобщи ли позицията ни на командирите си?

От гърлото долетя скимтене, но главата кимна. Стела затаи дъх.

— Ще се завърнеш при момчето със стрелата и ще му кажеш, че сме принудени да изчакваме бурята. Ще му кажеш, че ако побърза, ще стигне първи до Просеката! — Принудата бе непосилна. Стела усещаше как думите си прогарят място в ума й, макар изобщо да не бяха насочени към нея. — Ще забравиш за срещата ни и болката, която ти е причинила. Ще смяташ, че си паднал от коня, докато си ни шпионирал, както и че раните ти са от това падане.

Неумиращият повдигна ръка. Момчето крещя толкова дълго и настойчиво, че Стела очакваше гърлото му да се пръсне. После припадна.

Рушителят се обърна към платнената преграда. Не изглеждаше изненадан, че Стела гледа.

— Изникват неща, които изискват вниманието ми. Върни се в носилката и чакай.

Няколко мига по-късно Стела вече вървеше по каменистата земя. Краката й сами я отвеждаха към омразния копринен затвор. Силата на принудата бе толкова голяма, че дори мисъл за съпротива не можеше да се зароди в ума й. Влиянието на Рушителя се отдръпна, когато тя влезе в паланкина. Стела се отпусна на леглото и захлипа — това беше единственото, което можеше да прави в сегашната си роля: безсилната играчка на един умопобъркан.

Сутринта на предпоследния ден бурята започна да затихва, пясъкът се отдръпна към земята и Лийт можа да види целта им. Планините от двете страни разчепкваха вълната на облаците с върховете си, но пътят напред оставаше чист — тесен отвор между планините, отвъд който се виждаше сивота. Вятърът все така духаше от запад, тласкайки ги напред. Кърр лаконично бе приписал стихията на всмукващия дъх на Брудуо, което бе породило смях сред генералите.

— Още колко остава? — попита Лийт. Джугом Арк споделяше очакването му, сияейки ярко. Яздещият до него съгледвач, завърнал се наскоро, потри превръзката на главата си.

— Ден и половина, лорде — тихо каза той. — Ако побързаме, ще успеем да стигнем утре по обед, изпреварвайки противника с цял ден.

— Благодаря ти — отвърна младежът от Лулеа. Думите му бяха искрени. Действително изпитваше благодарност към всички онези, готови да рискуват в негово име. — Защо не идеш да те излекуват по-обстойно?

— Лекарите прегледаха раните ми, лорде, но не можаха да ми помогнат за главоболието. — Докато говореше, на челото му пулсираше вена. — Досега не ми се е случвало да ме хвърля кон. Нито си бях удрял главата в камък.

Лийт предполагаше, че това признание трябва да е било неловко за червенокосото момче, затова го освободи и го изпрати в обоза.

Надпреварата навлезе в последните си трескави часове. Съобщението бе предадено по редиците. Онези, които заделяха последни минути сън, бяха събудени. Армията пое на път половин час по-рано от обичайното. Някои от единиците започнаха да пеят, подемайки заразителен пример.

— Няма значение в какво състояние ще пристигнем, стига да сме първи — говореха всички. Войниците се надпреварваха да крачат колкото се може по-бързо, което командирите бяха безсилни да предотвратят. Пък и много сред тях го одобряваха. В крайна сметка това беше шансът им да заемат по-добра позиция, можеше да означава разликата между загуба и победа, живот и смърт. По здрач хаосът беше пълен. Армията се беше размесила, а болните и окуцелите се влачеха много левги назад.

Компанията прекара нощта в обсъждане със стратезите. Бяха повикани малцината, прекосявали Просеката. Манум също трябваше да бъде сред тях, тъй като бе преминавал този път преди около година. Но той така и не беше намерен. Някои казаха, че бил останал при колите. Лийт бе принуден да преглътне разочарованието си.

В каменистата Просека имало много места, подходящи за засада. Най-добрите били в долината под бреговете на Алениус — на север — и върху склоновете на планините — на юг. Ако съумееха да заемат тези позиции, получаваха възможност да се нахвърлят внезапно върху врага. Получаваха шанс да решат нещата още с пълната атака. Други се обявиха против тази стратегия, защото тя изискваше да разделят силите си. Скриването върху склоновете също бе критикувано — ако изникнеше снежна буря, прикрилите се там щяха да бъдат отрязани. Обсъждането продължаваше разпалено. Лийт отдавна бе взел решение. Рискът си струваше. Най-сетне бе постигнато съгласие. Болшинството от генералите се съгласиха със Стрелоносителя. Бяха разпратени вестоносци към преките командири, за да бъде вложена стратегията в действие. Един дързък удар, помисли си Лийт, и ако имаме късмет, ще смажем брудуонците тук, в Нагорж.

Рано на следващата утрин завесата трепна. Стела се омота в завивките си — единствената защита, с която разполагаше. Но не Рушителят влезе в носилката й. Тя възкликна радостно: посетителят й бе кръглоликият евнух, когото не беше виждала повече от седмица. Веднага забеляза, че той изглежда болнав. Кожата му бе придобила сивкав оттенък, провиснала от бузите и врата му.

— Какво ти имаше? — попита Стела.

Той погледна към нея — две бездни отчаяние — а после отвори уста. За момент девойката не разбра. От гърлото на приятеля й излизаха неразбираеми звуци. Очите му се насълзиха. Тогава Стела се вгледа по-внимателно и втрещено покри лице с длани. Езикът му. Езикът му бе отрязан.

Войниците разговаряха оживено под зората на новия ден. Беше слънчево, ясно и студено. Скрежовит дъх обгръщаше хора и коне. Облаците се бяха отдръпнали от склоновете, разкривайки заснежените скали. Тези безименни върхове оформяха стена, протегнала се от хоризонта, с Просеката за единствена пролука. Гледката излъчваше деликатната красота на стъклена скулптура.

— Не изглежда като място за сражение, нали? — каза Модал, който стоеше до внука си. Около тях хората от Инструър се приготвяха за последния отрязък от прехода. — До този момент имахме късмет с времето, но много от хората ти не са екипирани подходящо за северна зима. Да се надяваме, че войната няма да се проточи дълго, иначе войниците ти ще започнат да се топят като монети.

Лийт му се усмихна.

— Кралицата добре ли е? — попита срамежливо той. Посивялата глава кимна в отговор.

— Е, това е — продължи младежът. — Пътуването, започнало преди почти година, приключва тук. Надявам се да съм достатъчно добър с меча, че да оцелея.

Модал го погледна изненадано.

— Нима не знаеш как да използваш Стрелата като оръжие? Целият лагер очаква да си служиш с нея като герой. Как така…

— Той… Говорих с човек, който знае неща за Джугом Арк — рече Лийт, тъй като не желаеше да разкрива специфичното си отношение със Стрелата. — Той каза, че нещата, които мога да правя с нея, са ограничени. Фемандерак обеща да ме обучи, но не съм го виждал от много дни. Не зная какво е станало с него.

— С кого си се виждал? — меко попита старецът. — Говори ли с приятелите си? Със семейството?

— Не започвай и ти! — изръмжа Лийт. — Защо всеки си мисли, че брат ми е по-важен от задаващата се битка? Защо не ме оставяте да се съсредоточа над войната?

— Лийт, не съм казал…

— Ами ти? — На този последен ден напрежението на Лийт избухваше. — Няма ли един човек, с когото трябва да говориш? Дори опитал ли си се да говориш с баща ми?

По нараненото изражение на възрастния мъж Лийт можеше да види, че думите му са постигнали желания ефект, но видяното не му донесе радост.

Последният марш започна, само че армията не крачеше с вчерашната бързина. Погледите не се откъсваха от ставащия все по-голям пролом, поради което мнозина се спъваха. Земята ставаше все по-камениста — преливането й остави назад лек наклон и остри скали, които трябваше да бъдат заобикаляни. В ясния утринен въздух Просеката изглеждаше изкусително близо, а все оставаше недостъпна.

Точно преди пладне авангардът на фалтанската армия изникна иззад хребет, озовавайки се в подножието на сипей. Пред тях лежеше Просеката, може би на около една трета левга. Онези, които бяха яхнали коне, дадоха воля на радостта си… но звукът бързо затихна, стопявайки се в ехото.

Надолу по склона се спускаха стотици, хиляди петънца, който се придвижваха с лекота и заемаха сякаш непревземаеми позиции. Само след мигове целият склон гъмжеше от тях, подобно на разбунен мравуняк.

Неспособен да почувства каквото и да било, изцеден и смазан, Лийт лееше горчиви сълзи от седлото си, гледайки как брудуонската армия се излива във Фалта.